Съгласно член 78 („Установяване на вземания“) от Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза и за отмяна на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета (ОВ L 298, 2012 г., стр. 1): „1.Установяването на вземане представлява действие, чрез което отговорният разпоредител с бюджетни кредити:

а)проверява наличието на задължението;

б)определя или проверява действителността и размера на задължението;

в)проверява условията, съгласно които задължението е изискуемо.

2.Собствените ресурси, предоставени на Комисията, както и всички вземания, които са определени като безспорни, ликвидни и изискуеми, се установяват чрез нареждане за събиране до счетоводителя, последвано от дебитно известие, изпратено на длъжника, като и двете се съставят от отговорния разпоредител с бюджетни кредити. 3.Недължимо платените суми се възстановяват. 4.На Комисията се предоставят правомощия да приема делегирани актове в съответствие с член 210 относно подробните правила за установяването на вземанията, включително процедурата и оправдателните документи, както и на лихвата за забава“.

Член 79 („Разпореждане за събиране“) от този регламент предвижда в параграф 1: „Разпореждането за събиране представлява действие, с което отговорният разпоредител с бюджетни кредити дава указание на счетоводителя чрез издаване на нареждане за събиране да събере вземане, което е установено от отговорния разпоредител с бюджетни кредити“.

Съгласно член 80 („Правила относно събирането“), параграф 1 от този регламент: „Счетоводителят предприема действия по нарежданията за събиране на вземания, надлежно съставени от отговорния разпоредител с бюджетни кредити. Счетоводителят полага необходимата грижа, за да гарантира, че Съюзът получава своите приходи, и следи за гарантиране на правата на Съюза. Счетоводителят пристъпва към събиране на вземанията на Съюза чрез прихващане с насрещно вземане на всеки длъжник, който от своя страна има вземане към Съюза. Тези вземания трябва да бъдат безспорни, ликвидни и изискуеми“.

Член 81 („Давностен срок“) от Регламент № 966/2012 гласи: „1.Без да се засягат разпоредбите на специалните актове и прилагането на Решение 2007/436/ЕО, Евратом [на Съвета от 7 юни 2007 година относно системата на собствените ресурси на Европейските общности (ОВ L 163, 2007 г., стр. 17)], вземанията на Съюза към трети лица и вземанията на трети лица към Съюза подлежат на давностен срок от пет години. 2.На Комисията се предоставят правомощия да приема делегирани актове в съответствие с член 210 относно подробните правила за давностния срок“.

Има аналогия между формулировката на член 81, параграф 1 от Регламент № 966/2012 и тази на член 73а от Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета от 25 юни 2002 година относно Финансовия регламент, приложим за общия бюджет на Европейските общности (ОВ L 248, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 3, стр. 198), изменен с Регламент (ЕО, Евратом) № 1995/2006 на Съвета от 13 декември 2006 г. (ОВ L 390, 2006 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 7, стр. 137).

Съгласно член 81 от Делегиран регламент (ЕС) № 1268/2012 на Комисията от 29 октомври 2012 година относно правилата за прилагане на Регламент № 966/2012 (ОВ L 362, 2012 г., стр. 1): „За да установи дадено вземане, отговорният разпоредител с бюджетни кредити проверява дали:

а)вземането е безспорно, в смисъл че е безусловно;

б)вземането е ликвидно, в точно парично изражение;

в)вземането е изискуемо и не е обвързано със срок за плащане;

г)данните за длъжника са верни;

д)вземането е записано в правилната бюджетна позиция;

е)оправдателните документи са редовни; и

ж)принципът на добро финансово управление е спазен, по-специално по отношение на критериите по член 91, параграф 1, буква а)“.

По смисъла на член 82, параграфи 1 и 2 от този регламент: „1.Установяването на вземане се основава на оправдателна документация, която доказва правото на Съюза. 2.Преди да установи дадено вземане, отговорният разпоредител с бюджетни кредити лично проверява оправдателните документи или на своя отговорност се уверява, че това е направено“.

