ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА (шести състав)

6 ноември 2024 година(*)

„ Преюдициално запитване — Член 53, параграф 2 и член 94 от Процедурния правилник на Съда — Изискване за представяне на фактическия и нормативния контекст на спора или делото в главното производство, както и на причините, поради които е необходим отговор на преюдициалния въпрос — Липса на достатъчно сведения — Явна недопустимост “

По дело C‑241/24 [Ценочев](1)

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Окръжен съд Плевен (България), с акт от 3 април 2024 г., постъпил в Съда на 3 април 2024 г., в рамките на производството по наказателни дела срещу

М. Н. Д.,

Й. Г. Ц.,

при участието на:

Окръжна прокуратура Плевен,

СЪДЪТ (шести състав),

състоящ се от: T. von Danwitz, заместник-председател на Съда, изпълняващ функцията на председател на шести състав, A. Kumin и I. Ziemele (докладчик), съдии,

генерален адвокат: P. Pikamäe,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, да се произнесе с мотивирано определение в съответствие с член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда,

постанови настоящото

Определение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 2 и член 4, параграфи 2 и 3 ДЕС, на член 4, параграф 2, буква б) и параграф 4 от Директива 2011/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2011 година относно предотвратяването и борбата с трафика на хора и защитата на жертвите от него и за замяна на Рамково решение 2002/629/ПВР на Съвета (ОВ L 101, 2011 г., стр. 1), както и на членове 5, 47 и 54 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2        Запитването е отправено в рамките на производството по две наказателни дела, образувани съответно срещу М. Н. Д. и Й. Г. Ц. (наричани по-нататък заедно „обвиняемите“), относно тяхното участие, в рамките на престъпна организация, в трафик на хора, както и в още седем престъпления, представляващи различни състави на трафик на хора спрямо няколко лица от женски пол, извършени на територията на Република България и Федерална република Германия през периода 2019—2023 г.

 Правна уредба

 Правото на Съюза

3        Член 4 („Наказания“) от Директива 2011/36 предвижда в параграфи 2 и 4:

2.      Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че за престъпление, посочено в член 2, се предвижда наказание лишаване от свобода с максимален срок не по-малко от десет години, когато престъплението:

[…]

б)      е извършено в рамките на престъпна организация по смисъла на Рамково решение 2008/841/ПВР на Съвета от 24 октомври 2008 г. относно борбата с организираната престъпност [(ОВ L 300, 2008 г., стр. 42)];

[…]

4.      Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че престъплението, посочено в член 3, е наказуемо с ефективни, пропорционални и възпиращи наказания, които може да доведат до предаване на лицето“.

 Българското право

 НК

4        Член 23 от Наказателния кодекс (ДВ, бр. 26 от 2 април 1968 г.), в приложимата му редакция към делата в главното производство (наричан по-нататък „НК“), предвижда в алинея 1:

„Ако с едно деяние са извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага най-тежкото от тях“.

5        Член 55 от НК предвижда:

„(1)      При изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание се окаже несъразмерно тежко, съдът:

1.      определя наказанието под най-ниския предел;

[…]

(3)      В тези случаи съдът може да не наложи по-лекото наказание, което законът предвижда наред с наказанието лишаване от свобода“.

 НПК

6        В глава 29 от Наказателно-процесуалния кодекс (ДВ, бр. 86 от 28 октомври 2005 г.), в приложимата му редакция към делата в главното производство (наричан по-нататък „НПК“), са поместени разпоредбите от този кодекс относно решаването на делото със споразумение.

7        Член 381 от НПК гласи:

„(1)      След приключване на разследването по предложение на прокурора или на защитника може да бъде изготвено споразумение между тях за решаване на делото. Когато обвиняемият не е упълномощил защитник, по искане на прокурора съдия от съответния първоинстанционен съд му назначава защитник, с когото прокурорът обсъжда споразумението.

(2)      Споразумение не се допуска за тежки умишлени престъпления по глава първа, глава втора, раздели I и VIII, глава осма, раздел IV, глава единадесета, раздел V, глава дванадесета, глава тринадесета, раздели VI и VII и по глава четиринадесета от особената част на [НК]. Споразумение не се допуска и за всяко друго престъпление, с което е причинена смърт.

(3)      Когато с престъплението са причинени имуществени вреди, споразумението се допуска след тяхното възстановяване или обезпечаване.

(4)      Със споразумението може да се определи наказание при условията на чл. 55 от [НК] и без да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства.

(5)      Споразумението се изготвя в писмена форма и съдържа съгласие по следните въпроси:

1.      има ли извършено деяние, извършено ли е то от обвиняемия и извършено ли е виновно, съставлява ли деянието престъпление и правната му квалификация;

2.      какъв да бъде видът и размерът на наказанието;

3.      какъв да бъде първоначалният режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, когато не се прилага чл. 66 от [НК]; […]

(6)      Споразумението се подписва от прокурора и защитника. Обвиняемият подписва споразумението, ако е съгласен с него, след като декларира, че се отказва от съдебно разглеждане на делото по общия ред.

(7)      Когато производството е срещу няколко лица или за няколко престъпления, споразумение може да бъде постигнато за някои от лицата или за някои от престъпленията.

