1.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и на член 5 и член 13, параграф 1 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни ( 2 ).

2.

С преюдициалния си въпрос белгийският Conseil d’État (Държавен съвет) (Белгия) по същество иска от Съда да установи дали принципът на забрана за връщане (non-refoulement) и правото на ефективни средства за правна защита допускат спрямо търсещо убежище лице да се издаде решение за връщане по смисъла на Директива 2008/115 още с отхвърлянето на молбата му за международна закрила на първа инстанция, тоест преди изчерпването на съществуващите за него средства за съдебна защита срещу отхвърлянето на молбата му.

Правна уредба

Правото на Съюза

Директива 2005/85/ЕО

3.

Член 7 от Директива 2005/85/ЕО на Съвета от 1 декември 2005 година относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите членки ( 3 ) гласи:

4.

Член 39, параграф 1 от тази директива възлага на държавите членки задължението да гарантират правото на ефективна защита на търсещите убежище лица. Параграф 3 от тази разпоредба гласи следното:

5.

Директива 2005/85 е отменена и заменена с Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила ( 5 ). Член 46, параграф 5 от последно посочената директива предвижда, че „държавите членки позволяват на кандидатите да останат на територията, докато изтече срокът, в който те [могат да] упражнят правото си на ефективна защита, и когато това право е упражнено в рамките на този срок[,] в очакване на резултата от защитата“. Тази разпоредба обаче не е приложима ratione temporis към фактите по спора, разглеждан в главното производство ( 6 ).

Директива 2008/115

6.

Член 2, параграф 1 от Директива 2008/115 гласи, че тя се прилага по отношение на граждани на трети страни, които са в незаконен престой на територията на държава членка.

7.

Член 3, точки 2, 4 и 5 от тази директива гласи:

8.

Член 5 от Директива 2008/115 задължава държавите членки при прилагането ѝ да спазват принципа на „забрана за връщане“ („non-refoulement“).

9.

Член 6 от тази директива е озаглавен „Решение за връщане“ и параграфи 1—6 от него предвиждат:

10.

Член 8 от тази директива е озаглавен „Извеждане“ и параграф 3 от него предвижда:

11.

Член 9 от Директивата е озаглавен „Отлагане на извеждането“ и параграф 1 от него гласи:

12.

Член 12, параграф 1 от Директива 2008/115 гласи:

13.

Член 13, параграфи 1 и 2 от тази директива гласи:

Белгийското право

14.

Член 39/70, алинея 1 от Закона от 15 декември 1980 г. за влизането, пребиваването и установяването на чужденци на територията на страната и извеждането им от нея (Loi du 15 décembre 1980 sur l’accès au territoire, l’établissement, le séjour et l’éloignement des étrangers, наричан по-нататък „Законът от 15 декември 1980 г.“) предвижда:

15.

Член 52/3, параграф 1, алинеи 1 и 2 от този закон гласи:

16.

Член 75, параграф 2 от Кралския указ от 8 октомври 1981 г. за влизането, пребиваването и установяването на чужденци на територията на страната и извеждането им от нея (Arrêté royal du 8 octobre 1981 sur l’accès au territoire, le séjour, l’établissement et l’éloignement des étrangers, наричан по-нататък „Кралският указ от 8 октомври 1981 г.“) гласи:

17.

Член 111 от този кралски указ предвижда:

18.

Приложение 35 към посочения кралски указ е озаглавено „Специален документ за пребиваване“ и гласи, че лицето, на което е издаден този документ, „няма право, нито разрешение за пребиваване, но може да остане на територията на Кралството до постановяването на решение от страна на [CCE]“.

Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос

19.

На 14 април 2011 г. г‑н Sadikou Gnandi, гражданин на Того и жалбоподател в главното производство, подава молба за убежище.

20.

На 23 май 2014 г. CGRA отхвърля тази молба.

21.

На 3 юни 2014 г. ответникът в главното производство — белгийската държава, разпорежда на жалбоподателя в главното производство да напусне страната.

22.

На 23 юни 2014 г. жалбоподателят в главното производство подава жалба до CCE против решението на CGRA от 23 май 2014 г., с което се отхвърля молбата му за убежище. На същия ден жалбоподателят в главното производство подава до същата юрисдикция жалба срещу заповедта за напускане на страната от 3 юни 2014 г., като моли и да бъде спряно изпълнението на тази заповед.

23.

С решение от 31 октомври 2014 г. CCE отхвърля жалбата срещу решението на CGRA от 23 май 2014 г. На 19 ноември 2014 г. жалбоподателят в главното производство подава касационна жалба срещу това решение до Conseil d’État (Държавен съвет). На 10 ноември 2015 г. Conseil d’État (Държавен съвет) отменя посоченото съдебно решение и връща делото на CCE.

24.

С решение от 19 май 2015 г. CCE отхвърля и жалбата против заповедта за напускане на страната от 3 юни 2014 г., по съображение че жалбоподателят в главното производство вече не разполага с процесуална легитимация. Тази юрисдикция в частност приема, че решението ѝ от 31 октомври 2014 г. слага край на процедурата по подадената от жалбоподателя в главното производство молба за убежище и че съответно жалбоподателят вече не е легитимиран да се позовава на качеството си на лице, подало молба за убежище, щом процедурата по тази молба е приключила. Освен това посочената юрисдикция приема, че тъй като обжалваната заповед за напускане на страната не е принудително приведена в изпълнение, жалбоподателят е имал възможност да изложи доводите си пред CCE при обжалването на решението на CGRA за отхвърляне на молбата му за убежище и следователно вече няма право да изтъква нарушение на член 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“).

25.

На 2 юни 2015 г. жалбоподателят в главното производство обжалва решението на CCE от 19 май 2015 г. пред запитващата юрисдикция. В производството по тази касационна жалба запитващата юрисдикция отхвърля едно от повдигнатите възражения за недопустимост, като приема, че обжалваната заповед за напускане на страната е акт, който засяга неблагоприятно интересите на жалбоподателя. Според тази юрисдикция, макар на този етап да не подлежи на принудително изпълнение, заповедта задължава жалбоподателя да напусне страната. Освен това забраната за принудително изпълнение на заповедта е само временна и към принудително изпълнение ще може да се пристъпи веднага щом CCE евентуално отново отхвърли жалбата срещу решението на CGRA от 23 май 2014 г.

26.

В производството по касационната жалба белгийската държава повдига и второ възражение за недопустимост, също поради липса на правен интерес от обжалване, като в частност поддържа, че в случай на отмяна на заповедта за напускане на страната няма да има друг избор, освен отново да вземе същото решение. Всъщност приложимата в главното производство правна уредба я задължавала да издаде заповед за напускане на страната още с отхвърлянето на молбата за убежище от страна на CGRA, независимо дали решението за отхвърляне е влязло в сила или не. Г‑н Gnandi възразява, че налагането на задължение за напускане на страната още с отхвърлянето на молбата за убежище и съответно преди изчерпването на средствата за съдебна защита срещу отхвърлянето на тази молба е в противоречие с правото на Съюза, и в частност с правото на ефективни средства за защита и принципа на забрана за връщане (non-refoulement). Запитващата юрисдикция смята, че ако правото на Съюза не допуска издаване на заповед за напускане на страната преди окончателното приключване на процедурата по молбата за убежище, жалбоподателят ще разполага с необходимия правен интерес от касационно обжалване на спорното съдебно решение.

27.

При тези условия Conseil d’État (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

28.

След решението на запитващата юрисдикция да отправи този преюдициален въпрос до Съда, с решение от 11 март 2016 г. CCE отменя решението на CGRA от 23 май 2014 г., с което се отхвърля молбата за убежище, и връща преписката на CGRA за ново произнасяне. На 30 юни 2016 г. CGRA издава ново решение, с което отхвърля молбата за убежище и което г‑н Gnandi отново обжалва пред CCE.

29.

Освен това, извън процедурата по молбата за убежище, с решение от 8 февруари 2016 г. на г‑н Gnandi е дадено разрешение за временно пребиваване на белгийска територия до 1 март 2017 г.

Производството пред Съда

30.

Съгласно член 101 от Процедурния правилник Съдът изпраща искане за разяснения до запитващата юрисдикция, която отговаря с писмо от 14 февруари 2017 г.

31.

Г‑н Gnandi, белгийското и чешкото правителство, както и Европейската комисия представят писмени становища съгласно член 23, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз. Устните становища на същите заинтересовани субекти, с изключение на Чешката република, са изслушани в съдебното заседание от 1 март 2017 г.

32.

На 2 март 2017 г. на основание член 62, параграф 1 от Процедурния правилник от белгийското правителство е поискано да представи някои документи. То ги представя на 9 март 2017 г.

Анализ

Значението на отговора на преюдициалния въпрос за решаването на спора в главното производство

33.

Главният довод на белгийското правителство в писменото му становище е, че е отпаднало основанието за произнасяне по преюдициалния въпрос. То твърди, от една страна, че заповедта за напускане на страната е загубила действие вследствие от решението на CCE от 11 март 2016 г., с което е отменено решението на CGRA от 23 май 2014 г., съставляващо основанието за издаване на заповедта, и от друга страна, че г‑н Gnandi е получил разрешение за временно пребиваване в Белгия до 1 март 2017 г. При тези условия отпадал предметът на спора в главното производство или най-малкото правният интерес на г‑н Gnandi от обжалване.

34.

По зададен от Съда въпрос за причините, поради които смята, че все още е необходим отговор на преюдициалния въпрос, включително предвид изтъкнатите от белгийското правителство обстоятелства, запитващата юрисдикция пояснява, че отмяната на решението за отхвърляне на молбата за убежище на г‑н Gnandi с решението на CCE от 11 март 2016 г. не поражда сама по себе си правни последици по отношение на заповедта за напускане на страната от 3 юни 2014 г.

35.

Отмяната обаче води до възобновяване на процедурата пред CGRA по молбата за убежище на г‑н Gnandi, с оглед на което белгийските власти му издават разрешение за временно пребиваване в очакване на ново решение по молбата му за международна закрила.

36.

Запитващата юрисдикция е съгласна, че разрешение за временно пребиваване като издаденото на г‑н Gnandi е акт в противоположен смисъл на заповедта за напускане на страната и съответно мълчаливо я отменя. Тя обаче отбелязва, че в решение от 15 февруари 2016 г., N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84, т. 75), Съдът посочва, че полезното действие на Директива 2008/115 може да изисква образуваната по реда на тази директива процедура за връщане да може да бъде възобновена от етапа, на който е била прекъсната поради подаването на молба за международна закрила, веднага щом тази молба бъде отхвърлена на първа инстанция. С оглед на това изискване за гарантиране на полезното действие на Директива 2008/115 според запитващата юрисдикция не може да се приеме, че заповедта за напускане на страната от 3 юни 2014 г. е загубила действие. Този акт би следвало отново да поражда действие от момента на втория отказ по молбата за убежище на г‑н Gnandi, издаден на 30 юни 2016 г., за да е възможно възобновяване на процедурата за връщане от етапа, на който е била прекъсната.

37.

Съгласно постоянната съдебна практика въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните съдилища, чрез който Съдът им предоставя насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими за разрешаване на висящия пред тях спор ( 7 ). В рамките на това сътрудничество сезираният със спора национален съд е в състояние най-добре да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда ( 8 ).

38.

Все пак Съдът следва при необходимост да разгледа условията, при които е сезиран от националния съд, за да провери собствената си компетентност, и по-конкретно да прецени дали исканото тълкуване на правото на Съюза има връзка с действителността и с предмета на спора в главното производство, за да не му се налага да формулира консултативни становища по общи или хипотетични въпроси ( 9 ). Ако се окаже, че поставеният въпрос е явно ирелевантен за решаването на този спор, Съдът следва да приеме, че липсва основание за произнасяне по този въпрос ( 10 ).

39.

Съдът в частност приема, че няма основание за произнасяне по преюдициалното запитване, когато актът, който се обжалва в главното производство, е загубил действие вследствие от възникнали след отправянето на запитването обстоятелства, поради което е отпаднал предметът на спора в главното производство ( 11 ).

40.

В разглеждания тук случай, що се отнася, първо, до последиците, които решението на CCE от 11 март 2016 г. да отмени отказа по молбата за убежище на г‑н Gnandi поражда по отношение на заповедта за напускане на страната от 3 юни 2014 г., запитващата юрисдикция само посочва, че въпросното решение не влече никакви правни последици за заповедта, но не мотивира становището си. Белгийското правителство пък обосновава твърдението си, че с обявяването на въпросното решение заповедта загубва действие, единствено с факта, че заповедта се основава на отрицателното решение на CGRA от 23 май 2014 г.

41.

В това отношение констатирам, че наистина в озаглавения „Основание за решението“ раздел от заповедта за напускане на страната се посочва, че „на 26 [май] 2014 г. [CGRA] взема решение да не предостави статут на бежанец […]“ ( 12 ), но същевременно в същия раздел се отбелязва, че заповедта за напускане на страната се издава „съгласно член 7, алинея 1 от Закона от 15 декември 1980 г. […]“ поради наличието на обстоятелствата, посочени в точка 1 от тази разпоредба, а именно „заинтересованото лице пребивава в Кралството, без да разполага с необходимите документи съгласно член 2 [от Закона от 15 декември 1980 г.], и по-точно заинтересованото лице не притежава валиден паспорт с валидна виза“. Ето защо от заповедта за напускане на страната от 3 юни 2014 г. следва, че противно на поддържаното от белгийското правителство, заповедта е издадена не поради решението на CGRA, а поради незаконното пребиваване на г‑н Gnandi на белгийска територия. Наистина в съответствие с релевантните разпоредби на белгийското право при обстоятелствата по спора в главното производство тази заповед е можела да бъде издадена едва след отхвърлянето на молбата за убежище на г‑н Gnandi от CGRA ( 13 ). Следователно отхвърлянето на тази молба е необходима предпоставка за издаването на заповедта. То обаче не е нейно основание, каквото, видно от текста на заповедта, е фактът на незаконното пребиваване на г‑н Gnandi.

42.

Освен това обсъжданата в главното производство заповед за напускане на страната е издадена съгласно член 75, параграф 2 от Кралския указ от 8 октомври 1981 г., който препраща към член 52/3, параграф 1 от Закона от 15 декември 1980 г. Забелязвам обаче, че нито една от тези разпоредби не предвижда, че с евентуалната отмяна на решението на CGRA да не предостави статут на бежанец и с връщането на преписката на CGRA за ново произнасяне приетата въз основа на тези разпоредби заповед за напускане на страната загубва всякакво правно действие. Белгийското право извън това предвижда други хипотези, в които заповедта за напускане на страната може да съществува наред с молба за международна закрила и висяща процедура за предоставяне на статут на бежанец ( 14 ). Накрая бих искал да отбележа, че в подкрепа на твърденията си белгийското правителство не изтъква други разпоредби на националното право освен двата упоменати члена, нито някаква съдебна практика.

43.

Предвид изложеното по-горе не намирам за очевидно, че спорът в главното производство е останал без предмет след отмяната на решението на CGRA от 23 май 2014 г. При тези обстоятелства, да се възприеме тезата на белгийското правителство въпреки противоположното, макар и немотивирано становище на запитващата юрисдикция, би означавало да се поставят под съмнение съответните задачи на националния съд и на Съда в производството по член 267 ДФЕС. Наистина Съдът вече е имал случаи, в който е приемал, че липсва основание за произнасяне, въпреки че запитващата юрисдикция е поддържала своето преюдициално запитване ( 15 ). Това обаче неизменно са били случаи, в които отпадането на предмета на спора в главното производство или на преюдициалното запитване е било извън съмнение, така че при евентуално произнасяне по запитването Съдът очевидно е щял да се окаже в положение да отговаря на хипотетични или ирелевантни за спора в главното производство въпроси. Поради изложените по-горе съображения обаче не смятам, че и в настоящия случай е така.

44.

На второ място, що се отнася до последиците, които издаденото на г‑н Gnandi временно разрешение за пребиваване поражда по отношение на заповедта за напускане на страната от 3 юни 2014 г., видно от отговора по искането за разяснения, според Conseil d’État (Държавен съвет) тълкуването на Директива 2008/115, дадено от Съда в решение от 15 февруари 2016 г., N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84), не допуска да се приеме, че издаването на такова разрешение води до мълчаливо оттегляне на заповедта.

45.

В това отношение, от една страна, бих искал да отбележа, че анализът на преюдициалния въпрос на Conseil d’État (Държавен съвет) изисква в частност да се прецени дали и при какви условия подходът, възприет от Съда в решение от 15 февруари 2016 г., N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84), може да бъде приложен към спора в главното производство, така че отговорът на Съда по този въпрос остава от полза, пък било то и само в този аспект, за бъдещото решение на запитващата юрисдикция по спора в главното производство. От друга страна, бих искал да посоча, че от отговора по искането за разяснения не може да се заключи, че при прилагане само на националните норми Conseil d’État (Държавен съвет) непременно би стигнал до извода, че обсъжданата в главното производство заповед за напускане на страната е загубила действие в резултат от издаването на разрешение за временно пребиваване на г‑н Gnandi, доколкото тази юрисдикция не споменава да е налице постоянна съдебна практика в този смисъл. Ето защо не е очевидно спорът в главното производство да е останал без предмет вследствие от издаването на такова разрешение.

46.

Предвид всички изложени съображения не би могло да се поддържа, подобно на белгийското правителство, че отговорът на Съда по преюдициалния въпрос вече не е от полза за решаването на спора в главното производство.

По преюдициалния въпрос

47.

В началото следва да се подчертае, че както запитващата юрисдикция, така и всички заинтересовани субекти, представили становища пред Съда, са съгласни, че заповедта за напускане на страната от 3 юни 2014 г. трябва да се квалифицира като „решение за връщане“ по смисъла на Директива 2008/115.

48.

Аз съм на същото мнение. Заповедта отговаря на дефиницията по член 3, точка 4 от Директивата: тя е административен акт, с който престоят на г‑н Gnandi в Белгия е обявен за незаконен и той е задължен да напусне страната в указания срок ( 16 ). Обстоятелството, че съгласно член 39/70 от Закона от 15 декември 1980 г. заповедта временно не подлежи на принудително изпълнение, не се отразява на тази квалификация.

49.

С преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска от Съда да установи дали при обстоятелствата в главното производство са налице условията за издаване на такова решение за връщане и дали то не е издадено в нарушение на принципите на забрана за връщане (non-refoulement) и на ефективна съдебна защита.

50.

В това отношение ще припомня, че съгласно член 2, параграф 1 от Директива 2008/115 същата се прилага по отношение на граждани на трети страни, които са в незаконен престой на територията на държава членка. Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 2008/115, чийто текст е възпроизведен в точка 9 от настоящото заключение, за да може по отношение на гражданин на трета страна да бъде взето решение за връщане, той трябва да се намира в „незаконен престой“ на територията на съответната държава членка.

51.

Ето защо следва да се провери дали при обстоятелствата в главното производство може да се приеме, че престоят на г‑н Gnandi на белгийска територия е бил незаконен по смисъла на Директива 2008/115, и дали белгийските власти са имали правото, ако не и задължението, да вземат решение за връщането му.

52.

Понятието „незаконен престой“ е дефинирано в член 3, точка 2 от Директива 2008/115, който е възпроизведен в точка 7 от настоящото заключение ( 17 ). Тази дефиниция сочи, че незаконен е престоят на всеки гражданин на трета страна, който се намира на територията на държава членка, без да отговаря на условията за влизане, престой или пребиваване в нея ( 18 ).

53.

Съображение 9 от Директивата, което в това отношение препраща към Директива 2005/85, гласи, че престоят в държава членка на гражданин на трета страна, който е подал молба за убежище в нея, не следва да бъде считан за незаконен „до влизането в сила на отрицателно решение относно молбата или на решение, прекратяващо правото му на престой като кандидат за убежище“.

54.

Член 7, параграф 1 от Директива 2005/85, който е бил в сила към момента на настъпването на фактите в главното производство, всъщност закрепва правото на търсещото убежище лице да остане на територията на съответната държава членка поне докато молбата му не бъде отхвърлена на първа инстанция. В точка 48 от решение от 30 май 2013 г., Arslan (C‑534/11, EU:C:2013:343), Съдът пояснява, че това право е пречка престоят на търсещото убежище лице да се смята за „незаконен“ по смисъла на Директива 2008/115. Според Съда това важи независимо дали съответната държава членка е издала, или не е издала разрешение за пребиваване на търсещото убежище лице, доколкото член 7 от Директива 2005/85 оставя издаването на такова разрешение на преценката на тази държава членка.

55.

Според мен обаче от съображенията на Съда в точки 44—49 от решение от 30 май 2013 г., Arslan (C‑534/11, EU:C:2013:343), а и по-общо от взаимовръзката между Директива 2008/115 и Директива 2005/85, понастоящем Директива 2013/32, ясно следва, че престоят на търсещ убежище гражданин на трета страна на територията на държавата членка, в която е подал молбата си за международна закрила, не може да се смята за незаконен, докато той има право да остане на нейна територия било съгласно правото на Съюза, било съгласно националното право, в очакване на резултата от процедурата по молбата му.

56.

Този извод впрочем намира имплицитно потвърждение в член 6, параграф 4 от Директива 2008/115, който предвижда, че държавата членка не издава решение за връщане, когато поради хуманни, хуманитарни или други причини реши да предостави на незаконно пребиваващия на нейна територия гражданин на трета страна самостоятелно разрешение за пребиваване или друго разрешение, което му дава право на престой. Наистина правото на лицето да остане на територията на държавата членка, в която е подало молба за убежище, по време на разглеждането на тази молба не представлява право на пребиваване, видно от член 7, параграф 1, второ изречение от Директива 2005/85. Както обаче подчерта Комисията в съдебното заседание и както се пояснява в издадения от тази институция Наръчник за връщането ( 19 ), от гледна точка на Директива 2008/115 всеки гражданин на трета страна, който физически се намира на територията на държава членка, пребивава в нея или законно, или незаконно. Няма трети вариант ( 20 ).

57.

Щом престоят му не може да се смята за незаконен, всяко търсещо убежище лице, на което е разрешено да остане на територията на държавата членка в очакване молбата му да бъде разгледана, не попада под действието на Директива 2008/115 ( 21 ), поне не и през периода, в който има такова разрешение. Ето защо не може спрямо него да се издава решение за връщане по член 6, параграф 1 от тази директива.

58.

Както вече припомних в настоящото заключение, към момента на настъпването на фактите в главното производство Директива 2005/85 е предвиждала право на търсещото убежище лице да остане на територията на съответната държава членка само до отхвърлянето на молбата му на първа инстанция. Следователно за г‑н Gnandi това право се прекратява на 23 май 2014 г., когато CGRA издава решението, с което отхвърля молбата му.

59.

Член 39, параграф 3, буква а) от Директива 2005/85 оставя на държавите членки инициативата да предвидят правилата, съответстващи на техните международни задължения относно правото на търсещите убежище лица да останат в държавата членка, в която са подали молбата си за убежище, до приключването на производството, в което тези лица упражняват предвиденото в член 39, параграф 1 от Директивата право на защита пред съд срещу взетото на първа инстанция решение за отхвърляне на молбата им.

60.

От преписката по делото обаче следва, че на 11 юли 2014 г. по реда на член 111 от Кралския указ от 8 октомври 1981 г. белгийските власти издават на г‑н Gnandi специалния документ за пребиваване по приложение 35 към този указ, по съображение че е подал жалба до CCE, с която иска произнасяне по съществото на спорния въпрос. В този документ, първоначално валиден до 10 октомври 2014 г. и продължаван неколкократно до 10 декември 2014 г., се посочва, че „заинтересованият няма право, нито разрешение за пребиваване, но може да остане на територията на Кралството до постановяването на решение от страна на [CCE]“.

61.

Без да е нужно да се изяснява въпросът дали Кралство Белгия е използвало възможността по член 39, параграф 3, буква а) от Директива 2005/85, следва да се констатира, че упоменатият документ предоставя на г‑н Gnandi право да остане на белгийска територия до приключването на производството по жалбата му. Следователно, считано от датата на издаването му, този документ е пречка за приемането на решение за връщане по член 6, параграф 1 от Директива 2008/115 по отношение на г‑н Gnandi, тъй като пребиваването му на белгийска територия не може да се окачестви като „незаконно“.

62.

Констатирам обаче, че обсъжданата в главното производство заповед за напускане на страната е издадена на 3 юни 2014 г., тоест преди г‑н Gnandi да подаде жалбата си до CCE на 23 юни 2014 г. Ето защо към момента на издаването на заповедта съгласно белгийското право г‑н Gnandi все още не е имал право да остане на белгийска територия, защото това право възниква за него с подаването на посочената жалба ( 22 ).

63.

Трябва ли да се приеме, че в периода между момента на отхвърлянето на молбата му за убежище от CGRA и момента на подаването на жалбата до CCE г‑н Gnandi — който не е притежавал валиден паспорт, нито валидна виза и не е имал право да остане на белгийска територия като търсещо убежище лице нито съгласно Директива 2005/85, нито съгласно белгийското законодателство — е бил незаконно пребиваващ, поради което спрямо него е можело да бъде издадено решение за връщане по член 6, параграф 1 от Директива 2008/115?

64.

По съображенията, които ще изложа по-нататък, смятам, че отговорът на този въпрос трябва да е отрицателен.

65.

Член 39, параграф 1, буква а) от Директива 2005/85 е задължавал държавите членки да предоставят на търсещите убежище лица „право на ефективна защита“ пред съд срещу всяко решение относно молбата им за убежище. Както приема Съдът в решение от 17 декември 2015 г., Tall (C‑239/14, EU:C:2015:824, т. 51—53), характеристиките на тази процедура по обжалване трябва да се определят в съответствие с член 47 от Хартата, който препотвърждава принципа на ефективна съдебна защита, и в светлината на принципа на забрана за връщане (non-refoulement), закрепен в член 19, параграф 2 от Хартата ( 23 ).

66.

Ще припомня обаче, че видно от практиката на Европейския съд по правата на човека, която съгласно член 52, параграф 3 от Хартата трябва да се взема предвид при тълкуването на член 19, параграф 2 и член 47 от нея, когато дадена държава реши да изпрати обратно чужденец в страна, в която има сериозни основания да се смята, че би бил изложен на реална опасност от отношение, което е в разрез с член 3 от ЕКПЧ, ефективността на предвидените в член 13 от ЕКПЧ правни средства за защита изисква чужденецът да разполага с право на жалба с автоматичен суспензивен ефект срещу изпълнението на мярката, която позволява връщането му ( 24 ). Същите принципи са потвърдени и от Съда, в частност в решения от 18 декември 2014 г., Abdida (C‑562/13, EU:C:2014:2453, т. 52 и 53) и от 17 декември 2015 г., Tall (C‑239/14, EU:C:2015:824, т. 58).

67.

Наистина упоменатата по-горе съдебна практика се отнася единствено до жалбите срещу мерки, чието изпълнение създава риск от това заинтересованото лице да бъде подложено на отношение, което е в разрез с член 3 от ЕКПЧ и член 19, параграф 2 от Хартата. Евентуалното решение да се отхвърли молба за международна закрила, което само по себе си не включва мерки за извеждане, обаче по принцип не представлява такава мярка. Ето защо Съдът приема, че липсата на суспензивен ефект на жалба, подадена срещу подобно решение, по принцип е съвместима с член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата. Всъщност, макар такова решение да не позволява на гражданина на трета страна да получи международна закрила, все пак изпълнението му не може само по себе си да доведе до извеждането на посочения гражданин ( 25 ).

68.

Въпреки това ефективността на съдебната защита срещу такова решение и принципът на забрана за връщане (non-refoulement) биха били накърнени и ако се допусне изпълнението на мерки за извеждане на търсещото убежище лице по време на срока за обжалване на решението, а след подаването на жалба — до приключването на производството по нея.