Съгласно член 93 („Правила относно давностните срокове“) от посочения делегиран регламент: „1.Давностният срок за вземанията на Съюза от трети страни започва да тече при изтичане на крайния срок, съобщен на длъжника в дебитното известие съгласно член 80, параграф 3, буква б). Давностният срок за вземанията на трети страни от Съюза започва да тече от датата, на която плащането на вземането на третата страна стане дължимо съгласно съответното правно задължение. […] 6.Вземания не се събират след изтичане на давностния срок, установен в параграфи 1—5“.

Текстът на член 93, параграф 1 от Делегиран регламент № 1268/2012 съответства на този на член 85б, параграф 1 от Регламент (ЕО, Евратом) № 2342/2002 на Комисията от 23 декември 2002 година относно определянето на подробни правила за прилагането на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 (ОВ L 357, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 4, стр. 3), изменен с Регламент (ЕО, Евратом) № 478/2007 на Комисията от 23 април 2007 година за изменение на Регламент (ЕО, Евратом) № 2342/2002 за определяне на подробни правила за прилагане на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 (ОВ L 111, 2007 г., стр. 13).

Съгласно член 27, параграф 3 от Правилника за изплащане на разноски и надбавки на членовете на Европейския парламент (наричан по-нататък „Правилникът за разноски и надбавки“), в редакцията му в сила до 14 юли 2009 г.: „Когато, след провеждане на консултации с квесторите, генералният секретар достигне до убеждение, че определени суми са били недължимо платени на основание на предвидени в настоящия правилник надбавки в полза на членове на ЕП, той разпорежда връщане на тези суми от съответния член на ЕП“.

Съгласно член 68 („Възстановяване на надвзети суми“) от решението на Бюрото на Европейския парламент от 19 май 2008 година и от 9 юли 2008 година за установяване на мерки по прилагане на устава на членовете на Европейския парламент (ОВ C 159, 2009 г., стр. 1), в редакцията му в сила след 21 октомври 2010 г. (ОВ C 283, 2010 г., стр. 9) (наричани по-нататък „мерките по прилагане“): „1.Суми, недължимо платени съгласно настоящите мерки по прилагане, са основание за предявяване на искане за възстановяване на надвзети суми. Генералният секретар разпорежда сумите да бъдат възстановени от страна на съответния член на ЕП. 2.Решението за възстановяване се взема, като се отчита действителното изпълнение на мандата на члена на ЕП и правилното функциониране на Парламента, като генералният секретар първо изслушва съответния член на ЕП. 3.Настоящият член се прилага и по отношение на бившите членове на ЕП и трети лица“.

В дял III („Общи и заключителни разпоредби“) от цитираните мерки по прилагане се намира глава 4 („Заключителни разпоредби“). Част от глава 4 е член 72 („Възражения“), който предвижда: „1.Член на ЕП, който счита, че настоящите мерки по прилагане не се прилагат правилно спрямо самия него от компетентните органи, може да подаде писмено възражение до генералния секретар. В решението на генералния секретар по това възражение се посочват мотивите, на които то се основава. 2.Членът на ЕП, който не е съгласен с решението на генералния секретар, може в рамките на два месеца, след като бъде уведомен за решението на генералния секретар, да отправи искане въпросът да бъде отнесен за разглеждане от квесторите, които вземат решение, след като се консултират с генералния секретар. 3.Ако дадена страна по процедурата за подаване на възражение не е съгласна с решението, прието от квесторите, тя може в рамките на два месеца след уведомяването за това решение, да отправи искане въпросът да бъде отнесен за разглеждане от Бюрото, което взема окончателното решение. 4.Настоящият член се прилага също така по отношение на законните правоприемници на члена на ЕП, както и на бившите членове на ЕП и техните законни правоприемници“.

Съгласно член 74 от Правилата за прилагане: „С изключение на временните разпоредби, включени в дял IV, действието на Правилника за разноски и надбавки се прекратява в деня на влизане в сила на устава“.

С първото си основание, което се състои от шест части, жалбоподателят по същество поддържа, че Общият съд неправилно е приложил мерките по прилагане, допуснал е противоречие на мотиви в обжалваното съдебно решение и не се е съобразил с принципа на зачитане на правото на защита.

Според Парламента пък твърдението, че първата, петата и шестата част от първото основание са налице, е недопустимо, тъй като с тях жалбоподателят просто възпроизвел, без да критикува конкретно мотивите на Общия съд в обжалваното съдебно решение, изложените пред последния доводи. В останалата си част твърдението, че това основание е налице, било отчасти безпредметно и отчасти неоснователно.

По отношение на сочената от Парламента недопустимост на първата, петата и шестата част от първото основание следва да се припомни, че когато страна оспорва тълкуването или прилагането на правото на Съюза от Общия съд, разгледаните в първоинстанционното производство правни въпроси могат отново да бъдат обсъдени в хода на производството по обжалване. Всъщност, ако страната не може да основе жалбата си пред Съда на вече изложени пред Общия съд основания и доводи, производството по обжалване отчасти би се обезсмислило (вж. по-специално решение от 21 септември 2010 г., Швеция и др./API и Комисия, C‑514/07 P, C‑528/07 P и C‑532/07 P, EU:C:2010:541, т. 116).

Вярно е, че в настоящия случай на някои пасажи от доводите, развити от жалбоподателя в рамките на първото основание, им липсва стегнатост, но от жалбата все пак ясно се вижда, че развитите в рамките на първата, петата и шестата част от това основание доводи целят да докажат, че Общият съд е приложил неправилно мерките по прилагане и е нарушил правото на защита на жалбоподателя. Ето защо твърдението, че тези части са налице, е допустимо.

С първата част от първото си основание жалбоподателят поддържа, че Общият съд не се съобразил с изричния текст на член 68, параграф 3 от мерките по прилагане, където се уточнява, че тази разпоредба се прилага и по отношение на бившите членове на ЕП и трети лица, тъй като постановил, че тези мерки по прилагане не се прилагат за водената срещу жалбоподателя процедура за събиране, макар да било безспорно, че същият е бивш член на ЕП.

В тази насока от член 68, параграф 1 от мерките по прилагане следва, че „[с]уми, недължимо платени съгласно настоящите мерки по прилагане, са основание за предявяване на искане за възстановяване на надвзети суми“. Така член 68, параграф 1 уточнява материалния обхват на член 68, като го ограничава до събирането на сумите, изплатени в приложение на тези мерки по прилагане. Безспорно е обаче, че процесните в настоящия случай суми са били изплатени на жалбоподателя в приложение на Правилника за разноски и надбавки, а не на мерките по прилагане, влезли в сила след момента на спорните плащания. Ето защо Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, доколкото в точки 27 и 28 от обжалваното съдебно решение е изключил приложимостта на член 68 от мерките по прилагане към настоящия случай, като фактът, че в тази разпоредба се говори за бившите членове на ЕП, е ирелевантен в това отношение.

Също така е уместно да се отбележи, че съгласно член 72, параграфи 1, 3 и 4 от мерките по прилагане тази разпоредба има за цел да създаде процедура за подаване на възражение, по която генералният секретар да може да разглежда оплакванията на настоящите и на бившите членове на ЕП, както и на законните им правоприемници, що се отнася до правилното прилагане спрямо тях на споменатите мерки. След като Общият съд правилно е постановил, че водената срещу жалбоподателя процедура за възстановяване на недължимо платени суми не се базира на член 68 от мерките по прилагане, следва да се приеме за установено, че никакво оплакване на жалбоподателя относно провеждането на тази процедура не би могло да се счита за възражение по смисъла на член 72.

Следователно Общият съд изобщо не е допуснал грешка при прилагане на правото, изключвайки в точки 27, 28 и 31 от обжалваното съдебно решение приложимостта на мерките по прилагане към процедурата за събиране на процесните в настоящия случай вземания.

При тези обстоятелства трябва да се отхвърли и петата част от това основание — грешка при прилагане на правото, която Общият съд допуснал, като постановил, че спорното решение е можело да бъде прието въз основа на членове 78—80 от Регламент № 966/2012, при положение че към процедурата за възстановяване на недължимо платени суми, водена срещу бивш член на ЕП, трябвало да се прилагат единствено мерките по прилагане.

Както отбелязва Общият съд в точка 31 от обжалваното съдебно решение, всъщност фактът, че членове 78—80 от Регламент № 966/2012 не съдържат подробни правила специално относно процедурата за събиране на вземания от членове на ЕП, а касаят установяването на вземания на Съюза и разпореждането за събиране, сам по себе си не може да направи приложими мерките по прилагане, в разрез с техния материален обхват.

Ето защо първата и петата част от първото основание трябва да бъдат отхвърлени.

Колкото до втората и четвъртата част от първото основание — твърдение за противоречиви мотиви на обжалваното съдебно решение, що се отнася до приложимостта в настоящия случай на член 68 от мерките по прилагане и на Правилника за разноски и надбавки — налага се изводът, че те се основават на неправилен прочит на обжалваното съдебно решение.

На първо място, всъщност след като в точки 27 и 28 от обжалваното съдебно решение приема, че мерките по прилагане не са приложими към водената срещу жалбоподателя процедура, в точка 29 от същото решение Общият съд ясно посочва, че ще разгледа доводите на жалбоподателя за неправилно прилагане на членове 68 и 72 от мерките по прилагане „независимо от въпроса дали възстановяването на недължимо платените суми трябва да се базира на мерките по прилагане“ и „ако се предположи, че мерките по прилагане са били приложими“. Следователно в обжалваното съдебно решение Общият съд не е допуснал противоречие на мотиви, що се отнася до приложимостта в настоящия случай на член 68, тъй като за пълнота е проверил дали е налице нарушение на мерките по прилагане.

На второ място, от обжалваното съдебно решение е видно, че в точка 27 от него Общият съд установява, че макар плащането на процесните суми през периода 2001—2004 г. да е било извършвано на основание на Правилника за разноски и надбавки, последният е бил отменен, както посочва Общият съд в точка 30 от същото решение, в деня на влизане в сила на Решение 2005/684/ЕО, Евратом на Европейския парламент от 28 септември 2005 година за приемане на Устав на членовете на Европейския парламент (ОВ L 262, 2005 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 6, стр. 28). При това положение Общият съд правилно е постановил в точка 31 от обжалваното съдебно решение, без да допусне каквото и да било противоречие в тази насока в решението си, че процедурата за събиране на недължимо платените суми, в контекста на която е прието спорното решение през 2013 г., не може да се основава на Правилника за разноски и надбавки.

В допълнение, след като Общият съд правилно е отсъдил, видно от точки 40—44 от настоящото решение, че мерките по прилагане не са приложими към настоящия случай, налага се също изводът, че третата и четвъртата част от първото основание на жалбоподателя — доколкото с тях се твърди неправилно тълкуване на взаимовръзката между членове 68 и 72 от споменатите мерки по прилагане и изопачаване на съдържанието на писмото от 27 юни 2013 г., което според жалбоподателя трябвало да се счита за възражение по смисъла на член 72 — са насочени срещу мотиви на обжалваното съдебно решение, изложени по съображения за изчерпателност, и съгласно постоянната практика на Съда не биха могли да доведат до отмяната на това решение (вж. решения от 21 декември 2011 г., Франция/People’s Mojahedin Organization of Iran, C‑27/09 P, EU:C:2011:853, т. 79 и от 13 февруари 2014 г., Унгария/Комисия, C‑31/13 P, EU:C:2014:70, т. 82).

С оглед на предходното втората, третата и четвъртата част от първото основание трябва да бъдат отхвърлени.

На последно място, досежно шестата част от това основание — грешка при прилагане на правото от Общия съд при преценката му на твърдяното незачитане от Парламента на правото на защита на жалбоподателя — следва да се припомни, че принципът на зачитане на правото на защита във всяко производство, което е открито срещу определено лице и може да завърши с увреждащ акт, е общ принцип на правото на Съюза, който трябва да се прилага дори при липсата на специална правна уредба в тази насока. Споменатият принцип изисква адресатите на решения, които засягат осезаемо интересите им, да имат възможност да представят надлежно становището си по обстоятелствата, сочени срещу тях и лежащи в основата на тези решения (вж. в този смисъл решения от 12 февруари 1992 г., Нидерландия и др./Комисия, C‑48/90 и C‑66/90, EU:C:1992:63, т. 44 и 45, от 24 октомври 1996 г., Комисия/Lisrestal и др., C‑32/95 P, EU:C:1996:402, т. 30 и от 9 юни 2005 г., Испания/Комисия, C‑287/02, EU:C:2005:368, т. 37).

С тази част жалбоподателят упреква Общия съд, че в точка 37 от обжалваното съдебно решение неправилно приел, че неизпращането на писмото му от 27 юни 2013 г. на квесторите не е накърнило неговото право на защита, понеже тези квестори дали становището си, без да им е известна позицията на жалбоподателя.

В това отношение от точки 32—39 от обжалваното съдебно решение става ясно, че Общият съд е проверил дали при липсата на специална процедура за събиране на недължимо платени суми, предвидена в Регламент № 966/2012, правото на защита на жалбоподателя е било зачетено в процедурата, довела до приемане на спорното решение. В точка 33 от обжалваното съдебно решение Общият съд установява — без това да е оспорено от жалбоподателя в неговата жалба — че преди приемане на спорното решение „генералният секретар, от една страна, е изслушал жалбоподателя, а от друга, се е консултирал с квесторите“.

Жалбоподателят не твърди и изопачаване на направената от Общия съд фактическа преценка в точка 36 от обжалваното съдебно решение, че обратно на соченото от него пред Общия съд, квесторите не са се произнесли в процедурата, довела до приемането на спорното решение, а с тях само е направено консултиране, като становището им не е обвързващо за генералния секретар при приемането на това решение.

В допълнение, както установява Общият съд в точка 37 от обжалваното съдебно решение — без тази констатация да е оспорена от жалбоподателя в неговата жалба — макар Парламентът да е признал, че писмото от 27 юни 2013 г. не е било изпратено на квесторите, то представлява просто изготвен от жалбоподателя доклад за изслушването му пред генералния секретар. При липсата обаче на каквото и да било допълнително обстоятелство, доказващо как неизпращането на това писмо на квесторите в рамките на консултирането с тях нарушава изискванията, които произтичат от зачитането на правото на защита на жалбоподателя и които са припомнени в точка 51 от настоящото решение, се налага изводът, че Общият съд правилно е отхвърлил довода на жалбоподателя за нарушение на правото му на защита. Ето защо шестата част от първото основание за обжалване следва да се отхвърли.

С оглед на изложеното дотук първото основание трябва да бъде изцяло отхвърлено.

С второто си основание жалбоподателят твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, защото в точка 54 от обжалваното съдебно решение приел, че тежестта за доказване на използването на надбавката за парламентарно сътрудничество съгласно Правилника за разноски и надбавки е възложена, в рамките на процедурата за възстановяване на тази надбавка, на жалбоподателя, а не на Парламента. Общият съд трябвало да признае, че с оглед на обстоятелствата — от една страна, че към момента, в който я е поискал, жалбоподателят е отговарял на предвидените от този правилник условия относно отпускането на въпросната надбавка, и от друга, че спорното решение е прието повече от девет години след края на мандата на жалбоподателя — тежестта за доказване пада върху Парламента.

Според Парламента това основание, доколкото с него се твърди неправилно прилагане на Правилника за разноски и надбавки, що се отнася до тежестта за доказване на отговарящото на изискванията използване на надбавките за парламентарно сътрудничество, е негодно, тъй като е насочено срещу мотиви от обжалваното съдебно решение, изложени за изчерпателност. Доколкото се отнася до незачитането на принципа на разумен срок във връзка с тежестта за това доказване, по мнение на Парламента твърдението за наличието на това основание е неоснователно.

Следва да се приеме за установено, че второто основание — доколкото с него се твърди грешка при прилагане на правото, която Общият съд допуснал, като постановил в точка 54 от обжалваното съдебно решение, че „[…] жалбоподателят е трябвало да представи обстоятелствата, които могат да поставят под въпрос [спорното] решение, при положение че в него е посочено, че същият не е представил никакво доказателство, че съответните парламентарни сътрудници са работили като парламентарни сътрудници по смисъла на член 14 от Правилника за разноски и надбавки“ — е насочено срещу мотиви от обжалваното съдебно решение, изложени за изчерпателност. Всъщност от точка 54 следва, че оплакването на жалбоподателя за тежестта за доказване, за която се твърди, че се носи от Парламента, е представено за първи път пред Общия съд на етапа на писмената реплика и поради това е обявено за недопустимо от Общия съд.

Ето защо в тази насока съгласно съдебната практика, припомнена в точка 49 от настоящото решение, това основание трябва да бъде отхвърлено като негодно.

В допълнение, доколкото жалбоподателят също така твърди, че по отношение на използването на надбавките за парламентарно сътрудничество в съответствие с Правилника за разноски и надбавки Общият съд неправилно установил тежестта за доказване в полза на Парламента, независимо от изминалия дълъг период от края на мандата на това лице като член на ЕП до датата на приемане на спорното решение, необходимо е да се подчертае, че от преписката от първоинстанционното производство следва, че пред Общия съд не са излагани такива доводи. Следователно този довод е нов и съгласно постоянната практика на Съда трябва да се отхвърли като недопустим (решение от 8 март 2016 г., Гърция/Комисия, C‑431/14 P, EU:C:2016:145, т. 55 и цитираната съдебна практика).

Ето защо второто основание трябва да бъде отхвърлено.

С третото си основание жалбоподателят упреква Общия съд, на първо място, в незачитане на принципа на състезателност, тъй като не се произнесъл по нарушението на член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), въпреки че ЕКПЧ била обвързваща за Парламента като институция на Съюза.

На второ място, според жалбоподателя принципът на безпристрастност, така както следва от член 6 от ЕКПЧ, има по-широк обхват от принципа на добра администрация, използван от Общия съд в обжалваното съдебно решение при произнасянето по съответното основание, изложено в подкрепа на подадената пред него жалба. Следователно Общият съд нарушил и принципа на безпристрастност.

Парламентът твърди основно, че твърдението, че третото основание е налице, трябва да се отхвърли като недопустимо, защото жалбоподателят просто повторил доводите, вече изложени от него пред Общия съд. В допълнение, това основание било изведено от неправилен прочит на обжалваното съдебно решение, защото Общият съд надлежно мотивирал отхвърлянето от него на основанието, с което се твърди пристрастност на генералния секретар. Във всеки случай член 6 от ЕКПЧ бил неприложим към процедурата пред генералния секретар.

Най-напред, по отношение на тезата на Парламента, че твърдението, че третото основание е налице, трябва да се отхвърли като недопустимо, е нужно да се подчертае — предвид напомнената в точка 37 от настоящото решение съдебна практика — че когато страна оспорва тълкуването или прилагането на правото на Съюза от Общия съд, разгледаните в първоинстанционното производство правни въпроси могат отново да бъдат обсъдени в хода на производството по обжалване, тъй като иначе производството по обжалване отчасти би се обезсмислило. Този довод е още по-релевантен, когато Общият съд е упрекнат, че не е разгледал дадено основание на жалбоподателя (вж. определение от 22 юни 2004 г., Meyer/Комисия, C‑151/03 P, непубликувано, EU:C:2004:381, т. 50).

С третото си основание жалбоподателят упреква Общия съд, че не се е произнесъл по довода му за нарушение в настоящия случай на член 6 от ЕКПЧ. Следователно твърдението, че третото основание за обжалване е налице, е допустимо.

В тази насока следва да се отбележи, че с довода, че Общият съд не се произнесъл по изведеното от член 6 от ЕКПЧ оплакване, жалбоподателят всъщност упреква Общия съд, че при разглеждането на оплакването за незачитане на принципа на безпристрастност не се е произнесъл по довода му, изложен за първи път в писмената реплика, че този принцип е залегнал и в член 6, който бил обвързващ за Парламента като институция на Съюза.

Съгласно постоянната съдебна практика обаче задължението на Общия съд да мотивира своите решения не означава, че той е длъжен да отговаря в подробности на всеки изложен довод (вж. решение от 9 септември 2008 г., FIAMM и др./Съвет и Комисия, C‑120/06 P и C‑121/06 P, EU:C:2008:476, т. 91 и определение от 29 октомври 2009 г., Portela/Комисия, C‑85/09 P, непубликувано, EU:C:2009:685, т. 31). Следователно мотивите на Общия съд могат да бъдат и имплицитни, при условие че дават възможност на заинтересованите лица да се запознаят с мотивите, на които се основава решението на Общия съд, а на Съда — да разполага с достатъчно данни, за да упражни своя контрол (вж. по-специално решение от 22 май 2008 г., Evonik Degussa/Комисия, C‑266/06 P, EU:C:2008:295, т. 103 и от 8 март 2016 г., Гърция/Комисия, C‑431/14 P, т. 38).

С оглед на тази съдебна практика се налага изводът, че макар в точки 63—68 от обжалваното съдебно решение Общият съд да не се е произнесъл изрично относно член 6 от ЕКПЧ, от мотивите на Общия съд все пак ясно се вижда, че той е изразил становище по оплакването, изведено от принципа на безпристрастност, като го е отхвърлил със съображения, които дават възможност на жалбоподателя да разбере мотивите за неговото решение, а на Съда — да упражни своя контрол. В тази насока Общият съд по-специално отбелязва в точка 63 от обжалваното съдебно решение, че принципът на добра администрация, приложим за всички институции на Съюза, включва задължението за всяка институция да провери безпристрастно всички релевантни за конкретния случай обстоятелства. В точка 64 от това решение той също така отбелязва, че генералният секретар трябва тържествено да поеме пред Бюрото на Парламента задължението да изпълнява функциите си напълно безпристрастно и съзнателно. По-нататък, в точки 65—68 от същото решение, след направена задълбочена проверка той констатира, че генералният секретар не е нарушил това задължение при приемането на спорното решение. Следователно в точки 63—68 от обжалваното съдебно решение Общият съд се е произнесъл по оплакването на жалбоподателя за незачитане на принципа на безпристрастност.

В допълнение, без да е необходимо произнасяне по въпроса дали член 6 от ЕКПЧ се прилага към водено от Парламента административно производство, отнасящо се до събирането на недължимо платени суми, следва да се отбележи, че доколкото жалбоподателят сочи единствено че принципът на безпристрастност, който следва от тази разпоредба, има по-широк обхват в сравнение с контекста на принципа за добра администрация, той все пак не излага никакъв правен довод, който да може да постави под въпрос констатациите на Общия съд в точки 63—68 от обжалваното съдебно решение.

Поради това този довод трябва да се отхвърли като недопустим в съответствие с постоянната практика на Съда, съгласно която жалбата трябва точно да посочва пороците на съдебното решение, чиято отмяна се иска, както и конкретните правни доводи, с които се подкрепя това искане (решения от 11 април 2013 г., Mindo/Комисия, C‑652/11 P, EU:C:2013:229, т. 21 и от 3 октомври 2013 г., Inuit Tapiriit Kanatamiи др./Парламент и Съвет, C‑583/11 P, EU:C:2013:625, т. 46).

Ето защо третото основание, изложено в подкрепа на жалбата, подадена от жалбоподателя, трябва да бъде отхвърлено.