ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

M. CAMPOS SÁNCHEZ-BORDONA

представено на 22 април 2021 година ( 1 )

Съединени дела C‑152/20 и C‑218/20

DG,

EH

срещу

SC Gruber Logistics SRL (C‑152/20)

и

Sindicatul Lucrătorilor din Transporturi, TD

срещу

SC Samidani Trans SRL (C‑218/20)

(Преюдициално запитване, отправено от Tribunalul Mureş (Окръжен съд Муреш, Румъния)

„Преюдициално производство — Съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси — Приложимо право към договорни задължения — Регламент (ЕО) № 593/2008 — Избор на право от страните — Индивидуални трудови договори — Работник, който полага труд в повече от една държава членка — Място на обичайно полагане на труд — Разпоредби, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение — Понятие — Минимална работна заплата“

1.

В двете преюдициални запитвания румънска юрисдикция иска от Съда да даде тълкуване на членове 3 и 8 от Регламент (ЕО) № 593/2008 ( 2 ). Според нея тълкуването е необходимо за решаването на съдебните спорове относно искания за заплащане на трудово възнаграждение, предявени от няколко шофьори на камиони срещу установено в Румъния предприятие, което ги наема за превоз на стоки в други държави членки.

2.

При описанието на фактите в актовете за преюдициално запитване се пропускат някои подробности, които биха могли да бъдат от значение. Най-значимата от тях би позволила да се направи разлика между командированите работници, от една страна, и работниците, които, без да притежават такова качество, обичайно полагат труд в държава, различна от тази, в която се намира седалището на работодателя и мястото на сключване на договора, от друга страна.

3.

Тъй като предоставената на Съда информация е неточна, не може да се твърди категорично, че положението на наетите лица — ищци по посочените дела, попада в някоя от посочените категории. Хипотетично не би могло да се изключи наличието на трансгранично командироване на работници по смисъла на Директива 96/71/ЕО ( 3 ), но запитващата юрисдикция, изглежда, не преценява положението по този начин, тъй като въпросите се отнасят само до Регламент „Рим I“.

I. Правна уредба

А.   Правото на Съюза. Регламент „Рим I“

4.

Регламент „Рим I“ заменя Римската конвенция за приложимото право към договорните задължения ( 4 ). Той осигурява до голяма степен приемственост с конвенцията дори когато липсва общо позоваване в този смисъл. Доколкото е от значение в случая, членове 3 и 8 от Регламент „Рим I“ съответстват на членове 3 и 6 от Конвенцията от 1980 г., така че решенията на Съда относно членове 3 и 6 от Конвенцията от 1980 г. са валидни за членове 3 и 8 от Регламент „Рим I“ ( 5 ).

5.

Съгласно съображение 11:

„Свободата на страните да избират приложимото право следва да е един от основните принципи на системата от стълкновителни норми в материята на договорните задължения“.

6.

Съображение 23 предвижда:

„По отношение на договорите, сключени със страни, които са смятани за по-слаби, тези страни следва да бъдат защитени чрез стълкновителни норми, които са по-благоприятни за техните интереси, отколкото общите норми“.

7.

Съгласно съображение 35:

„Работниците следва да не бъдат лишавани от закрилата, предоставена им от разпоредби, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение или които могат да бъдат дерогирани единствено в тяхна полза“.

8.

Съгласно съображение 36:

„По отношение на индивидуалните трудови договори трудът, положен в друга държава, следва да се смята за временен, ако се очаква работникът да се върне на работа в държавата на произход след изпълнение на задачите си в чужбина […]“.

9.

Съгласно съображение 37:

„Съображения от обществен интерес оправдават предоставянето на възможност на съдилищата в държавите членки при изключителни обстоятелства да прилагат изключения, основани на съображения за обществен ред и особени повелителни норми. Понятието „особени повелителни норми“ следва да се различава от израза „разпоредби, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение“ и следва да бъде тълкувано по-ограничително“.

10.

Член 3 („Свобода на избор“) гласи:

„1.   Договорът се урежда от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от условията на договора или обстоятелствата по случая. Чрез избора си страните могат да изберат право, приложимо за целия или за част от договора.

[…]“.

11.

Член 8 („Индивидуални трудови договори“) предвижда:

„1.   Всеки индивидуален трудов договор се урежда от правото, избрано от страните в съответствие с член 3. Въпреки това този избор не може да води до лишаване на работника от защитата, предоставяна му от разпоредбите, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение съгласно правото, което при липса на избор би било приложимо съгласно параграфи 2, 3 и 4 от настоящия член.

2.   Доколкото приложимото право към индивидуалния трудов договор не е избрано от страните, договорът се урежда от правото на държавата, в която или, при липса на такава — от която работникът обичайно полага своя труд по изпълнение на договора. Държавата, където обичайно се полага трудът, не се смята за променена, ако работникът временно е нает в друга държава.

3.   Когато приложимото право не може да бъде определено съгласно параграф 2, договорът се урежда от правото на държавата, в която се намира мястото на стопанска дейност, чрез което работникът или служителят е бил нает.

4.   Когато от обстоятелствата е видно, че като цяло договорът е по-тясно свързан с държава, различна от посочената в параграф 2 или 3, се прилага правото на тази друга държава“.

Б.   Национално право. Румънското право

12.

Ordinul ministrului muncii și protecției sociale nr. 64/2003 pentru aprobarea modelului-cadru al contractului individual de muncă ( 6 ) предвижда в буква N от приложение 1, че всички индивидуални трудови договори, сключени в Румъния, трябва задължително да включват следната клауза: „Разпоредбите на настоящия индивидуален трудов договор се допълват от разпоредбите на Закон № 53/2003 относно Кодекса на труда“ ( 7 ).

II. Фактите, главните производства и преюдициалните въпроси

А.   Дело C‑152/20

13.

DG и EH, шофьори на камиони с местопребиваване в Румъния, сключват индивидуални трудови договори с предприятието SC Gruber Logistics SRL, също установено в Румъния.

14.

Договорите, съставени на румънски и италиански език, предвиждат, че клаузите им се допълват от разпоредбите на румънския Кодекс на труда.

15.

По отношение на работното място в договорите се посочва, че дейността се извършва в обект в Орадя (Румъния) или във всички местоназначения в страната и в чужбина, където е поискано превозното средство.

16.

DG и EH твърдят, че макар договорите им да са сключени в Румъния, обичайно са извършвали дейността си в Италия, откъдето са изпълнявали възложените задачи. Там те се връщали след изпълнението им и в тази държава получавали инструкциите си и изпълнявали повечето от задачите си във връзка с транспортната дейност.

17.

Поради това те считат, че към тях трябва да се приложи италианското законодателство относно минималната работна заплата, съгласно член 8 от Регламент „Рим I“.

18.

Предприятието работодател оспорва исканията, като твърди, че двамата шофьори са работили за него на камиони, регистрирани в Румъния, и въз основа на разрешения за превоз, издадени в съответствие с румънското законодателство. В допълнение посочва, че самото то е давало всички инструкции и че дейността на ищците е била организирана в Румъния. Поради това към разглежданите трудови договори следва да се приложи румънското законодателство.

19.

При тези обстоятелства Tribunalul Mureș (Окръжен съд Муреш, Румъния) поставя на Съда следните въпроси:

„1)

Трябва ли член 8 от Регламент [„Рим I“] да се тълкува в смисъл, че изборът на приложимия закон за индивидуален трудов договор изключва прилагането на закона на държавата, в която работникът обичайно е полагал труд, или в смисъл, че наличието на избор на приложим закон изключва прилагането на член 8, параграф 1, второ изречение от Регламента?

2)

Трябва ли член 8 от Регламент [„Рим I“] да се тълкува в смисъл, че минималната работна заплата, приложима в държавата, в която работникът обичайно полага труд, представлява право, обхванато от „разпоредбите, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение съгласно правото, което при липса на избор би било […] приложимо […]“, по смисъла на член 8, параграф 1, второ изречение от Регламента?

3)

Трябва ли член 3 от Регламент [„Рим I“] да се тълкува в смисъл, че не допуска посочването в индивидуалния трудов договор на разпоредбите на румънския Кодекс на труда да е равнозначно на избор на румънския закон, доколкото е ноторно, че в Румъния е налице законово задължение за включване на такава клауза за избор в индивидуалния трудов договор? С други думи, трябва ли член 3 от Регламент [„Рим I“] да се тълкува в смисъл, че не допуска национални норми и практики, които включват задължително в индивидуалните трудови договори клауза за избор на румънския закон?“.

Б.   Дело Sindicatul Lucrătorilor din Transporturi, C‑218/20

20.

TD, член на профсъюза Sindicatul Lucrătorilor din Transporturi, е нает от дружество SC Samidani Trans SRL като шофьор на камион за работа на територията на Европейския съюз.

21.

В сключения в Румъния индивидуален трудов договор не се посочва изрично мястото, където работникът ще извършва дейността си.

22.

Съгласно договорните клаузи „разпоредбите на настоящия индивидуален трудов договор се допълват от разпоредбите на Закон № 53/2003 относно Кодекса на труда и от колективния трудов договор на равнище предприятие/сектор [и] споровете относно сключването, изпълнението, изменението, спирането на изпълнението и прекратяването на настоящия индивидуален трудов договор се разглеждат от съда, който е компетентен ratione materiae и ratione loci съгласно закона“.

23.

Профсъюзът иска предприятието работодател да бъде осъдено да изплати на DT разликата между действително полученото възнаграждение и минималната работна заплата, на която той би имал право съгласно германското законодателство. В допълнение профсъюзът посочва, че DT има право на тринадесета и четиринадесета заплата, предвидени в германския закон.

24.

В исковата молба се твърди, че германските разпоредби относно посочените аспекти са приложими към трудовия договор на DT съгласно член 8 от Регламент „Рим I“. Макар индивидуалният трудов договор да е сключен в Румъния, държавата, в която наетото лице обикновено извършвало дейността си и получавало инструкции, е Германия. Освен това използваните от него камиони били паркирани в Германия, а задачите във връзка с транспортната дейност се изпълнявали в границите на Германия.

25.

Предприятието ответник твърди, че страните специално са определили, че приложимо към индивидуалния трудов договор е румънското право.

26.

При тези обстоятелства същата юрисдикция поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)

Изключва ли изборът на приложимия по отношение на индивидуалния трудов договор закон прилагането на закона на страната, в която работникът обичайно полага труд, или изключва ли наличието на избор на приложимия закон прилагането на член 8, параграф 1, второ изречение от Регламент [„Рим I“]?

2)

Представлява ли минималната работна заплата, приложима в държавата, в която работникът обичайно полага труд, право, което спада към „разпоредбите, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение съгласно правото, което при липса на избор би било приложимо“ съгласно член 8, параграф 1, второ изречение от Регламент [„Рим I“]?

3)

Равнозначно ли е посочването в индивидуалния трудов договор на разпоредбите от румънския Кодекс на труда на избор на румънския закон, доколкото в Румъния е ноторно, че работодателят предопределя съдържанието на индивидуалния трудов договор?“.

III. Производството пред Съда

27.

Преюдициалните запитвания са заведени в Съда на 30 март 2020 г. (C‑152/20) и на 27 май 2020 г. (C‑218/20), като е взето решение за тяхното съединяване.

28.

Становища са представили правителството на Финландия и правителството на Румъния, както и Комисията. Не е счетено за необходимо провеждането на съдебно заседание.

IV. Анализ

А.   Предварителни съображения

29.

Накратко, спорът се отнася до правото, приложимо към трудовите възнаграждения (по-специално минималната работна заплата), дължими на наети шофьори на камиони, когато са налице следните обстоятелства:

–

шофьорите са сключили индивидуални трудови договори в Румъния с установено в тази държава предприятие, но са извършвали дейността си в друга държава членка ( 8 ) през периода, който е от значение за спора,

–

договорите, сключени по предварително определен образец от Наредба № 64/2003, включват клауза, съгласно която румънският Кодекс на труда се прилага за допълване на разпоредбите на договора, и

–

съгласно наредбата сключените в Румъния индивидуални трудови договори задължително включват посочената клауза. Тълкуването на наредбата обаче не е безспорно.

30.

Преди да разгледам преюдициалните въпроси и както вече посочих, споделям разбирането на правителството на Финландия и правителството на Румъния ( 9 ), че не би могло да се изключи прилагането за всички или за някои от засегнатите работници на Директива 96/71/ЕО, която урежда трансграничното командироване на работници ( 10 ).

31.

Въпросът не е без значение, тъй като съгласно Директива 96/71/ЕО действащите разпоредби относно минималната работна заплата в държавата, в която е командирован работникът, се прилагат независимо от приложимия правен режим към индивидуалния трудов договор ( 11 ).

32.

Директива 96/71/ЕО не измества Регламент „Рим I“, а изисква да се установи връзка между двата текста ( 12 ). В ситуация на стълкновение на закони приложимото право към трудовия договор следва да бъде определено в съответствие с член 8 от Регламент „Рим I“. Обхватът на приложимото право обаче е ограничен, тъй като член 3, параграф 1 от Директива 96/71/ЕО налага задължението да се осигурят определени условия на работа, регламентирани от разпоредбите на приемащата държава, независимо от приложимото право към трудовото правоотношение.

33.

Запитващата юрисдикция, която не определя разглежданите положения като „командироване“, формулира въпросите си в съответствие с Регламент „Рим I“, като имплицитно намеква, че такива положения не попадат в обхвата на Директива 96/71/ЕО ( 13 ).

34.

Следователно при липсата на друга информация трябва да се приеме предпоставката, на която се основава националният съд, поради което ще огранича моя анализ до значението на Регламент „Рим I“ за съдебните спорове ( 14 ).

Б.   Първият преюдициален въпрос

35.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска Съдът да се произнесе по тълкуването на член 8, параграф 1, второ изречение от Регламент „Рим I“.

36.

По-конкретно съмнението ѝ се свежда до необходимостта да се установи дали, когато „работник обичайно полага труд по трудовия договор в държава, различна от тази, чийто закон е изрично избран от страните, националният съд може да изключи […] избрания от страните закон, когато от съвкупността от обстоятелствата е видно, че е налице по-тясна връзка между посочения договор и друга държава“ ( 15 ).

37.

Запитващата юрисдикция приема за даденост, че страните са избрали договорното им правоотношение да се урежда от румънското право. Въз основа на тази предпоставка се поставя въпросът относно възможността да се компенсират последиците от този избор с разпоредбите на други държави, в които работникът е извършвал дейността си.

38.

Целта на член 8 от Регламент „Рим I“ е да защити работника — „структурно слаба“ част от договорното правоотношение ( 16 ) — чрез механизъм на стълкновителни норми ( 17 ). Такива норми се прилагат, когато трудът по изпълнението на индивидуален договор се полага в държава (една или повече), различна от тази, в която действа избраното право.

39.

Съдът се е позовал на посочения механизъм в рамките на член 6 от Конвенцията от 1980 г. — пряк предшественик на Регламент „Рим I“ — с твърдения, които са валидни и за настоящия ( 18 ).

40.

Стълкновителните норми, предвидени в член 8 от Регламент „Рим I“, представляват lex specialis по отношение на членове 3 и 4 от него ( 19 ). Целта им е да се уравновесят интересите на наетите лица и на работодателите ( 20 ), характеризирайки избора на право от страните като основна привръзка (параграф 1). Избраното право се прилага дори когато работниците полагат труд в друга държава членка, с едно изключение, на което ще се спра по-долу.

41.

Споразумението относно приложимото право по силата на избора обаче не трябва да бъде в ущърб на работника. За целта Регламент „Рим I“ дори когато не ограничава кръга от избираеми правни системи ( 21 ), гарантира в член 8, параграф 1, второ изречение, че работникът няма да бъде лишен от защитата, която му осигуряват повелителните норми (по-точно „разпоредбите, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение“) на правото, което би било приложимо при липса на избор ( 22 ).

42.

По този начин гарантираната минимална защита е установенената от правото, което би уреждало договора при липса на избор на право от страните. Това право е:

–

правото на държавата, в която (или при липса на такава — от която) работникът обичайно полага труд по изпълнение на договора, или

–

правото на държавата, в която се намира мястото на стопанска дейност, чрез което работникът е бил нает, когато приложимото право не може да бъде определено съгласно предходния критерий ( 23 ), или

–

правото на държава, при която с оглед на обстоятелствата е налице по-тясна връзка от посочените в предходните правила ( 24 ).

43.

Ако повелителните норми (в посочения смисъл) на правото, което би било приложимо при липса на избор, предоставят на работника по-голяма защита от тези на избрания правен ред, то те ще имат предимство пред последните. Избраното право ще продължи да бъде приложимо за останалата част от договорното правоотношение ( 25 ).

44.

Следователно функционирането на описания механизъм изисква действие в три стъпки: а) да се определи правото, което би било приложимо при липса на избор; б) да се определят в съответствие с това право правилата, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение; и в) да се сравни нивото на защита, което те предоставят на работника, с предоставяното ниво от избраното от страните право ( 26 ).

45.

Съдейки по начина, по който запитващата юрисдикция обосновава въпроса си, изглежда, че според нея италианският правен ред (по дело C‑152/20) и германският правен ред (по дело C‑218/20) могат да бъдат референтните правни уредби в сравнението с избраното от страните румънско право.

46.

Това било така, тъй като Италия и Германия съответствали или на мястото на обичайното полагане на труд (член 8, параграф 2 от Регламент „Рим I“) ( 27 ), или на мястото, с което индивидуалните трудови договори са по-тясно свързани (член 8, параграф 4 от същия регламент).

47.

Параграфи 2 и 4 на член 8 от Регламент „Рим I“ не са взаимнозаменяеми. В този смисъл се е произнесъл Съдът в решение Schlecker при тълкуването на член 6 от Конвенцията от 1980 г., като отбелязва, че „това тълкуване е съвместимо и с текста на новата разпоредба относно стълкновителните норми за трудовите договори, въведена с Регламент „Рим I“ ( 28 ).

48.

Съгласно посоченото решение:

–

Като се имат предвид буквата и целта на разпоредбата, съдът трябва най-напред „да пристъпи към определяне на приложимия закон въз основа на посочените в параграф 2, съответно буква а) и буква б) от този член конкретни критерии за привързване, които отговарят на общото изискване за предвидимост на правото и следователно за правна сигурност в договорните правоотношения“ ( 29 ).

–

След това, ако от всички обстоятелства става ясно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава, съдът следва да не приложи посочените критерии, а закона на тази друга държава ( 30 ).

49.

При съдържащите се в актовете за преюдициално запитване фактически данни не е възможно да се даде категоричен отговор на посочените въпроси. Поради това трябва да се огранича до абстрактното тълкуване на член 8 от Регламент „Рим I“ в изложения от мен смисъл.

В.   Вторият преюдициален въпрос

50.

Въпросът също се отнася до тълкуването на член 8, параграф 1, второ изречение от Регламент „Рим I“. Запитващата юрисдикция иска по-специално да се установи дали правилата за минимална работна заплата могат да се определят като „разпоредби, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение“.

51.

Отговорът изисква да се даде тълкуване на възпроизведения израз и да се установи неговият обхват ( 31 ). На тази основа, както изтъкват някои от участниците в производството ( 32 ), националният съд трябва да установи конкретно дали определено правило от собствения му правен ред (или, ако е приложимо, от правния ред на друга държава членка) попада в обхвата на посоченото понятие.

1. Текст и цел на разпоредбата

52.

Текстът на член 8, параграф 1, второ изречение от Регламент „Рим I“ е красноречив: той обхваща недиспозитивните (неразполагаемите) за страните правила, от които те не могат да се отклонят.

53.

Посочените правила не трябва непременно да съвпадат с тези, които се прилагат „по подразбиране“, когато страните не постигнат споразумение ( 33 ). Целта на разпоредбата потвърждава такова разбиране: да гарантира на работника определено ниво на защита, а не да предостави субсидиарни правни норми за аспекти, които не са уредени в индивидуалния трудов договор.

54.

Следователно може да се твърди, че в категорията правила, които страните не могат да дерогират, попадат само правилата, които могат да бъдат определени като такива в даден правен ред и които специално предоставят защита на работника ( 34 ).

