Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

J. RICHARD DE LA TOUR

представено на 9 юли 2026 година(1)

Дело C‑279/25

IC

срещу

Land Baden-Württemberg,

при участието на

Vertreterin des Bundesinteresses beim Bundesverwaltungsgericht

(Преюдициално запитване, отправено от Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия)

„ Преюдициално запитване — Гражданство на Съюза — Член 21, параграф 1 ДФЕС — Право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки — Гражданин на Съюза, притежаващ по рождение гражданството на две държави членки — Гражданин на Съюза, който се премества между държавите членки, на които е гражданин — Право на пребиваване на гражданин на трета държава, член на семейството “






I.      Въведение

1.        Може ли лице, което притежава гражданството на две държави членки, между които се е движило, да се позовава на гражданството на своята държава членка по произход A пред органите на своята държава членка по произход Б, като изтъква, че е упражнило правото свободно да се придвижва и да пребивава на територията на държавите членки, което му предоставя правото на Съюза, и да иска спрямо него да се приложи произтичащият от това правен режим(2)?

2.        Този въпрос е от решаващо значение. Всъщност, макар някога държавите да са разглеждали двойното гражданство с подозрение, тъй като връзката на гражданството е трябвало да бъде изключителна, понастоящем този статут е широко приет(3) и все по-голям става броят граждани на Съюза, които по рождение притежават гражданството на две държави членки. Това се дължи на увеличаването на презграничното движение на хора в Европейския съюз, създаването на двунационални семейства и приемането на национални законодателства, с които държавите членки признават принципа на равенство на половете във връзка с предаването на гражданството и разрешават притежаването на няколко паспорта(4).

3.        През 2025 г. двойно гражданство имат 3 612 000 германски граждани. Поради географската близост, историческите връзки и засиленото тясно сътрудничество между Федерална република Германия и Република Полша най-многобройни сред тях са германските граждани, които имат и полско гражданство — такива са 458 000 души, далеч повече от германско-италианските, германско-румънските, германско-гръцките и германско-френските граждани(5). Приетият на 22 март 2024 г. Gesetz zur Modernisierung des Staatsangehörigkeitsrechts (Закон за модернизиране на правилата за гражданството)(6), който влиза в сила на 27 юни 2024 г., вероятно ще затвърди това явление в бъдеще, доколкото този закон вече допуска двойното гражданство по рождение и разрешава натурализацията след пет години пребиваване(7).

4.        Настоящото преюдициално запитване е отправено във връзка със спор между алжирския гражданин IC и германските власти относно законосъобразността на решението, с което те отказват да му признаят производно право на пребиваване, каквото той иска в качеството си на съпруг на гражданка на Съюза с двойно германско и полско гражданство (наричана по-нататък „заинтересованата“). Посочените органи приемат, че преместването на тази гражданка на Съюза от Полша в Германия не е представлявало упражняване на правото ѝ на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки по смисъла на член 21, параграф 1 ДФЕС.

5.        В днешния момент, когато двойното гражданство се счита за Ахилесовата пета на гражданството на Съюза(8), Съдът е приканен да уточни практиката си, и по-специално да определи кое право урежда пребиваването на гражданите на Съюза, които притежават гражданството на две държави членки и се намират на територията на едната от тях — националното право или правото на Съюза, както и съответно кои правила са приложими за пребиваването на гражданите на трети държави, които са членове на тяхното семейство.

6.        В настоящото заключение ще изложа причините, поради които смятам, че когато гражданин на Съюза напусне държавата членка, в която е роден и чийто гражданин е от раждането си, за да отиде на територията на друга държава членка, чийто гражданин е също от раждането си и където започва и изгражда семеен живот, както заинтересованата, с това той не упражнява правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки по смисъла на член 21, параграф 1 ДФЕС, въпреки преминаването на границата между тези две държави. По-специално ще обясня, че подходът на Съда от решение от 14 ноември 2017 г., Lounes(9), не изглежда приложим по аналогия, тъй като такъв гражданин не може да твърди, че разполага с придобити по-рано права на основание на Директива 2004/38/ЕО(10).

II.    Фактите по делото в главното производство и преюдициалният въпрос

7.        Жалбоподателят е алжирски гражданин, който пребивава на територията на Германия от 2009 г. Тъй като подадената от него молба за международна закрила е отхвърлена, пребиваването му е незаконно, но то все пак е толерирано по силата на издадени разрешения за отлагане на принудителното извеждане. Той е баща на три деца, които са родени в Германия съответно през 2012 г., 2016 г. и 2018 г. и пребивават на територията на Германия. Майката на децата му, с която той сключва брак през 2017 г., е германска и полска гражданка. Тя живее в Полша до 2008 г., а на 12‑годишна възраст се премества в Германия, където получава безсрочно разрешение за пребиваване, докато не се установява, че от раждането си тя е и германска гражданка по произход. Оттогава с изключение на някои спорадични престои в Полша тя пребивава постоянно на територията на Германия.

8.        Срещу жалбоподателя са водени няколко наказателни производства, като той неколкократно е задържан с мярка за неотклонение задържане под стража или за изпълнение на наказания лишаване от свобода, а също така е настаняван в психиатрично заведение като принудителна медицинска мярка(11). Жалбоподателят и заинтересованата се развеждат на 18 юни 2021 г.

9.        Междувременно, през 2018 г., жалбоподателят подава искане да му бъде издадена карта за пребиваване съгласно член 5, параграф 1, първо изречение от Gesetz über die allgemeine Freizügigkeit von Unionsbürgern (Закон за свободното движение на гражданите на Съюза)(12) от 30 юли 2004 г.(13) След като получава отказ, жалбоподателят подава жалба до Verwaltungsgericht Sigmaringen (Административен съд Зигмаринген, Германия), която е отхвърлена. Жалбоподателят подава въззивна жалба срещу това решение до Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Областен административен съд Баден-Вюртемберг, Германия). Въззивната жалба също е отхвърлена с решение от 5 юли 2023 г. Съдебните органи по същество приемат, че с преместването си от Полша в Германия заинтересованата — съпругата на жалбоподателя — не е упражнила правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки по смисъла на член 21, параграф 1 ДФЕС(14).

