РЕШЕНИЕ НА СЪДА (осми състав)
8 октомври 2026 година(*)
„ Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Директива 93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Член 3, параграфи 1 и 3 и точка 1, буква д) от приложението — Понятието „неравноправна клауза“ — Клауза, която има за предмет или резултат да изисква от потребителя да изплати неоснователно висока компенсация, когато не изпълни задълженията си — Член 4, параграф 2 — Клаузи, попадащи в обхвата на определението за основен предмет на договора — Договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги, сключен между потребител и продавач или доставчик — Клауза, с която на потребителя се налага неустойка за всеки ден забава на плащането — Клауза, която изисква от потребителя при прекратяване на договора преди изтичането на минималния срок на обвързаност по причина, за която отговаря, да заплати на продавача или доставчика дължимата сума за оставащия период “
По съединени дела C‑872/24 и C‑909/24
с предмет две преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Tribunalul Arad (Окръжен съд Арад, Румъния) с акт от 16 ноември 2024 г., постъпил в Съда на 16 декември 2024 г. (дело C‑872/24), и с акт от 5 ноември 2024 г., постъпил в Съда на 16 декември 2024 г. (дело C‑909/24), в рамките на производства по дела
Digi România SA
срещу
VK (C‑872/24)
и
Investcapital Ltd
срещу
PN (C‑909/24),
СЪДЪТ (осми състав),
състоящ се от: S. Rodin, изпълняващ функцията на председател на състава, N. Piçarra (докладчик) и O. Spineanu-Matei, съдии,
генерален адвокат: D. Spielmann,
секретар: V. Di Bucci,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за Investcapital Ltd, от Y. Beşleagă, A. Stoica и V. Stoica, avocaţi,
– за Европейската комисия, от A. Boitoş и P. Kienapfel, в качеството на представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 56 ДФЕС, член 3, параграфи 1 и 3 и член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273), както и на точка 1, буква д) от приложението към тази директива, на член 20 от Директива 2002/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно универсалната услуга и правата на потребителите във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги (Директива за универсалната услуга) (ОВ L 108, 2002 г., стр. 51; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 213), членове 101, 105 и 107, както и част А, точка 3, подточка iv) от приложение VIII и точка 2.4 от приложение IX към Директива (ЕС) 2018/1972 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 година за установяване на Европейски кодекс за електронни съобщения (ОВ L 321, 2018 г., стр. 36).
2 Запитванията са отправени в рамките на спорове между Digi România SA, предприятие по румънското право, и VK, потребител (дело C‑872/24), и Investcapital Ltd, предприятие по румънското право, и PN, потребител (дело C‑909/24) относно сумите, искани от тези предприятия въз основа на клаузи, съдържащи се в сключени с тези потребители договори за предоставяне на електронни съобщителни услуги.
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 93/13
3 Осмо и деветнадесето съображение от Директива 93/13 предвиждат:
„като има предвид, че двете програми на Общността за защита на потребителите и за политика на информираност […] подчертават значението на това да се предпазят потребителите от неравноправни клаузи в договорите; […] тази защита следва да се осигури в закони и разпоредби, които или са хармонизирани на равнище на Общността, или се приемат направо на това равнище;
[…]
като има предвид, че по смисъла на настоящата директива, преценка на неравноправния характер не се извършва въз основа на клаузи, които описват общия предмет на договора, нито пък на съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги; […] общият предмет на договора и съотношението качество/цена могат въпреки това да се вземат под внимание при преценка за добросъвестност на други условия […]“.
4 Съгласно член 1, параграф 1 от тази директива тя има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.
5 Член 2 от посочената директива гласи:
„По смисъла на настоящата директива:
[…]
б) „потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.
в) „продавач или доставчик“ означава всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст“.
6 Член 3 от същата директива предвижда:
„1. В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
[…]
3. Приложението съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни“.
7 Съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13:
„Преценката за неравноправния характер на клаузите не се извършва нито по отношение на основния предмет на договора, нито по отношение на съответствието между цената и възнаграждението, от една страна, и стоките, които ще се доставят или услугите, които ще се предоставят в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.
8 Член 6, параграф 1 от тази директива гласи:
„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.
9 Член 7, параграф 1 от посочената директива предвижда:
„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.
10 Съгласно член 8 от същата директива:
„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.
11 Приложението към Директива 93/13, озаглавено „[Клаузи], посочени в член 3, параграф 3“, в точка 1, буква д) посочва по-специално тези, които имат за предмет или резултат да изисква от потребителя „да изплати неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си“.
Директива 2002/22
12 Съображение 30 от Директива 2002/22, която е отменена считано от 21 декември 2020 г., съгласно член 125 от Директива 2018/1972, е предвиждало:
„[…] Разпоредбите на настоящата директива, както и изискванията на съществуващото законодателство в Общността във връзка със защитата на потребителите, и по-специално Директива [93/13] и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 1997 [година] относно защитата на потребителите [по отношение на договорите от разстояние] [(ОВ L 144, 1997 г., стр. 19; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 4, стр. 160)], се прилагат за потребителските сделки във връзка с електронните мрежи и услуги […]“.
13 В първоначалната си редакция член 20, параграф 1 от Директива 2002/22 е предвиждал:
„Параграфи 2, 3 и 4 се прилагат, без да се засягат правилата на Общността за защита на [потребителите], и по-специално Директива [97/7] и Директива [93/13], както и националните правила в съответствие със законодателството на Общността“.
Директива 2018/1972
14 Съображение 258 от Директива 2018/1972 гласи:
„[…] Освен настоящата директива и изискванията на съществуващото право на Съюза относно защитата на потребителите във връзка с договорите, и по-специално Директива [93/13] и Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета [от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива № 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива № 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 304, 2011 г., стр. 64)], се прилагат за потребителските сделки във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги […]“.
Директивата за ДДС
15 Член 2, параграф 1 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (ОВ L 347, 2006 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 3, стр. 7, наричана по-нататък „Директивата за ДДС“) гласи:
„Следните сделки подлежат на облагане с ДДС:
[…]
в) доставката на услуги, извършвана възмездно на територията на държава членка от данъчнозадължено лице, действащо в това си качество;
[…]“.
Румънското право
16 Член 4 от Legea nr. 193/2000 privind clauzele abuzive din contractele încheiate între profesioniști și consumatori (Закон № 193/2000 за неравноправните клаузи в договорите, сключени между продавач или доставчик и потребител) от 6 ноември 2000 г. (повторно публикуван в Monitorul Oficial al României, част I, бр. 543 от 3 август 2012 г.), който транспонира Директива 93/13 в румънското право, гласи:
„1. Договорна клауза, която не е индивидуално договорена с потребителя, се счита за неравноправна, когато сама по себе си или във връзка с други разпоредби на договора въпреки изискването за добросъвестност създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните.
[…]
4. В приложението, което е неразделна част от настоящия закон, се съдържа примерен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни“.
17 Приложението към този закон предвижда в параграф 1, буква i):
„За неравноправни се считат договорните клаузи, които задължават потребителя, когато не изпълни договорните си задължения, да заплати обезщетение в размер, който е не[п]орционален спрямо претърпените от продавача или доставчика вреди“.
Споровете в главните производства и преюдициалните въпроси
Дело C‑872/24
18 На 5 септември 2013 г. VK сключва с Digi România договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги за предоставяне на мобилни телефонни услуги и достъп до интернет, който договор е продължен с анекс от 27 юни 2016 г. Тъй като VK не плаща дължимите месечни вноски, Digi România се позовава на клаузата за автоматично прекратяване, съдържаща се в този договор, и за периода 2019—2022 г. иска от VK сумата от 807,25 румънски леи (RON) (около 161,45 евро) като главно задължение, съответстваща на просрочените и неплатени фактури, към която се прибавят неустойки за забава, изчислени в размер на 0,2 % от главното задължение за всеки ден забава.
19 Digi România сезира Judecătoria Arad (Първоинстанционен съд Арад, Румъния) с иск срещу VK за възстановяване на дължимата сума по неплатените фактури, както и за обезщетение в размер на 289,92 RON (около 57,98 евро) за активиране на услугата и за използване на туристическия пакет Optim без ограничения.
20 С решение от 21 март 2024 г. Judecătoria Arad (Първоинстанционен съд Арад) отхвърля частично този иск. Този съд обявява за неравноправна договорната клауза, която предвижда неустойки за забава на плащането в размер на 0,2 % от главното задължение за всеки ден забава, тъй като в случай на неизпълнение на договорните си задължения тя налага на потребителя неустойка в размер, който е явно непропорционален на претърпяната от продавача или доставчика вреда. Той уточнява, че изчислен на годишна база процентът на неустойките за забава възлиза на 73 % от главното задължение, което значително надвишава законната лихва, определена по референтния лихвен процент на Banca Națională a României (Национална банка на Румъния), увеличен с четири процентни пункта.
Дело C‑909/24
21 Между 23 ноември и 8 декември 2017 г. PN сключва с Orange România S.A. четири договора за предоставяне на електронни съобщителни услуги за предоставяне на мобилни телефонни услуги и достъп до интернет. Тъй като PN не плаща дължимите месечни вноски, Orange România се позовава на клаузата за автоматично прекратяване, съдържаща се в тези договори, и иска от PN, от една страна, сумата от 272,62 RON (около 54,52 евро) като главно задължение, съответстващо на предоставените и неплатени услуги, към която се прибавят неустойки за забава, изчислени в размер на 0,5 % от главното задължение за всеки ден забава, и от друга страна, сумата от 5 648,64 RON (около 1 129,72 евро) като обезщетение за вреди поради неспазване на предвидения в посочените договори срок от 24 месеца.
22 След като на 30 март 2022 г. Orange România прехвърля на Investcapital вземането срещу PN по посочените в предходната точка договори, Investcapital предявява пред Judecătoria Arad (Първоинстанционен съд Арад) иск срещу PN за събиране на сумите, съответстващи на това вземане, заедно със законната лихва, считано от датата на сезирането на този съд.
23 С решение от 22 февруари 2024 г. Judecătoria Arad (Първоинстанционен съд Арад) обявява за неравноправна със същите мотиви като изложените в решението му от 21 март 2024 г., посочено в точка 20 от настоящото решение, договорната клауза, с която се налагат неустойки за забава на плащането в размер на 0,5 % от главното задължение за всеки ден забава. Той обявява за неравноправна и договорната клауза, която позволява на продавача или доставчика да иска заплащане на обезщетение за вреди в случай на предсрочно прекратяване по причина, за която отговаря потребителят, на договор, предвиждащ период на обвързаност от 24 месеца, доколкото, от една страна, тази клауза не е индивидуално договорена с потребителя, и от друга страна, задължава последния да заплати обезщетение в размер, надвишаващ размера на вредата, претърпяна от продавача или доставчика вследствие на това прекратяване.
24 Сезиран с жалби, подадени от Investcapital и Digi România срещу решенията, постановени съответно на 22 февруари и 21 март 2024 г., Tribunalul Arad (Окръжен съд Арад, Румъния), който е запитващата юрисдикция, счита за необходимо, на първо място, да определи дали и евентуално в каква степен Директива 93/13 е приложима към клаузите, с които се налагат неустойки за забава на плащането, съдържащи се в разглежданите в главните производства договори за предоставяне на електронни съобщителни услуги, след като националното законодателство, приложимо към този сектор на дейност, подобно на това, което урежда по общ начин лихвите за забава, не предвижда никакво ограничение за налаганите на потребителя неустойки за забава, за разлика от националното законодателство, приложимо по-специално към банковите услуги. Запитващата юрисдикция счита, че тези клаузи могат да бъдат разгледани съобразно Директива 93/13, и иска да се установи дали последната позволява да се намалят предвидените в посочените клаузи неустойки за забава.
25 На второ място, що се отнася до клаузата, съдържаща се в договорите за предоставяне на електронни съобщителни услуги, сключени по дело C‑909/24, съгласно която при предсрочно прекратяване на договора поради причина, за която отговаря потребителят, той е длъжен да заплати обезщетение за вреди в размер, съответстващ на сумата, която би дължал за оставащия период на обвързаност, запитващата юрисдикция иска да се установи дали фактът, че Съдът е квалифицирал този размер като възнаграждение за извършена възмездно доставка на услуги по смисъла на член 2, параграф 1, буква в) от Директивата за ДДС следва, че договорната клауза, която предвижда тази сума, трябва да се квалифицира като клауза, свързана с определянето на основния предмет на договора по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13. Тази юрисдикция счита, че на този въпрос трябва да се отговори утвърдително и че следователно съгласно посочения член 4, параграф 2 такава клауза не може да се преценява с оглед на последната директива, що се отнася до неравноправния ѝ характер.
26 При тези условия по дело С‑872/24 Tribunalul Arad (Окръжен съд Арад) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли фактът, че национална правна уредба, която налага определено ограничение за неустойките за забава при правоотношения, които не произтичат от управлението на предприятие, има различно нормативно съдържание, що се отнася до правоотношенията, които произтичат от управлението на предприятие, като не установява ограничение за съответните неустойки, приложими в правоотношенията между оператор на електронни съобщителни услуги (мобилна телефония и предоставяне на интернет) и потребител, но установява такова ограничение за други отношения, като например банковите дейности, да се счита за съставен елемент на свободното [предоставяне на] услуги, предвидено в член 56 и сл. [ДФЕС], както това право е уредено в сектора на електронните съобщения с Директива [2002/22], и с Директива [2018/1972], или напротив, ограничаване на съответните неустойки в полза на потребителите може да бъде постигнато по съдебен ред въз основа на разпоредбите на член 3, параграф 3 от Директива [93/13], и по-специално на [точка 1,] буква д) от приложението към тази директива, съгласно която дадена клауза може да се счита за неравноправна, когато предоставя на продавача или доставчика правото да изиска потребителят да заплати неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си?
2) Води ли тълкуването и прилагането на разпоредбите на член 3, параграф 3 от Директива 93/13, и по-специално на [точка 1,] буква д) от приложението към тази директива, в рамките на анализа на евентуално неравноправния характер на санкционна клауза, която определя неустойка за забава, дължима от потребителя за неплащане в срок на фактури за електронни съобщителни услуги (мобилна телефония и предоставяне на интернет), в размер на [0,2] % за всеки ден забава
– до задължение на съда да се позове на размера на посочената неустойка, изчислен за една година, т.е. в размер на [73] % годишно, така че установяването на неравноправния характер на тези неустойки да може да се извърши само чрез сравнителен анализ между самите тях и размера на законната лихва, която би била приложима, в случай че страните не са определили сами конкретен размер на неустойките за забава
или
– съдът е длъжен да вземе предвид и действителната продължителност на периода, за който се иска неустойка в размер на [0,2] %, т.е. броя на дните, за които се отнася това искане, и да вземе предвид при преценката си действителния размер на исканата неустойка спрямо размера на главното задължение?
3) В рамките на анализа на евентуално неравноправния характер на санкционна клауза, която определя размера на неустойката за забава, дължима от потребителя при неплащане в срок на фактури за електронни съобщителни услуги (мобилна телефония и предоставяне на интернет), на [0,2] % за всеки ден забава, водят ли тълкуването и прилагането на разпоредбите на член 3, параграф 3 от Директива 93/13, и по-специално [точка 1,] буква д) от приложението към тази директива, до задължение за съда да вземе предвид, освен дължимите от потребителя суми и евентуалните вреди, претърпени от продавача или доставчика, който от своя страна е встъпил в правоотношения, по които има сходни задължения, що се отнася до размера на неустойката за забава, която би бил длъжен да заплати поради неизпълнение на своите задължения за плащане?
4) Може ли конкретно определен размер на неустойката за забава да се счита за неравноправен, тъй като надвишава размера на главното задължение, дължимо от потребителя?“.
27 По дело C‑909/24 Tribunalul Arad (Окръжен съд Арад) решава да спре производството и да постави на Съда четири преюдициални въпроса, идентични с поставените по дело C‑872/24, както и следните преюдициални въпроси от пети до седми:
„5) Има ли самостоятелен характер класификацията, направена от Съда в решение от 22 ноември 2018 г., MEO — Serviços de Comunicações e Multimédia (C‑295/17, EU:C:2018:942) на предварително определената и получена от даден икономически оператор сума в случай на предсрочно прекратяване по искане или по вина на клиента, на договор за предоставяне на услуги, който предвижда минимален срок на обвързаност — като тази сума съответства на сумата, която този оператор е щял да получи през останалата част на посочения срок, ако договорът не беше прекратен, в смисъл, че тази сума представлява възнаграждение за възмездно предоставяне на услуги, което в това качество подлежи на облагане с данък върху добавената стойност, поради което тази квалификация е релевантна само за тълкуването и прилагането на директивите за ДДС, или тя може да бъде взета предвид и при тълкуването и прилагането на член 4, параграф 2 от Директива 1993/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, за да се изключи от приложното поле на тази директива клауза, установяваща такива разходи, поради квалифицирането ѝ като свързана с определянето на предмета на договора и с подходящия размер на цената или на възнаграждението за предоставените услуги или стоки, в случай че въпросната клауза бъде счетена за формулирана на ясен и разбираем език?
6) Ако отговорът на [предходния] въпрос е в смисъл, че тълкуването, направено в цитираното решение на [Съда], има самостоятелен характер и следователно това тълкуване е приложимо само във връзка с директивите за ДДС, допуска ли и до каква степен тълкуването на разпоредбите на член 3, параграфи 1 и 3 от Директива 93/13 във връзка с разпоредбите на член 20 от Директива [2002/22], както и с тези на членове 101, 105 и 107 от Директива 2018/1972, и със съдържанието на приложение VIII, част А, точка 3, подточка iv) и на приложение IX, точка 2.4 от тази директива, да се квалифицира като неравноправна договорна клауза, включена в договор за електронни съобщителни услуги (мобилна телефония и предоставяне на интернет), попадащ в приложното поле на Директива 2002/22 или Директива 2018/1972, с която се определя сума, която може да бъде получена като обезщетение от икономическия оператор и която съответства на сумата, която този оператор би получил през останалата част на посочения срок, ако договорът не беше прекратен, при предсрочно прекратяване по искане или по вина на клиента—потребител на договор с предвиден минимален срок на обвързаност, който по своята продължителност съответства на установената в член 105 от Директива 2018/1972 максимална продължителност от 24 месеца:
– във връзка с размера на тази сума и въз основа на нейната оценка като непропорционална на вредата, претърпяна от доставчика на съобщителни услуги, или съответно
– въз основа на констатацията за наличие на правен дисбаланс между правата и задълженията на страните в резултат на факта, че такава неустойка се дължи само от потребителя, а не и от доставчика на съобщителни услуги, в контекст, в който самият договор задължава доставчика да заплати обезщетение, равно на стойността на непредоставената или неправилно предоставена услуга, в случай че последната не отговаря на предварително установените критерии за качество?
7) В контекста на разглеждането на предходния въпрос, какво значение има обстоятелството, че потребител, който е сключил договор за електронни съобщителни услуги (мобилна телефония и предоставяне на интернет) за минимален срок от 24 месеца, се е възползвал от определени оферти с рекламен характер, състоящи се в намаления на цените при закупуване на устройство или услуги, когато от установената фактическа обстановка в разглеждания случай следва, че стойността на намаленията е включена в абонаментната цена, изчислена за целия период на договора?“.
28 С решение на председателя на Съда от 7 февруари 2025 г. дела C‑872/24 и C‑909/24 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството и за целите на съдебното решение.
По преюдициалните въпроси
По въпроси от първи до четвърти
29 В самото начало следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда, той трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени. Освен това може да се наложи Съдът да вземе предвид норми от правото на Съюза, които националният съд не е посочил във въпросите си и чието отчитане може да направи излишно тълкуването на някои норми от това право, посочени в запитването (вж. в този смисъл решения от 20 март 1986 г., Tissier, 35/85, EU:C:1986:143, т. 9, и от 1 август 2025 г., Alace и Canpelli, C‑758/24 и C‑759/24, EU:C:2025:591, т. 44).
30 В случая запитващата юрисдикция правилно счита, че спорните договорни клаузи, които предвиждат неустойки за забава на плащането, могат да бъдат разгледани съобразно член 3, параграф 3 от Директива 93/13, и по-специално на точка 1, буква д) от приложението към тази директива, за да се определи дали имат за предмет или резултат да се изиска от потребителя да заплати неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си, и дали при утвърдителен отговор размерът ѝ може да бъде намален. Тези разпоредби обаче, разглеждани във връзка с член 1, параграф 1, член 2, букви б) и в), член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от посочената директива, на които тази юрисдикция не се позовава в текста на въпроси от първи до четвърти, са достатъчни, за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, без да е необходимо да се тълкува член 56 ДФЕС.
31 При тези условия следва да се приеме, че с въпроси от първи до четвърти запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, параграф 3 от Директива 93/13 и точка 1, буква д) от приложението към нея във връзка с член 1, параграф 1, член 2, букви б) и в), член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че в приложното поле на посочената директива попада клауза, съдържаща се в договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги, сключен между продавач или доставчик и потребител, който изисква от потребителя неустойки за забава на плащането в определен размер, макар националната правна уредба, приложима към този сектор на дейност, да не предвижда, за разлика от правната уредба, уреждаща други сектори на икономическа дейност, никакво ограничение на размера на тези неустойки. При утвърдителен отговор тази юрисдикция иска да се установи, от една страна, какви критерии трябва да се вземат предвид, за да се прецени евентуално непропорционалният характер на размера на неустойките, наложени на потребителя с договора, и от друга страна, дали същата директива позволява националният съд да намали този размер.
32 На първо място, както Съдът вече е подчертал, Директива 93/13 е обща директива за защита на потребителите. Съгласно член 1, параграф 1 във връзка със съображение 8 от тази директива тя се прилага за неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител, както са определени съответно в член 2, букви в) и б) от посочената директива, независимо от съответния сектор на икономическа дейност (вж. в този смисъл решение от 20 март 2025 г., Arce, C‑365/23, EU:C:2025:192, т. 44 и цитираната съдебна практика).
33 Следователно Директива 93/13 е приложима към договори за електронни съобщителни услуги като разглежданите в главните производства, сключени между продавач или доставчик и потребител, без в това отношение да е от значение наличието на национална правна уредба, характерна за този сектор на дейност, която не предвижда никакъв таван на неустойките за забава на плащането, които могат да бъдат наложени на потребителя. От това следва, че съдържащите се в такива договори клаузи могат да бъдат предмет на преценка относно неравноправния им характер по-специално на основание член 3 от тази директива и точка 1, буква д) от приложението към нея.
34 Този извод се потвърждава както от член 20, параграф 1 от Директива 2002/22 във връзка със съображение 30 от нея, така и от съображение 258 от Директива 2018/1972, от което изрично следва, че разпоредбите на Директива 93/13 се прилагат за потребителските сделки във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги.
35 Съгласно член 3, параграф 1 от Директива 93/13 клауза от договор, сключен между потребител и продавач или доставчик, се счита за неравноправна, когато не е индивидуално договорена и въпреки изискването за добросъвестност създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
36 Както се посочва в член 3, параграф 3 от тази директива, приложението към нея съдържа примерен и неизчерпателен списък на договорните клаузи, които се смятат за неравноправни, сред които в точка 1, буква д) от това приложение са тези, които имат за предмет или резултат да се изисква от потребителя да заплати неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си.
37 В това отношение Съдът подчертава, че размерът на такава компенсация трябва да бъде пропорционален на естеството на неизпълнението от страна на потребителя (вж. в този смисъл определение от 24 октомври 2019 г., Topaz, C‑211/17, EU:C:2019:906, т. 58 и 59).
38 Освен това, за да прецени дали размерът на лихвата за забава, определен в клауза, предвиждаща неустойка за забава на плащането, е подходящ да гарантира постигането на целите, към които е насочен, без да надхвърля необходимото за постигането на тези цели, компетентният съд трябва да вземе предвид, по-специално, националните правни норми, които следва да се приложат при липса на споразумение между страните, и по-конкретно да сравни размера на договорно определената лихва за забава с този на законната лихва (вж. в този смисъл решение от 14 март 2013 г., Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 74).
39 В това отношение е важно да се добави, че въз основа на член 8 от Директива 93/13, който им позволява да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на тази директива, държавите членки могат да изготвят национален регистър с клаузи, които трябва да се считат за неравноправни, за да предоставят по-голяма степен на защита на потребителите (вж. в този смисъл решение от 21 септември 2023 г., mBank (Полски регистър на недопустимите клаузи), C‑139/22, EU:C:2023:692, т. 39, 40 и 42 и цитираната съдебна практика).
40 Когато държавите членки разширяват по този начин обхвата на защитата, предвидена в член 3, параграфи 1 и 3 от Директива 93/13 и в приложението към нея, като обявят принципно за неравноправни типовите клаузи, изброени в точка 1 от това приложение, не се изисква допълнителен анализ на спорната договорна клауза съгласно критериите по член 3, параграф 1 от Директива 93/13, при условие че с оглед по-специално на последиците, които поражда, тази клауза е еднаква по съдържание с клауза, вписана в националния регистър (вж. в този смисъл решение от 21 септември 2023 г., mBank (Полски регистър на недопустимите клаузи), C‑139/22, EU:C:2023:692, т. 42 и 44 и цитираната съдебна практика).
41 От акта за преюдициално запитване е видно, че член 4, параграф 4 от Закон № 193/2000 и приложението към този закон имат за цел да съставят национален регистър на клаузи, които следва да се считат за неравноправни (вж. в този смисъл решение от 26 февруари 2015 г., Matei, C‑143/13, EU:C:2015:127, т. 61). Сред изброените в това приложение типови клаузи в параграф 1, буква i) фигурира тази, която задължава потребителя, когато не изпълни договорните си задължения, да заплати обезщетение в размер, който е непропорционален на претърпените от продавача или доставчика вреди.
42 Следователно в съответствие със съдебната практика, цитирана в точка 40 от настоящото решение, договорните клаузи, с които на потребителя се налагат, когато не изпълни задълженията си, лихви за забава на плащането, предмет на главните производства, не изискват допълнителен анализ съгласно критериите, посочени в член 3, параграф 1 от Директива 93/13, при условие че, като се вземат предвид всички релевантни обстоятелства в конкретния случай, с оглед по-специално на последиците, които пораждат, тези клаузи са по същество равностойни с клаузата, посочена в параграф 1, буква i) от приложението към Закон № 193/2000. В това отношение съответният продавач или доставчик трябва да има възможност да оспори тази равностойност пред компетентния съд в състезателно производство по реда, предвиден в това отношение от националните процесуални норми (вж. в този смисъл решение от 18 януари 2024 г., Getin Noble Bank и др. (Служебен контрол на неравноправния характер на клаузите), C‑531/22, EU:C:2024:58, т. 72 и цитираната съдебна практика).
43 На второ място, що се отнася до това дали съд на държава членка може, когато установи неравноправния характер на договорна клауза, с която се налагат неустойки за забава на плащането, без обаче да се определя максимален размер на тези неустойки, да го намали на основание на Директива 93/13, от член 6, параграф 1 от тази директива следва, че неравноправните клаузи в договор, сключен между потребител и продавач или доставчик, не обвързват потребителя при условията, определени от правото на съответната държава членка. Във втората част от тази разпоредба се уточнява, че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.
44 От текста на член 6, параграф 1 от посочената директива Съдът извежда заключението, че националните съдилища са длъжни да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да не са обвързващи за потребителя, освен ако той не се противопостави на това, без да имат правомощия да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно националните правни норми съществува правна възможност така да се запази договорът (вж. в този смисъл определение от 3 септември 2024 г., Investcapital, C‑658/23, EU:C:2024:716, т. 48, 52 и 56).
45 Това тълкуване се потвърждава от целта и общата структура на Директива 93/13. Всъщност, като се има предвид значението на обществения интерес, на който се основава гарантираната на потребителя защита, който е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите да преговаря, така и на степента си на информираност, член 7, параграф 1 от тази директива задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки „за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“ (вж. в този смисъл определение от 3 септември 2024 г., Investcapital, C‑658/23, EU:C:2024:716, т. 50 и цитираната съдебна практика).
46 Ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директивата, тъй като би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя (вж. в този смисъл решение от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и de Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 58 и цитираната съдебна практика).
47 От това следва, че член 6, параграф 1 във връзка с член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не позволява на националния съд, когато установи неравноправния характер на клауза, с която се налагат неустойки за забава на плащането, съдържаща се в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, да се ограничи, дори ако националното право му позволява това, до намаляване на размера на неустойката, наложена на потребителя с тази клауза, а го задължава да откаже напълно прилагането на посочената клауза по отношение на потребителя (вж. в този смисъл решение от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и de Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 60 и цитираната съдебна практика, и определение от 3 септември 2024 г., Investcapital, C‑658/23, EU:C:2024:716, т. 58).
48 С оглед на изложените по-горе съображения на въпроси от първи до четвърти следва да се отговори, че член 3, параграф 3 от Директива 93/13 и точка 1, буква д) от приложението към нея във връзка с член 1, параграф 1, член 2, букви б) и в), член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че
– клауза, съдържаща се в договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги, сключен между продавач или доставчик и потребител, която налага на потребителя неустойки за забава на плащането в определен размер, попада в приложното поле на посочената директива и може да бъде обявена за неравноправна, дори ако националната правна уредба, приложима към този сектор на дейност, не предвижда никакво ограничение на размера на тези неустойки, за разлика от правната уредба, уреждаща други сектори на икономическа дейност,
– когато националното право изрично квалифицира като неравноправна договорна клауза, която има за предмет или резултат да наложи на потребителя, когато не изпълни задълженията си, обезщетение в непропорционално висок размер, могат да се обявят за неравноправни, без да се извършва допълнителен анализ съгласно критериите по член 3, параграф 1 от Директива 93/13, клаузите, които с оглед по-специално на последиците, които пораждат, са равностойни по същество с клаузите, посочени в националното право, което трябва да се установи в състезателно съдебно производство между продавача или доставчика и потребителя по реда, предвиден в това отношение от националните процесуални норми,
– националният съд трябва да не прилага такива клаузи, без да може да намали размера на предвидените в тях неустойки за забава на плащането.
По петия въпрос
49 С петия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска преценка на неравноправния характер на договорна клауза, която задължава потребителя при предсрочно прекратяване на договор за доставка на услуги, предвиждащ минимален срок на обвързаност, по причина, за която отговаря, да заплати на съответния продавач или доставчик обезщетение в размер на оставащите месечни вноски, въпреки че за целите на прилагането на Директивата за ДДС такова обезщетение е квалифицирано от Съда като възнаграждение за извършена възмездно доставка на услуги по смисъла на член 2, параграф 1, буква в) от тази директива.
50 Съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13 във връзка със съображение 19 от нея преценката за неравноправния характер на клаузите не се извършва по отношение на основния предмет на договора, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език.
51 Така тази разпоредба предвижда изключение от механизма за контрола по същество на неравноправните клаузи, предвиден в рамките на въведената с тази директива система за защита на потребителите, и поради това тя трябва да се тълкува стриктно (вж. в този смисъл решение от 12 януари 2023 г., D.V. (Адвокатско възнаграждение — Принцип на почасовата ставка), C‑395/21, EU:C:2023:14, т. 30).
52 Договорните клаузи, които попадат в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, трябва да се разбират като клаузи, които определят основните престации по договора и които сами по себе си го характеризират. Обратно, клаузите, които имат акцесорен характер спрямо клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на посоченото понятие „основен предмет на договора“ (вж. в този смисъл решение от 12 януари 2023 г., D.V. (Адвокатско възнаграждение — Принцип на почасовата ставка), C‑395/21, EU:C:2023:14, т. 31 и цитираната съдебна практика).
53 В случая от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че разглежданата по дело C‑909/24 договорна клауза не определя основните престации по договора, а именно предоставянето на електронни съобщителни услуги и цената, която потребителят трябва да заплати като насрещна престация за тях, а цели да санкционира поведението на потребителя в случай на прекратяване на договора по причина, за която той отговаря, преди изтичането на предвидения минимален срок на обвързаност. При тези условия, освен ако не се установи друго при проверките, които трябва да извърши запитващата юрисдикция, тази клауза не попада в категорията на клаузите, попадаща в понятието „основен предмет на договора“, тъй като тя има за цел да санкционира неизпълнението на договорно задължение, а не да определи съдържанието му (вж. в този смисъл решение от 22 септември 2022 г., Vicente (Производство за изпълнение на вземания за адвокатски възнаграждения) C‑335/21, EU:C:2022:720, т. 78 и 79).
54 Следователно неравноправният характер на посочената клауза може да бъде преценен с оглед на Директива 93/13. В това отношение е без значение обстоятелството, че Съдът в решение от 22 ноември 2018 г., MEO — Serviços de Comunicações e Multimédia (C‑295/17, EU:C:2018:942, т. 57) квалифицира за целите на Директивата за ДДС предварително определената сума, получавана от икономически оператор при предсрочно прекратяване по искане или по вина на негов клиент на договор за предоставяне на услуги с предвиден минимален срок на обвързаност, като възнаграждение за извършена възмездно доставка на услуги по смисъла на член 2, параграф 1, буква в) от последната директива.
55 Този извод се потвърждава от различните цели, преследвани с Директива 93/13 и Директивата за ДДС. Всъщност Директива 93/13 има за цел да гарантира обществения интерес от защита на потребителите срещу неравноправни клаузи, включени в договорите, които те сключват с продавачи или доставчици (вж. в този смисъл решение от 7 август 2018 г., Banco Santander и Escobedo Cortés, C‑96/16 и C‑94/17, EU:C:2018:643, т. 75), докато Директивата за ДДС има за цел да въведе система на ДДС, която не нарушава условията за конкуренция и не възпрепятства свободното движение на стоки и услуги (решение от 1 август 2025 г., Galerie Karsten Greve, C‑433/24, EU:C:2025:600, т. 35 и цитираната съдебна практика).
56 Като се има предвид, че в съответствие с целта на Директива 93/13, припомнена в предходната точка, разпоредбите на румънското право, посочени в точка 41 от настоящото решение, изрично квалифицират като неравноправна всяка клауза, която задължава потребителя, когато не изпълни договорните си задължения, да заплати обезщетение в размер, който е непропорционален на претърпяната от продавача или доставчика вреда, тези разпоредби до голяма степен биха били лишени от полезното си действие, ако на основание член 4, параграф 2 от Директива 93/13 компетентните съдилища от самото начало не можеха да преценят неравноправния характер на договорна клауза като разглежданата по дело C‑909/24. (вж. в този смисъл решение от 26 февруари 2015 г., Matei, C‑143/13, EU:C:2015:127, т. 60 и 61).
57 С оглед на гореизложеното на петия въпрос следва да се отговори, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за неравноправност на договорна клауза, която задължава потребителя при предсрочно прекратяване на договор за доставка на услуги, предвиждащ минимален период на обвързаност, по причина, за която отговаря, да заплати на съответния продавач или доставчик обезщетение в размер на оставащите месечни вноски, въпреки че за целите на прилагането на Директивата за ДДС такова обезщетение е квалифицирано от Съда като възнаграждение за извършена възмездно доставка на услуги по смисъла на член 2, параграф 1, буква в) от последната директива.
По шестия и седмия въпрос
58 Както бе припомнено в точка 29 от настоящото решение, в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда може да се наложи Съдът да вземе предвид норми от правото на Съюза, които националният съд не е посочил във въпроса си и чието отчитане може да направи излишно тълкуването на посочените в този въпрос норми от това право.
59 Такъв е настоящият случай, тъй като отчитането на разпоредбата на точка 1, буква д) от приложението към Директива 93/13, която не е посочена в текста на шестия въпрос, за да се даде на запитващата юрисдикция полезен отговор, който да ѝ позволи да реши спора, с който е сезирана, прави излишно тълкуването на членове 101, 105 и 107, както и на част A, точка 3, подточка iv) от приложение VIII и на точка 2.4 от приложение IX към Директива 2018/1972, посочени в този въпрос.
60 При тези обстоятелства следва да се приеме, че с шестия и седмия си въпрос, които могат да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, параграфи 1 и 3 от Директива 93/13 във връзка с точка 1, буква д) от приложението към тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че допуска да се обяви за неравноправна договорна клауза, включена в договор за електронни съобщителни услуги, сключен за минимален период от 24 месеца, съгласно която при предсрочно прекратяване на договора по причина, за която отговорност носи потребителят, той е длъжен да заплати на продавача или доставчика като компенсация дължимата сума за оставащия срок, която се изчислява, като се включва размерът на предоставените на потребителя отстъпки за доставените стоки и услуги.
61 Както бе посочено в точки 37—41 от настоящото решение, макар от член 3, параграф 3 от Директива 93/13 във връзка с точка 1, буква д) от приложението към нея да следва, че договорната клауза, която задължава потребителя, когато не изпълни задълженията си, да заплати на продавача или доставчика неоснователно висока неустойка, се съдържа в примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които могат да се считат за неравноправни, за сметка на това член 4, параграф 4 от Закон № 193/2000 и параграф 1, буква i) от приложението към него изискват с цел да се осигури по-висока степен на защита на потребителите, такава клауза да се счита за неравноправна, без да е необходим допълнителен анализ съгласно критериите, посочени в член 3, параграф 1 от тази директива.
62 И така, именно в приложение на това правило, както изрично посочва запитващата юрисдикция, трябва да се прецени дали разглежданата по дело C‑909/24 договорна клауза е неравноправна, и то при условията, припомнени в точка 42 от настоящото решение.
63 С оглед на гореизложеното на шестия и седмия въпрос следва да се отговори, че член 3, параграфи 1 и 3 от Директива 93/13 във връзка с точка 1, буква д) от приложението към нея трябва да се тълкува в смисъл, че допуска да се обяви за неравноправна договорна клауза, включена в договор за електронни съобщителни услуги, сключен за минимален срок от 24 месеца, съгласно която при предсрочно прекратяване на този договор от потребителя по причина, за която отговаря, той е длъжен да заплати на продавача или доставчика като компенсация сумата, дължима за оставащия срок на договора, която се изчислява, като се включи размерът на предоставените на потребителя отстъпки за доставените стоки и услуги.
По съдебните разноски
64 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (осми състав) реши:
1) Член 3, параграф 3 и точка 1, буква д) от приложението към Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори във връзка с член 1, параграф 1, член 2, букви б) и в), член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от тази директива
трябва да се тълкуват в смисъл, че
– клауза, съдържаща се в договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги, сключен между продавач или доставчик и потребител, която налага на потребителя неустойки за забава на плащането в определен размер, попада в приложното поле на посочената директива и може да бъде обявена за неравноправна, дори ако националната правна уредба, приложима към този сектор на дейност, не предвижда никакво ограничение на размера на тези неустойки, за разлика от правната уредба, уреждаща други сектори на икономическа дейност,
– когато националното право изрично квалифицира като неравноправна договорна клауза, която има за предмет или резултат да наложи на потребителя, когато не изпълни задълженията си, обезщетение в непропорционално висок размер, могат да се обявят за неравноправни, без да се извършва допълнителен анализ съгласно критериите по член 3, параграф 1 от Директива 93/13, клаузите, които с оглед по-специално на последиците, които пораждат, са равностойни по същество с клаузите, посочени в националното право, което трябва да се установи в състезателно съдебно производство между продавача или доставчика и потребителя по реда, предвиден в това отношение от националните процесуални норми,
– националният съд трябва да не прилага такива клаузи, без да може да намали размера на предвидените в тях неустойки за забава на плащането.
2) Член 4, параграф 2 от Директива 93/13
трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска преценката за неравноправност на договорна клауза, която задължава потребителя при предсрочно прекратяване на договор за доставка на услуги, предвиждащ минимален период на обвързаност, по причина, за която отговаря, да заплати на съответния продавач или доставчик обезщетение в размер на оставащите месечни вноски, въпреки че за целите на прилагането на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност такова обезщетение е квалифицирано от Съда като възнаграждение за извършена възмездно доставка на услуги по смисъла на член 2, параграф 1, буква в) от последната директива.
3) Член 3, параграфи 1 и 3 от Директива 93/13 във връзка с точка 1, буква е) от приложението към нея
трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска да се обяви за неравноправна договорна клауза, включена в договор за електронни съобщителни услуги, сключен за минимален срок от 24 месеца, съгласно която при предсрочно прекратяване на този договор от потребителя по причина, за която отговаря, той е длъжен да заплати на продавача или доставчика като компенсация сумата, дължима за оставащия срок на договора, която се изчислява, като се включи размерът на предоставените на потребителя отстъпки за доставените стоки и услуги.
Подписи
* Език на производството: румънски.