<?xml version="1.0" encoding="UTF-8"?><CONCLUSION NNC="YES" xmlns:fmx="http://opoce" xmlns:xsi="http://www.w3.org/2001/XMLSchema-instance" xsi:noNamespaceSchemaLocation="http://formex.publications.europa.eu/schema/formex-05.58-20161101.xd"><BIB.CONCLUSION><REF.CASE FILE="n.a."><NO.CASE>C-852/19</NO.CASE></REF.CASE><NO.CELEX>62019CC0852</NO.CELEX><NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2021:346">EU:C:2021:346</NO.ECLI><NO.SEQ>0001</NO.SEQ><PAGE.FIRST.ECR>1</PAGE.FIRST.ECR><PAGE.SEQ>1</PAGE.SEQ><PAGE.LAST.ECR>20</PAGE.LAST.ECR><PAGE.TOTAL>20</PAGE.TOTAL></BIB.CONCLUSION><CURR.TITLE><PAGE.HEADER><P><HT TYPE="SC">Заключение на M. Bobek — Дело C‑852/19</HT></P><P><HT TYPE="SC">Гаванозов II</HT></P></PAGE.HEADER></CURR.TITLE><TITLE><TI><P><HT TYPE="UC">Заключение на генералния адвокат</HT></P><P><HT TYPE="UC">M. Bobek</HT></P><P>представено на <DATE ISO="20210429">29 април 2021 година</DATE><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0001"><P>Език на оригиналния текст: английски.</P></NOTE></P></TI><STI><P><HT TYPE="BOLD">Дело C‑852/19</HT></P><P>Специализирана прокуратура</P><P>срещу</P><P>Иван Гаванозов</P><P><HT TYPE="NORMAL">(Преюдициално запитване, отправено от Специализирания наказателен съд (България)</HT></P></STI></TITLE><INTERMEDIATE><INDEX IDX.CLOSE="“" SEPARATOR=" — " IDX.OPEN="„"><KEYWORD>Преюдициално запитване</KEYWORD><KEYWORD>Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси</KEYWORD><KEYWORD>Директива 2014/41/ЕС</KEYWORD><KEYWORD>Европейска заповед за разследване</KEYWORD><KEYWORD>Претърсване в жилищен и стопански имот на лице и изземване на определени вещи</KEYWORD><KEYWORD>Разпит на засегнатото лице като свидетел</KEYWORD><KEYWORD>Липса на правни средства за защита в издаващата държава членка</KEYWORD><KEYWORD>Лоялно сътрудничество</KEYWORD><KEYWORD>Взаимно доверие</KEYWORD></INDEX></INTERMEDIATE><CONTENTS.CONCLUSION><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">I.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD">Въведение</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0001"><NO.P>1.</NO.P><TXT>В България срещу г‑н Иван Гаванозов е образувано наказателно производство за престъпления във връзка с данък върху добавената стойност (ДДС). Тези престъпления, изглежда, са свързани с участието на подставени дружества, включително дружество, установено в Чешката република, и негов представител, който понастоящем е свидетел в наказателното производство.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0002"><NO.P>2.</NO.P><TXT>Специализираният наказателен съд (България) — запитващата юрисдикция в главното производство, разпорежда претърсване на офиса на чешкото дружество, претърсване на жилището на свидетеля, изземване на определени документи, ако бъдат намерени там, както и разпит на свидетеля чрез видеоконферентна връзка. Тъй като тези доказателства трябва да бъдат събрани в Чешката република, запитващата юрисдикция счита за необходимо да издаде европейска заповед за разследване (ЕЗР).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0003"><NO.P>3.</NO.P><TXT>Българското законодателство обаче не предвижда никакви правни средства за защита нито по отношение на националното процесуално-следствено действие, нито по отношение на ЕЗР, издадена въз основа на същото. Тъй като националната правна уредба не предвижда ефективно правно средство за защита, с което да се обжалва законосъобразността на претърсването и изземването, тази държава членка неколкократно е осъждана за нарушение на минималните стандарти, предвидени в член 13 от Европейската конвенция за правата на човека (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0001" REF.END="QE0001"/>ЕКПЧ<QUOT.END REF.START="QS0001" CODE="201C" ID="QE0001"/>), от Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0002" REF.END="QE0002"/>ЕСПЧ<QUOT.END REF.START="QS0002" CODE="201C" ID="QE0002"/>). Съвместима ли е в този контекст липсата<?PAGE NO="2"?> на <HT TYPE="ITALIC">каквито и да е</HT> правни средства за защита в <HT TYPE="ITALIC">издаващата</HT> държава членка с Директива 2014/41/ЕС относно Европейска заповед за разследване по наказателноправни въпроси<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0002"><P>Директива на Европейския парламент и на Съвета от <DATE ISO="20140403">3 април 2014 г.</DATE> (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="130" PAGE.FIRST="1" DATE.PUB="2014">ОВ L 130, 2014 г., стр. 1</REF.DOC.OJ>).</P></NOTE> и с Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0003" REF.END="QE0003"/>Хартата<QUOT.END REF.START="QS0003" CODE="201C" ID="QE0003"/>)?</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">II.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD">Правна уредба</HT></TXT></NP></TI></TITLE><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">А.</HT></HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Правото на Съюза</HT></HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0004"><NO.P>4.</NO.P><TXT>Съображение 22 от Директива 2014/41 гласи: <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0004" REF.END="QE0004"/>Наличните правни средства за защита срещу ЕЗР следва да бъдат най-малкото равностойни на тези, които са на разположение при национално дело срещу съответното процесуално-следствено действие. В съответствие с националното си право държавите членки следва да осигурят приложимостта на тези правни средства за защита, включително като информират своевременно всяка заинтересована страна за възможностите и реда и условията за използването им. […]<QUOT.END REF.START="QS0004" CODE="201C" ID="QE0004"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0005"><NO.P>5.</NO.P><TXT>Член 1, параграф 4 от Директива 2014/41 гласи:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><QUOT.START CODE="201E" ID="QS0005" REF.END="QE0005"/>Настоящата директива няма за последица изменение на задължението за спазване на основните права и правни принципи, залегнали в член 6 от ДЕС, включително правата на защита на лицата, които са субекти на наказателно производство, и не засяга задълженията, възложени на съдебните органи в това отношение<QUOT.END REF.START="QS0005" CODE="201C" ID="QE0005"/>.</ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0006"><NO.P>6.</NO.P><TXT>В член 11 се изброяват основанията за непризнаване или неизпълнение. В параграф 1, буква е) от него се предвижда, че признаването или изпълнението на ЕЗР може да бъде отказано, когато <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0006" REF.END="QE0006"/>съществуват сериозни основания да се смята, че изпълнението на процесуално-следственото действие, посочено в ЕЗР, би било несъвместимо със задълженията на изпълняващата държава съгласно член 6 от ДЕС и Хартата<QUOT.END REF.START="QS0006" CODE="201C" ID="QE0006"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0007"><NO.P>7.</NO.P><TXT>Член 14 от същата директива, който се намира в глава III, озаглавена <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0007" REF.END="QE0007"/>Процедури и гаранции за изпълняващата държава<QUOT.END REF.START="QS0007" CODE="201C" ID="QE0007"/>, е озаглавен <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0008" REF.END="QE0008"/>Правни средства за защита<QUOT.END REF.START="QS0008" CODE="201C" ID="QE0008"/>. Той гласи следното:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><PARAG IDENTIFIER="014.001"><NO.PARAG><QUOT.START CODE="201E" ID="QS0009" REF.END="QE0009"/>1.</NO.PARAG><ALINEA>Държавите членки гарантират, че за процесуално-следствените действия, посочени в ЕЗР, се прилагат правни средства за защита, равностойни на предвидените при сходен национален случай.</ALINEA></PARAG><PARAG IDENTIFIER="014.002"><NO.PARAG>2.</NO.PARAG><ALINEA>Материалноправните основания за издаване на ЕЗР могат да се оспорват само чрез иск, предявен в издаващата държава, без да се засягат гаранциите за основните права в изпълняващата държава.</ALINEA></PARAG><PARAG IDENTIFIER="014.003"><NO.PARAG>3.</NO.PARAG><ALINEA>Ако не се нарушава необходимостта от гарантиране поверителността на разследването съгласно член 19, параграф 1, издаващият орган и изпълняващият орган вземат необходимите мерки за осигуряване на информация за наличните възможности по националното право за използване на правни средства за защита, когато те станат приложими, и в своевременен срок, за да могат да бъдат приложени ефективно.</ALINEA></PARAG><?PAGE NO="3"?><PARAG IDENTIFIER="014.004"><NO.PARAG>4.</NO.PARAG><ALINEA>Държавите членки правят необходимото сроковете за търсене на правна защита да са същите като предвидените в сходни национални случаи и да се прилагат по начин, който да гарантира възможността за ефективно упражняване на тези правни средства за защита от заинтересованите страни.</ALINEA></PARAG><PARAG IDENTIFIER="014.005"><NO.PARAG>5.</NO.PARAG><ALINEA>Издаващият орган и изпълняващият орган се информират взаимно за правните средства за защита, предявени срещу издаването, признаването или изпълнението на ЕЗР.</ALINEA></PARAG><PARAG IDENTIFIER="014.006"><NO.PARAG>6.</NO.PARAG><ALINEA>Оспорването на процесуално-следственото действие не спира изпълнението му, освен ако това не е предвидено в сходни национални случаи.</ALINEA></PARAG><PARAG IDENTIFIER="014.007"><NO.PARAG>7.</NO.PARAG><ALINEA>Издаващата държава взема предвид успешното оспорване на признаването или изпълнението на ЕЗР в съответствие с нейното национално право. Без да се засягат националните процедурни правила, държавите членки гарантират, че в хода на наказателното производство в издаващата държава при оценката на получените чрез ЕЗР доказателства се зачитат правата на защита и правото на справедлив процес<QUOT.END REF.START="QS0009" CODE="201C" ID="QE0009"/>.</ALINEA></PARAG></QUOT.S></P></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Б.</HT></HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Българското право</HT></HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0008"><NO.P>8.</NO.P><TXT>В член 6, алинея 1 от Закона за Европейската заповед за разследване (ДВ, бр. 16 от <DATE ISO="20180220">20.2.2018 г.</DATE>, наричан по-нататък <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0010" REF.END="QE0010"/>ЗЕЗР<QUOT.END REF.START="QS0010" CODE="201C" ID="QE0010"/>) се определят <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0011" REF.END="QE0011"/>условията за издаване на Европейска заповед за разследване<QUOT.END REF.START="QS0011" CODE="201C" ID="QE0011"/>:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><P><QUOT.START CODE="201E" ID="QS0012" REF.END="QE0012"/>Компетентният орган по чл. 5, ал. 1 след преценка за всеки отделен случай издава Европейска заповед за разследване, ако са изпълнени едновременно следните условия:</P><P>1. издаването на Европейска заповед за разследване е необходимо и пропорционално на целта на наказателното производство, като се отчитат правата на обвиняемия или подсъдимия;</P><P>2. действията по разследването и другите процесуални действия, за които се издава Европейската заповед за разследване, могат да бъдат извършени при същите условия съгласно българското законодателство в подобен случай<QUOT.END REF.START="QS0012" CODE="201C" ID="QE0012"/>.</P></ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0009"><NO.P>9.</NO.P><TXT>ЗЕЗР не съдържа разпоредби, които да предвиждат възможност да се обжалва издаването на ЕЗР.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0010"><NO.P>10.</NO.P><TXT>Член 161, алинея 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн. ДВ, бр. 86/05, приложимата към момента на преюдициалното запитване редакция обн. ДВ, бр. 83/19, наричан по-нататък <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0013" REF.END="QE0013"/>НПК<QUOT.END REF.START="QS0013" CODE="201C" ID="QE0013"/>) гласи, че <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0014" REF.END="QE0014"/>[в] съдебното производство претърсване и изземване се извършват по решение на съда, който разглежда делото<QUOT.END REF.START="QS0014" CODE="201C" ID="QE0014"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0011"><NO.P>11.</NO.P><TXT>Съгласно член 341, алинея 3 от НПК само изрично изброените актове подлежат на проверка от въззивната инстанция. В този смисъл НПК не позволява да се оспорват решенията за разпит на свидетели или за претърсване и изземване в жилищен и стопански имот.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0012"><NO.P>12.</NO.P><TXT>Освен това запитващата юрисдикция уточнява, че лицето, засегнато от претърсването и изземването, респективно разпитаният свидетел не могат да обжалват присъдата, тъй като те не са страни в производството. Тя се позовава на член 318, алинея 1 от НПК, който гласи,<?PAGE NO="4"?> че <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0015" REF.END="QE0015"/>[п]роизводството пред въззивната инстанция се образува по протест на прокурора или по жалба на страните<QUOT.END REF.START="QS0015" CODE="201C" ID="QE0015"/>. В член 253 от НПК се изброяват като страни в производството прокурорът, подсъдимият и защитникът, частният тъжител и частният обвинител, гражданският ищец и гражданският ответник.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">III.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD">Фактите, националното производство и преюдициалните въпроси</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0013"><NO.P>13.</NO.P><TXT>Спрямо г‑н Гаванозов е повдигнато обвинение за ръководене на организирана престъпна група, поставила си за цел да се избегне установяването и плащането на ДДС в особено големи размери. В този контекст се предполага, че чешко дружество е издало четири фалшиви фактури, които не се основават на действителни доставки.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0014"><NO.P>14.</NO.P><TXT>В досъдебната фаза на производството не са извършени процесуално-следствени действия по събиране на доказателства срещу чешкото дружество или срещу свидетеля, който е негов представител. Установено е обаче, че г‑н Гаванозов и свидетелят са контактували помежду си или с устен преводач, или на английски език, тъй като нито един от тях не е знаел родния език на другия.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0015"><NO.P>15.</NO.P><TXT>Въпреки че е призован двукратно, свидетелят не се явява, като твърди предходни ангажименти. Вместо това той представя декларация на чешки език, в която посочва, че поради езиковата бариера използва устен преводач в деловите си отношения с г‑н Гаванозов. Свидетелят не се явява на проведеното впоследствие съдебно заседание и не уточнява кога би могъл да се яви.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0016"><NO.P>16.</NO.P><TXT>Преписката по главното производство пред запитващата юрисдикция съдържа договор за изключително представителство, съставен само на български език, между г‑н Гаванозов и чешкото дружество (представлявано от свидетеля). Този договор е подписан от свидетеля и е подпечатан с печата на чешкото дружество.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0017"><NO.P>17.</NO.P><TXT>Запитващата юрисдикция решава, че е необходимо да се съберат нови доказателства за реалните отношения между г‑н Гаванозов и свидетеля. Поради тази причина тя разпорежда следните процесуално-следствени действия:</TXT><P><LIST TYPE="NDASH"><ITEM><P>да бъде извършено претърсване и изземване от офиса на чешкото дружество, за да се установи дали договорът за изключително представителство фигурира сред документацията на чешкото дружество, както и дали са съставени документи във връзка с изпълнението му,</P></ITEM><ITEM><P>да бъде извършено претърсване и изземване от дома на свидетеля, за да се установи дали свидетелят съхранява в дома си документи, относими към инкриминираната дейност,</P></ITEM><ITEM><P>да се разпита свидетелят чрез видеоконферентна връзка, предвид факта, че аргументът му за предходни ангажименти се равнява на отказ да се яви в България, за да бъде разпитан.</P></ITEM></LIST></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0018"><NO.P>18.</NO.P><TXT>Съгласно националното право това съдебно решение е окончателно и не подлежи на обжалване нито от страните в производството, нито от засегнатите лица, тоест от чешкото дружество или от свидетеля.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="5"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0019"><NO.P>19.</NO.P><TXT>Предвид факта, че процесуално-следствените действия трябва да бъдат извършени от чешките органи в съответствие с териториалната им компетентност, запитващата юрисдикция счита за необходимо да издаде ЕЗР, за да се извърши претърсване и изземване в офиса на чешкото дружество и в дома на свидетеля, както и да бъде разпитан този свидетел. Запитващата юрисдикция обаче има съмнения относно съвместимостта на националната правна уредба с правото на Съюза, тъй като първата не предвижда никакви правни средства за защита срещу издаването на ЕЗР.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0020"><NO.P>20.</NO.P><TXT>В този фактически и правен контекст Специализираният наказателен съд решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:</TXT><QUOT.S LEVEL="1"><P><QUOT.START CODE="201E" ID="QS0016" REF.END="QE0016"/>Съответна ли е на нормите на член 14, [параграфи] 1—4, член 1, [параграф] 4, съображения 18 и 22 от Директива [2014/41] и член 47 във връзка с член 7 от Хартата във връзка с член 13 във връзка с член 8 от ЕКЧП национална правна уредба, която не предвижда правни средства за защита против издаване на европейска заповед за разследване за претърсване в жилищен и стопански имот и изземване на определени вещи, както и за разпит на свидетел?</P><P>Може ли да се издаде европейска заповед за разследване при тези условия?<QUOT.END REF.START="QS0016" CODE="201C" ID="QE0016"/>.</P></QUOT.S></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0021"><NO.P>21.</NO.P><TXT>Писмени становища представят чешкото, френското, италианското и австрийското правителство, както и Европейската комисия.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">IV.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD">Анализ</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0022"><NO.P>22.</NO.P><TXT>Структурата на настоящото заключение е следната. Ще започна с пояснение на обхвата на член 14, параграф 1 от Директива 2014/41: наистина ли тази разпоредба е приложима както към изпълняващата, така и към издаващата държава членка? (А) След това ще разгледам естеството на правните средства за защита, които се изискват съгласно тази разпоредба и член 47 от ЕКПЧ, с оглед на минималните стандарти, предвидени в ЕКПЧ и съдебната практика на ЕСПЧ (Б). Едва след тези пояснения ще мога да се спра на ключовия въпрос, повдигнат от запитващата юрисдикция по настоящото дело: какви са последиците за издаващия орган от неизпълнението на минималните стандарти на ЕКПЧ, което вече е установявано многократно в практиката на ЕСПЧ (В)?</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0023"><NO.P>23.</NO.P><TXT>Може да се добави, че същата запитваща юрисдикция по делото Гаванозов вече е отправяла преюдициално запитване относно член 14 от Директива 2014/41<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0003"><P>Решение от <DATE ISO="20191024">24 октомври 2019 г.</DATE> (<REF.DOC.ECR><NO.CASE>C‑324/17</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2019:892">EU:C:2019:892</NO.ECLI></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. В отговора си по това дело обаче Съдът решава да се съсредоточи върху начина, по който издаващият орган следва да попълни формуляра за ЕЗР. За разлика от генералния адвокат<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0004"><P>Заключение на генералния адвокат Bot по дело <REF.DOC.ECR><NAME.CASE>Гаванозов</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑324/17</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2019:312">EU:C:2019:312</NO.ECLI></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE> Съдът не анализира конкретните последици от член 14 от Директива 2014/41.</TXT></NP.ECR><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">А.</HT></HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Прилага ли се член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 по отношение на издаващата държава?</HT></HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0024"><NO.P>24.</NO.P><TXT>Следва да се отбележи, че в член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 не се уточнява дали съдържащото се в него задължение е насочено към издаващата или към изпълняващата държава. Той се отнася до задължението на <HT TYPE="ITALIC">държавите членки</HT> да<?PAGE NO="6"?> гарантират, че за процесуално-следствените действия, посочени в ЕЗР, се прилагат правни средства за защита, <HT TYPE="ITALIC">равностойни</HT> на предвидените при сходен национален случай. Съображение 22 от Директива 2014/41, което е свързано с правните средства за защита, е също толкова общо, като гласи, че <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0017" REF.END="QE0017"/>[н]аличните правни средства за защита срещу ЕЗР следва да бъдат най-малкото равностойни на тези, които са на разположение при национално дело срещу съответното процесуално-следствено действие. […]<QUOT.END REF.START="QS0017" CODE="201C" ID="QE0017"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0025"><NO.P>25.</NO.P><TXT>Член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 е подобен на параграф 4 от този член, чийто адресат отново са <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0018" REF.END="QE0018"/>държавите членки<QUOT.END REF.START="QS0018" CODE="201C" ID="QE0018"/> и в който също се определя задължение да се предвидят равностойни и ефективни срокове, приложими към правните средства за защита. Същевременно параграф 6 не се отнася до конкретна държава членка и също, изглежда, е с общ обхват на приложение. По този начин посочените параграфи се различават от останалите параграфи на член 14, а именно от параграфи 2, 3, 5 и 7, които изрично се отнасят или едновременно до изпълняващата държава и до издаващата държава (параграфи 2, 3 и 5), или само до издаващата държава (параграф 7).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0026"><NO.P>26.</NO.P><TXT>С оглед на общия характер на текста на член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 и на използването на други, по-прецизни понятия в този член, може да възникне съмнение към коя държава се прилага тази разпоредба — към изпълняващата и/или към издаващата държава. Структурата и логиката на Директива 2014/41 също може да подсилят тези съмнения.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0027"><NO.P>27.</NO.P><TXT>Първо, член 14 от Директива 2014/41 е включен в глава III, озаглавена <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0019" REF.END="QE0019"/>Процедури и гаранции за изпълняващата държава<QUOT.END REF.START="QS0019" CODE="201C" ID="QE0019"/>. От друга страна, разпоредбите на Директива 2014/41, насочени предимно към издаващата държава, се съдържат в глава II от нея, озаглавена <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0020" REF.END="QE0020"/>Процедури и гаранции за издаващата държава<QUOT.END REF.START="QS0020" CODE="201C" ID="QE0020"/>. Каква е логиката да се въвеждат задължения относно правните средства за защита за издаващата държава членка в раздела от Директивата, който се отнася до изпълняващата държава членка?</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0028"><NO.P>28.</NO.P><TXT>Второ, доста е трудно да се установи какво би предполагало конкретно за <HT TYPE="ITALIC">издаващата</HT> държава членка задължението за <HT TYPE="ITALIC">равностойни</HT> налични правни средства за защита. Процесуално-следствените действия, предприети от тази държава членка, вероятно са равностойни по подразбиране, тъй като обикновено е вероятно те първо да бъдат издадени под формата на национален съдебен акт. Или пък съществува неизказана презумпция, че е възможно да има държави членки, които изрично дерогират от стандартната си национална система от правни средства за защита само когато издават ЕЗР, така че на практика да дискриминират (и да намалят равнището на предлаганата от тях закрила) по отношение на процесуално-следствени действия, които трябва да бъдат проведени в други държави членки?</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0029"><NO.P>29.</NO.P><TXT>Доста е трудно да си представим такъв сценарий. Освен това съгласно член 6, параграф 1, буква б) от Директива 2014/41 издаващата държава може да издаде ЕЗР само когато <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0021" REF.END="QE0021"/>процесуално-следственото(ите) действие(я), посочено(и) в ЕЗР, би(ха) могло(ли) да бъде(ат) разпоредено(и) при същите условия в сходен национален случай<QUOT.END REF.START="QS0021" CODE="201C" ID="QE0021"/>. Следователно за тези мерки по принцип вече се прилага национална система от правни средства за защита, когато съществуват такива.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="7"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0030"><NO.P>30.</NO.P><TXT>Така от логическа и структурна гледна точка член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 би имал повече смисъл, ако се прилага за изпълняващите държави членки. В условията на системата за взаимно признаване гаранциите за равностойност обикновено се прилагат към изпълняващите държави членки и не толкова към издаващите държави членки. Що се отнася до последните, изискването за равностойност изглежда донякъде кръгово.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0031"><NO.P>31.</NO.P><TXT>Всички заинтересовани страни по настоящото производство обаче, изглежда, негласно приемат началната презумпция, че член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 се прилага към държавите членки, независимо от тяхната функция: към тази, която се явява <HT TYPE="ITALIC">изпълняваща</HT> държава членка, или към тази, която се явява <HT TYPE="ITALIC">издаваща</HT> държава членка. Поради изложените по-долу причини аз също мога да приема тази предпоставка за отправна точка.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0032"><NO.P>32.</NO.P><TXT>Първо и може би най-просто, възниква въпросът за текста и синтаксиса: на пръв поглед е най-естествено изразът <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0022" REF.END="QE0022"/>държави членки<QUOT.END REF.START="QS0022" CODE="201C" ID="QE0022"/> без никакво допълнително уточнение да се тълкува в смисъл, че обхваща и двете: изпълняваща и издаваща държава членка.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0033"><NO.P>33.</NO.P><TXT>Освен това, както бе посочено по-горе в точка 25 от настоящото заключение, отделни параграфи от член 14 от Директива 2014/41 се отнасят конкретно до <HT TYPE="ITALIC">изпълняващата</HT> или <HT TYPE="ITALIC">издаващата</HT> държава членка или до <HT TYPE="ITALIC">изпълняващия</HT> и <HT TYPE="ITALIC">издаващия</HT> орган. По същия начин като системна аналогия в съответните разпоредби относно правните средства за защита, съдържащи се в Рамковото решение относно решения за обезпечаване на имущество<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0005"><P>Член 11, озаглавен <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0023" REF.END="QE0023"/>Правни средства за защита<QUOT.END REF.START="QS0023" CODE="201C" ID="QE0023"/>, от Рамково решение 2003/577/ПВР на Съвета от <DATE ISO="20030722">22 юли 2003 година</DATE> за изпълнение в Европейския съюз на решения за обезпечаване на имущество или доказателства (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="196" PAGE.FIRST="45" DATE.PUB="2003">ОВ L 196, 2003 г., стр. 45</REF.DOC.OJ>; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 125).</P></NOTE> и в Рамковото решение относно европейската заповед за предаване на доказателства<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0006"><P>Член 18, озаглавен <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0024" REF.END="QE0024"/>Правни средства за защита<QUOT.END REF.START="QS0024" CODE="201C" ID="QE0024"/>, от Рамково решение 2008/978/ПВР на Съвета от <DATE ISO="20081218">18 декември 2008 година</DATE> относно европейската заповед за предаване на доказателства с цел получаване на предмети, документи и данни, които да се използват в производства с наказателен характер (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="350" PAGE.FIRST="72" DATE.PUB="2008">ОВ L 350, 2008 г., стр. 72</REF.DOC.OJ>).</P></NOTE>, се посочват <HT TYPE="ITALIC">държавите членки</HT>, преди изрично да се уточнят аспектите на правните средства за защита, които трябва да бъдат осигурени съответно в издаващата или в изпълняващата държава. Подобен модел се следва в Регламент (ЕС) 2018/1805 относно взаимното признаване на актове за обезпечаване и конфискация<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0007"><P>Регламент на Европейския парламент и на Съвета от <DATE ISO="20181114">14 ноември 2018 година</DATE> (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="303" PAGE.FIRST="1" DATE.PUB="2018">ОВ L 303, 2018 г., стр. 1</REF.DOC.OJ>).</P></NOTE>. Член 33 от него е озаглавен <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0025" REF.END="QE0025"/>Правни средства за защита в <HT TYPE="ITALIC">изпълняващата</HT> държава срещу признаването и изпълнението на акт за обезпечаване или акт за конфискация<QUOT.END REF.START="QS0025" CODE="201C" ID="QE0025"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0008"><P>Курсивът е мой.</P></NOTE>. Същият подход е следван в правния акт, предшестващ този регламент<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0009"><P>Член 9 от Рамково решение 2006/783/ПВР на Съвета от <DATE ISO="20061006">6 октомври 2006 година</DATE> за прилагане на принципа за взаимно признаване на решения за конфискация (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="328" PAGE.FIRST="59" DATE.PUB="2006">ОВ L 328, 2006 г., стр. 59</REF.DOC.OJ>; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 9, стр. 44).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0034"><NO.P>34.</NO.P><TXT>По този начин изглежда, че когато законодателят на Съюза желае да се изрази ясно и да направи действително разграничение между издаващата и изпълняващата държава членка, той успява да направи това без никакви проблеми. Фактът, че в член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 (и също така в член 14, параграф 4) законодателят на Съюза е избрал да използва по-общия израз <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0026" REF.END="QE0026"/>държави членки<QUOT.END REF.START="QS0026" CODE="201C" ID="QE0026"/>, изглежда, показва намерението му да обхване <HT TYPE="ITALIC">както</HT> издаващата, <HT TYPE="ITALIC">така и</HT> изпълняващата държава, независимо от заглавието на глава III<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0010"><P>Би могло да се добави, че в действителност тя е озаглавена <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0027" REF.END="QE0027"/>Процедури и гаранции <HT TYPE="ITALIC">за</HT> изпълняващата държава<QUOT.END REF.START="QS0027" CODE="201C" ID="QE0027"/>, а не <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0028" REF.END="QE0028"/>Процедури и гаранции <HT TYPE="ITALIC">в</HT> изпълняващата държава<QUOT.END REF.START="QS0028" CODE="201C" ID="QE0028"/>. Несъмнено е вярно, че базовото равнище на правна закрила <HT TYPE="ITALIC">в</HT> издаващата държава членка представлява форма на гаранция <HT TYPE="ITALIC">за</HT> изпълняващата държава членка. Курсивът е мой.</P></NOTE>. Освен това, ако тази глава може да съдържа разпоредби, отнасящи се изрично до <HT TYPE="ITALIC">издаващата</HT> държава, въпреки че в заглавието ѝ се посочва само <HT TYPE="ITALIC">изпълняващата</HT><?PAGE NO="8"?> държава, то същата глава спокойно може да съдържа и разпоредби, които се отнасят <HT TYPE="ITALIC">както</HT> до издаващата, <HT TYPE="ITALIC">така и</HT> до изпълняващата държава, заедно обозначени с израза <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0029" REF.END="QE0029"/><HT TYPE="ITALIC">държави членки</HT><QUOT.END REF.START="QS0029" CODE="201C" ID="QE0029"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0035"><NO.P>35.</NO.P><TXT>Второ, фактът, че член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 може да се прилага и по отношение на издаващата държава членка, може да се изведе и от член 14, параграф 2 от тази директива. Тези два параграфа водят до <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0030" REF.END="QE0030"/>разпределяне на компетентността<QUOT.END REF.START="QS0030" CODE="201C" ID="QE0030"/>. Докато с член 14, параграф 1 се установява общо задължение за равностойност на правните средства за защита, член 14, параграф 2 ограничава съдебния контрол на <HT TYPE="ITALIC">материалноправните</HT> основания за издаване на ЕЗР до <HT TYPE="ITALIC">издаващата</HT> държава.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0036"><NO.P>36.</NO.P><TXT>Фактът, че съдебният контрол по отношение на материалноправните основания е ограничен само до издаващата държава членка, е съвсем логичен. Ако обаче член 14, параграф 2 от Директива 2014/41 трябва да се разглежда като клауза за <HT TYPE="ITALIC">изключване</HT> на компетентност (отнема съдебния контрол по отношение на материалноправните основания от изпълняващата държава членка), това не би ли предполагало и начална презумпция, че в издаващата държава членка съществува някаква възможност за съдебен контрол? В противен случай член 14, параграф 2 от тази директива би означавал не че <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0031" REF.END="QE0031"/>само издаващата държава членка може да предвиди съдебен контрол по отношение на материалноправните основания за ЕЗР<QUOT.END REF.START="QS0031" CODE="201C" ID="QE0031"/>, а на практика, че <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0032" REF.END="QE0032"/>никой не може да предвиди такъв съдебен контрол<QUOT.END REF.START="QS0032" CODE="201C" ID="QE0032"/>, ако в издаващата държава не съществува такъв. В случай като настоящия член 14, параграф 2 би означал <HT TYPE="ITALIC">препращане</HT> в нищото. Така рискът, който подобно тълкуване откроява, може да наведе на мисълта, че (по-тясното) приложно поле и фокус на член 14, параграф 2 действително могат да означават, че член 14, параграф 1 трябва да бъде по-широкообхватен и да се прилага както за изпълняващата, така и за издаващата държава членка.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0037"><NO.P>37.</NO.P><TXT>Трето, същият извод се потвърждава и от общата цел на Директива 2014/41. Както отбелязва Съдът, чрез въвеждането на опростена и по-ефикасна система, основана на ЕЗР като единен инструмент, тази директива има за цел да <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0033" REF.END="QE0033"/>улесни и ускори съдебното сътрудничество, за да допринесе за осъществяването на целта на Съюза да се превърне в пространство на свобода, сигурност и правосъдие въз основа на високата степен на доверие, която трябва да съществува между държавите членки<QUOT.END REF.START="QS0033" CODE="201C" ID="QE0033"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0011"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20201208">8 декември 2020 г.</DATE>, <NAME.CASE>Staatsanwaltschaft Wien (Фалшифициране на нареждания за банков превод)</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑584/19</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2020:1002">EU:C:2020:1002</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0039">39</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Този принцип се основава на <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0034" REF.END="QE0034"/>оборимата презумпция, че останалите държави членки спазват правото на Съюза, и по-специално основните права<QUOT.END REF.START="QS0034" CODE="201C" ID="QE0034"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0012"><P>Пак там, точка 40.</P></NOTE>. Едновременната насоченост на Директива 2014/41 към ефективността на съдебното сътрудничество и към зачитането на основните права е изразена в член 1, параграф 2 и параграф 4. Докато член 1, параграф 2 налага задължението за изпълнение на ЕЗР, параграф 4 от този член припомня необходимостта от зачитане на основните права.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0038"><NO.P>38.</NO.P><TXT>Член 14 от Директива 2014/41 също допринася за този баланс, като се основава на вече съществуващите решения в съответните държави членки в областта на правните средства за защита. Така тълкуването на това задължение за равностойност в смисъл, че се прилага както за изпълняващата, така и за издаващата държава, запазва горепосочения баланс между ефективността и защитата на основните права по отношение и на двете държави.<?PAGE NO="9"?> Обратното решение, при което член 14, параграф 1 се прилага само към изпълняващата държава, би позволило поне имплицитно на държавите членки да отслабят правната защита срещу ЕЗР в сравнение със сходен национален случай.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0039"><NO.P>39.</NO.P><TXT>Както вече бе посочено по-горе в точки 28 и 29 от настоящото заключение, вярно е, че не е съвсем очевидно как и защо издаващата държава членка съзнателно би допуснала дискриминация между изцяло национални процесуално-следствени действия и аналогични действия в случай на ЕЗР.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0040"><NO.P>40.</NO.P><TXT>Не е необходимо обаче всяка такава дискриминация непременно да произтича от <HT TYPE="ITALIC">умишлено</HT> разграничение от страна на държавата членка. Тя би могла да е просто резултат от различни национални процесуални правила, особено ако не е необходимо първо да бъде приет съответният национален процесуален нормативен акт, за да бъде издадена ЕЗР. По този начин несъмнено би могло да се счита, че изискването за равностойност не позволява на тази държава случайно да приложи за ЕЗР по-неблагоприятна система от правни средства за защита в сравнение с изпълняваните аналогични процесуално-следствени действия в национален план само защото ги е подчинила на други процесуални правила. По този начин целта на задължението за равностойност е да попречи на държавите членки да отслабят правната защита на лицата, засегнати от процесуално-следствените действия съгласно ЕЗР, в сравнение с лицата, засегнати от изцяло национални процесуално-следствени действия<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0013"><P>Подобно на Рамковото решение относно европейската заповед за предаване на доказателства, което в член 18, параграф 2 изрично въвежда задължение на <HT TYPE="ITALIC">издаващата</HT> държава за равностойност, що се отнася до правните средства за защита. Вж. бележка под линия 6 по-горе.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0041"><NO.P>41.</NO.P><TXT>С оглед на изложеното по-горе считам, че член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 изисква правните средства за защита както в издаващата, така и в изпълняващата държава членка да отговарят на задължението за равностойност, когато съществуват такива правни средства за защита.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0042"><NO.P>42.</NO.P><TXT>Въпреки че нито една от заинтересованите страни не повдига този конкретен въпрос, този предварителен извод все пак ми изглежда доста значим. Конкретният въпрос относно правните средства за защита в издаващата държава членка влиза в приложното поле на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата единствено ако член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 е приложим и за издаващата държава, като по този начин се задействат всички гаранции, основани на Хартата, включително член 47 от нея. Ако случаят не беше такъв, би могло да се приеме, че Директива 2014/41 изобщо не урежда правните средства за защита в издаващата държава членка и следователно Хартата също не би била приложима към този конкретен въпрос.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0043"><NO.P>43.</NO.P><TXT>Изводът, че член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 е приложим към правните средства за защита в издаващата държава членка, обаче не казва почти нищо относно конкретното естество на изискваните правни средства за защита. Следователно въпросът е какви конкретни правни средства за защита се изискват от издаващите държави членки по силата на член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 във връзка с разпоредбите на Хартата.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><?PAGE NO="10"?><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Б.</HT></HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Какво означава правно средство за защита по смисъла на член 14, параграф 1 от Директива 2014/41?</HT></HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0044"><NO.P>44.</NO.P><TXT>Що се отнася до наложеното на държавите членки задължение в областта на правните средства за защита, текстът на член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 е съвсем ясен. Той ограничава това задължение до изискването за <HT TYPE="ITALIC">равностойност</HT>, както подчертават чешкото, френското и австрийското правителство, както и Комисията<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0014"><P>Вж. също решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20201208">8 декември 2020 г.</DATE>, <NAME.CASE>Staatsanwaltschaft Wien (Фалшифициране на нареждания за банков превод)</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑584/19</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2020:1002">EU:C:2020:1002</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0060">60</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">1.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Произходът на стандарта: разнообразието и естеството на процесуално-следствените действия</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0045"><NO.P>45.</NO.P><TXT>Изискването за равностойност, изглежда, е последица от отчетените в подготвителните работи от затруднения при приемането на по-подробно решение, което да бъде съобразено с разнообразието от системи от правни средства за защита, съществуващи на национално равнище за различните процесуално-следствени действия, които новата директива е трябвало да обхване. В обяснителния меморандум към тази директива се изтъква, че събирането на доказателства разкрива значителни различия между националните системи и се набляга на необходимостта от подобряване на сътрудничеството в тази област, без да се засягат основните аспекти или различия между националните системи. Поради тази причина <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0035" REF.END="QE0035"/>не е подходящо да бъде предвиден […] единен режим за правните средства за защита […]<QUOT.END REF.START="QS0035" CODE="201C" ID="QE0035"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0015"><P>Инициатива на Кралство Белгия, Република България, Република Естония, Кралство Испания, Република Австрия, Република Словения и Кралство Швеция за Директива на Европейския парламент и на Съвета относно Европейската заповед за разследване в наказателноправната област — Обяснителен меморандум (<REF.DOC.OJ COLL="C" NO.OJ="165" PAGE.FIRST="22" DATE.PUB="2010">ОВ C 165, 2010 г., стр. 22</REF.DOC.OJ>) (документ 9288/10 ADD 1 на Съвета от <DATE ISO="20100603">3 юни 2010 г.</DATE>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0046"><NO.P>46.</NO.P><TXT>В действителност за разлика от предшестващите я правни актове, чието приложно поле е по-тясно<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0016"><P>Вж. член 34 от Директива 2014/41, в който се посочва, че Директива 2014/41 заменя съответните разпоредби на Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателноправни въпроси на Съвета на Европа от <DATE ISO="19590420">20 април 1959 г.</DATE>, както и двата ѝ допълнителни протокола и двустранните споразумения, сключени по силата на член 26 от нея; Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген; Конвенцията за взаимопомощ по наказателноправни въпроси между държавите — членки на Европейския съюз, и Протокола към нея; Рамкови решения 2003/577 и 2008/978. Вж. бележки под линия 5 и 6 по-горе.</P></NOTE>, Директива 2014/41 по принцип се прилага към всяко процесуално-следствено действие<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0017"><P>С изключение на съвместните екипи за разследване, които продължават да бъдат уредени с Рамково решение на Съвета 2002/465//ПВР от <DATE ISO="20020613">13 юни 2002 година</DATE> относно съвместните екипи за разследване (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="162" PAGE.FIRST="1" DATE.PUB="2002">ОВ L 162, 2002 г., стр. 1</REF.DOC.OJ>).</P></NOTE>. Някои от тези действия може да бъдат принудителни, други — не. Някои може да се провеждат открито, докато други по дефиниция се провеждат под прикритие. Самата Директива 2014/41 илюстрира това със списъка, в който са посочени някои процесуално-следствени действия, чийто режим тя урежда по-подробно<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0018"><P>Вж. глава IV от Директива 2014/41 относно <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0036" REF.END="QE0036"/>Специфични разпоредби във връзка с определени процесуално-следствени действия<QUOT.END REF.START="QS0036" CODE="201C" ID="QE0036"/>, отнасящи се например до временното предаване на задържано лице, разпит чрез видеоконференция или телефонна конференция, получаване на информация за банкови и други финансови сметки или за банкови и други финансови операции или разследвания под прикритие. Глава V се отнася до прихващането на далекосъобщения.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0047"><NO.P>47.</NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Разнообразието</HT> от процесуално-следствени действия и от национални системи от правни средства за защита обяснява защо законодателят е избрал да сведе задължението по член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 до изискването за равностойност и в това отношение е предпочел да се отклони от общо формулираното задължение да се осигурят<?PAGE NO="11"?> правни средства за защита, възприето в предшестващите Директива 2014/41 правни актове, чието приложно поле е по-ограничено<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0019"><P>Вж. по-горе, бележки под линия 5 и 6.</P></NOTE>. В това отношение съм съгласен с чешкото правителство.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0048"><NO.P>48.</NO.P><TXT>Разнообразието от процесуално-следствени действия, обхванати от Директива 2014/41, обаче не е единственият фактор, който следва да определи естеството на наложеното с Директива 2014/41 задължение, що се отнася до правните средства за защита. Друг релевантен елемент е <HT TYPE="ITALIC">самото естество</HT> на процесуално-следствените действия в рамките на наказателното производство като цяло.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0049"><NO.P>49.</NO.P><TXT>В това отношение положението на лице, спрямо което се предприема процесуално-следствено действие, е доста различно от положението на адресата на окончателно съдебно решение. Ако във втория случай в хода на цялото производство трябва да се прилагат и зачитат всички гаранции на процесуалните права, прилагането на същия процесуален стандарт към процесуално-следствените действия, разглеждани изолирано, вероятно би ограничило практическата стойност на тези действия или във всеки случай, на много от тях. В действителност да се изисква засегнатото лице първо надлежно да бъде уведомено за претърсване и изземване или за постоянно наблюдение на банковите (или други) операции, като същевременно му се даде възможност да ги обжалва по съдебен ред, всъщност би подронило всяка практическа полза от подобни процесуално-следствени действия.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">2.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">По минималните стандарти в Директива 2014/41</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0050"><NO.P>50.</NO.P><TXT>Изложените по-горе съображения обаче не означават, че за издаването и изпълнението на ЕЗР не се прилагат никакви стандарти. В решение Staatsanwaltschaft Wien Съдът вече отбеляза наличието в Директива 2014/41 на <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0037" REF.END="QE0037"/>правна[…] уредба, включваща съвкупност от гаранции както на етапа на издаването или потвърждаването, така и на етапа на изпълнението на [ЕЗР], за да се гарантира защитата на основните права на съответното лице<QUOT.END REF.START="QS0037" CODE="201C" ID="QE0037"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0020"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20201208">8 декември 2020 г.</DATE>, <NAME.CASE>Staatsanwaltschaft Wien (Фалшифициране на нареждания за банков превод)</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑584/19</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2020:1002">EU:C:2020:1002</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0069">69</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0051"><NO.P>51.</NO.P><TXT>Всъщност, както правилно отбелязват всички заинтересовани страни, представили становища в рамките на настоящото производство, въведената с Директива 2014/41 система не може да бъде в ущърб на защитата на основните права, произтичаща от Хартата, а по силата на член 52, параграф 3 от нея — и от минималните стандарти, залегнали в ЕКПЧ и изразени от ЕСПЧ.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0052"><NO.P>52.</NO.P><TXT>Стриктното спазване на тези гаранции е може би още по-важно за трето лице в рамките на национално наказателно производство. Следва да се има предвид, че за разлика от обвиняемия или от лицето, което е обект на наказателно преследване, малко вероятно е някога тези трети лица да разполагат с процесуални права на по-късен етап или да могат да оспорят поне косвено законосъобразността на процесуално-следствените действия, например като поискат изключването на получените доказателства или като обжалват окончателното решение.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="12"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0053"><NO.P>53.</NO.P><TXT>По този начин стандартите, на които трябва да отговаря издаването на ЕЗР (и съдържащите се в нея гаранции), имат двойствен характер: от една страна, предвидените в самата Директива 2014/41 и от друга, цялостното зачитане на основните права, към които препращат разпоредбите на тази директива, без да ги уточняват подробно.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0054"><NO.P>54.</NO.P><TXT>В рамките на първата категория член 6, параграф 1 от Директива 2014/41 гласи, че ЕЗР може да бъде издадена само ако това е необходимо и пропорционално за целите на производството и когато посочените в нея процесуално-следствени действия биха могли да бъдат разпоредени при същите условия в рамките на сходно национално производство. Този подход, който изисква неприкосновеността да е нарушена само в необходимия минимум, е отразен и в други разпоредби на Директивата, чийто общ знаменател е нарушаването на неприкосновеността, до което може да доведе конкретно процесуално-следствено действие, да бъде сведено до минимум или въобще да се избегне<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0021"><P>Например съгласно член 10, параграф 3 от Директива 2014/41 <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0038" REF.END="QE0038"/>[и]зпълняващият орган може също така да прибегне до процесуално-следствено действие, различно от посоченото в ЕЗР, когато с процесуално-следственото действие, избрано от изпълняващия орган, ще бъде постигнат същият резултат, но със средства, нарушаващи неприкосновеността на лицето в по-малка степен, отколкото процесуално-следственото действие, посочено в ЕЗР<QUOT.END REF.START="QS0038" CODE="201C" ID="QE0038"/>. Освен това в съответните разпоредби от глава IV, в които са описани няколко вида процесуално-следствени действия, се определят конкретни основания за непризнаване и неизпълнение в допълнение към общия списък, предвиден в член 11 от Директива 2014/41.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0055"><NO.P>55.</NO.P><TXT>Що се отнася до втората категория, ЕЗР са свързани със зачитането на основните права и в двете посоки: в издаващата и в изпълняващата държава членка. Член 1, параграф 4 от Директива 2014/41 най-напред припомня общото задължение на държавите членки да спазват основните права и правни принципи, залегнали в член 6 ДЕС. Това общо твърдение е уточнено в член 11, параграф 1, буква е), с която се въвежда <HT TYPE="ITALIC">общо и изрично</HT> основание да се откаже признаване и изпълнение на ЕЗР, когато <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0039" REF.END="QE0039"/>съществуват сериозни основания да се смята, че изпълнението на процесуално-следственото действие, посочено в ЕЗР, би било несъвместимо със задълженията на изпълняващата държава съгласно член 6 от ДЕС и Хартата<QUOT.END REF.START="QS0039" CODE="201C" ID="QE0039"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0056"><NO.P>56.</NO.P><TXT>Когато обаче става въпрос за правни средства за защита, които позволяват да се обжалва самата ЕЗР, е справедливо да се признае, че естеството на процесуално-следственото действие често няма да бъде съвместимо с възможността за отделно и предварително обжалване на тази мярка, при положение че то би позволило изпълнението на действието да бъде отложено или изобщо да бъде отменено.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0057"><NO.P>57.</NO.P><TXT>С други думи, с твърдението, че винаги трябва да съществува предварително правно средство за защита под формата на обжалване пред съд, с което се оспорва законосъобразността на съответното действие, едва ли би се постигнал подходящият баланс между защитата на основните права на разследваните лица и необходимата ефективност на процесуално-следствените действия.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0058"><NO.P>58.</NO.P><TXT>По този начин разнообразието от посочените по-горе действия и общият им характер според мен обясняват защо законодателят на Съюза е ограничил задължението по член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 до изискването за равностойност. Това означава, че когато липсват правни средства за защита, член 14, параграф 1 от тази директива не задължава държавата членка да въвежда такива. Както отбелязват чешкото и френското<?PAGE NO="13"?> правителство, в решение Гаванозов Съдът, изглежда, вече е изложил тази позиция, като се има предвид многократното използване на думата <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0040" REF.END="QE0040"/>евентуално<QUOT.END REF.START="QS0040" CODE="201C" ID="QE0040"/>, когато става въпрос за наличието на правни средства за защита в издаващата държава<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0022"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20191024">24 октомври 2019 г.</DATE>, <NAME.CASE>Гаванозов</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑324/17</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2019:892">EU:C:2019:892</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0025">25</REF.NP.ECR>, <REF.NP.ECR REF="NP0029">29</REF.NP.ECR>, <REF.NP.ECR REF="NP0030">30</REF.NP.ECR>, <REF.NP.ECR REF="NP0032">32</REF.NP.ECR>, <REF.NP.ECR REF="NP0033">33</REF.NP.ECR>, <REF.NP.ECR REF="NP0037">37</REF.NP.ECR>, <REF.NP.ECR REF="NP0038">38</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и диспозитива на съдебното решение).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0059"><NO.P>59.</NO.P><TXT>Към това твърдение обаче има доста важна уговорка: от логическа гледна точка равностойността е приемлива само ако положението в издаващата държава, за което се отнася изискването за равностойност, само по себе си е съвместимо с минималните стандарти за защита на основните права, както се изисква от Хартата и ЕКПЧ. Всъщност в това отношение споделям становището на френското и австрийското правителство, както и на Комисията, които подчертават, че Директива 2014/41 се основава на презумпцията, че държавите членки зачитат основните права. Казано с прости думи, равностойността е приемлива само <HT TYPE="ITALIC">при условие че</HT> не се използва, за да се валидира <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0041" REF.END="QE0041"/>равностойно нарушаване<QUOT.END REF.START="QS0041" CODE="201C" ID="QE0041"/> на минималните стандарти съгласно ЕКПЧ.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">3.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Минималните стандарти относно основните права съгласно ЕКПЧ</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0060"><NO.P>60.</NO.P><TXT>В този контекст е необходимо накратко да се изложат минималните изисквания, определени от ЕСПЧ. В действителност запитващата юрисдикция, както и няколко заинтересовани страни, се позовават на поредица от дела на ЕСПЧ, в които България многократно е осъждана за нарушение на член 13 от ЕКПЧ поради липсата на правни средства за защита срещу решения за претърсване и изземване<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0023"><P>Решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20170119">19 януари 2017 г.</DATE>, Посевини с/у България (CE:ECHR:2017:0119JUD006363814, § 83—87). Вж. също решения на ЕСПЧ от <DATE ISO="20070726">26 юли 2007 г.</DATE>, Пеев с/у България (CE:ECHR:2007:0726JUD006420901, § 70), от <DATE ISO="20080522">22 май 2008 г.</DATE>, Илия Стефанов с/у България (CE:ECHR:2008:0522JUD006575501, § 59); от <DATE ISO="20131015">15 октомври 2013 г.</DATE>, Гуцанови с/у България (CE:ECHR:2013:1015JUD003452910, § 234 и 235), от <DATE ISO="20140930">30 септември 2014 г.</DATE>, Преждарови с/у България (CE:ECHR:2014:0930JUD000842905, § 26—28, 30, 31 и 49—52), от <DATE ISO="20160216">16 февруари 2016 г.</DATE>, Говедарски с/у България (CE:ECHR:2016:0216JUD003495712, § 38—40 и 72—75), от <DATE ISO="20160331">31 март 2016 г.</DATE>, Стоянов и др. с/у България (CE:ECHR:2016:0331JUD005538810, § 152) и от <DATE ISO="20160609">9 юни 2016 г.</DATE>, Попови с/у България (CE:ECHR:2016:0609JUD003965111, § 122).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0061"><NO.P>61.</NO.P><TXT>Що се отнася до тълкуването на съответните разпоредби от Хартата, член 52, параграф 3 от Хартата установява, че ЕКПЧ е минималният праг по отношение на предвидената в Хартата защита. Поне отчасти член 13 от ЕКПЧ съответства на член 47, първа алинея от Хартата. Член 47 обаче изисква правно средство за защита пред съд, докато съгласно член 13 от ЕКПЧ случаят не е непременно такъв<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0024"><P>Разяснения относно Хартата на основните права (<REF.DOC.OJ COLL="C" NO.OJ="303" PAGE.FIRST="17" DATE.PUB="2007">ОВ C 303, 2007 г., стр. 17</REF.DOC.OJ>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0062"><NO.P>62.</NO.P><TXT>За да се разсеят съмненията по въпроса какво точно се изисква съгласно член 47 от Хартата във връзка със средствата за защита пред съд по отношение на процесуално-следствени действия, е важно да се припомнят точно минималните изисквания, установени в практиката на ЕСПЧ.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0063"><NO.P>63.</NO.P><TXT>ЕСПЧ многократно е уточнявал, че понятието <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0042" REF.END="QE0042"/>ефективно средство за защита<QUOT.END REF.START="QS0042" CODE="201C" ID="QE0042"/> по смисъла на член 13 от ЕКПЧ изисква възможността да се оспори както <HT TYPE="ITALIC">законосъобразността</HT> на решенията за претърсване и изземване, така и начинът, по който се <HT TYPE="ITALIC">изпълняват</HT>.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="14"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0064"><NO.P>64.</NO.P><TXT>ЕСПЧ приема, че понятието <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0043" REF.END="QE0043"/>ефективно средство за защита<QUOT.END REF.START="QS0043" CODE="201C" ID="QE0043"/> по смисъла на член 13 от ЕКПЧ не предполага възможност за оспорване на издаването на заповедта преди претърсването<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0025"><P>Решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20080522">22 май 2008 г.</DATE>, Илия Стефанов с/у България (CE:ECHR:2008:0522JUD006575501, § 59).</P></NOTE>. В решение Посевини обаче ЕСПЧ добавя, че дисциплинарната отговорност на полицейските служители, които извършват претърсването и изземването, не е средство за защита по смисъла на член 13 от ЕКПЧ. В контекста на преценката по член 13 от ЕКПЧ е от значение дали засегнатото от претърсване и изземване лице е имало достъп до процедура, която му позволява да оспори законосъобразността на това действие и да получи подходящо обезщетение, ако това действие е било незаконно разрешено или изпълнено<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0026"><P>Вж. решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20170119">19 януари 2017 г.</DATE>, Посевини с/у България (CE:ECHR:2017:0119JUD00636381, § 84). Вж. също решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20160216">16 февруари 2016 г.</DATE>, Говедарски с/у България (CE:ECHR:2016:0216JUD003495712, § 94), в което ЕСПЧ отбелязва, че <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0044" REF.END="QE0044"/>aucune disposition du droit interne ne permettait [aux demandeurs] de contester la régularité et la nécessité d’une perquisition du domicile […]<QUOT.END REF.START="QS0044" CODE="201C" ID="QE0044"/> [<QUOT.START CODE="201E" ID="QS0045" REF.END="QE0045"/>няма разпоредба във вътрешното право, която да позволява на [жалбоподателите] да оспорват законосъобразността и необходимостта от претърсване на жилището им<QUOT.END REF.START="QS0045" CODE="201C" ID="QE0045"/>]. В решение от <DATE ISO="20140930">30 септември 2014 г.</DATE>, Преждарови с/у България (CE:ECHR:2014:0930JUD000842905, § 50) ЕСПЧ отбелязва, че липсата на ясни правила по отношение на обхвата на съдебния контрол представлява проблем, в съчетание с липсата на какъвто и да било смислен контрол на законосъобразността и обосновката на претърсването и изземването.</P></NOTE>. ЕСПЧ подчертава, че трябва да е налице възможност <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0046" REF.END="QE0046"/>да се оспори претърсването като такова, [или] начинът, по който то е било разрешено или одобрено<QUOT.END REF.START="QS0046" CODE="201C" ID="QE0046"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0027"><P>Вж. решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20170119">19 януари 2017 г.</DATE>, Посевини с/у България (CE:ECHR:2017:0119JUD00636381, § 85).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0065"><NO.P>65.</NO.P><TXT>С други думи, от една страна, предложение за образуване на дисциплинарно производство срещу полицията поради методи на изпълнение с прекомерно използване на сила не е достатъчен, за да се изпълни изискването за правно средство за защита по смисъла на член 13 от ЕКПЧ. От друга страна, тази разпоредба не отива дотам, че да изисква преди да се извърши претърсването и изземването, да е налице възможност за обжалване на съдебното решение, с което то се разрешава. ЕСПЧ не изисква правното средство за защита да позволява на засегнатото лице да предотврати претърсването и изземването, нито че това средство за защита трябва да е достъпно във всеки отделен момент от производството, свързано с претърсването и изземването. Не се изисква и съответното правно средство за защита да е достъпно в рамките на наказателното производство, с което е свързано решението за претърсване и изземване.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0066"><NO.P>66.</NO.P><TXT>От практиката на ЕСПЧ достигам до следните изводи. Първо, трябва да има възможност да се оспори законосъобразността на претърсването и изземването <HT TYPE="ITALIC">на някакъв етап</HT>, но не непременно (което е доста логично) преди изпълнението на въпросното действие. Второ, този съдебен контрол и възможността да бъде иницииран трябва ясно да принадлежат на засегнатото <HT TYPE="ITALIC">лице</HT>. Той не може да зависи от инициативата или преценката на трето лице, например вътрешен контрол в рамките на полицейските органи. Трето, на контрол трябва да подлежат и двата аспекта на претърсването и изземването: не само евентуалното прекомерно използване на сила в начина на изпълнение на действието, но и законосъобразността на самото разпореждане да се предприеме такова действие.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0067"><NO.P>67.</NO.P><TXT>Ето един прост пример: лице, чиято врата е разбита от полицията една сутрин, трябва да има възможност да инициира пред орган на държавата членка последващ контрол, който не е ограничен единствено до това да се установи дали действително е било необходимо вратата да бъде разбита или да бъде счупена ръката на лицето, за което се твърди, че е оказало съпротива срещу провежданото претърсване (<HT TYPE="ITALIC">начините на изпълнение</HT> на съответното действие), но също така и да се установи дали претърсването всъщност е било законно разпоредено (<HT TYPE="ITALIC">законосъобразността</HT> на самото действие).</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="15"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0068"><NO.P>68.</NO.P><TXT>Това е естеството на правото, гарантирано от ЕКПЧ. Член 47 от Хартата гарантира възможността за своевременно сезиране на съд именно във връзка с потенциалното опазване <HT TYPE="ITALIC">на това право</HT>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0069"><NO.P>69.</NO.P><TXT>При все това фактът, че трябва да съществува възможност констатациите да бъдат обжалвани пред независим съд съгласно член 47, параграф 1 от Хартата, не променя естеството на основното право и не възпрепятства възможността за предварително прилагане на административно правно средство за защита или задължението първо да се подаде жалба по административен ред, преди въпросът да бъде отнесен пред национална юрисдикция<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0028"><P>Вж. заключението ми по дело <REF.DOC.ECR><NAME.CASE>El Hassani</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑403/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:659">EU:C:2017:659</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0116">116</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0117">117</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика). По подразбиране вж. също решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20171213">13 декември 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>El Hassani</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑403/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:960">EU:C:2017:960</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0039">39</REF.NP.ECR>—<REF.NP.ECR REF="NP0041">41</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20210310">10 март 2021 г.</DATE>, <NAME.CASE>Konsul Rzeczypospolitej Polskiej w N.</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑949/19</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2021:186">EU:C:2021:186</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0045">45</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0046">46</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">4.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Междинно обобщение и същността на въпроса</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0070"><NO.P>70.</NO.P><TXT>Ако съдебната практика на ЕСПЧ се разглежда и тълкува в този контекст, нищо в нея не може да осуети изпълнението на процесуално-следствени действия съгласно Директива 2014/41. По същия начин няма проблем с евентуалното прилагане по целесъобразност на член 47 от Хартата както към начина, по който е проведено процесуално-следствено действие в изпълняващата държава членка от органите на тази държава членка, така и към законосъобразността на решението, въз основа на което е издадена ЕЗР в издаващата държава членка от органите на тази държава членка. Всъщност разпределянето на компетентност, до което води член 14, параграф 1 и параграф 2 от Директива 2014/41, изглежда, отразява именно този подход.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0071"><NO.P>71.</NO.P><TXT>Всички тези уточнения относно действителното приложно поле на Директива 2014/41, както и относно практиката на ЕСПЧ и изискваните минимални стандарти бяха необходими, за да може да се определи и в крайна сметка да се разгледа истинският проблем в настоящото дело. Въпросът не е непременно свързан със съвместимостта на националното законодателство с която и да е конкретна разпоредба от Директива 2014/41. Същността на въпроса е една крачка по-нататък и е метафорично поставен пред портите на цялата система: може ли държава членка да издава ЕЗР, макар да е наясно, че тези заповеди нарушават минималните стандарти на ЕКПЧ, а следователно и минималното равнище на защита, изисквано от правото на Съюза?</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">В.</HT></HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Държава членка, която нарушава минималните стандарти на ЕКПЧ не може да издава ЕЗР, които неизменно ще бъдат засегнати от същия вид нарушение</HT></HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0072"><NO.P>72.</NO.P><TXT>С втория въпрос, поставен в рамките на настоящото производство, запитващата юрисдикция иска да се установи дали може да издаде ЕЗР за претърсване и изземване в офиса на дружество и частно жилище, както и за разпит на свидетел в ситуация, в която засегнатите от тези действия лица не разполагат с никакви правни средства за защита съгласно националното право.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0073"><NO.P>73.</NO.P><TXT>Според мен отговорът е <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0047" REF.END="QE0047"/>не, не може<QUOT.END REF.START="QS0047" CODE="201C" ID="QE0047"/>. <HT TYPE="ITALIC">Докато</HT> издаващата държава членка не e осигурила спазване на минималните стандарти, изисквани от ЕКПЧ и посочени в предходния раздел от настоящото заключение, органите на тази държава не могат да участват в системата, въведена с Директива 2014/41.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="16"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0074"><NO.P>74.</NO.P><TXT>Както правилно посочват по-специално френското и австрийското правителство, а също и Комисията, участието в системата за съдебна помощ и установеното с Директива 2014/41 взаимно признаване предполагат, че всички участници спазват минималните изисквания за защита на основните права.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0075"><NO.P>75.</NO.P><TXT>Несъмнено особеността на настоящия случай се състои в това, че въпросите са поставени от съд на издаващата държава членка, докато производството все още е на етап <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0048" REF.END="QE0048"/>преди признаване<QUOT.END REF.START="QS0048" CODE="201C" ID="QE0048"/>. Запитващата юрисдикция предвижда издаването на ЕЗР, но все още няма акт, пресякъл границите.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0076"><NO.P>76.</NO.P><TXT>В практиката на Съда относно взаимното признаване по наказателноправни въпроси обикновено се разглеждат въпроси, отправени от <HT TYPE="ITALIC">изпълняващите</HT> органи във връзка със съмнения дали правото на Съюза им позволява да изпълняват исканията на органи на друга държава членка. Всъщност инструментите, основани на взаимно признаване, обикновено възлагат на изпълняващите държави механизмите, които не позволяват на неправомерен акт да доведе до желаните правни последици. Настоящият случай е рядък пример за наложено от издаващия орган самоограничение поради съмнения дали въобще може да задейства конкретен инструмент за взаимно признаване.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0077"><NO.P>77.</NO.P><TXT>От гореизложеното обаче със сигурност не може да се заключи, че правото на Съюза не си дава сметка за положението в издаващата държава членка.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0078"><NO.P>78.</NO.P><TXT>На практическо равнище Директива 2014/41 урежда редица въпроси и определя редица изисквания за издаващата държава членка. Тези изисквания се подчертават и от общото задължение за всички съответни съдебни органи, предвидено в член 1, параграф 4 от тази директива, да зачитат основните права.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0079"><NO.P>79.</NO.P><TXT>Въпросът обаче става кристално ясен на принципно ниво. Не виждам как би могло да има някакво <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0049" REF.END="QE0049"/>взаимно доверие<QUOT.END REF.START="QS0049" CODE="201C" ID="QE0049"/> в система, в която издаващите държави членки могат да издават актове, с които — по подразбиране и както вече бе установено — се нарушават минималните стандарти, на които е основана цялата система, и независимо от това тези актове съзнателно да се допускат в системата.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0080"><NO.P>80.</NO.P><TXT>Всъщност не мисля, че е необходимо да се повтаря богатата съдебна практика по този въпрос, която подчертава значението на взаимното доверие за взаимното признаване и функционирането на многобройни механизми за съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси в рамките на Европейския съюз<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0029"><P>Вж. например приетите наскоро решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20201208">8 декември 2020 г.</DATE>, <NAME.CASE>Staatsanwaltschaft Wien (Фалшифициране на нареждания за банков превод)</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑584/19</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2020:1002">EU:C:2020:1002</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0040">40</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) или от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20210310">10 март 2021 г.</DATE>, <NAME.CASE>PI</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑648/20 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2021:187">EU:C:2021:187</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0035">35</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</P></NOTE>. По-конкретно изискването за взаимно доверие, или ако сме реалисти, по-скоро забраната за недоверие, означава, че органите на изпълняващата държава членка трябва <HT TYPE="ITALIC">да</HT> <HT TYPE="ITALIC">презумират</HT>, че в издаващата държава членка се спазват правилата и основните права, и следователно <HT TYPE="ITALIC">да не проверяват</HT>, освен в изключителни случаи, дали приетият в издаващата държава членка акт е в съответствие с основните права<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0030"><P>Вж. например становище 2/13 (Присъединяване на Европейския съюз към ЕКПЧ) от <DATE ISO="20141218">18 декември 2014 г.</DATE> (<REF.DOC.ECR><NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2014:2454">EU:C:2014:2454</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0192">192</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>). Вж. също решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180306">6 март 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Achmea</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑284/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:158">EU:C:2018:158</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0034">34</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="17"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0081"><NO.P>81.</NO.P><TXT>Съдът също така подчертава, че <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0050" REF.END="QE0050"/>съгласно принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, параграф 3, първа алинея ДЕС, държавите членки са длъжни по-специално да осигурят на своята територия прилагането и спазването на правото на Съюза и да вземат за тази цел всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза<QUOT.END REF.START="QS0050" CODE="201C" ID="QE0050"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0031"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180306">6 март 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Achmea</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑284/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:158">EU:C:2018:158</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0034">34</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0082"><NO.P>82.</NO.P><TXT>Според мен в този контекст държава членка, която си служи със системата и е наясно, че издаваните от нея актове всъщност поначало са несъвместими с необходимите минимални гаранции за основните права, не действа в духа на лоялно сътрудничество. Подобни актове не могат да породят никакво взаимно доверие. Всъщност те са неговата антитеза, като принуждават всички останали участници, и по-специално изпълняващата държава членка, да възприемат позиция на <HT TYPE="ITALIC">взаимно недоверие</HT> по подразбиране. Как би могло да се създаде взаимно доверие в система, в която на някои участници се позволява съзнателно да пренебрегват правилата?</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0083"><NO.P>83.</NO.P><TXT>Директива 2014/41 несъмнено съдържа няколко гаранции, с които се осигурява зачитането на основните права по отношение на признаването и изпълнението на дадено процесуално-следствено действие в изпълняващата държава членка<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0032"><P>Описани по-горе в точки 53 и 54 от настоящото заключение.</P></NOTE>. В действителност този списък включва основанието за отказ съгласно член 11, параграф 1, буква е) от Директива 2014/41, което евентуално води до отказ въз основа на неспазване на основните права.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0084"><NO.P>84.</NO.P><TXT>Това обаче със сигурност не означава, че цялата отговорност може да бъде прехвърлена на изпълняващата държава членка. И в този случай лоялното сътрудничество (и взаимното доверие) са взаимоотношения. Това по дефиниция включва всички участващи страни. Съдът подчертава тази идея, като посочва, че спазването на основните права е <HT TYPE="ITALIC">споделено задължение</HT>, което имат както издаващата, така и изпълняващата държава членка. Първоначалното задължение да се гарантира спазването на основните права, категорично се поема от издаващата държава членка<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0033"><P>Вж. например решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180123">23 януари 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Piotrowski</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑367/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:27">EU:C:2018:27</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0050">50</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика), потвърждаващо в контекста на европейската заповед за арест <HT TYPE="ITALIC">първичната отговорност</HT> <HT TYPE="ITALIC">на издаващата</HT> държава членка да гарантира спазването на основните права.</P></NOTE>. Ако от самото начало се позволи на несъвместими ЕЗР да влязат в системата, това би прехвърлило цялата отговорност за защитата на основните права единствено върху изпълняващите органи<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0034"><P>В това отношение съм съгласен със заключението на генералния адвокат Bot по дело Гаванозов, че подобно решение противоречи не само на общата структура на Директива 2014/41, но и на понятието за взаимно доверие (<REF.DOC.ECR><NO.CASE>C‑324/17</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2019:312">EU:C:2019:312</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0084">84</REF.NP.ECR>—<REF.NP.ECR REF="NP0087">87</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>, които в някои случаи може да осъзнават това, а в други изобщо да не си дадат сметка.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0085"><NO.P>85.</NO.P><TXT>Според мен такава игра на <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0051" REF.END="QE0051"/>руска рулетка<QUOT.END REF.START="QS0051" CODE="201C" ID="QE0051"/> с индивидуални права в концептуално отношение би била напълно несъвместима с подхода, възприет от системата за взаимно признаване. Издаващият орган би бил наясно с факта, че издадената ЕЗР нарушава основните права, но просто би изчаквал да види дали изпълняващият орган ще е достатъчно бдителен, за да осъзнае това, в резултат на което зачитането на основните права на лицата, участващи в процеса, би било доста селективно<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0035"><P>Всичко това навежда на мисълта за хипотетичен производител на моторни превозни средства, който пуска в движение превозни средства, бидейки наясно, че във всяко от тях има техническа неизправност, но въпреки това стиска палци и се уповава на убеждението, че полицейските проверки не са толкова чести, и се надява, че няма да има чак толкова много причинени от техническата неизправност пътнотранспортни произшествия с пострадали или ощетени пътници или други лица.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="18"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0086"><NO.P>86.</NO.P><TXT>Освен това такава руска рулетка не само прехвърля отговорността за разкриването на нарушението към изпълняващата държава членка, но и я прави потенциален съучастник в извършването на тези нарушения, ако не успее да ги разкрие и предотврати. По този начин съответните държави членки биха били изложени на риск да не се спазят изискванията, поставени от ЕСПЧ в решение Avotiņš<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0036"><P>Решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20160523">23 май 2016 г.</DATE>, Avotiņš с/у Латвия (CE:ECHR:2016:0523JUD001750207, § 116).</P></NOTE>, и така да се ангажира отговорността им съгласно международното право<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0037"><P>Вж. отскоро, решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20210325">25 март 2021 г.</DATE>, Bivolaru и Moldovan с/у Франция, CE:ECHR:2021:0325JUD004032416.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0087"><NO.P>87.</NO.P><TXT>Всъщност решение Avotiņš, както и практиката на Съда относно евентуалното непризнаване или неизпълнение на акт на издаваща държава членка в изпълняващата държава членка<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0038"><P>Решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20111221">21 декември 2011 г.</DATE>, <NAME.CASE>N.S. и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑411/10 и C‑493/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2011:865">EU:C:2011:865</NO.ECLI></REF.DOC.ECR>), от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20160405">5 април 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>Aranyosi и Căldăraru</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑404/15 и C‑659/15 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:198">EU:C:2016:198</NO.ECLI></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180725">25 юли 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система)</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑216/18 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:586">EU:C:2018:586</NO.ECLI></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE> се отнасят до системни слабости или системни недостатъци в издаващата държава членка, които може да породят определени последици в изпълняващата държава членка.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0088"><NO.P>88.</NO.P><TXT>При все това, или по-скоро a fortiori, ако такива последици са предвидени във връзка с макро (системни) слабости, т.е. когато цялата система функционира неправилно<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0039"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180725">25 юли 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система)</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑216/18 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:586">EU:C:2018:586</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0058">58</REF.NP.ECR>—<REF.NP.ECR REF="NP0062">62</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>, както и за случаи, които може да се определят като слабости в конкретен сектор<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0040"><P>В този контекст във връзка с конкретните спорни области, като например условията за лицата, търсещи международна закрила — решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20111221">21 декември 2011 г.</DATE>, <NAME.CASE>N.S. и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑411/10 и C‑493/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2011:865">EU:C:2011:865</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0089">89</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0090">90</REF.NP.ECR>, <REF.NP.ECR REF="NP0094">94</REF.NP.ECR>, <REF.NP.ECR REF="NP0106">106</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>), или условията в затворите — решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20160405">5 април 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>Aranyosi и Căldăraru</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑404/15 и C‑659/15 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:198">EU:C:2016:198</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0089">89</REF.NP.ECR>—<REF.NP.ECR REF="NP0094">94</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>), в нито един от случаите не се твърди, че цялата съдебна система на съответната държава членка е била засегната от тези недостатъци.</P></NOTE>, не виждам защо това да не е така и за случаи, които могат да бъдат наречени просто обикновени микрослабости, т.е. недостатъци, установени по отношение само на специфичен процесуален аспект.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0089"><NO.P>89.</NO.P><TXT>Освен това, ако подходът е, че от определен момент нататък изпълняващата държава членка вече не е длъжна да признава или да изпълнява актове, които идват от определени издаващи държави членки<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0041"><P>Потвърдено най-скоро от Съда в решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20201217">17 декември 2020 г.</DATE>, <NAME.CASE>Openbaar Ministerie (Независимост на издаващия съдебен орган)</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑354/20 PPU и C‑412/20 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2020:1033">EU:C:2020:1033</NO.ECLI></REF.DOC.ECR>) и впоследствие приложено от Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам, Нидерландия) в решение от <DATE ISO="20210210">10 февруари 2021 г.</DATE>, RK 20/771 13/751021‑20, NL:RBAMS:2021:420.</P></NOTE>, от него не следва ли и че когато издаващата държава членка знае, че не спазва изискванията, трябва да ѝ се попречи да използва система за съдебно сътрудничество, на чиито условия за участие вече не отговаря?</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0090"><NO.P>90.</NO.P><TXT>В известен смисъл подобен извод е не само присъщ на възприетия от системата подход, но е и много по-<HT TYPE="ITALIC">пропорционален</HT>. Вместо да натоварва цялата система за съдебно сътрудничество (и всички отделни участници в държавите членки) със задачата да проверява във всеки конкретен случай отново и отново дали са налице основания за отказ да се признае и изпълни ЕЗР, не е ли по-разумно временно да се спре признатият и потвърден източник на проблеми, така че първо да се осигури спазване на минималните изисквания и след това да бъде допуснат отново в системата? Подобно решение изглежда още по-обосновано, тъй като за разлика от положение, при което трябва да бъде доказано, че евентуалните системни слабости пораждат заплаха за индивидуалното положение на<?PAGE NO="19"?> засегнатото лице<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0042"><P>Необходимо при <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0052" REF.END="QE0052"/>двуетапната проверка<QUOT.END REF.START="QS0052" CODE="201C" ID="QE0052"/>, която изисква както структурна (системна и обща), така и индивидуална преценка във връзка с конкретния случай — решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180725">25 юли 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система)</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑216/18 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:586">EU:C:2018:586</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0061">61</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0068">68</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>), потвърдено с решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20201217">17 декември 2020 г.</DATE>, <NAME.CASE>Openbaar Ministerie (Независимост на издаващия съдебен орган)</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑354/20 PPU и C‑412/20 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2020:1033">EU:C:2020:1033</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0054">54</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0055">55</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>, в случай на несъответстваща секторна правна уредба, отнасяща се само до един въпрос, е ясно, че не е възможно издаването на какъвто и да е акт, който да е в съответствие с изискванията. По подразбиране всички издадени актове ще бъдат опорочени, защото самото законодателство, по силата на което се издават, е несъвместимо.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0091"><NO.P>91.</NO.P><TXT>Накратко, ако някой желае да използва системата за съдебна помощ и взаимно признаване, предвидена в Директива 2014/41, или, впрочем, който и да е друг инструмент за съдебно сътрудничество и взаимно признаване, образно казано, трябва да дойде с чисти ръце, или по-скоро, не може да идва, след като е наясно, че това не е така. Неспазването на това основно хигиенно правило, което многократно е признавано и системно изтъквано, всъщност може да доведе до ситуация, в която това лице ще бъде помолено да напусне стаята и да се върне едва след като намери сапун и извърши необходимото.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0092"><NO.P>92.</NO.P><TXT>В конкретния контекст на настоящия случай, както е описан по-горе, в решение Посевини<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0043"><P>Решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20170119">19 януари 2017 г.</DATE>, Посевини с/у България (CE:ECHR:2017:0119JUD00636381).</P></NOTE> и в предишни решения ЕСПЧ установява, че България не е изпълнила задължението да предвиди ефективни правни средства за защита по смисъла на член 13 от ЕКПЧ, тъй като не съществува никаква процедура, която позволява да се оспори законосъобразността на решение за претърсване и изземване или да се получи подходящо обезщетение<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0044"><P>Вж. бележка под линия 23 по-горе.</P></NOTE>. Както се посочва в тези решения, българското правителство всъщност признава тази слабост и е поело ангажимент пред Комитета на министрите да коригира ситуацията<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0045"><P>Вж. решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20170119">19 януари 2017 г.</DATE>, Посевини с/у България (CE:ECHR:2017:0119JUD00636381, § 47).</P></NOTE>, но досега няма резултати, както се подчертава и в акта за преюдициално запитване по настоящия случай.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0093"><NO.P>93.</NO.P><TXT>Накратко, докато не бъде отстранена тази слабост в националната правна уредба, действително органите на въпросната държава членка не следва да издават ЕЗР, която автоматично и неизбежно би довела до същото нарушение на основните права като посоченото от ЕСПЧ.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0094"><NO.P>94.</NO.P><TXT>Следва да се отбележи, че не е установен подобен проблем при решение, с което се разпорежда разпитът на свидетел. В това отношение споделям становището на френското и австрийското правителство, че по същество разпитът на свидетел сам по себе си няма вероятност да доведе до толкова сериозно нарушение на основните свободи на лице, колкото при решението за претърсване и изземване.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0095"><NO.P>95.</NO.P><TXT>Освен това член 24 от Директива 2014/41 урежда доста подробно разпита на свидетел чрез видеоконференция или друго аудио-визуално предаване. Като алтернатива член 25 от Директива 2014/41 предвижда изслушване чрез телефонна конференция. Тези разпоредби съдържат конкретни гаранции, включително основание за непризнаване или неизпълнение съгласно член 24, параграф 2 от тази директива, изискване за изпълняващия орган да прилага <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0053" REF.END="QE0053"/>основните принципи на правото на изпълняващата държава<QUOT.END REF.START="QS0053" CODE="201C" ID="QE0053"/> съгласно член 24, параграф 5, буква а) от тази директива и задължението лицата да бъдат информирани за процесуалните права, които включват правото да не дават обяснения, както предвижда член 24, параграф 5, буква д).</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="20"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0096"><NO.P>96.</NO.P><TXT>Като се има предвид това, не считам, че с разрешаването в настоящия случай само на проблема с решенията за претърсване и изземване може да се постигне системен отговор на потенциално отворен списък с възможни нарушения на основните права. Както вече беше отбелязано, различните процесуално-следствени действия може да нарушават в различна степен и интензитет неприкосновеността. От тази гледна точка изглежда трудно да се прокара абстрактна линия и да се твърди, че дадено процесуално-следствено действие <HT TYPE="ITALIC">никога</HT> не би могло да породи проблеми.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0097"><NO.P>97.</NO.P><TXT>Що се отнася до конкретния разпит на свидетел, макар че може да се квалифицира като доста <QUOT.START CODE="201E" ID="QS0054" REF.END="QE0054"/>ограничена<QUOT.END REF.START="QS0054" CODE="201C" ID="QE0054"/> намеса в личния живот, не би могла да се изключи възможността разпитът на конкретен свидетел в специфично положение все пак да доведе до нарушаване на защитени индивидуални права, като например правата на уязвимите лица, чието специфично положение не е било надлежно взето предвид при приемането на ЕЗР, с която се разпорежда такъв разпит. Ако възникне такова положение, засегнатото лице трябва да има достъп и до правни средства за защита, за да може се упражни контрол на законосъобразността на такова действие и да се получи подходящото обезщетение.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0098"><NO.P>98.</NO.P><TXT>Накратко, издаващите органи са длъжни да се уверят, че собствените им актове не са незаконосъобразни поради неспазване на минималните стандарти, определени в ЕКПЧ, когато тези актове влизат в системата на Директива 2014/41.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">V.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD">Заключение</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0099"><NO.P>99.</NO.P><TXT>Предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Специализирания наказателен съд (България), по следния начин:</TXT><P><QUOT.START CODE="201E" ID="QS0055" REF.END="QE0055"/>Член 14, параграф 1 и член 1, параграф 4 от Директива 2014/41/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от <DATE ISO="20140403">3 април 2014 година</DATE> относно Европейска заповед за разследване по наказателноправни въпроси във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и член 4, параграф 3 ДЕС не допускат положение, при което национална правна уредба не предвижда никакви правни средства за защита срещу издаването на европейска заповед за разследване, ако издаването на такава заповед би довело автоматично и неизбежно до същото нарушение на минималните стандарти, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека, като нарушението, вече отчетено от Европейския съд по правата на човека. При такива обстоятелства тези разпоредби не допускат и издаването на европейска заповед за разследване<QUOT.END REF.START="QS0055" CODE="201C" ID="QE0055"/>.</P></NP.ECR></GR.SEQ></CONTENTS.CONCLUSION></CONCLUSION>