2025-03-202503C113202303370-00-TRA-DOC-BG-ARRET-C-0337-23-202501131-07

Решение от 13.3.2025 г. — Дело C-337/23

„АПС бета България“ и „Агенция за контрол на просрочени задължения“

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (десети състав)

13 март 2025 година ( * )

[Текст поправен с определение от 20 юни 2025 г.]

„Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Директива 93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Член 4, параграф 2, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 — Точка 1, букви и), й) и м) от приложението към Директива 93/13 — Договори за потребителски кредит — Клауза, която задължава потребителя да сключи договор за поръчителство — Поръчител, избран от кредитора — Изключване на клаузи, свързани с основния предмет на договора — Допълнителен договор към договор за кредит — Правомощия на националния съд — Заповедно производство — Директива 2005/29/ЕО — Нелоялни търговски практики — Членове 5 и 8 — Приложение I — Директива 2008/48/ЕО — Член 3, букви ж), и) и н), член 10, параграф 2, член 15, параграф 2 и член 23 — Свързани договори за кредит — Понятие — Общи разходи по кредита за потребителя — Годишен процент на разходите — Непосочване на релевантните разходи — Санкция“

По дело C‑337/23

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 29 май 2023 г., постъпил в Съда на 29 май 2023 г., в рамките на производство по дело

„АПС бета България“ ЕООД,

„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД

СЪДЪТ (десети състав),

състоящ се от: D. Gratsias, председател на състава, I. Jarukaitis, председател на четвърти състав, и Z. Csehi (докладчик), съдия,

генерален адвокат: A. M. Collins,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

като има предвид становищата, представени:

–	за „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, от E.A. Дамянова, адвокат, и Я. Б. Янакиев,

–	за чешкото правителство, от L. Březinová, M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,

–	за Европейската комисия, от P. Ondrůšek, E. Русева, N. Ruiz García, H. Tserepa-Lacombe и P. Vanden Heede, в качеството на представители,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 12 септември 2024 г.,

постанови настоящото

Решение

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4, параграфи 1 и 2, член 5, член 6, параграф 1 и член 7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273 и поправка в OB L 17, 2023 г., стр. 100), както и на точка 1, букви б), в), и), й) и м) от приложението към Директива 93/13, на член 8 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 149, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260), на член 3, буква ж), на член 10, параграф 2, буква ж), на член 15, параграф 2 и на член 23, второ изречение от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66), както и на член 2, параграф 2 и член 14, параграф 1 от Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 година относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II) (ОВ L 335, 2009 г., стр. 1).

2	Запитването е отправено в рамките на производства за издаване в полза на „АПС бета България“ ЕООД и на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД на заповеди за изпълнение на парични задължения по договори за потребителски кредит и по договори за поръчителство.

Правна уредба

Правото на Съюза

Директива 93/13

3	Съгласно член 1, параграф 1 Директива 93/13 „има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител“.

4	Съгласно член 2, буква б) от тази директива за нейните цели „потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на [посочената] директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност“.

5	Член 3 от Директива 93/13 гласи:

„1. В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

[…]

3. Приложението съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни“.

6	Член 4 от тази директива предвижда:

„1. Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.

2. Преценката за неравноправния характер на клаузите не се извършва нито по отношение на основния предмет на договора, нито по отношение на съответствието между цената и възнаграждението, от една страна, и стоките, които ще се доставят или услугите, които ще се предоставят в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

7	Член 5 от посочената директива гласи:

„При договори, в които всички или определени клаузи се предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и разбираем език. При наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл. Настоящото правило не се прилага във връзка с процедурите по реда на член 7, параграф 2“.

8	Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

9	Член 7 от тази директива има следното съдържание:

„1. Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

2. Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи възможност на лица или организации, които имат правен интерес от защитата на потребителите, по смисъла на националното законодателство, да сезират, при условията на националното право, съд или компетентен административен орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо използване са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи.

3. С оглед на действащото национално законодателство, правните средства за защита, посочени в параграф 2, може да са насочени отделно, или заедно, срещу известен брой продавачи или доставчици от един и същ икономически сектор, или техни сдружения, които използват или препоръчват употребата на същите, или подобни по смисъл, договори с общи условия“.

10	Точка 1 от приложението („Условия, посочени в член 3, параграф 3“) към споменатата директива гласи:

„Условия, които имат за предмет или резултат:

[…]

б) неоснователно изключване или ограничаване на законните права на потребителя спрямо продавача, доставчика или друга страна по договора при пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения от страна на продавача или доставчика, включително и възможността за компенсация на дълг към продавача или доставчика с насрещно вземане на потребител;

в) задължаващо потребителя споразумение, съгласно което изпълнението на предоставяните услуги от страна на продавача или доставчика зависи единствено от тяхната собствена воля;

[…]

и) окончателно обвързване на потребителя с условия, с които той не е имал реална възможност да се запознае преди сключването на договора;

й) даване право на продавача или доставчика да изменя едностранно условията по договора без основателна причина, което е посочено в самия договор;

[…]

м) даване право на продавача или доставчика да определя еднолично дали доставените стоки и предоставените услуги са съобразно договора, или изключително право да тълкува условията по договора;

[…]“.

Директива 2005/29

11	Член 5 („Забрана за нелоялни търговски практики“) от Директива 2005/29 в параграф 5 предвижда:

„Приложение I съдържа списъка на тези търговски практики, които се считат за нелоялни при всякакви обстоятелства. Същият списък се прилага във всички държави членки и може да бъде променян само чрез изменение на настоящата директива“.

12	Член 8 от посочената директива („Агресивни търговски практики“) предвижда:

„Агресивна е търговска практика, която във фактически контекст, отчитайки всички нейни характеристики и обстоятелства, чрез тормоз, принуда, включително използване на физическа сила, или злоупотреба с влияние, значително накърнява или е възможно в значителна степен да накърни свободата на избор или поведение на средния потребител по отношение на стоката, и следователно го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел“.