69.

Освен това, за да се върна към разглеждания тук въпрос, белгийската правна уредба, и по-точно член 39/70 от Закона от 15 декември 1980 г., изрично предвижда, че мерките за извеждане не подлежат на принудително изпълнение по отношение на чужденеца по време на срока за подаване на жалба срещу решенията на CGRA в производство по същество.

70.

Щом обаче няма възможност за изпълнението на мерки за извеждане на гражданина на трета страна по време на срока за обжалване на решението за отхвърляне на молбата му за международна закрила, доколкото в противен случай тази жалба не би била ефективно средство за защита и би бил накърнен принципът на забрана за връщане (non-refoulement), това означава, че през посочения период гражданинът на третата страна има правото да остане на територията на държавата членка, в която е подал молбата си.

71.

Това право изключва възможността престоят на лицето да се смята за незаконен за целите на Директива 2008/115 съгласно тълкуването ѝ с решение от 30 май 2013 г., Arslan (C‑534/11, EU:C:2013:343) ( 26 ), а съответно и възможността да бъде издадено решение за връщането му по смисъла на член 6, параграф 1 от тази директива.

72.

Според мен този извод не намира опровержение в решение от 15 февруари 2016 г., N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84), на което се позовава белгийското правителство.

73.

В онова решение Съдът изключва възможността с подаването на молба за убежище от гражданин на трета страна, спрямо когото се води процедура за връщане по реда на Директива 2008/115, да изгубва действие всяко евентуално вече взето в тази процедура решение за връщането му ( 27 ). Обстоятелството, че като търсещо убежище лице този гражданин има правото да остане на територията на съответната държава членка до приключването на процедурата по молбата му и съответно престоят му не може да бъде смятан за незаконен по смисъла на член 3, точка 2 от Директива 2008/115, според Съда не е пречка вече образуваната спрямо него процедура за връщане, макар и прекъсната, да остане висяща, годна да бъде възобновена в случай на отхвърляне на молбата за убежище.

74.

Това становище, вече изразено в точка 60 от решение от 30 май 2013 г., Arslan (C‑534/11, EU:C:2013:343), според Съда е обосновано от изискването да не се застрашава постигането на целта на Директива 2008/115, а именно установяването на ефективна политика за извеждане и репатриране на незаконно пребиваващи граждани на трети страни ( 28 ). Всъщност задължението на държавите членки по член 8 от Директивата да извеждат съответните лица в случаите по параграф 1 от този член — задължение, което трябва да се изпълнява в най-кратки срокове ( 29 ) — не би било изпълнено, ако извеждането бъде забавено поради това, че след отхвърлянето на молбата за международна закрила на първа инстанция трябва отново да започне процедура за връщане, но не от етапа, на който е била прекъсната, а от самото начало ( 30 ).

75.

Според белгийското правителство, щом съгласно решение от 15 февруари 2016 г., N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84), процедурата за връщане може да бъде продължена след отхвърлянето на молбата за убежище на първа инстанция, трябва да може и да бъде образувана след отхвърлянето на тази молба.

76.

Не съм съгласен с това. В настоящия случай обстоятелствата от фактическа и правна страна в главното производство са подчертано различни от тези по делото, по което е постановено решение от 15 февруари 2016 г., N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84), поради което не бива подходът по второто дело автоматично да се прилага спрямо първото.

77.

Процедурата за връщането на г‑н N. е била образувана, преди той да подаде молбата си за международна закрила ( 31 ). В този смисъл, когато процедурата е била образувана, г‑н N. не е бил търсещо убежище лице ( 32 ) и не е имал никакво право да остане на това основание на нидерландска територия. Престоят му е бил незаконен по смисъла на член 3, точка 2 от Директива 2008/115. Освен това, когато той подава молбата си за убежище, вече са били влезли в сила издадените спрямо него решение за връщане и забрана за влизане в страната за срок от 10 години ( 33 ).

78.

За разлика от това, когато на г‑н Gnandi е връчена обсъжданата в главното производство заповед за напускане на страната, процедурата за предоставяне на убежище е била в ход, имало е издадено решение на CGRA, с което се отхвърля молбата му, но не е бил изтекъл срокът за обжалването на това решение. Доколкото не е можело да бъде върнат по време на този срок, а след подаването на жалбата — и до приключването на производството по нея, г‑н Gnandi е имал правото да остане на белгийска територия, както показах по-горе. Ето защо към момента на образуването на процедурата за връщане престоят на г‑н Gnandi не е можело да се смята за незаконен по смисъла на член 3, точка 2 от Директива 2008/115.

79.

Оттук следва, че прилагането по аналогия към настоящия случай на решение от 15 февруари 2016 г., N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84), не само не е допустимо от тълкувателна гледна точка предвид съществуващите различия между споровете в главното производство в настоящия случай и в случая, по който е постановено посоченото решение, но и по същество би довело до неприемливия резултат да се позволи на държавите членки да образуват процедури за връщане по реда на Директива 2008/115, въпреки че не са налице необходимите съгласно тази директива условия.

80.

Освен това изискванията за ефективност и бързина, с оглед на които Съдът възприема подхода си в онова решение, са приложими само когато има вече образувана процедура за връщане. В такъв случай тези изисквания могат да обосноват евентуалното решение процедурата да бъде спряна, а не прекратена. В този смисъл решение от 15 февруари 2016 г., N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84), е съгласувано с член 6, параграф 4 от Директива 2008/115, който предвижда, че когато държавата членка реши да предостави право на пребиваване на гражданина на трета страна, а вече е издадено решение за връщането му, изпълнението на решението за връщане просто се спира за срока на валидност на разрешението за пребиваване, а също и с член 9 от Директивата, който предвижда, че извеждането „се отлага“, ако би нарушило принципа на забрана за връщане (non-refoulement).

81.

С други думи, редовно образуваната процедура за връщане може да остане висяща, макар и спряна, по отношение на гражданин на трета страна, който в хода на тази процедура придобие право да пребивава или да остане на територията на съответната държава членка.

82.

За сметка на това подобна процедура не може да се образува по отношение на гражданина на трета страна, докато е налице такова право.

83.

Белгийското правителство се позовава и на член 6, параграф 6 от Директива 2008/115 и Наръчника за връщането, но от тях също не могат да се почерпят доводи против извода в точка 71 от настоящото заключение.

84.

Член 6, параграф 6 от Директива 2008/115, чийто текст е възпроизведен в точка 9 от настоящото заключение, предвижда, че решението за връщане може да бъде взето в един и същ момент и с един и същ акт с прекратяването на законния престой на заинтересованото лице и обявяването на прекратяването му.

85.

Тази разпоредба просто предоставя на държавите членки процесуална възможност ( 34 ), която е предназначена да опрости предвидената в тази директива двуетапна процедура ( 35 ) и която те могат да използват при спазване на съответните условия за прилагането ѝ. Сред тях обаче е условието престоят на съответния гражданин на трета страна да е незаконен. Възможността да се издаде един общ акт вместо два отделни акта, за да се прекрати законният престой на гражданина на трета страна и същевременно да се разпореди връщането и/или извеждането му, не означава, че държавите членки имат право да оставят подобно условие без приложение и да образуват процедури за връщане спрямо лица, които имат право да останат на тяхна територия.

86.

Впрочем това ясно личи от самия текст на член 6, параграф 6 от Директива 2008/115, който позволява решението за връщане и/или извеждане да бъде обединено с „решение за прекратяване на законния престой“, тоест с решение, което слага край на законния престой и бележи началото на незаконния престой на заинтересованото лице. Както обаче показах по-горе, не е такова решението за отхвърляне на молба за убежище, когато въз основа на правото на Съюза или националното право то не е окончателно и търсещото убежище лице има правото да остане на територията на съответната държава членка до приключването на процедурата за предоставяне на убежище.

87.

Ще отбележа освен това, както посочи и Комисията в устното си становище, че член 6, параграф 6 от Директива 2008/115 се прилага, „без да се засягат […] приложими[те] разпоредби на [съюзното] и националното законодателство“. Сред тези разпоредби обаче са припомнените по-горе принципи на правото на Съюза и националните разпоредби, които предоставят на търсещите убежище лица правото да останат на територията на съответната държава членка по време на процедурата за предоставяне на убежище.

88.

В Наръчника за връщането пък се пояснява, че решението за отхвърляне на молба за убежище и решението за връщане могат да бъдат приети с един акт в съответствие с член 6, параграф 6 от Директива 2008/115 ( 36 ). Този наръчник, който няма задължителна сила ( 37 ), е приет след влизането в сила на Директива 2013/32, която заменя Директива 2005/85, и както подчерта Комисията в съдебното заседание, трябва да се тълкува в светлината на разпоредбите на тази директива. Както обаче припомних по-горе, член 46, параграф 5 от Директива 2013/32 предвижда, че държавите членки позволяват на търсещите убежище лица да останат на тяхна територия, докато изтече срокът, в който те могат да упражнят правото си на ефективна защита срещу решението за отхвърляне на молбата им, а когато това право е упражнено в рамките на този срок — в очакване на резултата от защитата. Ето защо е ясно, че когато в Наръчника се указва, че решението за отхвърляне на молбата за убежище налага и задължение за връщане, това не се отнася за решенията, спрямо които не са изчерпани средствата за защита по член 46, параграф 1 от Директива 2013/32, понеже подобно тълкуване би било в противоречие с принципите, установени с решение Arslan ( 38 ). Затова следва да се приеме, че подобно указание се отнася всъщност до влезлите в сила решения за отхвърляне на молби за убежище или, както поясни Комисията в съдебното заседание, до решенията, взети в някоя от хипотезите по член 46, параграф 6 от посочената директива, когато съгласно правото на съответната държава членка или вследствие от съдебно решение търсещото убежище лице не разполага с възможността да остане на територията на тази държава в очакване на резултата от защитата.

89.

От всички изложени съображения следва, че спрямо г‑н Gnandi не е можело да бъде издадено решение за връщане по реда на Директива 2008/115 по време на срока за обжалване на решението за отхвърляне на молбата му за убежище, а след подаването на тази жалба — през цялото време на разглеждането ѝ и до изтичането на срока на валидност на неговия специален документ за пребиваване по приложение 35 към Кралския указ от 8 октомври 1981 г.

90.

Що се отнася до периода след постановяването на решението на CCE от 31 октомври 2014 г. и до подаването на касационната жалба срещу това решение, следва да се припомни, че в решение от 28 юли 2011 г., Samba Diouf (C‑69/10, EU:C:2011:524), Съдът пояснява, че Директива 2005/85 не въвежда задължение за наличие на двуинстанционен съдебен контрол, а принципът на ефективна съдебна защита открива за частноправния субект право на достъп до съд, а не до няколко съдебни инстанции ( 39 ).

91.

Същевременно от изложените дотук съображения следва, че когато законодателството на държавата членка предвижда такъв двуинстанционен съдебен контрол и позволява на търсещото убежище лице да остане на територията на страната до приключването на въззивното или касационното производство, спрямо това лице не може да се образува процедура за връщане по реда на Директива 2008/115. От преписката по делото обаче личи, че на 8 февруари 2016 г. белгийските власти издават на г‑н Gnandi временно разрешение за пребиваване, валидно до 1 март 2017 г., на основание член 9bis от Закона от 15 декември 1980 г., който предвижда възможността за издаване на такъв документ в частност на търсещите убежище лица, които са подали касационна жалба и същата е допусната за разглеждане.

92.

Преди да изложа заключението си, бих искал накратко да се спра на още два въпроса, които наистина не са пряко поставени с преюдициалното запитване, но бяха обсъдени между страните в писмените им становища и в съдебното заседание.

93.

Първият се отнася до съвместимостта на обсъжданата в главното производство заповед за напускане на страната с процедурните гаранции, предвидени в Директива 2008/115.

94.

В това отношение ще отбележа, че съобщението за връчване на заповедта съдържа информация за възможността тя да бъде обжалвана по реда на член 39/2, параграф 2 от Закона от 15 декември 1980 г. и да бъде подадена молба за спиране на изпълнението ѝ по реда на член 39/82 от същия закон, а също и уточнението, че „освен в случаите по член 39/79 от този закон“ нито подаването на жалба, нито подаването на молба за спиране на изпълнението имат суспензивен ефект по отношение на връчената заповед. В съобщението за връчване обаче изобщо не се споменава, че член 39/70 от Закона от 15 декември 1980 г. забранява принудителното изпълнение на заповедта в срока за обжалване на решението за непредоставяне на статут на бежанец, както и по време на разглеждането на евентуалната жалба срещу това решение. Напротив, информацията, съобщена на г‑н Gnandi при връчването на обсъжданата в главното производство заповед за напускане на страната, е била годна да създаде у него убеждението, че заповедта може да бъде принудително изпълнена веднага след изтичането на определения срок за доброволно напускане. Всъщност в съобщението за връчване се посочва, че ако не изпълни заповедта, г‑н Gnandi може да бъде отведен до границата и да бъде задържан за тази цел. Според твърденията на г‑н Gnandi, които белгийското правителство не оспори, същата информация фигурира и в разпечатка, предадена заедно със съобщението за връчване.

95.

При тези условия връченото на г‑н Gnandi решение за връщане според мен не може да се смята за съвместимо с процедурните гаранции, предвидени в Директива 2008/115, и в частност в член 12, параграф 1, който гласи, че тези решения съдържат „информация относно съществуващите правни средства за защита“, и в член 14, параграф 2, който гласи, че държавите членки предоставят на посочените в член 14, параграф 1 ( 40 ) лица потвърждение в писмен вид, че решението за връщане временно няма да бъде изпълнявано. По-общо погледнато, при обстоятелствата в главното производство непълнотите и противоречията ( 41 ) в тази информация според мен са несъвместими с изискванията за справедлива и прозрачна процедура, споменати в съображение 6 от тази директива.

96.

Вторият въпрос, който заслужава накратко да бъде разгледан, се отнася до последиците, които обсъжданата в главното производство заповед за напускане на страната поражда по отношение на условията за пребиваване на г‑н Gnandi на белгийска територия, и в частност по отношение на неговите социални и икономически права.

97.

Запитващата юрисдикция предоставя съвсем малко информация по този въпрос. По същество тя само посочва, че въпросната заповед е задължителна за г‑н Gnandi, който остава длъжен да я изпълни доброволно, макар и да е невъзможно принудително изпълнение на мерки за извеждане спрямо него. Преписката по делото обаче сочи, а и страните са съгласни, че в приложение на циркулярно писмо от 30 август 2013 г. ( 42 ) след издаването на заповедта името на жалбоподателя е заличено от регистъра на населението, което най-вероятно предполага, че той вече няма право нито на здравно осигуряване, нито на социално подпомагане.

98.

По този въпрос, от една страна, бих искал да припомня, че Директива 2003/9 ( 43 ), а също и Директива 2013/33 ( 44 ), която я заменя, считано от 20 юли 2015 г., определят минималните стандарти, които държавите членки трябва да гарантират на гражданите на трети страни и лицата без гражданство, подали молба за международна закрила, докато същите имат разрешение да останат на тяхна територия в качеството на търсещи убежище лица ( 45 ). Предвидените в тези директиви мерки, отнасящи се в частност до материалните условия за приемане и до здравните грижи, предполагат търсещото убежище лице да получава услуги ( 46 ), които изобщо не са сравними с гаранциите при връщане, предвидени в член 14, параграф 1 от Директива 2008/115 ( 47 ).

99.

От друга страна, ще припомня, че както отбелязва Комисията в писменото си становище, в свое решение от 2015 г. ( 48 ) Европейският съд по правата на човека постановява, че фактическото принуждаване на търсещо убежище лице да се върне в страната, от която е избягало, без да е била налице възможност съд да прецени основателността на опасенията му, представлява нарушение на гаранциите за правно и практическо наличие и достъп до средства за правна защита, изисквани от разпоредбите на член 13 във връзка с член 3 от ЕКПЧ ( 49 ). Факт е наистина, че голямото отделение на Европейския съд по правата на човека, на което е препратено делото, по което е постановено това решение, решава да заличи делото от регистъра, така че постановеното съдебно решение няма никаква правна сила ( 50 ). Въпреки това смятам, че даденото в това решение тълкуване на принципа на ефективна съдебна защита следва да бъде възприето в контекста на член 47 във връзка с член 19, параграф 2 от Хартата. Тези разпоредби не допускат търсещото убежище лице да бъде фактически принудено да напусне територията на държавата членка, в която е подало жалба срещу отхвърлянето на молбата му за убежище, преди да е приключило производството по тази жалба, поради това че е поставено в невъзможност да задоволи основните си потребности.

Заключение

100.

По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на въпроса на Conseil d’État (Държавен съвет) (Белгия), както следва: