–

за ZH и KN, от L. Marczingós, ügyvéd,

–

за AxFina Hungary Zrt., от G. Stanka, ügyvéd,

–

за унгарското правителство, от M. Z. Fehér и K. Szíjjártó, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от P. Kienapfel и Zs. Teleki, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 1, параграф 2, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между ZH и KB (наричани по-нататък заедно „двамата потребители“), от една страна, и AxFina Hungary Zrt. (наричано по-нататък „AxFina“), от друга страна, относно правните последици от премахването на клауза относно валутния риск, съдържаща се в договор за лизинг в чуждестранна валута, сключен между AxFina и ZH (наричана по-нататък „клаузата относно валутния риск“).

Правна уредба

Правото на Съюза

3

Двадесет и първо и двадесет и четвърто съображение от Директива 93/13 гласят:

4

Член 1, параграф 2 от Директивата гласи:

5

Член 6, параграф 1 от посочената директива гласи:

6

Член 7, параграф 1 от същата директива има следния текст:

Унгарското право

Предишният граждански кодекс

7

Член 209/A от Polgári Törvénykönyvről szóló 1959. évi IV. törvény (Закон № IV от 1959 г. за приемане на Гражданския кодекс) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „предишният граждански кодекс“), предвижда, че неравноправните клаузи, включени в потребителски договори като общи условия или формулирани от търговеца едностранно, предварително и без индивидуално договаряне, са недействителни. Съгласно този член 209/A позоваване на недействителността е допустимо само в интерес на потребителя.

8

Съгласно член 237, параграф 1 от предишния граждански кодекс в случай на недействителност на договор следва да се възстанови положението преди сключването на този договор.

9

Съгласно член 237, параграф 2 от този кодекс:

10

От член 361, параграф 1 от посочения кодекс следва, че всяко лице, което получи имуществена облага в ущърб на друго лице, е длъжно да върне посочената облага.

11

Съгласно член 363 от същия кодекс „[п]равилата относно владението без правно основание […] се прилагат по отношение на връщането на имуществените облаги, свързани с обогатяването; лицето, което трябва да извърши възстановяването, може да поиска възстановяване на необходимите разходи, направени във връзка с вещта“.

Закон DH1

12

Член 3, параграфи 1 и 2 от Kúriának a pénzügyi intézmények fogyasztói kölcsönszerződéseire vonatkozó jogegységi határozatával kapcsolatos egyes kérdések rendezéséről szóló 2014. évi XXXVIII. törvény (Закон № XXXVIII от 2014 г. за уреждане на някои въпроси, свързани с решението на Kúria (Върховен съд) за уеднаквяване на съдебната практика във връзка с договорите за заем между кредитни институции и потребители) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „Закон DH1“), предвижда:

Закон DH2

13

Член 3, параграф 1 от Kúriának a pénzügyi intézmények fogyasztói kölcsönszerződéseire vonatkozó jogegységi határozatával kapcsolatos egyes kérdések rendezéséről szóló 2014. évi XXXVIII. törvényben rögzített elszámolás szabályairól és egyes egyéb rendelkezésekről szóló 2014. évi XL. törvény (Закон № XL от 2014 г. относно правилата за приключване на сметките по Закон № XXXVIII от 2014 г. за уреждане на някои въпроси, свързани с решението на Kúria (Върховен съд) за уеднаквяване на съдебната практика във връзка с договорите за заем между кредитни институции и потребители както и относно някои други разпоредби) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „Закон DH2“) предвижда:

14

Съгласно член 37, параграф 1 от Закон DH2:

Закон DH7

15

Член 3 от Еgyes fogyasztói kölcsönszerződésekből eredő követelések forintra átváltásával kapcsolatos kérdések rendezéséről szóló 2015. évi CXLV. törvény (Закон № CXLV от 2015 г. за уреждане на въпросите, свързани с конвертирането във форинти на някои вземания, възникнали от договори за заем, сключен с потребители) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „Закон DH7“), предвижда:

16

Член 9, параграф 1 от Закон DH7 гласи:

17

Съгласно член 12, параграф 1 от същия закон:

18

Член 15, параграф 1 от този закон предвижда:

Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

19

На 21 юни 2007 г. ZH сключва с AxFina договор за лизинг на автомобил в чуждестранна валута, а именно в швейцарски франкове (CHF), като KN от своя страна е станал поръчител за изпълнението от страна на ZH на договорните му задължения. Страните се споразумяват, че разглежданият в главното производство кредит трябва да бъде погасен на 120 равни месечни вноски в унгарски форинти (HUF). Освен това договорът съдържа клауза относно валутния риск, по силата на която промяната на обменния курс на посочената чуждестранна валута окончателно се изчислява при изтичане на срока на договора, която води до това, че рискът, свързан с поскъпването на посочената чуждестранна валута спрямо унгарския форинт, изцяло се поема от двамата потребители.

