1

С исковата си молба Европейската комисия моли Съда:

–

да установи, че като не е приела необходимите законови, подзаконови и административни разпоредби, за да се съобрази с Директива (ЕС) 2019/1161 на Европейския парламент и на Съвета от 20 юни 2019 година за изменение на Директива 2009/33/EO за насърчаване на чисти и енергийноефективни пътни преводни средства (ОВ L 188, 2019 г., стр. 116), или във всеки случай, като не ги е съобщила на Комисията, Република България не е изпълнила задълженията си по член 2, параграф 1 от посочената директива,

–

да осъди Република България да заплати на Комисията еднократно платима сума, съответстваща на по-високата от следните две суми:

–

сумата от 1800 евро на ден, умножена по броя дни, изтекли от деня, следващ изтичането на срока за транспониране, установен в Директива 2019/1161, до деня на прекратяване на нарушението или, ако нарушението продължава, до деня на постановяване на съдебното решение по настоящото производство, или

–

минималната еднократно платима сума в размер на 504 000 евро,

–

в случай че посоченото в първото тире неизпълнение на задълженията продължава до датата на постановяване на съдебното решение по настоящото производство, да осъди Република България да заплаща на Комисията периодична имуществена санкция в размер на 10 800 евро на ден, считано от датата на постановяване на това решение, докато Република България не изпълни задълженията си в съответствие с Директива 2019/1161,

–

да осъди Република България да заплати съдебните разноски.

I.

Правна уредба

А.

Директива 2019/1161

2

Съображения 1, 2, 5, 8, 12 и 33 от Директива 2019/1161 гласят:

3

Член 1 от тази директива предвижда:

4

Член 2 от посочената директива гласи:

Б.

Съобщението от 2023 г.

5

Съобщение 2023/C 2/01 на Комисията, със заглавие „Финансови санкции при производства за установяване на нарушение“ (ОВ C 2, 2023 г., стр. 1, наричано по-нататък „съобщението от 2023 г.“), съдържа в точки 3 и 4 правилата за определяне съответно на „периодичната имуществена санкция“ и на „еднократно платимата сума“.

6

Точка 4.2 от това съобщение уточнява метода за изчисляване на еднократно платимата сума, както следва:

–

умножаване на фиксирана сума по коефициент за тежест,

–

умножаване на резултата по фактора „n“,

–

умножаване на резултата по броя на дните, през които нарушението продължава […]

7

Точка 4.2.1 от същото съобщение предвижда:

–

за искове, предявени на основание член 260, параграф 3 от ДФЕС, това е броят на дните между деня, следващ изтичането на срока за транспониране, предвиден в разглежданата директива, и датата на прекратяване на нарушението или, при неизпълнение, датата на постановяване на съдебното решение по член 260 [ДФЕС].

8

Съгласно точка 4.2.2 от съобщението от 2023 г.:

9

Приложение I към това съобщение със заглавие „Данни, използвани за определяне на финансовите санкции, предлагани на Съда“ предвижда в точка 2, че фиксираната сума за еднократно платимата сума, посочена в раздел 4.2.2 от същото съобщение, се определя на 1000 евро на ден, т.е. една трета от фиксираната сума за периодичната имуществена санкция, и в точка 3, че факторът „n“ за Република България е 0,18. В точка 5 от това приложение I се уточнява, че минималната еднократно платима сума за Република България се определя на 504 000 евро.

II.

Досъдебната процедура

10

На 29 септември 2021 г. Комисията изпраща на Република България официално уведомително писмо, с което ѝ напомня, че срокът за транспониране на Директива 2019/1161 е изтекъл и че все още не e уведомена за мерките за пълното транспониране на тази директива. Вследствие на това Комисията приканва тази държава членка да я уведоми за приетите мерки и ѝ припомня, че ако действащото българско законодателство вече е в съответствие с тази директива, тя е длъжна да съобщи текста на съответните национални разпоредби и да посочи достатъчно ясно и точно мерките за транспониране.

11

В отговора си от 29 ноември 2021 г. Република България уведомява Комисията, че Директива 2019/1161 ще бъде напълно транспонирана чрез приемането на Закона за изменение и допълнение на Закона за обществените поръчки, Закона за изменение и допълнение на Закона за автомобилните превози, Наредбата за определяне на изискванията към чистите и енергийноефективни превозни средства и Акта на Министерския съвет за определяне на възложителите, задължени да приемат изискванията за чисти превозни средства и делът им спрямо общия брой на превозните средства. Република България посочва индикативен график, съгласно който законодателните актове ще бъдат приети до края на април 2022 г., а административните актове — два месеца след приемане на законодателните.

12

Поради липсата на последващо уведомление относно транспонирането на Директива 2019/1161 на 6 април 2022 г. Комисията изпраща на Република България мотивирано становище, с което я приканва да предприеме необходимите мерки, за да се съобрази с това мотивирано становище в срок от два месеца от датата на получаването му.

13

В писмо от 30 май 2022 г. Република България не оспорва твърдението за неизпълнение, но припомня, че Директива 2019/1161 ще бъде напълно транспонирана с приемането на законите и административните актове, посочени в точка 11 от настоящото решение.

14

Тъй като счита, че повече от 20 месеца след изтичането на срока за транспониране на тази директива мерките за пълното ѝ транспониране все още не са приети или най-малкото не са съобщени на Комисията, тази институция предявява иска по настоящото дело.

III.

Производството пред Съда

15

На 7 февруари 2024 г. приключва писмената фаза на производството по настоящото дело.

16

С писмено изявление от 3 май 2024 г. Комисията уведомява Съда, че транспонирането на Директива 2019/1161 от Република България може да се счита за завършено към 5 януари 2024 г. и вследствие на това оттегля частично иска си, като се отказва от искането си за определяне на периодична имуществена санкция и същевременно изменя искането си за осъждане на тази държава членка да заплати еднократно платима сума, като предявява искане за заплащането на сума в размер на 1 593 000 евро.

17

На 13 май 2024 г. Република България представя становището си по частичното оттегляне на иска от Комисията и по изменението на исканията на последната.

18

На 11 и 14 юни 2024 г. Република България представя документ, който е приложен към преписката с решение на председателя на Съда от 17 юни 2024 г. в съответствие с член 128, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, като доказателство, представено след приключването на писмената фаза на производството.

19

В този документ посочената държава членка представя, на първо място, резултатите от проучванията относно пътните превозни средства, придобити или използвани за предоставяне на транспортни услуги в изпълнение на договори за обществени поръчки, и на второ място, информацията, предоставена от възложителите.

20

Република България представя тази допълнителна информация в подкрепа на доводите си за отхвърляне на искането за осъждане да заплати еднократно платима сума, и при условията на евентуалност — за намаляване на размера на поисканата от Комисията еднократно платима сума.

21

С писмо от 14 октомври 2024 г. Комисията представя отговора си по посочените нови доказателства.

IV.

По иска

А.

По неизпълнението на задължения по смисъла на член 258 ДФЕС

1.

Доводи на страните

22

В исковата си молба Комисията припомня най-напред, че съгласно практиката на Съда, и по-специално решения от 27 октомври 2011 г., Комисия/Полша (C‑362/10, EU:C:2011:703, т. 46), и от 15 октомври 2015 г., Комисия/Германия (C‑137/14, EU:C:2015:683, т. 51), разпоредбите на директивата трябва да се прилагат с неоспорима задължителна сила, с необходимата специфичност, точност и яснота, за да се спази изискването за правна сигурност. Освен това тя отбелязва, че когато директивата предвижда изрично, че разпоредбите за транспонирането ѝ съдържат позоваване на същата или че то трябва да се извърши при официалното им публикуване, както предвижда в случая член 2, параграф 1, втора алинея от Директива 2019/1161, съгласно тази съдебна практика във всички случаи е необходимо да се приеме конкретен акт за транспониране. В това отношение тя се позовава на точка 49 от решение от 11 юни 2015 г., Комисия/Полша (C‑29/14, EU:C:2015:379).

23

Въз основа на точки 51 и 59 от решение от 8 юли 2019 г., Комисия/Белгия (Член 260, параграф 3 ДФЕС — Високоскоростни мрежи) (C‑543/17, EU:C:2019:573), Комисията поддържа, че държавите членки са длъжни да ѝ предоставят ясна и точна информация за транспонирането на директива. Те трябвало недвусмислено да посочат законовите, подзаконовите и административните разпоредби, с чието приемане смятат, че са изпълнили различните си задължения по директивата. Държавите членки били длъжни да посочат също за всяка разпоредба на разглежданата директива с коя национална мярка или с кои национални мерки е транспонирана, като към съобщената информация може евентуално да бъде приложена таблица на съответствието.

24

В случая Комисията установява, че към определения в мотивираното становище момент на изтичането на срока Република България не е приела необходимите мерки за транспонирането на Директива 2019/1161 в своето национално право.

25

Освен това Република България не била изпълнила задължението си да съобщи незабавно на Комисията текста на мерките за транспониране. Комисията подчертава, че тази държава членка не оспорва неизпълнението на задължения в това отношение.

26

В писмената си защита Република България поддържа, че закъснението при транспонирането на Директива 2019/1161 се дължи на политическата нестабилност в България, предизвикана от честите промени на правителството, както и от разпускането на Народното събрание.

27

Тази държава членка подчертава, че законът за транспониране на тази директива е приет на 5 октомври 2023 г. и е публикуван в Държавен вестник, бр.88 от 20 октомври 2023 г. Този закон влязъл в сила и бил нотифициран в системата Themis на Комисията с номер за потвърждение MNE(2023)05496.

28

По тази причина и предвид широката свобода на преценка на Комисията относно решението дали да продължи производството за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка, Република България иска от тази институция да оттегли иска си по настоящото дело.

29

Освен това Република България уточнява, че част от дефинициите, предвидени в Директива 2019/1161, са съществували в националното законодателство, прието преди 2 август 2021 г.

30

По-специално член 5, алинеи 2 и 4 от Закона за обществените поръчки (ДВ, бр. 13 от 16 февруари 2016 г.), изменен, съвпадал с член 4 от Директива 2009/33, изменена с Директива 2019/1161, що се отнася до дефинициите за „възлагащи органи“ и „възложители“, доколкото с въвеждането на тези дефиниции законодателят на Съюза препраща към Директива 2014/24 и към Директива 2014/25.

31

Що се отнася до член 149, алинея 1 от Закона за движението по пътищата (ДВ, бр. 20 от 5 март 1999 г.), изменен, тази разпоредба съответства на член 4, точка 3 от Директива 2009/33, изменена с Директива 2019/1161, който дефинира „пътното превозно средство“ чрез препращане към Регламент (ЕС) 2018/858 на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 2018 година относно одобряването и надзора на пазара на моторни превозни средства и техните ремаркета, както и на системи, компоненти и отделни технически възли, предназначени за такива превозни средства, за изменение на регламенти (ЕО) № 715/2007 и (ЕО) № 595/2009 и за отмяна на Директива 2007/46/ЕО (ОВ L 151, 2018 г., стр. 1).

32

Освен това Република България изтъква, че с оглед на политическата нестабилност на национално равнище, която представлявала случай на непреодолима сила, и на трудностите, срещнати в хода на законодателната процедура поради пандемията от COVID‑19, за нея било обективно невъзможно да приложи Директива 2019/1161 в определените срокове.

33

В писмената си реплика Комисията припомня, че съгласно практиката на Съда, по-специално решения от 25 януари 2017 г., Vilkas (C‑640/15, EU:C:2017:39, т. 53 и цитираната съдебна практика), и от 8 юни 2023 г., Комисия/Словакия (Право на прекратяване без заплащане на такса) (C‑540/21, EU:C:2023:450, т. 80 и 81 и цитираната съдебна практика), макар понятието за непреодолима сила да не предполага абсолютната невъзможност за държава членка да изпълни задълженията си, произтичащи от правото на Съюза, все пак то изисква разглежданото несъответствие да се дължи на извънредни, непредвидими и външни за тази държава обстоятелства, чиито последици не са могли да бъдат избегнати въпреки цялата положена дължима грижа.

34

Тази институция подчертава, че Република България се е позовала на трудностите, срещнати в хода на законодателната процедура вследствие на пандемията от COVID‑19 за първи път едва с представянето на писмената си защита пред Съда.

35

Комисията не оспорва факта, че пандемията от COVID‑19 е извънредна и непредвидима криза, която е външно за Република България събитие и е извън нейния контрол.

36

Тя обаче счита, че следва да се установи конкретна връзка между изтъкнатото като непреодолима сила обстоятелство и разглежданото неизпълнение на задължения, като припомня, че съгласно практиката на Съда, и по-специално решение от 25 януари 2017 г., Vilkas (C‑640/15, EU:C:2017:39, т. 54 и цитираната съдебна практика), понятието за непреодолима сила няма еднакво съдържание в различните области на приложение на правото на Съюза и неговото значение трябва да бъде определено в зависимост от правния контекст, в който следва да породи правни последици.

37

Република България не доказала наличието на специфична връзка между пандемията от COVID‑19 и забавянето при транспонирането на Директива 2019/1161. Тази държава членка не посочила нито продължителността на забавянето при транспонирането, дължащо се на тази пандемия, нито уточнила причините, поради които посочената пандемия ѝ попречила да завърши транспонирането в определените срокове.

38

Като се основава на решение от 8 юни 2023 г., Комисия/Словакия (Право на прекратяване без заплащане на такса) (C‑540/21, EU:C:2023:450, т. 80 и 81 и цитираната съдебна практика), Комисията добавя, че доводът за наличието на непреодолима сила може да бъде изтъкнат само за периода, който е необходим за отстраняване на срещнатите трудности.

39

Срокът за транспониране на Директива 2019/1161 започнал да тече седем месеца преди обявяването на извънредното положение в Република България поради пандемията от COVID‑19. Както обаче следвало от писмената защита, подготвителните работи по проекта за закон за транспониране на тази директива са започнали едва през 2021 г.

40

Всички държави членки, с изключение на Република Естония и Република България, транспонирали Директива 2019/1161 преди края на 2022 г., като Република Естония завършила транспонирането на тази директива през април 2023 г.

41

При това положение пандемията от COVID‑19 не можела да оправдае неизпълнението от страна на Република България на задължението ѝ по член 2 от Директива 2019/1161, и то в продължение на повече от две години след изтичането на срока за транспониране.

42

Що се отнася до довода на Република България, че политическата нестабилност ѝ е попречила да транспонира Директива 2019/1161 в определените срокове, Комисията припомня, че съгласно постоянната практика на Съда, и по-специално решения от 23 ноември 2000 г., Комисия/Франция (C‑319/99, EU:C:2000:649, т. 10), от 7 декември 2000 г., Комисия/Италия (C‑423/99, EU:C:2000:681, т. 10), от 16 юли 2020 г., Комисия/Ирландия (Борба с изпирането на пари) (C‑550/18, EU:C:2020:564, т. 85), и от 25 февруари 2021 г., Комисия/Испания (Директива за личните данни — Наказателно право) (C‑658/19, EU:C:2021:138, т. 77), държава членка не може да се позовава на разпоредби, практики или положения, съществуващи в нейния вътрешен правен ред, за да обоснове нетранспонирането на директива в предвидения в нея срок.

43

При всяко положение парламентарната криза, на която се позовава Република България, е започнала през април 2021 г., едва четири месеца преди изтичането на срока за транспониране на Директива 2019/1161.

44

Освен това Комисията отбелязва, че макар Република България да поддържа, че вътрешното право вече е съдържало част от дефинициите, въведени с тази директива, тя все пак е представила обяснителен документ в това отношение едва в писмената си защита.

45

Нещо повече, съобщаването на обяснителен документ относно действителното прилагане на разпоредбите на директива чрез съществуващи разпоредби на националното право само по себе си не позволявало да се приеме, че е налице акт за транспониране. Всъщност държавите членки трябва да приемат конкретен акт за транспониране на дадена директива, ако тази директива изрично предвижда задължение за тях да я посочат в текста на разпоредбите, с които тя се транспонира, или при официалното публикуване на въпросните разпоредби. В това отношение Комисията се основава на решения от 29 октомври 2009 г., Комисия/Полша (C‑551/08, EU:C:2009:683, т. 23), от 11 юни 2015 г., Комисия/Полша (C‑29/14, EU:C:2015:379, т. 49), от 4 октомври 2018 г., Комисия/Испания (C‑599/17, EU:C:2018:813, т. 21), и от 16 юли 2020 г., Комисия/Ирландия (Борба с изпирането на пари) (C‑550/18, EU:C:2020:564, т. 31).

46

В случая такова изискване било предвидено изрично в член 2, параграф 1, втора алинея от Директива 2019/1161.

47

Следователно не можело да се счита, че съществуващите разпоредби на българското право са конкретен акт за транспониране на Директива 2019/1161.

48

В писмената си дуплика Република България изтъква, че противно на твърденията на Комисията, както в рамките на досъдебната процедура, така и с писмената си защита тази държава членка е изложила конкретна, обективна и точна информация за развитието на процеса по въвеждане на разпоредбите на Директива 2019/1161.

49

Що се отнася до пандемията от COVID‑19, Република България поддържа, че доколкото законодателният процес е дълъг, транспонирането на тази директива не може да се осъществи непосредствено след края на тази пандемия.

50

Тази държава членка се позовава и на продължителни периоди, в които е липсвал законодателен орган, компетентен да приеме необходимите законодателни актове за транспониране на разпоредбите на посочената директива.

51

С писмената си защита Република България е представила таблица на съответствието, в която са посочени разпоредбите от националното законодателство, които съответстват на различните разпоредби на Директива 2019/1161.

2.

Съображения на Съда

52

Съгласно член 2, параграф 1, първа алинея от Директива 2019/1161 не по-късно от 2 август 2021 г. държавите членки въвеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с тази директива, и незабавно информират Комисията за това. В съответствие с втората алинея от посочения параграф 1, когато държавите членки приемат тези разпоредби, в тях се съдържа позоваване на посочената директива или то се извършва при официалното им публикуване.

53

Член 2, параграф 2 от Директива 2019/1161 предвижда, че държавите членки съобщават на Комисията текста на основните разпоредби от националното законодателство, които приемат в областта, уредена със същата директива.

54

Според постоянната съдебна практика наличието на неизпълнение на задължения трябва да се преценява с оглед на положението в съответната държава членка към момента на изтичане на определения в мотивираното становище на Комисията срок и последващи промени не могат да се вземат предвид от Съда (решения от 25 февруари 2021 г., Комисия/Испания (Директива за личните данни — Наказателно право), C‑658/19, EU:C:2021:138, т. 15, и от 25 април 2024 г., Комисия/Полша (Директива за лицата, които подават сигнали за нарушения) (С‑147/23, EU:C:2024:346, т. 28 и цитираната съдебна практика).

55

В случая от предоставената на Съда преписка е видно, че към момента на изтичане на срока, определен в мотивираното становище от 6 април 2022 г., Република България не е била приела законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобрази напълно с Директива 2019/1161 и съответно не е съобщила тези разпоредби на Комисията.

56

Тази държава членка поддържа, на първо място, че съществуващото законодателство вече е съдържало някои от дефинираните в Директива 2019/1161 понятия, по-специално „възлагащи органи“, „възложители“ и „пътно превозно средство“.

57

В това отношение следва да се отбележи, че Директива 2019/1161 не само изменя дефиницията на трите понятия, които са посочени в точка 56 от настоящото решение и се съдържат в член 4 от Директива 2009/33, но и дефинира две други понятия, а именно понятията „чисто превозно средство“ и „тежкотоварно превозно средство с нулеви емисии“. Освен това Директива 2019/1161 изменя други разпоредби на Директива 2009/33.

58

Република България обаче не е доказала, че съществуващата национална правна уредба осигурява прилагането на всички изменения, въведени с Директива 2019/1161.

59

На второ място, тази държава членка твърди, че за нея било обективно невъзможно да осигури транспонирането на Директива 2019/1161, от една страна, поради политическата нестабилност в България, предизвикана от честите промени на правителството, както и от разпускането на Народното събрание, и от друга страна, поради пандемията от COVID‑19, която довела до забавяне на законодателната дейност, като тези два елемента представлявали и случаи на непреодолима сила.

60

Доводът на Република България за политическата нестабилност не може да бъде приет предвид постоянната практика на Съда, съгласно която държава членка не може да се позовава на разпоредби, практики или положения, съществуващи в нейния вътрешен правен ред, за да обоснове неизпълнение на задълженията, произтичащи от правото на Съюза, каквото неизпълнение е липсата на транспониране на директива в определения срок (решения от 25 февруари 2021 г., Комисия/Испания (Директива за защита на личните данни — Наказателно право), C‑658/19, EU:C:2021:138, т. 19 и цитираната съдебна практика, и от 25 април 2024 г., Комисия/Полша (Директива за лицата, които подават сигнали за нарушения) (С‑147/23, EU:C:2024:346, т. 33).

61

Що се отнася до довода на Република България относно пандемията от COVID‑19, достатъчно е да се припомни, че макар понятието за непреодолима сила да не предполага абсолютната невъзможност за изпълнение на задълженията, произтичащи от правото на Съюза, все пак то изисква разглежданото неизпълнение да се дължи на извънредни, непредвидими и външни за позоваващия се на него обстоятелства, чиито последици не са могли да бъдат избегнати въпреки положената дължима грижа, като освен това позоваване на положение на непреодолима сила може да се прави само за периода, необходим за отстраняване на тези затруднения (решения от 8 юни 2023 г., Комисия/Словакия (Право на прекратяване без заплащане на такса), C‑540/21, EU:C:2023:450, т. 81, и от 25 април 2024 г., Комисия/Полша (Директива за лицата, които подават сигнали за нарушения) (С‑147/23, EU:C:2024:346, т. 36).

62

Въпреки че здравна криза с мащаба на пандемията от COVID‑19 е външно за Република България ненормално и непредвидимо събитие, това не променя факта, че тази държава членка е трябвало да действа с цялата дължима грижа, като уведоми Комисията своевременно за срещнатите трудности, поне преди изтичането на срока, определен в мотивираното становище от 6 април 2022 г. (вж. в този смисъл решение от 25 април 2024 г., Комисия/Полша (Директива за лицата, които подават сигнали за нарушения) (С‑147/23, EU:C:2024:346, т. 36). Както обаче е видно от точки 5—8 от писмената дуплика и както Комисията потвърждава в акта си от 3 май 2024 г., с който оттегля частично исканията си, Република България е транспонирала изцяло Директива 2019/1161 едва на 5 януари 2024 г.

63

Въз основа на тези съображения следва да се констатира, че като не е приела необходимите законови, подзаконови и административни разпоредби, за да се съобрази с Директива 2019/1161 в определените срокове, и съответно като не ги е съобщила на Комисията, Република България не е изпълнила задълженията си по член 2, параграф 1 от тази директива.

Б.

По налагането на еднократно платима сума на основание член 260, параграф 3 ДФЕС

1.

Доводи на страните

64

Комисията счита, че разглежданото неизпълнение на задължения попада в приложното поле на член 260, параграф 3 ДФЕС и че съобщението от 2023 г. е приложимо в настоящия случай.

65

Тя припомня, че съгласно точка 2 от това съобщение финансовите санкции, налагани на основание член 260 ДФЕС, трябва да почиват на три критерия, а именно тежестта на нарушението, неговата продължителност и необходимостта да се осигури възпиращо действие на самата финансова санкция, за да се избягват бъдещи нарушения.

66

На първо място, що се отнася до тежестта на нарушението, тази институция изтъква, че при искове по член 260, параграф 3 от ДФЕС, тя систематично прилага коефициент за тежест 10 в случай на пълно неуведомяване за мерките за транспониране. Комисията счита, че в съответствие с точка 3.2.2 от съобщението от 2023 г. в Съюз, основан на зачитането на принципите на правовата държава, всички директиви трябва да се считат за еднакво важни и изискват пълно транспониране от държавите членки в рамките на определените от тях срокове.

67

Комисията добавя, че тъй като Съдът е уточнил, че задължението на държавата членка да съобщи за мерките за транспониране включва задължение за предоставяне на достатъчно ясна и точна информация за националните разпоредби, с които се транспонират съответните разпоредби от директива (вж. в този смисъл решение от 8 юли 2019 г., Комисия/Белгия (Член 260, параграф 3 ДФЕС — Високоскоростни мрежи), C‑543/17, EU:C:2019:573, т. 51 и 59), неизпълнението от тази държава членка на това задължение може да бъде санкционирано на основание член 260, параграф 3 ДФЕС.

68

Ето защо Комисията предлага в случая да бъде приложен коефициент за тежест от 10 по скала от 1 до 20. Тя уточнява, че този коефициент 10 не е никак висок при липса на транспониране и при пълно несъобщаване на мерките за транспониране. Хоризонталното прилагане на коефициент за тежест от 10 във всички случаи на пълна липса на транспониране и съобщаване на Комисията на мерките за транспониране гарантирало правната сигурност и предвидимостта на действията на тази институция, както и равното третиране на държавите членки.

69

Комисията припомня, че задължението за приемане на национални мерки за осигуряване на пълното транспониране на директива и задължението за съобщаване на тези мерки на Комисията представляват задължения на държавите членки от съществено значение за гарантиране на пълната ефективност на правото на Съюза и че следователно неизпълнението на тези задължения трябва да се разглежда като относително тежко нарушение. В това отношение тя цитира решение от 25 февруари 2021 г., Комисия/Испания (Директива за защита на личните данни — Наказателно право) (C‑658/19, EU:C:2021:138, т. 64 и цитираната съдебна практика).

70

На второ място, що се отнася до продължителността на нарушението, Комисията посочва, че при изчисляването на еднократно платимата сума тя се равнява на броя на дните, през които нарушението продължава. Тази продължителност се изчислява в съответствие с точка 4.2.1 от съобщението от 2023 г. и съответства на броя дни между деня, който следва изтичането на срока за транспониране на въпросната директива, и този, в който нарушението е преустановено. В случая Комисията уточнява, че периодът, който трябва да се вземе предвид, е този между 3 август 2021 г., тъй като срокът за транспониране на Директива 2019/1161 е изтекъл на 2 август 2021 г., и 4 януари 2024 г., тъй като Директива 2019/1161 е изцяло транспонирана в българското право на 5 януари 2024 г., което представлява период от 885 дни.

71

На трето място, що се отнася до възпиращото действие на санкцията предвид платежоспособността на държавите членки, Комисията посочва, че то е отразено във фактора „n“, определен за всяка държава членка в точка 3 от приложение I към съобщението от 2023 г. Начинът на изчисляването му е преразгледан с това съобщение и вече се основава главно на БВП на държавите членки и евентуално — на тяхното население. Съгласно тази точка 3 факторът „n“ за Република България е 0,18.

72

Комисията предлага размерът на еднократно платимата сума да се определи, като се умножи дневната сума, определена съгласно точки 4.2 и 4.2.2 от съобщението от 2023 г., която се равнява на 1 800 евро на ден (1000x10x0.18), по броя на дните, през които е продължило нарушението (885 дни). Общият размер на така изчислената еднократно платима сума възлиза на 1 593 000 евро, което при всяко положение надвишава размера на минималната еднократно платимата сума, определена в точка 5 от приложение I към това съобщение на 504 000 за Република България.

73

Главното искане на Република България пред Съда е да се отхвърли искането на Комисията за осъждането ѝ да заплати еднократно платима сума, а искането ѝ при условията на евентуалност е да се намали размерът на поисканата еднократно платима сума.

74

Що се отнася до размера на еднократно платимата сума, Република България поддържа, че срещнатите от тази държава членка трудности, посочени в точка 32 от настоящото решение, трябва да се вземат предвид при определянето на коефициента за тежест на твърдяното неизпълнение на задължения.

75

Тази държава членка добавя, че макар действащото българско законодателство да не препраща изрично към Директива 2019/1161, това не е пречка частноправните субекти да се позовават на правата, произтичащи от това законодателство, което отговаряло на изискванията на тази директива.

76

Последното обстоятелство трябвало да се вземе предвид и при преценката на тежестта на твърдяното неизпълнение на задължения и да доведе, в случай че искането на Комисията на основание член 260, параграф 3 ДФЕС не бъде отхвърлено изцяло от Съда, до определяне на размера на еднократно платимата сума на възможно най-ниското равнище.

77

В писмената си реплика Комисията посочва, че както поддържа в рамките на проверката за неизпълнение на задължения на основание член 258 ДФЕС, Република България не може да изтъква довод, изведен от непреодолима сила, за да се освободи от задължението си за плащане.

78

Тази институция припомня, че осъждането да се заплати еднократна сума почива на преценката какви са последиците за частните и обществените интереси от това, че съответната държава членка не е изпълнила задълженията си, особено когато неизпълнението е продължило дълъг период от време, като се позовава на решение от 16 юли 2020 г., Комисия/Ирландия (Борба с изпирането на пари) (С‑550/18, EU:C:2020:564, т. 76).

79

В писмената си дуплика Република България поддържа, че като прилага систематично коефициент от 10 за всички нарушения, сравними с тези по настоящото дело, Комисията не индивидуализира санкцията спрямо извършеното нарушение.

80

Предвид характерните за тази държава членка обстоятелства обаче прилагането на този коефициент било прекомерно в конкретния случай.

81

Република България твърди, че липсата на индивидуализиране в подхода на Комисията не позволява да се постигне желаното възпиращо действие и може да доведе до понижаване на качеството на транспонирането, като се има предвид, че държавите членки ще бъдат подтикнати да транспонират директивите на всяка цена в определения срок.

82

Освен това подобен подход бил в противоречие с принципа на пропорционалност и със задължението за лоялно сътрудничество.

83

В отговора си на акта на Комисията за частично оттегляне на иска Република България изтъква, че в точки 78 и 79 от решение от 25 април 2024 г., Комисия/Полша (Директива за лицата, които подават сигнали за нарушения) (C‑147/23, EU:C:2024:346), Съдът е постановил, че тази институция не може да се позовава на принципа на равенство на държавите членки пред Договорите, закрепен в член 4, параграф 2 ДЕС, за да обоснове автоматичното прилагане на единен коефициент за тежест, в случай че дадена директива не е напълно транспонирана и следователно не са съобщени мерките, необходими за нейното транспониране. Всъщност последиците от неизпълнението на задължения за държавите членки върху съответните частни и обществени интереси можело да се различават не само в отделните държави членки, но и в зависимост от законодателното съдържание на нетранспонираната директива. Следователно Комисията не можела да се освободи от задължението си да преценява във всяка държава членка и за всеки конкретен случай последиците от установеното нарушение за частните и обществените интереси, като се ограничи до автоматичното прилагане на коефициент за тежест при определянето на имуществените санкции, като вземе предвид евентуални смекчаващи или отегчаващи обстоятелства.

84

В случая, при определянето на коефициента за тежест Комисията не взела предвид не само характера на засегнатите от нетранспонирането обществени отношения, но и редица други смекчаващи обстоятелства, на които се позовава Република България в писмената фаза на производството.

2.

Съображения на Съда

85

Член 260, параграф 3, първа алинея ДФЕС предвижда, че когато сезира Съда с иск по силата на член 258 ДФЕС, тъй като счита, че съответната държава членка не е изпълнила задължението си да съобщи за мерките за транспониране на директива, приета съгласно определена законодателна процедура, Комисията може, ако счете за уместно, да определи размера на еднократно платимата сума или периодичната имуществена санкция, която тази държава трябва да заплати, и която според нея е съобразена с обстоятелствата. Съгласно втора алинея от посочения член 260, параграф 3, ако установи такова неизпълнение на задължение, Съдът може да наложи на съответната държава членка да заплати еднократно платимата сума или периодичната имуществена санкция в рамките на размера, определен от Комисията, като задължението за плащане влиза в сила на датата, определена в решението на Съда.

86

Както е видно от точка 63 от настоящото решение, след като е установено, че към момента на изтичането на срока, определен в мотивираното становище от 6 април 2022 г., Република България нито е приела, нито съответно е съобщила на Комисията законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими за транспониране във вътрешното ѝ право на разпоредбите на Директива 2019/1161, така установеното неизпълнение на задължения попада в приложното поле на член 260, параграф 3 ДФЕС.

87

Според постоянната съдебна практика, за да прецени възможността да наложи имуществена санкция, Съдът е длъжен по всяко дело в зависимост от обстоятелствата в конкретния случай, с който е сезиран, както и в зависимост от нивото на убеждаването и възпирането, които той счита за необходими, да определи подходящи имуществени санкции с цел по-специално да предотврати повторни аналогични нарушения на правото на Съюза (решение от 25 април 2024 г., Комисия/Полша (Директива за лицата, които подават сигнали за нарушения), С‑147/23, EU:C:2024:346, т. 62 и цитираната съдебна практика).

88

Следва да се приеме, че правната и фактическата страна на установеното неизпълнение на задължения, и по-точно това, че към момента на изтичането на срока, определен в мотивираното становище от 6 април 2022 г., и дори към датата на предявяване на настоящия иск напълно липсва съобщаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими за транспонирането на тази директива, показва, че за да може наистина да се предотврати бъдещото повторение на аналогични нарушения на правото на Съюза, е необходима възпираща мярка като налагането на санкция под формата на еднократно платима сума (вж. в този смисъл решения от 25 февруари 2021 г., Комисия/Испания (Директива за защита на личните данни — Наказателно право), C‑658/19, EU:C:2021:138, т. 70, и от 29 февруари 2024 г., Комисия/Ирландия (Аудио-визуални медийни услуги), C‑679/22, EU:C:2024:178, т. 73).

89

За целите на изчисляването на еднократно платимата сума, която държава членка може по силата на член 260, параграф 3 ДФЕС да бъде осъдена да плати, при упражняването на правото си на преценка Съдът следва да определи размера ѝ по такъв начин, че той да бъде, от една страна, съобразен с обстоятелствата, а от друга страна, съразмерен на извършеното нарушение. Сред релевантните фактори в това отношение са по-конкретно обстоятелства като тежестта на установеното неизпълнение на задължения, периодът, през който то продължава, и платежоспособността на съответната държава членка (решение от 25 април 2024 г., Комисия/Полша (Директива за лицата, които подават сигнали за нарушения), С‑147/23, EU:C:2024:346, т. 87 и цитираната съдебна практика).

90

Що се отнася, най-напред, до тежестта на извършеното нарушение, тя не може да се определи чрез автоматичното прилагане на коефициент за тежест (решение от 25 април 2024 г., Комисия/Полша (Директива за лицата, които подават сигнали за нарушения), С‑147/23, EU:C:2024:346, т. 79 и 88).

91

За да се прецени тежестта на установеното по настоящото дело нарушение, следва да се припомни, че задължението за приемане на разпоредби за осигуряване на пълното транспониране на директива и задължението за съобщаване на тези разпоредби на Комисията представляват съществени задължения на държавите членки за гарантиране на пълната ефективност на правото на Съюза и че следователно неизпълнението на тези задължения трябва да се разглежда като относително тежко нарушение (решение от 25 април 2024 г., Комисия/Полша (Директива за лицата, които подават сигнали за нарушения), С‑147/23, EU:C:2024:346, т. 72 и цитираната съдебна практика).

92

В случая следва да се подчертае, че както се посочва в съображения 2, 5, 8, 12 и 33 от Директива 2019/1161, тя е важен инструмент на правото на Съюза, тъй като има за цел да създаде динамика на търсенето на чисти превозни средства в подкрепа на прехода към мобилност с ниски емисии, за да може, от една страна, да се намалят емисиите на CO2 от превозните средства, както и замърсяването на въздуха и шумовото замърсяване, като същевременно се насърчи декарбонизацията на транспортния сектор, и от друга страна, да се подобри качеството на въздуха в градовете и други замърсени райони, като се допринесе съответно за конкурентоспособността и растежа на промишлеността на Съюза на световните пазари, които във все по-голяма степен се насочват към превозни средства с ниски или нулеви емисии.

93

Липсата на транспониране на разпоредбите на тази директива обаче неизбежно засяга спазването на правото на Съюза и неговото еднакво и ефективно прилагане.

94

Несъмнено, както бе припомнено в точка 56 от настоящото решение, Република България изтъква в писмената си защита, че някои понятия, дефинирани в Директива 2019/1161, вече са съществували в предишното национално законодателство, по-специално предвидените в нея понятия „възлагащи органи“, „възложители“ и „пътно превозно средство“.

95

Както обаче бе посочено в точка 57 от настоящото решение, посочената директива не само изменя определенията на тези три понятия, съдържащи се в член 4 от Директива 2009/33, изменена с Директива 2019/1161, но и дефинира две други понятия, а именно „чисто превозно средство“ и „тежкотоварно превозно средство с нулеви емисии“. Впрочем последните две понятия имат основно значение с оглед на целите на Директива 2019/1161, припомнени в точка 92 от настоящото решение.

96

Освен това с приемането на Директива 2019/1161 законодателят на Съюза изменя други разпоредби на Директива 2009/33.

97

Същевременно, както бе отбелязано в точка 58 от настоящото решение, Република България не е доказала, че съществуващата национална правна уредба осигурява прилагането на всички изменения, въведени с Директива 2019/1161.

98

Следователно неприемането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими за пълното транспониране на тази директива, е тежко неизпълнение.

99

По-нататък, що се отнася до продължителността на нарушението, не се оспорва, че към момента на изтичане на предвидения в член 2 от Директива 2019/1161 срок за транспониране, а именно 2 август 2021 г., Република България не е приела законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се осигури транспонирането на тази директива, и съответно не е съобщила на Комисията тези разпоредби.

100

Както е видно от преписката, с която разполага Съдът, на 5 януари 2024 г. Република България е транспонирала изцяло Директива 2019/1161, така че разглежданото неизпълнение на задължения е продължило 885 дни.

101

Накрая, що се отнася до определянето на платежоспособността на Република България, според практиката на Съда в метода за изчисляване на фактора „n“ не следва да се взема предвид броят на населението на тази държава членка до степента, в която Комисията е направила това по силата на съобщението от 2023 г. (вж. в този смисъл решение от 25 април 2024 г., Комисия/Полша (Директива за лицата, които подават сигнали за нарушения), С‑147/23, EU:C:2024:346, т. 84—86 и 102).

102

Вместо това следва да се вземе предвид БВП на Република България като решаващ фактор. В това отношение следва да се отчетат и актуалните данни за БВП на тази държава членка към датата на преценката на фактите от Съда (решение от 13 юни 2024 г., Комисия/Унгария (Приемане на кандидати за международна закрила II), C‑123/22, EU:C:2024:493, т. 131).

103

С оглед на тези съображения и предвид правото на преценка, признато на Съда в член 260, параграф 3 ДФЕС, който предвижда, че Съдът не може, когато налага санкция под формата на еднократно платима сума, да определи размер, който надвишава посочения от Комисията, следва да се приеме, че за да може наистина да се предотврати бъдещото повторение на нарушения, аналогични на това по член 2 от Директива 2019/1161 и засягащи пълната ефективност на правото на Съюза, е необходимо да се наложи санкция под формата на еднократно платима сума, която да бъде в размер на 1 593 000 евро.

По съдебните разноски

104

Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е направила искане за осъждането на Република България и последната е загубила делото, Република България трябва да бъде осъдена да понесе, освен направените от нея съдебни разноски, и тези на Комисията.

1)

Като не е приела до изтичането на срока, определен в мотивираното становище на Европейската комисия от 6 април 2022 г. законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими за да се съобрази с Директива (ЕС) 2019/1161 на Европейския парламент и на Съвета от 20 юни 2019 година за изменение на Директива 2009/33/EO за насърчаване на чисти и енергийноефективни пътни преводни средства, и съответно като не е съобщила на Комисията тези разпоредби, Република България не е изпълнила задълженията си по член 2, параграф 1 от тази директива.

2)

Осъжда Република България да заплати на Европейската комисия еднократно платимата сума в размер на 1 593 000 евро.

3)

Осъжда Република България да понесе, освен направените от нея съдебни разноски, и тези на Европейската комисия.