(8)      Ако с едно деяние обвиняемият е извършил няколко престъпления или ако един обвиняем е извършил няколко отделни престъпления, със споразумението се прилага само чл. 23 от [НК]“.

8        Съгласно член 382 от НПК, който е част от подраздел на този кодекс, озаглавен „Произнасяне по споразумението от съда“:

„(1)      Споразумението се внася от прокурора в съответния първоинстанционен съд незабавно след изготвянето му заедно с делото.

(2)      Съдът насрочва делото в седемдневен срок от постъпването му и го разглежда еднолично.

(3)      В съдебното заседание участват прокурорът, защитникът и обвиняемият.

(4)      Съдът запитва обвиняемия разбира ли обвинението, признава ли се за виновен, разбира ли последиците от споразумението, съгласен ли е с тях и доброволно ли е подписал споразумението.

(5)      Съдът може да предлага промени в споразумението, които се обсъждат с прокурора и защитника. Последен се изслушва обвиняемият.

(6)      В съдебния протокол се вписва съдържанието на окончателното споразумение, което се подписва от прокурора, защитника и обвиняемия.

(7)      Съдът одобрява споразумението, когато не противоречи на закона и морала.

(8)      Когато съдът не одобри споразумението, той връща делото на прокурора. В този случай самопризнанието на обвиняемия, направено по реда на ал. 4, няма доказателствена стойност.

(9)      Определението на съда е окончателно.

(10)      За определението по ал. 7 се съобщава на пострадалия или неговите наследници с указание, че могат да предявят граждански иск за неимуществени вреди пред гражданския съд“.

9        Член 384 от НПК, който е част от подраздел на този кодекс, озаглавен „Споразумение за решаване на делото в съдебното производство“, предвижда:

„(1)      При условията и по реда на тази глава първоинстанционният съд може да одобри споразумение за решаване на делото, постигнато след образуване на съдебното производство, но преди приключване на съдебното следствие.

(2)      Съдът назначава защитник на подсъдимия, когато той сам не е упълномощил.

(3)      В този случай споразумението се одобрява само след съгласието на всички страни“.

10      Член 486 от НПК гласи:

„(1)      Запитването се отправя от съда служебно или по искане на някоя от страните.

(2)      Съдът, чиято присъда или решение подлежи на обжалване, може да не уважи искане за преюдициално запитване, освен ако сам не намери основанията по ал. 4. Определението не подлежи на обжалване и протестиране.

(3)      Съдът, чиято присъда или решение не подлежи на обжалване, отправя запитване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейския съюз или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение.

(4)      Съдът винаги отправя запитване, когато има съмнение за валидността на акт по чл. 485.

(5)      При отправяне на преюдициално запитване съдът изпраща копие от него до звеното, осъществяващо процесуалното представителство на Република България пред Съда на Европейския съюз“.

 Делата по главното производство и преюдициалните въпроси

11      На 8 и на 10 януари 2024 г. пред Окръжен съд Плевен (България), запитващата юрисдикция, в едноличен съдебен състав, са образувани производства, след като прокурор от Окръжна прокуратура Плевен (България) (наричан по-нататък „прокурорът“) внася в тази юрисдикция две споразумения за решаване на делото и определяне на наказанието, сключени между прокурора и защитниците на обвиняемите (наричани по-нататък „процесните споразумения по главното производство“). С тези споразумения обвиняемите признават вината си за своето участие, в рамките на организирана престъпна група, в трафик на хора, както и в още седем престъпления, представляващи различни състави на трафик на хора спрямо няколко лица от женски пол, набрани в България, за да бъдат, против волята им, принудени да проституират и да бъдат сексуално експлоатирани в Германия през периода 2019—2023 г.

12      С посочените споразумения прокурорът и защитниците на обвиняемите са съгласували по всяко от тях едно общо най-тежко наказание от две години лишаване от свобода, въз основа на разпоредбите на член 23 и член 55, алинея 1 от НК.

13      След като на 15 януари 2024 г. обединява двете дела по главното производство, запитващата юрисдикция сезира Конституционния съд (България) с въпроси за съответствието с Конституцията на Република България, в приложимата ѝ към тези дела редакция (наричана по-нататък „Конституцията“), на три от процесуалните норми на българския закон, които дават възможност наказателно производство за престъпление „трафик на хора“ в досъдебната фаза да приключи със споразумение, без участието на пострадалото лице и без да са възстановени имуществените вреди от престъплението.

14      В хода на производството пред Конституционния съд запитващата юрисдикция се е произнасяла по исканията на обвиняемите за изменение на взетите спрямо тях мерки за неотклонение „задържане под стража“.

15      На 20 февруари 2024 г. адвокатът на М. Н. Д. уведомява запитващата юрисдикция, че последният оттегля съгласието си за решаване на делото с процесното споразумение по главното производство и иска съответното наказателно производство пред тази юрисдикция да бъде прекратено. Същия ден е проведено съдебно заседание за разглеждане на молбата на М. Н. Д. в тази насока. Адвокатът на М. Н. Д. поддържа молбата за прекратяване на съответното производство, като излага становище, че с отправеното искане от тази юрисдикция до Конституционния съд се засягат правата на нейния клиент.

16      На 26 февруари и на 1 март 2024 г. другият обвиняем, Й. Г. Ц., и адвокатът му посочват, че оттеглят съгласието си за решаване на делото с процесното споразумение по главното производство и искат съответното производство да бъде прекратено.

17      Запитващата юрисдикция първоначално предвижда да се произнесе по исканията за прекратяване на делата в публично заседание, насрочено на 15 март 2024 г. Поради обстоятелството обаче, че на 12 март 2024 г. пред Апелативен съд Велико Търново (България) е образувано производство по жалба срещу определението на запитващата юрисдикция, с което е оставена без уважение молбата на М. Н. Д. за изменение на мярката му за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека, това заседание е отложено до връщане на съответното дело в запитващата юрисдикция.

18      На 13 март 2024 г. Конституционният съд отклонява отправеното до него искане като недопустимо.

19      Впоследствие адвокатът на М. Н. Д. подава молба до председателя на запитващата юрисдикция, тъй като счита, че процесуалните действия, предприети от тази юрисдикция, са в противоречие с националния процесуален закон и с тях се нарушава правото на защита, и по-специално правото на обвиняемия делото му да се разгледа в разумен срок и той да бъде освободен от ареста след изтичане на 8 месеца. Същият адвокат по-специално подчертава, че това забавяне е основание за образуване на дисциплинарно производство срещу компетентния съдия, за което сезира и Министерство на правосъдието. Прави и искане съответното дело да бъде преразпределено на друг съдия.

20      С разпореждане от 26 март 2024 г. председателят на запитващата юрисдикция е поискал от съдията по главното производство да изрази писмено становище по молбата и искането, упоменати в предходната точка.

21      В открито съдебно заседание на 28 март 2024 г. адвокатът на Й. Г. Ц. също прави искане за отвод на съдията, на когото е възложено съответното дело по главното производство, като счита, че неспазването на 7‑дневния срок за решаване на делото със споразумение, непроизнасянето по искането за прекратяване на това дело след оттегляне на съгласието на обвиняемия и начинът на формулиране на въпросите до Съда сочат на предубеденост на този съдия.

22      На 2 април 2024 г. Инспекторатът към Висшия съдебен съвет (България) отправя искане до председателя на запитващата юрисдикция да даде справка за развитието на съответното дело по главното производство.

23      Във връзка с това запитващата юрисдикция подчертава, на първо място, че член 19 ДЕС, който конкретизира правовата държава като ценност, утвърдена с член 2 ДЕС, възлага на националните юрисдикции задачата да гарантират пълното прилагане на правото на Съюза във всички държави членки, както и съдебната защита на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза. Тя смята, че за да могат да осигурят такава защита обаче, националните юрисдикции трябва да са свободни да се произнасят по въпроси на прилагането или тълкуването на правото на Съюза и по този начин да бъдат част от системата и от способите за защита в областите, обхванати от правото на Съюза, гарантирайки ефективна съдебна защита.

24      В тази насока запитващата юрисдикция отбелязва, че обвиняемите и техните защитници са оттеглили съгласието си за решаване на делото с процесните споразумения по главното производство, след като са узнали, че тя е сезирала Конституционния съд с искане да се произнесе по съвместимостта на приложимите национални разпоредби с Конституцията.

25      Тази юрисдикция отбелязва, на първо място, че в националното процесуално право не е предвидена възможност страните да десезират съда, като първата възможност за обвиняемите да заявят, че не поддържат процесните споразумения по главното производство, е в съдебното заседание, в което съответното споразумение или се одобрява, или не. Тя посочва, че в настоящия случай до този етап на съдебното производство не е достигнато, тъй като производството е спряно, за да бъде отправено запитване както до Конституционния съд, така и до Съда. Освен това според нея да се позволи на страните да изземат властта на сезирания съдия да реши възложените му дела, поради това че той упражнява правомощия, признати му съответно с член 150, алинея 2 от Конституцията и с член 267 ДФЕС, намерил законово отражение в член 486 от НПК, на практика би могло да намали възможността да се осигури пълното действие на правото на Съюза и ефективната защита на правата, признати от Хартата. Накрая, искането за отвод на съдията, на когото е възложено съответното дело по главното производство, е оставено без уважение от този съдия въз основа на практиката на Съда, установена по-специално с решения от 5 октомври 2010 г., Елчинов (C‑173/09, EU:C:2010:581), от 5 юли 2016 г., Огнянов (C‑614/14, EU:C:2016:514), и от 22 февруари 2022 г., RS (Действие на решенията на Конституционен съд) (C‑430/21, EU:C:2022:99).

26      На второ място, запитващата юрисдикция смята, че процесуалните норми на националния закон, които ограничават правата на жертвите на трафик на хора в случаите, когато делото се решава със споразумение в досъдебната фаза на наказателното производство, са в разрез както с Конституцията, така и с правото на Съюза. Запитващата юрисдикция подчертава по-специално, че нормата на член 382 от НПК, където се определят лицата, които участват в упоменатото в тази разпоредба заседание, е пречка за ефективната защита на пострадалия от трафик на хора, тъй като този пострадал на практика е лишен от възможността да упражни ефективно правата си по начин, който да бъде гаранция, че ще получи „обективно, всестранно и пълно“ разследване и преследване на извършителите.

27      На трето място, според нея поисканото тълкуване, предмет на отправените въпроси, ще е предопределящо независимо от отказа на обвиняемите от процесните споразумения по главното производство, защото, на първо място, Съдът евентуално може да даде тълкуване в смисъл, че пострадалите ще бъдат призовани за съдебното заседание, в което запитващата юрисдикция ще се произнесе окончателно по тези споразумения, включително при оттегляне на съгласията. На следващо място, по мнение на запитващата юрисдикция, дори процесните споразумения по главното производство да не бъдат одобрени поради такова оттегляне, за страните няма забрана да внесат отново, дори и същото споразумение за одобрение в запитващата юрисдикция. Накрая, тя отбелязва, че поради обстоятелството че при други еднолични съдебни състави на запитващата юрисдикция, до които са подавани идентични споразумения, въпросът дали националните процесуални разпоредби са съвместими с правото на Съюза, не е бил повдиган, има опасност правото на Съюза да не бъде приложено правилно.

28      При тези условия Окръжен съд Плевен решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1.      Член 19, § 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 2 и член 4, § 2 и 3 ДЕС, с член 267 ДФЕС трябва ли да се тълкуват в смисъл, че позволяват на национален съд, надлежно сезиран със споразумение за решаване на делото в досъдебната му фаза, който е повдигнал преюдициални въпроси за ефективната защита на правата на жертвите на трафик на хора, предоставени от Директива [2011/36], да не съобрази последващи искания на обвиняемите лица и техните адвокати за прекратяване на делото, ако има основателния съмнения, че същите представляват злоупотреба с право по смисъла на член 54 от [Хартата], съобразявайки че: 1.) националното право не предвижда възможност за десезиране на съда след внасяне на споразумението и съответно прекратяване на делото на това основание; 2.) оплакванията на единия обвиняем и неговия защитник, че неприключване на делото в обичайния едноседмичен срок заради отправено първоначално искане от запитващия съд до Конституционния съд […] рефлектира върху неоснователното продължаване на мярката му за неотклонение „Задържане под стража“; 3.) единият обвиняем и неговият защитник искат от председателя на съда и от министъра на правосъдието започване на дисциплинарно производство срещу съдията заради неприключване на делото в обичайния едноседмичен срок; 4.) единият обвиняем се отказва от подписаното споразумение „поради липса на доверие в разглеждащия делото съдия“ и се иска от председателя на съда, наред с ангажиране на дисциплинарната отговорност на съдията, но и отвод на съдията и преразпределение на делото на друг съдия; 5.) останалите съдии, разгледали и одобрили споразуменията за решаване на делото спрямо други 10 обвиняеми по същото наказателно производство, не са повдигали въпроса за несъответствие на процесуалния закон с изискването за ефективна защита на жертвите на трафик на хора?

2.      Разпоредбите на Директива [2011/36] и член 5 от Хартата, във връзка с разясненията към нея, следва ли да се тълкуват като изискващи жертвата на трафик да бъде включена в процедурата по определяне на наказанието, включително и при хипотеза на сключване на споразумение в досъдебното производство, което следва да бъде одобрено от съда?

3.      Има ли значение за отговора на втория въпрос обстоятелството, че условие за одобряване на споразумението е причинените от престъплението имуществени вреди да бъдат предварително възстановени или обезпечени, като, съгласно задължително за съдилищата тълкувателно решение, се вземат предвид само „съставомерните вреди“, т.е. тези, които са съставомерен елемент на деянието, но не и т.нар. „несъставомерните имуществени вреди“ или пропуснатите ползи, претърпени от жертвите на трафика?

4.      Правото на ефективни правни средства за защита по член 47 от [Хартата] на жертвите на трафик на хора допуска ли национален закон, като член 381, ал. 2 от [НПК], който забранява решаване на делото със споразумение, ако престъплението е тежко и умишлено по определени глави от [НК], сред които и престъпленията в Раздел VIII „Разврат“, но подобна забрана липсва за престъпленията от раздел IX „Трафик на хора“?

5.      Член 4 § 2 б. „б“ и член 4 § 4 от Директива [2011/36], следва ли да се тълкуват като изискващи от националния съд, който разглежда споразумение, постигнато в досъдебното производство, да извърши преценка дали наказанието, посочено в споразумението (в случая 2 години лишаване от свобода) е „ефективно, пропорционално и възпиращо“, като отчете броя на отделните случаи на трафик на лица и наличието на престъпна организация?

6.      Ако отговорът на петия въпрос е отрицателен, следва ли, за да гарантира приложението на нормите на Директива [2011/36], националният съд, въз основа на принципа за съответстващото тълкуване, да тълкува националното право, даващо му възможност да одобри споразумението само ако то „не противоречи на закона и морала“, като правомощие и да извърши преценка дали наказанието, посочено в споразумението (в случая 2 години лишаване от свобода) е „ефективно, пропорционално и възпиращо“, като отчете броя на отделните случаи на трафик на лица и наличието на престъпна организация, като се отклони от трайно наложената съдебна практика?

7.      Как следва да се тълкуват понятията „ефективно, пропорционално и възпиращо“, по смисъла на член 4 § 4 Директива [2011/36] и възможно ли е наказание лишаване от свобода от 2 години да се възприеме като ефективно, пропорционално и възпиращо, когато лицето е участвало в организирана престъпна група и е набрало няколко лица, с цел да бъдат използвани за развратни дейности, независимо от съгласието им, в други държави членки, като деянието е извършено чрез въвеждане на лицето в заблуждение? В същата връзка, предвиденото в член 4 § 2, б.“б“ „наказание лишаване от свобода с максимален срок не по-малко от десет години, когато престъплението: … б) е извършено в рамките на престъпна организация, по смисъла на Рамково решение [2008/841] следва ли да се тълкува като предвидено за всяко отделно деяние по трафик на отделно лице или за цялостната престъпна дейност, включваща множество деяния на трафик?“.

 Производството пред Съда

29      Запитващата юрисдикция е поискала делото по настоящото производство да се разгледа по реда на спешното преюдициално производство по член 107 от Процедурния правилник на Съда.

30      С решение от 24 май 2024 г. първи състав на Съда, като състав, определен съгласно член 11, параграф 2 от Процедурния правилник, постанови на основание член 108 от него по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат, че оставя без уважение искането делото по настоящото производство да се разгледа по реда на спешното преюдициално производство, тъй като не са изпълнени предпоставките да е налице спешност, предвидени в член 107 от този правилник.

 По допустимостта на преюдициалното запитване

31      Съгласно член 53, параграф 2 от Процедурния правилник, когато преюдициално запитване е явно недопустимо, Съдът може във всеки един момент, след изслушване на генералния адвокат и без да провежда докрай производството, да реши да се произнесе с мотивирано определение.

32      Тази разпоредба следва да се приложи по делото в настоящото производство.

 По първия въпрос

33      С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 2 и член 4, параграфи 2 и 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на национална юрисдикция, надлежно сезирана в рамките на наказателно производство с предмет одобряването на споразумения за решаване на делото, сключени между прокурора, обвиняемите лица и техните адвокати, да не съобрази исканията на обвиняемите лица и техните адвокати за прекратяване на делото, ако тази юрисдикция, междувременно отправила до Съда преюдициални въпроси относно ефективната защита на правата на жертвите на трафик на хора, има основателни съмнения, че тези искания представляват злоупотреба по смисъла на член 54 от Хартата.

34      В тази насока запитващата юрисдикция отбелязва, че този въпрос, свързан с принципа на правовата държава и независимостта на съда, е породен от процесуалните искания и действия на обвиняемите и техните защитници, които са оттеглили съгласието си за процесните споразумения по главното производство, по-конкретно на основание членове 381 и 382 от НПК, след като са узнали, че посочената юрисдикция, в едноличен съдебен състав, е повдигнала въпроси за противоконституционност на цитираните разпоредби със съображението, че същите представляват пречка пред ефективната защита на жертвите в наказателния процес. Тази юрисдикция по същество добавя, че ако се позволи на страните да лишат съдията от неговата власт, поради това че този съдия упражнява конституционно признати му правомощия, това би могло да се разглежда като намаляване на възможността на националните съдии да осигуряват пълното действие на правото на Съюза и ефективната защита на правата, признати от Хартата. При тези условия запитващата юрисдикция смята, че тя е тази, която трябва да прецени дали, въпреки заявените искания на обвиняемите за прекратяване на делото, производството трябва да продължи, включително като поиска от Съда да даде тълкуване на правото на Съюза.

35      Съгласно постоянната съдебна практика въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящите пред тях спор или производство (вж. в този смисъл решение от 12 септември 2024 г., Presidenza del Consiglio dei ministri и др. (Възнаграждение на непрофесионалните магистрати), C‑548/22, EU:C:2024:730, т. 26 и цитираната съдебна практика).

36      След като актът за преюдициално запитване е основание за това производство, в самия този акт националната юрисдикция трябва ясно да посочи фактическата обстановка и правната уредба в основата на спора или делото в главното производство и да даде необходимите разяснения за причините да избере разпоредбите от правото на Съюза, които иска да бъдат тълкувани, както и за връзката, която прави между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо към спора или делото, с което е сезирана (вж. в този смисъл решение от 12 септември 2024 г., Presidenza del Consiglio dei ministri и др. (Възнаграждение на непрофесионалните магистрати), C‑548/22, EU:C:2024:730, т. 27 и цитираната съдебна практика).

37      В това отношение е важно да се подчертае също, че съдържащата се в актовете за преюдициално запитване информация трябва да позволи, от една страна, на Съда да даде полезен отговор на поставените от националната юрисдикция въпроси и от друга страна, на правителствата на държавите членки, както и на другите заинтересовани субекти да упражнят правото си по член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз да представят становища. Съдът трябва да следи за спазването на посоченото право предвид обстоятелството, че по силата на тази разпоредба на заинтересованите субекти се съобщават само актовете за преюдициално запитване (определение от 5 октомври 2023 г., Princess Holdings, C‑25/23, EU:C:2023:786, т. 23 и цитираната съдебна практика).

38      Тези кумулативни изисквания към съдържанието на преюдициалното запитване са посочени изрично в член 94 от Процедурния правилник, с който запитващата юрисдикция би следвало да е запозната в рамките на въведеното от член 267 ДФЕС сътрудничество и с който тя следва неотклонно да се съобразява (определение от 5 октомври 2023 г., Princess Holdings, C‑25/23, EU:C:2023:786, т. 24 и цитираната съдебна практика). Освен това те са припомнени в точки 13, 15 и 16 от Препоръките на Съда на Европейския съюз към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания (OВ C 380, 2019 г., стр. 1).

