6Ищецът е неправителствена организация (НПО), учредена по германското право, която подпомага бежанци и жертви на войни и бедствия. Между 1993 г. и 1997 г. тя подава в Комисията шест заявления за съфинансиране на дейности.7При разглеждането на първите заявления службите на Комисията преценяват, че тъй като не отговаря на общите условия за съфинансиране на проекти, ищецът не може да бъде допуснат да кандидатства за помощи за НПО. Ищецът е уведомен за това c писмо от 12 октомври 1993 г. C писмо от 29 юли 1996 г. Комисията обяснява основните съображения, които са я довели до заключението, че ищецът не може да се счита за допустимо НПО.8На 5 декември 1996 г. ищецът представя нов проект на Комисията. C ново заявление от септември 1997 г. на Комисията е представен изменен вариант на горепосочения проект. Комисията не се произнася по тези нови заявления за съфинансиране, тъй като приема, че решението от 12 октомври 1993 г., според което ищецът не може да бъде допуснат, остава в сила.9Тогава ищецът подава три жалби до омбудсмана: първата — през 1998 г. (жалба № 338/98/VK), а останалите две — през 2000 г. (жалби № 1160/2000/GG и № 1613/2000/GG). Тези жалби се отнасят преди всичко до два въпроса, а именно до достъпа на ищеца до преписката и до това дали Комисията надлежно е разгледала заявленията му.10Що се отнася до достъпа до преписката, c решение от 30 ноември 2001 г. омбудсманът заключава, че списъкът c документи, който Комисията е предложила на ищеца за справка, е бил непълен, че Комисията неоснователно е задържала определени документи и че следователно това отношение на Комисията може да представлява случай на лошо администриране. Той предлага на Комисията да разреши подходящ достъп до преписката. Този достъп е осъществен в помещенията на Комисията на 26 октомври 2001 г. Освен това омбудсманът установява случай на лошо администриране поради обстоятелството, че на ищеца не е била предоставена възможност формално да вземе становище по информацията, която Комисията е получила от трети лица и е използвала, за да вземе решение в негов ущърб.11C друго решение, също от 30 ноември 2001 г., по повод на обстоятелството, че Комисията взема предвид определена информация от трети лица, омбудсманът заключава, че заявленията на ищеца не са били надлежно разгледани. Освен това в решението си от 11 юли 2000 г. омбудсманът прави критична бележка относно прекомерно дългия срок, който Комисията оставя да изтече, преди да представи в писмена форма съображенията, поради които през 1993 г. преценява, че ищецът не може да бъде допуснат да кандидатства. На последно място, що се отнася до факта, че Комисията не взема формално решение по подадените през декември 1996 г. и септември 1997 г. заявления на ищеца, c решение от 19 юли 2001 г. омбудсманът препоръчва на Комисията да се произнесе по тези заявления до 31 октомври 2001 г.12За да се съобрази c препоръката на омбудсмана, Комисията изпраща на ищеца писмо c дата 16 октомври 2001 r., c което отхвърля представените през декември 1996 г. и септември 1997 г. два проекта, тъй като ищецът не може да бъде допуснат да кандидатства за съфинансиране.13На 15 декември 2001 г. ищецът подава жалба за отмяна на писмото от 16 октомври 2001 г. C решение от 18 септември 2003 г. по дело Internationaler Hilfsfonds/Комисия (Т-321/01, Recueil, стр. II-3225) Пър-воинстанционният съд отменя решението на Комисията от 16 октомври 2001 г., c което тя отхвърля заявленията на ищеца за съфинансиране от декември 1996 г. и септември 1997 г., и осъжда ответника да заплати съдебните разноски.14C жалбата си ищецът освен това иска ответникът да му възстанови разходите, направени по производството пред омбудсмана. В решението си Първоинстанционният съд отсъжда, че разходите във връзка c производства пред омбудсмана не могат да се разглеждат като необходими разходи по смисъла на член 91, буква б) от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд и поради това не подлежат на възстановяване.