Г‑жа Fahimian, родена през 1985 г., е иранска гражданка. Съгласно акта за преюдициално запитване тя притежава диплома за образователно-квалификационна степен „магистър“ в областта на информационните технологии, издадена от SUT. Този университет е специализиран в техническите и инженерните науки и физиката.

На 21 ноември 2012 г. г‑жа Fahimian подава до германското посолство в Техеран молба за издаване на виза за обучение като докторант в Technische Universität Darmstadt (Техническият университет в Дармщат, Германия) към Center for Advanced Security Research Darmstadt (CASED) (Център за модерни изследвания в сферата на сигурността в Дармщат) в рамките на проект „Надеждни вградени и мобилни системи“.

Г‑жа Fahimian прилага към молбата си удостоверение, че е приета в посочения университет, както и писмо от изпълнителния директор на Center for Advanced Security Research Darmstadt от 14 ноември 2012 г. Съгласно това писмо изследователският проект на г‑жа Fahimian има за предмет „сигурността на мобилните системи, по-специално засичане на непозволен достъп до смартфони, до протоколите за сигурност“. Освен това изпълнителният директор посочва, че задачата на г‑жа Fahimian в рамките на този проект е „да открие нови ефективни и действащи защитни механизми за смартфони в рамките на добре известните ограничения на ограничено електрическо захранване, ограничени изчислителни ресурси и ограничена честотна лента“.

За финансиране на докторантурата си г‑жа Fahimian получава стипендия от посочения изследователски център.

След решението от 27 май 2013 г. за отказ да ѝ бъде издадена поисканата виза, г‑жа Fahimian подава жалба по административен ред, която също е отхвърлена, с решение от 22 октомври 2013 г..

На 22 ноември 2013 г. тя подава жалба пред запитващата юрисдикция срещу посоченото решение за отказ, като иска да ѝ бъде предоставена заявената виза. Запитващата юрисдикция отбелязва, че страните спорят по въпроса дали съображенията за обществена сигурност по смисъла на член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2004/114 представляват пречка за влизането на г‑жа Fahimian на германска територия.

Съгласно акта за преюдициално запитване ответникът в главното производство твърди, че положението в Иран обосновава опасенията, че придобитите от г‑жа Fahimian умения в рамките на престоя ѝ за обучение могат да бъдат използвани за други цели в държавата ѝ на произход. Според същия иранското правителство от дълго време разработва голям кибернетичен проект, чрез който иска да получи достъп до поверителна информация в западните държави. Тази страна изтъква, че киберпиратите търсят достъп главно до чувствителни данни от въздухоплавателния и космическия сектор, както и от оръжейната промишленост. Според изявленията на специалисти по сигурността кибератаките били провеждани по-специално с цел да се получи достъп до строителни планове и до резултатите от научни изследвания за иракската ядрена програма, за която има съмнения, че преследва военни цели.

В този контекст значимостта на участието на SUT в областта на изследванията за военни цели в Иран била призната от международната общност. Ответникът в главното производство отбелязва в това отношение, че поради естеството на посоченото участие законодателят на Съюза е включил за пръв път този университет в списъка на учрежденията, спрямо които се прилагат ограничителните мерки по приложение IX към Регламент № 267/2012, с Регламент за изпълнение № 1264/2012 на Съвета от 21 декември 2012 година за изпълнение на Регламент № 267/2012 (ОВ L 356, 2012 г., стр. 55). Това включване е отменено от Общия съд на Европейския съюз с решение от 3 юли 2014 г., Sharif University of Technology/Съвет (T‑181/13, непубликувано, EU:T:2014:607). Законодателят на Съюза включва отново посочения университет в същия списък с Регламент за изпълнение № 1202/2014. Ответникът в главното производство отбелязва, че повторното включване е мотивирано от установената тясна връзка между този университет и иранския режим във военната област или в области, свързани с последната.

Впрочем според ответника в главното производство не може да се изключи, че дори след като е получила дипломата си за завършено образование в SUT, г‑жа Fahimian продължава да поддържа връзки с лица от този университет.

Освен това ответникът в главното производство се опасява, че знанията, които г‑жа Fahimian би придобила по време на обучението си в Германия, биха могли да се използват за целите на репресиите в Иран или най-общо във връзка с накърняване на човешките права. Технологиите, до които се отнася изследователският проект на г‑жа Fahimian, можело да бъдат използвани от иранските власти за следене на населението.

Запитващата юрисдикция обаче не е сигурна дали в настоящия случай има основания за позоваване на член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2004/114. Всъщност ответникът в главното производство не е посочил конкретни обстоятелства, свързани с действия на заинтересованата или с връзките ѝ с определени лица, като освен това същият не е уточнил връзката между уменията, които заинтересованата би придобила по време на докторантурата си, и по-късната злоупотреба с тях.

При тези условия Verwaltungsgericht Berlin (Административен съд Берлин) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)а)Трябва ли член 6, параграф 1, буква г) от Директива [2004/114] да се тълкува в смисъл, че при проверката дали гражданин на трета държава, който иска прием с оглед на посочените в членове 7—11 от Директивата цели, може да бъде считан за заплаха за обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, компетентните органи на дадена държава членка имат право на преценка, която подлежи само на ограничен съдебен контрол?

б)При утвърдителен отговор на първия въпрос, буква а):

На какви правни ограничения подлежат компетентните органи на дадена държава членка при преценката дали гражданин на трета държава, който иска прием с оглед на целите, посочени в членове 7—11 от Директива [2004/114], може да бъде считан за заплаха за обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, особено с оглед на фактите, на които се основава становището, и тяхната преценка?

2)Независимо от отговора на първия въпрос, букви а) и б):

Трябва ли член 6, параграф 1, буква г) от Директива [2004/114] да се тълкува в смисъл, че в случай като настоящия — при който гражданка на трета държава, Ислямска република Иран, която завършва в Иран висшето си образование в [SUT] (Техеран), специализиран в техническите и инженерните науки и физиката, и иска влизане с цел започване на докторантура в областта на изследванията, свързани с информационната сигурност, в рамките на проект „Надеждни вградени и мобилни системи“, по-специално разработване на ефективни защитни механизми за смартфони — държавите членки имат право да откажат влизане на тяхна територия с оглед на това, че не е изключено в Иран да се злоупотреби с придобитите във връзка с изследователската дейност умения, например за придобиване на поверителна информация в западните държави, за вътрешни репресии или общо във връзка с нарушения на човешките права?“.

Със своите въпроси, които трябва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2004/114 трябва да се тълкува в смисъл, че когато са сезирани от гражданин на трета страна с молба за издаване на виза с учебна цел, компетентните национални органи разполагат с широка свобода на преценка, която подлежи само на ограничен съдебен контрол, за да определят дали това лице представлява заплаха за обществената сигурност по смисъла на същата разпоредба и дали тези органи имат право да откажат да предоставят поисканата виза при обстоятелства като разглежданите в главното производство.

Съгласно постоянната съдебна практика при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза следва да се има предвид не само съдържанието ѝ, но и контекстът и целите на правната уредба, от която тя е част (вж. по-специално решение от 10 септември 2014 г., Ben Alaya, C‑491/13, EU:C:2014:2187, т. 22 и цитираната съдебна практика).

На първо място, що се отнася до общата структура на Директива 2004/114, член 5 от същата предвижда, че приемането по установения в нея ред на гражданин на трета страна на територията на държава членка подлежи на проверка на неговото досие, която следва да установи, че кандидатът едновременно отговаря на общите условия, определени в член 6 от Директивата, а по отношение на гражданин на трета страна, който иска да бъде приет с цел образование — и на специфичните условия, предвидени в член 7 от същата директива (вж. в този смисъл решение от 10 септември 2014 г., Ben Alaya, C‑491/13, EU:C:2014:2187, т. 23).

По-конкретно, държавите членки проверяват, в съответствие с член 6, параграф 1, буква г) във връзка със съображение 14 от Директива 2004/114, дали съществуват причини за наличие на заплаха за обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, които могат да обосноват отказ за прием на такъв гражданин (решение от 10 септември 2014 г., Ben Alaya, C‑491/13, EU:C:2014:2187, т. 24).

Съгласно член 12 от Директива 2004/114 разрешение за пребиваване следва да се издаде на студенти от трети страни, ако те отговарят на общите и специфичните условия, изброени изчерпателно в членове 6 и 7 от тази директива (вж. в този смисъл решение от 10 септември 2014 г., Ben Alaya, C‑491/13, EU:C:2014:2187, т. 27).

На второ място, що се отнася до целите на Директива 2004/114, от член 1, буква a) във връзка със съображение 24 от нея е видно, че тази директива цели да определи условията за прием на граждани на трети страни на територията на държавите членки за период над три месеца с цел образование (вж. по-специално решение от 10 септември 2014 г., Ben Alaya, C‑491/13, EU:C:2014:2187, т. 28).

В това отношение Съдът вече е отбелязал, че съгласно съображения 6 и 7 от Директива 2004/114 тя има за цел да насърчава мобилността на студентите, които са граждани на трети страни, насочена към Европейския съюз с учебна цел, като тази мобилност има за цел да издигне Европа като световен център на високи постижения в областта на образованието и професионалното обучение (решение от 21 юни 2012 г., Sommer, C‑15/11, EU:C:2012:371, т. 39).

Ето защо държавите членки не могат да въвеждат по отношение на приема на граждани на трети страни с цел образование допълнителни условия към предвидените в членове 6 и 7 от Директива 2004/114, защото иначе биха засегнали целите на тази директива (вж. по-специално решение от 10 септември 2014 г., Ben Alaya, C‑491/13, EU:C:2014:2187, т. 30).

Директива 2004/114 обаче признава на компетентните национални органи голяма свобода на преценка дали са изпълнени общите и специалните условия, предвидени в членове 6 и 7 от тази директива, и по-специално дали съображения, свързани с наличието на заплаха за обществената сигурност, се противопоставят на приемането на съответния гражданин на трета страна (вж. в този смисъл решение от 10 септември 2014 г., Ben Alaya, C‑491/13, EU:C:2014:2187, т. 33).

В това отношение следва да се посочи, че Директива 2004/114 не съдържа определение на понятието „обществената сигурност“ по смисъла на член 6, параграф 1, буква г) от нея, на което се основава отказът за виза, разглеждан главното производство.

Съдът обаче вече е уточнил, че понятието „обществена сигурност“ обхваща както вътрешната, така и външната сигурност на държавата членка. Поради това накърняването на функционирането на институциите и на основните държавни служби, и запазването на живота на населението, както и рискът от сериозно смущаване на външните отношения или на мирното съвместно съществуване на народите, или още накърняването на военните интереси могат да засегнат обществената сигурност (вж. по-специално решения от 23 ноември 2010 г., Tsakouridis, C‑145/09, EU:C:2010:708, т. 43 и 44, както и от 15 февруари 2016 г., N., C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84, т. 66).

Що се отнася до условието да е налице заплаха за обществената сигурност, следва да се отбележи, че за разлика по-специално от член 27, параграф 2 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменящ Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, 2004 г., стр. 7 и поправки в ОВ L 229, 2004 г., стр. 35 и ОВ L 197, 2005 г., стр. 34; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56), който изисква мерките, приети по съображения, свързани с обществената сигурност, да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице, което трябва да представлява „истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха“ за този основен интерес на обществото (вж. по-специално решения от 22 май 2012 г., I, C‑348/09, EU:C:2012:300, т. 30, от 13 септември 2016 г., Rendón Marín, C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 84 и от 13 септември 2016 г., CS, C‑304/14, EU:C:2016:674, т. 40), съгласно член 6, параграф 1, буква г) във връзка със съображение 14 от Директива 2004/114 приемът на гражданин на трета страна може да бъде отказан, ако националните органи, които са компетентни да разгледат заявлението за виза, счетат въз основа на оценка на фактите, че последният представлява заплаха, макар и потенциална, за обществената сигурност. Следователно тази преценка позволява да се вземе предвид не само личното поведение на заявителя, но и други обстоятелства, свързани по-специално с професионалния му опит.

В това отношение преценката на индивидуалното положение на кандидат за виза предполага извършването на комплексни оценки, основани по-специално на личността на този кандидат, на интеграцията му в държавата на неговото местоживеене, на политическата, социалната и икономическата ситуация в тази държава, както и на евентуалната заплаха, която може да представлява за обществената сигурност приемането на този заявител на територията на съответната държава членка с учебна цел, с оглед на риска знанията, придобити от него по време на това обучение, да бъдат използвани по-нататък за цели, които накърняват обществената сигурност. Подобни комплексни оценки предполагат необходимостта да се съставят прогнози относно предсказуемото поведение на заявителя, и по-специално следва да се основават на задълбочени познания относно държавата на неговото местоживеене, както и на анализ на различни документи и на направените от заявителя изявления (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2013 г., Koushkaki, C‑84/12, EU:C:2013:862, т. 56 и 57).

При тези условия компетентните национални органи притежават широка свобода на преценка на релевантните факти, за да могат да установят дали основанията, които са посочени в член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2004/114 и се отнасят до наличието на заплаха за обществената сигурност, препятстват приемането на гражданин на трета страна (вж. по аналогия решение от 19 декември 2013 г., Koushkaki, C‑84/12, EU:C:2013:862, т. 60).

За да установят дали подалото заявление за виза лице представлява заплаха за обществената сигурност, макар и потенциална, националните органи трябва да направят цялостна преценка на обстоятелствата, които характеризират положението на това лице.