20

На 7 май 2013 г. AxFina прекратява разглеждания в главното производство договор за лизинг с незабавно действие поради просрочени плащания по вина на двамата потребители, като общият размер на дълга, изчислен в унгарски форинти и произтичащ от този договор, става изискуем наведнъж. От това задължение AxFina по-специално приспада сумата, получена при приключване на сметката, предвидена в член 3, параграф 1 от Закон DH2, като дължаща се на курсова разлика надвзета сума, посочена в член 3, параграф 1 от Закон DH1, както и сумата, получена от продажбата на съответното превозно средство.

21

AxFina предявява иск, с който иска, в случай че бъде установена неравноправността на клаузата относно валутния риск и следователно недействителността на посочения договор, същият договор да бъде обявен за действителен с обратна сила към датата на сключването му и двамата потребители да бъдат осъдени да заплатят солидарно сумата от 1 637 682 HUF (около 4 000 евро) като главница и лихви за забава. От горепосочената сума 972 960 HUF (около 2 250 евро) били дължими във връзка с валутния риск.

22

В решението си първоинстанционният съд, макар да обявява разглеждания в главното производство договор за лизинг за недействителен поради неравноправния характер на клаузата относно валутния риск, приема, че двамата потребители все пак са длъжни да понесат в ограничена степен този риск. Поради това той намалява вземането на AxFina по този договор, като го обявява за действително до размера на сумата, която ZH би загубило, при положение че посоченият договор е бил сключен в унгарски форинти.

23

Съдът, пред който двамата потребители подават въззивна жалба срещу това решение, потвърждава последното. Според него решението, възприето в посоченото съдебно решение, позволява да се отстрани засягането на интересите на тези потребители, причинено от клаузата относно валутния риск. Освен това необратимостта на предвидените в посочения договор престации изключвала възстановяването на положението, в което биха се намирали посочените потребители при липсата на клаузата относно валутния риск.

24

Същите потребители обжалват въззивното решение пред Kúria (Върховен съд, Унгария), който е запитващата юрисдикция. Във връзка с това те искат по-специално да бъде постановено решение, с което да се отхвърли първоначалният иск на AxFina, като за тази цел изтъкват, че изключването на решението, изразяващо се в възстановяване на положението, в което биха се намирали при липсата на клаузата относно валутния риск, противоречи на правото на Съюза и че освен това съдът няма право да изменя съдържанието на тази неравноправна клауза.

25

Запитващата юрисдикция отбелязва, че по този начин трябва да се произнесе по съдбата на договор за лизинг в чуждестранна валута, когато съдържаща се в този договор клауза, по силата на която валутният риск се понася изцяло от съответния потребител, се счита за неравноправна поради предоставяне на недостатъчно информация на този потребител относно естеството на този риск и че премахването на тази клауза, определяща основния предмет на посочения договор, би довело до недействителност на същия договор в неговата цялост.

26

В това отношение запитващата юрисдикция обяснява, на първо място, че в унгарското право правните последици от недействителността на договор в неговата цялост се уреждат от член 237, параграфи 1 и 2 от предишния граждански кодекс. По силата на тази разпоредба основните правни последици „и равностойни на тях последици“ от тази недействителност биха били възстановяването на първоначалното положение или, ако основанието за недействителност може да бъде отстранено, обявяването на действителността на съответния договор ex tunc, като тази действителност може да бъде обявена по-специално когато възстановяването на положението преди сключването на договора е невъзможно. Ако такова обявяване на действителност също не е възможно, сезираният съд би обявил посочения договор за пораждащ действие до постановяване на решението си и би разпоредил възстановяването на равностойността на престацията, за която евентуално не е предоставена насрещна престация.

27

Що се отнася по-специално до договорите, попадащи в приложното поле на закони DH1 и DH2, какъвто е разглежданият в главното производство договор за лизинг, член 37, параграф 1 от Закон DH2 налагал да се приеме, че последиците от недействителността на такъв договор се състоят в обявяването на договора за действителен или в установяването, че той поражда действие до постановяването на решението за обявяване на недействителността, и по този начин изключвал възстановяването на първоначалното положение. По същия начин в унгарската доктрина и съдебна практика се приемало, че предвид естеството на договорите за кредит и договорите за лизинг в случай на недействителност на такива договори не е възможно да се предвиди възстановяване на първоначалното положение.

28

В този контекст запитващата юрисдикция счита, че макар Съдът многократно, и по-специално в решения от 27 април 2023 г., AxFina Hungary (C‑705/21, EU:C:2023:352), и от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен) (C‑520/21, EU:C:2023:478), да се произнася по правните последици с оглед на Директива 93/13 от неравноправния характер на клауза, чието премахване води до недействителност на съответния договор, произтичащата от тези решения съдебна практика не се отнася до всички релевантни тълкувателни въпроси във връзка с унгарската правна уредба и практика, и не може във всички случаи да бъде приведена в съответствие с тях.

29

В случая прилагането на закони DH1 и DH2 би довело до това стойността на престацията, която трябва да се предостави по разглеждания в главното производство договор за лизинг, винаги да може да се изчисли било в швейцарски франкове, било в унгарски форинти, макар клаузата относно валутния риск да е „неотносима“, което би позволило този договор да продължи да поражда действие. По-общо казано, в унгарското право недействителността на даден договор не би довела непременно до неговата нищожност, така че да се приеме, че „restitutio in integrum“ е единствената възможна правна последица от такава недействителност, би било неправилен от логическа гледна точка извод.

30

В това отношение запитващата юрисдикция подчертава, че не изглежда Директива 93/13, с която се осъществява само минимална хармонизация в тази област, да урежда въпроса какви правни последици се налагат в случай на недействителност на даден договор. Следователно определянето на тези последици попадало в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при условие че националният съд е длъжен да гарантира, че съответният потребител в крайна сметка се намира в положението, в което би се намирал, ако обявената за неравноправна клауза никога не е съществувала.

31

Така запитващата юрисдикция иска да се установи дали не следва да се счита, че даден договор „може да се изпълнява“ и без неравноправните клаузи по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, когато в случай на недействителност на целия договор вследствие на премахването на една от клаузите му, обявена за неравноправна, националният съд може съгласно националното си законодателство да обяви посочения договор за действителен с обратна сила към датата на сключването му, така че съдържащата се в него неравноправна клауза да не поражда никакво задължение за съответния потребител, докато останалите клаузи от същия договор, които не са неравноправни, продължават да обвързват страните по същия начин.

32

Подобно решение не би довело до забранено съгласно съдебната практика изменение на договора, доколкото клаузата относно валутния риск би била премахната и разглежданият в главното производство договор за лизинг би могъл да продължи да се изпълнява без тази клауза. Естеството на този договор също не се променяло, тъй като приключването на сметката въз основа на чуждестранната валута, в която е отпуснат заемът, се основавало на факта, че от този момент нататък кредитната институция понасяла валутния риск.

33

Освен това възпиращият ефект, свързан със самото премахване на неравноправната клауза, бил гарантиран при спазване на принципа на пропорционалност на санкциите, а именно съответният заем остава в сила при договорен и благоприятен за съответния потребител адаптиран спрямо чуждестранната валута лихвен процент, но без това да се компенсира с „обезщетението“ за валутния риск, понасян от този потребител, тъй като тогава кредитната институция е длъжна да възстанови на потребителя сумите, получени по силата на клаузата относно валутния риск.

34

В случай че предложеното от запитващата юрисдикция тълкуване не е съвместимо с правото на Съюза, тя иска от Съда да ѝ даде насоки относно правните последици, които би могла да изведе пряко от това право в случай на недействителен договор, доколкото счита, че в тази хипотеза може да се наложи да тълкува вътрешното си право contra legem.

35

На второ място, запитващата юрисдикция посочва, че разглежданият в главното производство договор за лизинг също попада в приложното поле на Закон DH7. Съгласно посочения закон в бъдеще произтичащите от този договор вземания трябвало да бъдат конвертирани в унгарски форинти по обменния курс, определен от Националната банка на Унгария на 19 август 2015 г. за договорената чуждестранна валута. В това отношение от разпоредбите и от изложението на мотивите на Закон DH7 не следвало, че той има за цел да отстрани каквато и да било недействителност, като напротив законодателят е искал да освободи по принцип съответните потребители от задължението да понесат в бъдеще валутния риск при голям брой валидни договори.

36

При това положение посочената юрисдикция е склонна да приеме, че макар за договорните клаузи, които отразяват задължителни законови разпоредби като предвидените в Закон DH7, да не се прилагат разпоредбите на Директива 93/13, този закон все пак е в противоречие с посочената директива, тъй като води до възлагане на съответния потребител на валутен риск в определена степен, докато този потребител би трябвало да бъде напълно освободен от него, така че посоченият закон би трябвало да бъде оставен без приложение.

37

При тези обстоятелства Kúria (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

По преюдициалните въпроси

По първия и третия въпрос

38

Първият и третият въпрос се отнасят до уреждането в член 1, параграф 2, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 на условията и реда, по които трябва да се прецени възможността да продължи да се изпълнява договор за лизинг в чуждестранна валута, когато клаузата, която възлага изцяло в тежест на съответния потребител свързания с тази валута валутен риск, е отменена като неравноправна.

39

В самото начало следва да се уточни, че след като тези въпроси се отнасят до договор, съдържащ клауза, обявена за неравноправна на основание член 6, параграф 1 от Директива 93/13, те задължително предполагат, че посочената клауза попада в приложното поле на тази директива и следователно не е изключена от него съгласно член 1, параграф 2 от нея, като тази разпоредба изключва по-конкретно договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби.

40

В това отношение, макар в рамките на първия си въпрос запитващата юрисдикция се позовава на „[уреден] с императивни законови разпоредби механизъм за конвертиране на валута“, нищо в преписката, с която разполага Съдът, не сочи, че посочената клауза, която се отнася до валутния риск като такъв, а не до условията и реда за конвертиране на валутите, отразява съдържанието на такива разпоредби, като освен това тази юрисдикция не излага причините, поради които все пак е необходимо Съдът да даде тълкуване на член 1, параграф 2 от Директива 93/13.

41

При тези условия следва да се приеме, че с първия и третия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с член 7, параграф 1 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че допуска да се приеме, че договор за лизинг в чуждестранна валута, обявен за недействителен, след като клауза, с която се възлага в тежест на съответния потребител свързаният с тази чужда валута валутен риск, е отменена като неравноправна, може да се „изпълнява и без неравноправните клаузи“ по смисъла на първата от тези разпоредби, когато към този договор се прилага национално законодателство, което предвижда като правна последица от недействителността на такива договори пълно освобождаване на посочения потребител от неблагоприятните последици само на неравноправната клауза, като същевременно запазва действителността и обвързващия характер на останалите елементи на съответния договор. В случай на отрицателен отговор тази юрисдикция желае освен това да получи разяснения относно последиците, които би трябвало да изведе от недействителността на същия договор, като се има предвид, че според нея в тази хипотеза може да се наложи тя да направи тълкуване contra legem на вътрешното си право.

По възможността договорът да се изпълнява и без неравноправните клаузи

42

От постоянната съдебна практика следва, че предвид положението на по-слаба страна, в което се намира потребителят спрямо продавача или доставчика, член 6, параграф 1, първа част от изречението от Директива 93/13 предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителите. Това е императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между последните (решение от 9 април 2024 г., Profi Credit Polska (Ново разглеждане на дело, приключило с влязъл в сила съдебен акт), C‑582/21, EU:C:2024:282, т. 72 и цитираната съдебна практика).

43

Освен това предвид естеството и значението на обществения интерес, който представлява защитата на потребителите, Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки „за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (решение от 9 април 2024 г., Profi Credit Polska (Ново разглеждане на дело, приключило с влязъл в сила съдебен акт), C‑582/21, EU:C:2024:282, т. 73 и цитираната съдебна практика).

44

За тази цел националните юрисдикции трябва да не прилагат неравноправните клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, освен ако последният се противопостави на това (решение от 9 юли 2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Société Générale, C‑698/18 и C‑699/18, EU:C:2020:537, т. 53 и цитираната съдебна практика).

45

От това следва, че за обявената за неравноправна договорна клауза трябва принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя няма как да има последици за потребителя. Ето защо установяването по съдебен ред на неравноправността на такава клауза поначало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал при липсата на тази клауза (решение от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 57 и цитираната съдебна практика).

46

Задължението на националния съд да изключи действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, по принцип поражда съответния реституционен ефект по отношение на тези суми, доколкото липсата на такъв реституционен ефект би могла да наруши възпиращото действие, с което член 6, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с член 7, параграф 1 от същата директива придружава констатацията за неравноправността на клаузи, съдържащи се в сключените между потребители и продавач или доставчик договори (решение от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 58 и цитираната съдебна практика).

47

Освен това, макар в член 6, параграф 1, първа част от изречението от посочената директива да се уточнява, че държавите членки предвиждат, неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителите „при условията на тяхното национално право“, уредената с националното право защита, гарантирана на потребителите със същата директива, все пак не може да изменя обхвата, а следователно същността на тази защита (решение от 12 декември 2024 г., Kutxabank, C‑300/23, EU:C:2024:1026, т. 160 и цитираната съдебна практика).

48

Ето защо действително държавите членки трябва с националното си право да определят условията и реда, по които се констатира неравноправността на съдържащата се в договор клауза и се материализират конкретните правни последици от тази констатация, но същевременно въпросната констатация трябва да дава възможност за възстановяване на правното и фактическо положение, в което би се намирал потребителят при липсата на тази неравноправна клауза, по-специално като обосновава правото на възстановяване на облагите, неправомерно получени в негов ущърб от продавача или доставчика въз основа на споменатата неравноправна клауза (решение от 25 април 2024 г., Caixabank (Давностен срок), C‑484/21, EU:C:2024:360, т. 20 и цитираната съдебна практика).

49

В случая от предоставените от запитващата юрисдикция разяснения следва, че що се отнася до договорите за лизинг в чуждестранна валута, съдържащи неравноправна клауза относно валутния риск и станали недействителни след премахването на тази клауза, като разглеждания в главното производство, унгарското право предвижда решение, изразяващо се в „обявяване за действителен“ или в „обявяване, че договорът поражда действие до датата на постановяване на съдебното решение [за обявяване на недействителност]“, съгласно текста на член 37, параграф 1 от Закон DH2. В този контекст член 3 от Закон DH1 предвиждал механизъм за конвертиране на валутите, който може да гарантира, че след премахването на неравноправната клауза относно валутния риск стойността на престациите, които следва да се предоставят по съответния договор, винаги ще може да бъде изчислена.

50

Както посочва тази юрисдикция, тя изхожда от предпоставката, че такова решение отговаря на изискванията, произтичащи от член 6, параграф 1, първа част от изречението от Директива 93/13, както са тълкувани в съдебната практика, припомнена в точки 42—48 от настоящото решение, доколкото това решение би позволило едновременно да се освободят изцяло съответните потребители от съдържащата се в сключения от тях договор неравноправна клауза относно валутния риск, като същевременно се запазят в сила всички останали клаузи на този договор, и същевременно да се гарантира възпиращият ефект, свързан с премахването на тази неравноправна клауза. Всъщност след прилагането на посоченото решение вече не посочените потребители, а съответната кредитна институция би понасяла финансовите последици, предизвикани от неравноправната клауза, докато посочените потребители щели да продължат да се ползват от уговорения в договора благоприятен лихвен процент, свързан с чуждестранната валута, и то без да е необходимо никакво изменение на същата клауза.

51

Преписката, с която разполага Съдът, обаче не съдържа данни, които да пораждат съмнение, че такъв резултат по принцип е в състояние да гарантира, че на същите потребители ще бъдат възстановени сумите, недължимо получени от тази кредитна институция въз основа на същата неравноправна клауза в съответствие с посочената разпоредба.

52

При това положение в член 6, параграф 1, втора част от изречението от Директива 93/13 се предвижда, че след премахването на неравноправните му клаузи съответният договор „продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без [тези] неравноправни[…] клаузи“.

53

В това отношение е вярно, че самият член 6, параграф 1, втора част от изречението от Директива 93/13 не посочва критериите, уреждащи възможността договор да продължи да се „изпълнява и без неравноправните клаузи“ съгласно тази разпоредба, а оставя задачата за определянето им на националния правен ред при съблюдаване на правото на Съюза. Възможността в конкретна хипотеза за запазване на договор, някои клаузи от който са обезсилени, трябва съответно да бъде разгледана по принцип именно предвид критериите, предвидени в националното право (решение от 3 октомври 2019 г., Dziubak, C‑260/18, EU:C:2019:819, т. 40).

54

Освен това целта на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 е да се възстанови равновесието между страните, като същевременно по принцип се запази действителността на договора като цяло, а не да се обезсилят всички договори, които съдържат неравноправни клаузи (решение от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и цитираната съдебна практика).

55

Това не променя факта, че свободата на преценка, с която разполагат държавите членки при определянето на критериите, уреждащи възможността даден договор да продължи да се изпълнява без неговите неравноправни клаузи, е ограничена.

56

Така, от една страна, от текста на член 6, параграф 1, втора част от изречението от Директива 93/13 следва, че съответният договор трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните му клаузи, доколкото съгласно нормите на националното право съществува правна възможност така да се запази договорът, поради което националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за съответния потребител, но не са овластени да изменят съдържанието им (вж. в този смисъл решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 65).

57

В този контекст Съдът е постановил, че ако националният съд има правомощието да променя съдържанието на неравноправните клаузи, съдържащи се в такъв договор, това правомощие може да засегне предвидената в член 7 от Директива 93/13 дългосрочна цел. Това правомощие всъщност би способствало за премахването на възпиращия ефект, което се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците биха продължили да бъдат изкушени да използват тези клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че интересът им да бъде гарантиран (решение от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 54 и цитираната съдебна практика).

58

От друга страна, ако е изпълнено условието, посочено в точка 56 от настоящото решение, възможността съответният договор да бъде запазен в съответствие с нормите на националното право без неговите неравноправни клаузи трябва да се провери чрез обективен подход (решение от 23 ноември 2023 г., Provident Polska, C‑321/22, EU:C:2023:911, т. 81 и цитираната съдебна практика). Така положението на една от страните по този договор не би могло да се разглежда като определящ критерий, въз основа на който се решава по-нататъшната съдба на посочения договор (решение от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 32).

59

По този начин се поставя въпросът дали решението, посочено в точки 49 и 50 от настоящото съдебно решение, е в съответствие с член 6, параграф 1, втора част от изречението от посочената директива, както е тълкуван в съдебната практика, припомнена в точки 53—58 от това съдебно решение.

60

Запитващата юрисдикция е склонна да приеме, че това е така, доколкото според нея в случая неравноправната клауза относно валутния риск просто е оставена без приложение в разглеждания в главното производство договор за лизинг, така че тази клауза вече не поражда никакво задължение за двамата потребители. Така този договор би могъл да се „изпълнява и без неравноправните клаузи“ по смисъла на член 6, параграф 1, втора част от изречението от Директива 93/13 по силата на предвидения в закони DH1 и DH2 механизъм за конвертиране и следователно да „продължава да действа за страните по останалите условия“ по смисъла на тази разпоредба.

61

Подобна промяна в националното право обаче сама по себе си не е достатъчна, за да може да се приеме, че даден договор може да се „изпълнява и без неравноправните клаузи“ по смисъла на член 6, параграф 1, втора част от изречението от Директива 93/13.

62

За тази цел всъщност следва да се установи, че такова изпълнение на съответния договор е юридически възможно и не предполага друго изменение освен произтичащото от премахването на тези клаузи, както следва от съдебната практика, посочена в точки 56 и 58 от настоящото решение, тъй като в противен случай запазването на този договор би било в противоречие с посочената разпоредба.

63

Когато обаче, както в настоящия случай, запитващата юрисдикция вече е констатирала, че клауза относно валутния риск определя основния предмет на разглеждания в главното производство договор и че премахването ѝ би довело до недействителност на този договор, изглежда, няма правна възможност за запазването на договора, което обаче тази юрисдикция следва да прецени (вж. в този смисъл решения от 5 юни 2019 г., GT, C‑38/17, EU:C:2019:461, т. 43 и от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 52).

64

Освен това Съдът е постановил, че националният съд не може да отстрани причините за недействителността на договор, произтичаща от неравноправния характер на съдържаща се в него клауза, като обяви този договор за действителен и едновременно с това измени предвидената в него валута. Подобна намеса от страна на съда в крайна сметка би довела до изменение на съдържанието на тази клауза (решение от 27 април 2023 г., AxFina Hungary, C‑705/21, EU:C:2023:352, т. 41).

65

Противно на твърденията на запитващата юрисдикция, тази преценка обаче не се поставя под въпрос от допълнителните уточнения, обобщени в точки 49 и 50 от настоящото решение, които тя е предоставила във връзка с „обявяване за действителен“, така както тя възнамерява да я приложи и за която посочва, че може евентуално да замени „обявяване, че договорът поражда действие до датата на постановяване на съдебното решение [за обявяване на недействителност]“.

66

Всъщност, като се има предвид, че съгласно тези допълнителни уточнения подобно решение в крайна сметка има за последица, че валутният риск и неговите финансови последици, които първоначално са били в тежест на съответните потребители в приложение на клаузата относно валутния риск, вече се понасят от кредитната институция, налага се изводът, че те задължително предполагат изменение на посочената клауза.

67

От това следва, че не може да се приеме, че въпросният договор може да се „изпълнява и без неравноправните клаузи“ по смисъла на член 6, параграф 1, втора част от изречението от Директива 93/13.

68

Действително Съдът е постановил, че при такова положение член 6, параграф 1 от Директива 93/13 допуска националният съд съгласно принципите на правото на договорите да премахне съдържащата се в договор неравноправна клауза, като я замести с диспозитивна разпоредба от националното право или приложима при съгласие на страните по този договор, в случаите, в които обявяването на тази неравноправна клауза за недействителна би задължило съда да обяви недействителността на посочения договор в неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на особено неблагоприятни последици, които да му се отразят като наказание (вж. в този смисъл решение от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 56, 59 и 64 и цитираната съдебна практика).

69

В това отношение следва да се подчертае, че за да се преценят последиците за положението на потребителя, предизвикани от обявяването на договор за недействителен в неговата цялост, така както са посочени в тази съдебна практика, волята, изразена от потребителя в това отношение, е определяща (решение от 8 септември 2022 г., D.B.P. и др. (Ипотечен кредит, изразен в чуждестранна валута), C‑80/21—C‑82/21, EU:C:2022:646, т. 74 и цитираната съдебна практика).

70

В случая обаче, и независимо дори от наличието или липсата на диспозитивна разпоредба в унгарското право или приложима в случай на съгласие на страните по съответния договор по смисъла на посочената съдебна практика, двамата потребители ясно са изразили както пред запитващата юрисдикция, така и в писмените си становища, представени пред Съда, желанието си разглежданият в главното производство договор за лизинг да бъде обявен за недействителен в неговата цялост. При тези обстоятелства условието, съгласно което обявяването на договора за недействителен в неговата цялост би изложило съответните потребители на особено неблагоприятни последици, което е необходимо, за да може националният съд да замести обявената за нищожна неравноправна клауза с диспозитивна или приложима при съгласие на страните по този договор разпоредба от вътрешното си право, в случая не изглежда изпълнено (вж. в този смисъл решение от 8 септември 2022 г., D.B.P. и др. (Ипотечен кредит, изразен в чуждестранна валута), C‑80/21—C‑82/21, EU:C:2022:646, т. 78).

71

Второ, Съдът е приел, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13 не е пречка за държавите членки чрез правни разпоредби да постигнат преустановяване на употребата на неравноправни клаузи в договорите, сключени между потребители и продавачи или доставчици, като по този начин се запазва валидността на тези договори, при условие че в този контекст националният законодател спазва изискванията, произтичащи от член 6, параграф 1 от посочената директива (вж. в този смисъл решения от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 42, и от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 77 и цитираната съдебна практика).

72

От преписката, с която разполага Съдът, обаче не следва, че в случая съществува такова законодателство, що се отнася до клаузата относно валутния риск, като в този контекст запитващата юрисдикция се позовава единствено на национални законодателни актове, които се отнасят до клаузи относно курсовата разлика и имат за цел „да освободят потребителите от понасянето в бъдеще на валутния риск за голям брой валидни договори“.

73

В това отношение Съдът е постановил, че наличието на законодателство, което има за цел да разреши проблемите, свързани с клаузите относно курсовата разлика, не засяга контрола, който следва да се извърши с оглед на Директива 93/13 върху други клаузи на съответните договори, като например клаузите относно валутния риск (вж. в този смисъл решения от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 46, и от 2 септември 2021 г., OTP Jelzálogbank и др., C‑932/19, EU:C:2021:673, т. 45).

По последиците, които трябва да се изведат от невъзможността даден договор да се изпълнява без неравноправните клаузи

74

Що се отнася до последиците, които следва да се изведат от констатацията, че договор, съдържащ неравноправна клауза, не може да се изпълнява без тази клауза, по смисъла на член 6, параграф 1, втора част от изречението от Директива 93/13, следва да се припомни, че действително Директива 93/13 не урежда изрично последиците от недействителността на договор, сключен между продавач или доставчик и потребител след премахването на съдържащите се в него неравноправни клаузи. Следователно държавите членки трябва да определят последиците, до които води подобна констатация, като се има предвид, че правилата, които установяват в това отношение, трябва да бъдат съвместими с правото на Съюза, и по-специално с преследваните от тази директива цели (решение от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 64).

75

В този контекст обаче Съдът припомня и възпиращия ефект, който се упражнява чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя, като това неприлагане трябва да доведе до правото на потребителя да му бъдат възстановени облагите, недължимо придобити от съответния продавач или доставчик въз основа на такива клаузи. Така Съдът е постановил, че доколкото липсата на такъв реституционен ефект би могла да наруши възпиращото действие, следва да се признае подобен реституционен ефект, когато неравноправният характер на клаузите на договор, сключен между потребител и продавач или доставчик, води не само до нищожност на тези клаузи, но и до недействителност на този договор в неговата цялост (решение от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 65 и 66).

76

От това следва, че съвместимостта с правото на Съюза на национални правила, уреждащи практическите последици от нищожността на договор за ипотечен кредит поради наличието на неравноправни клаузи, зависи от това дали тези правила, от една страна, позволяват да се възстанови правното и фактическо положение на съответния потребител, в което би се намирал при липсата на този договор, а от друга страна, не застрашават търсения с Директива 93/13 възпиращ ефект (решение от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 68).

77

За целите на такова възстановяване от правна и фактическа страна, що се отнася до договор за лизинг като разглеждания в главното производство, от една страна, потребителите трябва да имат право най-малкото на възстановяване на платените месечни вноски и на разходите, платени във връзка с изпълнението на този договор, както и на плащане на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане (вж. в този смисъл по отношение на договор за ипотечен кредит решение от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 74).

78

Ето защо в случая не е достатъчно на двамата потребители да се възстановят само сумите, получени от съответната кредитна институция въз основа на клаузата относно валутния риск, както предлага запитващата юрисдикция, тъй като, напротив, тези потребители трябва да се ползват от възстановяването на всички месечни вноски и разходи, платени на основание разглеждания в главното производство договор за лизинг.

79

[Поправено с определение от 8 юли 2025 г.] Що се отнася, от друга страна, до съответния продавач или доставчик, а именно в случая кредитна институция, тя не може да има право да иска от потребителите обезщетение, надхвърлящо връщането на вещта, предоставена на тяхно разположение във връзка с изпълнението на договора за лизинг, или възстановяването на свързаната с него стойност, както и евентуално плащане на лихви за забава. Всъщност предоставянето на тази кредитна институция на такова право и следователно на правото да получи възнаграждение за използването на тази вещ от посочените потребители би допринесло за премахването на възпиращия ефект, който обявяването на посочения договор за недействителен създава по отношение на продавачите или доставчиците (вж. в този смисъл по отношение на договор за ипотечен кредит решение от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 76 и 78).

80

Това тълкуване не се поставя под въпрос от посочената от запитващата юрисдикция необходимост да се гарантира, че „наложената санкция е […] пропорционална“. Всъщност, от една страна, Съдът е постановил, че обявяването на недействителност на договор, за който е установена неравноправност на една от клаузите, не може да съставлява санкция, предвидена в Директива 93/13 (определение от 30 май 2024 г., Deutsche Bank Polska, C‑325/23, EU:C:2024:453, т. 74 и цитираната съдебна практика).

81

От друга страна, ако целта да се възстанови правното и фактическо положение, в което съответният потребител би се намирал без неравноправната клауза в сключения от него договор, трябва да се преследва при съблюдаване на принципа на пропорционалност, този принцип може да не допуска достигането до извод за обявяване на недействителността на този договор в неговата цялост само ако определянето чрез обективен подход на последиците, които следва да се изведат в съответствие с националното право от установяването на неравноправността на клауза що се отнася до запазването или не на договора, от който тя е част, оставя определена свобода на преценка или на тълкуване на националния съд (вж. в този смисъл решение от 23 ноември 2023 г., Provident Polska, C‑321/22, EU:C:2023:911, т. 85 и 86).

82

При обстоятелства като разглежданите в главното производство обаче наличието на такава свобода трябва да се изключи, както следва от точка 67 от настоящото решение.

83

Доколкото запитващата юрисдикция счита, че от гледна точка на вътрешното си право е невъзможно да възстанови правното и фактическо положение, в което биха се намирали съответните потребители при липсата на сключен договор, освен ако не извърши тълкуване contra legem на това право, следва да се припомни, че когато практиката на Съда дава ясен отговор на въпрос, отнасящ се до тълкуването на правото на Съюза, националният съд трябва да направи всичко възможно, за да бъде това тълкуване приложено (решение от 10 март 2022 г., Grossmania, C‑177/20, EU:C:2022:175, т. 42).

84

В случая обаче, що се отнася до разпоредбите на директива, е вярно, че сами по себе си те не могат да пораждат задължения за частноправен субект и следователно не могат да му бъдат противопоставяни пред национална юрисдикция (решение от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 32 и цитираната съдебна практика).

85

Принципът на съответстващо тълкуване на националното право обаче е присъщ за системата на Договорите, тъй като позволява на националните юрисдикции в рамките на своята компетентност да осигурят пълната ефективност на правото на Съюза, когато разрешават спора, с който са сезирани (решение от 9 април 2024 г., Profi Credit Polska (Ново разглеждане на дело, приключило с влязъл в сила съдебен акт), C‑582/21, EU:C:2024:282, т. 61).

86

Във връзка с това Съдът многократно е постановявал, че национална юрисдикция, която е сезирана по спор единствено между частноправни субекти, е длъжна при прилагането на вътрешноправните си разпоредби, приети с цел транспониране на предвидени в директива задължения, да вземе предвид нормите от националното право в тяхната цялост и във възможно най-голяма степен да ги тълкува предвид текста и целта на тази директива, за да се стигне до решение, съответстващо на преследваната от нея цел (решение от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 27 и цитираната съдебна практика).

87

Несъмнено принципът на съответстващо тълкуване на националното право обаче има определени ограничения. Така задължението на националния съд да се позове на съдържанието на директива, когато тълкува и прилага релевантните норми на вътрешното си право, е ограничено от общите принципи на правото и не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право (решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑261/13, EU:C:2014:282, т. 65 и цитираната съдебна практика).

88

Съдът обаче също така е приел, че задължението за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции при необходимост да изменят постоянна съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на вътрешното им право, което е несъвместимо с целите на дадена директива, и по собствена инициатива да не прилагат каквото и да било възприето от по-висша юрисдикция тълкуване, задължително за нея по силата на посоченото право, ако това тълкуване не е съвместимо с посочената директива (вж. в този смисъл решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 78 и цитираната съдебна практика).

89

Следователно дадена национална юрисдикция няма основание да счита, че е изправена пред невъзможност да тълкува национална разпоредба в съответствие с правото на Съюза, единствено поради трайното тълкуване на тази разпоредба в несъвместим с това право смисъл (решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 79 и цитираната съдебна практика).

90

При все това, ако се установи такава невъзможност, в качеството си на страни, увредени от несъответствието на националното право с правото на Съюза, двамата потребители ще трябва да могат да се позоват на съдебната практика, установена с решение от 19 ноември 1991 г., Francovich и др. (C‑6/90 и C‑9/90, EU:C:1991:428), за да получат евентуално обезщетение за претърпяната вреда (вж. в този смисъл решение от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 41 и цитираната съдебна практика).

91

С оглед на всичко гореизложено на поставения въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с член 7, параграф 1 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска да се приеме, че договор за лизинг в чуждестранна валута, обявен за недействителен, след като клауза, с която се възлага в тежест на съответния потребител свързаният с тази чужда валута валутен риск, е отменена като неравноправна, може да се „изпълнява и без неравноправните клаузи“ по смисъла на първата от тези разпоредби, когато към този договор се прилага национално законодателство, което предвижда като правна последица от недействителността на такъв договор пълно освобождаване на посочения потребител от неблагоприятните последици само на неравноправната клауза, като същевременно запазва действителността и обвързващия характер на останалите елементи на този договор. В подобна хипотеза, тъй като договорът не може да се изпълнява без тази клауза, посочените разпоредби налагат възстановяване на правното и фактическото положение, в което би се намирал потребителят при липсата на същия договор.

По втория въпрос

92

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Директива 93/13 допуска национална юрисдикция да остави без приложение национална правна уредба, която предвижда, що се отнася до договорите за лизинг в чуждестранна валута, попадащи в приложното поле на тази директива, че размерът на съответния кредит се преобразува в национална валута, считано от определена в това законодателство дата, с цел в бъдеще сключилите такива договори потребители да бъдат освободени от финансовите последици, свързани с клаузата относно валутния риск, съдържаща се в тези договори, независимо дали последните са действителни, когато такова законодателство води до понасяне от страна на посочените потребители на валутен риск в определена степен.

93

В това отношение е достатъчно да се отбележи, че предвид отговора, даден на първия и третия въпрос, не следва да се отговаря на втория въпрос.

По съдебните разноски

94

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.