10.      Поради това жалбоподателят подава ревизионна жалба до Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия), като по същество изтъква, че тъй като на 12‑годишна възраст заинтересованата е упражнила правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, като се е установила в Германия, той има производно право на пребиваване, изведено от нейния статут на гражданка на Съюза.

11.      Тъй като има съмнения относно обхвата на член 21, параграф 1 ДФЕС, и по-специално относно приложимостта на принципите, изведени от Съда в решение Lounes, тази юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 21, параграф 1 ДФЕС да се прилага спрямо гражданин на Съюза, който от раждането си е гражданин на две държави членки и през първите дванадесет години от живота си е пребивавал в едната, а след това в другата от държавите членки, на които е гражданин, така че този гражданин на Съюза да може да осигури производно право на пребиваване на гражданина на трета държава, с когото е имал сключен брак за известно време и с когото са пребивавали заедно във втората държава членка, на която е гражданин?“.

12.      Писмени становища представят жалбоподателят, германското правителство и Европейската комисия. Тези страни и заинтересовани субекти участват в проведеното на 22 април 2026 г. съдебно заседание, в което те отговарят и на поставените от Съда въпроси за устен отговор.

13.      От разискванията в съдебното заседание се установява, че жалбоподателят все още пребивава незаконно на територията на Германия, но пребиваването му все още се толерира. Той отново е сключил брак и е станал баща на четвърто дете.

III. Анализ

А.      Предварителни бележки

14.      Преди да пристъпя към разглеждане на преюдициалния въпрос, ще изложа две предварителни бележки.

15.      Първата бележка се отнася до въпроса за правния статут на заинтересованата гражданка на Съюза в момента на преминаването на германско-полската граница. Тази бележка е от основно значение, тъй като от отговора на този въпрос следва дали е приложима Директива 2004/38.

16.      В акта за преюдициално запитване Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) приема, че заинтересованата гражданка на Съюза по рождение притежава гражданството на две държави членки. Това личи от самия текст на отправения преюдициален въпрос. Посоченият съд обаче иска да установи дали обстоятелството, че германското гражданство на заинтересованата е констатирано едва след установяването ѝ на територията на Германия, може да повлияе на преценката дали тя е упражнила правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки по смисъла на член 21, параграф 1 ДФЕС.

17.      Считам, че това обстоятелство не трябва да се взема предвид при разглеждането на преюдициалния въпрос. Всъщност, доколкото признаването на връзката на гражданство е установителен акт, признаването ѝ е породило последиците си с обратно действие, от момента на раждането на гражданина на Съюза, така че не може да се приеме, че към момента на преминаването на границата с Федерална република Германия заинтересованата е била „само полякиня“, както твърди жалбоподателят. Съответно, доколкото заинтересованата гражданка на Съюза е живяла последователно в двете държави членки, на които е гражданка, изобщо не е била прилагана Директива 2004/38, която определя ограниченията и условията за упражняване на предвиденото в член 21, параграф 1 ДФЕС право на гражданите на Съюза да се движат и пребивават свободно на територията на държавите членки(15). Този аспект не се оспорва по делото в главното производство. Всъщност бих искал да припомня, че съгласно член 3, параграф 1 от тази директива тя се прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани, и за членовете на техните семейства, които ги придружават или се присъединяват към тях. Съгласно практиката на Съда посочената директива няма как да урежда производните права на членовете на семейството на този гражданин на Съюза в държавата членка, чийто гражданин е той(16).

18.      Втората бележка се отнася до относимостта на практиката на Съда във връзка с пречките за правото на гражданина на Съюза да се движи и пребивава свободно на територията на държавите членки, които произтичат от отказа на националните органи да признаят или да променят неговото фамилно име.

19.      Всъщност актът за преюдициално запитване и становищата на жалбоподателя и на Комисията съдържат позовавания на принципите, изведени от Съда в решения от 2 октомври 2003 г., Garcia Avello(17), от 8 юни 2017 г., Freitag(18), и от 25 ноември 2025 г., Wojewoda Mazowiecki(19). С това обаче тези участници в производството преследват различни цели: запитващата юрисдикция се стреми да установи наличието на връзка с правото на Съюза, а жалбоподателят и Комисията се опитват да докажат приложимостта на член 21 ДФЕС и възможността за гражданите на Съюза, които притежават гражданството на две държави членки, да ползват свързаните с това права на територията на едната от тези държави членки.

20.      Не мисля, че тази съдебна практика може да се приложи по аналогия. Всъщност, макар и едните, и другите правила да способстват за постигането на пространство на свободно движение и пребиваване в Съюза, правилата, уреждащи признаването, вписването или промяната на данни, свързани с гражданското състояние на гражданина на Съюза, като фамилното име, пола или семейното положение, и правилата, регламентиращи правото на пребиваване на гражданите на трети държави, членове на неговото семейство, обслужват различни цели и имат особености, структурирани около специфични принципи.

21.      Поради това при анализа ще се съсредоточа върху изведените от Съда принципи относно приложното поле на член 21, параграф 1 ДФЕС само в контекста на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданите на трети държави, членове на семейството на граждани на Съюза.

Б.      Анализ на приложното поле на член 21, параграф 1 ДФЕС

22.      С преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска от Съда да установи дали гражданин на Съюза, който се премества между две държави членки, на които е гражданин от раждането си, за да се установи трайно в едната от тези държави, упражнява с това правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, което му е признато от член 21, параграф 1 ДФЕС, така че гражданинът на трета държава, с когото той създава и изгражда семеен живот в последната държава, да може да се позовава пред компетентните национални органи на производно право на пребиваване, основано на разпоредбите на правото на Съюза.

23.      По причините, които ще изложа сега, мисля, че член 21, параграф 1 ДФЕС не се прилага за такъв случай. Жалбоподателят и Комисията се стремят да докажат, че подходът, който възприема Съдът в решение Lounes спрямо гражданин на Съюза, придобил второ гражданство вследствие на натурализацията си в приемащата държава членка, може да се разпростре и по отношение на гражданин на Съюза, който притежава гражданството на две държави членки от раждането си, но аз ще покажа, че между тези два случая има съществени разлики, които според мен не допускат Съдът да възприеме такова предложение.

1.      Принципите от решение McCarthy

24.      Бих искал да припомня, че в решение от 5 май 2011 г., McCarthy(20), Съдът по същество постановява, че член 21 ДФЕС не се прилага за гражданин на Съюза, който никога не е използвал правото си на свободно движение, винаги е пребивавал в държава членка, на която е гражданин, и освен това притежава гражданство на друга държава членка. По делото, по което е постановено това решение, г‑жа Shirley McCarthy, гражданка на Съюза, подава искане да ѝ бъде издадено разрешение за пребиваване на основание на правото на Съюза в Обединеното кралство, на което е гражданка и където винаги е пребивавала. Тя притежава и ирландско гражданство. Целта на това искане е на г‑н McCarthy, гражданин на трета държава, да се предостави право на пребиваване съгласно Директива 2004/38 в качеството му на член на семейството на г‑жа McCarthy, при положение че подобно право на пребиваване не произтича от прилагането на правната уредба на Обединеното кралство в областта на имиграцията(21).

25.      В решението си Съдът най-напред припомня, че правилата на Договора в областта на свободното движение на хора и актовете по тяхното приложение не могат да се прилагат към случаи, които нямат никаква връзка с някое от уредените в правото на Съюза положения и при които всички релевантни обстоятелства са настъпили в границите само на една държава членка(22). Във връзка с това той припомня също, че самото обстоятелство, че гражданката на Съюза притежава гражданството на две държави членки, по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че положението ѝ се урежда от член 21 ДФЕС(23). За да прецени дали е налице връзка с правото на Съюза, при положение че г‑жа McCarthy не е използвала свободата си на движение, Съдът проверява дали отказът да се предостави право на пребиваване на нейния съпруг, накърнява правото ѝ да се движи и да пребивава свободно на територията на държавите членки, и в по-широк смисъл правата, свързани със статута ѝ на гражданка на Съюза(24). След като те не са накърнени, Съдът стига до извода, че нейното положение няма никаква връзка с някое от уредените в правото на Съюза положения и че всички релевантни за това положение обстоятелства са настъпили в границите само на една държава членка(25).

26.      Променя ли се този извод при настоящото дело, понеже заинтересованата се е преместила от едната в другата от държавите членки, на които е гражданка? Не мисля.

27.      Не се спори, че заинтересованата има статут на гражданка на Съюза, доколкото е гражданка на две държави членки, а именно на Република Полша, на чиято територия е родена и пребивава до 12‑годишна възраст, и на Федерална република Германия, на чиято територия се премества и изгражда семейния си живот. Всъщност член 20, параграф 1 ДФЕС предвижда, че всяко лице, което притежава гражданство на държава членка, се ползва от този статут и че той се добавя към националното гражданство, а не го замества(26). Според постоянната съдебна практика статутът на гражданин на Съюза е основният статут на гражданите на държавите членки(27). Следователно в това си качество заинтересованата може да се позовава както пред Федерална република Германия, така и пред Република Полша, на свързаните с този статут права, и по-специално на правото по член 21, параграф 1 ДФЕС да се движи и пребивава свободно на територията на държавите членки(28).

28.      Все пак, макар заинтересованата да е проявила известна мобилност в рамките на Съюза, не съм убеден, че това презгранично движение между държавите членки, на които тя е гражданка от раждането си, е достатъчно само по себе си, за да се приеме, че тя е упражнила правото, което ѝ предоставя член 21, параграф 1 ДФЕС, след като няма данни в преписката, които да сочат, че тя се е движила или е пребивавала на територията на друга държава членка освен Република Полша и Федерална република Германия.

29.      Едно от основните правила на правото на Съюза в областта на свободата на движение и на пребиване е, че по принцип на тази свобода може да се позовава само гражданинът на държава членка, който в качеството си на гражданин на Съюза се е движил и е пребивавал в държава членка, различна от своята държава членка по произход, в съответствие с член 21 ДФЕС и при посочените в Директива 2004/38 условия. Поради това Съдът изрично постановява, че „правото на свободно движение включва правото на гражданите на Европейския съюз […] да влизат в държава членка, различна от тази, от която произхождат“(29). Това е в съответствие с принципа, че гражданството на Съюза е производно спрямо гражданството на държава членка, тъй като се отнася до правно-политически статут, който е признат на гражданите на дадена държава членка отвъд тяхната държавна политическа общност(30). Съдът постановява също, че това право може да бъде придружено с ограниченията и условията, предвидени от Договора за функционирането на ЕС, както и от разпоредбите, приети за неговото прилагане, като съответно изрично подчертава в решение от 17 ноември 2011 г., Гайдаров(31), че то „не е безусловно“(32).

30.      Поради това при сега действащото право на Съюза член 21 ДФЕС не обхваща правото на гражданите на Съюза да влизат и да пребивават на територията на своята държава членка по произход, тъй като това право е свързано със статута им на граждани на съответната държава. Те черпят посоченото право не от правото на Съюза, а от своето национално право. За разлика от правото на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, свързано със статута на гражданин на Съюза, въпросното право изобщо не може да се обвързва с ограничения или условия. В този смисъл Съдът многократно е постановявал, че по силата на принципите на международното право държавата членка не може да отказва на собствените си граждани правото да влязат на нейна територия и да останат там, а следователно те имат безусловно право на пребиваване там(33).

31.      Въз основа на това в решение McCarthy Съдът стига до извода, че като се има предвид, че пребиваването на лице, което живее в държавата членка, чийто гражданин е, не може да бъде обвързвано с условия, Директива 2004/38 относно условията за упражняване на правото на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки не би могла да се прилага за гражданин на Съюза, който притежава безусловно право на пребиваване поради факта, че пребивава в държавата членка, на която е гражданин(34). Мисля, че тези съображения са приложими и към член 21, параграф 1 ДФЕС, който е основанието за това.

32.      В случая заинтересованата гражданка на Съюза напуска територията на Република Полша, чието гражданство притежава, за да отиде и да пребивава във Федерална република Германия, на която също е гражданка, не в рамките на упражняването на своето право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, признато ѝ от член 21, параграф 1 ДФЕС, а на основание на самостоятелното си и безусловно право на влизане и пребиваване като гражданка на съответната държава(35). След като не е налице такава предпоставка и тъй като евентуалните права, които се предоставят на гражданите на трети държави, са не техни собствени права, а производни от правата на гражданина на Съюза(36), не може да се изисква от Федерална република Германия да предостави на жалбоподателя, в качеството му на член на семейството на гражданка на Съюза, право на пребиваване, което пряко да е основано на член 21, параграф 1 ДФЕС, при положение че всички релевантни обстоятелства са настъпили в границите на тази държава членка, тъй като двойката се е срещнала и е започнала семейния си живот на територията на Германия, а след това го е изграждала и го е прекратила в същата държава членка.

33.      Поради това въпреки презграничното движение на заинтересованата считам, че тази гражданка на Съюза, която се е преместила между държавите членки, на които е гражданка от раждането си и на територията на които винаги е пребивавала, не е използвала правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки по смисъла на член 21, параграф 1 ДФЕС, поради което жалбоподателят не може да черпи право на пребиваване, което да е пряко основано на тази разпоредба.

34.      Освен това според мен жалбоподателят не би могъл да разполага и с производно право на пребиваване съгласно член 20 ДФЕС. Както припомня Съдът, целта и смисълът на тези производни права — производни от правата на гражданина на Съюза — се откриват в констатацията, че отказът да бъдат признати би могъл да накърни свободата на движение и на пребиваване на гражданина на Съюза(37). Не мисля обаче, че разглежданият случай може да се отъждествява със съвсем особените случаи, при които въпреки липсата на презгранично движение на гражданина на Съюза държавите членки са длъжни да признаят такова право на пребиваване, тъй като в противен случай той би бил лишен от възможността действително да се ползва от най-съществената част от правата, които му предоставя статутът му на гражданин на Съюза(38).

35.      Съгласно постоянната практика, установена от Съда в решение от 8 март 2011 г., Ruiz Zambrano(39), всъщност има случаи, при които, „въпреки че не се прилагат разпоредбите на вторичното право на Съюза относно правото на пребиваване на гражданите на трети държави и въпреки че съответният гражданин на Съюза не се е възползвал от свободата си на движение и пребиваване, на гражданина на трета държава, член на семейството на този гражданин на Съюза, все пак трябва да се признае производно право на пребиваване [на основание на член 20 ДФЕС], тъй като в противен случай полезното действие на гражданството на Съюза би било накърнено, ако в резултат от отказа да се признае такова право посоченият гражданин на Съюза се окаже фактически принуден да напусне територията на Съюза като цяло и по този начин бъде лишен от възможността действително да се ползва от най-съществената част от правата, които му предоставя [статутът му на гражданин на Съюза]“(40).

36.      Както припомня Съдът в решение Safi, за тези случаи е характерно, че макар да се уреждат от нормативни актове, чието приемане по принцип е от компетентността на държавите членки — а именно от нормативните актове относно правото на влизане и пребиваване на гражданите на трети държави извън приложното поле на разпоредбите на вторичното право на Съюза, посочените случаи все пак са неразривно свързани със свободата на движение и пребиваване на гражданин на Съюза, което не допуска на посочените граждани на трети държави да бъде отказано право на влизане и пребиваване в държавата членка, в която пребивава гражданинът на Съюза, за да не бъде накърнена тази свобода(41). Въпреки това отказът да се признае такова право на пребиваване, може да застраши полезното действие на гражданството на Съюза само ако между съответния гражданин на трета държава и гражданина на Съюза, член на неговото семейство, съществува такова отношение на зависимост, че би се стигнало дотам гражданинът на Съюза да бъде принуден да замине заедно със съответния гражданин на трета държава и да напусне територията на Съюза като цяло(42).

37.      За разлика от случая, разглеждан по делата, по които са постановени решение от 8 март 2011 г., Ruiz Zambrano(43), а също и решения от 10 май 2017 г., Chavez-Vilchez и др.(44), и от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия)(45), никакъв аспект от положението на заинтересованата, както е описано в акта за преюдициално запитване, не показва да има опасност издаденият на жалбоподателя отказ на право на пребиваване да лиши нея или нейните ненавършили пълнолетие деца от възможността действително да се ползват от най-съществената част от правата, които им предоставя техният статут на граждани на Съюза(46). Всъщност по нищо не личи в резултат на този отказ те да са били принудени да напуснат територията на Съюза или да са били възпрепятствани да упражняват правото си свободно да се движат или пребивават на територията на други държави членки, на които не са граждани. Жалбоподателят винаги се е ползвал на територията на Германия от режим на административна търпимост и въпреки отхвърлянето на искането му за издаване на разрешение за пребиваване членовете на неговото семейство винаги са пребивавали на територията на Германия. Освен това понастоящем има основание да се отхвърли подобна опасност, доколкото, първо, от акта за преюдициално запитване се установява, че двойката се е развела през 2021 г., второ, от констатациите на Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Областен административен съд Баден-Вюртемберг) следва, че между жалбоподателя и родените от съюза му със заинтересованата деца не съществува действителна зависимост(47), и трето, представителят на жалбоподателя посочва в съдебното заседание, че той вече е създал нов дом.

38.      Поради това разглежданият случай не може да се квалифицира като „съвсем особен случай“, който да налага Федерална република Германия да предостави по изключение производно право на пребиваване на гражданина на трета държава, член на семейството на гражданин на Съюза, на основание на член 20 ДФЕС, за да гарантира полезното действие на гражданството на Съюза.

2.      Принципите от решение Lounes

39.      Струва ми се, че подходът, който Съдът извежда в решение Lounes(48), а след това потвърждава в решение Chief Appeals Officer и др., не е приложим към случай като разглеждания.

40.      Трябва да призная, че идеята за разширено прилагане на същия подход изниква съвсем естествено поради аналогията във фактите. Тази аналогия се дължи на това, че както по делото в главното производство, така и по делото, по което е постановено решение Lounes, гражданката на Съюза се е местила между две държави членки, на които е гражданка към момента, в който създава и изгражда семеен живот с гражданин на трета държава.

41.      Делото, по което е постановено решение Lounes, се отнася по-конкретно до положението на испанска гражданка, г‑жа Ormazabal, която при упражняване на свободата си на движение се премества и пребивава няколко години на територията на Обединеното кралство, на което не е гражданка, а след това по силата и при спазване на член 7, параграф 1 или на член 16, параграф 1 от Директива 2004/38 придобива гражданството на тази държава по натурализация, без да се отказва от испанското си гражданство. Няколко години по-късно тя сключва брак с гражданин на трета държава, който иска от органите на Обединеното кралство да му издадат производно разрешение за пребиваване на основание на член 21 ДФЕС.

42.      В този случай Съдът постановява, че гражданинът на Съюза би трябвало да може „да продължи да се ползва в приемащата държава членка от правата, изведени от [член 21, параграф 1 ДФЕС], след като е придобил гражданство на тази държава членка“(49), поради три съображения: да се гарантира съгласуваността на системата, която почива на логиката за интегриране на гражданина на Съюза, да се осигури полезното действие на член 21 ДФЕС и да се насърчи равното третиране на гражданите на Съюза.

43.      По-точно Съдът постановява, че би противоречало на логиката за постепенно интегриране, насърчавано с член 21 ДФЕС, такъв гражданин, на когото са предоставени права съгласно тази разпоредба поради упражняването на свободата му на движение, да трябва да се откаже от тези права, и по-специално от правото да води семеен живот в приемащата държава членка, защото е търсил по пътя на натурализацията по-тясна интеграция в тази държава членка(50). В този смисъл Съдът подчертава, че правата, предоставени на гражданин на Съюза в приемащата държава членка, и по-специално правото да води семеен живот с гражданин на трета държава, биха намалявали пропорционално на задълбочаването на неговата интегрираност в обществото на тази държава членка и съобразно броя гражданства, които той има(51).

44.      Съдът посочва също, че полезното действие на правата, предоставени на гражданите на Съюза с член 21, параграф 1 ДФЕС, изисква всеки гражданин на Съюза в такова положение да може да продължи да се ползва в приемащата държава членка от изведените от тази разпоредба права, след като е придобил гражданство на тази държава членка наред с гражданството си по произход, и по-специално да може да гради семеен живот със съпруга си, гражданин на трета държава, като на последния бъде предоставено производно право на пребиваване(52). Поради това, макар от завръщащия се в страната си по произход гражданин на Съюза Съдът да изисква да бъде придружаван от гражданина на третата държава, тук той изоставя това изискване, тъй като гражданинът на Съюза може да се ползва от предоставените от Директива 2004/38 права, дори ако създаде и изгражда семейния си живот след пристигането си на територията на държавата членка, чието гражданство е придобил(53).

45.      Накрая, Съдът изтъква, че в противен случай гражданинът на Съюза, който е упражнил свободата си на движение и е придобил гражданството на приемащата държава членка наред с гражданството си по произход, би бил третиран по отношение на семейния си живот по по-неблагоприятен начин, отколкото гражданинът на Съюза, който също е упражнил тази свобода, но има само гражданството си по произход(54).

46.      Тази съдебна практика не ми изглежда приложима по аналогия към положението на гражданин на Съюза, който от раждането си е гражданин на държавата членка, на чиято територия пребивава.

47.      Първо, подобно разширяване на приложимостта ѝ би изисквало да се приеме, че правото на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, посочено в член 21 ДФЕС, ще обхваща също и правото за гражданите на Съюза да влизат и пребивават в държавата си по произход. Ще припомня обаче, че като се имат предвид естеството и обхватът на връзката на гражданство, не може правото на влизане и пребиваване в собствената държава членка да се обвързва с „ограниченията и условията“, към които изрично препращат както член 20, параграф 2, така и член 21, параграф 1 ДФЕС(55).

48.      Второ, такова тълкуване би означавало да се ограничи в още по-голяма степен компетентността на държавите членки, що се отнася до условията за пребиваване на гражданите на трети държави, членове на семейството на гражданин на Съюза, и в крайна сметка би довело до неограничено признаване на права, свързани с гражданството на Съюза, въпреки че това не е предвидено изрично в нито една разпоредба от Договорите, тъй като гражданството на Съюза има производен и допълващ характер спрямо гражданството на държава членка, както следва от текста на член 20, параграф 1 ДФЕС. Всъщност, ако се възприеме това тълкуване, още само на основание на член 21, параграф 1 ДФЕС, включително разглеждан в светлината на член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз, държавите членки биха били длъжни да предоставят на своите граждани, които са граждани и на друга държава членка, правата и предимствата, свързани с упражняването на правото на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, сред които е производното право на пребиваване, въпреки че Директива 2004/38 изобщо не би била прилагана.

49.      Според мен в това се състои най-съществената разлика с делата, по които са постановени решения Lounes и Chief Appeals Officer и др., а оттам идва и основната трудност да се допусне разширено прилагане на подхода на Съда от тези решения.

50.      Всъщност по всяко от онези дела гражданката на държавата членка „активира“ ефекта от гражданството на Съюза, като упражнява правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки при определените от Директива 2004/38 условия, преди да придобие гражданство по натурализация в приемащата държава членка. В резултат на това нейният правен статут, и по-специално нейното лично и семейно положение, попада ab initio в приложното поле на правото на Съюза, тъй като тя е станала носител на нови, произтичащи от правото на Съюза права(56). Според доктрината по този начин гражданството на Съюза създава допълнителен кръг от права за гражданите на държавите членки. Към първата група права, свързани с националното гражданство на съответния гражданин на държава членка, то добавя втори кръг нови права, които гражданите на всички държави членки черпят от разпоредбите на Договорите(57). Следователно именно поради упражняването на правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки при определените в Директива 2004/38 условия и произтеклото от това „постепенно интегриране“ в приемащата държава членка г‑жа Ormazabal придобива британското си гражданство и единствено във връзка с придобитите преди това права Съдът допуска „прилагане по аналогия“ на тази директива към пребиваването ѝ в Обединеното кралство(58). Следователно важното за Съда е било придобитите от нея по-рано права на основание на посочената директива, и по-специално правото на събиране на семейството, да бъдат запазени на територията на Обединеното кралство посредством член 21, параграф 1 ДФЕС. Не е било важно да се вземе предвид испанското или британското гражданство на заинтересованата, тъй като тя се явява преди всичко гражданка на Съюза, която е упражнила правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки и чието признато право на събиране на семейството е трябвало да бъде защитено(59). Ставало е въпрос не само за полезното действие на член 21, параграф 1 ДФЕС, но и за автономията и върховенството на правния ред на Съюза.

51.      В случай като разглеждания в главното производство обаче гражданинът на Съюза изобщо не може да твърди, че има придобити по-рано права чрез „активиране“ на Директива 2004/38, тъй като, както многократно е постановявал Съдът, тази директива изобщо не е приложима за посочения гражданин, когато той се движи и пребивава на територията на държави членки, на които е гражданин. Щом той не може да придобие тези права, то няма как и да бъдат запазени(60).

52.      Следователно при сега действащото право на Съюза, ако не искаме да се стигне до разширяване на обхвата на член 21, параграф 1 ДФЕС, трябва да се приеме, че що се отнася до условията за пребиваване на членовете на нейното семейство, които са граждани на трета държава, заинтересованата се намира в правно положение, сравнимо с това на „статичен“ германски гражданин, който винаги е живял в Германия и пак там е създал и изграждал семейния си живот.

53.      Вярно е, че такъв подход би довел до различно третиране на гражданите на Съюза, които притежават гражданството на две държави членки, в зависимост от това как са получили това двойно гражданство. От едната страна ще са гражданите на Съюза, които, както заинтересованата, притежават гражданството на две държави членки от раждането си и трябва да се считат за „статични“, тъй като винаги са се местили и винаги са пребивавали в държавите членки, на които са граждани. От другата страна ще са гражданите на Съюза, които, както г‑жа Ormazabal, са придобили гражданството на втората държава членка по натурализация и трябва да се разглеждат като „мобилни“. Към първото им гражданство се добавя второ, което те са могли да придобият, тъй като са упражнили правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки(61).

54.      Различни са обаче и правните положения на заинтересованата и съответно на г‑жа Ormazabal, тъй като само последната е упражнявала права, произтичащи от Директива 2004/38.

55.      Ето защо ми се струва, че тази разлика в третирането е сходна с допусканата разлика между „статичния“ гражданин на държава членка, който винаги е пребивавал в своята държава членка по произход, и „мобилния“ гражданин на държава членка, който е използвал правото си на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, като се е преместил в държава членка, различна от своята държава членка по произход.

56.      Във връзка с това е важно да се посочи, че разширеното прилагане на подхода на Съда от решение Lounes би въвело разлика в третирането на гражданите на държавите членки в зависимост от това дали притежават второ гражданство, или не. Всъщност „статичният“ гражданин на държава членка, който притежава само гражданството на държавата членка, на чиято територия винаги е пребивавал със семейството си, попада само под действието на националното имиграционно законодателство, докато гражданинът на държава членка, който притежава гражданството на две държави членки, но иначе пак е започнал и изграждал семейния си живот на територията на една и съща държава, както заинтересованата, би получил възможност да се позовава на по-благоприятни разпоредби в областта на правото на влизане и пребиваване. Същевременно тяхното лично и семейно положение според мен е съвсем сходно от гледна точка на правилата в областта на правото на влизане и пребиваване на членовете на тяхното семейство, граждани на трети държави. Тогава такова тълкуване би могло да противоречи на текста на член 17, точка 1 от Европейската конвенция за гражданството, по силата на който „[г]ражданите на държава — страна по конвенцията, притежаващи друго гражданство, трябва да имат на територията на тази държава — страна по конвенцията, в която пребивават, същите права и задължения като останалите граждани на тази държава — страна по конвенцията“.

57.      С оглед на всички тези обстоятелства считам, че член 21, параграф 1 ДФЕС не е приложим към положението на гражданин на Съюза, който не е упражнил правото си да се движи и пребивава свободно на територията на държавите членки при определените в Директива 2004/38 условия, като се е преместил между две държави членки, на които е гражданин от раждането си, и като е изграждал семеен живот с гражданин на трета държава, когато вече е бил трайно установен на територията на едната от тези държави. Следователно в случая тази разпоредба допуска германските административни органи да разгледат подаденото от жалбоподателя искане за разрешение за пребиваване въз основа на националноправните разпоредби, които регламентират правото на пребиваване на члена на семейството на заинтересованата, който е гражданин на трета държава.

58.      Поради това ще предложа на Съда да постанови, че член 21, параграф 1 ДФЕС не се прилага за гражданин на Съюза, който винаги е пребивавал в едната или в другата от държавите членки, на които е гражданин от раждането си, и съответно не е упражнявал правото си да се движи и да пребивава свободно на територията на държавите членки, при условие че този гражданин не е в положение, при което спрямо него се прилагат мерки на държава членка, които биха довели до лишаването му от възможността действително да се ползва от най-съществената част от правата, предоставени от статута му на гражданин на Съюза, или до създаването на пречки за упражняването на това право.

IV.    Заключение

59.      По всички изложени съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос на Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия) по следния начин:

„Член 21, параграф 1 ДФЕС не се прилага за гражданин на Съюза, който винаги е пребивавал в едната или в другата от държавите членки, на които е гражданин от раждането си, и съответно не е упражнявал правото си да се движи и да пребивава свободно на територията на държавите членки, при условие че този гражданин не е в положение, при което спрямо него се прилагат мерки на държава членка, които биха довели до лишаването му от възможността действително да се ползва от най-съществената част от правата, предоставени от статута му на гражданин на Съюза, или до създаването на пречки за упражняването на това право“.


1      Език на оригиналния текст: френски.


2      Във френското право има израз, че „никой не може да се позовава на своето чуждо гражданство“. Това означава, че французин не може да се позовава на друго гражданство, за да избегне правните си задължения във Франция.


3      За прилагане на исторически подход вж. Kochenov, D. „Double Nationality in the EU: An Argument for Tolerance. — European Law Journal, no 3, Blackwell, Oxford, 2011, 323—343, по-специално стр. 326 и сл.


4      Вж. De Groot, D. Free Movement of Dual EU Citizens. — In: Cambien, N., Kochenov, D., Muir, E. European Citizenship under Stress: Social Justice, Brexit and Other Challenges, Brill Nijhoff, Leyde, 2020, 67—109.


5      Вж. документа „Population in private households by migrant back ground and dual citizenship“ на Destatis, Statistisches Bundesamt, германската федерална статистическа служба, който може да се намери на следния интернет адрес: https://www.destatis.de/EN/Themes/Society-Environment/Population/Migration-Integration/Tables/migrant-status-dual-citizenships.html. Броят на германско-италианските граждани е 194 000, на германско-румънските — 151 000, на германско-гръцките — 104 000, а на германско-френските — 91 000.


6      BGBl. 2024 I, бр. 104, и поправка в BGBl. 2025 I, бр. 98.


7      За основните аспекти на тази реформа вж. обясненията, поместени на интернет адрес https://www.bundesregierung.de/breg-de/aktuelles/droit-nationalite-2254386.


8      Вж. Szpunar, M., Blas López, M. E. Some Reflections on Member State Nationality: A Prerequisite of EU Citizenship and an Obstacle to Its Enjoyment. — In: Kochenov, D., EU Citizenship and Federalism: The Role of Rights, Cambridge University Press, Cambridge, 2017, 107—124, по-специално стр. 108 и 122. За връзките между гражданството на държава членка и гражданството на Съюза вж. заключението на генерален адвокат Poiares Maduro по дело Rottmann (C‑135/08, EU:C:2009:588, т. 23).


9      C‑165/16, EU:C:2017:862, наричано по-нататък „решение Lounes“.


10      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, 2004 г., стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56).


11      От материалите по преписката в националното производство се установява, че в периода от юни 2012 г. до септември 2022 г. жалбоподателят е изтърпявал наказание лишаване от свобода за различни деяния, тъй като е осъждан седем пъти за престъпления увреждане на имущество, кражба, умишлено причиняване на телесна повреда, измама, съучастие в сексуално насилие, незаконен трафик на наркотици, както и управление на МПС без свидетелство за управление. Процедурата за експулсиране, образувана от германската администрация през май 2016 г., е спряна по семейни причини през февруари 2020 г.


12      BGBl. 2004 I, стр. 1986.


13      В редакцията му, произтичаща от Закона от 20 април 2023 г. (BGBl. 2023 I, стр. 106). Член 5, параграф 1, първо изречение от посочения закон предвижда, че „[н]а членовете на семейството, които се ползват със свобода на движение, без да са граждани на Съюза, в срок до шест месеца след изпращането на необходимата информация служебно се издава карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза за срок от пет години“.


14      В решението си от 5 юли 2023 г. Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Областен административен съд Баден-Вюртемберг) установява, че между жалбоподателя и децата му не съществува действителна зависимост (т. 25).


15      Вж. решение от 22 февруари 2024 г., Direcţia pentru Evidenţa Persoanelor şi Administrarea Bazelor de Date (C‑491/21, EU:C:2024:143, т. 27).


16      Вж. решение от 21 декември 2023 г., Chief Appeals Officer и др. (C‑488/21, наричано по-нататък „решение Chief Appeals Officer и др.“, EU:C:2023:1013, т. 43 и цитираната съдебна практика).


17      C‑148/02, EU:C:2003:539.


18      C‑541/15, EU:C:2017:432.


19      C‑713/23, EU:C:2025:917.


20      C‑434/09, EU:C:2011:277, наричано по-нататък „решение McCarthy“.


21      Вж. решение McCarthy (т. 23).


22      Вж. решение McCarthy (т. 45 и цитираната съдебна практика).


23      Вж. решение McCarthy (т. 54).


24      Вж. решение McCarthy (т. 46 и 48—54).


25      Вж. решение McCarthy (т. 55).


26      Вж. също член 9 ДЕС.


27      Вж. решение от 4 юни 2026 г., Safi (C‑147/24, наричано по-нататък „решение Safi“, EU:C:2026:442, т. 32 и цитираната съдебна практика).


28      Вж. решение Lounes (т. 51). Неотдавна Съдът препотвърди този принцип в особения контекст на признаването, вписването или промяната на данни за гражданското състояние на гражданина на Съюза. Вж. по-специално решение от 12 март 2026 г., Шипова (C‑43/24, EU:C:2026:183, т. 33 и цитираната съдебна практика).


29      Вж. решение от 17 ноември 2011 г., Гайдаров (C‑430/10, EU:C:2011:749, т. 25 и цитираната съдебна практика). Курсивът е мой.


30      Вж. по този въпрос съображенията на Szpunar, M., и Blas López, M. E., цит. съч., и заключението на генерален адвокат Poiares Maduro по дело Rottmann (C‑135/08, EU:C:2009:588, т. 23).


31      C‑430/10, EU:C:2011:749.


32      Вж. решение от 17 ноември 2011 г., Гайдаров (C‑430/10, EU:C:2011:749, т. 29 и цитираната съдебна практика). В този смисъл вж. и решение Safi (т. 33).


33      Вж. решение от 22 юни 2023 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Майка тайландка на ненавършило пълнолетие дете, което е нидерландски гражданин) (C‑459/20, EU:C:2023:499, т. 41 и цитираната съдебна практика), и решение Chief Appeals Officer и др. (т. 43). Вж. също решение Safi (т. 47 и цитираната съдебна практика).


34      Вж. решение McCarthy (т. 34).


