Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

L. MEDINA

представено на 4 юни 2026 година(1)

Дело C‑229/25

GQ,

IF

срещу

MVCI Management, S.L.,

MVCI Holidays, S.L.,

MVCI Playa Andaluza Holidays, S.L.

(Преюдициално запитване, отправено от Juzgado de Primera Instancia No 2 de Marbella (Първоинстанционен съд № 2, Марбея, Испания)

„ Преюдициално запитване — Придобиване на право за разпределено във времето ползване на недвижима собственост — Директива 94/47/ЕО — Договори за разпределено във времето ползване на недвижим имот — Директива 2008/122/EО — Иск за установяване на нищожност на договор за разпределено във времето ползване или подобни договори — Иск за възстановяване на суми, платени по договор, който е обявен за нищожен — Иск за връщане на частта от платената договорна цена като неустойка за нарушаването на забраната за авансови плащания — Принцип на ефективност — Давностен срок — Начален момент на давността “






I.      Въведение

1.        Договорът за разпределено във времето ползване е определен в Директива 2008/122/ЕО(2) като договор с продължителност повече от една година, чрез който потребител придобива срещу заплащане правото да ползва едно или повече места за настаняване с нощувка за повече от един период на обитаване. Договорите за разпределено във времето ползване засягат основно ваканционното настаняване(3). Първоначално те са уредени в Директива 94/47/ЕО(4), която е отменена с Директива 2008/122 (наричани по-нататък заедно „Директивите за разпределено във времето ползване“). Последната директива разширява обхвата на защитата на потребителите, като включва ваканционни продукти, подобни на договорите за разпределено във времето ползване.

2.        Директивите за разпределено във времето ползване имат за цел да засилят защитата на потребителите в областта на договорите за разпределено във времето ползване (или подобни договори), които според доклада на Европейската комисия за оценка на Директива 2008/122 се характеризират с дългосрочни ангажименти или значителни финансови рискове за потребителите(5). Постигането на тази цел се гарантира от разпоредбите относно преддоговорната и договорната информация, правото на отказ от договора и забраната за авансови плащания.

3.        Настоящото дело се отнася до възможните ограничения, наложени от принципа на ефективност, на националните разпоредби относно давността, приложима за уредените в националното право способи за правна защита при нарушение на правилата на Директивите за разпределено във времето ползване относно информацията и забраната за авансови плащания. То дава възможност на Съда да разгледа за първи път правилата на Съюза за защита на потребителите в областта на разпределено във времето ползване от гледна точка на принципа на процесуална автономия, както е ограничен от принципа на ефективност.

II.    Правна уредба

А.      Правото на Съюза

1.      Директива 94/47

4.        Член 3, параграф 1 от Директива 94/47 предвижда:

„1.      Държавите членки предвиждат в законодателството си мерки, за да гарантират, че продавачът е длъжен да предостави на всяко лице, искащо информация относно недвижимата собственост или собствености документ, който в допълнение към общото описание на собствеността или на собственостите, предоставя поне кратка и точна информация за елементите, посочени в букви а) до ж), и) и л) от приложението[,] и за това как може да бъде получена допълнителна информация.

2.      Държавите членки предвиждат в законодателството си уредба, за да гарантират, че цялата информация, посочена в параграф 1, която трябва да бъде предоставена в документа, посочен в параграф 1, съставлява неразделна част от договора.

[…]“.

5.        Съгласно член 4 от Директива 94/47:

„Държавите членки предвиждат в законодателството си уредба, за да гарантират, че:

–        договорът, който трябва да бъде писмен, съдържа поне елементите, посочени в приложението,

[…]“.

6.        Член 6 от Директива 94/47 гласи следното:

„Държавите членки предвиждат в законодателството си уредба за забрана на всякакви авансови плащания от купувача преди изтичането на срока, по време на който той може да упражни правото на оттегляне“.

2.      Директива 2008/122

7.        Член 4 от Директива 2008/122, озаглавен „Преддоговорна информация“, предвижда в параграф 1, буква а):

„1.      Достатъчно време преди потребителят да бъде обвързан с договор или предложение, търговецът му представя по ясен и изчерпателен начин точна и достатъчна информация, както следва:

(a)      при договор за разпределено във времето ползване на собственост: чрез стандартния формуляр за информация, установен в приложение I, и информацията съгласно част 3 от същия формуляр“.

8.        Член 5 от Директива 2008/122, озаглавен „Договор за разпределено във времето ползване на собственост, дългосрочни ваканционни продукти, препродажба и замяна“, предвижда в параграф 2:

„Информацията, посочена в член 4, параграф 1, представлява неразделна част от договора и не може да бъде променяна, освен ако страните изрично не уговорят друго […]“.

9.        Член 9 от тази директива, със заглавие „Авансово плащане“, гласи в параграф 1:

„Държавите членки гарантират, че по отношение на договорите за разпределено във времето ползване на собственост, дългосрочни ваканционни продукти и замяна се забраняват всяко авансово плащане, предоставяне на гаранции, блокиране на пари в сметки, изрично признаване на задължение или всяка друга насрещна престация за търговеца или за трета страна от страна на потребителя преди края на срока за отказ съгласно член 6“.

Б.      Испанското право

1.      Закон 42/1998

10.      Член 1, параграф 7 от Ley 42/1998 sobre derechos de aprovechamiento por turno de bienes inmuebles de uso turístico y normas tributarias (Закон 42/1998 за разпределено във времето ползване на недвижими имоти с туристическа цел и данъчни норми) от 15 декември 1998 г. (BOE, бр. 300 от 16 декември 1998 г., стр. 42076), предвижда:

„Договор, с който се учредява или прехвърля всяко друго вещно (in rem) или лично (in personam) право за срок над три години във връзка с ползване на един или повече обекти на недвижима собственост за определен или определяем период от годината, сключен при неспазване на този закон, е нищожен по право и на купувача или приобретателя се дължи връщане на всички платени наеми или дадени насрещни престации, както и обезщетение за вреди“.

11.      Член 11 от този закон гласи:

„1.      Забранява се всяко авансово плащане от купувача на продавача преди изтичането на срока за упражняване на правото на отказ или на срока, по време на който може да се упражни правото на прекратяване, предвидено в предходния член. […]

2.      Ако купувачът е извършил авансово плащане на продавача, той има право по всяко време да поиска връщане на авансово платената сума в двоен размер, и може да се откаже от договора в рамките на три месеца от сключването му или да иска цялостно изпълнение на договора“.

2.      Закон 4/2012

12.      Закон 42/1998 е заменен от Ley 4/2012 de contratos de aprovechamiento por turno de bienes de uso turístico, de adquisición de productos vacacionales de larga duración, de reventa y de intercambio y normas tributarias (Закон 4/2012 за договорите за разпределено във времето ползване на имоти с туристическа употреба, дългосрочни ваканционни продукти, препродажба и замяна и данъчни норми) от 6 юли 2012 г. (BOE, бр. 162 от 7 юли 2012 г., стр. 49192).

13.      Член 13 от Закон 4/2012 предвижда:

„1.      По отношение на договорите за разпределено във времето ползване на собственост, дългосрочни ваканционни продукти и замяна се забраняват всяко авансово плащане, предоставяне на гаранции, блокиране на пари в сметки, изрично признаване на задължение или всяка друга насрещна престация в полза на търговеца или на трето лице от страна на потребителя преди края на срока за отказ.

[…]

3.      Действията, извършени в нарушение на тази забрана, са нищожни и потребителят може да иска връщане на платените или гарантирани суми за тях в двоен размер“.

14.      Според член 23, параграф 7 от Закон 4/2012:

„Договор, с който се учредява или прехвърля всяко друго вещно или лично право за срок над една година във връзка с ползване на един или повече обекти на недвижима собственост за определен или определяем период от годината, сключен при неспазване на разпоредбите на този дял, е нищожен по право, с изключение единствено на предвиденото в следващия параграф, и на купувача или приобретателя се дължи връщане на всички платени наеми или дадени насрещни престации, както и обезщетение за вреди“.

3.      Гражданският кодекс

15.      Член 1964, параграф 2 от Código Civil (Граждански кодекс) предвижда 15‑годишна давност за облигационни искове, за които не е предвиден специален давностен срок. След изменение на този член(6), той гласи следното:

„Облигационните искове, за които не е предвиден специален давностен срок, се погасяват с изтичането на петгодишна давност от деня, в който вземането е станало изискуемо“.

16.      Член 1969 от Гражданския кодекс предвижда по-нататък, че при липсата на специална разпоредба, която предвижда друго, погасителната давност за всички видове искове започва да тече от деня, в който те са могли да бъдат предявени.

III. Фактите, националното производство и преюдициалните въпроси

17.      Двама потребители — GQ и IF — сключват с MVCI Management S.L., MVCI Holidays S.L. и MVCI Playa Andaluza Holidays S.L. (наричани по-нататък „MVCI Holidays“) два договора за разпределено във времето ползване на собственост или подобни договори, първият от които e сключен на 23 май 2007 г., а вторият — на 21 март 2016 г.

18.      GQ и IF предявяват иск пред запитващата юрисдикция за установяване на нищожността на тези договори поради техния срок и липсата на ясно определен предмет. Те претендират също така възстановяване на платената по всеки договор цена, намалена със стойността на ползването (наричан по-нататък „искът за възстановяване“), както и връщане на част от платената договорна цена като неустойка за нарушаването на забраната за авансови плащания (наричан по-нататък „искът за връщане на авансови плащания“).

19.      MVCI Holidays твърдят, че не са налице основания за нищожност и че не са били извършени авансови плащания. При условията на евентуалност те твърдят, че искът за възстановяване и искът за връщане на авансови плащания са погасени по давност в съответствие с член 1964, параграф 2 от Гражданския кодекс.

20.      По отношение на иска за възстановяване запитващата юрисдикция посочва, че са приложими общите правила на гражданското право. Съгласно националното законодателство и съдебна практика, макар искът за установяване на нищожността на договор да не се погасява по давност, към иска за възстановяване на плащанията, извършени на основание нищожен договор, се прилагат правилата относно давността за облигационни искове.

21.      По отношение на иска за връщане на авансови плащания Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) е постановил, че авансовите плащания за разпределено във времето ползване на собственост или подобни плащания са нищожни, че плащането от страна на търговеца на двойния размер на част от договорната цена представлява неустойка в гражданскоправен смисъл и че нейното връщане е независимо от отказа от договора или неговото прекратяване.

22.      Запитващата юрисдикция посочва, че нито Съдът на Европейския съюз, нито Tribunal Supremo (Върховен съд) са се произнасяли по конкретния въпрос за началния момент (dies a quo) на давността за предявяване на иск за възстановяване или на иск за връщане на авансови плащания.

23.      Въпреки това, по-ниските национални съдебни инстанции прилагали съответно практиката на Съда на Европейския съюз относно давността при искове за възстановяване, произтичащи от обявяване на нищожността на неравноправни клаузи съгласно Директива 93/13/ЕИО(7). Според тази съдебна практика прилагането на давностен срок за предявяване на иск за възстановяване на плащания, извършени на основание обявена за неравноправна договорна клауза, който започва да тече от сключването на договора, може да наруши принципа на ефективност(8). За разлика от това, давностен срок, който започва да тече от датата на влизане в сила на решението, с което дадена договорна клауза се обявява за неравноправна, е съвместим с принципа на ефективност.

24.      В съответствие с тази съдебна практика националните съдилища са приели, че началният момент на давността за иск за възстановяване и иск за връщане на авансови плащания следва да бъде моментът, в който бъде обявен за нищожен договорът за закупуване на право на разпределено във времето ползване или подобен договор.

25.      Според запитващата юрисдикция такова тълкуване на правилата за давността не е правилно, като се имат предвид съществените разлики между, от една страна, иск за възстановяване в контекста на обявяването за нищожен на договор за разпределено във времето ползване (или подобен договор), и иск за връщане на авансови плащания и от друга страна, иск за възстановяване на суми, платени на основание неравноправна клауза. Наистина, когато дадена договорна клауза бъде обявена за неравноправна, това обявяване зависи от установяването от съда на нарушение на правилата за потребителските договори в съответствие с критериите за неравноправност и прозрачност. Когато обаче договор бъде обявен за нищожен, защото „противоречи на закона“ или когато са извършени забранени авансови плащания, нарушението на законовите изисквания може да бъде пряко констатирано от момента, в който е сключен договорът или са извършени авансовите плащания.

26.      Запитващата юрисдикция пояснява, че този подход се прилага в положения, при които, както в настоящия случай, договорът за разпределено във времето ползване или подобен договор надвишава максималния позволен от закона срок или когато се твърди, че такъв договор не съдържа вписаните в регистъра данни за имота и информация за разпределеното във времето ползване, за което се отнася придобитото право. Тези положения се отнасят до обстоятелства, които могат да бъдат пряко определени от страните по договора, без да е необходимо те да бъдат предварително установени от съд. Същото важи и в случаите, когато са били извършени забранени авансови плащания.

27.      В такива положения запитващата юрисдикция счита, че началният момент на давността за предявяване на иск за възстановяване може да бъде моментът на сключване на договора, а началният момент на давността за предявяване на иск за връщане — моментът на извършване на забранените авансови плащания.

28.      Според запитващата юрисдикция такова тълкуване е в съответствие с принципа на ефективност по следните причини. Първо, испанската правна система предвижда много дълга давност за искове за възстановяване, а именно 15 години съгласно редакцията на Гражданския кодекс, приложима до 2015 г., и пет години — след тази дата. Второ, извънсъдебното поискване обикновено е достатъчно, за да се прекъсне давността. Трето, няма риск давността да изтече, преди потребителят да разбере, че сключеният договор или извършеното плащане са нищожни, доколкото основанието за възможната нищожност може да бъде разпознато от момента на сключване на договора или извършване на плащането.

29.      Според запитващата юрисдикция такова тълкуване допринася и за правна сигурност. Ако се приеме, че давността започва да тече от датата на обявяването от съда на нищожността на договора или от констатирането по съдебен ред, че са извършени забранени авансови плащания, съответният иск за възстановяване или за връщане на авансови плащания на практика няма да се погасява по давност.

30.      На последно място, различно тълкуване би противоречало на принципа на правна сигурност. Съответното правоотношение може да датира отпреди десетилетия. Налице е риск от насърчаване на стратегическо поведение от страна на потенциални ищци, които ще се стремят да забавят предявяването на исковете си, с произтичащата от това икономическа изгода, тъй като лихвите за забава се начисляват от датата на сключване на договора или от датата на извършване на авансовите плащания.

31.      При тези обстоятелства Juzgado de Primera Instancia No 2 de Marbella (Първоинстанционен съд № 2, Марбея, Испания) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„(1)      Трябва ли Директив[и 94/47 и 2008/122] и практиката на [Съда] относно принципа на ефективност на правото на Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба или [национална] съдебна практика, съгласно която давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на суми започва да тече от сключването на договора за разпределено във времето ползване на недвижима собственост или подобен договор в случаите, когато изначалната нищожност на договора произтича от пряко установими факти от момента на сключването му като прекомерно дълъг срок или неопределен предмет на договора?

(2)      Трябва ли Директив[и 94/47 и 2008/122] и практиката на [Съда] относно принципа на ефективност на правото на Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба или [национална] съдебна практика, съгласно която давностният срок за предявяване на иск за връщане на [част от договорната цена, платена посредством] авансови плащания започва да тече от момента на извършване на забранените плащания по договор за разпределено във времето ползване на недвижима собственост или подобен договор?“.

32.      Писмени становища са представили GQ и IF, MVCI Holidays, испанското правителство и Европейската комисия.

IV.    Анализ

А.      По първия въпрос

33.      В самото начало следва да се припомни, че според постоянната съдебна практика, в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда, задачата на последния е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът може да преформулира въпросите, които са му зададени. Съдът е длъжен да извлече от цялата информация, предоставена от националния съд, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора(9).

34.      Делото по главното производство се отнася до два договора за разпределено във времето ползване на собственост или подобни договори. Договорът, сключен на 23 май 2007 г., попада във времевия обхват на Директива 94/47, а договорът, сключен на 21 март 2016 г., — на Директива 2008/122.

35.      От предоставената в акта за преюдициално запитване информация е видно, че в контекста на иска за установяване на нищожност на договорите за разпределено във времето ползване (или подобни договори), предмет на главното производство, потребителите твърдят нарушение на законовите изисквания, доколкото съответните договори превишават максималния срок, позволен от испанското право. Те също така твърдят, че договорите не съдържат вписаните в регистъра данни за съответния апартамент и информация за разпределеното във времето ползване, за което се отнася придобитото право, като по този начин не е ясно определен предметът на договора.

36.      Съгласно член 3, параграф 1 от Директива 94/47 и член 4 от Директива 2008/122 търговецът е длъжен да предостави на потребителя определена информация преди сключването на договора(10). От член 3, параграф 2 и член 4 от Директива 94/47 и от член 5, параграф 2 от Директива 2008/122 е видно, че тази информация трябва да бъде включена в договора и представлява неразделна част от него(11).

37.      Следователно с първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали членове 3 и 4 от Директива 94/47 и членове 4 и 5 от Директива 2008/122 при прочита им във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които давността за предявяване на иск за възстановяване на суми, платени от потребител по нищожен договор за разпределено във времето ползване на собственост (или подобен договор), започва да тече от датата на сключване на договора, в хипотеза, при която нищожността на този договор може да се изведе от обстоятелства, които могат да бъдат пряко установени от момента на сключването му, като прекомерно дълъг срок или неопределен предмет на договора.

1.      Допустимост

38.      Комисията и испанското правителство изразяват съмнения в допустимостта на първия въпрос. По-конкретно, и двете заинтересовани страни посочват, че Директивите за разпределено във времето ползване не съдържат правила относно максималния срок на договор за разпределено във времето ползване (или подобен договор) и възможната нищожност на договора, когато този срок бъде превишен. Следователно правилото относно максималния срок не попада в приложното поле на тези директиви. Според Комисията същото се прилага и по отношение на идентифицирането на имота в (испанския) имотен регистър. Испанското правителство твърди, че макар точното описание на предмета на договора частично да се урежда от тези директиви, не са предвидени специфични последици, в случай че търговецът не е предоставил такова описание.

39.      Трябва да се има предвид, че съгласно установената съдебна практика, в рамките на производството, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора в главното производство и трябва да поеме отговорността за последващия правораздавателен акт, може да прецени, предвид особеностите на всяко дело, както необходимостта от преюдициално решение, за да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, тъй като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе. Ето защо въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, се ползват с презумпция за релевантност(12).

40.      Съдът може да откаже да се произнесе по отправено от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(13).

41.      В настоящото дело първият отправен въпрос изисква изясняване на обхвата на преддоговорната и договорната информация, която търговецът е длъжен да предостави на потребителя. Той се отнася и до последиците, които държавите членки предвиждат в случай на неспазване от страна на търговеца на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директивите за разпределено във времето ползване, както и до преценката на приложимите национални правила относно давността в светлината на принципа на ефективност.

42.      При тези обстоятелства считам, че първият преюдициален въпрос е допустим.

2.      По същество

43.      За да се отговори на първия въпрос, е необходимо предварително да се провери дали разпоредбите на националното право, на чието нарушаване се позовават GQ и IF по настоящото дело, са в приложното поле на Директивите за разпределено във времето ползване. Само ако това условие е изпълнено, националните правила, уреждащи давността за предявяване на иск за възстановяване на основание нищожността на договор за разпределено във времето ползване (или подобен договор), трябва да отговарят на изискванията на посочените директиви(14).

а)      Изисквания за предоставяне на информация и обхват на Директивите за разпределено във времето ползване

44.      На първо място, що се отнася до националното изискване за максимален срок на договора за разпределено във времето ползване (или подобен договор)(15), трябва да се подчертае, както отбелязват испанското правителство и Комисията, че в Директивите за разпределено във времето ползване няма такова изискване. Директивите за разпределено във времето ползване предвиждат минимален срок на договора за разпределено във времето ползване (или подобен договор),(16) но не и максимален срок.

45.      Директива 94/47 е директива за минимална хармонизация(17). Поради това държавите членки запазват правото си да въведат изискване за максимален срок на договора, което е по-благоприятно за потребителите.

46.      Директива 2008/122 възприема подход на максимална хармонизация. Видно от съображение 3 от нея, държавите членки нямат право да запазват или въвеждат в националното си законодателство разпоредби, различни от установените в тази директива. Въпреки това, както става ясно от същото съображение, в случаите, когато не съществуват подобни хармонизирани разпоредби, държавите членки „следва да имат право да запазват или въвеждат национално законодателство, съгласувано с [правото на Съюза]“.

47.      Както беше споменато, понятието за максимален срок на договор за разпределено във времето ползване не е хармонизирано в Директива 2008/122. Следователно държавите членки запазват компетентността си да запазват или въвеждат такова изискване, до степен, в която то не изглежда в състояние да засегне която и да било друга хармонизирана разпоредба на тази директива. В съответствие с това националните правила, уреждащи последиците от нарушаването на това изискване, както и давността за предявяване на иск за възстановяване, попадат в запазената компетентност на държавите членки. При тези обстоятелства няма необходимост тези национални правила да бъдат оценявани в светлината на принципа на ефективност(18).

48.      На второ място, по отношение на изискването за конкретизиране на предмета на договора, запитващата юрисдикция се позовава в частност на изискването за информиране на потребителя за вписаните в имотния регистър идентификационни данни за имота и периода на разпределено във времето ползване, за който се отнася придобитото право(19).

49.      Трябва да се отбележи, че Директивите за разпределено във времето ползване изискват договорът да съдържа точно и подробно описание на имота и местонахождението му(20). В тези директиви не се съдържат допълнителни указания относно конкретните елементи, които отговарят на това изискване. В тази насока е уместно да се припомни, че от член 288 ДФЕС произтича, че при транспонирането на всяка директива държавите членки са длъжни да осигурят пълното ѝ действие, като разполагат с широка свобода на преценка по отношение на избора на средства и начини за осигуряване на нейното изпълнение(21).

50.      Транспонирането на изискването за точно и подробно описание съгласно Директивите за разпределено във времето ползване е предоставено на държавите членки. Следователно дадена държава членка може да определи описанието на имота в имотния регистър като конкретно средство да се гарантира изпълнението на такова изискване. Поради това информацията за идентифициране на имота трябва да се счита за попадаща в обхвата на Директивите за разпределено във времето ползване.

51.      Що се отнася до периода на ползване, за който се отнася правото, този елемент е част от информацията, която трябва да бъде предоставена на потребителя(22).

52.      Следователно националното изискване за ясно определяне на предмета на договора, поне що се отнася до конкретизирането на срока на правото за разпределено във времето ползване(23), трябва да се счита за попадащо в приложното поле на Директива 94/47 и Директива 2008/122.

б)      Давност за предявяване на иск за възстановяване

53.      В самото начало следва да се припомни, че когато релевантната информация не е била предоставена на потребителя преди сключването на договора за разпределено във времето ползване на собственост (или подобен договор), потребителят се ползва с удължен срок за отказ(24). Директивите за разпределено във времето ползване не предвиждат специална неустойка, по-конкретно, в случай че след изтичането на срока за отказ търговецът не е спазил изискванията за информация, установени в тези директиви. В такъв случай и в допълнение към правото на отказ, държавите членки са длъжни да предвидят подходящи санкции(25). В съответствие с член 15, параграф 2 от Директива 2008/122 тези санкции трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

54.      Както е видно от акта за преюдициално запитване, съгласно испанското право нарушението на изискванията за преддоговорна и договорна информация води до нищожност на договора, което поражда право на иск за възстановяване на заплатената насрещна престация(26). Това право на възстановяване се тълкува в националната съдебна практика като отнасящо се до платените суми, пропорционално на оставащия срок на договора, с цел да се вземе предвид вече осъщественото ползване на имота(27).

55.      От акта за преюдициално запитване е видно и че давността за предявяване на иск за установяване на нищожност на договора за разпределено във времето ползване (или подобен договор) и на иск за възстановяване се урежда от общите правила на гражданското право за давността. Съгласно тези общи правила искът за установяване на нищожност на договор не се погасява по давност. Обратно, към иска за възстановяване на платеното по нищожен договор се прилага общата давност за облигационни искове. При липсата на специална разпоредба, която да предвижда друго, началният момент на давността (dies a quo) за предявяване на иск за възстановяване е моментът, в който искът може да бъде предявен по надлежния ред(28). Според запитващата юрисдикция при договори за разпределено във времето ползване (или подобни договори) този момент следва да бъде сключването на договора.

56.      Запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали по отношение на обявените за нищожни договори за разпределено във времето ползване (или подобни договори) се прилагат общите правила за давността, или към договорите за разпределено във времето ползване (или подобни договори) трябва да се приложи съответно практиката на Съда на Европейския съюз относно неравноправните клаузи(29). Ако е приложима тази съдебна практика, давността обаче трябва да започва да тече от момента на постановяването на окончателното съдебно решение за обявяване на договора за нищожен.

57.      В това отношение трябва да се отбележи, че Директивите за разпределено във времето ползване не съдържат специални разпоредби относно давността, приложима към наличните национални способи за правна защита в случай на неизпълнение на изискванията за информация от страна на търговеца.

58.      Съгласно постоянната практика на Съда при липсата на правна уредба на Съюза в тази област, процесуалният ред и условията за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които частноправните субекти черпят от правото на Съюза, се уреждат във вътрешния правен ред на държавите членки по силата на принципа на процесуална автономия, при условие този процесуален ред и условия да не са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешноправни положения (принцип на равностойност) и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност)(30).

59.      Принципът на ефективност е отразен и в член 13 от Директива 2008/122, който съдържа общо правило относно съдебната и административната защита, според което държавите членки  гарантират в интерес на потребителите наличието на адекватни и ефективни средства за гарантиране спазването на директивата от страна на търговците.

60.      Що се отнася до този принцип, който е единственият разглеждан в настоящото производство, следва да се отбележи, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, неговия ход и особености пред различните национални инстанции. В този контекст при необходимост трябва да се вземат предвид принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като например зачитането на правото на защита, принципа на правна сигурност и правилното протичане на производството(31).

61.      Що се отнася до анализа на характеристиките на разглеждания по главното производство давностен срок, този анализ трябва да се отнася до продължителността на срока и до реда и условията за прилагането му, включително начина, възприет за определянето на началния му момент(32).

62.      Първо, що се отнася до продължителността на давността за предявяване на иск за възстановяване по обявен за нищожен договор за разпределено във времето ползване (или подобен договор), от постоянната съдебна практика следва, че разумни преклузивни срокове за обжалване, определени в интерес на правната сигурност, не могат да направят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правовия ред на Съюза, ако тези срокове са достатъчни, за да може потребителят да подготви и упражни правото на ефективна защита пред съд(33).

63.      Всъщност Съдът е признал, че защитата на потребителя не е абсолютна и че определянето на разумни преклузивни срокове за оспорване по съдебен ред, в интерес на правната сигурност, е съвместимо с правото на Съюза(34).

64.      По настоящото дело давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на цената е бил 15 години, след което е бил съкратен на пет години. Ако са предварително установени и известни, тези срокове поначало са достатъчни, за да може потребителят да подготви и упражни правото на ефективна защита пред съд(35). Това важи на още по-силно основание, предвид разяснението на запитващата юрисдикция, че националните разпоредби допускат прекъсване на давността дори само с извънсъдебно поискване(36).

65.      Второ, що се отнася до началния момент на давността, в контекста на Директива 93/13 Съдът е постановил, че датата на сключване на договора, съдържащ неравноправната клауза, не може сама по себе си да бъде началният момент на давностния срок.(37).

66.      Този извод на Съда се основава на някои важни съображения, свързани главно с положението на потребителя на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, с липсата на осведоменост у потребителите относно неравноправните клаузи или с неразбирането на обхвата на правата им, както и, според случая, с дългосрочния характер на договора, съдържащ неравноправната клауза(38).

67.      В този контекст Съдът е приел, че прилагането на давностен срок, който започва да тече от сключването на договора, доколкото предполага, че потребителят може да иска връщане на плащанията, извършени в изпълнение на договорна клауза, която е обявена за неравноправна, само през определен срок след сключването на този договор, независимо дали е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на тази клауза, може да направи прекомерно трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 права на този потребител и следователно да наруши принципа на ефективност, разглеждан във връзка с принципа на правна сигурност(39).

68.      За разлика от това, към датата, на която е влязъл в сила съдебният акт, с който се установява неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нищожността ѝ на това основание, потребителят със сигурност е узнал за нередовността на тази клауза. Ето защо, считано от тази дата, потребителят по принцип може надлежно да се позове на правата, предоставени му от Директива 93/13(40).  

69.      Същевременно Съдът е уточнил, че Директива 93/13 допуска продавачът или доставчикът да има възможност да докаже, че същият потребител е знаел или разумно е можел да знае за това обстоятелство, преди да бъде постановено съдебно решение, с което се установява нищожността на тази клауза(41).

70.      В това отношение следва да се отбележи, че подобно на Директива 93/13 и други директиви на Съюза в областта на защитата на потребителите, въведената с Директивите за разпределено във времето ползване система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, което го принуждава да приеме условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им(42).

71.      Договорите за разпределено във времето ползване (или подобни договори) често имат трансграничен характер, когато са сключени в държава, различна от страната на произход на потребителя, и когато съответните имоти се намират в друга държава(43). Освен това, както вече беше посочено по-горе, тези договори се сключват за дълъг период от време и се характеризират с дългосрочни ангажименти или значителни финансови рискове за потребителите(44).

72.      Предоставената преди или по време на сключването на договора за разпределено във времето ползване (или подобен договор) информация относно условията по договора и последиците от сключването му е от основно значение за потребителя. Именно въз основа на тази информация последният решава дали желае да се обвърже с условията, предварително изготвени от продавача или доставчика(45).

73.      Следователно изискването за предоставяне на информация е нужно, за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията си. По-конкретно, познаването и правилното разбиране от страна на потребителя на информацията, която договорът за разпределено във времето ползване (или подобен договор) задължително трябва да съдържа, е необходимо за точното изпълнение на този договор, и в частност за упражняването на правата на потребителя(46).

74.      Предвид основополагащото значение на изискванията за информация и осведомеността на потребителя за неговите права, е важно да се прецени дали съществува риск правото да се иска възстановяване поради нищожност на договор за разпределено във времето ползване (или подобен договор) да бъде погасено, още преди потребителите да успеят да установят липсата на информация.

75.      По отношение на някои по-описателни елементи на информацията, като например идентификацията на търговеца, описанието на имота или информацията относно удобствата и услугите, на пръв поглед изглежда, че средностатистически потребител, който е разумно информиран, наблюдателен и предпазлив, е в състояние да установи липсата на тази информация веднага щом опознае имота.

76.      Окончателната преценка относно действителната възможност на потребителя да е било известно, че липсва релевантна информация обаче зависи от точната формулировка и обстоятелствата по договора. Макар че изглежда по-лесно да се констатира липсата на информация за имота, когато правата за разпределено във времето ползване се отнасят до конкретен обект на собственост, това може да не е така, когато тези права се отнасят до различни възможни обекти за настаняване(47).

77.      Рискът от липса на осведоменост е по-голям, що се отнася до информацията, свързана с упражняването на правата по договора за разпределено във времето ползване (или подобен договор). Това е в частност информацията, която въздейства върху финансовите ангажименти на потребителя в дългосрочен план, чиято липса вероятно ще бъде забелязана от потребителя едва по време на изпълнението на договора, което обхваща дълъг период.

78.      Информацията относно разходите, правото на прекратяване на договора и правото на препродажба на правата по договора е особено показателна в това отношение(48). Потребителят най-вероятно ще бъде уведомен за липсващата информация относно метода за изчисляване на възможни увеличения на разходите и таксите за поддръжка в момента, в който търговецът ще претендира тези разходи от потребителя. Същото важи например по отношение на информацията за прекратяването на договора или възможността за присъединяване към система за препродажба на правата по договора. Потребителят може да не е наясно с възможните ограничения и разходи, свързани с правото на прекратяване или препродажба на правата по договора, докато действително не се опита да упражни тези права(49).

79.      Следва да се има предвид и че член 4, параграф 1 от Директива 2008/122 гласи изрично, че трябва да бъде предоставена „по ясен и изчерпателен начин точна и достатъчна информация“. Неясният или непълен характер на информацията може да засегне способността на потребителя да оцени обхвата на своите права и задължения и да го лиши от възможността да упражни правата си(50).

80.      Във всички тези положения, ако на потребителя се даде възможност да поиска възстановяване на плащанията, извършени на основание нищожен договор, само през първите пет години (в рамките на давността, приложима понастоящем в гражданското право) след подписването на договора за разпределено във времето ползване (или подобен договор), би съществувал риск давността да изтече, преди действието на договор за разпределено във времето ползване да бъде преустановено, въпреки че значението на липсващата информация би станало ясно едва на по-късен етап от изпълнението на договора.

81.      Такъв режим на давност може системно да лишава потребителите от възможността да претендират връщане на плащанията, извършени на основание нищожен договор, предвидена в националното законодателство като последица от нарушение на изискванията за информация.

82.      Той би могъл също така да подкопае ефективния и възпиращ характер на нищожността на договора, предвидена като последица от нарушение на изискванията за информация. Ако потребителите имаха право да поискат обявяване на договора за нищожен, но нямаха право на възстановяване на извършените плащания, това би довело до риск едната страна да получи неоснователно предимство в ущърб на другата страна. Както сочат GQ и IF, по същество търговецът, след като си възвърне пълното ползване на имота, би могъл да го пусне отново на пазара за разпределено във времето ползване (или за наем или продажба), докато потребителят би загубил правото си на бъдещо ползване на имота, както и вече заплатените суми за това ползване.

83.      Следователно, що се отнася до началния момент на давностния срок, разглеждан в спора по главното производство, съществува значителен риск, че предвид начина, по който се определя този срок, на практика ще бъде невъзможно или прекомерно трудно за потребителя да упражни правата си в случай на нарушение на изискванията за информация.

84.      Обратно, към момента на постановяване на окончателното решение за обявяване на договора за нищожен потребителят по принцип ще бъде напълно осведомен за правата си и ще е в състояние да започне производство за възстановяване.

85.      На последно място, доколкото запитващата юрисдикция пита дали определянето на началния момент на давността от дата, последваща сключването на договора, би могло да е в противоречие с принципа на правна сигурност и да насърчава стратегическите съдебни спорове от страна на потребителите, трябва да се отбележи, че като не предоставя задължителната информация на преддоговорния/договорния етап и като пропуска да предостави такава информация на всеки друг по-късен етап от изпълнението на договора, търговецът сам създава положение, което е забранено от Директивите за разпределено във времето ползване(51). Освен това, както националният съд пояснява, искът за възстановяване не е за всички изплатени суми, а се изключва периодът, през който имотът е бил ползван (или поне е бил на разположение за ползване).

86.      Принципът на ефективност обаче допуска търговецът да има възможност да докаже, че потребителят е знаел или разумно е могъл да узнае за нарушението на изискванията за информация, преди да бъде постановено съдебното решение, с което се установява нищожността на договора (на основание това нарушение). В такова положение давността започва да тече от момента на узнаване от потребителя(52).

87.      С оглед на гореизложеното считам, че членове 3 и 4 от Директива 94/47 и членове 4 и 5 от Директива 2008/122 при прочита си във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство и съдебна практика, според които давността за предявяване на иск за възстановяване на суми, платени от потребителя по нищожен договор за разпределено във времето ползване (или подобен договор), започва да тече от датата на сключването на договора, независимо дали потребителят е знаел или е бил в състояние да узнае информацията, която търговецът не е предоставил или е предоставил по неясен начин. Потребителят по принцип е напълно осведомен за правата си към момента на окончателното решение, с което договорът се обявява за нищожен. Принципът на ефективност обаче допуска търговецът да има възможност да докаже, че потребителят е знаел или разумно е могъл да узнае елементите, обосноваващи нищожността на договора, преди тази дата.

Б.      Втори въпрос

88.      Член 6 от Директива 94/47 и член 9 от Директива 2008/122 забраняват потребителят да извършва авансови плащания преди изтичането на срока, в рамките на който той може да упражни правото си на отказ.

89.      С втория си въпрос, като се има предвид съдебната практика, посочена в точка  33 от настоящото заключение, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6 от Директива 94/47 и член 9 от Директива 2008/122 при прочита си във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство или съдебна практика, според които давността за предявяване на иск за връщане на (частта от договорната цена, платена посредством) авансови плащания, започва да тече от датата, на която са извършени тези плащания по договор за разпределено във времето ползване или подобен договор.

90.      От съображения 11 и 12 от Директива 94/47 и съображение 11 от Директива 2008/122 следва, че целта на забраната за авансови плащания е да се засили защитата на потребителите, предоставяна от правото на отказ. Правото на отказ е въведено, за да се предостави на потребителите възможност да разберат напълно своите права и задължения по договора. Ако търговецът можеше да изисква авансови плащания през периода, в който може да бъде упражнено правото на отказ, това би могло да възпрепятства потребителя да упражни това свое право.

91.      От член 10 от Директива 94/47 и член 15 от Директива 2008/122 следва също, че въвеждането на система от санкции за нарушаване на забраната за авансови плащания е от компетентността на държавите членки.

92.      От акта за преюдициално запитване е видно, че съгласно испанското право авансовите плащания са забранени и нарушението на тази забрана води до задължение за търговеца да възстанови двойния размер на сумите, получени като авансови плащания.

93.      Повдигнатият въпрос е дали принципът на ефективност(53) изключва възможността давността за предявяване на иск за връщане на авансови плащания да започва да тече от датата, на която са били извършени тези авансови плащания (в съответствие с общите правила на гражданското право). Както и при първия въпрос, запитващата юрисдикция изпитва съмнения, в частност относно това дали практиката на Съда, развита в контекста на неравноправните клаузи, тряба да се приложи съответно към Директивите за разпределено във времето ползване.

94.      В това отношение, както вече беше посочено по-горе(54), трябва да се има предвид, че практиката на Съда относно националните правила за давността за връщане на суми, платени на основание неравноправни клаузи, се основава на редица съображения, сред които положението на потребителя като по-слаба страна и фактът, че потребителите може да не са наясно с неравноправния характер на дадена клауза, включена в договора, или да не преценяват пълния обхват на правата си.

95.      Също както вече беше посочено(55), в контекста на договорите за разпределено във времето ползване потребителят се намира в положение на по-слаба страна спрямо търговеца. Именно поради тази причина законодателят на Съюза забранява авансовите плащания, за да гарантира, че потребителят няма да бъде разубеден да упражни правото си на отказ.

96.      Въпреки това, за разлика от неравноправните клаузи по смисъла на Директива 93/13 и изискванията за информация съгласно Директивите за разпределено във времето ползване, степента, в която потребителите са изложени на риск давността да изтече, преди те да се запознаят с правата си, не е същата по отношение на забраната за авансови плащания.

97.      При дългосрочни договори потребителят може да осъзнае неравноправния характер на дадена клауза на по-късен етап, когато тази клауза въздейства върху неговите договорни задължения или се претендира нейното изпълнение срещу него. По същия начин, поради причините, които вече разясних(56), този потребител може да установи липсващата или неясна информация (която може да засегне способността му да прецени обхвата на правата си) едва на по-късен етап от изпълнението на договора за разпределено във времето ползване (или подобен договор). Последиците от неизпълнението на задълженията от страна на търговеца вероятно ще станат явни едва по време на договорното правоотношение. Докато търговецът не предостави информацията, нарушението на приложимите правни изисквания продължава.

98.      За разлика от това, забраната за авансови плащания се отнася до еднократно нарушение, последиците от което вероятно ще се проявят на по-ранен етап от договорното правоотношение. Няма реален риск потребителят да разбере за забраната едва години след извършването на плащането, например когато му бъде наложена такса или когато пожелае да упражни определени права.

99.      Следва да се отбележи и че защитната цел на забраната за авансови плащания е силна в началото на договорното правоотношение. Забраната е въведена, за да не бъде разубеден потребителят да се откаже от договора. Тази цел обаче отслабва в хода на изпълнението на договора през годините. Това изглежда важи още повече в положение като това по главното производство, в което потребителят не само не се е отказал от договора, но е сключил и нов договор за разпределено във времето ползване (или подобен договор) девет години след сключването на първия.

100. Освен това, както по същество изтъква Комисията, реалната възможност на потребителя да установи правата си, не е еднаква в случая на неравноправна клауза и в случая на законова забрана за авансови плащания. Въпреки че за неравноправната клауза се счита, че никога не е съществувала, обявяването ѝ за неравноправна по принцип изисква преценка на договорната клауза от съд, която не може да се очаква да бъде извършена от потребителя. Въпросът за спазването на изискванията за информация съгласно Директивите за разпределено във времето ползване също може да изисква тълкуване от съд.

101. Забраната за авансови плащания обаче не се нуждае от тълкуване. Такива плащания са забранени и това е ясно посочено в Директивите за разпределено във времето ползване и в националните норми за тяхното транспониране. Забраната може да бъде установена от средностатистически потребител, който е разумно информиран, наблюдателен и предпазлив. Достатъчно е потребителят да изчисли дали авансовите плащания са били извършени в рамките на (удължения) срок за отказ.

102. Не считам, че може да се направи друг извод от практиката на Съда, според която не може да се очаква потребителят да предприема действия по извършване на правни проучвания(57). Тази съдебна практика се отнася до положение, в което не може да се приеме, че потребителят би могъл разумно да знае, че дадена клауза в договора му е равностойна по обхват на стандартна клауза, която е била обявена за неравноправна от национален върховен съд на държава членка. Това ясно се различава от положението, при която законодателят предвижда забрана.

103. Определянето на разумна давност след извършването на плащанията също така гарантира правна сигурност в положение, в което е налице ясна забрана. Претендирането на парична санкция за отдавна извършено авансово плащане може да създаде доказателствени проблеми и да накърни правото на защита на насрещната страна(58).

104. По делото в главното производство, съгласно общите правила на гражданското право давността, в рамките на която потребителят може да предяви иск за връщане на авансовите плащания, е пет години (и 15 години при предишната редакция на Гражданския кодекс) от момента на извършването на тези плащания. Този срок изглежда достатъчно дълъг, за да позволи на потребителя да претендира неустойката. Това важи на още по-силно основание, тъй като, както посочва запитващата юрисдикция, извънсъдебното поискване е достатъчно, за да прекъсне този срок.

105. Поради тази причина считам, че принципът на ефективност допуска наличието на национална разпоредба относно давността за предявяване на иск за връщане на договорната цена в случай на нарушение на забраната за авансови плащания, основана на общите разпоредби на гражданското право.

106. В светлината на гореизложеното считам, че член 6 от Директива 94/47 и член 9 от Директива 2008/122 при прочита си във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство или съдебна практика, според които давността за предявяване на иск за връщане на (частта от договорната цена, платена посредством) авансови плащания, започва да тече от момента на извършването на забранените плащания по договор за разпределено във времето ползване (или подобен договор).

V.      Заключение

107. С оглед на всички гореизложени съображения предлагам Съдът да отговори на въпросите, отправени от Juzgado de Primera Instancia No 2 de Marbella (Първоинстанционен съд № 2, Марбея, Испания), по следния начин:

1)      Членове 3 и 4 от Директива 94/47 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 1994 година относно защитата на купувачите с оглед на определени аспекти от договорите, свързани с придобиването на правото на временно ползване на недвижима собственост, и членове 4 и 5 от Директива 2008/122 на Европейския парламент и на Съвета от 14 януари 2009 година относно защитата на потребителите по отношение на някои аспекти на договорите за разпределено във времето ползване на собственост, дългосрочни ваканционни продукти, препродажба и замяна, при прочита си във връзка с принципа на ефективност,

трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство или съдебна практика, според които давността за предявяване на иск за възстановяване на суми, платени от потребителя по нищожен договор за разпределено във времето ползване на собственост (или подобен договор), започва да тече от датата на сключването на договора, независимо дали потребителят е знаел или е бил в състояние да узнае информацията, която търговецът не е предоставил или е предоставил по неясен начин. Потребителят по принцип е напълно осведомен за правата си към момента на окончателното решение, с което договорът се обявява за нищожен. Принципът на ефективност обаче допуска търговецът да има възможност да докаже, че потребителят е знаел или разумно е могъл да узнае елементите, обосноваващи нищожността на договора, преди тази дата.

2)      Член 6 от Директива 94/47 и член 9 на Директива 2008/122 при прочита си във връзка с принципа на ефективност

трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство или съдебна практика, според които давността за предявяване на иск за връщане на частта от договорната цена, платена посредством авансови плащания, започва да тече от момента на извършването на забранените плащания по договор за разпределено във времето ползване на собственост (или подобен договор).


1      Език на оригиналния текст: английски.


2      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 14 януари 2009 година относно защитата на потребителите по отношение на някои аспекти на договорите за разпределено във времето ползване на собственост, дългосрочни ваканционни продукти, препродажба и замяна (ОВ L 33, 2009 г., стр. 10).


3      Staudinger, A., „Timeshare Contracts“ in Max-Planck Encyclopaedia of European Private Law, Max-EuP,  2012. За произхода на индустрията на разпределеното във времето ползване вж. Edmonds, J., International Timesharing, 3rd ed., Longman, London, 1991, p. 1.


4      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 1994 година относно защитата на купувачите с оглед на определени аспекти от договорите, свързани с придобиването на правото на временно ползване на недвижима собственост (ОВ L 280, 1994 г., стр. 83; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 14, стр. 204).


5      Доклад на Комисията до Европейския парламент и Съвета, Доклад за оценка на [Директива 2008/122], COM(2015)0644 final от 16 декември 2015 г. („Докладът на Комисията за оценка на Директива 2008/122“).


6      Изменението е извършено с Ley 42/2015 de reforma de la Ley 1/2000, de 7 de enero, de Enjuiciamiento Civil (Закон 42/2015 за изменение на Закон 1/2000 от 7 януари за гражданското съдопроизводство) от 5 октомври 2015 г. (BOE, бр. 239 от 6 октомври 2015 г., стр. 90240).


7      Директива на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).


8      Решение от 25 април 2024 г., Banco Santander (Начален момент на давностния срок) (C‑561/21, EU:C:2024:362, т. 34).


9      Решение от 16 април 2026 г., Nitrogénművek (C‑519/24, EU:C:2026:297, т. 19 и 20 и цитираната съдебна практика).


10      Информацията се дава посредством документ, наречен в Директива 2008/122 „стандартен формуляр за информация“. Вж. точки 4 и 7 от настоящото заключение.


11      Вж. точки 5 и 8 от настоящото заключение.


12      Решение от 2 декември 2025 г., Stichting Right to Consumer Justice и Stichting App Stores Claims (C‑34/24, EU:C:2025:936, т. 39 и цитираната съдебна практика).


13      Пак там.


14      Вж. в този смисъл решение от 9 март 2023 г., Sogefinancement (C‑50/22, EU:C:2023:177, т. 26).


15      В акта за преюдициално запитване не се цитират националните разпоредби, които установяват изискването за максимална продължителност. От изложенията на испанското правителство и на Комисията обаче следва, че такова изискване е предвидено в член 3 от Закон 42/1998 и в член 24 от Закон 4/2012.


16      Според член 2, първо тире на Директива 94/47 договорът за разпределено във времето ползване на собственост трябва да бъде сключен „за срок от най-малко три години“. Този срок е съкратен на една година в съответствие с определението за „договор за разпределено във времето ползване на собственост“ по смисъла на член 2, параграф 1, буква а) от Директива 2008/122.


17      В съответствие с член 11 от Директива 94/47 държавите членки може да приемат или да запазят разпоредбите, които са по-благоприятни по отношение на защитата на купувачите.


18      Вж. в този смисъл решение от 9 март 2023 г., Sogefinancement (C‑50/22, EU:C:2023:177, т. 32 и цитираната съдебна практика).


19      В акта за преюдициално запитване не се посочват националните разпоредби, в които са определени тези изисквания. От становищата на испанското правителство и на Комисията обаче следва, че тези изисквания са определени в член 9, параграф 1, точка 1 от Закон 42/1998 и член 30, параграф 1, точка 3 от Закон 4/2012.


20      Вж. буква в) от приложението към Директива 94/47 и част 3, точка 2, първо тире от приложение I към Директива 2008/122.


21      Решение от 11 юни 2020 г., Prezident Slovenskej republiky (C‑378/19, EU:C:2020:462, т. 37 и цитираната съдебна практика).


22      В приложението към Директива 94/47, по-конкретно в буква б), се посочват „условията, уреждащи упражняването“ на правото, което е предмет на договора. Срокът, в рамките на който се упражнява това право, може да се счита за част от тези условия. В част 1 от приложение I към Директива 2008/122 сред изискваната информация за договорите за разпределено във времето ползване е посочен „[т]очният срок, в рамките на който може да бъде упражнено правото, което е предмет на договора и, при необходимост, неговата продължителност“.


23      Изразявам това възражение, в случай че Съдът счете, че изискването за предоставяне на вписаните в регистъра данни излиза извън обхвата на Директивите за разпределено във времето ползване.


24      В този случай срокът за отказ изтича след изтичането на срока, определен в член 5, параграф 1, трето тире от Директива 94/47 и член 6, параграф 3, буква б) от Директива 2008/122.


25      Националната отговорност за въвеждане на разпоредба за санкции произтича от член 10 от Директива 94/47 и член 15 от Директива 2008/122. Съгласно второто изречение на член 6, параграф 3 от Директива 2008/122, освен правото на отказ държавите членки предвиждат подходящи санкции в съответствие с член 15, по-специално в случай че след изтичане на срока за отказ търговецът не е изпълнил изискванията за информация, установени в настоящата директива.


26      Вж. точки 10 и 14 от настоящото заключение. Недействителността на договора е последица от нарушението на което и да е от изискванията, предвидени в приложимото национално законодателство, включително изискването за конкретизиране на предмета на договора.


27      Във връзка с това GQ и IF се позовават на решение № 192/2016 на Tribunal Supremo от 29 март 2016 г. (ES:TS:2016:1298).


28      Вж. точки 15 и 16 от настоящото заключение.


29      Вж. т. 23 от настоящото заключение.


30      Решение от 19 март 2026 г., UniCredit Bank и Momentum Credit (C‑679/24, EU:C:2026:223, т. 62 и цитираната съдебна практика).


31      Пак там, точка 63 и цитираната съдебна практика.


32      Вж. по аналогия решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance (C‑776/19 — C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 30).


33      Решение от 9 юли 2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Societé Générale (C‑698/18 и C‑699/18, EU:C:2020:537, т. 62 и цитираната съдебна практика).


34      Решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance (C‑776/19 до C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 32).


35      Решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance (C‑776/19 до C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 41).


36      Вж. т. 28 по-горе от настоящото Заключение.


37      Решение от 19 март 2026 г., UniCredit Bank и Momentum Credit (C‑679/24, EU:C:2026:223, т. 69 и цитираната съдебна практика).


38      Вж. подробните мотиви на Съда в решение от 19 март 2026 г., UniCredit Bank и Momentum Credit (C‑679/24, EU:C:2026:223, т. 70 и 71 и цитираната съдебна практика).


39      Решение от 25 април 2024 г., Banco Santander (Начален момент на давностния срок) (C‑561/21, EU:C:2024:362, т. 34 и цитираната съдебна практика).


40      Решение от 25 април 2024 г., Banco Santander (Начален момент на давностния срок) (C‑561/21, EU:C:2024:362, т. 35).


41      Решение от 25 април 2024 г., Banco Santander (Начален момент на давностния срок) (C‑561/21, EU:C:2024:362, т. 38).


42      Вж. по аналогия решение от 21 декември 2023 г., BMW Bank и др. (C‑38/21, C‑47/21 и C‑232/21, EU:C:2023:1014, т. 259).


43      Вж. съображение 11 от Директива 94/47 и Доклад на Комисията за оценка на Директива 2008/122, бележка под линия 5, цит. съч., стр. 2.


44      Вж. т. 2 от настоящото заключение.


45      Вж. по аналогия решение от 30 октомври 2025 г., Mercedes-Benz Bank и Volkswagen Bank (C‑143/23, EU:C:2025:837, т. 66 и цитираната съдебна практика).


46      Вж. по аналогия решение от 30 октомври 2025 г., Mercedes-Benz Bank и Volkswagen Bank (C‑143/23, EU:C:2025:837, т. 68 и цитираната съдебна практика).


47      Когато например тези обекти за настаняване са налични в различни хотели, принадлежащи на една и съща група.


48      Вж. релевантните елементи в букви й), к) и л) от приложението към Директива 94/47, както и в точки 4—6 от част 3 на приложение I към Директива 2008/122.      


49      Докладът на Комисията за оценка на Директива 2008/122, бележка под линия 5, цит. съч., стр. 7 и сл., разкрива, че проблеми, свързани със защитата на потребителите, възникват по-специално по отношение на таксите за поддръжка или обслужване, когато те се увеличават без обективна причина, както и по отношение на процедурите и условията за прекратяване на договора и замяната на права за разпределено във времето ползване. Вж. също Conway, L., „Timeshares: common problems faced by UK owners — Research Briefing“, House of Commons Library, 25 юли 2025 г., който посочва сред обичайните проблеми при разпределеното във времето ползване прекомерното увеличение на годишните такси, трудностите при препродажбата, проблемите с прекратяването на договора и клаузите за безсрочност (които правят изключително трудно за потребителя да прекрати договора).


50      В случай на неравноправност и липса на прозрачност в клаузата, съдържаща информацията, потребителят би разполагал с допълнителни възможности за потребителска защита съгласно Директива 93/13. Ако e бил използван натиск за подписване на договора, потребителят може също така да се позове на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), ОВ L 149, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260. Вж. Доклад на Комисията за оценка на Директива 2008/122, бележка под линия 5, цит. съч., стр. 10; Downes, N., ‘More about timeshare: A revised directive or a regulation? Incidence of other instruments of consumer protection’, Vol. 16, No 4, 2008, European Review of Private Law, стр. 607‑625.


51      Вж. по аналогия решение от 25 април 2024 г., Banco Santander (Начален момент на давностния срок) (C‑561/21, EU:C:2024:362, т. 40).


52      Такъв би бил случаят например, ако има доказателства за предходна комуникация между търговеца и потребителя, в която търговецът е предоставил на потребителя липсващата информация. В такова положение давността започва да тече от момента, в който потребителят получи тази информация.


53      Вж. съдебната практика в т. 58 от настоящото заключение.


54      Вж. т. 66 от настоящото заключение.


55      Вж. т. 70 от настоящото заключение.


56      Точки 75 и 76 от настоящото заключение.


57      Решение от 25 април 2024 г., Banco Santander (Начален момент на давностния срок) (C‑561/21, EU:C:2024:362, т. 49 и цитираната съдебна практика).


58      От акта за преюдициално запитване е видно, че страните спорят по въпроса дали са били извършени забранени авансови плащания. Това показва трудностите, свързани с факта, че съдилищата трябва да се произнесат по въпроса дали да наложат санкция повече от 15 години след извършването на тези плащания (какъвто е случаят с първия договор за разпределено във времето ползване по главното производство, сключен през 2007 г.).