39      В случая актът за преюдициално запитване не отговаря на тези изисквания, що се отнася до първия въпрос.

40      Първо, всъщност нито от текста на първия въпрос, нито от мотивите на акта за преюдициално запитване личи, че запитващата юрисдикция би била длъжна съгласно българското право да се десезира по делата в главното производство с мотива, от една страна, че е отправила въпроси до Конституционния съд, и от друга, че пред Съда има висящо преюдициално запитване. Напротив, запитващата юрисдикция отбелязва, че правомощията, с които разполага по силата на член 267 ДФЕС, намират нормативен израз в българското право в член 486 от НПК.

41      При това положение не е видно да има каквато и да било пречка — било поради национални законодателни норми, било поради установени в националната съдебна практика правила — пред възможността на запитващата юрисдикция да отправи до Съда въпроси относно тълкуването или валидността на правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 23 ноември 2021 г., IS (Незаконосъобразност на определението за преюдициално запитване), C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 70 и цитираната съдебна практика).

42      На второ място, действително запитващата юрисдикция изтъква, че националните процесуални норми, които уреждат сключването в досъдебната фаза на процесните споразумения по главното производство, са в разрез с основните ценности на правовата държава, тъй като не предвиждат участието на пострадалите, и следователно са пречка за ефективната съдебна защита на последните лица, но не посочва защо за юрисдикцията, която реално е сезирана, за да одобри такова споразумение за решаване на делото в досъдебната фаза на наказателното производство, би имало пречка да осигури съвместимостта на посоченото споразумение с приложимото право, включително с правото на Съюза, предвид по-специално ясния текст на член 382, алинея 7 от НПК, цитиран от тази юрисдикция, съгласно който съдът, сезиран за да одобри споразумение за решаване на делото, го одобрява само „когато не противоречи на закона и морала“.

43      В тази насока е уместно да се добави, че от текста на националните процесуални разпоредби, цитирани от запитващата юрисдикция, става ясно, че оттеглянето от обвиняемите на съгласието им делото да бъде решено със споразумение води в тази хипотеза до разглеждане на наказателното дело по общия ред. Тази юрисдикция обаче не изтъква, че правата на жертвите на трафик на хора могат да бъдат нарушени при разглеждането по този ред. Освен това, що се отнася до възможността обвиняемите и техните адвокати да сключат с прокурора ново споразумение за решаване на делото, става ясно, че съдът, сезиран за да одобри такова споразумение, ще е длъжен в съответствие с националните разпоредби, цитирани в предходната точка, да провери дали това споразумение е в съответствие със закона.

44      Трето, досежно твърдяното накърняване на независимостта на съдията следва да се припомни, че изискването за независимост на съдилищата, чието спазване — по силата на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС — държавите членки трябва гарантират по отношение на националните съдилища, които трябва да се произнасят по въпроси, свързани с тълкуването и прилагането на правото на Съюза, има два аспекта. Първият аспект, който е външен, изисква съответният орган да упражнява функциите си напълно самостоятелно, без да е йерархично обвързан или да е подчинен на когото и да било и без да получава нареждания или инструкции от където и да било, като по този начин е защитен от външна намеса или натиск, които могат да накърнят независимостта на преценката на членовете му и да повлияят на техните решения. Вторият аспект, който е вътрешен, от своя страна се свързва с понятието „безпристрастност“ и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора или производството и от съответните им интереси с оглед на предмета на спора. Този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора или производството извън строгото прилагане на правната норма (вж. в този смисъл решение от 5 ноември 2019 г., Комисия/Полша (Независимост на общите съдилища), C‑192/18, EU:C:2019:924, т. 108—110 и цитираната съдебна практика).

45      В настоящия случай обаче от мотивите на акта за преюдициално запитване не се извежда такова накърняване. Действително, запитващата юрисдикция подчертава, че единият от обвиняемите и неговият адвокат са поискали от председателя на тази юрисдикция и от министъра на правосъдието да се образува дисциплинарно производство срещу запитващата юрисдикция, в едноличен съдебен състав, за неприключване на делото в обичайния едноседмичен срок, но нищо не сочи, че дисциплинарният режим, предвиден от процесната по главното производство национална правна уредба, не предоставя необходимите гаранции, за да се избегне изобщо опасността от използване на този режим, което може да накърни независимостта на съдилищата. По-специално от акта за преюдициално запитване не следва нито че тази правна уредба позволява образуването на дисциплинарно производство поради такова неприключване, нито че такова производство е било образувано и налага на запитващата юрисдикция да приключи делото. Освен това съгласно данните в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция е оставила без уважение искането за отвод по съображенията, припомнени в точка 25 от настоящото определение.

46      При това положение се налага изводът, че запитващата юрисдикция не е изложила в достатъчна степен от правна гледна точка причините, поради които смята, че тълкуването на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС е необходимо, за да се произнесе по делата, поставени за разглеждане пред нея, както и връзката, която прави между тази разпоредба и националното законодателство, приложимо към тези дела, в съответствие с припомнената в точка 36 от настоящото определение съдебна практика.

