ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
J. KOKOTT
представено на 7 април 2022 година(1)
Дело C‑675/20 P
Colin Brown
срещу
Европейска комисия
и
Съвет на Европейския съюз
„Обжалване — Публична служба — Член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника — Надбавка за експатриране — Критерии — Придобиване на гражданството на държавата по месторабота след постъпване на служба — Отнемане на правото на получаване на надбавка за експатриране от страна на Комисията“
I. Въведение
1. За да упражняват функциите си, длъжностните лица на Европейския съюз често трябва да напуснат своята държава членка по произход и да преместят местоживеенето си в държавата членка по местоработата. С цел да се компенсират свързаните с това неудобства и да се даде възможност да се назначават граждани на държави — членки Съюза, въз основа на възможно най-широко географско представителство, законодателят на Съюза е създал надбавката за експатриране, условия за чието ползване са определени в член 4, параграф 1, букви а) и б) от приложение VII към Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“)(2).
2. Съгласно тази разпоредба надбавката за експатриране се изплаща на длъжностни лица, които, първо, нямат гражданството на държавата по месторабота и не са пребивавали там непрекъснато през последните пет години преди постъпването им на служба (буква а). Второ, надбавката за експатриране се изплаща на длъжностни лица, които имат гражданството на държавата по месторабота, но не са живели там, дори за кратък период от време, през последните десет години, предхождащи постъпването им на служба (буква б).
3. Какво обаче е положението при длъжностни лица, които при постъпването си на служба нямат гражданството на държавата по месторабота и по този начин попадат в обхвата на буква а), но впоследствие по време на кариерата си придобиват такова гражданство? Това придобиване на гражданството на държавата по месторабота дава ли основание за преразглеждане на въпроса дали е налице право да се получава надбавка за експатриране, този път по буква б)? Или пък определящо е единствено гражданството, което длъжностните лица имат към момента на постъпване на служба, така че последващото придобиване на гражданството на държавата по месторабота не оказва влияние върху правото на надбавка за експатриране?
4. Това е въпросът, на който Съдът трябва да отговори по настоящата жалба.
II. Правна уредба
5. Правната уредба, приложима по настоящото дело, се съдържа в Правилника.
6. Член 69, първо изречение от Правилника гласи:
„Надбавката за експатриране е равна на 16 % от общия размер на основната заплата, надбавката за жилищни нужди и надбавката за дете на издръжка, на която длъжностното лице има право“.
7. Съгласно член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника надбавката за експатриране се изплаща при следните условия:
„1. Надбавката за експатриране, равна на 16 % от общия размер на основната заплата, надбавката за жилищни нужди и надбавката за дете на издръжка, дължима на длъжностно лице-титуляр се изплаща, както следва:
a) на длъжностни лица:
– които не са и никога не са били граждани на държавата, на чиято територия се намира мястото им на работа,
и
– които през петте години, изтичащи шест месеца преди постъпването им на служба, [обичайно] не са живели или упражнявали основната си дейност на европейската територия на тази държава. По смисъла на настоящата разпоредба обстоятелствата, произтичащи от работа за друга държава или за международна организация, не се вземат предвид;
б) на длъжностни лица, които са или са били граждани на държавата, на чиято територия се намира мястото им на работа, но през последните десет години, изтичащи в деня на постъпването им на служба, [обичайно] са живели или упражнявали основната си дейност извън европейската територия на тази държава по причини, различни от изпълнение на задължения в служба на тази държава или на международна организация.
[…]
2. Длъжностно лице, което не е и никога не е било гражданин на държавата, на чиято територия работи, и което не отговаря на условията на параграф 1, има право на надбавка за пребиваване в чужда държава, равна на една четвърт от надбавката за експатриране.
3. По смисъла на параграфи 1 и 2 длъжностно лице, което чрез брак автоматично получава, без право на отказ, гражданството на държавата, на чиято територия работи, се третира по същия начин като лице, обхванато от първото тире на параграф 1, буква а)“.
8. Съгласно член 8, параграф 1, първа алинея от приложение VII към Правилника „[д]лъжностните лица, които имат право на надбавка за експатриране или за пребиваване в чужда държава, за всяка календарна година имат право, в рамките на предвиденото в параграф 2, на еднократна обща сума, съответстваща на стойността на пътуването от мястото на работа до мястото на произход по смисъла на член 7 за себе си и — ако имат право на надбавка за жилищни нужди — за съпруга и лицата на издръжка по смисъла на член 2“.
III. Обстоятелства в основата на производството по обжалване
А. Обстоятелства, предхождащи спора
9. Общият съд обобщава релевантните обстоятелства, предхождащи настоящия спор, в точки 1—8 от решението от 5 октомври 2020 г., Brown/Комисия(3) (наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), както следва:
10. Жалбоподателят, г‑н Colin Brown, първоначално е гражданин само на Обединеното кралство и е живял в тази държава до 1996 г. През 1996 г. и 1997 г. той учи в Италия, а след това от септември 1997 г. до юни 1998 г. — в Белгия. Впоследствие жалбоподателят преминава стаж в Европейската комисия в Брюксел (Белгия) от 1 октомври 1998 г. до 28 февруари 1999 г. Накрая, от 1 март 1999 г. до 31 декември 2000 г. той работи на пълно работно време в частния сектор в Белгия.
11. Жалбоподателят постъпва на служба в Комисията на 1 януари 2001 г. Служба „Управление и плащане по индивидуални права“ (PMO) на Комисията му предоставя надбавката за експатриране по член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника.
12. На 23 юни 2016 г. гражданите на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия се произнасят с референдум в полза на оттеглянето на страната им от Европейския съюз. На 29 март 2017 г. министър-председателят на Обединеното кралство уведомява Съвета на Европейския съюз за намерението на тази държава членка да се оттегли от Съюза и от Европейската общност за атомна енергия (Евратом).
13. На 27 юни 2017 г. жалбоподателят подава молба за придобиване на белгийско гражданство, което получава на 3 ноември 2017 г. На 19 януари 2018 г. той уведомява PMO за тази промяна на положението.
14. На 23 февруари 2018 г. жалбоподателят е уведомен, от една страна, че считано от 31 октомври 2017 г., му е отнета надбавката за експатриране, тъй като е придобил белгийско гражданство, и от друга страна, че вследствие на това той губи и правото на възстановяване на пътни разноски по член 8 от приложение VII към Правилника.
15. След като иска обяснение, на 5 март 2018 г. жалбоподателят получава електронно писмо, от което е видно, че в съответствие с член 4, параграф 1, буква б) от приложение VII към Правилника отнемането на надбавката за експатриране е обосновано с факта, че той пребивава в Белгия от 1997 г.
16. На 19 март 2018 г. PMO заменя решението от 23 февруари 2018 г. с ново решение, с което определя 1 декември 2017 г. за дата, от която на жалбоподателя се отнемат надбавката за експатриране и правото на възстановяване на пътни разноски (наричано по-нататък „оспорваното решение“).
17. На 17 юни 2018 г. жалбоподателят подава жалба по административен ред, която е отхвърлена с решение на Органа по назначаването от 15 октомври 2018 г.
Б. Обжалваното съдебно решение
18. На 11 януари 2019 г. жалбоподателят подава в секретариата на Общия съд жалба на основание член 270 ДФЕС за отмяна на оспорваното решение, с което се установява, че той вече няма право на надбавка за експатриране и на възстановяване на пътни разходи. Освен това той иска Общият съд да разпореди, че правото на жалбоподателя на надбавка за експатриране и на пътни разноски трябва да бъде възстановено, считано от 1 декември 2017 г., както и че трябва да му бъдат изплатени обезщетенията, които не са платени между 1 декември 2017 г. и датата на възстановяване на правото на жалбоподателя, заедно с лихвите.
19. С обжалваното решение Общият съд отхвърля жалбата и осъжда всяка от страните да понесе направените от нея съдебни разноски.
IV. Производството по обжалване на решението на Общия съд и искания на страните
20. На 11 декември 2020 г. жалбоподателят подава жалба до секретариата на Съда срещу обжалваното съдебно решение.
21. Жалбоподателят иска от Съда:
– да отмени обжалваното съдебно решение, с което Общият съд отказва отмяна на оспорваното решение,
– въз основа на цялостната преписка, с която разполага, да обяви, че обжалваното решение трябва да бъде отменено и да разпореди възстановяване на правото на жалбоподателя на надбавка за експатриране и на пътни разноски, считано от 1 декември 2017 г., както и изплащане на неизплатените му добавките в периода между 1 декември 2017 г. и датата на възстановяване на правото на жалбоподателя, заедно с лихвите,
– да осъди Комисията да заплати съдебните разноски на жалбоподателя в производството пред Общия съд и пред Съда.
22. Комисията и Съветът искат от Съда
– да отхвърли жалбата,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
23. Страните представят писмени становища по жалбата пред Съда и на проведено на 2 февруари 2022 г. съдебното заседание са изслушани техните обяснения.
V. Правен анализ
А. По жалбата до Съда
24. Както беше споменато в началото, член 4, параграф 1, букви а) и б) от приложение VII към Правилника предвижда изплащането на надбавка за експатриране в полза на длъжностни лица на Съюза в два случая:
25. От една страна, когато съответните длъжностни лица не са и никога не са били граждани на държавата, на чиято територия се намира мястото им на работа и които през петте години, изтичащи шест месеца преди постъпването им на служба, обичайно не са живели или упражнявали основната си дейност на нейната територия. Обстоятелствата, произтичащи от работа за друга държава или за международна организация, не се вземат предвид (буква а). Критериите за упражняване на основната дейност и за обичайно местопребиваване са релевантни в еднаква степен(4); тъй като в случая това не е от значение, по-долу споменавам обаче съответно само критерия за обичайно местопребиваване. При прилагането на тази разпоредба на длъжностните лица, които не са граждани на държавата, в която е мястото им на работа, правото на надбавка за експатриране се отказва само в случай че са имали обичайно местопребиваване в тази държава през целия петгодишен референтен период(5).
26. Освен това надбавката за експатриране се изплаща на длъжностни лица, които действително са или са били граждани на държавата, на чиято територия се намира мястото им на работа, но през последните десет години, изтичащи в деня на постъпването им на служба, не са живели обичайно в нея по причини, различни от изпълнение на задължения в служба на тази държава или на международна организация (буква б). При прилагането на тази разпоредба е достатъчно обичайното местопребиваване в държавата, в която е мястото на работа, да е запазено дори за съвсем кратък период през десетгодишния референтен период, за да се обоснове отказът на тази надбавка(6).
27. На жалбоподателя, който първоначално има само британско гражданство, е признато правото на надбавка за експатриране при встъпването му в длъжност в Брюксел през 2001 г. съгласно член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника, тъй като не притежава, нито е притежавал белгийско гражданство и също така не е живял или работил в Белгия постоянно през петте години преди постъпването му на служба.
28. След като през 2017 г. жалбоподателят придобива белгийско гражданство, Служба „Управление и плащане на индивидуални права“ (РМО) на Комисията проверява отново правото му надбавка за експатриране и решава, че той вече не попада в обхвата на буква а) на тази разпоредба, тъй като вече притежава гражданството на държавата, в която се намира мястото му на работа.
29. Освен това PMO проверява дали жалбоподателят има право на надбавка за експатриране съгласно член 4, параграф 1, буква б) от приложение VII към Правилника. Това обаче също е отказано, поради факта че жалбоподателят е живял в Белгия от 1997 г. до 2000 г., т.е. през последните десет години, предхождащи постъпването му на служба през 2001 г.
30. Жалбоподателят безуспешно оспорва това решение пред Общия съд, а в настоящото производство излага две основания, с които оспорва обстоятелството, че Общият съд отхвърлил доводите му в първоинстанционното производство.
1. По първото основание
31. С първото изложено основание жалбоподателят твърди, че Общият съд неправилно е потвърдил становището на Комисията, че член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника трябва да се тълкува в смисъл, че той е загубил правото си на надбавка за експатриране, тъй като 17 години след постъпването на служба е придобил гражданството на държавата по неговата месторабота.
32. Според изложеното от Общия съд в точки 36, 41, 45 и 47—51 от обжалваното съдебно решение текстът на спорната разпоредба действително не предвижда изрично, че правото на надбавка за експатриране трябва да се преразгледа, ако се придобие гражданството на държавата по месторабота. Освен това тази надбавка била предоставена като компенсация за трудностите, произтичащи от обстоятелството, че длъжностното лице е отдалечено от своето място на произход, и които продължават по време на кариерата му, така че интегрирането на длъжностното лице в държавата по месторабота след постъпването на служба не може да изключва изплащането на надбавката за експатриране.
33. Независимо от това, като използвал сегашно време в член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника („длъжностни лица, които „не са“ граждани на държавата, на чиято територия се намира мястото им на работа“) и предвид обстоятелството, че надбавката се изплаща периодично, законодателят не изключвал условието, че за да запази правото си на надбавка за експатриране, длъжностното лице трябвало през цялата си кариера да изпълнява изискването да не притежава гражданството на държавата по неговата месторабота(7). Следователно не било изключено особената форма на интеграция, състояща се в придобиване на гражданство на държавата по местоработата след постъпването на служба, да представлява съществено изменение на положението, което може да доведе до загуба на надбавката за експатриране.
34. Според жалбоподателя това заключение е опорочено от грешка при прилагане на правото. От текста на член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника във връзка със структурата, както и с целите на надбавката за експатриране следвало, че критерият да си „чужденец“ или „експатриран“ в държавата по месторабота се преценявал към момента на постъпване на служба. По-късното придобиване на гражданството на страната, в която се намира мястото на работа, напротив, не можело да се отрази на правото надбавка за експатриране. Това право трябвало да се преразглежда само ако длъжностното лице, което първоначално е имало право на надбавка за експатриране, смени службата си на място в държавата си на произход и по този начин престане да отговаря на критерия за експатриране в държавата по месторабота.
а) Структура и цели на надбавка за експатриране
35. Съгласно постоянната практика на Съда при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза трябва да се вземат предвид не само нейният текст, но и контекстът и целите, преследвани от законодателството, от което тя е част(8). Освен това трябва да се вземе предвид и генезисът на дадена разпоредба, доколкото той разкрива действителната воля на нейния автор(9).
36. От изложената в точки 25 и 26 от настоящото заключение структура на член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника става ясно, че фактът, че лицето не е и никога не е било гражданин на държавата по неговата месторабота, не е абсолютен критерий за получаване на надбавка за експатриране. Напротив, както Съдът вече изрично е уточнил, това е вторичен критерий. Решаващият критерий за получаването на надбавката за експатриране е мястото на обичайното пребиваване в последните пет или десет години преди постъпването на служба(10).
37. Съответно и длъжностно лице, което не е и не е било гражданин на държавата, в която се намира мястото му на работа, няма право да получава надбавка за експатриране, ако вече е живяло обичайно в тази държава през последните пет години, предхождащи постъпването му на служба (член 4, параграф 1, буква а). Обратно, длъжностно лице, което е гражданин на държавата, в която се намира мястото му на работа, може да придобие право да получава надбавка за експатриране, ако не е пребивавало, дори и за кратък период, в тази държава през последните десет години, предхождащи постъпването му на служба (член 4, параграф 1, буква б)(11).
38. Както уточнява и Общият съд в точка 75 от обжалваното съдебно решение, критерият за гражданство на държавата, в която се намира местоработата, е само ориентирът, по който се определя дали е релевантно обичайното местопребиваване през петгодишния период или пък през десетгодишния период. Това се обяснява с факта, че обстоятелството, че лицето притежава или е притежавало гражданството на дадена държава, води до презумпцията, че съответното лице има особена връзка с тази държава и не е чуждо или „експатрирано“ в нея. Обратно, фактът, че лицето не притежава и не е притежавало гражданство на дадена държава, води до презумпцията, че съответното лице няма особена връзка с тази държава и следователно е чуждо или „експатрирано“ в нея(12).
39. Тази презумпция за наличие или отсъствие на особена връзка с държавата, в която се намира мястото на работа, в зависимост от това дали длъжностното лице има или е имало нейно гражданство, може обаче да бъде потвърдена или опровергана с критерия за постоянно пребиваване в държавата по месторабота през годините преди постъпването на служба.
40. По този начин се приема, че длъжностно лице, което няма и не е имало гражданството на държавата, в която се намира мястото му на работа, но което е пребивавало там обичайно през последните пет години преди постъпването му на служба, междувременно е създало особена връзка с тази държава, въпреки че тя не е държавата, от която произхожда, и следователно вече не е чуждо или „експатрирано“ лице в нея.
41. Обратното, за длъжностно лице, което е или е било гражданин на държавата по неговата месторабота, но което не е пребивавало обичайно в нея дори и за кратък период през последните десет години, предхождащи постъпването му на служба, се приема, че поради десетгодишното си трайно отсъствие е прекъснало особената връзка, която първоначално е имало с тази държава по силата на това, че е било неин гражданин, така че когато се върне в тази държава, за да поеме задълженията си към Съюза, то отговаря на критерия за „чуждо“ или „експатрирано“ лице(13).
42. Следователно основният критерий за правото на получаване на надбавка за експатриране е критерият за чуждост или експатриране спрямо мястото на работа при постъпване на служба, като дали този критерий е изпълнен, зависи от обичайното местопребиваване през съответния релевантен период преди постъпването на служба. Според генералния адвокат Mengozzi „условието, от което зависи отпускането на надбавката за експатриране, не е толкова обстоятелството длъжностното лице да не е гражданин на държавата, на чиято територия се намира мястото му на работа, а по-скоро положението на действително „експатриране“, в което се намира лицето в деня на постъпването му на служба“(14).
43. Както посочва Съдът, а също и Общият съд в точка 48 от обжалваното съдебно решение, това се обяснява с факта, „че надбавката за експатриране цели компенсирането на специфичните разходи и трудности, понасяни от длъжностните лица при постъпването [им] на работа в Съюза, […], които […] са принудени да променят местопребиваването си […]“(15). Както Общият съд уточнява по-нататък в точка 49 от обжалваното съдебно решение, това цели да се позволи набирането на служители на възможно най-широка географска основа сред гражданите на държавите — членки на Съюза, и с това да се благоприятства географското равновесие в рамките на европейската публична служба.
44. Тези цели на надбавката за експатриране се потвърждават от законодателната история на въпросната разпоредба. Всъщност, както посочва Общият съд в точка 47 от обжалваното съдебно решение, от информационна бележка на Съвета от 11 декември 1959 г. става ясно, че надбавката за експатриране е замислена като надбавка, „предоставена като компенсация за материалните разходи и трудностите от нематериален характер, произтичащи от обстоятелството, че служителят е отдалечен от своето място на произход“, и че „служителите обикновено поддържат семейни връзки […] с региона, от който произхождат“.
б) Ирелевантност на последващото интегриране в държавата по месторабота след постъпването на служба по отношение на правото на надбавка за експатриране
45. Този извод не се променя дори вследствие на последващо интегриране в държавата по месторабота след постъпването на служба. Всъщност, както правилно обяснява Общият съд в точка 47 от обжалваното решение, тези трудности и разходи, произтичащи от напускането на мястото по произход, могат да продължат да съществуват през цялата кариера и дори да се задълбочат въпреки интегрирането в държавата по месторабота. Следователно, както посочва Общият съд в точка 50 от обжалваното решение, последващото интегриране на длъжностното лице в държавата, в която се намира мястото му на работа по време на кариерата му, не е релевантно по отношение на правото на получаване на надбавката за експатриране.
46. Тази ирелевантност на последващото интегриране на мястото на работа произтича, от една страна, от обяснените по-горе цели на надбавката за експатриране. С други думи, както Съдът изрично пояснява в предходно решение, „[ц]елта на надбавката за експатриране […] е да се компенсират специфичните разходи и трудности от постоянното изпълняване на служебните задължения в държава, с която преди постъпването си на служба длъжностното лице няма или вече няма трайни връзки. Свързаните със заемането на съответната длъжност разходи всъщност се компенсират еднократно при всяко назначение на определено място чрез възстановяването на разходите за преместването и на изплащането на помощ за обзавеждането. Надбавката за експатриране се изплаща обаче през целия период на службата дори ако длъжностното лице е могло да се интегрира в държавата по неговата месторабота“(16). [неофициален превод]
47. От друга страна, ирелевантността на последващото интегриране в държавата по месторабота след постъпването на служба произтича и от структурата на член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника. Това е така, защото съгласно тази разпоредба, за да се определи дали е налице чуждост, или експатриране в държавата по месторабота, е от значение единствено обичайното местопребиваване в периода преди постъпването на служба. Съгласно използваната от самия Общ съд формулировка в точка 50 от обжалваното решение, „като е направил тези уточнения, законодателят е изключил възможността интегриране, което се дължи на това, че по време на кариерата си съответното длъжностно лице е установило обичайното си местопребиваване в държавата по месторабота и работи там, да попречи на плащането на тази надбавка“. В противен случай, както правилно посочва жалбоподателят, т.е. ако обичайното местопребиваване след постъпването на служба е релевантно за получаването на надбавката за експатриране, никой служител на Съюза не би имал право на тази надбавка най-късно след изтичането на пет години от постъпването на служба.
в) Ирелевантност на последващото придобиване на гражданството на държавата, в която е местоработата
48. Въпреки това, както вече беше споменато в точка 33 от настоящото заключение, Общият съд е постановил, че използването на сегашно време в член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника („[…] длъжностни лица […] които „не са“ […] граждани на държавата, на чиято територия се намира мястото им на работа“) във връзка с обстоятелството, че надбавката за експатриране е периодично плащане, не изключва особената форма на интеграция, състояща се в придобиване на гражданство на държавата по местоработата след постъпването на служба, да се разглежда като съществена промяна на положението, което може да доведе до загуба на надбавката за експатриране.
49. Жалбоподателят с основание твърди, че по този начин Общият съд тълкува текста на член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника в противоречие със структурата и целите на тази разпоредба така, както сам ги е определил.
50. От това всъщност следва, че критерият за наличие или липса на гражданство на държавата по местоработата, както и критерият за обичайно местопребиваване през съответния релевантен период преди постъпването на служба трябва да се преценяват единствено към момента на постъпване на служба. Това е така, защото, както беше посочено, в зависимост от наличието или липсата на съответното гражданство се определя само кой период е релевантен за преценката на обичайното местопребиваване преди постъпването на служба и следователно това е релевантно за критерия за чуждост в държавата по месторабота към момента на постъпване на служба(17). Както самият Общ съд вече е приел, правото на надбавка за експатриране трябва да се разглежда към момента на постъпване на служба(18).
51. Следователно е неправилно изтъкнатото от Съда на публичната служба съображение, че условията, предвидени в двете тирета от член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника (длъжностното лице да не е гражданин на държавата, на чиято територия се намира мястото му на работа, и да не е живял в нея обичайно през петте години преди постъпването му на служба), трябва да бъдат изпълнявани кумулативно през цялата кариера(19).
52. Напротив, както правилно посочва жалбоподателят, използването на сегашно време в член 4, параграф 1, буква а), първо тире и в член 4, параграф 1, буква б) от приложение VII към Правилника се обяснява просто с факта, че става въпрос за гражданството, което длъжностното лице „има“ в определящия момент — при постъпването на служба. Употребата на сегашно време е логична, защото в определен момент (при постъпване на служба) човек може само да има или да няма гражданство. Обичайно е в абстрактните и общи разпоредби условията за получаване на права да се формулират в сегашно изявително наклонение, без да се придава смислово значение на използваната граматика.
53. Друг извод не следва от факта, че надбавката за експатриране се изплаща периодично. Вярно е, че Съдът на публичната служба правилно посочва, че когато изплащана надбавка цели да компенсира възлагането на определена тежест, изплащането на тази надбавка следва да бъде преустановено, когато тази тежест престане да съществува(20). Тежестта, която трябва да се компенсира чрез надбавката за експатриране, а именно отдалечеността от първоначалното място на произход, не приключва обаче с придобиването на гражданството на държавата, в която се намира мястото на работа. Това е така, защото и този вид интеграция не променя факта на експатрирането към момента на постъпването на служба, който е критерият за получаването на надбавката за експатриране.
54. Противно на доводите на Съвета, фактът, че в член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника се посочва гражданството на държавата, чиито граждани длъжностните лица не само следва да „не са“, но и да „не са били“, не означава, че става въпрос за гражданство, което длъжностното лице има или е имало през цялата си кариера. Всъщност обстоятелството, че длъжностното лице е имало гражданство на държавата по местоработата, също както обстоятелството, че това лице има такова гражданство, е показател за първоначална особена връзка с тази страна, чието наличие или липса се потвърждава или отхвърля, като се вземе предвид обичайното местопребиваване в съответния референтен период преди постъпването на служба.
55. Фактът, че законодателят е посочил специално изискването [длъжностните лица] да „са били“ граждани на държавата по местоработата им, но не и възможността това гражданство „да бъде придобито“ в бъдеще, по-скоро сочи, че по-късното придобиване на гражданството на държавата по местоработата не е релевантно за правото на надбавка за експатриране.
56. Уреждането на т.нар. надбавка за експатриране а contrario говори също за това, че законодателят всъщност не е възнамерявал да обвързва с каквито и да било специални правни последици последващото придобиване на гражданството на държавата по местоработата. Съгласно член 4, параграф 2 от приложение VII към Правилника надбавката за експатриране се изплаща на длъжностни лица, които не са и никога не са били граждани на държавата по местоработата им, но не отговарят на условията за получаване на надбавка за експатриране по параграф 1, тъй като през петте години преди постъпването им на служба обичайно са живели в държавата по местоработата им. Тъй като по този начин надбавката за експатриране зависи единствено от това дали лицето има гражданството на държавата, в която се намира мястото на работата му, тя по необходимост отпада с придобиването на това гражданство(21). Такава ясна правна последица обаче съвсем не е предвидена по отношение на надбавката за експатриране.
57. Тълкуването, според което придобиването на гражданството на държавата по месторабота на по-късен етап от кариерата не засяга правото на надбавка за експатриране, се потвърждава и от факта, че преоценката на това право при такова положение води до разминаване на критериите за получаването на тази надбавка. Всъщност, ако длъжностно лице, както в настоящия случай, придобие гражданството на държавата по месторабота години след постъпването си на служба, наличието на това гражданство би се оценявало съответно към този момент (в настоящия случай — към 2017 г.), но основният критерий за обичайното местоживеене в държавата по месторабота ще продължи да се преценява според релевантния период преди постъпването на служба (в настоящия случай — преди 2001 г.).
58. Това обаче, както основателно посочва жалбоподателят, довежда до абсурд структурата и целите на взаимодействието между гражданство и местоживеене в контекста на член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника. Целта на това взаимодействие всъщност е да се установи дали длъжностното лице, въпреки че няма гражданството на държавата по месторабота, преди да поеме службата, е установило толкова тясна връзка с тази държава, че вече не е чужд там (буква а), или, въпреки че е притежавало това гражданство, преди да поеме службата си, е прекъснало връзката с тази държава, така че вече е чужд там (буква б)(22).
59. Ако се преразглежда правото на надбавка за експатриране към момента на придобиване на гражданството на държавата по месторабота, както е направила Комисията, това би означавало, че към този момент (в случая 2017 г.) следва да се изиска проверка на обстоятелството дали през десетте години, предхождащи постъпването на служба (в случая 1990—2000 г.), жалбоподателят е прекъснал връзка, която още изобщо не е съществувала през този период. Както признават Комисията и Съветът, това е възможно само ако жалбоподателят се третира, все едно че е имал белгийско гражданство още при постъпването на служба.
60. Както ще стане ясно по-долу в точка 71 и сл. от настоящото заключение в контекста на повдигнатото в жалбата второ основание, тази „фикция“ (според Общия съд)(23) води до нарушение на принципа на равно третиране. По този начин жалбоподателят се третира по същия начин като длъжностните лица, които при постъпването на служба действително са имали гражданството на държавата по месторабота и следователно се намират в различно положение. Това е допълнителен аргумент срещу начина, по който Общият съд тълкува член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника.
61. Положението е различно, ако след смяна на държавата по месторабота длъжностно лице се завърне в страната си по произход. В този случай трябва да се направи нова преценка, тъй като проверката на условията за отпускане на надбавка за експатриране логично може да се извърши само по отношение на една държава; следователно, ако държавата се промени, трябва да се провери отново дали се възстановява по-ранна връзка с тази държава(24).
62. В случай като настоящия обаче, в който длъжностно лице има право на надбавка за експатриране по член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника, тъй като нито има гражданството на държавата по месторабота, нито е живяло в нея обичайно в продължение на пет години преди постъпването на служба, и придобива гражданството на държавата по месторабота едва години след постъпването на служба, не съществува по-ранна връзка с тази държава по месторабота, която е съществувала преди постъпването на служба и която би могла да бъде възстановена. Поради това не е налице основание да се преразглежда правото на длъжностното лице на надбавка за експатриране, този път от гледна точка на буква б) от тази разпоредба.
63. Неуместността на последваща проверка по член 4, параграф 1, буква б) от приложение VII към Правилника, каквато е извършена в настоящия случай, се доказва и от факта, че длъжностните лица, които подобно на жалбоподателя придобиват гражданството на държавата по месторабота години след постъпването на служба, но които за разлика от жалбоподателя не са живели там през последните десет години преди постъпването на служба, запазват надбавката за експатриране. Следователно, независимо от посочената от Общия съд в точка 51 от обжалваното съдебно решение „особена форма на интеграция, каквато е придобиването на гражданство на държавата по месторабота след постъпването на работа“, длъжностните лица в такова положение — които, както отбелязва Общият съд в точки 94 и 95 от обжалваното решение, са много — могат да запазят надбавката си за експатриране, тъй като не са живели в тази държава през годините, предхождащи постъпването им на служба.
64. Всички тези съображения показват, че както правилно е посочил жалбоподателят в съдебното заседание, не са налице никакви признаци, че придобиването на гражданството на държавата, в която се намира мястото на работата, би представлявало изключение от принципа, според който интегрирането в държавата по месторабота след постъпването на служба не е релевантно по отношение на надбавката за експатриране.
65. Действително придобиването на гражданството на държавата по месторабота може да представлява особено силна форма на интеграция. Не това обаче е същината на въпроса. Надбавката за експатриране е замислена по такъв начин, че от една страна, да не се отрича фактът, че длъжностните лица на Съюза се интегрират в държавата по месторабота, но от друга страна, да се признава, че тежестта вследствие на отдалечеността от мястото на произход продължава да е налице въпреки тази интеграция.
66. Освен това с течение на времето, независимо от степента на интеграция в приемащата държава, поддържането на съдържателни връзки с държавата на произход може по-скоро да стане дори по-скъпо. Такъв е случаят например, когато трябва да бъдат полагани грижи за родители или други роднини, които се нуждаят от тях поради нарасналата си възраст или нестабилното си състояние. Също така не може да се приеме, че законодателят на Съюза е възнамерявал да обезкуражи длъжностните лица на Съюза да се интегрират силно в приемащата държава членка, като „санкционира“ придобиването на нейното гражданство със загубата на надбавката за експатриране. Напротив, в духа на Съюза и на сближаването между неговите държави членки е длъжностните лица на Съюза да се интегрират по възможно най-добрия начин в държавата членка, в която работят.
67. Ето защо доводът на Съвета, категорично посочен в съдебното заседание — че „лице, което живее в „собствената си държава“, не може да бъде „експатрирано лице“, не съответства на структурата на надбавката за експатриране. От това следва, че понятието „чуждост“ или „експатриране“ по смисъла на Правилника обхваща положението, в което длъжностно лице напуска страната си на произход, за да постъпи на служба в Съюза, независимо от какъвто и да е вид последващо интегриране в държавата, в която се намира мястото му на работа, и дори ако тази държава е станала „собствена“ на съответното длъжностното лице чрез последващо придобиване на нейното гражданство.
68. Освен това, противно на разбирането на Съвета, тълкуването, според което придобиването на гражданството след постъпването на служба не засяга правото на надбавка за експатриране, не лишава предвидения в член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника критерий за гражданството от неговия effet utile. Това е така, защото този критерий продължава да е релевантен за преценката дали съответното лице е чуждо за държавата по месторабота към момента на постъпването му на служба.
69. В решение по дело Airola/Комисия, относимият откъс от което е цитиран и от Общия съд в обжалваното съдебно решение, Съдът постановява, че „следователно е необходимо да се поясни понятието по член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника за гражданство на държавата, чиито граждани са или са били длъжностните лица в смисъл, че не трябва да се взема предвид гражданство, наложено, без право на отказ, на длъжностно лице от женски пол, поради брака му с гражданин на друга държава членка“(25). Mutatis mutandis в настоящия случай трябва да се установи, че тази разпоредба също така не се отнася до гражданството на държавата по месторабота, което длъжностно лице на Съюза придобива след постъпването на служба.
70. От всичко изложено следва, че като е потвърдил становището на Комисията, че вследствие на придобиването на белгийско гражданство от жалбоподателя трябва да се преразгледа правото му на надбавка за експатриране, Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото. Следователно първото основание трябва да бъде уважено по същество.
2. По второто основание
71. С второто изложено основание жалбоподателят твърди, че като е приложил член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника, Общият съд е нарушил принципа на равно третиране, тъй като третирал жалбоподателя по един и същ начин с длъжностните лица, които при постъпването си на служба са имали гражданството на държавата по месторабота.
72. Второто основание следва да се разгледа само при условията на евентуалност. Това е така, защото, ако Съдът сподели моето становище по първото основание, съдебното решение трябва да бъде отменено още на това основание.
73. Принципът на равно третиране забранява различното третиране на сходни положения или еднаквото третиране на различни положения, освен ако такова различно или еднакво третиране не е обективно обосновано. Сходството на положенията трябва да бъде преценявано в светлината на предмета и целта на акта на Съюза, който установява различието(26).
74. В точки 87—90 от обжалваното съдебно решение Общият съд приема, че правото на жалбоподателя на надбавка за експатриране трябва да бъде преразгледано, след като той е придобил белгийско гражданство. В противен случай той щял да бъде третиран по-благоприятно от белгийските граждани по рождение, постъпили на служба в институция на Съюза.
75. Жалбоподателят, който не е имал белгийско гражданство, преди да постъпи на служба в Белгия, и го е придобил едва години по-късно, действително се намира в различно положение предвид целите на надбавката за експатриране да компенсира неудобствата, свързани с промяната на местоживеенето в държавата по месторабота и с обстоятелството, че лицето е чуждо за тази държава(27). Това е така, защото, тъй като първоначално не е имал гражданството на държавата по местоработата му, той не е имал и особена връзка с нея, която би могла да бъде прекъсната единствено при десетгодишно трайно отсъствие преди постъпването му на служба(28).
76. Противно на изложеното от Комисията и на Съвета в това отношение, по-специално в съдебното заседание, жалбоподателят не е в същото положение като работещ в Белгия някогашен белгиец, който се е отказал от белгийското си гражданство. Това е така, защото и тук „някогашното“ гражданството на държавата по месторабота е показател за това, че съответното лице първоначално е имало особена връзка с тази държава, чието продължаващо съществуване или вече липсващо съществуване се установява чрез проверка на обичайното местопребиваване през референтния период преди постъпването на служба. В случая на жалбоподателя, който е придобил белгийското гражданство едва няколко години след постъпването на служба обаче не е налице такава презумпция за съществуването на първоначална връзка, чието продължаване или прекъсване би могло да се проверява.
77. Същото се отнася, както беше пояснено по-горе, за направената от Комисията съпоставка с положението на белгиец, който първоначално е работил в друга държава и поради смяна на мястото на работа постъпва на служба в неговата страна по произход(29).
78. Противно на становището, застъпено по-специално от Съвета в съдебното заседание, в контекста на надбавката за експатриране не е вярна тезата, че всички длъжностни лица, които имат гражданството на държавата по тяхната месторабота, трябва да бъдат третирани еднакво, независимо от това кога са придобили това гражданство. Това е така, тъй като по отношение на тази надбавка „гражданство всъщност не е равно на гражданство“. Гражданството на държавата, в която се намира мястото на работа, все пак определя само кой период преди постъпването на служба е релевантен за проверката на изпълнението на критерия за експатриране при постъпването на служба(30).
79. Поради това фактът, че жалбоподателят вече не е в същото положение като длъжностните лица на Съюза, които не са придобили гражданството на държавата по местоработата им, не е релевантен по отношение на правото на надбавка за експатриране. Тъй като единственият релевантен фактор за нея е липсата на интеграция към момента на постъпването на служба, длъжностните лица, които придобиват гражданството на държавата по месторабота след постъпване на служба, и тези, които не го придобиват, са в едно и също положение по отношение на целите на надбавката за експатриране.
80. Вярно е, че Комисията и Съветът цитират откъси от съдебни решения, според които надбавката за експатриране служи за „компенсиране на фактическото неравенство между длъжностните лица, които са интегрирани в обществото на държавата по мястото на работа, и тези, които не са интегрирани“(31). Тези откъси от съдебни решения обаче трябва да се разглеждат в техния контекст, от който следва, че става въпрос за интегриране в обществото на държавата, в която се намира мястото на работа преди постъпването на служба. От друга страна, самият Общ съд вече е посочил, че интегрирането след постъпването на длъжност е ирелевантно за надбавката за експатриране(32). Следователно по отношение на тази надбавка трябва да се сравнява интегрирането на длъжностните лица в държавата по местоработата преди, а не след постъпването на длъжност.
81. В съдебното заседание Комисията и Съветът признават, че положението на жалбоподателя представлявало „гранично положение“, тъй като прилагането на член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника в случая по начина, по който те предлагат, е възможно само ако жалбоподателят е третиран все едно е имал белгийско гражданство още при постъпването на служба. Жалбоподателят правилно отбелязва, че проверката на наличието на неравно третиране все пак не може да се основава на такава фикция, която не отговаря на действителността.
82. Както Общият съд сам отчита в точки 83, 91 и 92 от обжалваното решение, законодателят е предвидил категоризация за правото на надбавка за експатриране и трябва да се провери в коя от тези категории попадат длъжностните лица на Съюза. Недопустимо е длъжностно лице да бъде премествано от една категория в друга или да бъде приравнявано на длъжностните лица от тази категория въз основата на фикции, които не отговарят на действителността, въпреки че с оглед на положението му това лице не попада в съответната категория.
83. От всичко изложено следва, че по начина, по който прилага член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника, Общият съд е нарушил принципа на равно третиране и по този начин е допуснал грешка при прилагане на правото. Следователно второто основание също следва да бъде уважено по същество.
Б. По жалбата пред Общия съд
84. Съгласно член 61, първа алинея от Статута на Съда, в случай че отмени решението на Общия съд, Съдът може да постанови окончателно решение по делото, когато фазата на производството позволява това.
85. Такъв е случаят в настоящото дело.
86. Жалбоподателят моли Съда да отмени обжалваното съдебно решение и да разпореди, че правото на жалбоподателя на надбавка за експатриране и на пътни разноски трябва да бъде възстановено, считано от 1 декември 2017 г., както и че трябва да му бъдат изплатени обезщетенията, които не са платени в периода между 1 декември 2017 г. и датата на възстановяване на правото на жалбоподателя, заедно с лихвите
87. Що се отнася, първо, до искането за отмяна на обжалваното съдебно решение, от изложеното следва, че трябва да бъде отменено решението на PMO на Комисията от 19 март 2018 г., с което се постановява, че считано от 1 декември 2017 г., жалбоподателят вече няма право на надбавка за експатриране и на възстановяване на пътните разноски.
88. На следващо място, що се отнася до искането да бъде разпоредено, считано от 1 декември 2017 г., на жалбоподателя да се върнат правото на надбавката за експатриране и правото на възстановяване на пътните разноски, от изложеното следва също така, че придобиването на белгийско гражданство от жалбоподателя на 3 ноември 2017 г. не засяга както правото му да получава надбавка за експатриране по член 4, параграф 1, буква а), така и правото му на възстановяване на пътни разноски по член 8 от приложение VII към Правилника. Това означава, че възстановяването на правото на жалбоподателя на тези плащания — в случай че Съдът последва тук възприетото решение — произтича от решението на Съда, без да е необходимо той да го установява отделно. Напротив, Комисията е длъжна в съответствие с член 266 ДФЕС да предприеме необходимите мерки за изпълнение на решението на Съда(33).
89. Накрая, що се отнася до искането да се разпореди изплащането на обезщетенията, които не са платени в периода между 1 декември 2017 г. и датата на възстановяване на правото, заедно с лихвите, трябва да се да се отбележи, че съгласно член 91, параграф 1, второ изречение от Правилника Съдът разполага с неограничена компетентност по спорове за публична служба от имуществен характер, в рамките на която може да осъди институциите на Съюза да изплатят дължимите съгласно Правилника суми, заедно с евентуалните лихви(34). Така при отмяна на решение, с което се отказва правото на длъжностно лице на надбавка за експатриране, Съдът има правомощието да осъди Комисията да изплати надбавките, които тя е трябвало да изплати, считано от приемането на отмененото решение(35).
90. Следователно трябва да бъде разпоредено на Комисията да изплати на жалбоподателя надбавките за експатриране и пътните разноски, които той не е получил, считано от 1 декември 2017 г. до датата на възстановяване на тези негови права.
91. Освен това от съдебната практика следва, че за дължимите съгласно Правилника суми, които са платени със закъснение, се дължат лихви, считано от датата на подаване на жалбата в съответствие с член 90, параграф 2 от Правилника(36). Следователно върху вземанията, които вече са били дължими към датата на подаване на жалбата, т.е. в настоящия случай на 17 юни 2018 г.(37), трябва да се начисляват лихви, считано от тази дата, докато върху вземанията, които са били дължими след тази дата, се начислява лихва от съответния падеж(38). И накрая, що се отнася до лихвения процент, от неотдавнашната съдебна практика следва, че за дължимите суми се дължи лихва в размер на лихвения процент, определен от Европейската централна банка (ЕЦБ) за нейните основни операции по рефинансиране през съответния период, увеличен с три и половина процентни пункта(39).
VI. Съдебни разноски
92. Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е основателна и Съдът се произнася окончателно по спора, той се произнася по съдебните разноски.
93. Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник, приложим по отношение на производството за обжалване по силата на член 184, параграф 1 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.
94. След като жалбоподателят е направил искане Комисията да бъде осъдена да заплати съдебните разноски на жалбоподателя, направени в производствата пред Общия съд и пред Съда, а Комисията е загубила делото, Комисията трябва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски на жалбоподателя, както и направените от нея съдебни разноски както в първоинстанционното производство, така и в производството по обжалване.
95. Съгласно член 140, параграф 1 от Процедурния правилник, който се прилага към производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от него, встъпилите в производството институции понасят направените от тях съдебни разноски. Поради това Съветът трябва да бъде осъден да понесе направените от него съдебни разноски в първоинстанционното производство и в производството по обжалване.
VII. Заключение
96. Предвид изложените съображения предлагам на Съда да постанови следното решение:
„1. Отменя решение на Общия съд на Европейския съюз (четвърти разширен състав) от 5 октомври 2020 г., Brown/Комисия (T‑18/19, EU:T:2020:465).
2. Отменя решението на Службата за управление и плащане по индивидуални права (PMO) на Европейската комисия от 19 март 2018 г., с което на г‑н Colin Brown се отнема правото на надбавка за експатриране и правото на възстановяване на пътни разноски, считано от 1 декември 2017 г.
3. Осъжда Комисията да заплати на г‑н Brown надбавките за експатриране и пътните разноски, които не са му изплатени в периода между 1 декември 2017 г. и датата на възстановяване на правото му на надбавка за експатриране и на възстановяване на пътните разноски.
4. Върху сумите, които Комисията следва да изплати на г‑н Браун, се дължат лихви, считано от 17 юни 2018 г., в размер на лихвения процент, определен от Европейската централна банка за основните ѝ операции по рефинансиране през съответния период, увеличен с три и половина процентни пункта. Върху сумите, които вече са били дължими към 17 юни 2018 г., се дължат лихви, считано от тази дата, а върху сумите, които стават дължими след тази дата, се дължат лихви от съответния падеж.
5. Комисията се осъжда да понесе направените от нея съдебни разноски и да заплати съдебните разноски, направени от г‑н Brown в първоинстанционното производство и в производството по обжалване.
6. Съветът на Европейския съюз понася направените от него съдебни разноски в първоинстанционното производство и в производството по обжалване“.
1 Език на оригиналния текст: немски.
2 Регламент № 31 (ЕИО), 11 (ЕОАЕ) относно Правилника за длъжностните лица и Условията за работа на други служители на Европейската икономическа общност и на Европейската общност за атомна енергия (OВ L 45, 1962 г., стр. 1385).
3 T‑18/19, EU:T:2020:465.
4 Вж. относно съотношението на критерия за обичайно местоживеене и този за постоянно упражняване на основната дейност решение на Общия съд от 28 февруари 2019 г., Pozza/Парламент (T‑216/18, непубликувано, EU:T:2019:118, т. 28 и сл. и цитираната съдебна практика).
5 Вж. решение на Общия съд от 15 септември 2021 г., LF/Комисия (T‑466/20, EU:T:2021:574, т. 40 и цитираната съдебна практика) и решение на Съда на публичната служба от 11 юли 2007 г., B/Комисия (F‑7/06, EU:F:2007:129, т. 38 и цитираната съдебна практика), както и точка 76 от обжалваното решение. Вж. обаче също относно „спорадично и краткотрайно отсъствие“ при същевременно запазване на местоживеенето в държавата на последващата месторабота решение от 9 октомври 1984 г., Witte/Парламент (188/83, EU:C:1984:309, т. 9—11).
6 Вж. цитираните в бележката под линия по-горе решения LF/Комисия и B/Комисия.
7 Вж. в този смисъл също решение на Съда на публичната служба от 26 юни 2013 г., Achab/EИСК (F‑21/12, EU:F:2013:95, т. 28).
8 Решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 61), от 14 януари 2016 г., Vodafone (C‑395/14, EU:C:2016:9, т. 40) и от 25 януари 2018 г. Комисия/Чешка република (C‑314/16, EU:C:2018:42, т. 47).
9 Вж. в този смисъл решение от 22 октомври 2009 г., Zurita García und Choque Cabrera (C‑261/08 и C‑348/08, EU:C:2009:648, т. 54 и цитираната съдебна практика).
10 Решения от 20 февруари 1975 г., Airola/Комисия (21/74, EU:C:1975:24,т. 6/8), от 16 октомври 1980 г., Hochstrass/Съд на Европейските общности (147/79, EU:C:1980:238, т. 12) и от 2 юли 1981 г., Garganese/Комисия (185/80, EU:C:1981:161, т. 11); вж. също решение от 28 февруари 2019 г., Pozza/Парламент (T‑216/18, непубликувано, EU:T:2019:118, т. 37) и решение на Съда на публичната служба от 11 юли 2007 г., B/Комисия (F‑7/06, EU:F:2007:129, т. 35).
11 Вж. решение на Общия съд от 15 септември 2021 г., LF/Комисия (T‑466/20, EU:T:2021:574, т. 35 и сл. и цитираната съдебна практика) и решение на Съда на публичната служба от 11 юли 2007 г., B/Комисия (F‑7/06, EU:F:2007:129, т. 36 и сл. и цитираната съдебна практика).
12 Вж. решение от 11 юли 2007 г., B/Комисия (F‑7/06, EU:F:2007:129, т. 39 и цитираната съдебна практика); вж. също точка 82 от обжалваното съдебно решение.
13 Решение от 13 ноември 1986 г., Richter/Комисия (330/85, EU:C:1986:430, т. 6), решение на Общия съд от 27 септември 2000 г., Lemaître/Комисия (T‑317/99, EU:T:2000:218, т. 50) и решение на Съда на публичната служба от 11 юли 2007 г., B/Комисия (F‑7/06, EU:F:2007:129, т. 39). В това отношение фактът, че периодите на заетост в друга държава или международна организация не се отчитат при изчисляването на времето, прекарано във (буква а) или извън (буква б) държавата по местоработата, се основава на презумпцията, че работата за друга държава или за международна организация не води до създаване на трайна връзка между заинтересованото лице и държавата по местоработата; вж. по този въпрос заключението на генералния адвокат Mengozzi по дело Комисия/Hosman-Chevalier, (C‑424/05 P, EU:C:2007:169, т. 50 и 51 и цитираната съдебна практика); вж. също решение на Общия съд от 13 юли 2018 г., Quadri di Cardano/Комисия (T‑273/17, EU:T:2018:480, т. 49).
14 Заключение на генералния адвокат Mengozzi по дело Комисия/Hosman-Chevalier (C‑424/05 P, EU:C:2007:169, т. 44, бележка под линия 23).
15 Решения от 2 юли 1981 г., Garganese/Комисия (185/80, EU:C:1981:161, т. 11) и от 15 септември 1994 г., Magdalena Fernández/Комисия (C‑452/93 P, EU:C:1994:332, т. 20 и 21).
16 Решение на Общия съд от 30 март 1993 г., Vardakas/Комисия (T‑4/92, EU:T:1993:29, т. 39) (подчертано само тук).
17 Вж. по-горе точки 36—42 от настоящото заключение.
18 Решение на Общия съд от 13 юли 2018 г., Quadri di Cardano/Комисия (T‑273/17 и T‑2018:480, EU:T:58, т. 58).
19 Решение на Съда на публичната служба от 26 юни 2013 г., Achab/EИСК, (F‑21/12, EU:F:2013:95, т. 28).
20 Решение на Съда на публичната служба от 26 юни 2013 г., Achab/EИСК, (F‑21/12, EU:F:2013:95, т. 26).
21 Вж. решение от 16 октомври 1980 г., Hochstrass/Съд, (147/79, EU:C:1980:238, т. 12).
22 Вж. по-горе, точки 38—41 от настоящото заключение.
23 Вж. точка 85 от обжалваното съдебно решение.
24 Вж. относно преустановяване изплащането на надбавката за експатриране при завръщане в страната по произход например определение от 14 юли 2005 г., Gouvras/Комисия (C‑420/04 P, EU:C:2005:482, т. 57) с препратка към решение на Общия съд от 15 юли 2004 г., Gouvras/Комисия (T‑180/02 и T‑113/03, EU:T:2004:238, т. 104; вж. също т. 85); вж. решение на Общия съд от 28 септември 1993 г., Magdalena Fernández/Комисия (T‑90/92, EU:T:1993:78). Периодите на заетост в Съюза извън държавата по произход се класифицират като периоди на заетост в международна организация, които не прекъсват връзката с държавата по произход; вж. решение на Общия съд от 13 юли 2018 г., Quadri di Cardano/Комисия (T‑273/17, EU:T:2018:480, т. 50 и цитираната съдебна практика).
25 Решение от 20 февруари 1975 г., Airola/Комисия (21/74, EU:C:1975:24, т. 9/12). Вж. също точка 61 от обжалваното съдебно решение, както и в тази връзка член 4, параграф 3 от приложение VII към Правилника.
26 Решение от 1 март 2011 г., Association belge des Consommateurs Test-Achats и др. (C‑236/09, EU:C:2011:100, т. 28 и 29); вж. също точка 80 от обжалваното съдебно решение.
27 Вж. по-горе точка 43 от настоящото заключение.
28 Вж. по-горе точка 59 от настоящото заключение.
29 Вж. по-горе точка 61 по-горе от настоящото заключение.
30 Вж. по-горе точка 38 от настоящото заключение.
31 Решения от 21 юни 2007 г., Комисия/Hosman-Chevalier (C‑424/05 P, EU:C:2007:367, т. 26) и от 25 март 2021 г., Alvarez y Bejarano и др./Комисия (C‑517/19 P и C‑518/19 P, EU:C:2021:240, т. 69).
32 Решение от 30 март 1993 г., Vardakas/Комисия (T‑4/92, EU:T:1993:29, т. 39); вж. по този аспект също по-горе, точка 46 от настоящото заключение.
33 Вж. в този смисъл решение от 5 декември 2012 г., Grazyte/Комисия (F‑76/11, EU:F:2012:173, т. 24 и цитираната съдебна практика).
34 Вж. решения от 17 април 1997 г., de Compte/Парламент (C‑90/95 P, EU:C:1997:198, т. 45), от 18 декември 2007 г., Weißenfels/Парламент (C‑135/06 P, EU:C:2007:812, т. 65—68 и цитираната съдебна практика) и от 20 май 2010 г., Gogos/Комисия (C‑583/08 P, EU:C:2010:287, т. 44—46 и цитираната съдебна практика).
35 Вж. в този смисъл решение от 5 декември 2012 г., Grazyte/Комисия (F‑76/11, EU:F:2012:173, т. 25 и 26).
36 Вж. по този въпрос подробното изложение на генералния адвокат Bot в заключението му по дело Комисия/IPK International (C‑336/13 P, EU:C:2014:2170, т. 35 и сл., по-специално т. 68).
37 Вж. по-горе точка 17 от настоящото заключение.
38 Вж. решение от 15 януари 1985 г., Battaglia/Комисия (737/79, EU:C:1985:4, т. 10), както и другите решения, цитирани в бележка под линия 42 от заключението на генералния адвокат Bot по дело Комисия/IPK International (C‑336/13 P, EU:C:2014:2170).
39 Вж. например в правото за длъжностните лица решения на Общия съд от 3 юли 2019 г., PT/EIB (T‑573/16, EU:T:2019:481, т. 444), от 3 октомври 2019 г., DQ и др./Парламент (T‑730/18, EU:T:2019:725, т. 118) и от 19 декември 2019 г., Wehrheim/EЦБ (T‑100/18, непубликувано, EU:T:2019:882, т. 115); вж. също решение на Съда от 20 януари 2021 г., Комисия/Printeos (C‑301/19 P, EU:C:2021:39, т. 129). Лихвеният процент, използван от ЕИЦ за нейните основни операции по рефинансиране плюс три и половина процентни пункта, съответства на лихвения процент, който е определен в член 116, параграф 5, буква а) във връзка с член 99, параграф 2, буква б) от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза (ОВ L 193, 2018 г., стр. 1) по принцип за плащания на Съюза, извършени след крайните срокове за плащане, за които не е предвидена друга разпоредба.