Директива 2008/48

13	Съображение 22 от Директива 2008/48 гласи следното:

„Държавите членки следва да останат свободни да запазят или въвеждат национални разпоредби, които забраняват на кредитора да изисква от потребителя във връзка с договора за кредит да открие банкова сметка, да сключи договор за друга допълнителна услуга или да заплати разходите или таксите за такива банкови сметки или други допълнителни услуги. В държавите членки, в които са позволени такива комбинирани предложения за сключване на договор, потребителите следва да бъдат информирани преди сключването на договора за кредит относно допълнителните услуги, които са задължителни за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия. Разходите за тези допълнителни услуги следва да бъдат включени в общите разходи по кредита или, ако размерът им не може да бъде определен предварително, потребителите следва да получат адекватна информация относно наличието на такива разходи на преддоговорния етап. Предполага се, че на кредитора са известни разходите за допълнителните услуги, които той предлага на потребителя от свое име или от името на трета страна, освен ако цената не зависи от конкретните особености или положението на потребителя“.

14	Член 3 („Определения“) от Директива 2008/48 предвижда:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

ж) „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия;

[…]

и) [„годишен процент на разходите“ (ГПР)]: означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2;

[…]

н) „свързан договор за кредит“ означава договор за кредит, при който:

i) въпросният договор за кредит се използва изключително за финансиране на договор за доставка на конкретни стоки или предоставяне на конкретна услуга, и

ii) от обективна гледна точка двата договора представляват едно цяло; смята се, че това е така, когато доставчикът на стоката или услугата финансира сам предоставянето на потребителския кредит или, в случай че кредитът се финансира от трета страна, когато кредиторът използва услугите на доставчика на стоката или услугата за сключването или за подготовката на договора за кредит, или когато в договора за кредит са изрично посочени доставка на конкретни стоки или предоставянето на конкретни услуги“.

15	Член 10, параграф 2 от тази директива предвижда:

„Договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин:

[…]

ж) [ГПР] и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент;

[…]“.

16	Съгласно член 15, параграф 2 от посочената директива:

„Когато стоките или услугите, които са предмет на свързан договор за кредит, не са доставени, доставени са само частично или не съответстват на договора за доставката им, потребителят има правото да предяви претенции срещу кредитора, ако потребителят е предявил претенции срещу доставчика, но не е успял да получи удовлетворението, на което е имал право по закон или съгласно договора за доставка на стоки или услуги. Държавите членки определят до каква степен и при какви условия тези претенции могат да бъдат предявявани“.

17	Член 22, параграфи 1—3 от същата директива, гласи:

„1. Доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки [не могат да запазват] или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива.

2. Държавите членки гарантират, че потребителите не могат да се откажат от правата, предоставени им с разпоредбите на националното законодателство, привеждащо в изпълнение или съответстващо на настоящата директива.

3. Държавите членки освен това гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на настоящата директива, не могат да бъдат заобиколени в резултат на начина, по който са формулирани договорите, по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел би позволил да се избегне изпълнението ѝ“.

18	Член 23 от Директива 2008/48 гласи:

„Държавите членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“.

Българското право

ЗЗД

19	Член 138 от Закона за задълженията и договорите (ДВ, бр. 275 от 22 ноември 1950 г.) в редакцията му, приложима към главните производства (наричан по-нататък „ЗЗД“), предвижда:

„С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде извършен в писмена форма.

Поръчителство може да съществува само за действително задължение. То може да се поеме и за бъдещо, и за условно задължение“.

20	Член 147 от ЗЗД предвижда:

„Поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая, когато поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение.

Продължението на срока, дадено от кредитора на длъжника, няма действие спрямо поръчителя, ако той не е дал съгласието си за това“.

Законът за потребителския кредит

21	Член 19, алинеи 3 и 4 от Закона за потребителския кредит (ДВ, бр. 18 от 5 март 2010 г.), в редакцията му, приложима към главните производства, гласи:

„(3) При изчисляване на [ГПР] по кредита не се включват разходите:

[1.] които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит;

[2.] различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит;

[3.] за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.

(4) [ГПР] не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България“.

Главните производства и преюдициалните въпроси

22	Запитващата юрисдикция, Софийски районен съд (България), е сезирана от заявителите в главните производства с няколко заявления да им бъдат издадени заповеди за изпълнение на парични задължения по договори за потребителски кредит и договори за поръчителство.

Тези договори за потребителски кредит са сключени между две учредени по българското право финансови дружества, от една страна, и физически лица, от друга страна, за суми между 300 и 1 700 BGN (около 150 и 870 евро), които трябва да се погасят на вноски за периоди от 3 до 18 месеца, като в тези договори се предвижда прилагането на ГПР, който варира между 39,99 % и 50 %.

Съгласно така сключените договори за кредит, за да получат заема или за по-бързо отпускане на средствата, кредитополучателите трябва да предоставят обезпечение, което може да приеме различни форми, като едната е сключване на договор за поръчителство с избрано или одобрено от кредитора предприятие, специализирано в тази дейност. Според запитващата юрисдикция в деня на сключване на договорите за кредит всички засегнати кредитополучатели са подписали договори за поръчителство, които предвиждат в полза на професионални поръчители — а именно дружества за поръчителство — възнаграждение, чийто размер се добавя към вноските по заема. Стойността на такова поръчителство, представляваща повече от 75 % от общата сума, която трябва да се изплати по договорите за кредит, не е посочена в ГПР.

Тъй като кредитополучателите не изпълняват задълженията си, сумите, дължими по договорите за кредит, са платени на дружествата заемодатели от тези професионални поръчители, които встъпват в техните права. След това дружествата за поръчителство цедират вземанията си, включващи дължимото от длъжниците възнаграждение по договорите за поръчителство, на заявителите по главните производства, които по същество са дружества за събиране на дългове.

Запитващата юрисдикция уточнява, че с изключение на едно от делата, с които е сезирана, професионалните поръчители извършват плащанията след изтичането на шестмесечния срок, предвиден с член 147 от ЗЗД, без на главните кредитори да е противопоставено тяхното бездействие спрямо длъжниците през този период. По този въпрос тя отбелязва, че някои национални съдилища тълкуват тази разпоредба в смисъл, че единствено поръчителят може да се позове на свързаното с това бездействие погасяване на неговото задължение и че ако не се възползва от тази възможност, той има право да предяви обратен иск срещу неизправния длъжник.

В този контекст запитващата юрисдикция иска да установи, на първо място, за целите на преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по силата на Директива 93/13, дали договорите за кредит и за поръчителство следва да се тълкуват като спадащи към едно единно договорно правоотношение, чиято цел е да се заобиколи член 19 от Закона за потребителския кредит в редакцията му, приложима към главните производства, който предвижда максимален размер на ГПР по договор за потребителски кредит. В това отношение тя отбелязва, че в седем от осемте производства, с които е сезирана, обезпечението е предоставено от дъщерно дружество на кредитора. Освен това тя уточнява, че възнаграждението за поръчителството, което се плаща на същите дати като падежите на вноските по заема, във всички случаи е определено в размер на над 75 % от общата сума, която трябва да се изплати по кредита. Запитващата юрисдикция добавя, че това възнаграждение не е взето предвид при изчисляването на ГПР по договора за кредит.

На второ място, тя иска да се установи дали изборът от кредитора на поръчител, който е задължителен за кредитополучателя, може да се счита за нелоялна търговска практика по смисъла на Директива 2005/29, и ако това не е така, дали тя може в рамките на производство, което не е състезателно, да констатира неравноправност на договорна клауза единствено с оглед на основателно съмнение по този въпрос.

29	На трето място, запитващата юрисдикция повдига въпроса за съвместимостта на националната съдебна практика по член 147 от ЗЗД с член 15, параграф 2 от Директива 2008/48, ако се приеме, че той е приложим в настоящия случай, както и с членове 5 и 7 от Директива 93/13.

На четвърто място, тя иска да се установи дали възнаграждението за поръчителството, което е задължително по силата на клауза от договора за кредит, следва да се вземе предвид при определянето на ГПР и дали неправилното посочване трябва да се приравни на липса на посочване на ГПР в договора за кредит.

На пето място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали е възможно съответните договори за поръчителство да се квалифицират като застрахователни договори по смисъла на Директива 2009/138 и ако това е така, дали е необходим евентуален лиценз на поръчителя в съответствие с член 14 от тази директива.

32	При това положение Софийски районен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Следва ли чл. 4, пар. 2 и чл. 6, пар. 1 от [Директива 93/13] да се тълкуват в смисъл, че когато договор за кредит предвижда задължение на потребителя да сключи договор за поръчителство, по който поръчител е лице, посочено от кредитора, съдържанието на договора за поръчителство не представлява „основен предмет“ на договора с това трето лице, а част от съдържанието на договора за кредит? Има ли при това значение дали кредиторът и поръчителят са свързани лица?

2) Следва ли т. 1, б. „и“ от приложението към [Директива 93/13] да се тълкува в смисъл, че когато потребителят има задължение за осигуряване на поръчител по вече сключен договор за кредит, като една от възможностите това да стане е с ангажиране на посочено от кредитора лице, съдържанието на задължението на потребителя по сключения по-късно в деня на сключване на договора за кредит договор за осигуряване на поръчител следва да се смята за неясно поради невъзможност да избере или предложи лицето, което ще му бъде посочено от кредитора като бъдещ поръчител?

3) При отговор на предходния въпрос в смисъл, че предметът на договора за поръчителство е ясен, следва ли т. 1, б. „и“, „й“ и „м“ от приложението към [Директива 93/13] да се тълкуват в смисъл, че когато потребителят е поел задължение за осигуряване на поръчител по вече сключен договор за кредит, като една от възможностите това да стане е с ангажиране на посочено от кредитора лице, съдържанието на задължението на потребителя по договора за кредит следва да се смята неясно и това може да доведе до недействителност на договора за кредит или отделни негови клаузи?

4) Следва ли чл. 4, пар. 1 от [Директива 93/13], тълкуван във връзка с чл. 8 от [Директива 2005/29], да се тълкува в смисъл, че когато лице, което предоставя кредит, предвижда потребителят да сключи договор с посочено от кредитодателя лице, което да обезпечава вземането му срещу потребителя, представлява винаги случай на възползване от неизгодната позиция на потребителя, и оттам — агресивна търговска практика?

5) При отрицателен отговор на четвъртия въпрос — следва ли чл. 4, пар. 1 и чл. 7 от [Директива 93/13], тълкувани във връзка с чл. 8 от [Директива 2005/29], да се тълкуват в смисъл, че в едностранно съдебно производство като това за издаване на заповед за изпълнение, в което потребителят не участва, съдът може да обоснове съмнение за неравноправност на договорна клауза на основание единствено на съмнение, че клаузата може да е приета от потребителя в резултат на нелоялна търговска практика, или последната следва да се установи със сигурност?

6) Следва ли чл. 15, пар. 2 от [Директива 2008/48] да се тълкува в смисъл, че посочената разпоредба се прилага в случаите, когато договорът за кредит е свързан с допълнителна услуга — осигуряване на платено поръчителство от трето лице, и дава възможност на потребителя да предяви не само свои притезателни права поради неправомерно поведение на поръчителя като плащане след изтичане на законов срок, а и процесуални възражения, които изключват задължението към поръчителя?

7) Допуска ли чл. 15, пар. 2 от [Директива 2008/48] във връзка с принципа за ефективност, или евентуално, ако се приеме, че договорът за кредит и за поръчителство са свързани сделки — чл. 5 и чл. 7 от [Директива 93/13] във връзка с т. 1, б. „б“ и „в“ от Приложението към същата директива, национална съдебна практика, според която, когато поръчителят по свързан с договор за потребителски кредит, който е получил възнаграждение от потребителя, за да гарантира по договора за кредит, е заплатил на основния кредитор въз основа на клауза в договора въпреки изтичането на законов срок като този по чл. 147 ЗЗД, който според съдебната практика погасява напълно поръчителството, поръчителят въпреки това може да се позове на встъпване в правата на първоначалния кредитор и да иска плащане от главния длъжник, позовавайки се на неяснота в съдебните актове по прилагане на закона?

8) Следва ли чл. 3, буква „ж“ от [Директива 2008/48] във връзка с чл. 5 от [Директива 93/13] да се тълкува в смисъл, че при уредено в договора за кредит задължение за сключване на свързан с договора за кредит договор за поръчителство, което е обвързано с увеличаване на общия размер на задължението по кредита, [ГПР] по кредита следва да се изчислява и съобразно увеличените вноски с оглед възнаграждението на поръчителя? Има ли при това значение кой е избрал поръчителя и свързан ли е той с първоначалния кредитор?

9) Следва ли чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от [Директива 2008/48] да се тълкува в смисъл, че неправилното посочване на [ГПР] в договор за кредит, сключен между търговец и потребител — кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на [ГПР] в договора за кредит и националният съд да приложи последиците на вътрешното си право, предвидени за непосочване на [ГПР] в договор за потребителски кредит? Следва ли да се приеме, че тези последици задължително обвързват и платилия поръчител в отношенията му към потребителя?

10) Следва ли чл. 23, изр. второ от [Директива 2008/48] да се тълкува в смисъл, че предвидена от националния законодател санкция нищожност на договора за потребителски кредит, при която се връща само отпуснатата главница, е пропорционална за случаите, в които договор за потребителски кредит не съдържа точно посочване на [ГПР], като не посочва тези за професионален поръчител, избран от кредитора (въпреки че число за такъв процент е посочено в текста на договора за кредит)?

11) Следва ли чл. 2, пар. 2 от [Директива 2009/138] във връзка с б. А, т. 14 от Приложение № 1 към същата директива да се тълкува в смисъл, че предоставянето по занятие на дейност на платено поръчителство, при което дружеството — поръчител заплаща във всички случаи на неизпълнение пълната сума на кредит, изтеглен от потребител — главен длъжник, а възнаграждението се заплаща независимо от неизпълнението от потребителя с всяка вноска по кредита, „застрахователна дейност“ по смисъла на посочената директива[?]

12) При положителен отговор на единадесети въпрос — следва ли чл. 14, пар. 1 от [Директива 2009/138] да се тълкува в смисъл, че за лице, извършващо дейността, посочена в единадесетия въпрос, възниква задължение за лицензиране пред националните регулаторни органи, отговорни за издаване на лиценз на застраховател?“.

По преюдициалните въпроси

По допустимостта

Съгласно постоянната съдебна практика въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическа рамка, която той определя съгласно своите правомощия и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправено от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 18 юни 2024 г., Bundesrepublik Deutschland (Действие на решение за предоставяне на статут на бежанец), (C‑753/22, EU:C:2024:524), т. 44 и цитираната съдебна практика).

Освен това обаче има също постоянна съдебна практика, според която преюдициалното запитване няма за цел да се формулират консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а да се отговори на необходимост, продиктувана от това, че действително трябва да се реши спор, свързан с правото на Съюза (решение от 31 май 2018 г., Confetra и др., C‑259/16 и C‑260/16, EU:C:2018:370, т. 63).

35	Допустимостта на поставените въпроси следва да се провери с оглед на изложените по-горе съображения.

По първите десет въпроса

Агенцията за контрол на просрочени задължения оспорва допустимостта на първите четири въпроса, както и на въпроси от шести до десети, като по същество твърди, че те имат хипотетичен характер, тъй като се отнасят до фактически обстоятелства, които са различни от описаните от запитващата юрисдикция по главните производства. Освен това въпроси от шести до осми изопачавали понятието „свързан договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от Директива 2008/48, а в десети въпрос не били спазени разпоредбите на българското право относно последиците при неправилно посочен ГПР.

С оглед обаче на обстоятелствата в основата на главните производства, както са изложени в акта за преюдициално запитване, не е очевидно, че тълкуването на правото на Съюза, поискано в рамките на първите четири въпроса и на въпроси от шести до десети, няма никаква връзка с главните производства или че поставените от запитващата юрисдикция проблеми са от хипотетично естество. Освен това въпросът дали при формулирането на въпроси от шести до осми запитващата юрисдикция се е основала на неправилно тълкуване на понятието „свързан договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от Директива 2008/48 е свързан с разглеждането на тези въпроси по същество и следователно не може да постави под въпрос тяхната допустимост. Накрая, както произтича от цитираната в точка 33 от настоящото решение съдебна практика, Съдът не е длъжен да проверява дали направеното от запитващата юрисдикция тълкуване на собственото ѝ национално право е правилно.

По-нататък, доколкото първите четири въпроса се отнасят, подобно на пети въпрос, до тълкуването на Директива 93/13, трябва да се припомни, че както следва от член 1, параграф 1 от тази директива, в приложното ѝ поле попадат договорите, сключвани между продавач или търговец и потребител по смисъла на член 2, буква б) от посочената директива. Макар от прочита на акта за преюдициално запитване да изглежда, че физическите лица, подписали разглежданите в главните производства договори за кредит и за поръчителство, имат качеството на потребител по смисъла на последната разпоредба, все пак запитващата юрисдикция трябва да провери дали това действително е така.

39	При това положение първите десет въпроса следва да бъдат обявени за допустими.

По единадесетия и дванадесетия въпрос

С единадесетия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, параграф 2 от Директива 2009/138 във връзка с точка 14 от част А от приложение I към нея трябва да се тълкува в смисъл, че упражняването по занятие на дейност на платено поръчителство, в рамките на която, от една страна, дружеството поръчител изплаща на кредитора във всички случаи на неизпълнение от потребителя пълната сума, дължима по сключен от последния кредит, и от друга страна, възнаграждението се заплаща с всяка вноска по кредита, независимо от такова неизпълнение, представлява „застрахователна дейност“ по смисъла на посочената директива. При утвърдителен отговор с дванадесетия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 14, параграф 1 от Директива 2009/138 трябва да се тълкува в смисъл, че за лице, извършващо тази дейност, възниква задължение за лицензиране пред националните регулаторни органи, отговорни за издаване на лиценз на застрахователи.

Следва да се припомни, че предмет на главните производства са заявления за издаване на заповеди за изпълнение на парични задължения, договорени от кредитополучатели и поети от дружества за поръчителство, цедирали вземанията си на заявителите в главните производства, и че в контекста на тези производства възниква въпросът за потенциално неравноправния или заблуждаващ характер на някои договорни клаузи, както и за последиците, които евентуално би следвало да се изведат от подобна квалификация.

Достатъчно е обаче да се отбележи, без дори да е необходимо да се обсъжда въпросът за евентуалната ѝ приложимост в главните производства, че Директива 2009/138 не предвижда гражданскоправни санкции за застрахователни договори, които може да са сключени в нарушение на нейните разпоредби относно предварителното лицензиране на застрахователни предприятия.

43	Следователно, като се има предвид предметът на разглежданите в главните производства дела, единадесети и дванадесети въпрос при всички случаи са от хипотетично естество.

44	При това положение, с оглед на съдебната практика, припомнена в точка 34 от настоящото решение, единадесети и дванадесети въпрос трябва да бъдат обявени за недопустими.

По същество

По първия въпрос

Съгласно постоянната съдебна практика в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда задачата на последния е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени (решение от 20 юни 2024 г., Greislzel, C‑35/23, EU:C:2024:532, т. 39 и цитираната съдебна практика).

В случая следва да се вземе предвид контекстът, в който възниква първият въпрос, както е изложен в обясненията на запитващата юрисдикция, обобщени в точка 27 от настоящото решение. Освен това, доколкото този въпрос е свързан с възможността да се прецени неравноправният характер на клаузите на договор за поръчителство, член 6, параграф 1 от Директива 93/13, който се отнася до последиците от установяването на неравноправността на договорна клауза, не е релевантен за отговора на този въпрос.

Следва също така да се приеме, че с първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска преценката за неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил договора за поръчителство едновременно със сключването на договора за кредит и за да изпълни наложено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема.

Съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13 преценката за неравноправния характер на клаузите не се извършва нито по отношение на основния предмет на договора, нито по отношение на съответствието между цената и възнаграждението, от една страна, и стоките, които ще се доставят или услугите, които ще се предоставят в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език.

Съгласно постоянната съдебна практика както от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Европейския съюз, което трябва да се намери с оглед на контекста на тази разпоредба и преследваната от разглежданата правна уредба цел (решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 37).

50	Същото се отнася и за понятията, включени в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, доколкото тази разпоредба не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед на определянето на нейния смисъл и обхват.

Що се отнася до категорията на договорните клаузи, попадащи в понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, Съдът е постановил, че тези клаузи трябва да се разбират като клаузи, определящи основните престации по договора и които сами по себе си го характеризират. От друга страна, клаузите, които имат акцесорен характер по отношение на клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба (решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и др., C‑186/16, EU:C:2017:703, т. 35 и 36 и цитираната съдебна практика).

От тази съдебна практика следва, че по принцип, за да се определи дали дадена клауза спада към „основния предмет“ на договора, от който тя е част, следва да се вземат предвид основните престации по този договор. В това отношение обаче е без значение фактът, че потребителят е сключил посочения договор, за да изпълни задължение, наложено с друг договор, който той е сключил по същото време.

Все пак следва да се има предвид и фактът, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност — положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (решение от 3 юни 2010 г., Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid, C‑484/08, EU:C:2010:309, т. 27).

С оглед на това положение на по-слаба страна Директива 93/13 възлага задължение на държавите членки да предвидят механизъм, който да гарантира, че всяка договорна клауза, която не е индивидуално договорена, подлежи на контрол относно евентуалния ѝ неравноправен характер. В този контекст предвид критериите, посочени в член 3, параграф 1 и член 5 от Директива 93/13, националният съд следва да определи дали с оглед на конкретните обстоятелства в разглеждания случай такава клауза отговаря на изискванията за добросъвестност, равнопоставеност и прозрачност, установени в тази директива (решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 40).

Ефективността на този механизъм обаче би била застрашена, ако на продавача или доставчика се позволи да избегне преценката за евентуалния неравноправен характер на клаузите, които не спадат към основния предмет на договор, сключен от него с потребител, като предвиди тези клаузи в отделен допълнителен договор, представляващи негов основен предмет, договор, който потребителят би сключил по искане на продавача или доставчика с негово дъщерно дружество или с избрано от него лице.

При такова положение двата договора трябва да се анализират като едно цяло и следователно да се прецени евентуалният неравноправен характер на съдържащите се в отделния договор клаузи, стига те да не спадат към основния предмет на договорното отношение, установено между продавача или доставчика и потребителя.

Това съображение се потвърждава, от една страна, от член 4, параграф 1 от Директива 93/13, съгласно който преценката за неравноправност на дадена договорна клауза се извършва, като се вземат предвид по-специално всички обстоятелства, довели до сключването му, както и всички останали клаузи в друг договор, от който той произтича. От друга страна, това съображение се потвърждава и от факта, че член 4, параграф 2 от тази директива следва да се тълкува стриктно, като се има предвид, че установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите (решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и др., C‑186/16, EU:C:2017:703, т. 34 и цитираната съдебна практика).

Следователно, когато, както в дела като разглежданите в главните производства, потребителят е сключил едновременно със сключването на договор за кредит договор за поръчителство с дъщерно дружество на кредитора или с избрано от последния лице, тъй като сключването на втория договор е условие било за получаване на кредита, било за по-бързо отпускане на предоставените средства, и разходите по поръчителството се дължат едновременно с вноските по заема, фактът, че задълженията на поръчителя и на главния длъжник са уредени в договор за поръчителство, отделен от договора за кредит, не може да включи клаузите на договора за поръчителство в приложното поле на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, защото в противен случай защитата, от която трябва да се ползва потребителят, който е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, би била изпразнена от съдържание.

С оглед на изложеното по-горе на първия въпрос следва да се отговори, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема.

По втория и третия въпрос

С втория и третия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали точка 1, букви и), й) и м) от приложението към Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза, с която потребител се задължава в рамките на договор за кредит да сключи договор за поръчителство с избран от кредитора поръчител, без към момента на сключване на договора за кредит да знае кой е поръчителят и какво е съдържанието на клаузите на договора за поръчителство, попада в обхвата на една от тези разпоредби.

Както се посочва в член 3, параграф 3 от Директива 93/13, приложението към нея съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни. Сред тях, както по-специално личи от точка 1, съответно букви и), й) и м) от това приложение, са клаузите, които имат за резултат, първо, окончателно обвързване на потребителя с условия, с които той не е имал реална възможност да се запознае преди сключването на договора, второ, даване право на продавача или доставчика да изменя едностранно условията по договора без основателна причина, което е посочено в самия договор, и трето, даване право на продавача или доставчика да определя еднолично дали доставените стоки и предоставените услуги са съобразно договора, или изключително право да тълкува условията по договора.

Налага се обаче изводът, че клауза, с която потребител се задължава в рамките на договор за кредит да сключи договор за поръчителство с избран от кредитора поръчител, без към момента на сключване на договора за кредит да знае кой е поръчителят и какво е съдържанието на клаузите на договора за поръчителство, не съответства на никоя от хипотезите, посочени в точка 1, букви и), й) и м) от приложението към Директива 93/13. Що се отнася по-конкретно до точка 1, буква и) от това приложение, следва да се отбележи, че самият ангажимент на потребителя при сключването на договор за кредит да сключи договор за поръчителство с избран от кредитора поръчител не е еквивалентен на обвързване на потребителя с условията на договор за поръчителство, с които той не е могъл да се запознае, като се има предвид, че за да изпълни това задължение, потребителят трябва да сключи договора за поръчителство впоследствие.

След това уточнение е важно да се припомни, че съдържащият се в приложението към Директива 93/13 списък с клаузи, които се смятат за неравноправни, е само примерен. Следователно запитващата юрисдикция трябва да провери дали клауза от договор за кредит, с която потребителят се задължава да сключи договор за поръчителство с избран от кредитора поръчител, без към момента, в който поема това задължение, да знае кой е поръчителят и какво е съдържанието на клаузите от договора за поръчителство, създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора за кредит, въпреки изискването за добросъвестност, по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива. Ако това е така, въпросната клауза би следвало да се квалифицира като „неравноправна“ и да се приложат произтичащите от тази квалификация последици за действителността на посочената клауза и евентуално на договора, от който тя е част.

С оглед на изложените по-горе съображения на втория и третия въпрос следва да се отговори, че точка 1, букви и), й) и м) от приложението към Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза, с която потребител се задължава в рамките на договор за кредит да сключи договор за поръчителство с избран от кредитора поръчител, без към момента на сключване на договора за кредит да знае кой е поръчителят и какво е съдържанието на клаузите на договора за поръчителство, не попада в обхвата на тези разпоредби.

По четвъртия въпрос

Както е видно от акта за преюдициално запитване, четвъртият въпрос, от една страна, се поставя с оглед на съдебната практика, съгласно която, макар установяването на нелоялния характер на дадена търговска практика да не може автоматично и само по себе си да докаже неравноправния характер на договорна клауза, то е един от елементите, на които компетентният съд може да основе преценката си относно неравноправния характер на договорните клаузи — преценка, при която по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се вземат предвид всички присъщи на конкретния случай обстоятелства (решение от 19 септември 2018 г., Bankia, C‑109/17, EU:C:2018:735, т. 49 и цитираната съдебна практика). От друга страна, от текста на този въпрос става ясно, че като го задава, запитващата юрисдикция иска да се установи дали положението, за което се отнася, винаги може да се счита за агресивна търговска практика. При това положение за отговора, който следва да се даде на този въпрос, са релевантни член 5, параграф 5 и приложение I към Директива 2005/29.

Ето защо следва да се приеме, че с този въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 8 във връзка с член 5, параграф 5 от Директива 2005/29 и приложение I към нея трябва да се тълкува в смисъл, че включването в договори за кредит на клауза, изискваща от потребителя да сключи договор за поръчителство с избрано от кредитора лице, представлява агресивна търговска практика при всички обстоятелства.

67	В това отношение следва да се припомни, че глава 2 от Директива 2005/29, озаглавена „Нелоялни търговски практики“, съдържа два раздела, а именно, раздел 1 относно заблуждаващите търговски практики и раздел 2 относно агресивните търговски практики.

Член 5 от тази директива, който се намира в глава 2, в параграф 1 забранява нелоялните търговски практики, а в параграф 2 установява критериите, с които се определя дали дадена търговска практика е нелоялна. Споменатият член 5 уточнява в параграф 4, че са нелоялни по-специално търговските практики, които са „заблуждаващи“ по смисъла на членове 6 и 7 от Директива 2005/29, и практиките, които са „агресивни“ по смисъла на членове 8 и 9 от тази директива. Посоченият член 5, параграф 5 предвижда още, че приложение I към Директива 2005/29 съдържа списъка на тези търговски практики, които се считат за нелоялни при всякакви обстоятелства, и че този списък, който се прилага във всички държави членки, може да бъде променян само чрез изменение на тази директива. В точки 1—23 от посочения списък са изброени заблуждаващите търговски практики при всички обстоятелства, а в точки 24—31 — агресивните търговски практики при всички обстоятелства.

В това отношение в съображение 17 от Директива 2005/29 се уточнява, че за да се осигури по-висока правна сигурност, само практиките, изброени в това приложение I, се считат за нелоялни във всички случаи, без да е необходима оценка за всеки отделен случай съгласно разпоредбите на членове 5—9 от тази директива (решение от 14 ноември 2024 г., Compass Banca, C‑646/22, EU:C:2024:957, т. 66).

Тъй като приложение I към Директива 2005/29 представлява пълен и изчерпателен списък на търговските практики, които се считат за нелоялни при всички обстоятелства, търговска практика като разглежданата в главните производства може да се квалифицира като агресивна търговска практика при всички обстоятелства по смисъла на тази директива само ако съответства на някое от изброените в точки 24—31 това приложение положения (вж. в този смисъл решение от 14 ноември 2024 г., Compass Banca, C‑646/22, EU:C:2024:957, т. 67).

71	С един обикновен прочит на посочените точки 24—31 обаче може да се установи, че няма такова съответствие.

С оглед на изложените по-горе съображения на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 8 във връзка с член 5, параграф 5 от Директива 2005/29 и приложение I към нея трябва да се тълкува в смисъл, че включването в договори за кредит на клауза, изискваща от потребителя да сключи договор за поръчителство с избрано от кредитора лице, не представлява агресивна търговска практика при всички обстоятелства.

По петия въпрос

Най-напред следва да се отбележи, че макар текстът на петия въпрос да се отнася до член 4, параграф 1 и член 7 от Директива 93/13, задължението на държавите членки да предвидят, че неравноправните клаузи, включени в договор между потребители и продавачи или доставчици, не са обвързващи за потребителя, се съдържа в член 6, параграф 1 от тази директива. Освен това, въпреки че запитващата юрисдикция се позовава на член 8 от Директива 2005/29, свързан с агресивните търговски практики, петият въпрос се отнася по-общо до нелоялните търговски практики по смисъла на член 5 от тази директива, от които агресивните търговски практики са само една подкатегория.

С оглед на тези уточнения следва да се приеме, че с петия си въпрос, който е зададен в случай на отрицателен отговор на четвъртия въпрос, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че когато е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение в рамките на производство, в което длъжникът потребител не участва, националният съд може служебно да не приложи клауза от договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния доставчик, на основание единствено на съмнение, че клаузата може да е приета от потребителя в резултат на нелоялна търговска практика по смисъла на член 5 от Директива 2005/29, или наличието на такава практика следва да се установи със сигурност.

В това отношение от припомнената в точка 65 от настоящото решение съдебна практика следва, че установяването на нелоялния характер на дадена търговска практика е само един от елементите, на които компетентният съд може да основе преценката си относно неравноправния характер на договорните клаузи. Всъщност този съд следва да се произнесе относно прилагането на посочените в членове 3 и 4 от Директива 93/13 общи критерии по отношение на конкретна клауза, която трябва да бъде изследвана с оглед на всички присъщи на конкретния случай обстоятелства (вж. в този смисъл решение от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 44).

Ето защо, за да се квалифицира като неравноправна клауза, която се съдържа в договор, сключен между потребител и продавач или доставчик, изобщо не е необходимо да се установява наличието на нелоялна търговска практика, но наличието на съмнение в това отношение е обстоятелство, което може да бъде взето предвид при посочената в предходната точка проверка. Така или иначе компетентният съд може да не приложи клауза от такъв договор единствено ако е убеден, че тази клауза има неравноправен характер, тъй като само съмнение в това отношение не е достатъчно.

В това отношение е важно да се припомни, че като не прилага неравноправна клауза, за да не породи тя задължителни последици за съответния потребител, националният съд компенсира съществуващата неравнопоставеност между потребителя и продавача или доставчика, но при условие че е запознат с необходимите за целта правни и фактически обстоятелства. Следователно националният съд трябва евентуално да разпореди — ако няма възражение от съответния потребител и при необходимост служебно — действия по събиране на доказателства, за да допълни преписката, като при спазване на състезателното начало поиска от страните да му предоставят допълнителна информация за тази цел. Тези съображения важат и за заповедните производства (вж. в този смисъл решение от 30 юни 2022 г., Профи Кредит България (Служебно прихващане в случай на неравноправна клауза), C‑170/21, EU:C:2022:518, т. 31—33 и цитираната съдебна практика).

[Текст поправен с определение от 20 юни 2025 г.] С оглед на изложените по-горе съображения на петия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че когато е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение в рамките на производство, в което длъжникът потребител не участва, националният съд не може служебно да не приложи клауза от договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния доставчик, ако не е убеден, че тази клауза трябва да се квалифицира като „неравноправна“ по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива. Наличието на съмнение, че тази клауза може да е била приета от потребителя в резултат на нелоялна търговска практика по смисъла на член 5 от Директива 2005/29, обаче може да представлява един от факторите, които могат да се вземат предвид при преценката дали въпросната клауза е евентуално неравноправна.

По шестия и седмия въпрос

Най-напред следва да се отбележи, че в седмия въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали националната съдебна практика е съвместима по-специално с членове 5 и 7, както и точка 1, букви б) и в) от приложението към Директива 93/13. Както обаче сочи генералният адвокат в точка 23 от заключението си, тези разпоредби се отнасят до тълкуването на клаузите на договорите, сключени между потребител и продавач или доставчик, както и до евентуалния неравноправен характер на такива клаузи, а не до последиците, които произтичат пряко от прилагането на националното право и свързаната с него съдебна практика, чийто източник не е договорна клауза.

Ето защо на шестия и седмия въпрос следва да се отговори единствено въз основа на Директива 2008/48, като се отбележи, че целта им е да се определи евентуалната приложимост на член 15, параграф 2 от тази директива към договори за кредит като разглежданите в главните производства, че тази разпоредба се прилага само за „свързаните договори за кредит“ по смисъла на посочената директива и че понятието „свързан договор за кредит“ е определено в член 3, буква н) от Директивата.

С оглед на тези обстоятелства трябва да се приеме, че с шестия и седмия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали понятието „свързан договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от Директива 2008/48 следва да се тълкува в смисъл, че обхваща договор за кредит, чието сключване е свързано единствено със сключване на договор за поръчителство с трето лице, което получава възнаграждение за това, и при утвърдителен отговор, дали член 15, параграф 2 от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, съгласно която, когато поръчителят по договор за поръчителство — на когото главният длъжник плаща възнаграждение — е изплатил дължимите по кредита суми на основния кредитор след изтичането на законоустановен срок, който води до пълно погасяване на поръчителството, поръчителят може въпреки това да се позове на встъпване в правата на кредитора и да иска плащане от главния длъжник на така платените суми.

От член 3, буква н) от Директива 2008/48 личи, че понятието „свързан договор за кредит“ означава договор за кредит, при който, от една страна, въпросният договор за кредит се използва изключително за финансиране на договор за доставка на конкретни стоки или предоставяне на конкретна услуга, а от друга страна, от обективна гледна точка двата договора представляват едно цяло. Тези две условия са кумулативни.

83	Очевидно обаче не може да се приеме, че договор за кредит, чието сключване е свързано само със сключване на договор за поръчителство, се използва за финансиране на последния договор.

Ето защо се налага изводът, че такива договори за кредит не отговарят на първото от кумулативните условия, чието изпълнение характеризира понятието „свързан договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от Директива 2008/48. Следователно дори да се приеме за установено, че подобни договори представляват едно цяло с договор за поръчителство, сключен от трето лице, което получава възнаграждение за това, това обстоятелство не е достатъчно, за да включи тези договори в обхвата на посоченото понятие и така в приложното поле на член 15, параграф 2 от тази директива.

С оглед на изложените по-горе съображения на шестия и седмия въпрос следва да се отговори, че понятието „свързан договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не обхваща договор за кредит, чието сключване е свързано единствено със сключване на договор за поръчителство с трето лице, което получава възнаграждение за това.

По осмия въпрос

86	В самото начало следва да се отбележи, че член 5 от Директива 93/13, който се посочва в текста на осмия въпрос, е ирелевантен за засегнатия в него проблем.

При това положение следва да се приеме, че с осмия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „ГПР“.

Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48 понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

89	Съгласно член 3, буква и) от Директива 2008/48 ГПР съответства на общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2 от тази директива.

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 март 2024 г., Профи Кредит България (Допълнителни услуги към договор за кредит), C‑714/22, EU:C:2024:263, т. 40 и цитираната съдебна практика).

Важно да се припомни, че видно от съображение 22 от Директива 2008/48, от една страна, се предполага, че на кредитора са известни разходите за допълнителните услуги, които той предлага на потребителя от свое име или от името на трета страна, освен ако цената не зависи от конкретните особености или положението на потребителя, и от друга страна, че дори ако размерът на разходите за тези допълнителни услуги не може да бъде определен предварително, потребителите следва да получат адекватна информация относно наличието на такива разходи на преддоговорния етап.

Осмият въпрос обаче се отнася до хипотезата на договор за кредит, който налага на кредитополучателя задължението да сключи договор за поръчителство, за да получи кредита. Така по силата на последния договор осигуряването на поръчителство представлява услуга, свързана с договора за кредит, по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48, и доколкото сключването на договора за поръчителство е задължително за самото получаване на кредита, свързаните с този договор разходи са част от „общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба. Следователно съгласно буква и) от същия член те трябва да се вземат предвид при изчисляването на ГПР.

С оглед на тези съображения на осмия въпрос следва да се отговори, че член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „ГПР“.

По деветия и десетия въпрос

С деветия и десетия въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Следва да се припомни, от една страна, че член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 извършва пълна хармонизация, що се отнася до данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит. За тази цел член 10, параграф 2, буква ж) от споменатата директива предвижда, че договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от потребителя обща сума, изчислени при сключването на договора за кредит (решение от 21 март 2024 г., Профи Кредит България (Допълнителни услуги към договор за кредит), C‑714/22, EU:C:2024:263, т. 50).

От съдебната практика следва, че посочването на ГПР в договора за кредит е от съществено значение, по-специално доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (решение от 21 март 2024 г., Профи Кредит България (Допълнителни услуги към договор за кредит), C‑714/22, EU:C:2024:263, т. 51).

От друга страна, от член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, по-специално като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (решение от 21 март 2024 г., Профи Кредит България (Допълнителни услуги към договор за кредит), C‑714/22, EU:C:2024:263, т. 52).

Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в такъв договор има за потребителя, Съдът e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски (решение от 21 март 2024 г., Профи Кредит България (Допълнителни услуги към договор за кредит), C‑714/22, EU:C:2024:263, т. 53).

Съдът е постановил също, че когато в договор за кредит е посочен очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на кредита, подобна санкция, изразяваща се в загуба от кредитодателя на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от Директива 2008/48 (решение от 21 март 2024 г., Профи Кредит България (Допълнителни услуги към договор за кредит), C‑714/22, EU:C:2024:263, т. 54).

100

Следователно, с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер (решение от 21 март 2024 г., Профи Кредит България (Допълнителни услуги към договор за кредит), C‑714/22, EU:C:2024:263, т. 55).

101

С оглед на изложените по-горе съображения на деветия и десетия въпрос следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

По съдебните разноски

102

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (десети състав) реши:

1)	Член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори