Страни по делото
Основания за решението
Диспозитив
По дело F‑78/12
с предмет жалба, подадена на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОАЕ по силата на член 106а от последния,
Вяра Тодорова-Андрова, длъжностно лице в Съвета на Европейския съюз с местожителство Синт Генезиюс Роде (Белгия), за която се явява M. Velardo, адвокат,
жалбоподателка,
срещу
Съвет на Европейския съюз, за който се явяват J. Herrmann и M. Bauer, в качеството на представители,
ответник,
подпомаган от
Европейска комисия, за която се явяват J. Currall и G. Gattinara, в качеството на представители,
и
Сметна палата на Европейския съюз, за която първоначално се явяват T. Kennedy, N. Scafarto и K. Zavřelová, в качеството на представители, а впоследствие N. Scafarto, в качеството на представител,
встъпили страни,
СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав),
състоящ се от: K. Bradley (докладчик), председател, H. Kreppel и M. I. Rofes i Pujol, съдии,
секретар: P. Cullen, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 15 януари 2015 г.,
постанови настоящото
Решение
1. С жалба, подадена в секретариата на Съда на публичната служба на 25 юли 2012 г., г‑жа Тодорова-Андрова по същество иска, от една страна — отмяна на решението на Съвета на Европейския съюз да не бъде включена в списъка на длъжностните лица за повишаване в рамките на процедурата по повишаване за 2011 г., и от друга страна — обезщетение за имуществените и неимуществените вреди, които твърди, че е претърпяла в резултат от незаконосъобразността на това решение.
Правна уредба
2. Член 45, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз в редакцията му, приложима по спора (наричан по-нататък „Правилникът“), гласи:
„Повишаването става с решение на органа по назначаването съгласно член 6, параграф 2. То се изразява в присъждане на длъжностното лице на следващата степен във функционалната група, към която то принадлежи. За повишаване се избират само длъжностни лица [, отговарящи на условията за повишаване], които са прослужили най-малко две години на своята степен, след […] съпоставяне на техните заслуги. […]“.
3. На 28 юни 1999 г. Съветът приема Директива 1999/70/ЕО относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ОВ L 175, стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129).
4. Съгласно клауза 1 от Рамковото споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), което съставлява приложение към Директива 1999/70 (наричано по-нататък „рамковото споразумение“), неговата цел е:
„[…]
а) да подобри качеството на срочната работа чрез гарантиране прилагането на принципа на недискриминация;
б) да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения“.
5. Клауза 4 от рамковото споразумение, озаглавена „Принцип на недискриминация“, предвижда:
„1. По отношение на условията за наемане на работа, работниците на срочни трудови договори не се третират по по-неблагоприятен начин спрямо работници на постоянен трудов договор [в съпоставимо положение], само защото имат срочен договор или правоотношение, освен ако различното третиране не е оправдано от обективни причини.
[…]
4. Критериите за прослужено време, свързани с определени условия за наемане на работа, са същите за работниците на срочни трудови договори, както и за работниците на постоянни трудови договори, освен когато различните критерии за прослужено време са оправдани по обективни причини“.
Обстоятелства в основата на спора
6. Считано от 1 юли 2006 г., жалбоподателката е назначена в Съвета като срочно нает служител по смисъла на член 2, буква б) от Условията за работа на другите служители на Европейския съюз в действащата към този момент редакция (наричани по-нататък „УРДС“). Определена ѝ е степен AD 5 и в качеството си на администратор лингвист е зачислена в българския отдел в рамките на дирекция „Превод и изготвяне на документи“ към генерална дирекция (ГД) „Персонал и администрация“ на генералния секретариат. Било е предвидено действието на договора за наемане на работа, изменен с последователни допълнителни споразумения, да изтече на 31 декември 2010 г.
7. Тъй като междувременно жалбоподателката е издържала успешно конкурс EPSO/AD/166/09, с решение от 23 ноември 2010 г., което влиза в сила на 1 декември 2010 г., тя е назначена като длъжностно лице в срок за изпитване на степен AD 5. Съгласно член 32, трета алинея от Правилника на жалбоподателката се зачита времето, което е прослужила в съответната стъпка в качеството на срочно нает служител, и тя е класирана в стъпка 4.
8. Страните не спорят, че след назначаването ѝ като длъжностно лице в срок за изпитване жалбоподателката продължава да изпълнява същите задачи, които е осъществявала и по-рано като срочно нает служител.
9. С решение от 12 юли 2011 г., което влиза в сила на 1 септември 2011 г., жалбоподателката е титуляризирана.
10. Със съобщение до персонала № 87/11 от 12 септември 2011 г. органът по назначаването (наричан по-нататък „ОН“) публикува списъка на длъжностните лица за повишаване в рамките на процедурата за 2011 г. Името на жалбоподателката не е включено в този списък.
11. На 17 октомври 2011 г. е публикувано съобщение до персонала № 100/11, съдържащо списъка на длъжностните лица, повишени през 2011 г. Името на жалбоподателката не е включено в този списък.
12. На 9 декември 2011 г. жалбоподателката обжалва по административен ред решението да не бъде включена в съдържащия се в съобщение до персонала № 87/11 списък на длъжностните лица за повишаване.
13. С решение от 18 април 2012 г. заместник генералният секретар на Съвета в качеството си на ОН отхвърля подадената по административен ред жалба по-специално поради това че жалбоподателката няма две прослужени години на съответната степен след назначаването ѝ като длъжностно лице, докато член 45 от Правилника въвежда това изискване по отношение на длъжностните лица за повишаване (наричано по-нататък „решението за отхвърляне на жалбата по административен ред“).
Производство и искания на страните
14. Поради напускане на съдията докладчик, на когото делото е първоначално разпределено, и промяна в съдебните състави, на 6 май 2013 г. председателят на Съда на публичната служба определя нов съдия докладчик.
15. С писмо от 24 юни 2013 г. Съдът на публичната служба уведомява страните, че възнамерява да покани Европейския парламент, Европейската комисия, Съда на Европейския съюз и Сметната палата на Европейския съюз да встъпят по делото и иска от тях да представят становища по този въпрос.
16. Тъй като страните не възразяват срещу това намерение, с определение на председателя на втори състав на Съда на публичната служба от 4 декември 2013 г. (Тодорова-Андрова/Съвет, F‑78/12, EU:F:2013:206) Комисията и Сметната палата са допуснати да встъпят в производството по настоящото дело.
17. Комисията и Сметната палата представят писмени изявления при встъпване съответно на 14 и 15 януари 2014 г.
18. С писмо от 13 февруари 2014 г. Съветът уведомява Съда на публичната служба, че няма да вземе становище по писмените изявления при встъпване на Комисията и Сметната палата. На 10 март 2014 г. жалбоподателката представя становище по писмените изявления при встъпване на Комисията и на Сметната палата.
19. Жалбоподателката моли Съда на публичната служба:
– да отмени решението, произтичащо от съобщение до персонала № 87/11 от 12 септември 2011 г., да не бъде включена в списъка на длъжностните лица за повишаване в рамките на процедурата за 2011 г.,
– да отмени решението за отхвърляне на жалбата по административен ред,
– да осъди Съвета да заплати обезщетение за имуществените и неимуществените вреди, които по неокончателни изчисления възлизат на 40 000 EUR и ще бъдат уточнени по размер в хода на производството, ведно с обезщетителни лихви за забава при лихвен процент 6,75 %,
– да осъди Съвета да заплати съдебните разноски.
20. Съветът моли Съда на публичната служба:
– да отхвърли жалбата като неоснователна,
– да осъди жалбоподателката да заплати съдебните разноски.
21. Комисията и Сметната палата молят Съда на публичната служба да отхвърли жалбата и да осъди жалбоподателката да заплати съдебните разноски.
От правна страна
По искането за отмяна на решението за отхвърляне на жалбата по административен ред
22. В съответствие със съдебната практика, когато изричните искания за отмяна на решението, с което се отхвърля подадена по административен ред жалба, сами по себе си нямат самостоятелно съдържание, съдът трябва да разгледа оспорения с тази жалба акт (решение Balionyte-Merle/Комисия, F‑113/12, EU:F:2013:191, т. 24 и цитираната съдебна практика).
23. В случая Съдът на публичната служба констатира, че решението за отхвърляне на жалбата по административен ред потвърждава решението, с което името на жалбоподателката не е включено в списъка на длъжностните лица за повишаване, и едновременно с това го мотивира. При подобна хипотеза трябва да се прецени именно законосъобразността на първоначалния увреждащ акт, като се отчитат мотивите, съдържащи се в решението за отхвърляне на жалбата по административен ред, считани за неразделна част от посочения акт (вж. в този смисъл решение Комисия/Birkhoff, T‑377/08 P, EU:T:2009:485, т. 58 и 59 и цитираната съдебна практика).
