I.

Въведение

1.

Появата на участници в производството, чийто предмет на дейност е групиране на активите, основани на вземания за обезщетение, произтичащи от нарушения на правото на конкуренцията на Съюза, не е изцяло ново явление ( 2 ). Настоящото дело обаче е нов повод за Съда да се произнесе по съответствието с правото на Съюза на забрана такива участници в производството да събират вземания за обезщетение за вреди, причинени от картел, чрез механизма на прехвърляне на вземания. Става въпрос по-специално за съответствието на такава забрана на член 101 ДФЕС, на Директива 2014/104/ЕС ( 3 ) и на член 47, първа алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

II.

Правна уредба

А.

Правото на Съюза

2.

Член 1, параграф 1 от Директива 2014/104 предвижда:

3.

Член 2 от тази директива гласи:

4.

Член 3 от посочената директива, озаглавен „Право на обезщетение в пълен размер“, предвижда в параграф 1:

5.

Съгласно член 4 от същата директива, озаглавен „Принципи на ефективност и равностойност“:

6.

Член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 гласи:

Б.

Германското право

7.

Съгласно член 1, параграф 1 от Gesetz über außergerichtliche Rechtsdienstleistungen (Закон за извънсъдебните правни услуги) от 12 декември 2007 г. ( 4 ), изменен със Закона от 10 март 2023 г. ( 5 ) (наричан по-нататък „RDG“):

8.

Член 2 от RDG, озаглавен „Понятие за правна услуга“, гласи:

9.

Съгласно член 3 от RDG, озаглавен „Правомощие за предоставяне на извънсъдебни правни услуги“:

10.

Член 10 от RDG предвижда по-специално:

11.

Член 11 от RDG, озаглавен „Специални експертни познания, професии“, предвижда в параграф 1:

12.

В член 12 от RDG са определени нормативните изисквания за регистриране и за предоставяне на разрешение. В него се посочват теоретичните и практическите експертни познания в областта, посочени в член 10, параграф 1 от този закон.

13.

Съгласно членове 2 и 4 от Rechtsdienstleistungsverordnung (Наредба за правните услуги) ( 6 ) теоретичните експертни познания, изисквани съгласно член 12 от RDG, могат да се докажат по-специално с удостоверение за успешно преминато обучение с продължителност не по-малко от 120 часа, което дава възможност да се придобият всички знания, необходими за вписването в регистъра по член 10 от RDG.

III.

Фактите по спора в главното производство, производството пред Съда и преюдициалните въпроси

14.

На 31 март 2020 г. ASG 2 Ausgleichsgesellschaft für die Sägeindustrie Nordrhein-Westfalen GmbH (наричано по-нататък „ASG 2“) подава иск пред запитващата юрисдикция, Landgericht Dortmund (Областен съд Дортмунд, Германия), въз основа на правата, които му са прехвърлени от 32 дъскорезни предприятия, установени в Германия, Белгия и в Люксембург. ASG 2 претендира обезщетение за вредите, причинени вследствие на картел. В това производство се твърди, че в нарушение член 101 ДФЕС провинция Северен Рейн-Вестфалия (Германия), в период с продължителност най-малко от 28 юни 2005 г. до 30 юни 2019 г., е уеднаквила цените на иглолистни дървени трупи (наричани по-нататък „дървени трупи“) за нея самата и за други установени в тази провинция собственици на гори.

15.

Запитващата юрисдикция обяснява, че Bundeskartellamt (Федерална служба за защита на конкуренцията, Германия) е разследвала тази практика преди предявяването на иска в главното производство. През 2009 г. на основание член 32b от Gesetz gegen Wettbewerbsbeschränkungen (Закон срещу ограничаването на конкуренцията, наричан по-нататък „GWB“) тази служба приема решение за поемане на ангажименти на основание на германското право и на член 101 ДФЕС, чиито адресати са провинция Северен Рейн-Вестфалия, както и други провинции, които по подобен начин участват в предлагането на дървени трупи на пазара (наричано по-нататък „решението за поемане на ангажименти от 2009 г.“).

16.

През 2012 г. Федералната служба за защита на конкуренцията започва ново разследване във връзка с условията на съответния пазар, което се отнася до провинция Баден-Вюртемберг (Германия). Въз основа на заключенията от това разследване тази служба отменя решението за поемане на ангажименти от 2009 г. и в приложение на член 32 от GWB издава разпореждане за преустановяване на нарушение, което обаче впоследствие е отменено от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия). По отношение на провинция Северен Рейн-Вестфалия освен решението за поемане на ангажименти от 2009 г. няма издадено друго решение.

17.

Понастоящем засегнатите дъскорезни предприятия претендират обезщетение за вредите, които са претърпели от 28 юни 2005 г. от провинция Северен Рейн-Вестфалия, поради цените, на които са закупували дървени трупи от провинция Северен Рейн-Вестфалия, за които се твърди, че са прекалено високи поради разглеждания картел.

18.

Всяко от засегнатите дъскорезни предприятия възлага на ASG 2 да предяви правото му на обезщетение за вреди, като му го прехвърля за тази цел. Като „доставчик на правни услуги“ по смисъла на RDG, ASG 2 разполага с разрешение по силата на този закон.

19.

ASG 2 предявява правата на цедентите, като ги обединява, от свое име и на собствени разноски, но за сметка на цедентите, най-напред извънсъдебно, а след това по съдебен ред пред запитващата юрисдикция, чрез адвокат.

20.

Вземането за обезщетение за претърпените вследствие на картела вреди се основава на стотици хиляди евро за закупуваните от засегнатите дъскорезни предприятия дървени трупи. За всеки цедент тези покупки възлизат на няколко хиляди и дори на десетки хиляди транзакции. В замяна цедентите обещават на ASG 2 в случай на успех хонорар за услугата.

21.

Провинция Северен Рейн-Вестфалия оспорва както иска по същество, така и активната процесуална легитимация на ASG 2. Същата твърди, че цесиите в полза на ASG 2 били извършени в нарушение на RDG и поради това съгласно германското право били недействителни.

22.

Запитващата юрисдикция, изглежда, подкрепя становището на провинция Северен Рейн-Вестфалия и счита, че от гледна точка на германското право цесиите, разглеждани в главното производство, са недействителни.

23.

Всъщност тази юрисдикция обяснява, че съгласно германското право правата на правните субекти могат да се обединят с цел впоследствие да бъдат предявени по съдебен ред чрез механизма на цедиране на вземане („Abtretungsmodelle“), квалифициран също като „колективен иск за събиране на вземания“ („Sammelklage-Inkasso“). В рамките на този механизъм лица, които твърдят, че са увредени, прехвърлят твърдените си вземания на лицензиран съгласно RDG доставчик на правни услуги, който предявява тези обединени вземания от свое име и на свои разноски за сметка на цедентите, срещу комисиона в случай на успех.

24.

Според запитващата юрисдикция колективният иск за събиране на вземания е признат в практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) в различни области на правото, а именно при наемните отношения, за исковете, предявени на основание на правата на пътниците във въздушния транспорт, както и при исковете за обезщетение за вреди в рамките на т.нар. скандал „Дизелгейт“.

25.

Запитващата юрисдикция посочва, че Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) все още не е имал повод да се произнесе по проблематиката за съответствието на колективен иск за събиране на вземания в специфичния контекст на обезщетяването за вредите, претърпени вследствие на картел. Такъв иск обаче е приет за недопустим от по-ниските по степен юрисдикции в този специфичен контекст, и по-конкретно, когато става въпрос за искове, независещи от евентуални констатации на органите за защита на конкуренцията (наричани искове „stand-alone“).

26.

Всъщност според тези юрисдикции обезщетяването за причинената от картел вреда е особено сложно и съществува опасност от конфликт на интереси. Освен това въпреки законовото задължение да удостоверят експертната си квалификация доставчиците на услуги по събиране на вземания, попадащи в приложното поле на RDG, рядко били експерти в тази област.

27.

Според запитващата юрисдикция тези характеристики на обезщетяването на причинената от картел вреда са особено важни в рамките на „stand-alone“ иск. Всъщност при липсата на установено нарушение на конкурентното право такъв иск би довел до проверката на много аспекти, които като цяло не спадат към гражданското право и които е „невъзможно да бъдат овладени веднага и без затруднения“.

28.

Запитващата юрисдикция изтъква, че при липсата на установено нарушение прибягването до колективен иск за събиране на вземания с цел обезщетяване на причинената от картел вреда определено надхвърля границата на извънсъдебните дейности, които могат да бъдат определени като „услуги по събиране на вземания“ по смисъла на член 2, параграф 2 от RDG, а именно свързаните със събиране на вземания правна оценка и консултация, извършени от специалист с експертни познания, чиято цел е събирането на вземанията по смисъла на членове 2 и 11 от RDG във връзка с членове 2 и 4 от Наредбата за правните услуги.

29.

Запитващата юрисдикция твърди, че при тези обстоятелства цесиите, разглеждани в главното производство, са недействителни и следователно основаният на тях колективен иск за събиране на вземания трябва да бъде отхвърлен, без да се разглежда по същество поради липса на активна процесуална легитимация. Освен това този иск не спирал и давността по отношение на цедентите, които следователно вече няма да могат да изложат претенциите си чрез иск, предявен на основание на собствено право.

30.

От друга страна, запитващата юрисдикция обяснява, че в германското право не са предвидени други равностойни средства, за да се гарантира ефективното прилагане на правото на обезщетяване на „масовите вреди“ или „разпръснатите вреди“ в делата относно картели.

31.

В това отношение, най-напред, запитващата юрисдикция отбелязва, че значителна част от механизмите, предвидени в германското право, не е приложима за исковете за обезщетение за вреди, предявявани от предприятията.

32.

На следващо място, запитващата юрисдикция посочва, че действително в германското право съществува прехвърляне на вземане под формата на „същински“ факторинг, тоест не просто фидуциарно прехвърляне, а пълно прехвърляне на вземането на трето лице. Като се имат предвид обаче специфичните особености на обезщетяването на вреди в областта на картелите, този механизъм реално не бил възможен. Определянето на покупната цена и счетоводната оценка пораждали значителни затруднения, доколкото размерът на обезщетението не е известен. Поради това вземанията можело да бъдат продадени за част от номиналната им стойност, така че увредените страни били склонни да се откажат напълно от всякаква перспектива за обезщетяване. Ето защо такова прехвърляне на вземания не позволявало реално събиране на вземанията за обезщетение.

33.

На последно място, запитващата юрисдикция изтъква, че обединяването на вземания в рамките на схема за другарство в процеса, тоест под формата на общ иск на множество цеденти, също не е реална възможност. Всъщност, от една страна, такъв иск бил трудно осъществим при липсата на доставчик на услуги, който да осигури свързаната с него организация. От друга страна, предявяването на иск по схема за другарство в процеса би довело само до формално обединяване на исковете, тъй като възможността те да бъдат разделени се запазвала.

34.

Запитващата юрисдикция обаче посочва, че поради съображенията, изложени в точки 26—28 от настоящото заключение, и въпреки липсата на друга реална възможност, тя трябва да приеме, че прехвърлянията на вземания, разглеждани по делото в главното производство, са недействителни и да отхвърли предявения пред нея иск.

35.

В този контекст се поставя въпросът дали правото на Съюза допуска тълкуването на RDG, извършено от запитващата юрисдикция, което води до забрана на събирането на вземанията за обезщетения за причинените от картел вреди чрез механизма на цесия (наричана по-нататък „забраната, разглеждана в главното производство“). Всъщност, ако правото на Съюза не допуска тълкуване на RDG, което води до такива последици, запитващата юрисдикция би трябвало да остави този закон без приложение, така че цесиите да трябва да се считат за действителни. Тази юрисдикция приема, че тълкуване на RDG, което съответства на правото на Съюза, не е възможно, доколкото това тълкуване би било contra legem.

36.

За запитващата юрисдикция тълкуването на RDG, което води до забраната, разглеждана в главното производство, може да доведе до противоречие с Директива 2014/104, както и с принципите на ефективност на правото на Съюза и на ефективна съдебна защита.

37.

По-конкретно, на първо място, във връзка с Директива 2014/104, съмненията на запитващата юрисдикция се отнасят до член 3, параграф 1 и до член 2, точка 4, трета хипотеза от същата директива. Според същата юрисдикция тези разпоредби потвърждават правото на увредените лица да получат обезщетението за причинените от картел вреди в пълен размер и разпростират това право и по отношение на лицата, „ко[и]то [са] правоприемни[ци] на лице, за което се твърди, че е увредено, включително и лицето, придобило правото на иск“. Освен това, що се отнася до член 2, точка 4, трета хипотеза от посочената директива, той визирал точно разглеждания в главното производство механизъм на цесия и същата директива не оставяла никаква свобода на преценка за държавите членки. Запитващата юрисдикция посочва, че докато втората хипотеза, посочена в същия член 2, точка 4, препраща към вътрешното право на държава членка („лице, което действа от името на едно или няколко лица, за които се твърди, че са увредени, когато правото на Съюза или националното право предоставя тази възможност“ ( 7 )), третата хипотеза не съдържа подобно препращане що се отнася до цесията.

38.

На второ място, запитващата юрисдикция отбелязва, че има съмнения относно съответствието на забраната, разглеждана в главното производство, с член 101 ДФЕС и с член 4, параграф 3 ДЕС. Ако, както предвижда съдебната практика ( 8 ), „всеки“ може да претендира в пълен размер вредите, които е претърпял в резултат на нарушение на правото относно картелите, държавите членки трябва да гарантират ефективността на това право, и по-специално да не правят упражняването му практически невъзможно или прекомерно трудно. Запитващата юрисдикция посочва, че във връзка с авторското право Съдът вече е приел, че увредените лица не трябва да бъдат лишавани от възможността, „разпространена в различни области на правото“, да прехвърлят вземанията си за обезщетение на специализирани предприятия, по-специално предвид трудностите, които самите те могат да срещнат при тяхното събиране ( 9 ).

39.

Накрая, на трето място, запитващата юрисдикция има съмнения относно съвместимостта на забраната, разглеждана в главното производство, с принципа на ефективна съдебна защита, прогласен в член 47, първа алинея от Хартата. Този принцип предоставя на всеки правото на ефективни правни средства за защита, което реално да може да гарантира зачитането на правното положение, защитавано от правото на Съюза. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван.

40.

Запитващата юрисдикция признава, че съгласно решение Alassini и др. ( 10 ) засягане на правото на ефективна съдебна защита е допустимо по изключение, „при условие че [засягането] действително отговаря[…] на преследваните от разглежданата мярка цели от общ интерес и че не представлява[…] по отношение на следваната цел непропорционална и нетърпима намеса, която би могла да накърни самата същност на гарантираните по този начин права“. Според запитващата юрисдикция обаче забраната, разглеждана в главното производство, не отговаря на тези условия. Всъщност, от една страна, могат да се предвидят мерки, по-малко обременяващи от пълната забрана на събирането на вземането за обезщетение за вреди. От друга страна, забраната, разглеждана в главното производство, накърнява самата същност на правото на ефективна съдебна защита, тъй като на лица, които могат да претърпят вреди от картел, е отказана всякаква ефективна защита.

41.

При тези условия Landgericht Dortmund (Областен съд Дортмунд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

42.

Писмени становища са представени от страните в главното производство, от германското правителство и от Комисията. С изключение на Otto Fuchs Beteiligungen KG (наричано по-нататък „Otto Fuchs“) всички тези страни участват в проведеното на 7 май 2024 г. съдебно заседание.

IV.

Анализ

43.

По настоящото дело запитващата юрисдикция излага три преюдициални въпроса.

44.

Първите два въпроса се отнасят до съответствието с правото на Съюза на тълкуването на националното право, в резултат на което се забранява събирането на вземанията за обезщетение за причинени от картел вреди чрез механизма на цесия на вземания. Що се отнася до третия въпрос, той визира възможността запитващата юрисдикция да остави без приложение национални разпоредби, които не са в съответствие с правото на Съюза. Този последен въпрос е отправен само в случай че Съдът отговори утвърдително на поне един от първите два въпроса.

45.

Преди да разгледам първите два въпроса по същество, считам за необходимо да изложа няколко кратки предварителни бележки по допустимостта на преюдициалното запитване.

А.

Първият и вторият преюдициален въпрос — механизмът на цесия на вземане

1.

По допустимостта

а)

По първия преюдициален въпрос

46.

Otto Fuchs, провинция Северен Рейн-Вестфалия и Комисията твърдят, че доколкото запитващата юрисдикция е сезирана не с „follow-on“ иск, а със самостоятелен иск, първият въпрос е недопустим, тъй като очевидно няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство.

47.

Съгласен съм с този довод.

48.

Съгласно постоянната съдебна практика преюдициалните въпроси, които се отнасят до правото на Съюза, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът не може да откаже да се произнесе по преюдициално запитване, отправено от национална юрисдикция, освен ако не е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство или когато проблемът е от хипотетично естество, или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа или правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси ( 11 ).

49.

Именно с оглед на тази трайно установена съдебна практика следва да се разгледат доводите относно недопустимостта на преюдициалните въпроси.

50.

В случая запитващата юрисдикция прави разлика между първия и втория въпрос, като се позовава на член 9 от Директива 2014/104. Всъщност, докато първият въпрос се отнася до положението, при което иск за обезщетение за вреди е предявен, след като с окончателно решение на национален орган за защита на конкуренцията или на съд, упражняващ съдебен контрол („follow-on“ иск) „по правно обвързващ начин“ по смисъла на тази разпоредба е установено нарушение на конкурентното право, вторият въпрос визира положението, при което иск за обезщетение за вреди е предявен, без да има такова решение („stand-alone“ иск).

51.

При тези обстоятелства, предвид факта че ASG 2 е предявило пред запитващата юрисдикция един-единствен иск, който се отнася до едно и също нарушение на конкурентното право, единият от първите два въпроса не съответства нито на действителността, нито на предмета на спора в главното производство.

52.

Във връзка с това съгласно член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 държавите членки гарантират, че всяко нарушение на конкурентното право, установено с окончателно решение на национален орган за защита на конкуренцията или на съд, упражняващ съдебен контрол, се счита за безспорно за целите на иск за обезщетение за вреди, предявен пред техните национални съдилища съгласно член 101 или член 102 ДФЕС, или националното конкурентно право. Освен това съгласно член 2, точка 11 от тази директива „решение за установяване на нарушение“ означава решение на орган за защита на конкуренцията или на съд, упражняващ съдебен контрол, с което се установява нарушение на конкурентното право. В член 2, точка 12 от посочената директива се обяснява, че такова решение е окончателно, когато то не може или вече не може да бъде обжалвано по обичайния ред.

53.

Запитващата юрисдикция посочва, че по отношение на провинция Северен Рейн-Вестфалия няма прието друго решение, освен решението за поемане на ангажименти от 2009 г. ( 12 ). Поради това следва да се определи дали с това решение е установено нарушение на конкурентното право и в резултат на това то поражда правните последици по член 9, параграф 1 от Директива 2014/104.

54.

Според акта за преюдициално запитване в решението за поемане на ангажименти от 2009 г. Федералната служба за защита на конкуренцията определя за провинция Северен Рейн-Вестфалия конкретни прагове за коопериране за търговия с дървен материал, както и мерки за ограничаване на положението ѝ на пазара. Освен това тази юрисдикция посочва, че въпросното решение е прието на основание член 32b от GWB.

55.

Макар член 32b от GWB да не е възпроизведен в преюдициалното запитване, следва да се посочи, че както признава Федералната служба за защита на конкуренцията, текстът му съответства на текста на член 9 от Регламент (ЕО) № 1/2003 ( 13 ). Всъщност тази разпоредба от германското право предвижда, както член 9, параграф 1, първо изречение от този регламент, че когато в рамките на водената от тази служба процедура предприятие предложи да поеме ангажименти за преодоляване на притесненията, изразени от посочената служба в нейната предварителна оценка, същата служба може, чрез приемане на решение, да направи тези ангажименти задължителни за предприятията ( 14 ). Освен това, както предвижда член 9, параграф 1, второ изречение от посочения регламент, последиците от такова решение може да бъдат ограничени във времето ( 15 ), но при всяко положение прави заключение, че вече не са налице основания съответната служба да предприема действия ( 16 ). На последно място, Федералната служба за защита на конкуренцията може да отмени решението си при почти същите положения като тези, изброени в член 9, параграф 2 от Регламент № 1/2003, и да възобнови производството ( 17 ).

56.

Решение, прието на основание член 9 от Регламент № 1/2003, относно ангажиментите, не съдържа окончателна констатация за нарушение на членове 101 и 102 ДФЕС. Всъщност с прекратяването на започнатото срещу предприятия производство, в резултат на решение за поемане на ангажименти, те могат да избегнат констатация в техен ущърб за извършено нарушение на правото на конкуренцията, както и евентуалното налагане на глоба ( 18 ). В този ред на мисли, както е изяснено в съображение 13 от Регламент № 1/2003, с тези решения следва да се установи, че вече не съществуват основания Комисията да предприема действия, „без да се прави заключение дали е имало или още е налице нарушение“. Следователно в образуваното съгласно член 9 от този регламент производство Комисията е освободена от задължението да квалифицира и да установява нарушението, като ролята ѝ се свежда до проверката и до евентуалното приемане на ангажиментите, предложени от съответните предприятия, с оглед на установените от нея проблеми в предварителната ѝ оценка и на целите, които тя преследва ( 19 ).

57.

Действително Съдът е уточнил, че националните съдилища не могат да игнорират решенията относно ангажиментите, приети от Комисията и че „целта за ефективно и еднакво прилагане на правото на Съюза в областта на конкуренцията задължава националния съд да вземе предвид предварителната оценка на Комисията и да я разглежда като улика, дори като начало на доказателство, за антиконкурентния характер на съответното споразумение с оглед на член 101, параграф 1 ДФЕС“ ( 20 ). Изложеното по-горе обаче не може да се разбира в смисъл, че решение за поемане на ангажименти съдържа някаква констатация за нарушение на конкурентното право.

58.

Всъщност посоченият текст се отнася не до каквото и да е решение за поемане на ангажименти, а до „предварителната оценка“ на Комисията, в която може евентуално да бъде изложена информация за факти с определена доказателствена стойност при предявяването на иск за обезщетение за вреди пред национална юрисдикция. Както е обяснил самият Съд, тази доказателствена стойност е сходна на тази на улика или на начало на доказателство, без обаче да е доказателство, което, разглеждано само за себе си, би позволило да се направи извод за наличието на нарушение на конкурентното право.

59.

По нищо не личи, че съгласно германското право решение за поемане на ангажименти, прието на основание член 32b от GWB, ще породи последици, надхвърлящи тези на взето от Комисията решение въз основа на член 9 от Регламент № 1/2003. Поради това при условие че при проверката, която е от компетентността на националния съд, не се констатира друго, доколкото с решението за поемане на ангажименти от 2009 г. не е установено нарушение на конкурентното право, това решение не може да породи последиците по член 9, параграф 1 от Директива 2014/104. Ето защо следва да се приеме, че първият въпрос не съответства на действителността, нито на предмета на спора в главното производство и поради това е недопустим.

60.

Това съображение не се поставя под въпрос от доводите на Федералната служба за защита на конкуренцията, според която поради съществуването на решението за поемане на ангажименти от 2009 г., както и на производства, образувани във връзка с това решение пред германските юрисдикции, делото в главното производство било образувано въз основа на смесен иск. Според същата служба такъв иск бил нещо средно между последващ иск („follow-on“ иск) и самостоятелен иск („stand-alone“ иск). Посочената служба обаче приема, че в рамките на такъв последващ смесен иск доказването на вредите е улеснено от наличието на по-ранно решение на национален орган относно факти, които изцяло или отчасти са сходни на разглежданите по делото в главното производство. Страните в главното производство обаче не биха могли да се основат на задължителното действие на решение на национален орган по смисъла на член 9 от Директива 2014/104.

61.

Поради това следва да се приеме, че първият преюдициален въпрос е недопустим. Като се има предвид току‑що анализираният довод относно самостоятелния характер на иска за обезщетение за вреди, разглеждан в главното производство, от другите доводи на Otto Fuchs и на провинция Северен Рейн-Вестфалия не може да се установи недопустимостта на първия въпрос. Все пак ще анализирам тези доводи, доколкото, от една страна, разглеждането им може да се окаже от полза, в случай че Съдът не приеме становището ми относно недопустимостта на първия въпрос, и от друга страна, тъй като те са изложени в подкрепа на тезата, че вторият въпрос също е недопустим.

б)

По втория преюдициален въпрос

62.

Otto Fuchs и провинция Северен Рейн-Вестфалия сочат редица доводи в подкрепа на становището, че вторият преюдициален въпрос не е допустим.

63.

Във връзка с това, на първо място, тези страни твърдят, че доколкото запитващата юрисдикция не формулира отворен въпрос заедно с различните възможни отговори, тя няма никакво съмнение относно тълкуването на правото на Съюза. Всъщност тази юрисдикция се основавала на тълкуване на правото на Съюза, което ѝ позволявало да приеме, че националното законодателство не е в съответствие с него.

64.

Този довод следва да се отхвърли. Вторият преюдициален въпрос действително се отнася до тълкуването на правото на Съюза и е свързан с делото в главното производство. Единствено запитващата юрисдикция следва да определи дали се нуждае от разяснения от Съда по този въпрос. Ясното формулиране на някои съображения на тази юрисдикция също не поставя под въпрос допустимостта на преюдициалния ѝ въпрос. Всъщност в акта за преюдициално запитване национална юрисдикция може и да изложи накратко становището си за отговора, който следва да се даде на преюдициалните въпроси ( 21 ), без да има опасност актът да бъде отхвърлен като недопустим. В случая запитващата юрисдикция е направила точно това.

65.

На второ място, не следва да се приеме и доводът, че вторият въпрос е хипотетичен, доколкото се отнася до т.нар. „разпръснати“ вреди и се основава на хипотезата, че „предявяването на иск за вреди в малък размер би било практически невъзможно или във всеки случай прекомерно трудно“, ако исковете за обезщетение за вреди, предявени на основание на правото относно картелите, не могат да бъдат обединени чрез колективен иск за събиране на вземания, докато делото в главното производство няма за предмет нито разпръснати вреди, нито вреди в малък размер.

66.

Във връзка с това следва да се отбележи, че понятията „разпръснати“ вреди или вреди „в малък размер“ не са понятия на правото на Съюза. В акта за преюдициално запитване тези понятия имат само описателен характер и само националната юрисдикция е компетентна да установи и да оцени фактите по спора в главното производство. Всъщност според запитващата юрисдикция понятието „разпръснати вреди“ („Streuschäden“) означава вредите, за които е характерно, че представляват незначителна вреда за увреденото лице, но при събиране на всички увредени лица техният размер е голям. Понятието „масови вреди“ („Massenschäden“), също използвано в преюдициалните въпроси, не е дефинирано от тази юрисдикция, но то изглежда подсказва за положението, при което няколко лица твърдят, че са претърпели вреди под формата на загуби, дължащи се на един и същ правопораждащ факт. В доктрината се поддържа, че масовите вреди се различават от разпръснатите вреди и по размера на вредите, претърпени от всяко лице поотделно. Масовите вреди са достатъчно значителни, така че всеки да има интерес да поиска обезщетение за претърпяната вреда. Предявяването на претенции за тяхното обезщетяване обаче е сложно и скъпо за всяко увредено лице ( 22 ).

67.

На трето място, Otto Fuchs и провинция Северен Рейн-Вестфалия упрекват запитващата юрисдикция, че актът за преюдициално запитване е основан на хипотезата, при която, от една страна, няма друга възможност освен колективния иск за събиране на вземания, и от друга страна, при невъзможност исковете за обезщетение на вреди на основание на правото относно картелите, да бъдат обединени и предявени чрез колективен иск за събиране на вземания, предявяването на иск за обезщетение за вреди в малък размер би било практически невъзможно или във всеки случай прекомерно трудно и нямало да бъде предявен никакъв иск на основание на нарушение на член 101 ДФЕС, нито при прилагането на правилата на конкурентното право по инициатива на публично правни органи, нито при прилагането им от частноправни субекти.

68.

Във връзка с това наистина констатациите относно фактическия и правния контекст са предпоставки, на които са основани преюдициалните въпроси. Вярно е също, че някои от страните са изложили забележки с цел да допълнят или да оспорят фактическия и правния контекст на спора в главното производство. По същество тези страни оспорват констатацията на запитващата юрисдикция за липсата на възможност в германското право като ефективен способ за защита, различен от механизма за прехвърляне на вземания, който би позволил да се гарантира защитата на правата на увредените лица.

69.

Преценката за съществуването на други механизми, позволяващи на увредените лица да упражнят правата си по отношение на извършителя на нарушение на конкурентното право, обаче спада към тълкуването на националното право. Във връзка с това при разпределянето на правомощията между националните юрисдикции и съдилищата на Съюза, при положение че запитващата юрисдикция е определила фактическия и правния контекст, в който се вписват поставените от нея въпроси, проверката на тяхната точност не е задача на Съда ( 23 ). По същия начин, що се отнася до оспорването, свързано с фактическия и правния контекст на акта за преюдициално запитване, разглеждан в случая, Съдът също не може да замести национална юрисдикция и да се произнесе по посоченото оспорване.

70.

Доколкото обаче констатациите относно фактическия и правния контекст, изложени в акта за преюдициално запитване, са предпоставки, на които се основават преюдициалните въпроси, считам, че Съдът би трябвало да обърне внимание на запитващата юрисдикция относно това оспорване, за да ѝ даде възможност да реши как да приложи правото на Съюза, както е тълкувано от Съда. Всъщност фактът, че Съдът е длъжен да се произнесе по акта за преюдициално запитване, не засяга възможността запитващата юрисдикция евентуално да провери предпоставките, на които се основават отправените от нея преюдициални въпроси ( 24 ).

71.

Без да се засяга изложеното по-горе, следва да се приеме, че вторият въпрос е допустим.

2.

По същество

72.

С втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 101 ДФЕС, член 2, точка 4, член 3, параграф 4 и член 4 от Директива 2014/104, както и член 47 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат тълкуване на националното право, което при липсата на окончателно решение, с което се установява нарушение на конкурентното право, води до изключване на възможността лица, които твърдят, че са увредени, да прехвърлят правата си на обезщетение за причинените от картел вреди на довереник — лицензиран доставчик на правни услуги, за да може той да предяви тези права чрез колективен иск, като ги обедини с правата на други лица, когато не съществуват други законови или договорни възможности за обединяване на вземанията за обезщетение за вреди, които може да се считат за равностойни, в резултат на което предявяването на иск за обезщетение за вреди в малък размер би било практически невъзможно или най-малкото прекомерно трудно, от една страна, и от друга страна, преследването на нарушението на член 101 ДФЕС не би било възможно по никакъв начин нито чрез прилагане на правилата на конкурентното право по инициатива на публичноправни органи, нито чрез прилагане на тези правила по инициатива на частноправни субекти.

а)

По относимите разпоредби

73.

Вторият въпрос се отнася до тълкуването на член 101 ДФЕС, на член 47 от Хартата, както и на разпоредбите на Директива 2014/104. Доколкото този въпрос е свързан с тълкуването на същата директива, следва да се разгледа нейното приложно поле във времето. На следващо място ще анализирам накратко относимостта на член 4, параграф 3 ДЕС.

74.

Запитващата юрисдикция изхожда от предпоставката, че член 2, точка 4 и член 3, параграф 1 от Директива 2014/104, чието тълкуване се иска, са приложими в случая, независимо от това дали тези разпоредби са процесуалноправни или материалноправни норми. Всъщност съгласно член 22, параграф 2 от тази директива релевантните разпоредби от нея са приложими за искове за обезщетение за вреди, предявени след 26 декември 2014 г. От друга страна, тази юрисдикция припомня, че искът в главното производство се отнася за действията, за които се твърди, че са извършвани до 30 юни 2019 г., много след изтичането на срока за транспониране на посочената директива. Поради това в приложение на решение Volvo и DAF Trucks ( 25 ) материалноправните норми на същата директива би трябвало да се приложат не само за частта от периода на съществуване на картела след изтичането на срока за транспониране, но и за целия период на неговото съществуване.

75.

Макар да считам, че разпоредбите, визирани във втория преюдициален въпрос, са приложими по спора в главното производство, според мен анализът на запитващата юрисдикция не е убедителен.

76.

Припомням, че искът е предявен на 31 март 2020 г. и се отнася за обезщетяването на вредите, причинени вследствие на практики, за които се твърди, че са съществували в периода от 28 юни 2005 г. до 30 юни 2019 г.

77.

Срокът, определен за транспониране на Директива 2014/104, е 27 декември 2016 г. (член 21, параграф 1). От друга страна, националните мерки за транспониране на материалноправните разпоредби на тази директива не могат да се прилагат с обратно действие (член 22, параграф 1), докато националните норми за транспониране на други разпоредби от посочената директива, а именно процесуалноправните разпоредби, не може да се прилагат по отношение на исковете за обезщетение за вреди, с които национални съдилища са сезирани преди 26 декември 2016 г. (член 22, параграф 2) ( 26 ).

78.

Поради това априори, за да се определи приложимостта във времето на разпоредбите от Директива 2014/104, следва да се установи дали съответната разпоредба е материалноправна разпоредба. Що се отнася до въпроса за приложимостта във времето на разпоредбите от тази директива, важно е да се прави разлика в зависимост от това дали тези разпоредби произтичат с оглед на съдебната практика, от самия член 101 ДФЕС, или единствено от посочената директива, което налага да се разгледа приложимостта им във времето с оглед на член 22 от същата директива ( 27 ).

79.

Правото на обезщетение в пълен размер за вреди, произтичащи от нарушение на конкурентното право не е установено с Директива 2014/104, а следва пряко от разпоредбите на първичното право, както е тълкувано от Съда в практиката му преди приемането на тази директива. Няколко съображения от посочената директива потвърждават този довод ( 28 ). Поради това според Съда националните мерки за транспониране на член 3, параграф 1 от същата директива „трябва задължително да се прилагат незабавно по отношение на всички искове за обезщетение за вреди, които попадат в приложното поле на [Директива 2014/104], както се потвърждава в член 22, параграф 2 от нея“ ( 29 ). Във връзка с това, като се има предвид датата, на която е предявен искът в главното производство, а именно 31 март 2020 г., много след изтичането на срока за транспониране на тази директива, искът, разглеждан в главното производство безспорно попада в нейното приложно поле във времето. Следователно член 3 от посочената директива се прилага по спора в главното производство.

80.

Въпросът за прилагането във времето на член 2, точка 4 от Директива 2014/104 по спора в главното производство е по-проблематичен. Всъщност посоченият член 2 съдържа, както указва заглавието му, определенията на използваните в тази директива понятия. На пръв поглед определението на правно понятие, използвано в акт от правото на Съюза, няма материалноправно или процесуалноправно естество. Естеството му по-скоро се определя от конкретната разпоредба, с която е свързано това понятие.

81.

Вторият въпрос обаче се основава на прочит на член 2, точка 4 от Директива 2014/104, съгласно който тази директива определя кой може да предявява право на обезщетение в пълен размер за вреди, произтичащи от нарушения на конкурентното право на Съюза, или евентуално начина, по който е възможно да се претендира такова право. Освен това запитващата юрисдикция изглежда счита, че гарантираният с тази разпоредба ефект произтича от член 101 ДФЕС, както е тълкуван от Съда в практиката му. Тогава предлагам да се приеме, че член 2, точка 4 от Директива 2014/104 е приложим по спора в главното производство в съответствие с разрешението, изведено от Съда в практиката му относно приложението във времето на разпоредбите от същата директива, които потвърждават разрешенията, следващи от първичното право ( 30 ). С други думи, тълкуването, което ще представя по-долу, се отнася както до член 101 ДФЕС, така и до разпоредбите на Директива 2014/104.

82.

Във втория си въпрос запитващата юрисдикция се позовава и на член 4, параграф 3 ДЕС. При прочита на акта за преюдициално запитване се създава впечатлението, че тази юрисдикция отъждествява посочената разпоредба с принципа на ефективност или с полезното действие на член 101 ДФЕС. Достатъчно е обаче да се тълкува последната посочена разпоредба, за да бъде възможно произнасяне както по принципа на ефективност, така и по нейното полезно действие ( 31 ). Освен това при действието на Директива 2014/104, в член 4 от нея е въплътен принципът на ефективност и поради това тази разпоредба също следва да се тълкува. Ето защо предлагам да се приеме, че вторият въпрос на запитващата юрисдикция се отнася до член 101 ДФЕС, член 47 от Хартата и до член 2, точка 4 от Директива 2014/104, както и до член 3, параграф 1 и член 4 от нея.

б)

По забраната на механизма на цесия

1)

Общи бележки

83.

За да се отговори на втория преюдициален въпрос, първо следва да се определи дали тълкуването на националното право, което при липсата на окончателно решение за наличието на нарушение на конкурентното право, изключва възможността лица, които твърдят, че са увредени, да прехвърлят вземанията си за обезщетение за вреди, причинени вследствие на картел, на довереник — лицензиран доставчик на правни услуги, се отнася до аспект, пряко уреден от правото на Съюза или до въпрос от правния ред на всяка държава членка.

84.

Във връзка с това следва да се уточни, че забраната, разглеждана в главното производство, не лишава претърпялото вреди вследствие на картел лице от качеството му на пострадал от нарушение на конкурентното право. Тази забрана обаче произтича от недействителността на извършеното от това лице прехвърляне на неговото право на лицензиран доставчик на правни услуги, който от свое име и на собствени разноски, но за сметка на цедентите предявява обединените права на цедентите чрез колективен иск. За да се отговори на преюдициалния въпрос, следва да се установи дали условията за действителността на прехвърлянето на правото на обезщетение за вреди са уредени от правото на Съюза или от приложимото национално право.

2)

Разграничението между предпоставките за правото на обезщетение за вреди и реда и условията за упражняване на това право

85.

Струва ми се, че е уместно да припомня въведеното от генералните адвокати Kokott и Wahl разграничение между предпоставките за възникване на отговорност за нарушение на конкурентното право на Съюза, от една страна, дори предпоставките за правото да се търси обезщетение за вреди, и от друга страна, реда и условията за упражняване на правото на обезщетение за вредите, причинени вследствие нарушението на конкурентното право. По същество според тези генерални адвокати, докато първата категория попада пряко в обхвата на правото на Съюза, така че национална мярка, която противоречи на неговото непосредствено действие, трябва да бъде изключена, втората спада към националното право и за нея се прилагат класическите ограничения на процесуалната автономия на държавите членки ( 32 ).

86.

Съгласен съм с това тълкуване поради следните съображения.

87.

На първо място, тази двойственост следва от разпределянето на правомощията между Съюза и държавите членки. От една страна, по силата на член 3, параграф 1, буква б) ДФЕС Съюзът разполага с изключителна компетентност, що се отнася до правилата относно конкуренцията, необходими за функциониране на вътрешния пазар. От друга страна, други приложими в областта на конкуренцията правила, които не са обхванати от тази изключителна компетентност, при липсата на правила в правото на Съюза, са от компетентността на държавите членки.

88.

Член 101 ДФЕС спада към правилата за конкуренция, които като визираните в член 3, параграф 1, буква б) ДФЕС са необходими за функциониране на вътрешния пазар ( 33 ).

89.

Правото на обезщетение за вреди, причинени от нарушение на член 101 ДФЕС, обаче надхвърля обикновеното поправяне на претърпените от увредените лица вреди, тъй като то изобщо укрепва действието на правилата за конкуренция в Съюза и възпира сключването на споразумения или следването на практики, най-често скрити, които могат да ограничат или нарушат конкуренцията, като по този начин допринася за поддържането на ефективна конкуренция в Съюза ( 34 ). Прилагането на конкурентното право от частноправните субекти също е необходимо за функционирането на вътрешния пазар. Следователно установяването на условията, които определят съществуването и основното съдържание на правото на обезщетение за вреди, причинени от нарушение на член 101 ДФЕС, трябва да бъде от изключителната компетентност на Съюза. Всяка държава членка обаче следва да посочи компетентните юрисдикции и да определи процесуалните правила, приложими за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които субектите черпят от непосредственото действие на правото на Съюза ( 35 ).

90.

На второ място, макар да не признава изрично извършеното от генералните адвокати разграничение, Съдът го отразява в практиката си. По-специално той посочва, че за разлика от правилата за преценка на доказателствата и стандарта на доказване, които при липса на правила на Съюза в тази област спадат към процесуалната автономия на държавите членки, елементите от фактическия състав на нарушението трябва да са изпълнени, за да се приеме, че дадено предприятие е отговорно за съгласувана практика ( 36 ). В този ред на мисли Съдът редовно разглежда въпроса кой може да се позовава на правото на обезщетение за вреди, причинени вследствие на такова нарушение, с оглед на полезното действие на член 101 ДФЕС ( 37 ).

91.

На трето място, този прочит се подкрепя от Директива 2014/104. Всъщност в член 4 от тази директива, озаглавен „Принципи на ефективност и равностойност“, се уточнява, че в съответствие с принципа на ефективност държавите членки гарантират, че всички национални правила и процедури, свързани с предявяването на претенции за претърпени вреди, се подготвят и прилагат по начин, който не прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на предвиденото в правото на Съюза право на обезщетение в пълен размер за вреди, причинени вследствие на нарушение на конкурентното право.

92.

При тези условия, следва да се приеме, че правото на Съюза определя предпоставките за правото на обезщетение за вредите, причинени от такова нарушение.

93.

Поначало в частното право, като се изключи положението, при което конкретна разпоредба ограничава кръга на лицата, за които може да се счита, че са пострадали от нарушение на правна норма, въпросът кой има право на обезщетение произтича от едновременното прилагане на предпоставките за възникване на отговорността, а именно действителната вреда, причинно-следствена връзка между вредата и твърдяното поведение, както и неправомерността на укоримото поведение. Именно въз основа на тези условия може да се определи увреденото лице, което има право на обезщетение за вредите. В този ред на мисли правото на Съюза определя този, който може да претендира за право на обезщетение за вредите, причинени поради нарушаване на член 101 ДФЕС чрез предпоставките за възникване на отговорност за нарушение на конкурентното право.

94.

Макар правото на Съюза да определя кой може да претендира за право на обезщетение в пълен размер за вредите, причинени вследствие на нарушение на конкурентното право, трябва да се постави също и въпросът дали то определя също и възможността това право на обезщетение да се прехвърля и условията за действителност на неговото прехвърляне.

3)

Условията за действителност на прехвърлянето на вземане

95.

Прехвърлимостта на дадено вземане ( 38 ), и дори на дадено право, е една от характеристиките, която определя дали това право може да бъде цедирано. По същество в областта на частното право повечето общи имуществени права може да се прехвърлят ( 39 ).

96.

Във връзка с въпроса дали цедирането на вземане за обезщетение срещу Съюза е действително, Съдът приема, че такова вземане подлежи на прехвърляне, но че в съответствие с общия за държавите членки основен принцип на правото, приложим в правния ред на Съюза, прехвърляне на вземане с цел злоупотреба не е противопоставимо на съответните органи ( 40 ). От това съображение обаче не може да се направи извод, че правото на Съюза определя условията за действителност на всяко право на обезщетение, черпено от правото на Съюза. Всъщност съгласно член 340, втора алинея ДФЕС извъндоговорната отговорност на Съюза е уредена в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите членки. Поради това въпросът за разпределението на правомощията между Съюза и държавите членки не се поставя по същия начин в контекста на тази отговорност и в случая, при който, както по разглежданото дело, правото на Съюза определя само предпоставките за съответното вземане.

97.

Неотдавна във връзка с правото на обезщетение на пътниците във въздушния транспорт, гарантирано с Регламент (ЕО) № 261/2004 ( 41 ), Съдът описва прехвърлянето на това право на трето лице, извършено, за да си спести пътникът трудности и разходи, които могат да го разубедят да предприеме лични действия, като условие за упражняване на посоченото право на обезщетение ( 42 ). Същевременно Съдът посочва, че пътникът може да прехвърли вземането си на трето лице, „когато това е предвидено в релевантното национално право“ ( 43 ). Това съображение е приложимо към настоящото дело, доколкото от него следва, че прехвърлянето на право на обезщетение може да представлява условие за упражняването му и че ограниченията на такова прехвърляне са определени в националното право.

98.

Всъщност наистина може да се приеме, че прехвърлимостта на правото на обезщетение, като такава, произтича от самото естество на това право и следователно пряко от правото на Съюза. Настоящото дело обаче се отнася до условията за действителност на прехвърлянето на правото на обезщетение, което лицата, които твърдят, че са увредени, черпят както пътниците във въздушния транспорт, пряко от правото на Съюза. Поради това прехвърлянето на право на обезщетение в пълен размер за вредите, причинени от нарушение на конкурентното право, също е условие за упражняване на това право от ползващия се от него субект. Следователно условията, при които може да се извърши такова прехвърляне, са определени в националното право.

99.

Обратно на бележките на запитващата юрисдикция, изложени в акта за преюдициално запитване ( 44 ), това тълкуване не се поставя под въпрос от насоките, които може да се изведат от член 2, точка 4 от Директива 2014/104.

4)

Член 2, точка 4 от Директива 2014/104

100.

Обстоятелството, че в член 2, точка 4 от Директива 2014/104 в третата хипотеза, посочена в тази разпоредба, са споменати исковете, предявени от „физическо или юридическо лице, което е правоприемник на лице, за което се твърди, че е увредено, включително и лицето, придобило правото на иск“, не означава, че правото на Съюза налага на държавите членки форма на механизъм за прехвърляне на вземания или специфичните условия за действителност на такова прехвърляне.

101.

Всъщност това споменаване се съдържа в разпоредба, в която се определя понятието „иск за обезщетение за вреди“ по смисъла на Директива 2014/104. Следователно с него се преодолява съмнението по въпроса дали разпоредбите от тази директива се прилагат и по отношение на производствата, образувани по искане на лица, встъпили в правата на увредени лица ( 45 ). Както обаче изтъква Комисията в писменото си становище тази легална дефиниция на дадено понятие не предполага никакво задължение за държавите членки да въведат механизма за прехвърляне на вземания в рамките на материалното право. Следователно тази дефиниция също не определя дали, нито при какви условия, вземането за обезщетение в пълен размер за вредите, причинени от нарушение на конкурентното право, може да бъде цедирано от претърпяло такива вреди лице.

102.

Впрочем не може да се изведе задължението да се признае механизмът за прехвърляне на вземания и от препращането към националното право, предвидено в член 2, точка 4, втора хипотеза от Директива 2014/104. В тази хипотеза действително има препращане към националното право („лице, което действа от името на едно или няколко лица, за които се твърди, че са увредени, когато правото на Съюза или националното право предоставя тази възможност“ ( 46 )), докато в третата хипотеза, която се отнася до встъпването в правата по отношение на правата на лицето, което твърди, че е увредено, няма такова препращане.

103.

Въпреки това, от една страна, в съдебното заседание Комисията обяснява липсата на препращане към националното право в член 2, точка 4, трета хипотеза от Директива 2014/104 с факта, че при приемането на тази директива всички държави членки признават възможността за прехвърляне на вземането за обезщетение. Всъщност, както вече посочих ( 47 ), прехвърлянето на вземане, възникнало поради неправомерно действие, е прието в правния ред на Съюза, тъй като то отразява общ принцип за правото на държавите членки.

104.

От друга страна, фактът, че за разлика от третата хипотеза, втората хипотеза, предвидена в член 2, точка 4 от Директива 2014/104, препраща към правото на Съюза и към националното право, трябва да се тълкува с оглед на съображение 13 от тази директива. Всъщност това съображение гласи, че правото на обезщетение се признава за всички физически и юридически лица, като в този контекст се посочват „потребителите, предприятията и публичните органи“, но че посочената директива не следва да задължава държавите членки да въведат механизми за колективна защита във връзка с прилагането на членове 101 и 102 ДФЕС.

105.

Понастоящем колективните искове попадат в приложното поле на Директива (ЕС) 2020/1828 ( 48 ). Тази директива описва колективния иск като иск, предявен от компетентна структура от името на потребителите ( 49 ). Въпросът за включването на нарушенията на конкурентното право в приложното поле на посочената директива е обсъждан по време на подготвителните работи по нея. Поради колебания относно подхода, който следва да се възприеме, то в крайна сметка отпада ( 50 ).

106.

Фактът, че в хода на подготвителните работи са изразени противоположни виждания относно начина, по който колективните искове, свързани с нарушения на конкурентното право, да бъдат уредени на равнището на правото на Съюза, показва, че за разлика от поначало допустимото в правния ред на държавите членки прехвърляне на вземане, произтичащо от неправомерно действие ( 51 ), специална форма на такъв иск не е приета единодушно в Съюза. Според мен това обяснява защо в член 2, точка 4 от Директива 2014/104 във връзка с възможността за предявяване на колективни искове законодателят препраща към националното право и към правото на Съюза.

107.

Предвид изложеното по-горе следва да се приеме, че прехвърлянето на правото на обезщетение за вреди, причинени от нарушение на конкурентното право, на доставчик на правни услуги, който от свое име и на собствени разноски, но за сметка на цедентите, да предяви правата им, като ги обедини, представлява условие за упражняване на това право.

в)

По съответствието на забраната на механизма за прехвърляне на вземане с правото на Съюза

108.

Условията за действителност на прехвърляне на правото на обезщетение за причинените от нарушение на конкурентното право вреди на лицензиран доставчик на правни услуги са уредени не от правото на Съюза, а от приложимото национално право. Съгласно принципа на процесуалната автономия обаче тези условия не трябва да бъдат по-малко благоприятни от условията, отнасящи се до подобни вътрешноправни искове (принцип на равностойност), нито да бъдат уредени по начин, който прави получаването на обезщетение практически невъзможно или прекомерно трудно (принцип на ефективност) ( 52 ). Доколкото актът за преюдициално запитване визира само принципа на ефективност, ще се съсредоточа върху него. Преди разглеждането на този принцип следва да се посочи, че вторият въпрос се отнася както до принципа на ефективност, така и до член 47 от Хартата. Тоест следва да се установи дали разглежданата в главното производство забрана би трябвало да се анализира с оглед на принципа на ефективност или на този на Хартата.

1)

Принципът на ефективна съдебна защита

109.

Комисията подчертава, че забраната, разглеждана в главното производство, ограничава едно от условията за достъп до правосъдие, като налага ограничения на прехвърлянето на право на обезщетение на основание на конкурентното право. Тя разглежда тази забрана от гледна точка на принципа на ефективност и на член 47 от Хартата.

110.

Във връзка с това, докато с член 47, първа алинея от Хартата действително се прогласява право от процесуално естество ( 53 ), от гледна точка на увреденото от нарушение на член 101 ДФЕС лице забраната, разглеждана в главното производство, произтича от недействителността на прехвърлянето с оглед на материалното право и поради това се отнася до механизма на цесия, осъществена преди образуването на съдебно производство. Априори, би могло да се изтъкне, че не става въпрос за ограничаване на правото на ефективна съдебна защита на увреденото от нарушение на конкурентното право лице. В този ред на мисли процесуалните последици от тази недействителност, а именно липсата на активна процесуална легитимация, за цесионер ще бъдат само последиците от недействителността на договорите за цесия.

111.

В член 47 от Хартата обаче е прогласена идеята за съществуването на връзка между процесуалното право на ефективни правни средства за защита и правото, черпено от правото на Съюза. Всъщност според самия текст на тази разпоредба правото на ефективни правни средства за защита се отнася до положението, при което правата и свободите, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени. Няма никакво съмнение, че те могат да бъдат от материалноправен порядък. Всъщност безспорно е, че лицата, за които се твърди, че са пострадали от нарушение на член 101 ДФЕС, може да се позоват на правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в член 47 от Хартата ( 54 ).

112.

Впрочем Съдът признава, че национална правна уредба, според която работник на срочен договор, чийто трудов договор е прекратен с предизвестие, не е уведомен писмено в самото начало за основанието или основанията за това уволнение, ограничава достъпа на този работник на срочен договор до съдебно производство, гаранцията за който е закрепена именно в член 47 от Хартата. Всъщност според Съда по този начин този работник е лишен от важна информация, чрез която да прецени евентуалната необоснованост на уволнението си и ако е необходимо да подготви съдебен иск, с който да го оспори ( 55 ). Тоест тук става въпрос за правна уредба от материалноправен порядък, която поражда последици на процесуално равнище, като те може да се считат за ограничение на гарантираното с член 47 от Хартата право.

113.

При тези условия забраната, разглеждана в главното производство, също трябва да се приеме за ограничение на принципа на ефективна съдебна защита.

114.

Когато става въпрос за принципа на ефективност и за принципа на ефективна съдебна защита, прогласен в член 47 от Хартата, целта на Съда е да определи дали процесуалните правила не пораждат немалък риск притежателите на право, гарантирано от правния ред на Съюза, да не упражнят своите права ( 56 ). С други думи, произтичащото от принципа на ефективност изискване да не се прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото в този случай е тълкувано в смисъл, че съществува опасност от незаинтересованост на правните субекти.

115.

Освен това, както посочва запитващата юрисдикция ( 57 ), принципът на ефективна съдебна защита, разбира се, не е абсолютен. При ограничаването на този принцип обаче трябва да се спазва член 52, параграф 1 от Хартата, съгласно който всяко ограничаване на упражняването на основно право трябва да бъде „предвидено в закон“ и да зачита основното съдържание на това право и при спазване на принципа на пропорционалност може да бъде налагано само ако е необходимо и ако действително отговаря на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.

116.

Както обаче ще покажа по-долу по отношение на самото изискване, произтичащо от принципа на ефективност, също може да се правят компромиси.

117.

Поради това предлагам да анализирам забраната, разглеждана в главното производство, с оглед на нейното съответствие едновременно с принципа на ефективност и с принципа на ефективна съдебна защита.

2)

Съвместното прилагане на принципите на ефективност и на ефективна съдебна защита

118.

При липсата на правила на правото на Съюза по този въпрос, съгласно принципа на процесуална автономия, в националното право на всяка държава членка следва да се определят процесуалните правила, приложими за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които субектите черпят от непосредственото действие на правото на Съюза. Принципът на ефективност изисква защитата на правата, които частноправните субекти черпят от правото на Съюза, да не бъде поставена в зависимост от условия, които може да направят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на тези права ( 58 ).

119.

Трябва да поясня, че националните мерки, които уреждат действителността на прехвърляне на вземане на равнището на материалното право, представляват „процесуални правила“ по смисъла на понятието „процесуална автономия на държавите членки ( 59 ). Следователно принципът на ефективност допуска забраната на механизма на прехвърляне на вземания, разглеждан в главното производство, при условие че тя не прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на обезщетение в пълен размер на причинените от картел вреди. Освен това, както посочих ( 60 ), член 47 от Хартата предполага, че такива процесуални правила не трябва да пораждат немалък риск притежателите на право, гарантирано от правния ред на Съюза, да не упражнят правата си.

120.

Вторият преюдициален въпрос е основан на предпоставката, че забраната, разглеждана в главното производство, поражда такъв ефект и прави практически невъзможно или при всички случаи прекомерно трудно упражняването на иск за вреди в малък размер. Макар да е спорно, че искът в главното производство се отнася за вреди в такива размери, запитващата юрисдикция, изглежда, счита, че случаят е такъв.

121.

При всяко положение при проверката на национална мярка с оглед на принципа на ефективност, не е достатъчно тази мярка да се разглежда отделно. Напротив, следва да се вземат предвид всички аспекти на въпросния национален режим.

122.

Във връзка с това запитващата юрисдикция посочва, от една страна, че съгласно германското право, освен разглеждания в главното производство механизъм на прехвърляне на вземания, не съществува никаква друга приемлива възможност, и от друга страна, че националното законодателство не допуска този механизъм и прехвърлянето на вземания е санкционирано с недействителност. Тези две предпоставки се оспорват енергично от страните. Струва ми се безсмислено да повтарям изложените във връзка с това критики ( 61 ). При всяко положение, Съдът не може да постави под въпрос правната и фактическата обстановка, определена от запитващата юрисдикция. Запитващата юрисдикция обаче би следвало да преразгледа основателността на тези предпоставки. Те може да подлежат на контрол и от по-висшите инстанции.

123.

Освен това безспорно лицата, които твърдят, че са увредени от картел, може да предявят правата си индивидуално пред германските органи. Според запитващата юрисдикция обаче предявяването на правото им на обезщетение за причинени от картел вреди е сложно както от фактическа, така и от икономическа и правна гледна точка и поради това се оказва дълъг, скъп и рискован процес. Необходимата голяма инвестиция във време и финансови средства, както и рискът в процеса, имат възпиращ ефект за малките и средните предприятия, което обяснява изначалния им отказ да предявяват правата си по съдебен ред с рационална незаинтересованост.

124.

При тези обстоятелства би могъл да се постави въпросът дали самите процесуални условия, приложими за индивидуалните искове, не противоречат на принципите на ефективност и на ефективна съдебна защита. Всъщност условия, които могат да възпрат упражняването на правото, гарантирано от правния ред на Съюза, пред националните органи, не са в съответствие с тези принципи ( 62 ). Наистина актът за преюдициално запитване не се отнася до искове за обезщетение за вреди, предявени индивидуално от лица, пострадали от нарушение на конкурентното право. Запитващата юрисдикция обаче следва да се увери, че индивидуалният иск не е ефективно средство за защита на лицата, преди да може да приеме, че механизмът на цесия на вземания е единственото годно средство за упражняване на правото на обезщетение в пълен размер.

125.

Отново в този контекст запитващата юрисдикция, изглежда, посочва, че поради забраната, разглеждана в главното производство, и предвид приложимите давностни срокове, при всяко положение цедентите вече нямало да бъдат в състояние да предявят индивидуално претенциите си ( 63 ). Във връзка с това Съдът уточнява, че национална мярка, която задължава правния субект да предяви нов иск, евентуално пред друг съд, за определянето на подходяща санкция за нарушаването на правото на Съюза, няма да бъде в съответствие с принципа на ефективност, доколкото от това неизбежно произтичат процесуални пречки за правния субект от гледна точка по-специално на разходите, продължителността и правилата за представителство ( 64 ).

126.

С оглед на изложеното по-горе и ако се предположи, че предпоставките, на които се основава запитващата юрисдикция, са доказани, би следвало да се приеме, че забраната, разглеждана в главното производство, прави прекомерно трудно упражняването на правото на обезщетение в пълен размер за причинените от картел вреди и поради това поражда немалък риск притежателите на правата да не ги упражнят. Следователно тази забрана противоречи на принципите на ефективност и на ефективна съдебна защита.

127.

Остава да се определи дали тази забрана все пак може да се съвмести с принципа на ефективност, като се вземат предвид целите, на които е основана.

3)

Принципът, който стои в основата на съдебната система

128.

В рамките на разглеждането на националните мерки с оглед на принципа на ефективност, следва да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на съответната национална съдебна система, като гарантирането на правото на защита, принципа на правната сигурност и ефективното развитие на производството ( 65 ). Защитата на принцип, който е в основата на съдебната система на държава членка, обаче не ѝ позволява да пренебрегне напълно принципа на ефективност. Следва обаче да се разгледа дали национална мярка, която противоречи на този принцип, е оправдана с оглед на защитата на такъв основен принцип на съдебната система ( 66 ). Освен това Съдът e уточнил също, че при особени обстоятелства при такова разглеждане следва да се вземат предвид особеностите на разглежданите положения и интереси, за да се намери равновесие между изискването на принципа, който стои в основата на съответната съдебна система и последиците, които произтичат от спазването на този принцип за прилагането на правото на Съюза ( 67 ).

129.

Поради това компромисите, направени за сметка на принципа на ефективност, в полза на принцип, който стои в основата на съответната съдебна система, трябва да отговарят на условия, сходни на тези, които уреждат ограниченията на основните права. Всъщност, както вече посочих ( 68 ), ограничаването на основно право трябва да зачита неговото основно съдържание и при спазване на принципа на пропорционалност може да бъде налагано за това право само ако е необходимо и ако действително отговаря на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други лица.

130.

Ето защо в случая следва да се провери дали забраната, разглеждана в главното производство, може да бъде обоснована с оглед на защитата на получателите на такива услуги, като се имат предвид последиците, които произтичат от нея за прилагането на правото на Съюза и за лицата, увредени от нарушенията на конкурентното право ( 69 ).

131.

Забраната, разглеждана в главното производство, изглежда, е основана на съображения, свързани със защитата на лицата, които твърдят, че са увредени от нарушение на конкурентното право. Всъщност, от една страна, тази забрана произтича от неизпълнението на изискването за необходимата експертна квалификация на доставчика на правни услуги, което е въведено, за да се защити получателят на услугите от предоставяне на правни услуги от лице без квалификация. От друга страна, целта на посочената забрана е да се избегне рискът от конфликт на интереси, който може да навреди на положението на получателите на такива услуги ( 70 ).

132.

Въпреки че запитващата юрисдикция не се произнася по този въпрос, не може да се изключи фактът, че защитата на получателите на правните услуги е принцип, който стои в основата на съответната национална съдебна система. Всъщност, както задължителното представителство от лице, оправомощено да се явява пред юрисдикция на държава членка ( 71 ), целта на такава защита, изглежда, се стреми да гарантира съблюдаването на правото на справедлив процес и на ефективната правна защита на правните субекти.

133.

При прочита на акта за преюдициално запитване се създава впечатлението, че забраната, разглеждана в главното производство, се налага автоматично за всяко използване на механизма за прехвърляне на вземания с оглед на предявяване на колективен иск за събиране на вземания в областта на конкурентното право. Макар някои от страните да посочват, че този подход не съответства на националната съдебна практика в тази област, запитващата юрисдикция все пак следва да провери дали тази забрана наистина се налага автоматично, или напротив тя се основава на проверка за наличието на евентуален конфликт на интереси или на недостатъчни умения на цесионера, като се имат предвид предметът и характеристиките на разглеждания иск. Ще продължа анализа си, като взема предвид хипотезата за автоматично налагане на тази забрана. Всъщност в акта за преюдициално запитване са изложени общи твърдения, без да се посочва дали съществуването на такъв конфликт на интереси или на такива недостатъчни умения на съответния концесионер е правдоподобно. Нищо не подсказва също, че цесионерът може да представи допълнителни доказателства и да оспори недействителността на цесията.

134.

По този начин от акта за преюдициално запитване следва, че забраната, разглеждана в главното производство, прави илюзорна във всички случаи възможността увредени от картел лица да упражнят гарантираните им от правния ред на Съюза права чрез механизма за прехвърляне на вземания.

135.

При тези обстоятелства предвид последиците, които произтичат от забраната, разглеждана в главното производство, за прилагането на правото на Съюза и за пострадалите от нарушенията на конкурентното право лица и с оглед на решаващата роля на частноправните субекти за прилагането на конкурентното право в правния ред на Съюза ( 72 ), посочената забрана не може да бъде обоснована с изискването за зачитане на правото на справедлив съдебен процес и на ефективната правна защита на правните субекти.

136.

Поради това следва да се приеме, че член 101 ДФЕС, член 2, точка 4, член 3, параграф 4 и член 4 от Директива 2014/104, както и член 47 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат тълкуването на националното право, което при липсата на окончателно решение за нарушение на конкурентното право води до автоматичното изключване на възможността лица, които твърдят, че са увредени, да прехвърлят своите вземания за обезщетение за причинените от картел вреди на довереник — лицензиран доставчик на правни услуги, за да ги предяви чрез колективен иск, при положение че не съществуват други считани за равностойни законови или договорни възможности за обединяване на вземания за обезщетение за вреди и поради това предявяването на искове за обезщетение за вреди в малък размер би било практически невъзможно или във всички случаи прекомерно трудно. Тази забрана не би могла да се обоснове с изискването за зачитане на правото на справедлив съдебен процес и на ефективната правна защита на правните субекти.

Б.

Третият преюдициален въпрос

137.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи по същество дали член 101 ДФЕС, Директива 2014/104 и член 47 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че запитващата юрисдикция трябва да остави без приложение националните разпоредби, стоящи в основата на забраната на механизма за прехвърляне на вземания, която противоречи на принципите на ефективност и на ефективна съдебна защита.

1.

По допустимостта

138.

Otto Fuchs и провинция Северен Рейн-Вестфалия оспорват допустимостта на третия преюдициален въпрос. По същество същите страни изтъкват, че обратно на предвиденото в член 267 ДФЕС, този въпрос се отнася не до тълкуването на правото на Съюза, а до прилагането на правото на Съюза на национално равнище в особен случай и до изводите, които запитващата юрисдикция трябва да направи във връзка с решението, което следва да постанови.

139.

Начинът, по който е формулиран този въпрос, всъщност може да създаде впечатлението, че той се отнася до прилагането на правото на Съюза. С този въпрос обаче запитващата юрисдикция се опитва да установи дали, като се има предвид принципът на предимство, член 101 ДФЕС, Директива 2014/104 и член 47 от Хартата позволяват да се остави без приложение национална разпоредба, която не съответства на правото на Съюза. Този въпрос не е без значение, като се има предвид, че първите два преюдициални въпроса се отнасят по-специално до тълкуването на вторичното право и че спорът в главното производство е между частноправни субекти. Което е още по-важно, посоченият въпрос се отнася до тълкуването на правото на Съюза.

2.

По същество

140.

Според отговора ми на втория преюдициален въпрос, като се има предвид фактическата и правната обстановка, описана от запитващата юрисдикция, забраната, разглеждана в главното производство, противоречи на принципите на ефективност и на ефективна съдебна защита.

141.

Следва да се подчертае, че макар третият преюдициален въпрос да се основава на предпоставката, че съответстващото тълкуване на националните разпоредби на правото на Съюза е изключено, запитващата юрисдикция все пак не обяснява защо в случая не е възможно нюансирано тълкуване на RDG. Следва да се припомни, че националните съдилища са длъжни, прилагайки националното право да го тълкуват във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на разглежданата разпоредба от правото на Съюза, като вземат предвид цялото вътрешно право и прилагат признатите от последното тълкувателни методи, за да се гарантира пълната ефективност на тази разпоредба и да се достигне до разрешение, съответстващо на преследваната с нея цел ( 73 ).

142.

Впрочем наистина, вторият въпрос се отнася по-специално до тълкуването на разпоредбите на Директива 2014/104 и спорът в главното производство е между частноправни субекти. Тази директива обаче потвърждава единствено правото на възстановяване в пълен размер на вредите, причинени от нарушение на конкурентното право, гарантирано с член 101 ДФЕС. Поради това забраната, разглеждана в главното производство, е условие за упражняване на право, произтичащо от разпоредба, която не е лишена от непосредствено действие ( 74 ).

143.

Поради това, ако запитващата юрисдикция не счита, че е в състояние да възприеме тълкуване на разпоредбите, които са в основата на забраната, разглеждана в главното производство, съответстващо на принципите на ефективност и на ефективна съдебна защита, тя следва да остави без приложение тези национални разпоредби и да приеме, че цесиите на вземане са действителни ( 75 ).

144.

Поради това предлагам на третия въпрос да се отговори, че член 101 ДФЕС, Директива 2014/104 и член 52 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че запитващата юрисдикция трябва да остави без приложение националните разпоредби, които съставляват основата на забраната, разглеждана в главното производство, която противоречи на принципите на ефективност и на ефективна съдебна защита.

V.

Заключение

145.

Предвид всички изложени по-горе съображения, предлагам на Съда да отговори на поставените от Landgericht Dortmund (Областен съд Дортмунд, Германия) преюдициални въпроси по следния начин: