1

С жалбата си на основание член 263 ДФЕС жалбоподателката, г-жа Nigar Kirimova, иска отмяната на Решение № ER 93419‑2020 на изпълнителния директор на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) от 30 септември 2020 г. относно молбата за дерогация, която жалбоподателката е подала на основание член 120, параграф 4, буква б) от Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 154, 2017 г., стр. 1) (наричано по-нататък „обжалваното решение“).

Обстоятелствата по спора

2

На 10 октомври 2019 г. жалбоподателката подава до EUIPO молба за включване в списъка на професионалните представители пред Службата в съответствие с член 120 от Регламент 2017/1001. Тъй като е гражданка на Република Азербайджан, едновременно с това тя иска на основание параграф 4, буква б) от този член дерогация от изискването да е гражданин на една от държавите — членки на Европейското икономическо пространство (ЕИП), предвидено в член 120, параграф 2, буква а) от посочения регламент.

3

С писмо от 30 януари 2020 г. EUIPO уведомява жалбоподателката, че искането ѝ за дерогация е недопустимо.

4

С писма от 9 и 13 март 2020 г., чието съдържание по същество е идентично, жалбоподателката представя становището си в отговор на писмото от 30 януари 2020 г.

5

На 30 септември 2020 г., с обжалваното решение, изпълнителният директор на EUIPO отхвърля искането за дерогация на жалбоподателката.

Искания на страните

6

Жалбоподателката иска по същество от Общия съд:

–

да отмени обжалваното решение,

–

да разпореди на EUIPO да ѝ предостави дерогация от изискването за гражданство,

–

да разпореди на EUIPO да я включи в списъка на професионалните представители,

–

да осъди EUIPO да заплати съдебните разноски.

7

EUIPO моли Общия съд:

–

да отхвърли жалбата като неоснователна,

–

да осъди жалбоподателката да заплати съдебните разноски.

От правна страна

По второто и третото искане на жалбоподателката

8

EUIPO твърди, че Общият съд няма компетентност да издава разпореждания на институциите или органите на Европейския съюз, и че следователно второто и третото искане на жалбоподателката са недопустими. EUIPO добавя, че Общият съд не разполага с правомощието да измени обжалваното решение, тъй като такова правомощие съществува само по отношение на решенията на апелативните състави. Според EUIPO приложимата правна уредба не предвижда възможност за обжалване пред апелативен състав на решения като обжалваното решение.

9

Жалбоподателката изтъква в отговор, че иска от Общия съд да измени обжалваното решение и че Общият съд има правомощието да изменя решенията на EUIPO по силата на член 72 от Регламент 2017/1001 — разпоредба, която била приложима в случая по аналогия, както по делото, по което е постановено решение от 13 юли 2017 г., Rosenich/EUIPO (T‑527/14, EU:T:2017:487). Следователно, ако Общият съд приемел, че обжалваното решение трябва да бъде отменено, той трябвало да го измени. Това следвало и от текста на член 103 от Регламент 2017/1001. Освен това изпълнителният директор нарушил „съществено процесуално изискване“, като ѝ отказал възможността да подаде жалба срещу обжалваното решение пред апелативен състав на EUIPO.

10

С второто и третото искане в жалбата жалбоподателката иска от Общия съд да „разпореди на EUIPO“ да допусне изключение от изискването за гражданство и да я впише в списъка на професионалните представители. В писмената реплика и в становището си след връщането на делото за ново разглеждане, в рамките на същите искания тя моли Общия съд да „измени [обжалваното] решение“, като ѝ предостави дерогация от изискването за гражданство и като разпореди на EUIPO да я включи в списъка на професионалните представители. Независимо обаче от въпроса дали по този начин жалбоподателката е изменила обхвата на посочените искания, и от допустимостта на такова изменение в случая, достатъчно е да се отбележи, че и в двете хипотези посочените искания трябва да бъдат отхвърлени поради липсата на компетентност на Общия съд да ги разгледа.

11

На първо място, доколкото трябва да се приеме, че с посочените искания от Общия съд се иска да разпореди на EUIPO да предприеме определени мерки, трябва да се припомни, че в рамките на контрола за законосъобразност на основание член 263 ДФЕС Общият съд не е компетентен да дава задължителни указания на институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, дори ако тези разпореждания са свързани с условията за изпълнение на решенията му (вж. определение от 26 октомври 1995 г., Pevasa и Inpesca/Комисия, C‑199/94 P и C‑200/94 P, EU:C:1995:360, т. 24 и цитираната съдебна практика). Съгласно член 266 ДФЕС, когато даден акт бъде отменен, институцията, органът, службата или агенцията, чийто акт е бил отменен, трябва да предприеме необходимите мерки за изпълнение на решението.

12

На второ място, доколкото трябва да се приеме, че с посочените искания от Общия съд се иска да измени обжалваното решение, следва да се отбележи, че Общият съд не е компетентен да измени решение на изпълнителния директор, каквото е приетото от него решение на основание член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001.

13

Член 72, параграф 3 от Регламент 2017/1001 действително предвижда, че „Общият съд може да отмени или да промени оспорваното решение“. Налага се обаче изводът, че посочената разпоредба се отнася само до жалбите срещу решения на апелативните състави, а не до жалбите срещу решения на изпълнителния директор. Подобно тълкуване произтича от текста на член 72 от посочения регламент, който по силата на параграф 1 от него се отнася само до „решенията на апелативните състави във връзка с жалби“, както и от структурата на глава VII (членове 66—73) от този регламент, която се отнася само до производствата по обжалване пред апелативните състави и до изхода на тези производства. Следователно член 72, параграф 3 от посочения регламент не може да се тълкува в смисъл, че предоставя на Общия съд правомощието да изменя решение на изпълнителния директор.

14

Доводите на жалбоподателката, изведени от решение от 13 юли 2017 г., Rosenich/EUIPO (T‑527/14, EU:T:2017:487), и от член 103, параграф 1, първо изречение от Регламент 2017/1001, не могат да доведат до различно тълкуване.

15

От една страна, делото, по което е постановено решение от 13 юли 2017 г., Rosenich/EUIPO (T‑527/14, EU:T:2017:487), има за предмет жалба за отмяна на решение на апелативен състав, с което се отказва включването на физическо лице в списъка на професионалните представители, с мотива, че то не отговаря на изискването по член 93, параграф 2, буква б) от Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 78, 2009 г., стр. 1) (понастоящем член 120, параграф 2, буква б) от Регламент 2017/1001). За разлика от това, предмет на настоящото дело е жалба за отмяна на решение на изпълнителния директор, с което на жалбоподателката се отказва дерогация от изискването, предвидено в член 120, параграф 2, буква а) от Регламент 2017/1001, по силата на параграф 4, буква б) от същия член, който изрично предоставя на изпълнителния директор правомощието да приеме такова решение. Така решението, изменено от Общия съд по делото, на което се позовава жалбоподателката, е на апелативен състав, докато обжалваното решение е на изпълнителния директор, което потвърждава възприетото в точка 13 по-горе тълкуване.

16

Освен това, противно на твърденията на жалбоподателката, тя не е имала възможност да оспори обжалваното решение пред апелативен състав. Всъщност съгласно член 66, параграф 1 от Регламент 2017/1001 във връзка с член 159, букви а)—г) и е) от същия регламент само решенията на проверителите, на отделите по споровете, на отдела, натоварен с воденето на регистъра, на отделите по отмяна и когато е приложимо, на друго звено или лице, определено от изпълнителния директор за това, могат да бъдат обжалвани пред апелативен състав. Също така съгласно член 165, параграф 1 от този регламент във връзка с членове 160—164 от същия регламент апелативните състави са компетентни да разглеждат жалби срещу решения, взети от проверителите, отделите по споровете, отдела, натоварен с воденето на регистъра, отделите по отмяна и когато е приложимо, от друго звено или лице, определено за това от изпълнителния директор. Следователно от тези разпоредби следва, че решенията на изпълнителния директор не подлежат на обжалване пред апелативните състави и че апелативните състави не са компетентни да се произнасят по жалби срещу такива решения. Този извод не се опровергава от обстоятелствата по делото, по което е постановено решение от 13 юли 2017 г., Rosenich/EUIPO (T‑527/14, EU:T:2017:487), тъй като по посоченото дело оспореното пред Общия съд решение на апелативния състав не се отнася до жалба срещу решение на изпълнителния директор, а както е видно от точка 14 от посоченото решение, до жалба срещу решение на „директора на дирекция „Подпомагане на основната дейност“ на EUIPO, действа[щ] в качеството си на член на отдела по управление на марките и дизайните и по юридическите въпроси“.

17

От друга страна, член 103 от Регламент 2017/1001 урежда отмяната на решенията на EUIPO, а параграф 1, първо изречение предвижда, че „[к]огато [EUIPO] е извършила вписване в регистъра или е взела решение, което съдържа явна грешка по вина на Службата, тя прави нужното вписването да бъде заличено или решението да бъде отменено“. Трябва да се констатира, че посочената разпоредба не се отнася до правомощието на Общия съд за изменение и следователно не може да му предостави компетентност да изменя решение на изпълнителния директор.

18

Следователно второто и третото искане на жалбоподателката трябва да се отхвърлят поради липсата на компетентност на Общия съд да се произнесе по тях.

По същество

19

В подкрепа на жалбата си жалбоподателката изтъква пет основания, изведени, първото, от нарушение на принципа на правна сигурност, второто, от нарушение на член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, третото, от нарушение на принципа на добра администрация, четвъртото, от нарушение на правото на изслушване и петото, от грешка в преценката на доказателствата.

20

В случая Общият съд счита за уместно да разгледа най-напред второто основание на жалбата.

По второто основание — нарушение на член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001

21

Жалбоподателката твърди по същество, че изпълнителният директор е нарушил член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, като е тълкувал и приложил неправилно посочената разпоредба в обжалваното решение. Най-напред, изискването, свързано с необходимостта от професионален опит в оправомощаващата държава членка, нарушавало основните принципи на Съюза. По-нататък, подобно изискване било дискриминационно и необосновано по отношение на целта на разпоредбата, тъй като придобитият опит в различните държави членки трябвало да има една и съща стойност. Накрая, подходът на изпълнителния директор лишавал от съдържание член 120, параграф 2, буква в) от посочения регламент, тъй като втората част от него предвиждала възможността за получаване на правоспособност без упражняване на професията.

22

EUIPO възразява най-напред, че признаването на квалификацията по смисъла на член 120, параграф 2, буква в) от Регламент 2017/1001 не означава, че съответното лице е „висококвалифициран специалист“ по смисъла на член 120, параграф 4, буква б) от същия регламент. По-нататък, според EUIPO изискването за професионален опит в оправомощаващата държава членка не ограничава свободното предоставяне на услуги, тъй като заявителят не трябва да упражнява от тази територия, а се основава на националната си правоспособност по смисъла на член 120, параграф 2, буква в) от Регламент 2017/1001. В случая обаче жалбоподателката не била доказала, че се е основала на ирландската си правоспособност, нито че я е използвала. Освен това според EUIPO, тъй като правилата за придобиване на правоспособност за представителство не са хомогенни в рамките на ЕИП, подходът на изпълнителния директор позволявал да се гарантира високата квалификация на заявителите. Накрая, при всички положения, дори подходът на изпълнителния директор да бил неправилен, в случая не бил доказан никакъв професионален опит, за да се докаже висока квалификация.

23

Доколкото с настоящото основание се повдига въпросът дали изпълнителният директор е нарушил член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, следва най-напред да се припомни, че тази разпоредба е включена в глава IX от посочения регламент, в която се съдържат „Процедурни разпоредби“, и по-специално в раздел 4 от последната, който се отнася до „представителството“.

24

Във връзка с последното, съгласно член 120, параграф 1, букви а) и б) от Регламент 2017/1001 представителството на физически или юридически лица пред EUIPO може да се извършва само от практикуващ юрист, който се ползва с правоспособност, или от професионални представители, включени в поддържан от EUIPO списък.

25

Условията за вписване в списъка на професионалните представители, поддържан от EUIPO, са посочени в параграф 2, букви а), б) и в) от същия член. Става въпрос за три кумулативни изисквания. Може да бъде вписано всяко физическо лице, което, първо, е гражданин на държава — членка на ЕИП (наричано по-нататък „изискването за гражданство“), второ, има място на стопанска дейност или място на заетост в ЕИП (наричано по-нататък „изискването за местожителство“) и трето, има право да представлява физически или юридически лица по въпросите на марките пред Бюрото за интелектуална собственост на Бенелюкс или пред централното ведомство за индустриална собственост на държава — членка на ЕИП (наричано по-нататък „изискването за правоспособност“).

26

Параграф 4 от същия член предвижда, че изпълнителният директор на EUIPO може да предоставя дерогации по отношение на първото и третото от посочените изисквания. Що се отнася по-специално до изискването за гражданство, член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, а именно разпоредбата, за която жалбоподателката твърди, че е нарушена в настоящия случай, предвижда, че изпълнителният директор „може да предостави“ дерогация „в случай на висококвалифицирани специалисти“, при условие че са изпълнени другите две изисквания. Освен това, що се отнася до изискването за правоспособност, според което е необходимо съответните лица „обичайно да са упражнявали тази дейност в продължение на най-малко пет години“, съгласно член 120, параграф 4, буква а) от посочения регламент изпълнителният директор може да предостави дерогация от обичайното упражняване, „когато заявителят представи доказателство, че е придобил изискваната квалификация по друг начин“.

27

Ето защо следва да се определи дали признаването на статута на „висококвалифициран специалист“, предвиден в член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, изисква значителен професионален опит в оправомощаващата държава членка, както приема изпълнителният директор в точка 21 от обжалваното решение.

28

В това отношение най-напред следва да се отбележи, че нито Регламент 2017/1001, нито Делегиран регламент (ЕС) 2018/625 на Комисията от 5 март 2018 година за допълнение на Регламент 2017/1001 и за отмяна на Делегиран регламент (ЕС) 2017/1430 (ОВ L 104, 2018 г., стр. 1), нито Регламент за изпълнение (ЕС) 2018/626 на Комисията от 5 март 2018 година за определяне на подробни правила за прилагането на някои разпоредби на Регламент 2017/1001 и за отмяна на Регламент за изпълнение (ЕС) 2017/1431 (ОВ L 104, 2018 г., стр. 37) определят понятието „висококвалифициран специалист“. Освен това определение на това понятие не се съдържа и в предходния Регламент № 207/2009, в който посоченото понятие е включено в член 93, параграф 4, буква б) от него с член 1, точка 87, буква б) от Регламент (ЕС) 2015/2424 на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2015 година за изменение на Регламент № 207/2009 и Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията за прилагане на Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета относно марката на Общността и за отмяна на Регламент (ЕО) № 2869/95 на Комисията относно таксите, събирани от Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки и дизайн) (ОВ L 341, 2015 г., стр. 21).

29

При това положение за тълкуването на понятие от правото на Съюза трябва да се вземе предвид не само текстът на разпоредбата, съдържаща това понятие, но и контекстът, в който тя се вписва, както и целите, преследвани с правната уредба, от която тя е част (решение от 24 ноември 2011 г., Circul Globus Bucureşti, C‑283/10, EU:C:2011:772, т. 32).

30

Що се отнася до текста и контекста на разглежданата разпоредба, от една страна, следва да се отбележи, че понятието „висококвалифициран специалист“ се състои от две думи, първата от които — сложна. В обичайното си значение съществителното „специалист“ обозначава лице, което упражнява определена професия, прилагателното „квалифициран“ означава, че това лице притежава качества, умения, способности или знания, за да извърши определена дейност, а наречието „високо“ обозначава особено високата степен на тази квалификация. Следователно, разгледано в своята цялост, посоченото понятие, изглежда, се отнася до специалисти с особено високи качества, умения, способности или знания, в случая — в областта на марките, предвид контекста, в който то се вписва.

31

Така, от буквална гледна точка, понятието „висококвалифициран специалист“ не изглежда да предполага само по себе си някакво ограничение по отношение на начина, по който съответният специалист придобива качествата, уменията, способностите или знанията в областта на марките, по-специално по отношение на определено място или определен вид дейност.

32

От друга страна, в посочената разпоредба се посочва, че другите две изисквания, предвидени в член 120, параграф 2, букви б) и в) от Регламент 2017/1001, а именно изискването за местожителство и изискването за правоспособност, трябва във всички случаи да бъдат изпълнени, за да може да се допусне изключение от изискването за гражданство. Това уточнение, съдържащо се в разглежданата разпоредба, подчертава не само кумулативния характер на трите изисквания, предвидени в член 120, параграф 2 от Регламент 2017/1001, но и техния самостоятелен характер.

33

Изискването за правоспособност трябва да бъде изпълнено по реда, предвиден в член 120, параграф 2, буква в) от Регламент 2017/1001, както от физическите лица, които са граждани на държава — членка на ЕИП, и следователно отговарят на изискването за гражданство, така и от физическите лица, които не са граждани на държава — членка на ЕИП, и искат дерогация от изискването за гражданство поради статута си на „висококвалифициран специалист“.

34

Следователно от текста на разглежданата разпоредба и от контекста, в който тя се вписва, следва, че статутът на „висококвалифициран специалист“ е независим и допълнителен спрямо изискването за правоспособност и няма връзка с необходимите условия за изпълнението на посоченото изискване (или за да се получи дерогация във връзка с това изискване), нито по-специално с държавата членка, предоставила правоспособността в съответствие с националната си правна уредба. Така качествата, компетентността, уменията или особено високите познания в областта на марките, които позволяват да се докаже статутът на „висококвалифициран специалист“, могат да бъдат придобити от лице, което не е гражданин на държава — членка ЕИП, както в държава — членка на ЕИП, така и в трета страна, преди или след получаването на национална правоспособност в ЕИП по смисъла на член 120, параграф 2, буква в) от Регламент 2017/1001.

35

Що се отнася до целите на правната уредба, част от която е разглежданата разпоредба, от съображение 43 от Регламент 2017/1001 следва, че правилата относно представителството пред EUIPO трябва да гарантират плавно, ефективно и ефикасно функциониране на системата на марките на Европейския съюз. По същия начин в съображение 18 от Делегиран регламент 2018/625 се посочва, че тези правила трябва да гарантират безпроблемно, ефективно и ефикасно функциониране на тази система.

36

Преследването на такива цели в областта на представителството в рамките на системата на марката на Европейския съюз не предполага статутът на „висококвалифициран специалист“ да е обусловен от определен професионален опит в дадена държава членка или да има връзка с определена държава членка.

37

Напротив, от гледна точка на целите, преследвани с правилата в областта на представителството, изглежда без значение дали особено високите качества, компетентност, умения или познания на искащия дерогация специалист са били придобити в дадена държава членка, а не в друга, дори в трета държава, тъй като във всеки случай, заявител, който не е гражданин на държава — членка на ЕИП, трябва да отговаря и на изискванията за местожителство и правоспособност, които от своя страна изискват връзка с държава — членка на ЕИП.

38

От гореизложеното следва, че изискването, свързано с необходимостта от професионален опит в оправомощаващата държава членка, приложено от изпълнителния директор в обжалваното решение, произтича от прекомерно ограничително и неправилно тълкуване на понятието „висококвалифициран специалист“ по смисъла на член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, като установява необходимо съответствие между това понятие и оправомощаващата държава по смисъла на член 120, параграф 2, буква в) от същия регламент. Такова тълкуване не съответства на обхвата на посоченото понятие, както следва от неговия текст, контекст и цели. Всъщност нито един от тези критерии за тълкуване не позволява да се направи извод, че статутът на „висококвалифициран специалист“ изисква като необходимо условие професионален опит — и то значителен — в оправомощаващата държава членка.

39

Следователно, тъй като изпълнителният директор е нарушил член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, като е тълкувал прекомерно ограничително и неправилно понятието „висококвалифициран специалист“, второто основание на жалбата следва да се уважи.

40

Следва обаче да се отбележи, както изтъква EUIPO пред Общия съд, че обжалваното решение не се основава единствено на твърдяна липса на професионален опит в оправомощаващата държава членка, установена в точка 21 от посоченото решение. Както личи от точки 20 и 22 от това решение, то се основава и на твърдяно като цяло твърде ниско равнище на представените от жалбоподателката доказателства, които не позволявали да се приеме, че тя е „висококвалифициран“ специалист, като изпълнителният директор признава, че тя е квалифициран специалист. Следователно обжалваното решение се опира по същество на две отделни и самостоятелни основания, свързани, от една страна, с мястото на професионалния опит и от друга страна, с нивото на професионалната квалификация, установена с доказателствата. От това следва, че извършеното от изпълнителния директор нарушение на член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, що се отнася до мястото на професионалния опит, само по себе си не може да доведе до установяване на незаконосъобразността на това решение в неговата цялост, тъй като това нарушение не засяга основанието на обжалваното решение, отнасящо се до нивото на професионалната квалификация.

41

Поради това Общият съд счита за уместно да разгледа първото основание на жалбата.

По първото основание, изведено от нарушението на принципа на правна сигурност

42

Жалбоподателката твърди, че изпълнителният директор е нарушил принципа на правна сигурност, като е приложил с обратна сила по отношение на искането ѝ за дерогация насоките за разглеждане от EUIPO, посочени в член 153, параграф 1, буква л) от Регламент 2017/1001 (наричани по-нататък „Насоките на EUIPO“), от 2020 г., които не са били в сила към момента на това искане. Отговорът на жалбоподателката от 9 и 13 март 2020 г. не бил ново заявление, като единственото искане на жалбоподателката било това от 10 октомври 2019 г. Следователно приложимите насоки на EUIPO били тези, които са били в сила към момента на подаването на искането, а именно насоките от 2017 г., които не изискват професионален опит в оправомощаващата държава членка. Неточно било да се твърди, че Насоките на EUIPO от 2020 г. съдържат само допълнителни подробности спрямо тези от 2017 г. и че не променят тълкуването на правните изисквания, като изпълнителният директор приложил подход, който не е предвиден в правната уредба.

43

EUIPO отвръща, че не е разглеждала отговора на жалбоподателката от 9 и 13 март 2020 г. като ново искане. EUIPO подчертава, че изискването съответното лице да е „висококвалифициран специалист“, е „въведено в [Регламент 2017/1001] с последната законодателна реформа от 2017 г.“, с която „законодателят е въвел по-строг критерий“ за предоставянето на дерогация от изискването за гражданство в сравнение с Регламент № 207/2009, който посочва само „особени ситуации“. Насоките на EUIPO от 2020 г. само предвиждали допълнителни подробности и не променяли правните изисквания. EUIPO посочва, че всички заявления, подадени на основание на Регламент 2017/1001, са били разгледани по същия начин. Накрая, според EUIPO, ако жалбоподателката е имала съмнения относно документите, които трябва да бъдат представени, тя е трябвало да се свърже с нея.

–

Предварителни бележки относно приложимите правни принципи

44

Принципът на правна сигурност, който е част от общите принципи на правото на Съюза и следствие от който е принципът на защита на оправданите правни очаквания, изисква действието на правните норми да е ясно, точно и предвидимо, за да могат заинтересованите лица да се ориентират в правни положения и отношения, свързани с правния ред на Съюза (решения от 8 декември 2011 г., France Télécom/Комисия, C‑81/10 P, EU:C:2011:811, т. 100, и от 9 октомври 2014 г., Traum, C‑492/13, EU:C:2014:2267, т. 28).

45

Принципът на правна сигурност не изисква да няма промяна в правните норми. Така частноправният субект не може да има правни очаквания за пълната липса на изменение на тези правила, а може единствено да постави под въпрос условията за прилагане на такова изменение (решение от 7 юни 2005 г., VEMW и др., C‑17/03, EU:C:2005:362, т. 81).

46

В това отношение, по-специално що се отнася до прилагането на правните норми във времето, съгласно установената съдебна практика, макар че правното основание на даден акт и приложимите процесуални норми трябва да са в сила към датата на приемането на този акт, от принципите относно прилагането на закона по време и от изискванията на принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания произтича задължение за прилагане на материалноправните норми, които са действали към момента на настъпването на разглежданите факти, дори тези норми да не са вече в сила към датата на приемането на съответния акт от институцията на Съюза (вж. в този смисъл решения от 14 юни 2016 г., Комисия/McBride и др., C‑361/14 P, EU:C:2016:434, т. 40 и цитираната съдебна практика, и от 15 март 2018 г., Deichmann, C‑256/16, EU:C:2018:187, т. 76).

47

Що се отнася до Насоките на EUIPO, от уводната им част е видно, че става въпрос за документ, който е приет с решение на изпълнителния директор и има за цел да отрази практиката на EUIPO в областта на марките, като я кодифицира. От решенията на изпълнителния директор, с които се приемат Насоките на EUIPO, е видно, че те се вземат на основание член 157, параграф 4, буква а) от Регламент 2017/1001, който предоставя на изпълнителния директор правомощието да „взема всички необходими мерки, включително приемането на вътрешни административни инструкции и публикуването на известия, за да гарантира доброто функциониране на [EUIPO]“, и в съответствие с член 153, параграф 1, буква л) от същия регламент, който изрично предвижда, че управителният съвет на EUIPO трябва да бъде „консултиран преди приемането на насоките [на EUIPO]“. Освен това посочените решения се публикуват в Официалния вестник на EUIPO по член 116, параграф 1, буква б) от посочения регламент и определят датата на „влизане в сила“ на Насоките на EUIPO.

48

От съдебната практика следва, че макар Насоките на EUIPO да нямат задължителна сила, те представляват източник на информация за практиката на EUIPO. Тези насоки са кодификация на определена линия на поведение, която EUIPO сама предлага да приеме, така че при условие за съответствие с правните разпоредби от по-висок ранг от тях произтича самоограничение за EUIPO, доколкото тя следва да се съобразява с правилата, които си е наложила (вж. решение от 8 юни 2022 г., Muschaweck/EUIPO — CONZE (UM), T‑293/21, EU:T:2022:345, т. 38 и 39 и цитираната съдебна практика).

49

Във връзка с последното следва да се припомни, че Съдът вече е постановил, произнасяйки се по вътрешни мерки, приети от администрация на Съюза, че макар да не могат да бъдат квалифицирани като „правни норми“, които администрацията във всеки случай е длъжна да спазва, те все пак съдържат правила за поведение, уточняващи практиката, която трябва да се следва, от които администрацията не може да се отклони в конкретен случай, без да изложи мотиви, съвместими с принципа на равно третиране. Като приема такива правила за поведение и като обявява посредством публикуването им, че ще ги прилага занапред към съответните случаи, съответната администрация се самоограничава в упражняването на своето право на преценка и не би могла да се отклонява от тези норми, тъй като това би означавало да бъде евентуално санкционирана за нарушение на общи принципи на правото, като принципите на равно третиране или на защита на оправданите правни очаквания (вж. в този смисъл решение от 28 юни 2005 г., Dansk Rørindustri и др./Комисия, C‑189/02 P, C‑202/02 P, C‑205/02 P—C‑208/02 P и C‑213/02 P, EU:C:2005:408, т. 209 и 211).

50

От гореизложеното следва, че в случай като настоящия изпълнителният директор трябва да се съобрази с евентуалните релевантни правила за поведение, съдържащи се в Насоките на EUIPO за прилагането на член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, и за тази цел да спази принципите относно прилагането на тези правила за поведение във времето в съответствие с принципа на правна сигурност. След като правила за поведение като съдържащите се в Насоките на EUIPO, макар да не са задължителни, могат да допринесат за гарантиране на прозрачността, предвидимостта и правната сигурност в дейността на EUIPO (вж. по аналогия решения от 7 март 2002 г., Италия/Комисия, C‑310/99, EU:C:2002:143, т. 52, и от 12 февруари 2014 г., Beco/Комисия, T‑81/12, EU:T:2014:71, т. 70), не може да се допусне прилагането им да се извършва в нарушение на общите принципи на правото, като принципа на правна сигурност, по-специално що се отнася до тяхното прилагане във времето.

51

Безспорно е, че съгласно припомнената в точка 49 по-горе съдебна практика не може да се изключи възможността в конкретен случай изпълнителният директор да се отклони от посочените правила за поведение, като изложи мотиви, съобразени с принципа на равно третиране. Освен това, тъй като тези правила за поведение ограничават само администрацията, която ги е приела, те не могат да попречат в конкретен случай на молителя да докаже статута на „висококвалифициран специалист“ въз основа на обстоятелства, различни от тези, които евентуално произтичат от практиката на изпълнителния директор, представена в Насоките на EUIPO.

52

Следователно именно в светлината на тези принципи трябва да се провери дали в обжалваното решение изпълнителният директор, в нарушение на принципа на правна сигурност, от една страна, е определил неправилно датата на искането за дерогация на жалбоподателката и от друга страна, е приложил неправилно към това искане насоки на EUIPO, които не са били в сила към тази дата.

–

Приложение в настоящия случай

53

На първо място, що се отнася до датата, на която жалбоподателката е подала искането си за дерогация, от точка 1 от обжалваното решение е видно, че според изпълнителния директор на 9 март 2020 г. жалбоподателката е подала пълно искане за освобождаване. По-специално от точка 4 от обжалваното решение е видно, че според изпълнителния директор, след писмото на EUIPO от 30 януари 2020 г. в отговор на искането за дерогация, подадено първоначално на 10 октомври 2019 г., жалбоподателката е подала „ново искане“ на 9 март 2020 г. и следователно това е датата на искането.

54

Налага се обаче изводът, че посочените данни относно производството, съдържащи се в обжалваното решение, са отчасти неточни. Всъщност от представените пред Общия съд доказателства е видно, че жалбоподателката е подала искането си за дерогация на 10 октомври 2019 г. и че с писмата си от 9 и 13 март 2020 г. не е представила ново искане за дерогация, а само е отговорила на писмото на EUIPO от 30 януари 2020 г. Следователно единственото искане за дерогация, направено от жалбоподателката, е това от 10 октомври 2019 г. и доказателствата в подкрепа на това искане са представени както като приложение към посоченото искане, така и като приложение към писмата от 9 и 13 март 2020 г.

55

От това следва, както правилно изтъква жалбоподателката, че изпълнителният директор неправилно е приел, че искането ѝ за дерогация е подадено на 9 март 2020 г., докато то е подадено на 10 октомври 2019 г.

56

На второ място, що се отнася до Насоките на EUIPO, приложими към искането на жалбоподателката, следва да се отбележи следното.

57

Първо, че към момента на подаването на посоченото искане на 10 октомври 2019 г. Насоките на EUIPO от 2017 г., приети на 22 септември 2017 г., са били в сила от 1 октомври 2017 г., като това е и датата, от която се прилага Регламент 2017/1001 съгласно член 212, втора алинея от него. От друга страна, Насоките на EUIPO от 2020 г. са приети от изпълнителния директор на 12 декември 2019 г. и влизат в сила на 1 февруари 2020 г. Следователно последните са били в сила към момента на приемането на обжалваното решение от изпълнителния директор на 20 септември 2020 г.

58

Второ, че указанията, съдържащи се в Насоките на EUIPO от 2017 г. и в тези от 2020 г. относно практиката на изпълнителния директор при преценката на исканията за дерогиране на изискването за гражданство на основание член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, се различават значително.

59

От една страна, в част A, раздел 5, точка 2.3.4 от Насоките на EUIPO от 2017 г., отнасяща се до дерогацията от изискването за гражданство, се посочва единствено, че такава дерогация може да бъде разрешена при „определени обстоятелства“.

60

От друга страна, част A, раздел 5, точка 2.3.4 от Насоките на EUIPO от 2020 г. обаче, след като посочва също, че разглежданата дерогация може да бъде допусната при „специални обстоятелства“ и че става въпрос за „извънредни обстоятелства“, уточнява, конкретно относно дерогирането на изискването за гражданство:

–

е свързан конкретно с въпроси от областта на марката […],

–

е получен конкретно „действайки в качеството си на представител“ по въпроси от областта на марката […],

–

принадлежи към портфолиото на конкретна марка […],

–

е получен при негова (нейна) отговорност и правомощия,

–

е придобит в държавата членка на ЕИП, в която подаващият искането понастоящем има предоставено право […] по смисъла на член 120, параграф 2, буква в) от [Регламент 2017/1001],

–

надвишава минималното изискване за продължителност от 5 години, […] ако предоставеното право на представителство се основава на опит, а не на квалификация.

–

опит в правни области, свързани с индустриалната собственост, различни от марки и дизайни […],

–

служебни квалификации […],

–

опит, получен под надзор, подпомаган от други лица, като част от екип и т.н.,

–

публикации, изследвания или статии в признати издания или специализирани публикации с партньорска оценка, съавторство на книги, опит в сферата на образованието по въпросите на интелектуалната собственост“.

61

С други думи, в Насоките на EUIPO за 2020 г. са изброени шест минимални кумулативни изисквания по отношение на професионалния опит, които се проверяват от изпълнителния директор в рамките на неговата оценка, както и четири обстоятелства, които сами по себе си не се считат за достатъчни от изпълнителния директор, но които могат да бъдат взети предвид, ако посочените изисквания са изпълнени.

62

Така Насоките на EUIPO от 2020 г. посочват елементи за оценка на исканията за дерогиране на условието за гражданство, които не са фигурирали в Насоките на EUIPO от 2017 г. и следователно представляват нова и по-ограничителна практика на изпълнителния директор в сравнение с изложената в Насоките на EUIPO от 2017 г. Що се отнася до довода на EUIPO, че Насоките на EUIPO от 2020 г. не променили практиката на изпълнителния директор, която била идентична при действието на старите насоки на EUIPO от 2017 г., достатъчно е да се отбележи, че този довод изобщо не е подкрепен с доказателства, като същото важи и за довода, че всички подадени по силата на Регламент 2017/1001 искания били оценени по един и същ начин.

63

Ето защо се налага изводът, че различните указания, съдържащи се в Насоките на EUIPO от 2017 г. и от 2020 г. относно практиката на изпълнителния директор във връзка с оценяването на исканията за дерогиране на изискването за гражданство, могат да имат значително въздействие не само върху оценката от страна на изпълнителния директор на искане за дерогация, но и на по-ранен етап — върху съдържанието на такова искане или върху решението за подаване на посоченото искане. Всъщност, без да се засяга възможността заявителят да докаже, че притежава статут на „висококвалифициран специалист“ въз основа на обстоятелства, различни от изброените в тези насоки, като бе посочено в точка 51 по-горе, посочените насоки позволяват на заявителите евентуално да предвидят въз основа на кои обстоятелства изпълнителният директор може да оцени искането за дерогация. От тази гледна точка обаче доказването, че дадено лице има статут на „висококвалифициран специалист“ с оглед на „извънредни обстоятелства“, предполагащи изпълнението на шест минимални кумулативни изисквания по отношение на професионалния опит по смисъла на Насоките на EUIPO от 2020 г., има явно различен обхват от доказването на този статут само с оглед на „определени обстоятелства“, релевантни по смисъла на Насоките на EUIPO от 2017 г.

64

Трето, макар да не уточнява формално приложените насоки на EUIPO, в точка 14 от обжалваното решение изпълнителният директор изрично възпроизвежда изискванията и обстоятелствата, посочени в Насоките на EUIPO от 2020 г. (припомнени в точка 60 по-горе), и посочва в точка 15 от това решение, че искането и доказателствата на жалбоподателката трябва да се разгледат в светлината на тези съображения. Така в точка 20 от обжалваното решение изпълнителният директор посочва, че жалбоподателката не може да получи дерогация с оглед на обясненията в посочената точка 14. Освен това в точка 23 от обжалваното решение изпълнителният директор припомня, че точка 14 от същото решение определя изискванията и обстоятелствата, за да се получи дерогация, и посочва, че новите насоки на EUIPO от 2020 г. не са изменили практиката, прилагана към момента на влизането в сила на Насоките на EUIPO от 2017 г., като единствената разлика била, че новите насоки предоставят допълнителни подробности, за да направляват по-добре както заявителите, така и EUIPO.

65

Следователно от обжалваното решение е видно, че изпълнителният директор е разгледал искането за дерогация на жалбоподателката с оглед на указанията, съдържащи се в Насоките на EUIPO от 2020 г.

66

Съгласно припомнената в точки 44 и 46 по-горе съдебна практика обаче при оценката на искането за дерогация трябва да се прилагат практическите правила, които са в сила към момента на настъпването на разглежданите факти, тоест към датата на подаването на искането за дерогация, а не тези, които са в сила към датата на приемането на обжалваното решение. В случая към датата на посоченото искане Насоките на EUIPO от 2020 г. не са били в сила и дори все още не са били приети, като към тази дата са били в сила насоките от 2017 г. Впрочем не е доказано, че новите насоки на EUIPO от 2020 г. не са променили практиката на изпълнителния директор от периода, в който са били в сила Насоките на EUIPO от 2017 г.

67

От това следва, с оглед на разгледаните в точки 57—66 по-горе обстоятелства, че в нарушение на принципа на правна сигурност изпълнителният директор е преценил искането на жалбоподателката за дерогация с оглед на практическите правила, съдържащи се в Насоките на EUIPO от 2020 г., които не са били в сила към датата на подаването на посоченото искане, като жалбоподателката не е можела да предвиди, че искането ѝ ще бъде оценено с оглед на тези нови и по-ограничителни правила в сравнение със съдържащите се в Насоките на EUIPO от 2017 г.

68

Следователно, тъй като изпълнителният директор е нарушил принципа на правна сигурност, като е преценил искането на жалбоподателката за дерогация, подадено на основание член 120, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001, с оглед на практически правила, които не са били в сила към момента на подаването на това искане, първото основание на жалбата следва да се уважи и на това основание да се отмени обжалваното решение.

69

Общият съд обаче счита за уместно да разгледа и четвъртото основание на жалбата.

По четвъртото основание, изведено от нарушение на правото на изслушване

70

Като се позовава на членове 94 и 97 от Регламент 2017/1001, жалбоподателката изтъква, че в приложение към искането си за дерогация от 10 октомври 2019 г. е представила доказателства, с които цели да установи, че е висококвалифициран специалист, и че в отговора си от 30 януари 2020 г. EUIPO сочи като единствен мотив да не ѝ предостави дерогацията, обстоятелството, че упражнява дейността си в държава членка (Германия), различна от тази, в която е получила правоспособност (Ирландия). Така в отговорите си от 9 и 13 март 2020 г. тя отговаря само на възражението относно „мястото“ на дейността ѝ. Жалбоподателката добавя, че е отговорила по собствена инициатива на писмото от 30 януари 2020 г. В това писмо EUIPO твърди, че заявката е недопустима въз основа на едно-единствено възражение, свързано с мястото на дейност, и не повдига никакви други възражения или въпроси, включително по отношение на доказването, че жалбоподателката е висококвалифициран специалист. Жалбоподателката отбелязва, че е ограничила отговора си от 9 и 13 март 2020 г. до това, което, изглежда, е представлявало проблем за допустимостта на нейното искане, но ако е била поканена да представи повече подробности относно квалификацията си, е щяла да ги предостави.

71

EUIPO отвръща, че жалбоподателката е имала възможност да представи съображения и доказателства, които са били взети предвид. Освен това, тъй като обжалваното решение е взето въз основа на нейната молба и представените от нея доказателства, жалбоподателката не може да твърди, че не е била изслушана преди приемането на решение, което тя сама е инициирала. EUIPO добавя, че е трудно да се разбере какво е попречило на жалбоподателката да представи всички доказателства, с които е разполагала, за да докаже, че е висококвалифициран специалист.

–

Предварителни бележки относно приложимите правни принципи

72

В самото начало следва да се отбележи, че член 97 от Регламент 2017/1001, на който се позовава жалбоподателката, е неотносим към правото ѝ да бъде изслушана, тъй като урежда правомощието на органите на EUIPO да предприемат действия по събиране на доказателства.

73

От друга страна, съгласно член 94, параграф 1, второ изречение от Регламент 2017/1001 решенията на EUIPO се основават единствено на мотивите или доказателствата, по които засегнатите страни са имали възможност да представят становище.

74

Тази разпоредба представлява специфично приложение на общия принцип за зачитане на правото на защита, закрепен впрочем в член 41, параграф 2, буква а) от Хартата на основните права на Европейския съюз, според който лицата, чиито интереси са засегнати от решенията на публичните органи, трябва да имат възможност да представят по надлежен начин своята гледна точка (решение от 21 април 2021 г., Hasbro/EUIPO — Kreativni Dogadaji (MONOPOLY), T‑663/19, EU:T:2021:211, т. 119).

75

Правото на изслушване, предвидено в член 94 от Регламент 2017/1001, обхваща всички фактически или правни обстоятелства, на които се основава актът за вземане на решение, а не окончателното становище, което администрацията възнамерява да приеме (решение от 21 април 2021 г., MONOPOLY, T‑663/19, EU:T:2021:211, т. 120).

76

Посоченото право гарантира на всяко лице възможността да изрази надлежно и ефективно становището си в хода на административното производство и преди приемането на всяко решение, което може да засегне неблагоприятно интересите му (решение от 4 април 2019 г., OZ/ЕИБ, C‑558/17 P, EU:C:2019:289, т. 53).

77

Зачитането на това право се налага, независимо от естеството на административното производство, което води до приемането на индивидуална мярка, макар приложимата правна уредба да не го предвижда. Такъв е по-специално случаят, когато администрацията възнамерява да вземе решение в отговор на искане, подадено по инициатива на заинтересованото лице (решение от 23 септември 2020 г., ЕС/Комисия, T‑338/19, EU:T:2020:430, т. 48 и 50).

78

Според съдебната практика нарушението на правото на изслушване налага отмяна на взетото в съответното производство решение само ако при липсата на това нарушение производството би довело до различен резултат. В това отношение не може да се изисква от жалбоподател, който твърди, че е нарушено правото му на изслушване, да докаже, че решението на съответната институция на Съюза е щяло да има различно съдържание, а само че такава хипотеза не е напълно изключена (решения от 18 юни 2020 г., Комисия/RQ, C‑831/18 P, EU:C:2020:481, т. 105 и 106, и от 12 юли 2023 г., IFIC Holding/Комисия, T‑8/21, EU:T:2023:387, т. 123 и 124).

79

Преценката на този въпрос трябва да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай фактически и правни обстоятелства (решения от 18 юни 2020 г., Комисия/RQ, C‑831/18 P, EU:C:2020:481, т. 107, и от 12 юли 2023 г., IFIC Holding/Комисия, T‑8/21, EU:T:2023:387, т. 125).

–

Припомняне на обстоятелствата от контекста

80

В заявлението от 10 октомври 2019 г. жалбоподателката иска дерогация от изискването за гражданство, като декларира, че е висококвалифициран специалист. Както е видно от полетата, отметнати в раздел 2, букви г), ж) и з) от формуляра на заявлението, жалбоподателката се позовава на своя „професионален опит, придобит под надзор с помощта на други лица, в качеството си на член на екип и т.н.“, на своите „формални квалификации“ и на своите „публикации, изследвания или статии в рецензирани списания или специализирани издания, [своето] авторство на книги, [своя] опит в преподаването на интелектуална собственост и т.н.“.

81

За тази цел в приложение към искането си за дерогация жалбоподателката представя три доказателства: извлечение от трудовия си договор, дипломата си за образование и извлечението от третото издание на книга в областта на интелектуалната собственост, публикувано през 2015 г.

82

В писмото от 30 януари 2020 г. EUIPO посочва най-напред, че жалбоподателката трябва да докаже професионалния си опит в оправомощаващата държава членка, Ирландия, по-нататък, че с изключение на удостоверението, издадено от ирландското ведомство за интелектуална собственост, в което се посочва, че е вписана в регистъра на представителите в областта на марките, жалбоподателката не е представила допълнителни доказателства, за да докаже, че е висококвалифициран специалист в Ирландия, като останалите доказателства се отнасят до Германия и Нидерландия (имената и на трите страни са изписани с удебелен шрифт), на последно място, че поради това искането за дерогация е недопустимо, тъй като не съдържа изискваните доказателства. Освен това в писмото се посочва, че жалбоподателката е можела във всеки момент да подаде ново искане, и за сведение се възпроизвежда извлечение от текста на бъдещите насоки на EUIPO от 2020 г. (включително възпроизведената в точка 60 по-горе част).

83

В писмата си от 9 и 13 март 2020 г. жалбоподателката твърди, че Насоките на EUIPO от 2017 г. не изискват професионалният опит да е придобит в оправомощаващата държава членка, че новите насоки на EUIPO от 2020 г. не е трябвало да се прилагат към нейното положение, че не е съгласна с изискването на последните насоки за придобиване на професионален опит в оправомощаващата държава членка и че е работила в областта на марките по въпроси, които имат връзка с Ирландия, в допълнение към отнасящите се до правото на Съюза.

84

За тази цел в приложение към писмата си от 9 и 13 март 2020 г. жалбоподателката представя три доказателства: снимка на компютърен екран, на която се вижда ирландският регистър на представителите в областта на марките, както и удостоверение за вписването ѝ в този регистър, писмо от бившия ѝ работодател и писмо от германска академична институция относно дейността ѝ като преподавател.

85

В обжалваното решение, след като разглежда представените от жалбоподателката доказателства (т. 17—19), изпълнителният директор най-напред посочва, че като цяло, макар тези обстоятелства да позволяват да се приеме, че жалбоподателката е квалифициран специалист, те не позволяват да се заключи, че тя е „висококвалифицирана“ (т. 20). По-нататък изпълнителният директор посочва, че жалбоподателката не е доказала значителен професионален опит в Ирландия и че при всички положения представените доказателства не позволяват да се установи, че тя е висококвалифицирана в Германия или в Нидерландия (т. 21). Накрая изпълнителният директор отбелязва, че макар доказателствата да сочат, че жалбоподателката е оправомощена да извършва действия пред ирландското бюро за интелектуална собственост в областта на марките, те не доказват, че същата е надхвърлила това минимално изискване, и следователно не позволяват да се приеме, че тя е висококвалифициран специалист в Ирландия или в която и да е друга държава (т. 22).

–

Относно наличието на процесуално нарушение

86

На първо място, доколкото с обжалваното решение се отхвърля искане на жалбоподателката за дерогиране на изискването за гражданство с оглед на вписването ѝ в списъка на професионалните представители, следва да се констатира, че това решение е индивидуален акт, който засяга неблагоприятно интересите на жалбоподателката. Следователно в съответствие с припомнената в точки 76 и 77 по-горе съдебна практика изпълнителният директор е бил длъжен да изслуша жалбоподателката, преди да приеме обжалваното решение. Поради това трябва да бъдат отхвърлени доводите на EUIPO, че изпълнителният директор не е имал такова задължение, тъй като обжалваното решение е прието по искане на самата жалбоподателка (вж. в този смисъл решение от 23 септември 2020 г., ЕС/Комисия, T‑338/19, EU:T:2020:430, т. 50).

87

На второ място, трябва да се отбележи, че вследствие на искането за дерогация на жалбоподателката EUIPO ѝ изпраща писмото от 30 януари 2020 г., на което жалбоподателката отговаря с писмата от 9 и 13 март 2020 г. Това обаче не означава непременно, че на жалбоподателката е била дадена възможност да изложи своята гледна точка „надлежно и ефективно“, както изисква съдебната практика, припомнена в точка 76 по-горе.

88

На първо място, както е видно от представените пред Общия съд доказателства, писмото на EUIPO от 30 януари 2020 г. не дава на жалбоподателката никаква информация за самото естество на това писмо, както и за развитието на производството по разглеждане на искането ѝ за дерогация, нито пък приканва жалбоподателката да представи евентуално становище по повдигнатите от EUIPO възражения. Освен това е безспорно, че жалбоподателката е отговорила на това писмо по своя инициатива с писмата си от 9 и 13 март 2020 г.

89

На второ място, както личи от точка 82 по-горе и от документите, представени пред Общия съд, в писмото от 30 януари 2020 г. се заключава, че искането на жалбоподателката за дерогация е „недопустимо“ поради липсата на доказателства, представени в негова подкрепа. В това писмо по-специално се уточнява, че жалбоподателката трябва да е придобила професионален опит в оправомощаващата държава членка, в случая — Ирландия, и че с изключение на удостоверението, издадено от ирландското ведомство за интелектуална собственост, не е представено никакво друго доказателство, за да се установи, че тя е висококвалифициран специалист „в Ирландия“, тъй като останалите представени доказателства се отнасят до Германия и Нидерландия. Освен това имената на тези три страни са изписани с удебелен шрифт в посоченото писмо, което допринася да се подчертае централното място за EUIPO на страната, за която се отнася доказването на жалбоподателката.

90

В писмата си от 9 и 13 март 2020 г. жалбоподателката отговаря на повдигнатото от EUIPO възражение, като оспорва релевантността на изискването, свързано с необходимостта от опит в оправомощаващата държава членка, и представя доказателства относно дейността си във връзка с Ирландия.

91

Обжалваното решение обаче вече не се отнася до „недопустимост“ на искането, а отказва по същество да предостави на жалбоподателката исканата дерогация, като се основава не само на липсата на свързани с Ирландия доказателства, в точка 21 от това решение, но и на липсата на доказателства, позволяващи да се приеме, че жалбоподателката е „висококвалифицирана“, в точки 20 и 22 от същото решение, като изпълнителният директор приема, че жалбоподателката е квалифициран специалист. Както следва от точки 20—22 от обжалваното решение, възражението относно мястото на професионалния опит вече обосновава само част от мотивите на изпълнителния директор в обжалваното решение, което се основава освен това и главно на твърде ниското цялостно ниво на представените доказателства, които, дори да установяват квалификацията ѝ, според изпълнителния директор не позволяват да се приеме, че жалбоподателката е „висококвалифицирана“.

92

Ето защо се налага изводът, че с оглед на разликата между възраженията, направени в писмото от 30 януари 2020 г., и тези, изтъкнати от него в обжалваното решение, в хода на административното производство, довело до приемането на това решение, изпълнителният директор не е дал възможност на жалбоподателката да изрази надлежно и ефективно позиция по ниското цялостно ниво на представените доказателства и евентуално да обясни защо тези доказателства установяват, че тя е не само квалифицирана, но и висококвалифицирана. Напротив, вместо да ѝ позволи да изрази надлежно и ефективно становище в това отношение, писмото от 30 януари 2020 г. е подтикнало жалбоподателката да се съсредоточи върху един-единствен аспект — страната на професионалния опит, който има ограничен обхват в обжалваното решение.

93

От гореизложеното следва, че изпълнителният директор не е изслушал надлежно жалбоподателката в хода на административното производство, довело до приемането на обжалваното решение, и така е нарушил правото ѝ да бъде изслушана.

–

По последиците от процесуалното нарушение

94

Що се отнася до последиците, които следва да се изведат от констатацията в точка 93 по-горе, в съответствие с припомнената в точки 78 и 79 по-горе съдебна практика следва да се определи дали с оглед на специфичните фактически и правни обстоятелства по настоящото дело жалбоподателката е доказала в достатъчна степен, че при липсата на посоченото процесуално нарушение хипотезата, че обжалваното решение е могло да има различно съдържание, не е напълно изключена.

95

В това отношение следва да се отбележи, че в представените пред Общия съд писмени изявления жалбоподателката многократно се позовава на доказателства, които е можела да представи пред изпълнителния директор, ако е била изслушана в хода на административното производство, довело до приемането на обжалваното решение. Освен това, като изтъква, че не е могла да ги представи пред изпълнителния директор, жалбоподателката представя такива доказателства пред Общия съд като приложение към жалбата, писмената реплика и становището след връщането на делото за ново разглеждане.

96

Най-напред следва да се разгледа допустимостта на доказателствата, представени от жалбоподателката пред Общия съд, която се оспорва от EUIPO. Последната твърди, че доказателствата, представени от жалбоподателката в приложения A.11, A.15, A.18—A.22 и A.24—A.28 към жалбата, в приложения C.1—C.5 към репликата и в приложения E.1—E.3 към становището след връщането на делото за ново разглеждане, са недопустими, тъй като са представени за първи път пред Общия съд. Обратно, жалбоподателката възразява, че посочените доказателства са допустими, тъй като не е имала възможност да бъде изслушана и едва пред Общия съд е получила възможност да ги представи за първи път.

97

Доколкото посочените приложения имат за цел да представят доказателствата, които жалбоподателката е могла да представи пред изпълнителния директор, ако е била изслушана, възражението на EUIPO трябва да се отхвърли. Всъщност целта на посочените приложения не е Общият съд да замести изпълнителния директор, като извърши нова преценка на искането на жалбоподателката въз основа на доказателства, с които изпълнителният директор не е разполагал, а единствено да подкрепят основанието на жалбоподателката, изведено от нарушение на правото ѝ да бъде изслушана.

98

От тази гледна точка посочените в точка 96 по-горе доказателства, чиято допустимост се оспорва от EUIPO, трябва да се приемат за допустими. Същото важи и за приложения А.17 и А.29 към жалбата, които не са посочени във възражението на EUIPO.

99

Ето защо следва да се провери дали доводите на жалбоподателката, изведени от посочените доказателства, позволяват да се установи, че ако е била изслушана, не е напълно изключено производството да е могло да има различен изход.

100

В това отношение веднага следва да се отбележи, че на пръв поглед много от тези доказателства изглеждат ирелевантни за посочената проверка, тъй като става въпрос за доказателства, отнасящи се до дейността на жалбоподателката след обжалваното решение (приложения C.1—C.3 и C.5 към репликата и приложения E.1—E.3 към становището след връщането на делото за ново разглеждане), за доказателства, които не засягат пряко жалбоподателката (приложения A.18, A.22 и A.24 към жалбата и приложение C.4 към репликата), или за доказателства, които не се отнасят до правото относно марките (приложения A.25 и A.29 към жалбата).

101

От друга страна, не може напълно да се изключи възможността другите доказателства, на които се позовава жалбоподателката в приложения A.11, A.15, A.17, A.19—A.21 и A.26—A.28 към жалбата, да ѝ позволят, ако е била изслушана в хода на административното производство, довело до приемането на обжалваното решение, да представи повече доказателства във връзка с квалификациите, посочени в точка 80 по-горе, които според нея произтичат от работата, извършена при бившия ѝ работодател, от обучението ѝ и от изследователската, публикационната и преподавателската ѝ дейност.

102

Макар някои от посочените доказателства несъмнено да представляват писма, съставени на дати след приемането на обжалваното решение (приложения A.15, A.20 и A.21), и автобиография без дата (приложение A.11), на пръв поглед изглежда, че те се отнасят до дейности на жалбоподателката, предхождащи приемането на обжалваното решение, и следователно не може да се изключи възможността, ако е била изслушана в хода на процедурата, довела до приемането на това решение, жалбоподателката да е могла да представи такива доказателства и пред изпълнителния директор, като се снабди с тях по-рано.

103

Поради това трябва да се установи, че представените пред Общия съд доводи и доказателства позволяват да се приеме, че ако жалбоподателката е била изслушана в хода на административното производство, довело до приемането на обжалваното решение, хипотезата, че резултатът от тази процедура е можел да бъде различен, що се отнася по-специално до преценката на нивото на професионалната ѝ квалификация, не може да бъде напълно изключена, като се има предвид, че не Общият съд, а единствено изпълнителният директор може да извърши такава преценка.

104

Ето защо трябва да се приеме и четвъртото основание на жалбата, а обжалваното решение следва да се отмени и с оглед на него, без да е необходимо да се разглеждат третото и петото основание на жалбата.

По съдебните разноски

105

Съгласно член 219 от Процедурния правилник на Общия съд в съдебните актове, които постановява след отмяна и връщане на делото за ново разглеждане, Общият съд се произнася по съдебните разноски по образуваните пред него производства, от една страна, и по производството по обжалване пред Съда, от друга страна.

106

Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

107

Тъй като EUIPO е загубила делото по същество, тя следва да бъде осъдена да понесе направените от нея съдебни разноски, както и тези на жалбоподателката в производствата пред Общия съд и в производството по обжалване пред Съда, в съответствие с исканията на жалбоподателката.

1)

Отменя Решение № ER 93419‑2020 на изпълнителния директор на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) от 30 септември 2020 г. относно молбата за дерогация, подадена от г‑жа Nigar Kirimova на основание член 120, параграф 4, буква б) от Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз.

2)

Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.

3)

Осъжда EUIPO да заплати съдебните разноски, направени в производствата пред Общия съд и пред Съда.