1.

През 2015 г., за да обезпечат изпълнението на задължения, поети в рамките на сключен в Полша договор за обществена поръчка за изграждането на скоростен път, спечелилите поръчката дружества представят пред полския възложител гаранции, издадени от български застраховател.

2.

Години по-късно дружествата изпълнители безуспешно искат от полски съд да наложи обезпечение, като задължи възложителя да се въздържа от използването на посочените гаранции. Подобно искане те предявяват пред българските съдилища, като то е отхвърлено на първа инстанция и е уважено от въззивната инстанция.

3.

Полският възложител подава частна касационна жалба пред Върховен касационен съд (България). С нея той иска да се установи по-специално дали с оглед на член 35 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 ( 2 ) българските съдилища имат международна компетентност да допускат исканите временни, включително обезпечителни, мерки ( 3 ).

4.

Освен ако не греша, досега Съдът се е произнасял само веднъж във връзка с посочения член ( 4 ). Някои постановени при действието на предходните правни норми ( 5 ) решения хвърлят светлина върху въпросите на запитващата юрисдикция, без обаче да им дават отговор.

5.

По указание на Съда настоящото заключение се отнася само до втория преюдициален въпрос. Отговорът изисква по-подробно изследване на отношението между две съдилища от различни държави членки — съда, който разглежда делото по същество, и съда, който е сезиран само с искане за допускане на временна, включително обезпечителна, защита — при трансгранични случаи, във връзка с които член 35 цели да не се допусне „страните да търпят вреда вследствие на дългата продължителност на делата с международен елемент“ ( 6 ).

I.

Правна уредба

А.

Регламент № 1215/2012

6.

Съображение 33 гласи:

7.

Съгласно член 2:

8.

Член 29 от раздел „Висящ процес (lis pendens) — свързани искове“ гласи:

9.

Съгласно член 35 („Временни, включително обезпечителни, мерки“):

10.

Съгласно член 36 от раздел „Признаване“:

11.

Член 42, параграф 2 предвижда:

12.

Член 45, параграф 1, буква в) гласи:

Б.

Националното право. Граждански процесуален кодекс ( 7 )

13.

От значение за делото са член 18 (съдебен имунитет); членове 389—396 (допускане на обезпечението); членове 397—403 (обезпечителни мерки); и членове 274—280 (обжалване на определенията).

14.

Тъй като моето заключение се съсредоточава само върху тълкуването на член 35 от Регламент № 1215/12, не е необходимо да възпроизвеждам текста на посочените членове.

II.

Фактите, споровете и преюдициалните въпроси

15.

С договор от 30 юли 2015 г. Skarb Państwa Rzeczypospolitej Polskiej reprezentowany przez Generalnego Dyrektora Dróg Krajowych i Autostrad (наричана по-нататък „Държавната хазна на Полша“) възлага на дружествата TOTO SpA — Costruzioni Generali и Vianini Lavori SpA, действащи като консорциум с регистрация в Италия, изграждането на скоростен път S‑5 Познан — Вроцлав, отсечка Познан А2, Глухово — Врончин.

16.

В договора страните включват клауза (член 20.6), съгласно която компетентността за уреждане на споровете между тях се предоставя на съдилищата по седалището на възложителя (тоест на полските съдилища) ( 8 ).

17.

По договора са издадени гаранции № 02900100000348 и № 02900100000818 за обезпечаване съответно на изпълнението на договора ( 9 ) и на евентуалното плащане на „договорна неустойка“ след завършване на строителните работи ( 10 ). Двете гаранции са предоставени от българското застрахователно дружество „Евроинс“ АД и за тях е приложимо полското материално право.

18.

Всяко едно от дружествата изпълнители предявява отрицателен установителен иск срещу Държавната хазна на Полша пред Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша). Те искат да се признае за установено, че ответникът, Държавната хазна на Полша, нямал право да иска плащане на предвидената в договора неустойка, тъй като не били налице основанията за това, и/или че за ответника не съществувало право на неустойка, произтичащо от твърдяното от него забавено изпълнение ( 11 ).

19.

Освен това те искат от съда „да наложи обезпечение, като задължи ответника да се въздържа по-специално от използването на гаранции № 02900100000348 и № 02900100000818, издадени от ЗД „Евроинс“ АД“ ( 12 ).

20.

С определение от 7 юни 2019 г. Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава) отказва да допусне исканото обезпечение ( 13 ).

21.

На 31 юли 2019 г. дружествата изпълнители отново отправят искане за допускане на обезпечение, този път пред Софийски градски съд (България), в подкрепа на исковете, предявени пред Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава).

22.

Искането е отхвърлено на първа инстанция, но е уважено на въззивна инстанция от Софийски апелативен съд (България). Този съд налага, след представяне на парична гаранция, обезпечителен запор върху вземането на Държавната хазна на Полша по гаранции № 02900100000348 и № 02900100000818, издадени в нейна полза от ЗД „Евроинс“ АД.

23.

Държавната хазна на Полша подава частна касационна жалба пред Върховен касационен съд (България). С нея тя представя и европейска заповед за плащане на основание Регламент (ЕО) № 1896/2006 ( 14 ), формуляр Д ( 15 ).

24.

В отговора на частната касационна жалба дружествата изпълнители представят формуляр Е към Регламент № 1896/2006, с който са подали възражение срещу заповедта за плащане.

25.

При тези обстоятелства Върховен касационен съд поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

III.

Производството пред Съда

26.

Преюдициалното запитване постъпва в Съда на 5 ноември 2020 г. Отказано е разглеждане по реда на член 105 от Процедурния правилник на Съда.

27.

Писмени становища представят TOTO — Costruzioni Generali и Vianini Lavori, Република Полша и Европейската комисия. Всички те, както и Държавната хазна на Полша, участват в съдебното заседание, проведено на 15 юли 2021 г.

IV.

Анализ

28.

Както вече посочих, моето заключение се ограничава само до втория преюдициален въпрос. Накратко, той се отнася до отношението между съдилища от различни държави членки, пред които последователно, на основание на Регламент № 1215/2012, се иска допускане на временни, включително обезпечителни, мерки.

29.

За да се отговори на този въпрос, е необходимо да се даде тълкуване на член 35 от Регламент № 1215/2012, което ще позволи да се изясни дали съд (в случая български съд), който не е компетентен по съществото на делото, може да допусне временни, включително обезпечителни, мерки, когато компетентният по съществото на делото съд (в случая полски съд) вече се е произнесъл по идентично искане.

30.

Преди да предложа отговор на този въпрос, ще разгледам някои общи аспекти на Регламент № 1215/2012, които могат да са от полза при обсъждането.

А.

Предварителни бележки: временната, включително обезпечителна, защита в Регламент № 1215/2012

1.

Режим на международна компетентност и движение на съдебни решения относно временни, включително обезпечителни, мерки

31.

Регламент № 1215/2012 установява два начина за допускане на временни, включително обезпечителни, мерки в спорове, които попадат в неговия обхват:

–

Първо, той предоставя международна компетентност на съдилищата, които в съответствие с раздели 1—6 на глава II имат такава компетентност и за решаването на спора по същество ( 16 ). Компетентността на тези съдилища не зависи от наличието на определена връзка между обекта на мярката и сезирания съд ( 17 ). Освен това — с изключението, което ще изложа — мярка, постановена от компетентния по главния спор съд, се ползва от режима на признаване и изпълнение, предвиден в Регламент № 1215/2012.

–

Второ, член 35 от същия регламент предвижда възможността съдилища, които не са компетентни да се произнесат по съществото на спора, да постановят временни, включително обезпечителни, мерки във връзка с този спор.

32.

Във втората хипотеза Съдът обвързва с определени изисквания възможността съд, който не е компетентен по съществото на делото, все пак да е компетентен да се произнесе по инцидентно искане за допускане на обезпечение ( 18 ):

–

Временните, включително обезпечителните, мерки трябва да бъдат „предназначени да поддържат фактическо или правно положение, за да се запазят правата, чието признаване иначе е поискано от съда, разглеждащ спора по същество“ ( 19 ).

–

Не следва да се допускат мерки, които поради своите последици de facto могат да заменят производството по същество, тоест да служат за заобикаляне на правилата за компетентност във фазата на съдебното дирене ( 20 ).

–

Трябва да е налице реална конекситетна връзка между некомпетентния по съществото на делото съд и исканата мярка. Допускането на подобна мярка „изисква […] особена предпазливост и задълбочено познаване на конкретните обстоятелства, при които трябва да се прояви действието на исканите мерки“ ( 21 ).

33.

Тези условия са продиктувани от факта, че член 35 от Регламент № 1215/2021 предоставя на страната, искаща допускане на временни, включително обезпечителни, мерки, предимство, което може да постави противната страна в неблагоприятно положение, допускайки изключение от установения от самия регламент режим на компетентност. Затова посоченият член трябва да се тълкува ограничително ( 22 ).

34.

Освен това, като предоставя възможност за сезиране на допълнителен съд, член 35 би могъл да благоприятства стратегии за forum shopping ( 23 ) и злоупотреба ( 24 ).

35.

Съгласно Регламент № 1215/2012 правомощието на съда, който допуска временни, включително обезпечителни, мерки на основание член 35, е с ограничен обхват: действието на мерките е ограничено само до територията на съответната държава членка ( 25 ).

36.

Не трябва обаче да се забравя, че възможността временни, включително обезпечителни, мерки да се постановяват от съд, различен от този, който разглежда или ще разглежда ( 26 ) делото по същество, отговаря на конкретни практически нужди от временна, включително обезпечителна, съдебна защита ( 27 ), които лесно могат да се разберат.

37.

Чрез посочената разпоредба на заинтересованата страна се предоставя възможност да издейства временна, включително обезпечителна, мярка в държавата членка, където се намира имуществото или лицето, срещу което ще бъде насочено изпълнението на мярката. По този начин се избягват неудобствата, свързани първо с необходимостта да се води дело в чужбина, и в един следващ момент — с признаването на постановеното от друг съд решение ( 28 ).

38.

Тази възможност е още по-необходима, доколкото за временните, включително обезпечителни, мерки, които са постановени inaudita altera parte от разглеждащия делото по същество съд (и чието допускане запазва изненадващия си ефект), по принцип ( 29 ) не се предвижда свободно движение ( 30 ) между държавите членки съгласно Регламент № 1215/2012 ( 31 ).

39.

Свободното движение на този вид мерки се изключва чрез определението за „съдебно решение“ в член 2, буква а), втора алинея от Регламент № 1215/2012. На практика посоченото изключване намира израз в изискването по член 42, параграф 2: за целите на изпълнението в държава членка на временна, включително обезпечителна, мярка, постановена в друга държава членка от съда, разглеждащ главния спор, е необходимо да се представи удостоверението по член 53. То включва конкретни отбелязвания, които удостоверяват качеството на съда и призоваването на ответника или, при липса на такова, връчването на съдебното решение, съдържащо мярката.

2.

Отношение между съдилищата

40.

Няма формална йерархия между съдилищата, измежду които страна, търсеща временна, включително обезпечителна, защита, може да избира. Следователно са възможни хипотези на множество дела по допускане на временна, включително обезпечителна, защита, за които законодателят не е предвидил изрично конкретен подход.

а)

Множество дела по допускане на временна, включително обезпечителна, защита

41.

Регламент № 1215/2012 съдържа конкретна разпоредба (член 35) относно временните, включително обезпечителни, мерки. Би могло да се каже, че по този начин той допълва естественото правомощие на компетентния по съществото на делото съд да ги допуска. Същевременно дава възможност за образуване на идентични дела пред различни съдилища, с риск от постановяване на противоречащи си решения.

42.

Принципът на предимство, който съгласно член 29 от Регламент № 1215/2012 (раздел „Висящ процес (lis pendens) — свързани искове“) се прилага за хипотезата на множество дела с един и същ предмет и между същите страни, може според мен да разпростре действието си върху обезпечителната фаза на тези дела ( 32 ).

43.

Съгласно посочения принцип всеки съд, различен от първия сезиран съд, „спира разглеждането на делото служебно, докато бъде установена компетентността на първия сезиран съд“. Всеки друг съд, различен от първия сезиран съд, се отказва от компетентност в полза на този съд, след като бъде установена компетентността на същия ( 33 ).

44.

Както посочих, това, че искания за временни, включително обезпечителни, мерки са допустими както пред компетентен по съществото на делото съд и така и пред друг съд, който няма такава компетентност (но е сезиран съгласно член 35 от Регламент № 1215/2012), дава на заинтересованата страна възможност да избегне забавянията, свързани обикновено с прилагането в държава членка на мярка, постановена в друга държава членка.

45.

От тази гледна точка би могло да се окачестви като парадоксално положение, при което страна, искаща допускане на временна, включително обезпечителна, мярка пред съд, различен от първия сезиран съд, именно за да избегне забавянията пред първия съд, в съответствие с правилото за висящ процес трябва да го направи единствено в държавата, в която се води главният спор, само защото искането за такава мярка е предявено първо там ( 34 ).

46.

Като алтернатива би могло да се остави без приложение за временните, включително обезпечителни, мерки общото правило за висящ процес (член 29 от Регламент № 1215/2012) и ако бъдат поставени две противоречащи си съдебни решения, проблемът да бъде разрешен a posteriori при произнасянето относно тяхното признаване и изпълнение ( 35 ).

47.

Считам обаче, че такъв подход би могъл да не е в съответствие с посочения регламент.

48.

Въпреки че не се е произнасял нарочно по посочения въпрос, във връзка с член 24 от Брюкселската конвенция ( 36 ) Съдът е критикувал „увеличаването по повод на едно и също правоотношение на основанията за компетентност в противоречие с целите на Конвенцията“.

49.

Засега е достатъчно да се каже, че изключенията от правилото за висящ процес са предвидени в самия регламент и нито едно от тях не отговаря на описаното ( 37 ). Направените предложения за промяна в тази връзка по отношение на член 35 от Регламент № 1215/2012 не са намерили място в текста, което говори, че що се отнася до временните, включително обезпечителни, мерки, действащата система не предвижда специален режим при висящ процес ( 38 ).

50.

В обобщение считам, че правилото за висящ процес съгласно член 29 от Регламент № 1215/2012 се прилага по отношение на исканията за допускане на временни, включително обезпечителни, мерки. От това правило произтичат две последици: а) предимство има първият сезиран с искане за допускане на обезпечителни мерки съд, след като бъде установена неговата компетентност; и б) от този момент всеки съд, различен от първия сезиран съд, трябва да се откаже от компетентност в полза на този съд.

б)

Противоречивост между постановените от различни съдилища временни, включително обезпечителни, мерки

51.

Хипотезата на временни, включително обезпечителни, мерки, постановени от две съдилища (единия съд — с компетентност съгласно член 24 от Брюкселската конвенция, а другия съд — избран от страните за решаването на спора по същество), е разгледана от Съда в решение Italian Leather ( 39 ) във връзка с член 27, параграф 3 от посочената конвенция.

52.

В решението Съдът:

–

Уточнява, че противоречивостта, която е пречка за признаването на чуждестранно съдебно решение, се отнася до правните последици от съдебните решения, а не до наличието на различни правни уредби в държавите членки или до направената от съответните съдилища различна преценка на едно и също изискване ( 40 ).

–

Потвърждава, че противоречивостта е налице тогава, когато съответните съдебни решения проявяват последиците си едновременно в една държава членка и нарушават нейния обществен ред ( 41 ).

–

Приема, че при посочените условия и като се вземе предвид задължителният характер на предвиденото в член 27, параграф 3 от Брюкселската конвенция основание да се откаже признаване, сезираният съд трябва да откаже да признае чуждестранното съдебно решение ( 42 ).

53.

Идентичността между член 27, параграф 3 от Брюкселската конвенция и действащия член 45, параграф 1, буква в) от Регламент № 1215/2012 ( 43 ) позволява да се твърди, че същият подход се изисква и при прилагането на посочения регламент.

Б.

Отговор на втория преюдициален въпрос

54.

Съмненията на запитващата юрисдикция, определящи втория преюдициален въпрос, както и доводите на страните в тази връзка, се базират на няколко основания, които ще разгледам в следния ред:

–

първо ще преценя значението на договорната клауза, с която за компетентни са определени полските съдилища,

–

след това ще се спра на реалната конекситетна връзка между исканите мерки и територията на България,

–

накрая ще се произнеса по релевантността пред българския съд на полското съдебно решение, с което се отхвърля искането за допускане на временни, включително обезпечителни, мерки.

1.

Клаузата за избор на съд: пречка пред допускането на мерки от българските съдилища?

55.

Компетентността на съда по главния спор да постановява временни, включително обезпечителни, мерки, не зависи от съществуването на особена връзка между обекта на мярката и съда; достатъчно е да са налице обстоятелствата, които съгласно Регламент № 1215/2012 обосновават предоставянето на компетентност по съществото на делото.

56.

Едно от тези обстоятелства е страните да са се договорили относно избора на компетентния съд посредством клауза, предоставяща изключителна компетентност съгласно член 25 от Регламент № 1215/2012.

57.

При все това, тъй като изборът се основава на автономията на волята, оправдано е да се постави под съмнение дали всяко споразумение за предоставяне на компетентност обхваща автоматично временните, включително обезпечителни, мерки. Обратно погледнато, въпросът е дали изборът на съд изключва систематично правомощието по член 35 от Регламент № 1215/2012.

58.

Съдът все още не се е произнесъл по този въпрос. Решение Italian Leather уточнява във всички случаи, че компетентността по член 35 може да съществува едновременно с тази на друг съд, избран от страните за окончателното решаване на спора.

59.

Според мен страните могат (поне аз не намирам пречки за това) да пророгират или да дерогират чрез споразумение международната компетентност за предоставяне на обезпечителна защита, когато се намират в положение, попадащо в обхвата на Регламент № 1215/2012. Кои спорове са обхванати от споразумението за избор на съд и кои не, е въпрос на тълкуване на подписаното от страните споразумение.

60.

Разбира се, би било желателно страните да заявят изрично намерението си клаузата да обхваща и обезпечителната защита. При отсъствието на ясно изразена воля би могло да се презумира ( 44 ), че една общо формулирана клауза за избор на съд включва в обхвата на компетентността на избрания съд и постановяването на временни, включително обезпечителни, мерки.

61.

Този подход обаче не би бил приложим за изключването на достъпа до всеки съд на друга държава членка, различен от договорения ( 45 ): отказът от прилагането на член 35 от Регламент № 1215/2012 не бива да бъде презумиран.

62.

В случая страните са включили в договора си клауза, която общо посочва полските съдилища като компетентни за уреждането на споровете между тях, тъй като в Полша се намира седалището на възложителя ( 46 ).

63.

Запитващата юрисдикция не поставя под съмнение изключителната компетентност на полските съдилища по съществото на делото; тя си задава обаче въпроса дали компетентността им е изключителна и по отношение на обезпечителната защита.

64.

Становищата на полското правителство и на дружествата изпълнители не съвпадат по отношение на обхвата на избора на съд в договора ( 47 ). От моя страна споделям виждането на Комисията, че въпросът дали изборът обхваща обезпечителните мерки, изключвайки всеки друг съд, следва да се тълкува от запитващата юрисдикция ( 48 ).

65.

При тези обстоятелства трябва да се вземе предвид, че за да се осигури предвидимост за страните, „клаузата за предоставяне на компетентност може да засяга само спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение — нещо, което ограничава обхвата на споразумението за предоставяне на компетентност само до споровете, произтичащи от правоотношението, във връзка с което е уговорена тази клауза […]“ ( 49 ).

66.

Следователно клаузата за предоставяне на компетентност няма да обхване спор, който „пострадалото предприятие […] не е имало достатъчно основания да очаква“ „към момента, в който […] се е съгласило с посочената клауза“ ( 50 ).

67.

Независимо от факта, че — както посочих — решението следва да се вземе от запитващата юрисдикция, считам, че страните, подписали уговорената в случая клауза, са имали достатъчно основания да очакват, че една от тях при необходимост ще поиска допускане на временна, включително обезпечителна, мярка, за да се противопостави на реализирането на гаранциите. В областта на обществените поръчки разногласията по реализирането на гаранциите от възложителите не са рядко срещани.

2.

Реална конекситетна връзка

68.

Ако се прецени, че последиците от клаузата за предоставяне на компетентност не се простират върху обезпечителната защита, и съответно се отрече изключителната компетентност на полските съдилища, това все още не би имало за непосредствена последица потвърждаването на компетентността на българските съдилища на основание член 35 от Регламент № 1215/2012.

69.

В посочената хипотеза компетентността на българските съдилища би зависила, на първо място, от съответните национални правила. Освен това би трябвало да е налице реална конекситетна връзка между обекта на временната, включително обезпечителна, мярка и териториалната компетентност на държавата членка (България).

70.

Изразени са съмнения относно наличието на реална конекситетна връзка в настоящия спор по две съображения:

–

намиращото се на територията на България имущество, върху което ще бъде насочено изпълнението на мярката, е движимо,

–

фактическото изплащане на спорната гаранция трябва да се извърши в полза на Държавната хазна на Полша, на територията на Полша, във връзка с нередности по изпълнението на договор за строителни работи, сключен и изпълняван в Полша ( 51 ).

71.

Изискването за реална конекситетна връзка е пряко свързано с целта на член 35 от Регламент № 1215/2012, а именно мярката да бъде постановена и изпълнена в една и съща държава членка. Поради това реалната конекситетна връзка на практика се конкретизира в имуществото, върху което ще бъде насочено изпълнението на временната, включително обезпечителна, мярка.

72.

За сметка на това мястото на изплащане на самата гаранция не е от значение.

73.

В настоящия спор, както вече беше посочено, временните, включително обезпечителни, мерки имат за цел да обезпечат установителни искове за несъществуване на право на Държавната хазна на Полша да получи гарантираните суми. В изпълнение на посочените мерки българският въззивен съд налага обезпечителен запор върху вземането на полския възложител срещу българския застраховател „Евроинс“ АД.

74.

Реалната конекситетна връзка между българските съдилища и временните, включително обезпечителни, мерки зависи в крайна сметка от това местоположението на посоченото вземане да е в България ( 52 ), което следва да се провери от запитващата юрисдикция.

3.

Постановеното в Полша съдебно решение като пречка за допускането на обезпечителни мерки от българските съдилища

75.

Трябва ли българският съд да се обяви за некомпетентен да постанови исканата временна, включително обезпечителна, мярка, когато идентично искане ( 53 ) е предявено пред (полски) съд, който е сезиран с главния спор и е отказал да разпореди такава мярка?

76.

Отговорът допуска два подхода в зависимост от това дали решението на полския съд, с което не се допускат временните, включително обезпечителни, мерки, е окончателно, или неокончателно. Тъй като предоставените данни не дават възможност да се установи по безспорен начин характерът на това решение, ще се спра на двете възможни хипотези.

а)

Окончателно съдебно решение: евентуалното му признаване

77.

В системата на Регламент № 1215/2012 образуваното в държава членка производство по съществото на спора или по допускането на обезпечение може да бъде прекратено, ако по съответния процесуален ред се противопостави окончателно ( 54 ) съдебно решение със същия предмет, постановено в друга държава членка.

78.

От становищата на страните правя извод, че силата на пресъдено нещо ( 55 ) на полското съдебно решение е спорен въпрос, който трябва да бъде изяснен от запитващата юрисдикция. Във всички случаи, вместо за пресъдено нещо (понятие, което среща трудности, когато се прилага за решения за допускане на обезпечение), предпочитам да говоря за окончателен характер на съдебното решение, тоест за краен и необжалваем акт.

79.

Ако се потвърди, че обезпечителното решение представлява такъв краен акт в Полша, то може да породи действие и в България и да препятства (доколкото фактическите обстоятелства са същите) ( 56 ) постановяването на друга мярка със същия предмет и между същите страни.

80.

Върховният касационен съд пита и за момента, в който трябва да изведе правните последици от наличието на чуждестранното съдебно решение. По-конкретно той задава въпроса дали трябва да се счита за некомпетентен от момента, в който се представят доказателствата за такова решение.

81.

Отговорът по принцип е утвърдителен. Съгласно член 36, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 съдебно решение, постановено в една държава членка, се признава в друга без изискване за специално производство. Всеки, който се позове на такова решение, трябва обаче да спази предвидените в член 37 формални условия, като представи негов автентичен препис и удостоверението по член 53, чието представяне съгласно текста на Регламента не може да се избегне ( 57 ). Съдът или органът, пред който се прави позоваване на чуждестранното съдебно решение, може също да поиска писмен превод или транслитерация съгласно член 37, параграф 2.

82.

Страната, която може да бъде засегната неблагоприятно от признаването на постановеното съдебно решение, трябва, ако счита, че е уместно, да поиска да се откаже признаване на някое от основанията по член 45. Искането може да бъде направено по реда на инцидентното производство съгласно член 36, параграф 3 от Регламента.

83.

Позоваване на член 45, параграф 1, буква в) не е възможно в настоящия контекст: в случая все още няма постановена в България мярка, чиито последици да са в противоречие с тези на полското съдебно решение, поради което доводът срещу признаването му не би имал успех.

б)

Неокончателно съдебно решение: правилото за висящ процес

84.

Ако полското съдебно решение подлежи на въззивно обжалване в Полша, за целите на Регламент № 1215/2012 трябва да се приеме, че производството по допускане на обезпечителни мерки е все още висящо в тази страна.

85.

В този контекст заинтересованата страна несъмнено може да поиска признаването на мярката в България ( 58 ). Фактът обаче, че мярката все още подлежи на обжалване, може да направи такова искане преждевременно. Регламентът позволява на сезирания съд да спре признаването на чуждестранно съдебно решение, когато същото е оспорено в държавата членка по произход ( 59 ).

86.

След като в България има висящо производство по по-късно направено идентично искане за обезпечение, по-подходящо ми изглежда правилото за висящия процес, което изисква от всеки съд, различен от първия сезиран съд, да предприеме служебно съответните действия.

87.

Документът, удостоверяващ полското съдебно решение, има (или може да има, ако отговаря на условията, определени от приложимото право) ( 60 ) доказателствена стойност по отношение на основните елементи на член 29 от Регламент № 1215/2012:

–

служи за установяване на идентичността на предмета и страните в двете производства,

–

удостоверява датата, на която е сезиран първият съд,

–

удостоверява, че първият сезиран съд е счел, че е компетентен да постанови или да откаже да постанови временната, включително обезпечителна, мярка ( 61 ).

88.

Ако след проверка на посочените обстоятелства се потвърди, че полският съд е първият сезиран съд и че е налице идентичност на предмета и страните, българският съд трябва да се откаже от компетентност съгласно член 29, параграф 1 от Регламент № 1215/2012.

V.

Заключение

89.

С оглед на изложеното по-горе предлагам на Съда да отговори на втория преюдициален въпрос на Върховен касационен съд (България), както следва: