Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
J. KOKOTT
представено на 30 октомври 2025 година(1)
Дело C‑770/23 P
Европейска комисия
срещу
HB
„ Жалба — Обществени поръчки за услуги — Събиране на вземане на Комисията чрез прихващане с вземане, което нейният съдоговорител има срещу нея — Договор, попадащ в компетентността на национална юрисдикция — Правомощие на Комисията да приеме решение за прихващане — Компетентност на Съда на Съюза да разгледа жалба срещу решение за прихващане “
Съдържание
I. Въведение
II. Правна уредба
III. Обстоятелства, предхождащи жалбата
А. Факти, предхождащи производството пред Общия съд
Б. Производството пред Общия съд и обжалваното съдебно решение
В. Събития, настъпили след обявяването на обжалваното съдебно решение и подаването на настоящата жалба
IV. Производството по обжалване и исканията на страните
V. Правен анализ
А. По жалбата
1. По запазването на предмета на жалбата
2. По същество
а) По възможността за събиране чрез прихващане на оспорено вземане (първо основание за обжалване)
б) По възможността за събиране чрез прихващане на договорно вземане, което е от компетентността на националния съд (второ основание за обжалване)
1) Решенията за прихващане на договорни вземания са обжалваеми актове по смисъла на член 263 ДФЕС
2) Приемането на решение за прихващане с цел събиране на договорно вземане, което е от компетентността на националния съд, все пак е възможно
3. Заключение по жалбата
Б. По жалбата пред Общия съд
В. Междинно заключение
VI. По съдебните разноски
А. По съдебните разноски в производството по обжалване
Б. По съдебните разноски в първоинстанционното производство
VII. Заключение
I. Въведение
1. Съгласно член 272 ДФЕС Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася по силата на арбитражна клауза, съдържаща се в договор, отнасящ се към публичното или частното право, сключен от Съюза или от негово име. Съгласно член 274 ДФЕС при условията на компетенциите, които Договорите предоставят на Съда на Европейския съюз, споровете, по които Съюзът е страна, не могат на това основание да бъдат изключени от компетенциите на националните юрисдикции.
2. Следователно при липсата на арбитражна клауза в полза на юрисдикциите на Съюза споровете, свързани с договорите, сключени от Европейската комисия, са от компетентността на националните юрисдикции(2).
3. Въпреки заблуждаващата яснота на това разпределение на правомощията Съдът многократно е разглеждал въпроса дали спор, свързан с договор, сключен от Комисията, трябва да бъде отнесен до съда на Съюза, или до националния съд(3).
4. В този контекст в решението по дело ADR Center/Комисия (наричано по-нататък „решение ADR“)(4) Съдът приема, че Комисията може да използва правомощието си сама да придаде изпълнителна сила по смисъла на член 299 ДФЕС на решенията си за събиране на договорни вземания само ако съответният договор съдържа арбитражна клауза в полза на съда на Съюза.
5. Всъщност такова решение, представляващо изпълнително основание, е акт, който подлежи на обжалване с жалба за отмяна на основание член 263 ДФЕС, в рамките на който съдът на Съюза трябва да провери основателността на така предявеното вземане. Следователно приемането на такова изпълнително основание за събиране на вземане, възникнало по договор, което е от компетентността на националния съд, би отклонило спора от компетентния съд и би заобиколило установеното в Договора разпределение на правомощията(5).
6. Съществува ли обаче такова ограничение и когато Комисията събира договорно вземане, попадащо в компетентността на национален съд, не чрез приемането на изпълнително основание, а чрез прихващане? С други думи, възпрепятствана ли е Комисията да събере чрез прихващане вземане, което предявява по договор, който не съдържа арбитражна клауза в полза на съда на Съюза?
7. В обжалваното съдебно решение(6) Общият съд приема, че това е така. Според Общия съд решението за прихващане, също както и решението, което е изпълнително основание по смисъла на член 299 ДФЕС, представлява обжалваем акт на основание член 263 ДФЕС. Вземането, произтичащо от договор, който не съдържа арбитражна клауза, обаче е от компетентността на националния съд, що се отнася до преценката на неговата основателност. Следователно приемането на решение за прихващане с цел събирането на такова вземане също би представлявало заобикаляне на установеното в Договора разпределение на правомощията(7).
8. В рамките на настоящото производство по обжалване от Съда се иска да прецени дали това разрешение е основателно.
9. Преди да се произнесе по този въпрос, Съдът ще трябва да определи дали предметът на настоящата жалба не е отпаднал. Този въпрос се поставя, тъй като вземането на HB към Комисията, с което тя извършва спорното прихващане, вече не съществува, което лишава обжалваното пред първоинстанционния съд решение за прихващане от неговия предмет.
II. Правна уредба
10. Настоящият спор се урежда от разпоредбите на Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза (наричан по-нататък „Финансовият регламент от 2018 г.“)(8).
11. Член 98 от Финансовия регламент от 2018 г., озаглавен „Установяване на вземания“, гласи по-специално:
„1. С цел установяване на вземане отговорният разпоредител с бюджетни кредити:
a) проверява наличието на задължението;
б) определя или проверява съществуването и размера на задължението; и
в) проверява условията, съгласно които задължението е изискуемо.
Установяването на вземане представлява признаване на правото на Съюза по отношение на даден длъжник и установяване на правото да се предяви искане към длъжника за плащане на задължението.
2. Всички вземания, които са определени като безспорни, ликвидни и изискуеми, се установяват чрез нареждане за събиране, чрез което отговорният разпоредител с бюджетни кредити нарежда на счетоводителя да събере установеното вземане. То бива последвано от дебитно известие до длъжника, освен когато веднага се провежда процедура по отказ от събиране в съответствие с параграф 4, втора алинея. Нареждането за събиране и дебитното известие се съставят от отговорния разпоредител с бюджетни кредити.
Разпоредителят с бюджетни кредити изпраща дебитното известие веднага след като установи вземането, и най-късно пет години след момента, в който при нормални обстоятелства институцията на Съюза е можела да предяви вземането си. […]
3. За да установи дадено вземане, отговорният разпоредител с бюджетни кредити проверява дали:
a) вземането е безспорно, в смисъл че е безусловно;
б) вземането е ликвидно, в точно парично изражение;
в) вземането е изискуемо и не е обвързано с падеж;
[…]
4. С дебитното известие длъжникът се уведомява, че:
a) Съюзът е установил вземането;
[…]“.
12. Член 101, параграф 1, трета алинея от Финансовия регламент от 2018 г. предвижда, че „[с]четоводителят събира дължимите на бюджета суми чрез прихващането им в съответствие с член 102“.
13. Член 102 от Финансовия регламент от 2018 г. е озаглавен „Събиране чрез прихващане“ и гласи:
„1. Когато длъжникът има вземане към Съюза или към изпълнителна агенция, изпълняваща бюджета, което е безспорно по смисъла на член 98, параграф 3, буква а), ликвидно и изискуемо и се отнася до сума, установена с платежно нареждане, след изтичане на крайния срок по член 98, параграф 4, първа алинея, буква б) счетоводителят събира установените вземания чрез прихващане.
При изключителни обстоятелства, когато това е необходимо за защита на финансовите интереси на Съюза и счетоводителят има основания да смята, че дължимата на Съюза сума ще бъде загубена, счетоводителят може да събере вземането чрез прихващане преди изтичането на крайния срок по член 98, параграф 4, първа алинея, буква б).
Счетоводителят може да извършва събирането чрез прихващане преди изтичането на крайния срок по член 98, параграф 4, първа алинея, буква б) и когато длъжникът даде съгласието си за това.
2. Преди да пристъпи към събиране съгласно параграф 1 от настоящия член, счетоводителят се консултира с отговорния разпоредител с бюджетни кредити и уведомява съответните длъжници, включително за средствата за обжалване съгласно член 133.
[…]
3. Прихващането по параграф 1 има последиците на плащане и освобождава Съюза от съответното задължение и ако е основателно, от дължимите лихви“.
14. Член 103 от Финансовия регламент от 2018 г. е озаглавен „Процедура за събиране при липса на доброволно плащане“ и предвижда:
„1. Без да се засяга член 102, ако сумата не бъде събрана в пълен размер до изтичането на крайния срок по член 98, параграф 4, първа алинея, буква б), счетоводителят уведомява за това отговорния разпоредител с бюджетни кредити и незабавно започва процедурата за събиране по всички предвидени в закона начини, включително, ако е целесъобразно, чрез изпълнение на предварително издадена гаранция.
2. Без да се засяга член 102, когато методът на събиране по параграф 1 от настоящия член не може да бъде използван и длъжникът не плати в отговор на официалното уведомително писмо, изпратено от счетоводителя, счетоводителят събира вземането чрез изпълнение на решение, постановено в съответствие с член 100, параграф 2 или в рамките на съдебно производство“.
III. Обстоятелства, предхождащи жалбата
А. Факти, предхождащи производството пред Общия съд
15. Обстоятелствата по спора са изложени в точки 14—37 от обжалваното съдебно решение и могат да бъдат обобщени по следния начин.
16. На 24 октомври 2007 г. Съюзът, представляван от Европейската агенция за възстановяване (ЕАВ), открива процедура за възлагане на обществена поръчка с цел сключване на поръчка CARDS, а именно поръчка за услуги за предоставяне на техническа помощ на Висшия съдебен съвет в Сърбия.
17. На 10 юни 2008 г. поръчка CARDS е възложена на консорциума, координиран от HB. Съответният договор е подписан на 30 юли 2008 г. с максимална стойност на поръчката от 1 999 125 евро. Този договор предвижда по-специално, че всеки спор, произтичащ от него или свързан с него, е от компетентността на съдилищата в Брюксел (Белгия)(9).
18. След като Европейската служба за борба с измамите (OLAF) установява нередности, на 15 октомври 2019 г. Комисията приема Решение C(2019) 7319 final. С това решение тя приема, че пратените във връзка с поръчка CARDS суми в размер на 1 197 055,86 евро са били недължимо платени и трябва да бъдат възстановени от HB (наричано по-нататък „решението за възстановяване на суми по CARDS“).
19. На 19 ноември 2019 г. HB сезира Общия съд с две жалби, с които оспорва по-специално законосъобразността на решението за възстановяване на суми по CARDS, които са регистрирани съответно под номера T‑795/19 и T‑796/19.
20. На 7 февруари 2020 г. HB предявява иск срещу Съюза, представляван от Комисията, пред френскоезичния първоинстанционен съд Брюксел. По същество то иска по-специално да се постанови, че Съюзът няма право да прекрати поръчка CARDS. При условията на евентуалност, то иска Съюзът да бъде осъден да заплати обезщетение за вреди от договор, равняващо се на сумата по този договор.
21. На 19 февруари 2021 г. френскоезичният първоинстанционен съд Брюксел постановява решение, в което обявява, че разполага с необходимите юрисдикционни правомощия, за да разгледа иска, предявен от HB. Той обаче решава да спре производството до постановяване на решенията, с които ще приключат производствата по дела T‑795/19 и T‑796/19.
22. С решенията си от 21 декември 2021 г. по тези дела, HB/Комисия(10) и HB/Комисия(11) (наричани по-нататък заедно „решенията по дела T‑795/19 и T‑796/19, HB/Комисия“), Общият съд по-специално отхвърля жалбите като недопустими в частта, в която се иска отмяна на решението за възстановяване на суми по CARDS. Освен това той осъжда Комисията да заплати съдебните разноски, включително свързаните с обезпечителното производство, образувано по инициатива на HB.
23. С писмо от 31 март 2022 г. Комисията изразява съгласието си с размера на съдебните разноски, които се претендират въз основа на решенията по дела T‑795/19 и T‑796/19, а именно сума в общ размер от 19 904,76 евро. Тя обаче заявява намерението си да пристъпи към плащане на тази сума чрез прихващане, тъй като по същество вземането, произтичащо по-специално от решението за възстановяване на суми по CARDS, оставало дължимо.
24. На 13 май 2022 г. Комисията приема решение, с което извършва прихващане между, от една страна, вземане, което HB има срещу нея във връзка със съдебните разноски по дела T‑795/19 и T‑796/19, и от друга страна, вземане за сума от 1 197 055,86 евро, което тя декларира, че има срещу HB на основание на решението за възстановяване на суми по CARDS (наричано по-нататък „спорното решение“).
Б. Производството пред Общия съд и обжалваното съдебно решение
25. На 18 юли 2022 г. HB подава в секретариата на Общия съд жалба за отмяна на спорното решение, както и за осъждане на Комисията да заплати обезщетение за имуществени вреди.
26. С обжалваното съдебно решение Общият съд отменя спорното решение (т. 1 от диспозитива), отхвърля жалбата в останалата част (т. 2 от диспозитива) и осъжда HB и Комисията да понесат направените от тях съдебни разноски (т. 3 от диспозитива).
В. Събития, настъпили след обявяването на обжалваното съдебно решение и подаването на настоящата жалба
27. С решение от 26 септември 2024 г. по съединени дела C‑160/22 P и C‑161/22 P, Commission/HB, Съдът отменя решенията по дела T‑795/19 и T‑796/19, връща тези дела на Общия съд за ново разглеждане и не се произнася по съдебните разноски (наричано по-нататък „решението по съединени дела C‑160/22 P и C‑161/22 P, Комисия/HB“)(12).
IV. Производството по обжалване и исканията на страните
28. С акт от 13 декември 2023 г., поправен на 15 декември 2023 г., Комисията подава жалба срещу обжалваното съдебно решение.
29. Комисията иска от Съда:
– да отмени точки 1 и 3 от диспозитива на обжалваното съдебно решение,
– да се произнесе окончателно по спора съгласно член 61 от Статута на Съда на Европейския съюз, като отхвърли искането за отмяна на спорното решение, предявено от HB пред първоинстанционния съд,
– да осъди HB да заплати съдебните разноски по настоящото производство пред Съда и по производството пред Общия съд.
30. HB иска от Съда:
– да отхвърли жалбата, подадена от Комисията,
– да осъди Комисията да заплати всички съдебни разноски.
31. С молба на основание член 149 от Процедурния правилник на Съда, изпратена на страните на 21 октомври 2024 г., Съдът иска от тях да изразят становище по въпроса дали предметът на настоящата жалба е отпаднал след обявяването на решението по съединени дела C‑160/22 P и C‑161/22 P, Комисия/HB. Страните отговарят на това искане в определения срок.
32. В съответствие с член 76, параграф 2 от Процедурния правилник Съдът решава да не провежда съдебно заседание за изслушване на устните състезания.
V. Правен анализ
33. Настоящият спор изисква най-напред да се разгледа жалбата (А), а след това — жалбата пред Общия съд (Б).
А. По жалбата
34. Преди да разгледам настоящата жалба по същество (2), ще изследвам дали предметът ѝ не е отпаднал въпреки отпадането на предмета на спорното решение, обжалвано пред първоинстанционния съд (1).
1. По запазването на предмета на жалбата
35. В самото начало е полезно да се припомни, че чрез прихващане длъжник (в случая — Комисията), срещу когото кредитор (в случая — HB) има т.нар. „главно“ или „пасивно“ вземане, извършва прихващане на това вземане с т.нар. „насрещно“ или „активно“ вземане, което той има срещу кредитора по главното вземане. С други думи, вместо да изплати на кредитора сумата по главното вземане, той приспада тази сума от сумата по насрещното вземане, за да избегне кръстосаното извършване на две плащания между едни и същи лица.
36. Следователно прихващането е специфичен начин за погасяване на задълженията на длъжника и същевременно обратното — начин за събиране на вземанията, които последният на свой ред твърди, че има срещу своя кредитор(13).
37. В случая, както бе посочено в точки 22—24 от настоящото заключение, от една страна, главното вземане, което HB има срещу Комисията, възлиза на 19 904,76 евро и произтича от съдебните разноски, които Комисията е била осъдена от Общия съд да заплати по дела T‑795/19 и T‑796/19, HB/Комисия. От друга страна, насрещното вземане, на което Комисията се позовава срещу HB и което тя частично предявява със спорното решение, възлиза на 1 197 055,86 евро и се състои от сумата, която Комисията изисква от HB във връзка с поръчка CARDS.
38. Както обаче бе посочено в точка 27 от настоящото заключение, с решението по съединени дела C‑160/22 P и C‑161/22 P, Комисия/HB Съдът отменя решенията по дела T‑795/19 и T‑796/19, HB/Комисия, връща тези дела на Общия съд за ново разглеждане и не се произнася по съдебните разноски. Следователно Комисията вече не дължи на HB сумата на тези съдебни разноски, поради което главното вземане вече не съществува.
39. Следователно, както признава Комисията в отговора си на въпросите на Съда, предметът на спорното решение, обжалвано пред първоинстанционния съд, е отпаднал и то трябва да бъде оттеглено.
40. Освен това в решение по съединени дела C‑160/22 P и C‑161/22 P, Комисия/HB Съдът постановява, че решението за възстановяване на суми по CARDS трябва да се квалифицира като обжалваем акт по смисъла на член 263 ДФЕС и че Общият съд неправилно е приел, че то се вписва в рамките на договорни отношения. Следователно предявеното от Комисията със спорното решение насрещно вземане срещу HB е от компетентността на Общия съд. От това следва, че разрешението в решение ADR, което се отнася до събирането на договорно вземане, което е от компетентността на националния съд и което е в основата на разрешението, възприето в обжалваното съдебно решение, вече не е релевантно в настоящия случай.
41. Комисията обаче счита, че предметът на настоящата жалба не е отпаднал, по-специално защото Съдът трябва да изясни дали разрешението, възприето от Общия съд в обжалваното съдебно решение, е валидно с оглед на приемането на бъдещи решения за събиране чрез прихващане на вземания, произтичащи от договори, които не съдържат арбитражни клаузи в полза на съда на Съюза.
42. При тези условия е важно да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда предметът на спора трябва да продължава да съществува, също както и правният интерес, до обявяването на съдебното решение, тъй като иначе няма да има основание за постановяване на съдебно решение по същество(14).
43. Освен това от член 56, втора и трета алинея от Статута на Съда на Европейския съюз следва, че привилегированите жалбоподатели, какъвто е Комисията, не трябва да доказват никакъв правен интерес за подаване на жалба(15). Все пак по висящ спор може да бъде постановено съдебно решение по същество само ако поставените правни въпроси не са от чисто хипотетично естество вследствие на отпадането на предмета на спора(16). Следователно привилегированите жалбоподатели не разполагат с неограничена възможност да обжалват решенията на Общия съд пред Съда(17), нито са освободени от всякакво задължение, отнасящо се до запазването на предмета на спора(18).
44. Така Съдът не е задължен в контекста на производството по обжалване да разглежда общи и абстрактни въпроси или да изнася „правен урок“(19). Ето защо Съдът отказва да се произнесе по жалба, ако решението, което би постановил, би било от значение само за хипотетични аналогични положения в бъдеще(20).
45. Въпреки това при преценката на правния интерес на непривилегировани жалбоподатели Съдът приема, че при определени обстоятелства такива жалбоподатели могат да запазят правния интерес да искат отмяната по съдебен ред на акт, отменен по административен ред в хода на съдебното производство, за да мотивира автора на оспорвания акт да внесе в бъдеще подходящи изменения и по този начин да бъде избегната опасността от повтаряне на незаконосъобразността, от която се твърди, че е опорочен този акт(21). Запазването на такъв правен интерес е допустимо по-специално когато може да се предвиди, че съответната институция ще приеме в краткосрочен или средносрочен план нови актове, основани именно на оспореното от жалбоподателя правно тълкуване(22).
46. Тези съображения трябва да се приложат на още по-голямо основание при преценката за запазването на предмета на спора в настоящия случай, тъй като жалбата е подадена от привилегирован жалбоподател, който не трябва да доказва правен интерес за обжалване.
47. Както бе посочено в точка 7 от настоящото заключение, в обжалваното съдебно решение Общият съд приема, че в случай като настоящия, в който предявеното чрез прихващане насрещно вземане произтича от договор, който не съдържа арбитражна клауза в полза на съда на Съюза, Комисията не разполага с компетентност да използва този начин за събиране на вземането.
48. Както посочва Комисията в писмените си изявления, от това следва, че по силата на определеното в мотивите на обжалваното съдебно решение правно положение, което тя е длъжна да спазва(23), тя вече не може да иска прихващане, за да събере вземанията, на които се позовава срещу съдоговорителите, с които е обвързана от договори, които не съдържат арбитражна клауза в полза на съда на Съюза. Комисията обаче доказва — като прилага доказателства за това — че тези вземания са многобройни и представляват значителна бюджетна позиция.
49. От това следва, че отпадането на предмета на спорното решение, отменено с диспозитива на обжалваното съдебно решение, не премахва последиците, които възприетото в мотивите на това съдебно решение разрешение има за Комисията(24), и по-общо, за правния ред на Съюза. Всъщност отпадането на този предмет не води до отпадане на правната преценка, на която се основава диспозитивът на обжалваното съдебно решение(25), предмет на настоящото производство по обжалване. Следователно, ако то приключи с липса на основание за постановяване на съдебно решение по същество, това разрешение, съдържащо се в мотивите, които са необходимата основа на диспозитива на обжалваното съдебно решение, би придобило сила на пресъдено нещо(26).
50. При тези обстоятелства би било в противоречие не само с принципите на правна сигурност, защита и добро управление на финансите на Съюза, но и с принципите на процесуална икономия и на добро правораздаване да се приеме, че е отпаднал предметът на настоящата жалба, и да се задължи Комисията да търси изясняване на правното положение относно прихващането на договорни вземания, като предизвика последващи производства по обжалване.
51. Освен това и във всеки случай, не изглежда възможно отпадането на предмета на спорното решение да води до прекратяване на спора между страните и следователно до отпадане на предмета на жалбата на това основание(27).
52. От това следва, че независимо от отпадането на предмета на първоинстанционното производство (вж. т. 105 и 106 от настоящото заключение), предметът на настоящата жалба не е отпаднал и тя следва да бъде разгледана по същество.
2. По същество
53. Според Комисията съображенията на Общия съд в обжалваното съдебно решение са опорочени от грешки при прилагане на правото на две основания.
54. От една страна, Комисията упреква Общия съд, че неправилно е приел, че тя не може да събере чрез прихващане договорно вземане, оспорено по същество пред компетентния национален съд (а).
55. От друга страна, Комисията твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приравнил решенията за прихващане на решенията, които са изпълнително основание, и е приложил спрямо тях съображенията от решение ADR (б).
а) По възможността за събиране чрез прихващане на оспорено вземане (първо основание за обжалване)
56. В рамките на първото си основание за обжалване Комисията твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото в точки 60 и 61 от обжалваното съдебно решение. Той бил смесил проверката на безспорния, ликвиден и изискуем характер на вземането с проверката на неговата основателност и неправилно приел, че оспорването е елемент, който следва да се вземе предвид при преценката на безспорния, ликвиден и изискуем характер на вземането.
57. В посочените точки Общият съд постановява, че при приемането на спорното решение Комисията не се е съобразила с разпределението на правомощията между съда на Съюза и националните юрисдикции, за да се произнесе по законосъобразността на прихващане, отнасящо се до договорно вземане, което е било оспорено пред национална юрисдикция, която единствена е компетентна да определи дали посоченото вземане е основателно и в по-общ план, дали е безспорно, ликвидно и изискуемо, което позволява то да бъде взето предвид в рамките на прихващане(28).
58. Както правилно отбелязва Комисията, от тези съображения действително следва, че Общият съд имплицитно, но несъмнено приема, че наличието или липсата на оспорване на дадено вземане е елемент, който следва да се вземе предвид при проверката дали това вземане е безспорно, ликвидно и изискуемо по смисъла на разпоредбите на Финансовия регламент от 2018 г.
59. Това тълкуване обаче не издържа на разглеждането на релевантните разпоредби от този регламент с оглед на техния текст, структура и цел.
60. Първо, установяването на вземане представлява признаване на правото на Съюза по отношение на даден длъжник и установяване на правото да се предяви искане към длъжника за плащане на задължението (член 98, параграф 1, втора алинея от Финансовия регламент от 2018 г.). За да установи дадено вземане, отговорният разпоредител с бюджетни кредити проверява по-специално дали: а) вземането е безспорно, в смисъл че е безусловно, б) вземането е ликвидно, в точно парично изражение; и в) вземането е изискуемо и не е обвързано с падеж (член 98, параграф 3, букви а)—в) от този регламент).
61. Второ, отговорният разпоредител с бюджетни кредити установява всяко вземане, което е определено като безспорно, ликвидно и изискуемо, чрез нареждане за събиране, с което нарежда на счетоводителя да събере вземането. Това нареждане за събиране е последвано от дебитно известие, изпратено на длъжника, което го уведомява за установяването на вземането и за срока за плащане (член 98, параграф 2, първа алинея и параграф 4, първа алинея, както и член 100, параграф 1 от Финансовия регламент от 2018 г.).
62. Трето, освен ако реши да го отмени изцяло или частично, отговорният разпоредител с бюджетни кредити може да се откаже от събирането на установено вземане само в надлежно обосновани случаи, когато събирането е невъзможно или непропорционално (член 101, параграфи 2—6 от Финансовия регламент от 2018 г.).
63. Накрая, четвърто, когато длъжникът на свой ред има вземане към Съюза, счетоводителят пристъпва към събиране чрез прихващане на установеното вземане на Съюза, след като даде възможност на длъжника да представи становището си (член 101, параграф 1, трета алинея, член 102, параграф 1 и параграф 2, първа алинея и член 133 от Финансовия регламент от 2018 г.).
64. От съвместния прочит на тези разпоредби става ясно, че безспорният характер на вземането се отнася само до факта, че то не е засегнато от условие (т. 60 по-горе) и не може да се смесва с обстоятелството дали вземането е оспорено, или не(29).
65. Така се определя дали дадено вземане е безспорно и нареждането за събиране е изготвено още преди длъжникът да бъде уведомен за установяването на това вземане с дебитното известие, което може да доведе до неговото оспорване (т. 61 по-горе). Разбира се, счетоводителят трябва да даде възможност на длъжника да представи становището си, преди да пристъпи към събиране чрез прихващане на установеното вземане (т. 63 по-горе). Той обаче не може да се откаже от събирането на вече установено вземане, дори то да бъде оспорено, освен ако не реши да го отмени (т. 62 по-горе).
66. Следователно липсата на оспорване на дадено вземане не е условие за установяването на това вземане и за събирането му чрез прихващане. Напротив, при установяване на вземане отговорният разпоредител с бюджетни кредити и отговорният счетоводител не могат да се откажат от събирането му чрез прихващане.
67. Това съответства напълно на целта на Финансовия регламент от 2018 г., която се състои в защитата на финансовите интереси и доброто управление на бюджета на Съюза, които са абсолютно необходими за неговото функциониране(30).
68. Следователно правилно Общият съд е постановил в предхождащи настоящото производство дела, че оспорването на дадено вземане не е пречка за събирането му чрез прихващане(31).
69. От това следва, че Общият съд е допуснал грешка, като имплицитно, но несъмнено е основал съображенията си в точки 60 и 61 от обжалваното съдебно решение на разбирането, че оспорването на установено от Съюза вземане е пречка за събирането на това вземане чрез прихващане. Следователно първото основание за обжалване на Комисията е основателно и следва да бъде уважено.
б) По възможността за събиране чрез прихващане на договорно вземане, което е от компетентността на националния съд (второ основание за обжалване)
70. В рамките на второто си основание за обжалване Комисията твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че приемането на решение за прихващане с цел събиране на договорно вземане, което е от компетентността на национален съд, би довело до заобикаляне на установеното в първичното право разпределение на правораздавателната компетентност. Макар такова решение за прихващане да представлява обжалваем пред съда на Съюза акт, в това отношение то не може да се приравни на решение, представляващо изпълнително основание по смисъла на член 299 ДФЕС, като това, което е предмет на решение ADR.
71. За да се преценят тези оплаквания, е необходимо, на първо място, да се потвърди, че Общият съд правилно е квалифицирал решенията за прихващане като обжалваеми актове по смисъла на член 263 ДФЕС (т. 52 и 54 от обжалваното съдебно решение) (1).
72. На второ място, ще разгледам въпроса дали Комисията все пак разполага с компетентност да приема такива решения с цел събиране на договорни вземания, които, що се касае до тяхната основателност, попадат в правораздавателната компетентност на националния съд (2).
1) Решенията за прихващане на договорни вземания са обжалваеми актове по смисъла на член 263 ДФЕС
73. Съгласно съдебната практика при наличието на договор, който обвързва жалбоподателя и една от институциите, юрисдикциите на Съюза могат да бъдат сезирани с жалба на основание член 263 ДФЕС само ако обжалваният акт цели да произведе обвързващи правни последици, излизащи извън обвързващото страните договорно правоотношение, които предполагат упражняването на публичноправни властнически правомощия, възложени на договарящата институция в качеството ѝ на административен орган(32).
74. Вярно е, че прихващането представлява механизъм, който обикновено се използва в гражданското право между частноправни субекти, които не разполагат с публичноправни властнически правомощия(33). Приемането на решение за прихващане по силата на установения с Финансовия регламент от 2018 г. режим за събиране на договорно вземане обаче е акт, който излиза извън обвързващото страните договорно правоотношение и предполага упражняването на публичноправни властнически правомощия, възложени на договарящата институция в качеството ѝ на административен орган.
75. От една страна, когато Комисията прихваща насрещно вземане, което твърди, че има срещу съдоговорителя си по силата на даден договор, с главно вземане, което последният има срещу нея по силата на друго договорно или едностранно правоотношение(34), това решение произвежда обвързващи правни последици, които надхвърлят договорното правоотношение, от което произтича насрещното вземане.
76. От друга страна, приемането на такова решение предполага упражняването на публичноправни властнически правомощия, възложени на Комисията в качеството ѝ на административен орган. На това основание обвързващите правни последици на такова решение надхвърлят всяко обвързващо страните договорно правоотношение, независимо дали главното и насрещното вземане, предмет на решението за прихващане, произтичат от един и същ договор.
77. Всъщност, както съм обяснила по дело ADR, обвързващите правни последици на решение, което е прието въз основа на публичноправни властнически правомощия, възложени на договарящата институция в качеството ѝ на административен орган, никога не се ограничават само до обвързващото страните договорно правоотношение. Такова решение винаги има и извъндоговорни правни последици поради факта, че тези последици се основават на разширени, извъндоговорни общи правомощия на договарящата институция(35).
78. Що се отнася до решенията за прихващане, те са част от прилагането на такива публичноправни властнически правомощия главно поради две причини.
79. От една страна, приемането на решение за прихващане разкрива публичноправен властнически характер, тъй като, както бе посочено в точки 64—66 от настоящото заключение, Комисията е длъжна да приеме такова решение дори когато събираното по този начин вземане е оспорено по съдебен ред.
80. От друга страна и преди всичко, за разлика от гражданскоправните отношения между частноправни субекти, съдоговорителят на Комисията не може да противопостави прихващане на тази институция, ако тя оспорва претендираното ѝ вземане. Финансовият регламент не предвижда механизъм за прихващане, който да позволява на съдоговорителя да извърши прихващане при такива обстоятелства.
81. Освен това от член 102, параграф 1 във връзка с член 111, параграфи 3—5 от Финансовия регламент от 2018 г. следва, че съдоговорител на Комисията може да има безспорно, ликвидно и изискуемо вземане към Съюза само ако съответната парична сума е установена с платежно нареждане. Такова платежно нареждане се издава само когато отговорният разпоредител с бюджетни кредити предварително одобри поемането на даден разход от бюджета и след като преди това е проверил по-специално дали са изпълнени условията, предвидени в правното задължение, от което произтича този разход. Поради това, ако Комисията приеме, че претендиран от съдоговорител разход не е обоснован, такова платежно нареждане няма да бъде издадено и следователно съдоговорителят няма да разполага с безспорно, ликвидно и изискуемо вземане, което да бъде предявено в рамките на операция по прихващане.
82. От това следва, че Общият съд правилно в контекста на постоянната съдебна практика постановява, че приетите от Комисията решения за прихващане представляват актове, които подлежат на обжалване пред юрисдикциите на Съюза чрез жалба за отмяна в съответствие с член 263 ДФЕС(36).
2) Приемането на решение за прихващане с цел събиране на договорно вземане, което е от компетентността на националния съд, все пак е възможно
83. Действително в контекста на настоящото производство по обжалване Комисията споделя изразеното от Общия съд в обжалваното съдебно решение становище, че решение за прихващане на договорно вземане, което е от компетентността на националния съд, е акт, който съгласно член 263 ДФЕС подлежи на обжалване пред съда на Съюза. Тя обаче счита, че Общият съд е допуснал грешка, като въз основа на тази констатация е стигнал до извода, че приемането на такова решение води до заобикаляне на установеното в Договора разпределение на правораздавателните правомощия. Причината, която е в основата на решение ADR, не може да се приложи в това отношение към решенията за прихващане.
84. В решение ADR Съдът пояснява, че Комисията не разполага с компетентност да приема решения, представляващи изпълнително основание по смисъла на член 299 ДФЕС, с цел събиране на договорни вземания, които са от компетентността на националните съдилища. Следователно Комисията не може да приема такива решения с цел събиране на вземания, произтичащи от договори, които не съдържат арбитражна клауза в полза на съда на Съюза(37).
85. Причината за това ограничение обаче се състои не само във факта, че решение, което е изпълнително основание по смисъла на член 299 ДФЕС, представлява обжалваем акт на основание член 263 ДФЕС, но и най-вече във факта, че в рамките на такова обжалване съдът на Съюза трябва да провери основателността на вземането.
86. Както съм посочила по дело ADR, съгласно член 299, четвърта алинея ДФЕС принудителното изпълнение на представляващо изпълнително основание решение може да бъде спряно само с решение на Съда, докато националните юрисдикции са компетентни само за контрола на правомерността на изпълнителните мерки. Освен това процедурните правилници и на Общия съд, и на Съда предвиждат, че молби по член 299 ДФЕС за спиране на принудителното изпълнение на актове са допустими само във връзка с обжалване пред Общия съд или пред Съда(38).
87. При тези обстоятелства правото на ефективни правни средства за защита изисква съдът на Съюза, сезиран с такава жалба, да разгледа и основателността на претендираното вземане(39). В противен случай принудителното събиране на вземане би могло да се осъществи без какъвто и да било съдебен контрол.
88. Следователно приемането на решение, което представлява изпълнително основание за събирането на договорно вземане, което е от компетентността на национален съд, би означавало да се изключи извършването на проверка на основателността на това вземане от компетентния национален съд и по този начин да се заобиколи установената в Договора уредба на правораздавателната компетентност.
89. Както обаче правилно поддържа Комисията, тези съображения не важат за решенията за прихващане по смисъла на член 102 от Финансовия регламент от 2018 г., каквото е спорното решение, предмет на обжалваното съдебно решение.
90. Така член 102, параграф 3 от Финансовия регламент от 2018 г. несъмнено гласи, че прихващането по параграф 1 от този член има последиците на плащане и освобождава Съюза от съответното задължение и ако е основателно, от дължимите лихви.
91. В случай обаче на събиране на договорно вземане, отнесено до националния съд за проверка на основателността му, поради липсата на арбитражна клауза в съответния договор, смисълът на тази разпоредба следва да бъде стеснен телеологично, тоест да се тълкува ограничително в смисъл, че прихващането не освобождава Съюза от сумата на задължението (главното вземане). То го освобождава само от задължението да изплати главното вземане до приключване на проверката във връзка с евентуалното оспорване на основателността на насрещното вземане, предявено чрез прихващане.
92. Както съм посочила по дело ADR, при такова положение решението за прихващане има само практическо, но не и правно действие по отношение на предявеното насрещно вземане(40). Такова решение несъмнено може да стане окончателно, било защото съдоговорителят не го обжалва пред съда на Съюза, било защото последният потвърждава действителността му с решение, което придобива сила на пресъдено нещо. Това обаче не предрешава въпроса за основателността на насрещното вземане, предмет на това решение. Всъщност то не може да придаде окончателна правна сила на установяването на това вземане. Напротив, условията, при които установяването на посоченото вземане придобива правна сила, се определят от приложимия към него законов и договорен режим и попадат в обхвата на преценката на компетентния съд.
93. При тези обстоятелства контролът, упражняван от съда на Съюза, сезиран с жалба за отмяна на решение за прихващане, прието по силата на член 102 от Финансовия регламент от 2018 г., се свежда до проверка на предвидените в този регламент условия за приемането на такова решение (вж. т. 60—66 от настоящото заключение). Нито този контрол, нито силата на пресъдено нещо на така постановеното съдебно решение обаче могат да обхванат основателността на предявеното насрещно договорно вземане(41). Всъщност този въпрос не попада в компетентността на съда на Съюза поради липсата на арбитражна клауза в съответния договор(42).
94. Следователно този съдебен контрол, упражняван от съда на Съюза по отношение на решението за прихващане, не води до заобикаляне на установената в първичното право уредба на правораздавателната компетентност. Следователно, за разлика от това, което се прилага за представляващите изпълнително основание решения, предмет на решение ADR, по отношение на решенията за прихващане е възможно съдът по законосъобразността на решението за прихващане и съдът по основателността на претендираното от Комисията и събрано чрез въпросното прихващане вземане да не са един и същ съд.
95. Същевременно ограничаването на упражнявания от съда на Съюза контрол до условията, предвидени във Финансовия регламент от 2018 г. за приемането на решение за прихващане, от което не е част проверката на основателността на съответното насрещно вземане, не представлява нарушение на правото на ефективни правни средства за защита. Това произтича от факта, посочен в точки 91 и 92 по-горе, че решението за прихващане няма за последица да придаде окончателен характер на установяването на претендираното насрещно вземане. То води само до отлагане на изплащането на главното вземане на съдоговорителя до приключване на производството за проверка на основателността на насрещното вземане пред компетентния национален съд.
96. Както Комисията правилно признава, ако компетентният национален съд установи, че това вземане не съществува, тя, естествено, би била длъжна да изплати на своя съдоговорител задържаната сума по главното вземане, евентуално с лихва(43). Както Общият съд вече е постановявал при подобни обстоятелства, той би могъл също така, доколкото е разрешено от неговия процедурен правилник, да спре обжалването на решението за прихващане до произнасяне на решението на националния съд по основателността на съответното вземане(44).
97. Действително приемането на решението за прихващане, доколкото то на практика обхваща сумата по претендираното от Комисията насрещно вземане (тъй като главното вземане на съдоговорителя не е изплатено), води до обръщане на тежестта за сезиране на съда по договора, компетентен да се произнесе по въпроса за основателността на насрещното вземане. Следователно не е задача на Комисията да сезира този съд, за да се провери основателността на твърдяното от нея вземане и да се получи изпълнително основание за събирането му. Вместо това съдоговорителят трябва да сезира съда, за да се провери основателността на претендираното от Комисията вземане и евентуално да бъде постановено съдебно решение, задължаващо последната да изплати сумата по главното вземане, задържана по силата на решението за прихващане.
98. Въпреки това фактът, че по този начин съдоговорителят е поставен в неизгодно положение спрямо Комисията, на която е предоставено това улеснение при събиране на вземанията ѝ, е оправдан с необходимостта от защита на финансовите интереси на Съюза(45). Както вече съм посочила по дело ADR, не би било съвместимо с този принцип да се задължава Комисията да изплаща средства на Съюза на неизправен, неплатежоспособен или просто неизпълняващ доброволно задължението си длъжник(46).
99. Ето защо съгласно Финансовия регламент от 2018 г. прихващането е задължителният приоритетен начин за събиране на вземанията на Съюза, преди всеки друг начин за събиране(47). Така, както Общият съд правилно отбелязва по други дела, счетоводителят не може да се откаже от прихващане, когато длъжникът има вземане срещу Съюза и не го изпълни доброволно(48). Ако обаче вземането не може да бъде събрано чрез прихващане или чрез изпълнение на каквато и да е предварително издадена гаранция, счетоводителят може да събере това вземане, алтернативно, чрез приемане на решение, представляващо изпълнително основание, или в рамките на съдебно производство(49).
100. Следователно и в това отношение решенията, които представляват изпълнително основание по смисъла на член 299 ДФЕС, предмет на решение ADR, се различават от решенията за прихващане, които са предмет на настоящото дело. Доколкото първите са възможност, с която Комисията разполага на същото основание като получаването на изпълнително основание по съдебен ред, е обосновано тяхното използване да бъде ограничено на основание членове 272 и 274 ДФЕС (вж. т. 1—5 от настоящото заключение). Обратно, тъй като използването на вторите е задължително, а не факултативно, тяхното действие не може да придаде правна сила на установяването на вземане, което по силата на тези разпоредби на първичното право е задължение на националния съд, що се отнася до проверката на неговата основателност.
101. От тези съображения следва, че Общият съд е допуснал грешка, като е приел, че при обстоятелствата в настоящия случай Комисията не разполага с правомощието да приеме спорното решение въз основа на разрешението, възприето в решение ADR. Следователно второто основание за обжалване на Комисията също е основателно и трябва да бъде уважено.
3. Заключение по жалбата
102. От направения по-горе анализ следва, че съображенията на Общия съд, които са обусловили точка 1 от диспозитива на обжалваното съдебно решение, са опорочени от грешки при прилагане на правото. Ето защо това съдебно решение трябва да бъде отменено в частта по точка 1 от неговия диспозитив, с която се отменя спорното решение.
Б. По жалбата пред Общия съд
103. Съгласно член 61, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз в случай на отмяна на решението на Общия съд Съдът може сам да постанови окончателно решение по делото, когато фазата на производството позволява това.
104. Такъв е случаят в настоящото производство.
105. Както бе посочено в точки 37—39 от настоящото заключение, доколкото главното вземане на HB срещу Комисията, което тя прихваща с твърдяното си насрещно вземане към HB на основание на поръчка CARDS, вече не съществува, предметът на спорното решение е отпаднал.
106. Следователно липсва основание за произнасяне по искането за отмяна на това решение, подадено от HB пред Общия съд.
В. Междинно заключение
107. От всички изложени по-горе съображения следва, че обжалваното съдебно решение трябва да се отмени в частта по точка 1 от неговия диспозитив, с която е отменено спорното решение, както и че липсва основание за произнасяне по искането за отмяна на спорното решение, подадено от HB пред Общия съд.
VI. По съдебните разноски
А. По съдебните разноски в производството по обжалване
108. Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник, когато жалбата е неоснователна или когато е основателна и Съдът се произнася окончателно по спора, той се произнася по съдебните разноски. Съгласно член 138, параграф 1 от този правилник, който се прилага към производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.
109. След като исканията на HB в настоящото производство по обжалване са отхвърлени и Комисията е направила искане в този смисъл, HB следва да бъде осъдено да понесе съдебните разноски, свързани с това производство по обжалване.
Б. По съдебните разноски в първоинстанционното производство
110. Член 149 от Процедурния правилник гласи, че ако Съдът установи, че предметът на делото е отпаднал и че не следва да се произнася по същество, той се произнася по съдебните разноски. Съгласно член 142 от Процедурния правилник, когато липсва основание за произнасяне по същество, Съдът определя съдебните разноски по своя преценка
111. В случая се оказва, че липсва основание за произнасяне по искането за отмяна, подадено от HB пред първоинстанционния съд, тъй като предметът на спорното решение е отпаднал.
112. От настоящия анализ става ясно, че Общият съд неправилно е отменил спорното решение, въпреки че Комисията е разполагала с правомощието да го приеме, поради което исканията на Комисията, предявени в този смисъл пред първоинстанционния съд, е трябвало да бъдат уважени. Освен това точка 2 от диспозитива на обжалваното съдебно решение, с която е отхвърлено искането на HB за изплащане на обезщетение за имуществени вреди, не трябва да се отменя.
113. Настоящият анализ обаче показва и сложния характер на правните средства за защита срещу решение за прихващане, отнасящо се до договорно вземане, което е от компетентността на национален съд. Освен това HB е положил цялата дължима грижа, като е сезирал във връзка със спорното прихващане едновременно Общия съд и националния съд, компетентен да се произнесе по основателността на разглежданото вземане.
114. При тези обстоятелства справедливата преценка на делото изисква всяка от страните да бъде осъдена да понесе направените от нея съдебни разноски в първоинстанционното производство, както е направено в обжалваното съдебно решение. Следователно искането на Комисията за отмяна на точка 3 от диспозитива на това решение и за осъждане на HB да заплати съдебните разноски в производството пред Общия съд, трябва да се отхвърли.
VII. Заключение
115. По изложените по-горе съображения предлагам на Съда да се произнесе по следния начин:
1) Отменя точка 1 от диспозитива на решение на Общия съд на Европейския съюз от 4 октомври 2023 г., HB/Комисия (T‑444/22, EU:T:2023:604).
2) Липсва основание за произнасяне по искането за отмяна по дело T‑444/22.
3) HB понася направените от него съдебни разноски, както и съдебните разноски на Европейската комисия в производството по обжалване.
1 Език на производството: френски.
2 Решения от 11 юли 1985 г., Maag/Комисия (43/84, EU:C:1985:328, т. 26), от 9 септември 2015 г., Lito Maieftiko Gynaikologiko kai Cheirourgiko Kentro/Комисия (C‑506/13 P, EU:C:2015:562, т. 19), и от 28 февруари 2019 г., Alfamicro/Комисия (C‑14/18 P, EU:C:2019:159, т. 49).
3 Вж. като най-емблематични от многобройните дела в тази област решения от 18 април 2013 г., Комисия/Systran и Systran Luxembourg (C‑103/11 P, EU:C:2013:245), от 9 септември 2015 г., Lito Maieftiko Gynaikologiko kai Cheirourgiko Kentro/Комисия (C‑506/13 P, EU:C:2015:562), от 16 юли 2020 г., ADR Center/Комисия (C‑584/17 P, EU:C:2020:576), и от 26 септември 2024 г., Комисия/HB (C‑160/22 P и C‑161/22 P, EU:C:2024:799). Вж. също в това отношение заключението ми по дела ADR Center/Комисия (C‑584/17 P, EU:C:2019:941, т. 95 и сл.) и Комисия/HB (C‑160/22 P, C‑161/22 P и C‑597/22 P, EU:C:2024:84, т. 60 и сл.).
4 Решение от 16 юли 2020 г. (C‑584/17 P, EU:C:2020:576, т. 73).
5 По този въпрос вж. и заключението ми по дело ADR Center/Комисия (C‑584/17 P, EU:C:2019:941, т. 48—58 и 95—105).
6 Решение от 4 октомври 2023 г., HB/Комисия (T‑444/22, наричано по-нататък „обжалваното решение“, EU:T:2023:604).
7 Обжалваното решение, точки 56, 57, 60 и 61.
8 Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 (ОВ L 193, 2018 г., стр. 1). Този регламент вече е заменен с Регламент (ЕС, Евратом) 2024/2509 на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2024 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза (ОВ L, 2024/2509).
9 Решение от 21 декември 2021 г., HB/Комисия (T‑795/19, EU:T:2021:917, т. 4).
10 T‑795/19, EU:T:2021:917.
11 T‑796/19, EU:T:2021:918.
12 EU:C:2024:799.
13 Вж. заключенията на генерален адвокат Léger по дело Комисия/CCRE (C‑87/01 P, EU:C:2002:501, т. 26) и на генерален адвокат Spielmann по дело E. (Прихващане на вземания) (C‑481/24, EU:C:2025:632, т. 22 и сл.).
14 Вж. решение от 19 септември 2024 г., Coppo Gavazzi и др./Парламент (C‑725/20 P, EU:C:2024:766, т. 40 и цитираната съдебна практика).
15 Решения от 8 юли 1999 г., Комисия/Anic Partecipazioni (C‑49/92 P, EU:C:1999:356, т. 171), от 22 февруари 2005 г., Комисия/max.mobil (C‑141/02 P, EU:C:2005:98, т. 48), и от 21 декември 2016 г., Съвет/Front Polisario (C‑104/16 P, EU:C:2016:973, т. 69 и 70). Тези привилегировани жалбоподатели не трябва да доказват правен интерес и за подаване на жалба за отмяна; вж. решение от 13 октомври 2011 г., Deutsche Post и Германия/Комисия (C‑463/10 P и C‑475/10 P, EU:C:2011:656, т. 36).
16 Вж. заключението ми по дело Съвет/Zhejiang Xinan Chemical Industrial Group (C‑337/09 P, EU:C:2012:22, т. 35).
17 Заключение на генерален адвокат Mengozzi по съединени дела Комисия/Siemens Österreich и др. и Siemens Transmission & Distribution и др./Комисия (C‑231/11 P—C‑233/11 P, EU:C:2013:578, т. 33).
18 Вж. в този смисъл заключението на генерален адвокат Poiares Maduro по дело Комисия/max.mobil (C‑141/02 P, EU:C:2004:646, т. 19).
19 Заключение на генерален адвокат Poiares Maduro по дело Комисия/max.mobil (C‑141/02 P, EU:C:2004:646, т. 21).
20 Вж. в този смисъл решение от 19 юли 2012 г., Съвет/Zhejiang Xinan Chemical Industrial Group (C‑337/09 P, EU:C:2012:471, т. 50).
21 Вж. по-специално решения от 6 март 1979 г., Simmenthal/Комисия (92/78, EU:C:1979:53, т. 32), от 7 юни 2007 г., Wunenburger/Комисия (C‑362/05 P, EU:C:2007:322, т. 55—62), от 28 май 2013 г., Abdulrahim/Съвет и Комисия (C‑239/12 P, EU:C:2013:331, т. 63), от 4 септември 2018 г., ClientEarth/Комисия (C‑57/16 P, EU:C:2018:660, т. 48), и от 19 септември 2024 г., Coppo Gavazzi и др./Парламент (C‑725/20 P, EU:C:2024:766, т. 42).
22 Вж. по-специално решения от 19 септември 2024 г., Coppo Gavazzi и др./Парламент (C‑725/20 P, EU:C:2024:766, т. 43—47), Santini и др./Парламент (C‑198/21 P, EU:C:2024:768, т. 38—42), и от 19 септември 2024 г., Falqui/Парламент (C‑391/21 P, EU:C:2024:769, т. 41—44).
23 Решения от 26 април 1988 г., Asteris и др./Комисия (97/86, 99/86, 193/86 и 215/86, EU:C:1988:199, т. 27), от 3 октомври 2000 г., Industrie des poudres sphériques/Съвет (C‑458/98 P, EU:C:2000:531, т. 81), и от 20 юни 2024 г., EUIPO/Indo European Foods (C‑801/21 P, EU:C:2024:528, т. 92).
24 Вж. в този смисъл решения от 21 декември 2011 г., Франция/People’s Mojahedin Organization of Iran (C‑27/09 P, EU:C:2011:853, т. 49), и от 19 юли 2012 г., Съвет/Zhejiang Xinan Chemical Industrial Group (C‑337/09 P, EU:C:2012:471, т. 47).
25 Вж. относно значението на мотивите на обжалваното съдебно решение при преценката на предмета на жалбата заключенията на генерален адвокат Poiares Maduro по дело Комисия/max.mobil (C‑141/02 P, EU:C:2004:646, т. 22) и на генерален адвокат Mengozzi по съединени дела Комисия/Siemens Österreich и др. и Siemens Transmission & Distribution и др./Комисия (C‑231/11 P—C‑233/11 P, EU:C:2013:578, т. 34—38).
26 Решения от 14 септември 1999 г., Комисия/AssiDomän Kraft Products и др. (C‑310/97 P, EU:C:1999:407, т. 54), от 1 юни 2006 г., P & O European Ferries (Vizcaya) и Diputación Foral de Vizcaya/Commission (C‑442/03 P и C‑471/03 P, EU:C:2006:356, т. 44), и от 19 април 2012 г., Artegodan/Комисия (C‑221/10 P, EU:C:2012:216, т. 87).
27 Вж. относно изследването на този аспект при преценката за запазване на предмета на жалбата определение от 1 декември 2004 г., OHMI/Zapf Creation (C‑498/01 P, EU:C:2004:760, т. 12), и решения от 21 декември 2011 г., Франция/People’s Mojahedin Organization of Iran (C‑27/09 P, EU:C:2011:853, т. 48), и от 19 юли 2012 г., Съвет/Zhejiang Xinan Chemical Industrial Group (C‑337/09 P, EU:C:2012:471, т. 51).
28 Курсивът е мой.
29 Относно определението на вземане, което се счита за безспорно, вж. член 3 от Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания (ОВ L 143, 2004 г., стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 3).
30 Вж. в този смисъл член 317 и член 322, параграф 1 ДФЕС, както и решение ADR, точка 100 и цитираната съдебна практика. Вж. също в този смисъл, още преди кодифицирането на прихващането като начин за събиране на вземанията на Съюза с член 73 от Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета от 25 юни 2002 г. относно Финансовия регламент, приложим за общия бюджет на Европейските общности (ОВ L 248, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език; 2007 г., глава 1, том 3, стр. 198), заключението на генерален адвокат Léger по дело Комисия/CCRE (C‑87/01 P, EU:C:2002:501, т. 68).
31 Вж. решения от 17 януари 2007 г., Гърция/Комисия (T‑231/04, EU:T:2007:9, т. 118), и от 21 септември 2017 г., Eurofast/Комисия (T‑87/16, EU:T:2017:641, т. 65). Вж. в този смисъл и решение от 8 ноември 2011 г., Walton/Комисия (T‑37/08, EU:T:2011:640, т. 60).
32 Решения от 9 септември 2015 г., Lito Maieftiko Gynaikologiko kai Cheirourgiko Kentro/Комисия (C‑506/13 P, EU:C:2015:562, т. 20), и ADR, точка 65.
33 Вж. заключенията на генерален адвокат Léger по дела Danværn Production (C‑341/93, EU:C:1995:139, т. 27—31) и Комисия/CCRE (C‑87/01 P, EU:C:2002:501, т. 44 и 45), и на генерален адвокат Spielmann по дело E. (Прихващане на вземания) (C‑481/24, EU:C:2025:632, т. 22 и сл.).
34 В настоящия случай става въпрос за съдебните разноски, които Комисията е била осъдена да заплати по друго дело; за други примери вж. делото, по което е постановено решение от 10 юли 2003 г., Комисия/CCRE (C‑87/01 P, EU:C:2003:400) (субсидия, предоставена на съдоговорителя на Комисията), или още делото, по което е постановено решение от 11 юли 2019 г., IPPT PAN/Комисия и REA (T‑805/16, EU:T:2019:496) (вземане, дължимо на съдоговорителя на Комисията по силата на друг договор).
35 Решение ADR, точки 69 и 70. Вж. също моето заключение по дело ADR Center/Комисия (C‑584/17 P, EU:C:2019:941, т. 100—104). Вж. в този смисъл и решения от 17 януари 2019 г., Aristoteleio Panepistimio Thessalonikis/ERCEA (T‑348/16 OP, EU:T:2019:14, т. 165), и от 11 юли 2019 г., IPPT PAN/Комисия и REA (T‑805/16, EU:T:2019:496, т. 175).
36 Вж. по-специално решения от 8 октомври 2008 г., Helkon Media/Комисия (T‑122/06, EU:T:2008:418, т. 46—52), от 6 октомври 2015 г., Technion и Technion Research & Development Foundation/Комисия (T‑216/12, EU:T:2015:746, т. 53), и от 14 ноември 2017 г., Alfamicro/Комисия (T‑831/14, EU:T:2017:804, т. 191—193). Общият съд основава тази линия на съдебната практика по-специално на решение от 10 юли 2003 г., Комисия/CCRE (C‑87/01 P, EU:C:2003:400, т. 42 и 45 и диспозитивът).
37 Решение ADR, точка 73.
38 Вж. разпоредбите на чл. 161, параграф 1 във връзка с чл. 156, параграфи 1 et 2 от Процедурния правилник на Общия съд и разпоредбите на член 165, параграф 1 във връзка с член 160, параграфи 1 и 2 от Процедурния правилник на Съда, както и моето заключение по дело ADR Center/Комисия (C‑584/17 P, EU:C:2019:941, т. 49).
39 Решение ADR, точка 88. Вж. и моето заключение по дело ADR Center/Комисия (C‑584/17 P, EU:C:2019:941, т. 133—136).
40 Вж. моето заключение по дело ADR Center/Комисия (C‑584/17 P, EU:C:2019:941, бележка под линия 41).
41 За сходно разрешение вж. параграф 322, алинея 1 от Zivilprozessordnung (германския Граждански процесуален кодекс), според който решенията могат да придобият сила на пресъдено нещо само доколкото се произнасят по подадените искания.
42 Подобни въпроси възникват по принцип, когато проверката на основателността на предявеното чрез прихващане вземане (евентуално) е от компетентността на друг съд, различен от Общия съд; вж. в това отношение решения от 5 февруари 2025 г., Полша/Комисия (T‑830/22 и T‑156/23, EU:T:2025:131, т. 23—31) (висящо производство по обжалване по дело C‑296/25 P), и Полша/Комисия (T‑1033/23, EU:T:2025:129, т. 18—26) (висящо производство по обжалване по дело C‑297/25 P). Ситуацията е различна, когато самият Общ съд е компетентен да се произнесе по основателността на предявеното насрещно вземане: вж. например решение от 11 юли 2019 г., IPPT PAN/Комисия и REA (T‑805/16, EU:T:2019:496, точки 33 и сл.); вж. обаче в това отношение решение ADR, точки 80—89, както и моето заключение по дело ADR Center/Комисия (C‑584/17 P, EU:C:2019:941, т. 113 и сл.).
43 Вж. в този смисъл решение от 17 януари 2019 г., Aristoteleio Panepistimio Thessalonikis/ERCEA (T‑348/16 OP, EU:T:2019:14, т. 175 и 176). По същия начин изглежда възможно съдоговорителят евентуално да оспори пред компетентния съд сумата по главното вземане, което Комисията признава, че му дължи, ако не е съгласен с тази сума. Решението за прихващане, евентуално потвърдено от Общия съд, също не може да придаде окончателна правна сила на определянето на тази сума, ако разглеждането му е от компетентността на съд, различен от Общия съд.
44 Вж. в този смисъл mutatis mutandis решение от 4 май 2017 г., Meta Group/Комисия (T‑744/14, EU:T:2017:304, т. 47, 49 и 258).
45 По този въпрос вж. моето заключение по дело ADR Center/Комисия (C‑584/17 P, EU:C:2019:941, т. 111).
46 Вж. моето заключение по дело ADR Center/Комисия (C‑584/17 P, EU:C:2019:941, бележка под линия 41). Вж. в този смисъл и заключението на генерален адвокат Léger по дело Комисия/CCRE (C‑87/01 P, EU:C:2002:501, т. 57).
47 Вж. чл. 101, параграф 1, трета алинея, член 102, параграф 1, първа алинея и член 103 от Финансовия регламент от 2018 г.
48 Вж. решения от 15 април 2011 г., Чешка република/Комисия (T‑465/08, EU:T:2011:186, т. 129 и 130), и от 21 септември 2017 г., Eurofast/Комисия (T‑87/16, EU:T:2017:641, т. 67 и 68).
49 Вж. чл. 103 от Финансовия регламент от 2018 г.