2. Генезис на разпоредбата

55.

Изразът „разпоредби, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение“ е непосредствено предшестван от израза „законовите правила [на тази държава] ( 35 ), които не могат да се дерогират с договор“, съдържащ се в член 3, параграф 3 от Конвенцията от 1980 г., наречени в същия член „повелителни норми“.

56.

Прилагането на посочените правила действа като компромисно решение, когато страните избират чуждо право за договор, който към момента на избора обективно е лишен от връзки (или релевантни връзки) с повече от един правен ред. В действителност той е чисто вътрешен договор.

57.

При тези обстоятелства, които a priori не изглеждат „ситуации на стълкновение на закони“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Конвенцията от 1980 г. ( 36 ), стълкновението произтича от самия избор на чуждо право за договора.

58.

Като всеки избор, направеният при описаните обстоятелства би позволил на договарящите страни да избегнат напълно правото, което би бил приложимо при липса на избор. Тази възможност е породила известен дебат по време на преговорите за конвенцията: срещу аргументите за допускане на избор на право за чисто вътрешни договори е изразено също толкова разумното опасение от злоупотреба и измама ( 37 ).

59.

За окончателен текст е възприето решението, което вече посочих: а) от една страна, приема се споразумението относно приложимото право; и б) от друга страна, запазват се действащите разпоредби в държавата, където се намират всички елементи на договора към момента на избора, които страните не биха могли да дерогират със споразумение поради повелителния им характер.

60.

Във връзка с потребителските и индивидуалните трудови договори, регламентирани съответно в членове 5 и 6 от Конвенцията от 1980 г., присъствието на „слаба“ договаряща страна принуждава преговарящите по конвенцията да изменят свободата на избор, закрепена в параграф 3.

61.

Съдържащата се в член 6 от конвенцията възможност разрешава избора, като същевременно го ограничава, включвайки техниката, въведена от член 3, параграф 3. Освен това решението се привежда в съответствие с контекста:

–

по отношение на правото, чиито повелителни разпоредби трябва да се спазват във всички случаи ( 38 ),

–

и по отношение на обхвата на действие на това право, в който не попадат всички недиспозитивни правила, а само тези, които предоставят защита на слабата страна.

62.

Използването в член 6, параграф 1 от Конвенцията от 1980 г. на термина „повелителни норми“ не е трябвало да поражда съмнения, тъй като съгласно член 3, параграф 3 изразът е равностоен на „законовите правила на тази държава, които не могат да се дерогират с договор“.

63.

За сметка на това не биха били приложими по този ред повелителни правила по същество или „особени повелителни норми“, регламентирани в член 7 от Конвенцията.

3. „Разпоредби, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение“ и „особени повелителни норми“

64.

Систематичният анализ спомага за очертаване на категорията „разпоредби, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение“. Наложително е да се направи разграничение между тях и „особените повелителни норми“, посочени в член 9 от Регламент „Рим I“, който възприема (с някои изменения) член 7 от Конвенцията от 1980 г. ( 39 )

65.

Особените повелителни норми, доколкото не могат да бъдат дерогирани „независимо от приложимото към договора право съгласно самия регламент“ ( 40 ), обезсилват (по отношение на приложното ѝ поле) възможността, която страните са избрали в своя договор, посочвайки чуждо право.

66.

Тежестта на посочената последица обяснява ограниченията, които Регламент „Рим I“ налага върху категорията особени повелителни норми ( 41 ):

–

само особените повелителни норми на правото на сезирания съд могат да бъдат напълно приложими ( 42 ),

–

на особените повелителни норми на държавата, в която се изпълнява договорът, може да бъде дадено действие само доколкото според тези норми изпълнението на договора е незаконосъобразно ( 43 ).

67.

За разлика от тях, правилата, „които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение“, предвидени в член 3, параграфи 3 и 4, в член 6, параграф 2, в член 8, параграф 1 и в член 11, параграф 5, буква б) от Регламент „Рим I“, са тези, които не биха могли да бъдат дерогирани във вътрешен договор; те обаче биха могли да бъдат дерогирани в международен договор чрез избор на правото, което да урежда договора.

68.

В подобен случай са приложими диспозитивните разпоредби и разпоредбите, които не могат да бъдат дерогирани, предвидени в избраното право, освен ако (и доколкото) Регламент „Рим I“ не посочва друго, което е по изключение ( 44 ).

4. Определяне на разпоредбите, от които страните не могат да се отклонят чрез споразумение

69.

При спазване на правото на Съюза националните органи решават в кои области и с какви мотиви ще определят дадена разпоредба като повелителна, която не може да бъде дерогирана чрез споразумение inter partes.

70.

За да се установи дали дадена национална разпоредба е от такова естество, е необходимо да ѝ се даде тълкуване — задача, по отношение на която Регламент „Рим I“ не предоставя точни правила освен посочването, че „особените повелителни норми“ следва да се разбират по-ограничително в сравнение с „разпоредбите, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение“ ( 45 ).

71.

Следователно запитващата юрисдикция трябва да установи дали дадена разпоредба е повелителна или диспозитивна в съответствие с обичайните тълкувателни критерии, макар и проектирайки своя анализ от перспективата на евентуално чуждото право, към което принадлежи разглежданата норма.

72.

Без да имам намерението да заместя запитващата юрисдикция в посочената преценка, с оглед на обстоятелствата в разглежданите случаи считам за уместно да подчертая, че:

–

В областта на индивидуалните трудови договори произходът или източникът на дадено правило не сочи непременно дали то има повелителен, или диспозитивен характер. Възможно е повелителни правила да се съдържат, освен в закона в същинския смисъл, в други обявени за общоприложими текстове, на които се признава равнозначна стойност ( 46 ).

–

Правилата за минимална работна заплата в държавите, които са приели такива, служат за защита на работника и поради самото им естество не следва да могат да бъдат дерогирани чрез споразумение между страните, в ущърб на работника.

–

За държавите членки, които са приели правила за минимална работна заплата, повелителният характер на тези правила следва косвено от практиката на Съда относно член 3 от Директива 96/71/ЕО, чиято цел е да осигури на командированите работници „спазването на ядро от задължителни правила за минимална закрила“ ( 47 ) на приемащата държава членка.

–

Сред тези задължителни правила, приложими към определени условия на труд и заетост, са посочени именно размерите на минималната работна заплата.

73.

Следва да припомня обаче, че Регламент „Рим I“ има „универсален характер“, съгласно член 2 от него ( 48 ), поради което разпоредбите, които не могат да бъдат дерогирани за целите на член 8, параграф 1, второ изречение, могат да бъдат тези на трета държава.

74.

Във всички случаи в рамките на Съюза няма единна концепция за „минимална заплата“, нито има задължение за въвеждане на такава заплата ( 49 ). В обхвата на Директива 96/71/ЕО липсата на единно определение е довела до замяната на понятието „минимални ставки на заплащане“ с понятието „възнаграждение“ в член 3, параграф 1, първа алинея, буква в) от посочената директива, изменена с Директива (ЕС) 2018/957 ( 50 ).

75.

Следователно не може да се изключи възможността елементи или понятия, за които дадена държава обявява, че не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение между страните, като съставни части на посочената концепция, да могат да бъдат дерогирани в друга държава ( 51 ).

76.

Нека повторя обаче, че дори когато е потвърдено, че правилата за минимална работна заплата в дадена държава членка не могат да бъдат дерогирани, те не се прилагат автоматично, тъй като е необходимо да се направи сравнение между нивото на защита, което те предоставят на работниците, и предоставяното ниво от равностойните норми на избраното право.

Г.   Третият преюдициален въпрос

77.

Третият преюдициален въпрос не съвпада напълно в двете преюдициални запитвания:

–

По дело C‑152/20 запитващата юрисдикция приема, че посочването в разглежданите договори на румънския Кодекс на труда е равностойно на избор на румънското право от страните. Тя пита дали член 3 от Регламент „Рим I“ не допуска вътрешна правна уредба, съгласно която в индивидуалните трудови договори се включва задължително клауза за избор на румънското право.

–

По дело C‑218/20 при същата отправна точка въпросът се отнася до избора на право от страните, когато е ноторно, че работодателят определя едностранно съдържанието на индивидуалните трудови договори.

78.

Въпреки различието във формулировката съдържанието по същество е общо за двата въпроса: може ли даден избор при описаните условия да се приеме за свободен по смисъла на член 3 от Регламент „Рим I“ (и следователно на член 8 от него).

79.

За да разгледам посочения аспект, ще анализирам: а) жизнеспособността най-общо на имплицитния избор на право в Регламент „Рим I“ и б) може ли при обстоятелствата в случая да се приеме, че е имало такъв вид избор на право.

80.

Преди това трябва да подчертая, че от представената на Съда документация, изглежда, не може да се направи изводът, че работниците ищци са оспорили в действителност прилагането на румънския правен ред като избрано право.

81.

Както вече посочих, самата запитваща юрисдикция признава (в първия и втория преюдициален въпрос), че страните са избрали румънското право за приложимо към техните договори. При такава предпоставка спорът би се отнасял само до пределите на този избор по отношение на възнаграждението на работниците, чиято дейност се осъществява в Италия и в Германия.

82.

От актовете за преюдициално запитване може да се направи извод, че запитващата юрисдикция е тази, която поставя под съмнение избора на румънското право. И не го прави толкова поради правната несигурност, каквато поражда включената в договора формулировка, колкото поради съмненията дали става въпрос за реален, а не за наложен избор.

1. Имплицитен избор на право в Регламент „Рим I“

83.

В съответствие с Конвенцията от 1980 г. Регламент „Рим I“ уеднаквява правилата (стълкновителните норми) относно определянето пред съдилищата на всяка държава членка ( 52 ) на приложимото национално право към даден договор, когато е налице стълкновение на закони.

84.

По този начин Регламент „Рим I“ конфигурира система, която предлага предвидимост по отношение на изхода от евентуален съдебен спор и правна сигурност по отношение на приложимото право. Освен това той улеснява в крайна сметка движението на съдебни решения между държавите членки с оглед на правилното функциониране на вътрешния пазар ( 53 ).

85.

Крайъгълен камък на тази система е възможността страните, които сключват договора, да посочат (да изберат) приложимото право ( 54 ). Член 3 от Регламент „Рим I“ закрепва автономията на волята за избор на приложимо право като принципно правило за всички договори. Същевременно той установява приложимия към избора правен режим ( 55 ) за всички или за определени договорни правоотношения ( 56 ).

86.

Разпоредбата е щедра по отношение на формата на избора на право: той може да бъде както изричен, така и имплицитен. Последният трябва „да следва ясно от условията на договора или обстоятелствата по случая“ ( 57 ).

87.

Няма списък с критерии за „установяване дали изборът на право е бил ясно определен от [условията на договора]“ ( 58 ). Освен избор на съд като индикация за избор на право ( 59 ) Регламент „Рим I“ не предвижда други елементи, които да сочат, че страните са искали да изберат имплицитно приложимия към техния договор правен ред.

2. Избор на право в настоящите два съдебни спора

88.

Клауза на индивидуален трудов договор, съгласно която той се допълва от разпоредбите на национална норма ( 60 ), би могла по принцип да бъде показателна за избор на право.

89.

При все това, както посочва Комисията ( 61 ), такава клауза би могла да се тълкува и като изразяваща само волята за включване в договора на някои материалноправни разпоредби на даден правен ред, равностойна на всяка друга договорна клауза („включване чрез препращане“) ( 62 ).

90.

Задължение на националния съд е да установи какво е било същинското намерение на страните във всеки конкретен случай. В рамките на тази задача считам, че клауза като съдържащата се в разглежданите договори не би била достатъчна, за да се направи изводът, че е имало ясен избор на право ( 63 ).

91.

В действителност, за да може тази клауза да се приеме като имплицитен израз на волята на страните да изберат уреждащия тяхното правоотношение правен ред, би било необходимо да се опре на други данни ( 64 ). Още повече когато определени релевантни елементи на договора, като мястото на изпълнение на основните дейности, изглежда, сочат различен правен ред.

92.

Спорните индивидуални трудови договори отговарят на предварително определен формуляр, чието използване е предвидено с Наредба № 64/2003. Клаузата за (евентуален) избор на право е една от предопределените клаузи в този формуляр.

93.

Няма разпоредба в Регламент „Рим I“, която да не допуска възможността изборът на право да бъде предвиден в договор като условие, което не е индивидуално договорено, а е включено по подразбиране в един общ за съответния сектор образец ( 65 ).

94.

Съмненията, които могат да възникнат относно съществуването и действителността на съгласието за такъв вид клауза, трябва да се решават в съответствие с хипотетично приложимото право, а именно правото, което би се приложило, ако изборът е действителен: следователно същото право, което, изглежда, е било избрано ( 66 ).

95.

Отделен и естествено предшестващ въпрос е дали е действителна клауза за избор на право, чието включване в договора произтича от законово задължение или от едностранно решение на страна по договора.

96.

Отговорът на този въпрос с оглед на Регламент „Рим I“ изисква да се направи разграничение между двете хипотези.

а) Клауза, наложена ex lege

97.

Запитващата юрисдикция описва препращането към румънския Кодекс на труда в разглежданите договори като резултат от национална правна уредба, която „включва задължително в индивидуалните трудови договори клауза за избор на румънския закон“ (дело C‑152/20).

98.

При това положение не би имало свободен избор на право от страните по договора по смисъла на член 3 от Регламент „Рим I“. Подобен вид наложена от закона клауза е несъвместима с идеята за свобода на избора.

99.

Изглежда обаче, че това не е единственото тълкуване на вътрешната норма. В своето становище румънското правителство твърди, че страните по индивидуалния трудов договор нямат задължението да изберат като приложимо румънското право. Само ако направят такъв свободно договорен избор, те трябва да спазват Наредба № 64/2003 и да сключат договора си в съответствие с приложения към нея формуляр.

100.

Според посоченото тълкуване присъствието в договора (чрез формуляра) на клаузата, която предвижда субсидиарно прилагане на Кодекса на труда, било следствие от предварително направения свободен избор на страните, посочили румънския правен ред за уреждащ договорното им правоотношение. Същевременно то било доказателство за направения избор.

101.

Запитващата юрисдикция, а не Съдът трябва да даде тълкуване на вътрешното право. Само ако надделее второто от посочените две тълкувания, клаузата би могла да се приеме като упражняване на автономията на волята на страните по смисъла на член 3 от Регламент „Рим I“.

б) Клауза, предопределена от работодателя

102.

Въпросът се очертава по друг начин, ако клаузата се включва в договора не поради законово задължение, а вследствие на решение на работодателя, за което се отнася по-специално третият преюдициален въпроса по дело C‑218/20.

103.

Трудовите договори обикновено са предопределени от работодателя в стандартна форма. Включването в тях на клауза за избор в полза на държавата (и на съда), в която те се сключват, улеснява управлението на трудовите правоотношения и намалява разходите за правна информация.

104.

Свободата на избор — каквато по принцип имат двете страни — може да бъде упражнена, когато става въпрос за предопределена клауза в индивидуален трудов договор (който на свой ред може да включва клаузите на колективен трудов договор), чрез предоставяне на съгласие дори когато не е имало по същество предварително договаряне на неговото съдържание ( 67 ).

105.

Прилагането на член 3 от Регламент „Рим I“ към индивидуалните трудови договори не може да се абстрахира от тази действителност. Освен в изключителни случаи, повечето работници фактически нямат власт да задължат работодателя да избере приложимото право към техните индивидуални договори. Следователно изборът на право от страна на работниците се изразява в приемането чрез тяхното съгласие на предопределеното от работодателя право.

106.

Същото се отнася и до относително успоредната област на потребителските договори, обхванати от член 6 от Регламент „Рим I“. Съдът не е възразил по отношение на тези договори срещу действителността на „предварително изготвена клауза за избор на приложимото право, която посочва правото на държавата членка по седалището на продавача или доставчика“, при условие че тя не е неравноправна ( 68 ).

V. Заключение

107.

С оглед на изложените съображения предлагам на Tribunalul Mureș (Окръжен съд Муреш, Румъния) да се отговори по следния начин:

„1)

Член 8 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения („Рим I“) следва да се тълкува в смисъл, че изборът на уреждащия индивидуалния трудов договор закон изключва другите закони, които при липса на избор биха били приложими съгласно параграфи 2, 3 или 4 от посочения член, при условие че избраният закон предлага на работника еднакво или по-високо ниво на защита от предоставяното му от разпоредбите, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение, на правото, което би било приложимо при липса на избор.

2)

Правилата за минимална работна заплата в държавата, в която работникът обичайно полага труд, могат да бъдат определени по принцип като „разпоредби, които не могат да бъдат дерогирани чрез споразумение съгласно правото, което би било приложимо при липса на избор“, по смисъла на член 8, параграф 1, второ изречение от Регламент № 593/2008. Превесът на тези правила зависи от тяхното конфигуриране в референтния правен ред, което следва да бъде установено от запитващата юрисдикция.

3)

Членове 3 и 8 от Регламент № 593/2008 следва да се тълкуват в смисъл, че изричният или имплицитният избор на приложимото право към индивидуален трудов договор трябва да бъде свободен за двете страни, което няма да е налице, ако дадена национална разпоредба задължава в договора да бъде включена клауза за избор на право. Посочените членове обаче не възпрепятстват възможността подобна клауза да бъде предвидена в договора по решение на работодателя, а работникът да даде съгласието си за това“.


( 1 ) Език на оригиналния текст: испански.

( 2 ) Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (ОВ L 177, 2008 г., стр. 6; наричан по-нататък „Регламент „Рим I“).

( 3 ) Директива на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги (ОВ L 18, 1997 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 4, стр. 29)

( 4 ) Конвенция за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 година (ОВ L 266, 1980, г., стр. 1; публикувана на български език в ОВ L 347, 2007 г., стр. 3; наричана по-нататък „Конвенцията от 1980 г.“).

( 5 ) В решение от 12 септември 2013 г.Schlecker (C‑64/12, EU:C:2013:551; наричано по-нататък „решение Schlecker“), т. 38, Съдът посочва, че предвидените в Конвенцията от 1980 г. критерии за привързване са съвместими с новата разпоредба относно стълкновителните норми за трудовите договори, въведена с Регламент „Рим I“, въпреки че регламентът не е приложим ratione temporis към посоченото дело.

( 6 ) Наредба № 64/2003 на министъра на труда и социалната закрила за одобряване на рамков образец на индивидуален трудов договор, наричана по-нататък „Наредба № 64/2003“.

( 7 ) Legea nr. 53/2003 privind Codul muncii.

( 8 ) Италия (дело C‑152/20) и Германия (дело C‑218/20). В първия случай исковата молба на EH се отнася и до приложимата минимална работна заплата в Германия за периода, през който той е работил там. При все това запитващата юрисдикция ограничава въпросите си до положението на ищците в Италия.

( 9 ) Писмени становища, съответно точки 7 и 5.

( 10 ) Решение от 1 декември 2020 г., Federatie Nederlandse Vakbeweging (C‑815/18, EU:C:2020:976) потвърждава приложимостта на Директива 96/71/ЕО към предоставянето на транснационални услуги в сектора на автомобилния транспорт, след анализ на обстоятелствата, при които работници от сектора са „командировани“ по смисъла на посочената директива. Директива (ЕС) 2018/957 на Европейския парламент и на Съвета от 28 юни 2018 година за изменение на Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги (ОВ L 173, 2018 г., стр. 16) се прилага за сектора на автомобилния транспорт от 2 февруари 2022 г., в съответствие с член 3, параграф 3 от нея.

( 11 ) Член 3, параграф 1, буква в) от Директива 96/71/ЕО, без да се засяга прилагането на по-благоприятни условия за наемане на работа (вж. параграф 7). Тази разпоредба допуска изключения.

( 12 ) Позовавам се на моето заключение по дело Унгария/Парламент и Съвет (C‑620/18, EU:C:2020:392), точка 191 и сл. За връзката между Регламент „Рим I“ и Директива 96/71/ЕО вж. съображение 34 и член 23 от Регламента, както и съображения 7—11 от Директивата.

( 13 ) Несъмнено в описанието на националната правна уредба запитващата юрисдикция цитира разпоредби, които транспонират посочената директива, като член 4 от Legea nr. 344/2006 privind detașarea salariaților în cadrul prestării de servicii transnaționale (Закон № 344/206 относно командироването на работници в рамките на транснационално предоставяне на услуги). Тя обаче не твърди изрично, че те са приложими и е възможно цитираното да се отнася само до член 71 от посочения закон, приложим към ситуации, свързани с международен превоз в различен режим от този на командироването.

( 14 ) Беглото описание на фактите в актовете за преюдициално запитване сочи, че предоставянето на услуги от работниците не е било извършвано при случайно пътуване до чужда държава. Поради това считам, че разглежданите ситуации могат да предполагат стълкновение на закони по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент „Рим I“.

( 15 ) Акт за преюдициално запитване, дело C‑152/20, точка 10.

( 16 ) Слабостта се изразява най-вече по отношение на способността за договаряне.

( 17 ) Защитата на работника може да произтича и от други разпоредби: например от „особени повелителни норми“, на които ще се спра по-късно, или от отказ от прилагане на разпоредба по съображения, свързани с обществения ред на сезирания съд (съответно членове 9 и 21 от Регламент „Рим I“).

( 18 ) Макар да съществуват различия между текстовете на Конвенцията от 1980 г. и на действащия регламент, те не променят съществено разпоредбата и не засягат разглежданото от мен в случая.

( 19 ) Решения от 15 март 2011 г., Koelzsch (C‑29/10, EU:C:2011:151, т. 34), от 15 декември 2011 г., Voogsgeerd (C‑384/10, EU:C:2011:842; наричано по-нататък „решение Voogsgeerd“, т. 24), и Schlecker, точка 22.

( 20 ) Разпоредбата не се подчинява ни най-малко на идеята за облагодетелстване на работника. Тя въвежда сложен механизъм, който приоритизира като привръзка споразумението между страните и коригира резултата от направения избор, когато е необходимо, за да се защити дадена страна с оглед на най-тясно свързания с договора правен ред.

( 21 ) Регламентът не прави такова ограничение и във връзка с потребителските договори, за които се отнася член 6, параграф 1. Техниката за защита на потребителя, който е „слаба страна“ по смисъла на регламента, съвпада с предвидената за работниците в член 8. И при едната, и при другата са налице сходни трудности за прилагането им на практика. Вж. заключението на генералния адвокат Trstenjak по дело Voogsgeerd (C‑384/10, EU:C:2011:564, т. 49) за трудовите договори; и предложението за прилагане на различно право при потребителските договори на генералния адвокат Saugmandsgaard Øe в неговото заключение по дело Verein für Konsumenteninformation (C‑191/15, EU:C:2016:388, т. 100).

( 22 ) Решение Voogsgeerd, точка 25.

( 23 ) За субсидиарността на това правило спрямо предходното, установена по волята на законодателя да осигури подходяща защита на работниците, вж. решение Voogsgeerd, точки 32, 34 и 35.

( 24 ) Член 8, параграф 4 не се прилага субсидиарно: той може да измести всяка една от двете предходни привръзки, ако се установи, че действително има държава, която е по-тясно свързана с договора от посочената въз основа на първите две привръзки.

( 25 ) По този начин се създава ситуация, позната като „dépeçage“, или прилагане на няколко правни системи към различни аспекти на едно и също договорно правоотношение. Трудностите с адаптирането, които посочената ситуация предполага на практика, не са обезсърчили европейския законодател: обратно, член 3, параграф 1 от Регламент „Рим I“ оправомощава самите договарящи страни да изберат няколко правни системи за различни части на договора.

( 26 ) Според посоченото от генералния адвокат Wahl в заключението му по дело Schlecker (C‑64/12, EU:C:2013:241, т. 24).

( 27 ) За начина на определяне на държавата, в която обичайно се полага трудът по смисъла на член 8, параграф 2, вж. решение от 15 март 2011 г., Koelzsch (C‑29/10, EU:C:2011:151, т. 45, 48 и 49), и решение Voogsgeerd, точки 37—40.

( 28 ) Решение Schlecker, точка 38. Съдът изключва идеята за различна стойност на клаузата за „по-тясна връзка“ в регламента в сравнение с Конвенцията от 1980 г., каквато би била предвидена в отделен и независим параграф на член 8. Подобно разбиране е било в основата на предложението на Комисията, която, освен че отделя текста, заменя задължението за отклоняване на определените правни системи с разрешение, чрез глагола „може“ („may“): Предложение за Регламент на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към договорни задължения (Рим I), COM(2005) 650 окончателен, член 6, параграф 3.

( 29 ) Решение Schlecker, точка 35.

( 30 ) Пак там, точка 36 и сл.

( 31 ) Изразът се съдържа също в член 3, параграфи 3 и 4 от Регламент „Рим I“, в член 6, параграф 2 и в член 11, параграф 5, буква б) от него. Ако значението му е едно и също във всички тях, то съвкупността от съответните правила не е непременно една и съща, тъй като съгласно член 6, параграф 2 и член 8, параграф 1, освен че не могат да бъдат дерогирани, те трябва да предоставят „защита“ съответно на потребителя и на работника. Член 11 от своя страна се отнася изключително до разпоредби относно формата на договори за вещни права или наем на недвижима вещ, действащи в правото на държавата, в която се намира недвижимата вещ.

( 32 ) Становище на Комисията, точки 35—37 и становище на правителството на Финландия, точки 21 и 22.

( 33 ) Следователно понятието се различава от понятието „задължителни законови или подзаконови разпоредби“, което се използва в други области, като член 1, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273): вж. в тази връзка решение от 9 юли 2020 г., Banca Transilvania (C‑81/19, EU:C:2020:532).

( 34 ) Докладът относно Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, изготвен от M. Giuliano и P. Lagarde (ОВ C 327, 1992 г., стр. 1; наричан по-нататък „докладът Giuliano-Lagarde“, т. 23), предлага като примери правилата относно предизвестието или относно здравословните и безопасни условия на труд. В заключението си по дело Schlecker (C‑64/12, EU:C:2013:241, т. 34) генералният адвокат Wahl добавя правилата относно условията за предоставяне на обезщетение при уволнение. Според генералния адвокат Trstenjak, заключение по дело Voogsgeerd (C‑384/10, EU:C:2011:564, т. 50), такова може да бъде и правилото относно давностния срок за предявяване на иск за обезщетяване на вреди от незаконно прекратяване на договора.

( 35 ) Държавата, в която се намират всички останали елементи на ситуацията към момента на избора.

( 36 ) Идентично на член 1, параграф 1 от Регламент „Рим I“.

( 37 ) Доклад Giuliano-Lagarde, стр. 17.

( 38 ) Посочените в член 6, параграф 2.

( 39 ) В рамките на Конвенцията от 1980 г. решение от 17 октомври 2013 г., Unamar (C‑184/12, EU:C:2013:663, т. 47) определя като особени повелителни норми „[националните разпоредби], чието спазване се счита за толкова решаващо за опазване на политическата, социалната или икономическата организация на съответната държава членка, че съблюдаването им следва да се наложи на всяко лице, което се намира на националната територия на тази държава членка, или на всяко правоотношение в нея […]“. Член 9 от Регламент „Рим I“ кодифицира това определение.

( 40 ) Член 9, параграф 1, in fine.

( 41 ) Решение от 18 октомври 2016 г., Nikiforidis (C‑135/15, EU:C:2016:774, т. 42) и сл., както и диспозитива: „Член 9, параграф 3 от Регламент […] изключва възможността сезираният съд да прилага като правни норми особени повелителни норми, различни от тези на държавата на сезирания съд или на държавата, в която произтичащите от договора задължения следва да бъдат или са били изпълнени, но допуска този съд да взема предвид такива други особени повелителни норми като фактически обстоятелства, доколкото националното право, приложимо към договора въз основа на разпоредбите на този регламент, предвижда това“.

( 42 ) Съгласно член 9, параграф 2 от Регламент „Рим I“ регламентът не ограничава прилагането на посочените разпоредби на правото на сезирания съд, но не ги и налага.

( 43 ) Член 9, параграф 3 от Регламент „Рим I“.

( 44 ) Такъв е случаят с цитираните членове в точка 67 от настоящото заключение.

( 45 ) Съображение 37 от Регламент „Рим I“.

( 46 ) По дело C‑152/20 страните твърдят, че са приложими италианските правила, съдържащи се в колективен трудов договор.

( 47 ) Решение от 12 февруари 2015 г., Sähköalojen ammattiliitto (C‑396/13, EU:C:2015:86, т. 29). В съдебната практика се спори дали националните разпоредби, които транспонират това „ядро за закрила“, предназначено за командировани национални и чуждестранни работници, би трябвало да се конфигурират не само като повелителни по смисъла на член 8 от Регламент „Рим I“, но и като същински „особени повелителни норми“ по смисъла на член 9, параграф 1. Вж. Piir, R. Safeguarding the posted worker. A private international law perspective. — European Labour Law Journal, 2019, 101—115, по-специално стр. 111 и 112.

( 48 ) „Всяко право, посочено в настоящия регламент, се прилага независимо от това дали е правото на държава членка“.

( 49 ) За минималната работна заплата в „социална Европа“ вж. Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета относно адекватните минимални работни заплати в Европейския съюз, COM(2020) 682 окончателен, от 28 октомври 2020 г.

( 50 ) Директива на Европейския парламент и на Съвета от 28 юни 2018 година за изменение на Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги (ОВ L 173, 2018 г., стр. 16). Позовавам се на моето заключение по дело Унгария/Парламент и Съвет (C‑620/18, EU:C:2020:392) и на решение от 8 декември 2020 г. по същото дело (EU:C:2020:1001).

( 51 ) Запитващата юрисдикция не посочва кои елементи формират „минималната работна заплата“ в румънския правен ред, нито кой според нея би бил терминът за сравнение в италианската и в германската правна система.

( 52 ) С изключение на Дания.

( 53 ) Съображение 6 от Регламент „Рим I“.

( 54 ) Решение от 17 октомври 2013 г., Unamar (C‑184/12, EU:C:2013:663, т. 49).

( 55 ) Изборът се регламентира директно чрез материалноправни норми, какъвто е случаят по отношение на неговата форма, обхват и момент на извършване, в член 3, параграфи 1 и 2; или косвено, посочвайки в параграф 5 на същия член начина, по който се определя националния правен ред относно преценката за съществуването и действителността на съгласието за избор, ако те са спорни.

( 56 ) Режимът се променя с оглед да се отразят особените характеристики на договорното правоотношение в член 5, параграф 2 (договори за превоз на пътници); член 6, параграф 2 (някои потребителски договори при определени обстоятелства); член 7, параграф 3 (определени договори за застраховка); и член 8, параграф 1 (индивидуални трудови договори).

( 57 ) Вж. за сметка на това изискванията за форма на клаузата за избор в други правни актове: например в член 7 от Регламент (ЕС) № 1259/2010 на Съвета от 20 декември 2010 година относно осъществяването на засилено сътрудничество в областта на приложимото право при развод и законна раздяла (ОВ L 343, 2010 г., стр. 10); или в член 23 от Регламент (ЕС) 2016/1103 на Съвета от 24 юни 2016 година за изпълнение на засилено сътрудничество в областта на компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения по въпроси, свързани с имуществения режим между съпрузи (ОВ L 183, 2016 г. стр. 1).

( 58 ) Съображение 12 от Регламент „Рим I“.

( 59 ) Пак там.

( 60 ) По настоящите дела договорът се допълва от румънския Кодекс на труда.

( 61 ) Точка 20 и сл. от писменото ѝ становище.

( 62 ) Техниката „включване чрез препращане“ предполага упражняване на автономията на волята по същество (а не за избор на приложимо право). Регламент „Рим I“ я предвижда в съображение 13: страните могат „да включат в техния договор позоваване на недържавен източник на право или международна конвенция“.

( 63 ) Обстоятелството, че се препраща общо към „кодекс“, а не към някои отделни разпоредби, не променя моето мнение; важна е тежестта или значението на изрично цитираните в договора правила в дадена правна система като цяло.

( 64 ) Както вече посочих, няма затворен списък на значими фактори за избор. Разбира се, тези фактори трябва да бъдат свързани с договора и с обстоятелствата, при които той се сключва и изпълнява. Например, освен посочения вече избор на съд, езика на договора (по-специално използването на специфичната за определен правен ред правна терминология); мястото на сключване и мястото на изпълнение на договорните задължения; съществуването на предишни договори между страните, за които е бил приложен конкретен правен ред; или (както е в случая с настоящите дела) използването на формуляр, който се свързва с конкретна правна система.

( 65 ) Вж. точки 103—106 от настоящото заключение.

( 66 ) Член3, параграф 5, който препраща към член 10, параграф 1 от Регламент „Рим I“.

( 67 ) Следователно споделям позицията на Комисията, която подчертава (т. 19 от писменото ѝ становище), че включването от работодателя в предварително изготвен типов трудов договор на клауза за избор на право е допустимо и не противоречи на изискването за действително съгласие по смисъла на член 3 от Регламент „Рим I“.

( 68 ) Решение от 28 юли 2016 г., Verein für Konsumenteninformation (C‑191/15, EU:C:2016:612) възпроизвежда в точка 67 заключението на генералния адвокат Saugmandsgaard Øe по това дело (C‑191/15, EU:C:2016:388). Предопределената клауза се счита за неравноправна „при условие че текстът или контекстът ѝ имат някои специфични особености, които водят до съществена неравнопоставеност между правата и задълженията на страните“.