Съдът е постановил, че съгласно съображение 15 от Директива 2004/114 в рамките на проверката на условията за прием няма пречки компетентните национални органи да изискат всички доказателства, необходими за оценката на съвместимостта на молбата за прием (решение от 10 септември 2014 г., Ben Alaya, C‑491/13, EU:C:2014:2187, т. 34). В това отношение, съгласно член 18, параграф 2 от същата директива, ако предоставените в подкрепа на молбата за виза данни не са достатъчни, за да се прецени наличието на евентуална заплаха за обществената сигурност, тези органи могат да изискат от заявителя да представи необходимата им допълнителна информация.

Що се отнася до съдебния контрол върху свободата на преценка, с която разполагат компетентните национални органи в рамките на член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2004/114, националният съд трябва да провери по-специално дали обжалваното решение почива на достатъчно солидна фактическа основа, след като е взел предвид разпределението на доказателствената тежест съгласно предходната точка.

Доколкото компетентните национални органи разполагат с широка свобода на преценка на фактите, съдебният контрол е ограничен до проверка за наличие на явна грешка при тази преценка. Съдебният контрол обхваща и зачитането на процесуалните гаранции, което е от съществено значение. Тези гаранции включват задължението на посочените органи да разгледат внимателно и безпристрастно всички относими към конкретния случай данни (вж. в този смисъл решения от 9 март 2010 г., ERG и др., C‑379/08 и C‑380/08, EU:C:2010:127, т. 60 и 61, както и от 16 юни 2015 г., Gauweiler и др., C‑62/14, EU:C:2015:400, т. 69), както и задължението им да мотивират в достатъчна степен решението си, така че да дадат възможност на националния съд са провери, в рамките на съдебния контрол по член 18, параграф 4 от Директива 2004/114, дали са налице фактическите и правните обстоятелства, от които зависи упражняването на правото на преценка (вж. по аналогия решения от 21 ноември 1991 г., Technische Universität München, C‑269/90, EU:C:1991:438, т. 14, както и от 10 юли 2008 г., Bertelsmann и Sony Corporation of America/Impala, C‑413/06 P, EU:C:2008:392, т. 69). В това отношение е важно да се отбележи, че съгласно съображение 14 към Директива 2004/114 отказът да се приеме гражданин на трета страна с цел обучение трябва да почива на „надлежно обосновани причини“.

В настоящия случай по отношение на жалбата на г‑жа Fahimian срещу решението на германските власти да окажат да ѝ издадат виза с учебна цел, която тя е поискала, запитващата юрисдикция трябва да вземе предвид всички обстоятелства, които характеризират положението на това лице.

Сред тези обстоятелства от особено значение с оглед на член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2004/114 е фактът, че г‑жа Fahimian е дипломирана в SUT, който е бил и продължава да бъде включен в списъка на образуванията, спрямо които се прилагат ограничителни мерки, съдържащ се в приложение IX към Регламент № 267/2012, и че изследователската дейност, която последната възнамерява да проведе в Германия в рамките на своята докторантура, се отнася до чувствителната област на сигурността на информационните технологии.

Същото важи и за допълнителните данни, с които разполагат компетентните национални органи и които дават основание за опасения, че знанията, които г‑жа Fahimian би придобила в Германия, могат да бъдат използвани по-късно за злоупотреби, като посочените от запитващата юрисдикция във втория ѝ въпрос, противоречащи на целта за закрила на обществената сигурност

С оглед на всички гореизложени съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2004/114 трябва да се тълкува в смисъл, че когато са сезирани от гражданин на трета страна с молба за виза с учебна цел, компетентните национални органи разполагат с широка свобода да преценят, с оглед на всички релевантни обстоятелства, които характеризират положението на последния, дали той представлява, макар и потенциална, заплаха за обществената сигурност. Тази разпоредба трябва да се тълкува и в смисъл, че допуска компетентните национални органи да откажат да приемат на територията на съответната държава членка с посочената учебна цел гражданин на трета страна, дипломиран в университет, спрямо който се прилагат ограничителни мерки от страна на Съюза поради силните връзките на този университет с иранското правителство във военната област или в области, свързани с последната, който гражданин на трета страна възнамерява да предприеме в тази държава членка изследователска дейност в чувствителна за обществената сигурност област, ако данните, с които разполагат тези органи, дават основание за опасения, че познанията, които това лице ще придобие в рамките на посочените изследвания, могат да бъдат използвани по-късно за цели, противоречащи на обществената сигурност. Националният съд, който е сезиран с жалба срещу решението на компетентните национални органи да откажат поисканата виза, трябва да провери дали това решение почива на достатъчно мотиви и на достатъчно солидна фактическа основа.

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.