35      В решение от 29 април 2025 г., Комисия/Малта (Предоставяне на гражданство срещу инвестиции) (C‑181/23, EU:C:2025:283), Съдът припомня основанието за връзката на гражданството на дадена държава членка, което се корени „в особеното отношение на солидарност и лоялност между тази държава и нейните граждани, както и взаимността на правата и задълженията“ (т. 96 и цитираната съдебна практика). Вж. също и Kochenov, D. Double Nationality in the EU: An Argument for Tolerance. цит. съч.


36      Вж. решение Safi (т. 35 и цитираната съдебна практика).


37      Вж. решение Safi (т. 35 и цитираната съдебна практика).


38      Вж. решение Safi (т. 34 и цитираната съдебна практика).


39      C‑34/09, EU:C:2011:124. По делото, по което е постановено това решение, става дума за родител на ненавършили пълнолетие белгийски граждани, спрямо когото е издадено разпореждане да напусне територията на Белгия, като компетентните органи са отхвърлили молбата му за разрешително за работа. Съдът постановява, че тези решения биха довели до лишаване на децата на г‑н Gerardo Ruiz Zambrano от възможността действително да се ползват от правата, които произтичат от член 20 ДФЕС. Разглежданите по онова дело решения биха принудили децата, граждани на Съюза, да напуснат територията на Съюза (т. 43 и 44).


40      Решение Safi (т. 41). Вж. също решение от 8 май 2025 г., Stadt Wuppertal (C‑130/24, EU:C:2025:340, т. 27 и цитираната съдебна практика).


41      Вж. решение Safi (т. 42 и цитираната съдебна практика).


42      Вж. решение Safi (т. 43—47). Вж. също решение от 8 май 2025 г., Stadt Wuppertal (C‑130/24, EU:C:2025:340, т. 28 и цитираната съдебна практика).


43      C‑34/09, EU:C:2011:124.


44      C‑133/15, EU:C:2017:354.


45      C‑82/16, EU:C:2018:308.


46      Вж. също решения от 8 ноември 2012 г., Iida (C‑40/11, EU:C:2012:691, т. 71), от 8 май 2013 г., Ymeraga и др. (C‑87/12, EU:C:2013:291, т. 36), от 10 октомври 2013 г., Alokpa и Moudoulou (C‑86/12, EU:C:2013:645, т. 32), от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 74), и от 13 септември 2016 г., CS (C‑304/14, EU:C:2016:674, т. 29).


47      Вж. бележка под линия 14 от настоящото заключение.


48      За коментари на това решение вж. по-специално Benlolo Carabot, M. Cour de justice, gde ch., 14 novembre 2017, Toufik Lounes c/ Secretary of State for the Home Department, aff. C‑165/16, ECLI:EU:C:2017:862 — Jurisprudence de la CJUE 2017: décisions et commentaires, Bruylant, Bruxelles, 2018, 255—266.


49      Вж. решение Lounes (т. 60). Курсивът е мой.


50      Вж. решение Lounes (т. 58).


51      Вж. решение Lounes (т. 59).


52      Вж. решение Lounes (т. 60). Вж. също решение Chief Appeals Officer и др. (т. 45).


53      Що се отнася до съдебната практика за връщането на гражданите на Съюза в държавата им по произход, вж. по-специално случаите, обсъдени в решения от 11 декември 2007 г., Eind (C‑291/05, EU:C:2007:771), от 12 март 2014 г., O. и B. (C‑456/12, EU:C:2014:135), и от 27 юни 2018 г., Altiner и Ravn (C‑230/17, EU:C:2018:497). Делата, по които са постановени тези решения, всъщност се отнасят до случая, при който гражданин на Съюза се връща в държавата си по произход, след като при определените от Директива 2004/38 условия действително е пребивавал в държава членка, на която не е гражданин и в която е изграждал или укрепвал семеен живот с гражданин на трета държава. В такива случаи Съдът постановява, че полезното действие на правата, които въпросният гражданин на Съюза черпи от член 21, параграф 1 ДФЕС, налага този семеен живот — изграждан при упражняването на свободата на движение и пребиваване в приемащата държава членка — да може да бъде продължен при завръщането му в държавата членка, на която е гражданин, което следователно изисква от нея да предостави производно право на пребиваване на съответния член на семейството, гражданин на трета страна. Съдът приема, че при липсата на такова право на пребиваване гражданинът на Съюза би могъл да бъде разубеден да напусне своята държава членка по произход, за да упражни своето право на пребиваване в друга държава членка, или да се върне в тази държава членка по произход, след като е упражнил това право, поради несигурността дали ще може след завръщането си в тази държава да продължи семейния живот, който е изградил или укрепил в приемащата държава членка.


54      Вж. решение Lounes (т. 59).


55      Вж. точка 29 от настоящото заключение.


56      Вж. Closa, C. Citizenship of the Union and nationality of member States. — Common Market Law Review, no 2, Wolters Kluwer, Leyde, 1995, 487—518, по-специално стр. 487.


57      Вж. Closa, C., цит. съч., по-специално стр. 493 и 494.


58      Вж. решение Lounes (т. 56 и 57).


59      Heymann, J. Citoyenneté de l’Union et conflit positif de nationalités. — Revue Trimestrielle de Droit européen, no 3, Dalloz, Paris, 2018, 587—596, по-специално точка 13.


60      Вж. работния документ, изготвен от David de Groot за Европейския парламент през ноември 2024 г., озаглавен „Right to return and dual citizens in free movement case law“.


61      Член 5, точка 2 от Европейската конвенция за гражданството, подписана в Страсбург на 6 ноември 1997 г. в рамките на Съвета на Европа и влязла в сила на 1 март 2000 г., по която са страни много държави членки, предвижда, че „[в]сяка държава — страна по конвенцията, трябва да се ръководи от принципа за недопускане на дискриминация между нейните граждани, независимо дали са граждани по рождение, или са придобили нейното гражданство впоследствие“. Както обаче се установява от обяснителния доклад към нея, тази разпоредба се отнася само до прилагането на правилата за гражданството между гражданите по рождение и другите граждани, включително натурализираните лица (т. 46 от този доклад).