47      Следователно преюдициалното запитване трябва да се обяви за явно недопустимо, що се отнася до първия въпрос.

 По въпроси от втори до седми

48      С въпроси от втори до седми запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Директива 2011/36, и по-специално член 4, параграф 2, буква б) и параграф 4 от нея, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национални процесуални разпоредби, които не предвиждат участието на жертвата на трафик на хора в съдебното заседание за разглеждане на споразумения за решаване на делото, позволяват такива споразумения да бъдат одобрени, без да са възстановени претърпените от това лице имуществени вреди и позволяват делото за трафик на хора да бъде решено с такова споразумение. Тази юрисдикция се пита също дали при разглеждането на това споразумение трябва да извърши преценка дали посоченото в него наказание е ефективно, пропорционално и възпиращо в съответствие с тези разпоредби.

49      В отговора си на искането за разяснения, отправено ѝ от Съда на основание член 101, параграф 1 от Процедурния правилник, запитващата юрисдикция изтъква по отношение на необходимостта от отговор на Съда на въпроси от втори до седми с оглед на произнасянето по висящите пред нея дела, че и при оттегляне от обвиняемите на съгласието за процесните споразумения по главното производство би трябвало да обсъди всички аспекти на „законността и морала“, поставени като изискване от член 382, алинея 7 от НПК.

50      Както бе припомнено в точка 35 от настоящото определение, въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящия пред тях спор или производство.

51      Освен това съгласно постоянната съдебна практика основанието за отправяне на преюдициално запитване е не формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а необходимостта от отговор за ефективното произнасяне по спор или дело (вж. в този смисъл решения от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 44, и от 9 януари 2024 г., G. и др. (Назначаване на съдиите в общите съдилища в Полша), C‑181/21 и C‑269/21, EU:C:2024:1, т. 62 и цитираната съдебна практика).

52      Видно от самия текст на член 267 ДФЕС, отправеното преюдициално запитване трябва да е „необходимо“, за да може запитващата юрисдикция да постанови „нейното решение“ по образуваното пред нея дело (решения от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 45, и от 9 януари 2024 г., G. и др. (Назначаване на съдиите в общите съдилища в Полша), C‑181/21 и C‑269/21, EU:C:2024:1, т. 63 и цитираната съдебна практика).

53      Следователно и от съдържанието, и от структурата на член 267 ДФЕС е видно, че преюдициалното производство по-специално предполага действително наличие на висящи пред националните юрисдикции спор или дело, по който те трябва да се произнесат с решение, отразяващо евентуално решението по преюдициалното запитване (вж. в този смисъл решения от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 46, и от 9 януари 2024 г., G. и др. (Назначаване на съдиите в общите съдилища в Полша), C‑181/21 и C‑269/21, EU:C:2024:1, т. 64 и цитираната съдебна практика).

54      Ето защо в рамките на такова производство между този спор или дело и разпоредбите от правото на Съюза, чието тълкуване се иска, трябва да има такава връзка, че това тълкуване да е обективно необходимо за акта, който трябва да бъде постановен от запитващата юрисдикция (вж. в този смисъл решения от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 48, и от 9 януари 2024 г., G. и др. (Назначаване на съдиите в общите съдилища в Полша), C‑181/21 и C‑269/21, EU:C:2024:1, т. 65 и цитираната съдебна практика).

55      В тази насока необходимостта по смисъла на член 267 ДФЕС от исканото от Съда преюдициално тълкуване предполага самият национален съд, който реши да сезира Съда с преюдициално запитване, да може да изведе последиците от това тълкуване (вж. в този смисъл решение от 9 януари 2024 г., G. и др. (Назначаване на съдии в общите съдилища в Полша) (C‑181/21 и C‑269/21, EU:C:2024:1, т. 69 и цитираната съдебна практика).

56      В настоящия случай като начало следва да се отбележи, че съгласно акта за преюдициално запитване обвиняемите и техните защитници, след като са били уведомени, че запитващата юрисдикция има съмнения за съвместимостта с Конституцията на няколко разпоредби на българското процесуално право относно споразуменията за решаване на делото, са оттеглили съгласието си за процесните споразумения по главното производство и са поискали запитващата юрисдикция да прекрати делата, за да бъдат разгледани по общия ред.

57      Както следва от цитирания от тази юрисдикция член 382, алинея 4 от НПК, всъщност юрисдикцията, пред която е образувано производство за одобряване на споразумение за решаване на делото, може да даде такова одобрение само ако обвиняемият е съгласен с това споразумение. В допълнение, съгласно член 382, алинея 7 от НПК, също цитиран от запитващата юрисдикция, сезираната юрисдикция може да одобри такова споразумение за решаване на делото само когато то не противоречи на закона и морала.

58      Следователно от формулировката на тези разпоредби недвусмислено следва, че предвидените в тях условия са кумулативни, така че когато липсва съгласие на обвиняемите, във всички случаи сезираната юрисдикция не може да одобри процесните споразумения по главното производство.

59      При това положение, и предвид липсата на такова съгласие, не се оказва, че е необходим отговор от Съда на преюдициални въпроси от втори до седми за произнасянето по делата, висящи пред запитващата юрисдикция. Всъщност целта на отговора на тези въпроси е да се даде възможност на запитващата юрисдикция да прецени по-специално, в съответствие с член 382, алинея 7 от НПК, дали съответното процесно по главното производство споразумение за решаване на делото не противоречи на закона, и в частност дали правото на Съюза не допуска национални процесуални разпоредби, които не предвиждат участието на жертвата на трафик на хора в съдебното заседание за разглеждане на споразумения за решаване на делото, позволяват такива споразумения да бъдат одобрени, без да са възстановени претърпените от това лице имуществени вреди, и позволяват делото за трафик на хора да бъде решено с такова споразумение.

60      Оказва се, че предвид съображенията, изложени в точка 56 от настоящото определение, когато липсва съгласие на обвиняемите за процесните споразумения по главното производство, наказателните дела по главното производство не могат да бъдат решени с такива споразумения.

61      При тези условия не се оказва, че отговорът на въпроси от втори до седми е необходим, за да се решат поставените за разглеждане пред запитващата юрисдикция дела, в съответствие със съдебната практика, припомнена в точки 51—55 от настоящото определение. По-конкретно от акта за преюдициално запитване не следва, че между разпоредбата от правото на Съюза, до която се отнасят преюдициалните въпроси и делата в главното производство, има връзка, която налага исканото тълкуване, за да може запитващата юрисдикция в приложение на насоките от това тълкуване да приеме акта, необходим да се произнесе по тези дела (вж. в този смисъл определение от 2 юли 2020 г., S.A.D. Maler und Anstreicher, C‑256/19, EU:C:2020:523, т. 50 и цитираната съдебна практика).

62      В преюдициалното запитване и в отговора си на искането за разяснения обаче запитващата юрисдикция изтъква, че независимо от оттеглянето от обвиняемите на съгласието им за процесните споразумения по главното производство, отговорът на тези въпроси е необходим, за да се произнесе по делата, поставени за разглеждане пред нея.

63      От една страна, тази юрисдикция посочва, че ако нейното тълкуване на правото на Съюза бъде потвърдено от Съда, жертвите на процесния по главното производство трафик на хора би следвало да бъдат призовани в съдебното заседание за разглеждане на съответните дела.

64      Този довод не може да бъде възприет. Всъщност с оглед на сведенията, които фигурират в акта за преюдициално запитване, не се оказва, че евентуалното участие на жертвите на трафик на хора в съдебно заседание, предмет на което е одобряването в рамките на досъдебната фаза на споразумение за решаване на делото, може да има каквото и да било отражение за изхода на делата, висящи пред запитващата юрисдикция, доколкото липсва съгласие от страна на обвиняемите и техните защитници за процесните споразумения по главното производство, и следователно липсват споразумения за решаване на делото, които могат да бъдат одобрени от запитващата юрисдикция.

65      Всъщност, дори да се предположи, че правото на Съюза изисква жертвите на трафик на хора да участват в съдебно заседание, предмет на което е одобряването на споразумение за решаване на делото в рамките на досъдебната фаза, от разпоредбите на българското процесуално право става ясно, че такова участие не би имало отражение за изхода на делата, висящи пред запитващата юрисдикция, доколкото липсва съгласие от страна на обвиняемите и техните защитници за процесните споразумения по главното производство.

66      От друга страна, запитващата юрисдикция подчертава, че и при липса на одобряване на процесните споразумения по главното производство няма забрана страните да внесат отново в тази юрисдикция, пред друг съдебен състав, същите споразумения за решаване на делото, за да получат такова одобрение. В тази насока запитващата юрисдикция отбелязва, че при служебната справка в деловодната програма на образуваните пред нея дела се установява, че останалите съдебни състави не са повдигали въпроса за това дали българският закон, според който пострадалите не участват в производството по решаване на делото със споразумение в досъдебната фаза, е съвместим с правото на Съюза, което според нея означава, че без тълкуване на повдигнатите от тази юрисдикция въпроси ще има опасност правото на Съюза да не бъде приложено правилно.

67      Този довод също не може да бъде възприет.

68      Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, в рамките на установеното в член 267 ДФЕС сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, всъщност само националният съд, който е сезиран със спора или производството и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно разрешаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от решение по реда на преюдициалното производство, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда (решение от 18 април 2024 г., Girelli Alcool, C‑509/22, EU:C:2024:341, т. 32 и цитираната съдебна практика).

69      Така съдебните състави, които евентуално бъдат сезирани, за да одобрят същите споразумения за решаване на делото като процесните по главното производство, са тези, които би следвало да сезират Съда в тази насока.

70      С оглед на всички предходни съображения се налага изводът, че въпроси от втори до седми трябва да се тълкуват в смисъл, че визират формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, по смисъла на цитираната в точка 51 от настоящото определение съдебна практика, поради което преюдициалното запитване трябва да се обяви за явно недопустимо и що се отнася до тези въпроси.

71      С оглед на изложеното дотук преюдициалното запитване, в приложение на член 53, параграф 2 от Процедурния правилник, е явно недопустимо.

 По съдебните разноски

72      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (шести състав) определи:

Преюдициалното запитване, отправено от Окръжен съд Плевен (България) с акт от 3 април 2024 г., е явно недопустимо.

Съставено в Люксембург на 6 ноември 2024 година.

*      Език на производството: български.

1  Името на настоящото дело е измислено. То не съвпада с истинското име на никоя от страните в производството.