24. Следователно искането за отмяна на решението за отхвърляне на жалбата по административен ред е лишено от самостоятелно съдържание и жалбата пред съда трябва да се счита за насочена срещу произтичащото от съобщение до персонала № 87/11 от 12 септември 2011 г. решение жалбоподателката да не бъде включена в списъка на длъжностните лица за повишаване в рамките на процедурата за 2011 г. (наричано по-нататък „обжалваното решение“), чиито мотиви се уточняват с решението за отхвърляне на жалбата по административен ред (вж. в този смисъл решения Eveillard/Комисия, T‑258/01, EU:T:2004:177, т. 31 и 32 и Buxton/Парламент, F‑50/11, EU:F:2012:51, т. 21).
По искането за отмяна на обжалваното решение
25. В подкрепа на искането си жалбоподателката формално сочи три основания, а именно:
– първото — нарушение на член 45 от Правилника и явна грешка в преценката,
– второто — нарушение на принципа на равно третиране,
– третото — нарушение на задължението за полагане на грижа.
26. С оглед на развитите от жалбоподателката доводи в подкрепа на искането ѝ и с оглед на внесените от нея уточнения в съдебното заседание следва обаче да се приеме, че по първото основание се твърди нарушение на член 45 от Правилника, а при условията на евентуалност и под формата на възражение — незаконосъобразност на член 45 от Правилника, доколкото с него се нарушавал принципа на недопускане на дискриминация, залегнал в клауза 4 от рамковото споразумение.
По първото основание: нарушение на член 45 от Правилника и незаконосъобразност на тази разпоредба
– Доводи на страните
27. Жалбоподателката сочи по същество, че е била жертва на необоснована дискриминация в сравнение с длъжностните лица за повишаване, поради това че в качеството си на срочно нает служител е изпълнявала идентични задачи с тези на длъжностните лица, но въпреки това времето, през което е работила в това качество, не е било взето предвид при изчисляването на двете прослужени в съответната степен години, необходими в съответствие с член 45 от Правилника, за да ѝ бъде признато право на повишаване. През цялото време от постъпването си на работа като срочно нает служител жалбоподателката всъщност изпълнявала едни и същи функции.
28. С първото основание, уточнено от жалбоподателката в становището ѝ във връзка с писмените изявления при встъпване и в съдебното заседание, тя сочи главно, че обжалваното решение се основава на неправилно тълкуване на член 45 от Правилника. Всъщност Съветът тълкувал тази разпоредба в смисъл, че при изчисляването на двете прослужени години на съответната степен, които длъжностните лица трябва да имат, за да подлежат на повишаване, не следва да се вземат под внимание годините, прослужени от длъжностни лица, които, преди да бъдат титуляризирани, са били, подобно на жалбоподателката, срочно наети служители. Според жалбоподателката текстът на член 45 от Правилника допуска прослужените като срочно нает служител години да бъдат взети под внимание, като това било единственото тълкуване, което е в съответствие с Директива 1999/70.
29. Жалбоподателката счита, че ако член 45 от Правилника не може да се тълкува в смисъл, че позволява да се отчете прослуженото като срочно нает служител време при изчисляването на двете прослужени години в съответната степен, необходими за признаването на право на повишаване в по-горна степен, същият бил в противоречие с Директива 1999/70 и със закрепения в нея принцип на равно третиране, поради което трябвало да се обяви за незаконосъобразен.
30. Според жалбоподателката в решение Rosado Santana (C‑177/10, EU:C:2011:557) Съдът е постановил, че рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че забранява всяка разлика в третирането между „назначените за неопределено време държавни служители“ и „временно наетите държавни служители“, освен ако различното третиране се основава на обективни причини, като при определянето дали лицето може да иска повишение, в разрез с това рамково споразумение било да не се взема под внимание времето, през което, преди да бъде назначено за неопределено време, то е работило като „временно нает държавен служител“.
31. Жалбоподателката счита, че Директива 1999/70 обвързва институциите на Съюза в отношенията им с техните служители. Клауза 4 от рамковото споразумение — въз основа на която Съдът приел, че времето, през което лицето е работило като временно нает служител, трябва да се взема под внимание по същия начин като времето, през което е работило като назначен за неопределено време държавен служител — била израз на общия принцип на равно третиране, който е и „основен принцип“.
32. При условията на евентуалност жалбоподателката смята, че дори Съдът на публичната служба да приемел, че не е налице основен принцип, на който тя може да се позове, по силата на задължението за лоялно сътрудничество, предвидено в член 4, параграф 3 ДЕС, институциите били длъжни да тълкуват член 45 от Правилника с оглед на Директива 1999/70.
33. При всички положения, тъй като член 45 от Правилника можел да се тълкува по няколко начина, според жалбоподателката Съветът е трябвало да вземе под внимание Директива 1999/70, а следователно и разпоредбите на рамковото споразумение, за да установи как следва да се тълкува изразът „две прослужени години на съответната степен“ по смисъла на член 45 от Правилника.
34. Освен това според жалбоподателката обстоятелството, че решение Rosado Santana (EU:C:2011:557) се отнасяло до вътрешна процедура за подбор, а не до процедура по повишаване, не било основание по настоящото дело да не се приложи възприетото от Съда. Процедурата по повишаване, подобно на вътрешната процедура за подбор, определяла кариерното развитие на публичните служители, поради което била сред условията на работа, посочени в клауза 4 от рамковото споразумение.
35. Според жалбоподателката Правилникът не изключва времето, прослужено като длъжностно лице, да се разглежда като продължение на времето, прослужено като срочно нает служител, и това дори произтичало от някои негови разпоредби. Член 45 от Правилника не посочвал изрично, че прослуженото време по смисъла на този член трябва да е било единствено в качеството на длъжностно лице. Освен това същият член не изключвал възможността да се вземат предвид и други атестационни доклади, освен изготвените след придобиването на качеството длъжностно лице. Напротив, изрично от член 32, трета алинея от Правилника произтичало, че на срочно наетите служители, които са станали длъжностни лица, се зачита прослуженото по-рано време, независимо че те са работили при условията на друг правен режим.
36. Съветът поддържа, че тезата на жалбоподателката е в противоречие с намерението на законодателя при прилагането на член 45 от Правилника да се взема под внимание единствено прослуженото време в качеството на длъжностно лице, а това намерение се установявало от израза „прослуж[ени] […] години [в] степен[та]“, съдържащ се в самия текст на член 45 от Правилника.
37. Освен това Съветът твърди, че тезата на жалбоподателката предполага наличието на правна приемственост между статута на срочно нает служител и този на длъжностно лице. Въз основа на анализ на Правилника и на съдебната практика обаче, и по-специално на определения Kyriazi/Комисия (F‑66/06, EU:F:2006:92) и Pereira Sequeira/Комисия (F‑65/06, EU:F:2006:124), както и на решение Toronjo Benitez/Комисия (F‑33/07, EU:F:2008:25), Съдът на публичната служба трябвало да изключи подобна приемственост.
38. Накрая Съветът счита, че изборът на законодателя в контекста на член 45 от Правилника да се взема под внимание само прослуженото като длъжностно лице време, не може да се оспорва с позоваването на общия принцип на равно третиране. Видно от съдебната практика, и по-специално от решения Chetcuti/Комисия (C‑16/07 P, EU:C:2008:549, т. 40) и Wasmeier/Комисия (T‑381/00, EU:T:2002:190, т. 122), различното третиране на длъжностните лица и срочно наетите служители не било дискриминация, тъй като всяка от тези категории била установена в съответствие с легитимните потребности на администрацията и поверените ѝ постоянни или срочни задачи.
39. В допълнение Съветът счита, че възприетото в решение Rosado Santana (EU:C:2011:557) не може да бъде приложено в случая.
40. Най-напред Съветът напомня, че решение Rosado Santana (EU:C:2011:557) се отнася до тълкуването на директива, която е трябвало да бъде приложена в държава членка, както и че директивата е противопоставима на институциите само непряко, в хипотезите, очертани в решение Aayhan и др./Парламент (F‑65/07, EU:F:2009:43, т. 113—116). Що се отнася до клауза 4 от рамковото споразумение, не била налице нито една от тези хипотези. По-специално клауза 4 от рамковото споразумение, приложено с Директива 1999/70, не представлявала израз на общ принцип на правото, а тъй като текстът на член 45 от Правилника бил ясен, не следвало да се прибягва до директивата, за да се установи смисълът на тази разпоредба.
41. По-нататък Съветът подчертава, че е налице основна разлика между положението на жалбоподателката и това на г‑н Rosado Santana, а именно че за него през цялото време се прилагал един и същ основен правен режим, тъй като е бил „временно нает държавен служител“, преди да стане „държавен служител за неопределено време“, докато по отношение на жалбоподателката приложими са били последователно два отделни режима, а именно УРДС в качеството ѝ на срочно нает служител, а впоследствие Правилникът в качеството ѝ на длъжностно лице.
42. В изпълнение на процесуално-организационните действия Съветът уточнява позицията си, като се основава на определение Rivas Montes (C‑178/12, EU:C:2013:150). Според Съвета от посоченото определение следва, че не е възможно позоваване на клауза 4, за да се обоснове възражение за незаконосъобразността на член 45 от Правилника. Всъщност тази клауза се отнасяла до дискриминацията по отношение на работниците на срочни трудови договори, произтичаща единствено от това, че имат срочно правоотношение, докато в случая разликата в третирането между срочно наетите служители и длъжностните лица се основавала на правното естество на трудовото им правоотношение с институциите на Съюза.
43. Ако се допусне, че възприетото в решение Rosado Santana (EU:C:2011:557) може да се приложи за публичната служба на Европейския съюз, Съветът сочи, че легитимните потребности на администрацията и естеството на задачите, постоянни или срочни, които са ѝ поверени, представляват обективни причини за целите на процедурата по повишаване да не бъде взето под внимание времето, през което жалбоподателката е работила като срочно нает служител.
44. Според Комисията Съдът на публичната служба би трябвало служебно да обяви възражението за незаконосъобразност за недопустимо, тъй като то не е било повдигнато в жалбата по административен ред.
45. По същество Комисията поддържа всички доводи на Съвета, като подчертава коренно различното естество на правното положение на срочно наетия служител и на длъжностното лице.
46. По-специално Комисията счита за напълно ирелевантно това, че и като срочно нает служител, и като длъжностно лице в изпитателен срок жалбоподателката е изпълнявала едни и същи з адачи. Тезата на жалбоподателката придавала според Комисията твърде голямо значение на съвсем случайни обстоятелства, както и необосновано предимство, спрямо служители с по-широк профил, на служителите, изпълняващи през цялото време едни и същи задачи, първо като срочно наети служители, а след това като длъжностни лица.
47. В писменото си изявление при встъпване, макар да се присъединява към доводите на Съвета, Сметната палата твърди по същество, че клауза 4 от рамковото споразумение е непротивопоставима на институция на Европейския съюз, която за целите на прилагането на член 45 от Правилника не е взела под внимание времето, което длъжностното лице е прослужило в предходното си качество на срочно нает служител. Тя счита, че неотчитането на това време не съставлява нито нарушение на принципа на недопускане на дискриминация, нито злоупотреба, произтичаща от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, както и че при всички положения жалбоподателката не се е позовала на такава злоупотреба.
– Съображения на Съда на публичната служба
48. Съдът на публичната служба най-напред ще разгледа въпроса дали Съветът неправилно е преценил обхвата на член 45 от Правилника, като е възприел тълкуване на същия в смисъл, че не му позволява да вземе под внимание прослуженото от жалбоподателката време в качеството на срочно нает служител, когато изчислява дали тя има две прослужени години в съответната степен, за да ѝ се признае право на повишаване. Повдигнатият от жалбоподателката при условията на евентуалност въпрос относно законосъобразността на член 45 от Правилника би бил релевантен в случая само ако Съветът не е допуснал грешка при тълкуването на тази разпоредба.
49. Съгласно постоянната съдебна практика при тълкуването на разпоредби от правото на Съюза е важно да се вземе предвид не само тяхното съдържание, но и целите, преследвани с правната уредба, от която те са част, и техният контекст (решение Hoštická и др., C‑561/13, EU:C:2014:2287, т. 29).
50. В случая член 45 от Правилника предвижда, че за повишаване „се избират само длъжностни лица, които са прослужили най-малко две години на своята степен“. Чрез израза „прослуж[ени] […] години на своята степен“ и притежателното местоимение „своята“, отнасящо се до „длъжностни[те] лица“, текстът на тази разпоредба сочи, че ОН трябва да вземе под внимание само прослуженото в съответната степен време като длъжностно лице.
51. Това буквално тълкуване на член 45 от Правилника се потвърждава от цялостния анализ на този правилник. Установява се, че от гледна точка на законодателя няма правна приемственост в кариерата на срочно наетия служител, който е станал длъжностно лице (вж. в този смисъл решения Bellantone/Сметна палата, F‑85/06, EU:F:2007:171, т. 51, Toronjo Benitez/Комисия, EU:F:2008:25, т. 87 и определение Prieto/Парламент, F‑42/07, EU:F:2011:159, т. 61).
52. В това отношение Съдът на публичната служба констатира, че съгласно член 34 от Правилника „[д]лъжностното лице преминава деветмесечен срок за изпитване, преди да бъде титуляризирано“. Тази разпоредба не провежда разграничение между служителите, които са били назначени като длъжностни лица в срок за изпитване, след като са работили като срочно наети служители, и останалите служители, макар да са изпълнявали едни и същи функции и при двата режима. Ако застъпваната от жалбоподателката теза за правна приемственост беше основателна, подобна разпоредба би била напълно безсмислена за назначените длъжностни лица, които вече са работили като срочно наети служители.
53. Освен това, когато законодателят е имал намерение да вземе под внимание времето, през което служителят е работил като срочно нает служител, за да го скрепи с определени последици относно кариерата му като длъжностно лице, той е направил това изрично. Такъв е случаят с член 32, трета алинея от Правилника, съгласно който „[с]рочно наетите служители, на които е присъдена степен в съответствие с критериите на съответната институция, запазват [стъпката] си на старшинство, придобита в това им качество, ако бъдат назначени като длъжностни лица в същата степен, непосредствено след изтичането на срочния им договор“, с което се дерогира първата алинея на член 32, съгласно която длъжностното лице се назначава на първата стъпка в неговата степен. В същия смисъл член 40, втора алинея от УРДС гласи, че „[в]сяко прослужено време като срочно нает служител за Съюза се взема предвид при изчисляване на годините прослужено време [за целите на пенсионирането] в съответствие с приложение VIII към [Правилника]“.
54. От това следва, че Съветът не е допуснал грешка, като е тълкувал член 45 от Правилника в смисъл, че в процедурата по повишаване може да се вземе под внимание само прослуженото в съответната степен време като длъжностно лице, още повече че при всички положения УРДС не предвиждат прилагането на този член по един или друг начин по отношение на срочно наетите служители.
55. Поради това следва да се отхвърли оплакването за грешка в тълкуването на член 45 от Правилника и да се разгледа възражението за незаконосъобразност, което жалбоподателката повдига при условията на евентуалност, като твърди, че член 45 от Правилника противоречи на клауза 4 от рамковото споразумение, тъй като не допуска да се вземе под внимание времето, през което длъжностното лице е работило като срочно нает служител.
56. При обстоятелствата по настоящото дело и с цел процесуална икономия посоченото възражение за незаконосъобразност следва да се разгледа по същество, без предварително произнасяне по неговата допустимост, тъй като при всички положения и поради изложените по-долу съображения същото е неоснователно от гледна точка на правото (решение AT/EACEA, F‑113/10, EU:F:2012:20, т. 49).
57. Най-напред следва да се установи дали клауза 4 от рамковото споразумение е приложима в случая и следователно дали е възможно възражението за незаконосъобразността на член 45 от Правилника да се основава на противоречието с тази клауза.
58. Съдът на публичната служба напомня, че съгласно съдебната практика разпоредбите на Директива 1999/70 и на приложеното към нея рамково споразумение не биха могли да се приемат като налагащи сами по себе си задължения на институциите в отношенията им с техния персонал (решение Aayhan и др./Парламент, EU:F:2009:43, т. 111).
59. Разпоредбите на директива обаче биха могли по-специално да се наложат непряко на институция, ако представляват израз на общ принцип на правото на Съюза, който институцията тогава следва да прилага като такъв (решения Adjemian и др./Комисия, T‑325/09 P, EU:T:2011:506, т. 56; Aayhan и др./Парламент, EU:F:2009:43, т. 113 и AI/Съд, F‑85/10, EU:F:2012:97, т. 134).
60. Клауза 4, точка 1 от рамковото споразумение въвежда забрана работниците на срочни трудови договори да се третират по по-неблагоприятен начин по отношение на условията за наемане на работа спрямо работниците на трудов договор за неопределено време, които се намират в сходно положение, и то само защото работят по срочен договор или правоотношение, освен ако различното третиране не е оправдано от обективни причини. Точка 4 от тази клауза формулира същата забрана по отношение на критериите за прослужено време, свързани с определени условия за наемане на работа (решения Rosado Santana, EU:C:2011:557, т. 64 и Valenza и др., C‑302/11—C‑305/11, EU:C:2012:646, т. 39).
61. Принципът на недопускане на дискриминация и принципът на равно третиране, намерили приложение в клауза 4, точка 1 от рамковото споразумение, съставляват основни принципи на правния ред на Съюза (решение Aayhan и др./Парламент, EU:F:2009:43, т. 101), с оглед на които трябва да се прецени законосъобразността на член 45 от Правилника.
62. Уместно е обаче да се уточни, че произнасяйки се относно прилагането на рамковото споразумение по спорове между държавни служители и администрацията на държавите членки, Съдът е постановил, че евентуалните разлики в третирането между служителите, назначени въз основа на конкурс, и тези, наети с трудов договор, не попадат под действието на принципа на недопускане на дискриминация, закрепен в рамковото споразумение, тъй като подобни разлики в третирането произтичат не от това дали трудовото правоотношението е срочно или за неопределено време, а дали е възникнало въз основа на конкурс или договор (определение Rivas Montes, EU:C:2013:150, т. 44 и 45).
63. В случая се налага констатацията, че член 45 от Правилника не провежда никаква разлика в третирането между работещите по срочно и по безсрочно правоотношение. Всъщност единственото обстоятелство, което член 45 от Правилника взема под внимание, е правното естество на правоотношението със съответните служители, което обуславя фактическа разлика в отчитането на прослуженото време при длъжностните лица и при останалите служители. Съгласно съдебната практика обаче подобна разлика в третирането не попада под действието на принципа на недопускане на дискриминация, закрепен в рамковото споразумение (вж. определение Rivas Montes, EU:C:2013:150, т. 44 и 47).
64. От това следва, че жалбоподателката не би могла да обоснове възражението за незаконосъобразността на член 45 от Правилника с противоречието му с член 4, точка 1 от рамковото споразумение или с нарушаването на принципа на равно третиране, закрепен в посочената клауза.
65. При всички положения жалбоподателката не би могла да се позовава на принципите, изведени от Съда в решение Rosado Santana (EU:C:2011:557). Жалбоподателят в главното производство оспорва основно разликата в третирането, състояща се в отчитането, за целите на вътрешна процедура за подбор, на трудовия стаж, придобит като назначен за неопределено време държавен служител, но не и на този, придобит като временно нает държавен служител (решение Rosado Santana, EU:C:2011:557, т. 42). По настоящото дело жалбоподателката оспорва като незаконосъобразно различното третиране на длъжностните лица, чието прослужено време се взема под внимание за целите на прилагането на член 45 от Правилника, и срочно наетите служители, независимо дали са наети за определен срок или за неопределено време.
66. Поради това твърденията по първото основание, посочено от жалбоподателката, следва да се отхвърлят изцяло като неоснователни.
По второто основание: нарушение на принципа на равно третиране
67. Жалбоподателката отбелязва, че в списъка на повишените длъжностни лица фигурират имената на „редица длъжностни лица“, които, подобно на нея, били срочно наети служители преводачи със същото прослужено „в изпълнение на функциите“ си време, но титуляризирани преди нея. Изготвяйки по този начин списъка на повишените длъжностни лица, ОН не извършил изискваното от съдебната практика грижливо и безпристрастно съпоставяне, в интерес на службата и при спазване на принципа на равно третиране, а действал по-специално в нарушение на същия.
68. Следва да се констатира, че в жалбата нейната подателка не посочва длъжностните лица, повишени след съпоставяне, опорочено поради нарушение на принципа на равно третиране, и не представя на Съда на публичната служба никакви доказателства, които да му дадат възможност да провери точността на нейните доводи. Действително, жалбоподателката предлага да „разкрие“ имената на тези длъжностни лица по искане на Съда на публичната служба. Това предложение обаче не е достатъчно, за да компенсира липсата на конкретност в жалбата.
69. Поради това твърденията по второто основание трябва да се отхвърлят като недопустими.
По третото основание: нарушение на задължението за полагане на грижа
70. Жалбоподателката счита, че при приемането на обжалваното решение ОН не взел под внимание нейния интерес, с което нарушил задължението си за полагане на грижа.
71. Съдът на публичната служба отбелязва, че третото основание не е посочено в жалбата по административен ред и не се свързва с никое от основанията или доводите, включени в нея, които са само явна грешка в преценката и нарушение на принципа на недопускане на дискриминация между работещите по срочно и по безсрочно правоотношение.
72. Следователно твърденията по третото основание трябва да се отхвърлят като недопустими, тъй като са изложени за първи път в жалбата по съдебен ред, в нарушение на правилото за съответствие между жалбата по член 91, параграф 2 от Правилника и подадената след това жалба по съдебен ред, което като предпоставка за допустимост изисква основанията, изтъкнати пред съда на Съюза пряко срещу увреждащия акт, вече да са били формулирани в рамките на досъдебната процедура, така че ОН или органът, оправомощен да сключва договори, да е могъл да се запознае с възраженията на заинтересованото лице срещу спорното решение (решение Комисия/Moschonaki, T‑476/11 P, EU:T:2013:557, т. 71).
73. Поради това искането за отмяна на обжалваното решение трябва да се отхвърли изцяло.
По исканията за присъждане на обезщетение
74. От една страна, жалбоподателката твърди, че е претърпяла имуществени вреди, тъй като ако била включена от Съвета в списъка с длъжностни лица за повишаване, с оглед на посочената в Прави лника средна продължителност на работа в съответната степен, на прослуженото време в изпълнение на функциите на преводач в Съвета, на изключително високите оценки в атестационните ѝ доклади, както и на обстоятелството, че някои длъжностни лица, изпълняващи същите функции, били повишени, изгледите да бъде повишена, щели да бъдат 90 %. Поради това жалбоподателката оценява вредата си на 30 000 EUR, доколкото кариерното ѝ развитие било забавено и това се отразило върху възнаграждението и пенсионните ѝ права.
75. От друга страна, жалбоподателката твърди, че е претърпяла неимуществени вреди, които не можели да се поправят само с отмяна на обжалваното решение, тъй като, макар да е възможно да се приемат всякакви мерки, позволяващи да се отстрани допуснатата незаконосъобразност, не е изключено Съветът просто да включи нейното име в списъка с длъжностни лица за повишаване, без да предприеме други последващи отменителното съдебно решение действия. Жалбоподателката оценява тази неимуществена вреда на 10 000 EUR.
76. Съдът на публичната служба напомня, че съгласно постоянната съдебна практика, когато вредите, които жалбоподателят изтъква, произтичат от приемането на решение, чиято отмяна се иска, отхвърлянето на исканията за отмяна води по принцип до отхвърляне на претенциите за обезщетение, доколкото те са тясно свързани с исканията за отмяна (решение Arguelles Arias/Съвет, F‑122/12, EU:F:2013:185, т. 127 и цитираната съдебна практика).
77. В случая трябва да се отбележи, че имуществените и неимуществените вреди, които жалбоподателката изтъква, произтичат от решението на Съвета тя да не бъде включена в списъка на длъжностните лица за повишаване. Тъй като исканията за отмяна на обжалваното решение са отхвърлени, без Съдът на публичната служба да е установил неправомерност в поведението на Съвета във връзка с вземането на решения, следва да се отхвърлят и претенциите за обезщетение на жалбоподателката.
78. От всичко изложено по-горе следва, че жалбата трябва да бъде отхвърлена в нейната цялост.
По съдебните разноски
79. В съответствие с член 101 от Процедурния правилник, освен ако други разпоредби на дял втори, глава осма от него не предвиждат нещо различно, загубилата делото страна понася направените от нея съдебни разноски и се осъжда да заплати съдебните разноски, направени от другата страна, ако е направено такова искане. По силата на член 102, параграф 1 от същия правилник Съдът на публичната служба може, когато справедливостта изисква това, да реши страна, която е загубила делото, да понесе направените от нея съдебни разноски, но да бъде осъдена да заплати само част от съдебните разноски на другата страна и дори да не бъде осъдена да ги заплаща. Накрая, съгласно член 103, параграф 4 от Процедурния правилник институциите, встъпили по делото, понасят направените от тях съдебни разноски.
80. От изложените в настоящото решение мотиви следва, че жалбоподателката е загубила делото. Освен това Съветът изрично е поискал жалбоподателката да бъде осъдена да заплати съдебните разноски. Тъй като обстоятелствата в конкретния случай не обосновават прилагането на разпоредбите на член 102, параграф 1 от Процедурния правилник, жалбоподателката трябва да понесе направените от нея съдебни разноски и да бъде осъдена да заплати съдебните разноски на Съвета.
81. Накрая, в съответствие с член 103, параграф 4, първо изречение от Процедурния правилник Комисията и Сметната палата понасят направените от тях съдебни разноски.
По изложените съображения
СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав)
реши:
1) Отхвърля жалбата.
2) Г‑жа Тодорова-Андрова понася направените от нея съдебни разноски и се осъжда да понесе съдебните разноски на Съвета на Европейския съюз.
3) Европейската комисия и Сметната палата на Европейския съюз понасят направените от тях съдебни разноски.