<?xml version="1.0" encoding="UTF-8"?><JUDGMENT xmlns:fmx="http://opoce" xmlns:xsi="http://www.w3.org/2001/XMLSchema-instance" xsi:noNamespaceSchemaLocation="http://formex.publications.europa.eu/schema/formex-05.58-20161101.xd"><BIB.JUDGMENT><REF.CASE FILE="n.a."><NO.CASE>C-180/17</NO.CASE></REF.CASE><NO.CELEX>62017CJ0180</NO.CELEX><NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:775">EU:C:2018:775</NO.ECLI><NO.SEQ>0001</NO.SEQ><PAGE.FIRST.ECR>1</PAGE.FIRST.ECR><PAGE.SEQ>1</PAGE.SEQ><PAGE.LAST.ECR>12</PAGE.LAST.ECR><PAGE.TOTAL>12</PAGE.TOTAL><AUTHOR>CJ</AUTHOR></BIB.JUDGMENT><CURR.TITLE><PAGE.HEADER><P><HT TYPE="SC">Решение от <DATE ISO="20180926">26.9.2018 г.</DATE> — Дело C‑180/17</HT></P><P><HT TYPE="SC">Staatssecretaris van Veiligheid en justitie (суспензивно действие на въззивната жалба)</HT></P></PAGE.HEADER></CURR.TITLE><TITLE><TI><P><HT TYPE="UC">Решение на Съда</HT> (четвърти състав)</P><P><DATE ISO="20180926">26 септември 2018 година</DATE><NOTE NUMBERING="STAR" TYPE="FOOTNOTE" NOTE.ID="E0001"><P>Език на производството: нидерландски.</P></NOTE></P></TI></TITLE><INTERMEDIATE><INDEX IDX.CLOSE="“" SEPARATOR=" — " IDX.OPEN="„"><KEYWORD>Преюдициално запитване</KEYWORD><KEYWORD>Обща политика в областта на убежището и субсидиарната закрила</KEYWORD><KEYWORD>Директива 2013/32/ЕС</KEYWORD><KEYWORD>Член 46</KEYWORD><KEYWORD>Директива 2008/115/ЕО</KEYWORD><KEYWORD>Член 13</KEYWORD><KEYWORD>Харта на основните права на Европейския съюз</KEYWORD><KEYWORD>Член 18, член 19, параграф 2 и член 47</KEYWORD><KEYWORD>Право на ефективни правни средства за защита</KEYWORD><KEYWORD>Принцип на забрана за връщане</KEYWORD><KEYWORD>Решение, с което се отхвърля молба за международна закрила и се налага задължение за връщане</KEYWORD><KEYWORD>Национална правна уредба, предвиждаща второинстанционно съдебно производство</KEYWORD><KEYWORD>Автоматично суспензивно действие, ограничено до обжалването пред първата съдебна инстанция</KEYWORD></INDEX></INTERMEDIATE><JUDGMENT.INIT><P>По дело C‑180/17</P><P>с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия) с акт от <DATE ISO="20170329">29 март 2017 г.</DATE>, постъпил в Съда на <DATE ISO="20170407">7 април 2017 г.</DATE>, в рамките на производството по дело,</P></JUDGMENT.INIT><PARTIES><PLAINTIFS><P><HT TYPE="BOLD">X</HT></P><P><HT TYPE="BOLD">Y</HT></P></PLAINTIFS><AGAINST>срещу</AGAINST><DEFENDANTS><P><HT TYPE="BOLD">срещу Staatssecretaris van Veiligheid en Justitie,</HT></P></DEFENDANTS></PARTIES><PREAMBLE><PREAMBLE.INIT><P>СЪДЪТ (четвърти състав),</P><P>състоящ се от: T. von Danwitz (докладчик), председател на състава, C. Vajda, E. Juhász, K. Jürimäe и C. Lycourgos, съдии,</P><P>генерален адвокат: Y. Bot,</P><P>секретар: A. Calot Escobar,</P></PREAMBLE.INIT><GR.VISA><VISA>предвид изложеното в писмената фаза на производството,</VISA></GR.VISA><GR.CONSID><CONSID><P>като има предвид становищата, представени:</P><LIST TYPE="NDASH"><ITEM><P>за Y и X, от J. Pieters, advocaat,</P></ITEM><ITEM><P>за нидерландското правителство, от J. Langer, M. К. Bulterman и M. H. S. Gijzen, в качеството на представители,</P></ITEM><?PAGE NO="2"?><ITEM><P>за белгийското правителство, от M. Jacobs, C. Pochet и C. Van Lul, в качеството на представители,</P></ITEM><ITEM><P>за естонското правителство, от N. Grünberg, в качеството на представител,</P></ITEM><ITEM><P>за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,</P></ITEM><ITEM><P>за Европейската комисия, от C. Cattabriga и M. Condou-Durande, както и от G. Wils, в качеството на представители,</P></ITEM></LIST></CONSID></GR.CONSID><GR.VISA><VISA>след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от <DATE ISO="20180124">24 януари 2018 г.</DATE>,</VISA></GR.VISA><PREAMBLE.FINAL>постанови настоящото</PREAMBLE.FINAL></PREAMBLE><CONTENTS.JUDGMENT><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">Решение</HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0001"><NO.P>1</NO.P><TXT>Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 46 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от <DATE ISO="20130626">26 юни 2013 година</DATE> относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="180" PAGE.FIRST="60" DATE.PUB="2013">OВ L 180, 2013 г., стр. 60</REF.DOC.OJ>) и на член 13 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от <DATE ISO="20081216">16 декември 2008 година</DATE> относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="348" PAGE.FIRST="98" DATE.PUB="2008">ОВ L 348, 2008 г., стр. 98</REF.DOC.OJ>), разглеждани в светлината на член 18, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0001" ID="QS0001"/>Хартата<QUOT.END REF.START="QS0001" CODE="201C" ID="QE0001"/>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0002"><NO.P>2</NO.P><TXT>Запитването е отправено в рамките на спор между X и Y и Staatssecretaris van Veiligheid en Justitie (държавен секретар по въпросите на сигурността и правосъдието, Нидерландия) по повод на отхвърлянето на подадените от тях молби за международна закрила и постановените решения за тяхното връщане.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">Правна уредба</HT></P></TI></TITLE><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Конвенцията за статута на бежанците</HT></HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0003"><NO.P>3</NO.P><TXT>Член 33 от Конвенцията за статута на бежанците, подписана в Женева на <DATE ISO="19510728">28 юли 1951 г.</DATE> (<HT TYPE="ITALIC">Recueil des traités des Nations unies</HT>, том 189, стр. 137, № 2545 (1954), допълнена с Протокола за статута на бежанците, подписан в Ню Йорк на <DATE ISO="19670131">31 януари 1967 г.</DATE> и влязъл в сила на <DATE ISO="19671004">4 октомври 1967 г.</DATE> (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0002" ID="QS0002"/>Женевската конвенция<QUOT.END REF.START="QS0002" CODE="201C" ID="QE0002"/>), озаглавен <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0003" ID="QS0003"/>Забрана за експулсиране или връщане (<QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0004" ID="QS0004"/>rеfоulеmеnt<QUOT.END REF.START="QS0004" CODE="201C" ID="QE0004"/>) на бежанци<QUOT.END REF.START="QS0003" CODE="201C" ID="QE0003"/>, предвижда в параграф 1:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0005" ID="QS0005"/>Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща (<QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0006" ID="QS0006"/>refouler<QUOT.END REF.START="QS0006" CODE="201C" ID="QE0006"/>) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи<QUOT.END REF.START="QS0005" CODE="201C" ID="QE0005"/>.</ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR></GR.SEQ><?PAGE NO="3"?><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">ЕКПЧ</HT></HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0004"><NO.P>4</NO.P><TXT>Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на <DATE ISO="19501104">4 ноември 1950 г.</DATE> (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0007" ID="QS0007"/>ЕКПЧ<QUOT.END REF.START="QS0007" CODE="201C" ID="QE0007"/>), предвижда в член 3, озаглавен <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0008" ID="QS0008"/>Забрана на изтезанията<QUOT.END REF.START="QS0008" CODE="201C" ID="QE0008"/>:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0009" ID="QS0009"/>Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание<QUOT.END REF.START="QS0009" CODE="201C" ID="QE0009"/>.</ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0005"><NO.P>5</NO.P><TXT>Член 13 от тази конвенция гласи:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0010" ID="QS0010"/>Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти<QUOT.END REF.START="QS0010" CODE="201C" ID="QE0010"/>.</ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Правото на Съюза</HT></HT></P></TI></TITLE><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><P><HT TYPE="ITALIC">Директива 2013/32</HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0006"><NO.P>6</NO.P><TXT>Съображения 12 и 60 от Директива 2013/32 гласят:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><CONSID><NP><NO.P><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0011" ID="QS0011"/>(12)</NO.P><TXT>Основната цел на настоящата директива е по-нататъшното разработване на нормите за процедурите за предоставяне и отнемане на международна закрила в държавите членки с оглед на създаването на обща процедура за убежище в Съюза.</TXT></NP></CONSID><P>[…]</P><CONSID><NP><NO.P>(60)</NO.P><TXT>Настоящата директива спазва основните права и принципите, признати в Хартата. […]<QUOT.END REF.START="QS0011" CODE="201C" ID="QE0011"/>.</TXT></NP></CONSID></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0007"><NO.P>7</NO.P><TXT>Член 3 от тази директива е озаглавен <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0012" ID="QS0012"/>Приложно поле<QUOT.END REF.START="QS0012" CODE="201C" ID="QE0012"/> и параграф 1 от него предвижда:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0013" ID="QS0013"/>Настоящата директива се прилага за всяка молба за международна закрила, която е подадена на територията на държави членки, включително на граница, в териториални води или в транзитна зона, както и по отношение на отнемането на международна закрила<QUOT.END REF.START="QS0013" CODE="201C" ID="QE0013"/>.</ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0008"><NO.P>8</NO.P><TXT>Член 46 от Директивата е озаглавен <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0014" ID="QS0014"/>Право на ефективна защита<QUOT.END REF.START="QS0014" CODE="201C" ID="QE0014"/> и предвижда:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><PARAG IDENTIFIER="046.001"><NO.PARAG><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0015" ID="QS0015"/>1.</NO.PARAG><ALINEA><P>Държавите членки гарантират, че кандидатите разполагат с право на ефективна защита пред съд срещу следното:</P><P><LIST TYPE="OTHER"><ITEM><NP><NO.P>a)</NO.P><TXT>решение относно тяхната молба за международна закрила, включително за решение, с което:</TXT><P><LIST TYPE="roman"><ITEM><NP><NO.P>i)</NO.P><TXT>се установява, че молбата е неоснователна във връзка със статут на бежанец и/или статут на лице под субсидиарна закрила;</TXT></NP></ITEM></LIST></P></NP></ITEM></LIST></P></ALINEA></PARAG><P>[…]</P><PARAG IDENTIFIER="046.003"><NO.PARAG>3.</NO.PARAG><ALINEA>С цел спазване на разпоредбите на параграф 1 държавите членки гарантират, че ефективната защита предвижда цялостно и ex nunc разглеждане на фактите и правните въпроси, включително, когато е приложимо, разглеждане на нуждите от международна закрила съгласно Директива 2011/95/ЕС [на Европейския парламент и на Съвета от <DATE ISO="20111213">13 декември 2011 година</DATE> относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство<?PAGE NO="4"?> като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="337" PAGE.FIRST="9" DATE.PUB="2011">OВ L 337, 2011 г., стр. 9</REF.DOC.OJ>)], най-малкото в рамките на производство по обжалване пред първоинстанционен съд.</ALINEA></PARAG><P>[…]</P><PARAG IDENTIFIER="046.005"><NO.PARAG>5.</NO.PARAG><ALINEA>Без да се засягат разпоредбите на параграф 6, държавите членки позволяват на кандидатите да останат на територията, докато изтече срокът, в който те упражнят правото си на ефективна защита, и когато това право е упражнено в рамките на този срок в очакване на резултата от защитата.</ALINEA></PARAG><PARAG IDENTIFIER="046.006"><NO.PARAG>6.</NO.PARAG><ALINEA><P>В случай на решение:</P><P><LIST TYPE="alpha"><ITEM><NP><NO.P>a)</NO.P><TXT>дадена молба да се счита за очевидно неоснователна в съответствие с член 32, параграф 2 или за неоснователна след разглеждане в съответствие с член 31, параграф 8, освен в случаите, когато тези решения се основават на обстоятелствата, посочени в член 31, параграф 8, буква з);</TXT></NP></ITEM><ITEM><NP><NO.P>б)</NO.P><TXT>дадена молба да се счита за недопустима съгласно член 33, параграф 2, буква а), б) или г);</TXT></NP></ITEM><ITEM><NP><NO.P>в)</NO.P><TXT>да бъде отхвърлено възобновяване на процедурата на кандидата, след като тя е била прекратена съгласно член 28; или</TXT></NP></ITEM><ITEM><NP><NO.P>г)</NO.P><TXT>молбата да не бъде разглеждана или напълно разглеждана съгласно член 39;</TXT></NP></ITEM></LIST></P><P>съдът има правомощие да постанови по искане на въпросния кандидат или ex officio дали кандидатът може да остане на територията на държавата членка, ако от това решение произтича прекратяване на правото на кандидата да остане в държавата членка и когато в такива случаи националното право не предвижда право за оставане в държавата членка до приключване на процедурата по защитата.</P><P>[…]<QUOT.END REF.START="QS0015" CODE="201C" ID="QE0015"/>.</P></ALINEA></PARAG></QUOT.S></P></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><P><HT TYPE="ITALIC">Директива 2008/115</HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0009"><NO.P>9</NO.P><TXT>Съображения 2, 4 и 24 от Директива 2008/115 гласят:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><CONSID><NP><NO.P><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0016" ID="QS0016"/>(2)</NO.P><TXT>Европейският съвет, състоял се в Брюксел на <DATE ISO="20041104">4</DATE> и <DATE ISO="20041105">5 ноември 2004 г.</DATE>, призова за установяването на ефективна политика за извеждане и репатриране, основана на общи норми, с оглед на това съответните лица да бъдат връщани по хуманен начин и при пълно зачитане на техните основни права и на тяхното достойнство.</TXT></NP></CONSID><P>[…]</P><CONSID><NP><NO.P>(4)</NO.P><TXT>Следва да се установят ясни, прозрачни и справедливи правила с цел установяване на ефективна политика на връщане като необходим елемент на една добре ръководена миграционна политика.</TXT></NP></CONSID><P>[…]</P><CONSID><NP><NO.P>(24)</NO.P><TXT>Настоящата директива зачита основните права и съблюдава принципите, признати по-специално в [Хартата]<QUOT.END REF.START="QS0016" CODE="201C" ID="QE0016"/>.</TXT></NP></CONSID></QUOT.S></P></NP.ECR><?PAGE NO="5"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0010"><NO.P>10</NO.P><TXT>Член 2, параграф 1 от тази директива гласи, че тя се прилага по отношение на граждани на трети страни, които са в незаконен престой на територията на държава членка.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0011"><NO.P>11</NO.P><TXT>Съгласно член 3 от посочената директива:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><P><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0017" ID="QS0017"/>За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:</P><P>[…]</P><P><LIST TYPE="ARAB"><ITEM><NP><NO.P>4)</NO.P><TXT><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0018" ID="QS0018"/>решение за връщане<QUOT.END REF.START="QS0018" CODE="201C" ID="QE0018"/> е административно или съдебно решение или друг акт, което определя или обявява за незаконен престоя на гражданин на трета страна и налага или постановява задължение за връщане;</TXT></NP></ITEM></LIST></P><P>[…]<QUOT.END REF.START="QS0017" CODE="201C" ID="QE0017"/>.</P></ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0012"><NO.P>12</NO.P><TXT>Член 12, параграф 1 от Директива 2008/115 предвижда:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0019" ID="QS0019"/>Решенията за връщане и — в случай че бъдат издадени — решенията за забрана за влизане и решенията за извеждане се издават в писмена форма и посочват фактическите и правните основания, както и информация относно съществуващите правни средства за защита.</ALINEA><ALINEA>[…]<QUOT.END REF.START="QS0019" CODE="201C" ID="QE0019"/>.</ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0013"><NO.P>13</NO.P><TXT>Член 13 от същата директива е озаглавен <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0020" ID="QS0020"/>Средства за защита<QUOT.END REF.START="QS0020" CODE="201C" ID="QE0020"/> и гласи следното:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><PARAG IDENTIFIER="013.001"><NO.PARAG><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0021" ID="QS0021"/>1.</NO.PARAG><ALINEA>Засегнатият гражданин на трета страна има право на ефективни средства за защита, които му позволяват да обжалва или да иска преразглеждане на решенията, свързани с връщане, посочени в член 12, параграф 1, пред компетентен съдебен или административен орган, или пред компетентен орган, съставен от членове, които са безпристрастни и чиято независимост е гарантирана.</ALINEA></PARAG><PARAG IDENTIFIER="013.002"><NO.PARAG>2.</NO.PARAG><ALINEA>Посоченият в параграф 1 орган има правомощието да преразглежда решенията за връщане, посочени в член 12, параграф 1, включително възможността за временно спиране на принудителното им изпълнение, освен ако временното спиране не е вече приложимо съгласно националното законодателство.</ALINEA><ALINEA>[…]<QUOT.END REF.START="QS0021" CODE="201C" ID="QE0021"/>.</ALINEA></PARAG></QUOT.S></P></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Нидерландското право</HT></HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0014"><NO.P>14</NO.P><TXT>Съгласно нидерландското право първоинстанционната жалба, подадена пред Rechtbank (районен съд, Нидерландия) срещу решение на държавния секретар по сигурността и правосъдието в областта на международната закрила има автоматично суспензивно действие. Макар да е възможно да бъде обжалвано въззивно решение, постановено от Rechtbank (районен съд), с което се потвърждава решение за отхвърляне на молба за предоставяне на международна закрила и се налага задължение за връщане, въззивната жалба не поражда автоматично суспензивно действие. Жалбоподателят може все пак да поиска от voorzieningenrechter (съдия по обезпечителното производство) към Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия) да разпореди налагането на временни мерки, за да се предотврати извеждане, докато се изчака произнасяне по съществото на делото в производството по въззивно обжалване. Самата молба за налагане на временни мерки няма автоматично суспензивно действие.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><?PAGE NO="6"?><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси</HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0015"><NO.P>15</NO.P><TXT>X и Y са руски граждани, на които са връчени решения, с които се отказва да бъдат уважени молбите им за международна закрила и им е наложено задължение за връщане. Тъй като техните жалби пред Rechtbank Den Haag (районен съд Хага, Нидерландия) срещу тези решения са отхвърлени, те подават въззивна жалба срещу съдебните решения пред Raad van State (Държавен съвет). Тъй като въззивната жалба по съдебен ред няма автоматично суспензивно действие, по реда на обезпечителното производство те искат от запитващата юрисдикция да постанови налагането на временни мерки, докато бъде постановено решение по съществото на делото. Тази юрисдикция уважава искането за налагане на временни мерки и постановява, че X и Y не могат да бъдат експулсирани преди произнасянето по съществото на въззивната жалба. Запитващата юрисдикция обаче посочва в акта за преюдициално запитване, че постановяването на временните мерки е обосновано от необходимостта да се гарантира, че X и Y няма да бъдат експулсирани, докато Съдът не се произнесе по преюдициалните въпроси и че ще се произнесе относно запазването на действието на тези временни мерки в зависимост от отговорите на Съда.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0016"><NO.P>16</NO.P><TXT>При тези обстоятелства Raad van State (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:</TXT><QUOT.S LEVEL="1"><LIST TYPE="OTHER"><ITEM><NP><NO.P><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0022" ID="QS0022"/>1)</NO.P><TXT>Следва ли член 13 от Директива 2008/115 във връзка с членове 4, 18, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата да се тълкува в смисъл, че когато националното право предвижда възможност за въззивно оспорване по съдебен ред на индивидуален административен акт, съдържащ решение за връщане по смисъла на член 3, параграф 4 от тази директива, подадената въззивна жалба по съдебен ред трябва съгласно правото на Съюза да поражда автоматично суспензивно действие, в случай че гражданинът на трета страна твърди, че изпълнението на решението за връщане би довело до сериозен риск от нарушаване на принципа на забраната за връщане? С други думи, следва ли връщането на съответния гражданин на трета страна в подобен случай да бъде спряно, докато тече срокът за въззивно оспорване по съдебен ред, или, когато е подадена въззивна жалба по съдебен ред — до постановяване на съдебното решение по подадената въззивна жалба, без да е необходимо засегнатият гражданин на трета държава изрично да е поискал това?</TXT></NP></ITEM><ITEM><NP><NO.P>2)</NO.P><TXT>Следва ли член 46 от Директива 2013/32 във връзка с членове 4, 18, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата да се тълкува в смисъл, че когато националното право предвижда възможност за въззивно оспорване по съдебен ред на индивидуален административен акт, с който се отхвърля молбата за международна закрила, подаването на такава въззивна жалба по съдебен ред следва да поражда автоматично суспензивно действие? С други думи, следва ли връщането на молителя в подобен случай да бъде спряно, докато тече срокът за въззивно оспорване по съдебен ред, или, когато е подадена въззивна жалба по съдебен ред — до постановяване на съдебното решение по подадената въззивна жалба, без да е необходимо този кандидат изрично да е поискал това?</TXT></NP></ITEM><ITEM><NP><NO.P>3)</NO.P><TXT>За да се породи автоматично суспензивно действие в посочения смисъл, от значение ли е обстоятелството дали молбата за международна закрила, с оглед на която е подадена жалбата по съдебен ред, а впоследствие и въззивната жалба по съдебен ред, е отхвърлена на някое от посочените в член 46, параграф 6 от Директива 2013/32/ЕС основания? Или това изискване е в сила за всички посочени в тези директива категории индивидуални административни актове по въпросите на убежището?<QUOT.END REF.START="QS0022" CODE="201C" ID="QE0022"/>.</TXT></NP></ITEM></LIST></QUOT.S></NP.ECR></GR.SEQ><?PAGE NO="7"?><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">Относно компетентността на Съда</HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0017"><NO.P>17</NO.P><TXT>Белгийското правителство твърди, че Съдът не е компетентен да отговори на поставените въпроси, тъй като по предмета си — а именно дали въззивната жалба срещу първоинстанционни съдебни решения относно административни актове като разглежданите в главното производство и съдебното решение, ако има такова, с което се допуска такава въззивна жалба, имат автоматично суспензивно действие — те са от изключителната компетентност на държавите членки.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0018"><NO.P>18</NO.P><TXT>В това отношение следва да се констатира, че член 46 от Директива 2013/32 и член 13 от Директива 2008/115 съдържат разпоредби, уреждащи правото на ефективни правни средства за защита срещу решения, с които компетентните органи на държава членка отказват да уважат молбите за предоставяне на международна закрила и налагат на кандидатите задължение за връщане, каквито са решенията, оспорвани по съдебен ред в главното производство.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0019"><NO.P>19</NO.P><TXT>Що се отнася до въпроса дали държавите членки са изключително компетентни да решат дали въззивната жалба срещу първоинстанционните съдебни решения относно такива административни актове и съдебното решение, ако има такова, с което се допуска такава въззивна жалба, имат автоматично суспензивно действие, този въпрос е неразривно свързан с отговорите, които следва да се дадат на поставените въпроси, тъй като те се отнасят именно до обхвата на правото на обжалване, предвидено в член 46 от Директива 2013/32 и в член 13 от Директива 2008/115, в светлината на гаранциите, предвидени в член 18, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата. При тези условия Съдът е компетентен да отговори на тези въпроси (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170307">7 март 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Х и Х</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑638/16 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:173">EU:C:2017:173</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0037">37</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">По преюдициалните въпроси</HT></P></TI></TITLE><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">По първия и втория въпрос</HT></HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0020"><NO.P>20</NO.P><TXT>С първия и втория въпрос, които трябва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 46 от Директива 2013/32 и член 13 от Директива 2008/115, следва, в светлината на член 18 и член 19, параграф 2, както и на член 47 от Хартата, да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда възможност за въззивно обжалване срещу първоинстанционно съдебно решение, с което се потвърждава решение за отказ да се предостави международна закрила и се налага задължение за връщане, но не се предвижда, че този правен способ за защита има автоматично суспензивно действие, независимо че заинтересованото лице се позовава на сериозен риск от нарушаване на принципа на забрана за връщане.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0021"><NO.P>21</NO.P><TXT>Съгласно член 46, параграф 1 от Директива 2013/32 държавите членки гарантират, че кандидатите разполагат с право на ефективни правни средства за съдебна защита, по-специално срещу решение за отхвърляне на тяхна молба за предоставяне на международна закрила. Съгласно текста на разпоредбата на член 46, параграф 3 от тази директива, за да се съобразят с това право, държавите членки гарантират, че ефективните правни средства за защита позволяват цялостно и ex nunc разглеждане на фактите и правните въпроси, включително, когато е приложимо, разглеждане на нуждите от международна закрила съгласно Директива 2011/95, най-малкото в производство по обжалване пред първоинстанционен съд. Съгласно член 46, параграф 5 от Директива 2013/32, без да се засягат разпоредбите на параграф 6 от този член, държавите членки позволяват на кандидатите да останат на територията, докато изтече срокът,<?PAGE NO="8"?> в който те могат да упражнят правото си на ефективни правни средства за защита, и когато това право е упражнено в рамките на този срок, до изчакване на произнасянето по подадената жалба по съдебен ред.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0022"><NO.P>22</NO.P><TXT>Съгласно член 13, параграф 1 от Директива 2008/115 във връзка с член 12, параграф 1 от тази директива засегнатият гражданин на трета страна има право на ефективни правни средства за защита, с които да обжалва или да иска преразглеждане на решението за неговото връщане пред компетентен съдебен или административен орган или пред компетентен орган, съставен от безпристрастни членове, чиято независимост е гарантирана.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0023"><NO.P>23</NO.P><TXT>По този начин, макар че разпоредбите на директиви 2013/32 и 2008/115 изискват от държавите членки да предвидят право на ефективни правни средства за защита срещу решенията за отхвърляне на молба за предоставяне на международна закрила и срещу решенията за връщане, никоя от тези разпоредби не указва, че държавите членки следва да предоставят на кандидатите за международна закрила, загубили първоинстанционното производство по съдебно оспорване на решението за отхвърляне на техните молби и на решението за тяхното връщане, право на въззивно обжалване по съдебен ред, а още по-малко тези разпоредби предвиждат, че подобно право на въззивно съдебно обжалване следва да поражда автоматично суспензивно действие.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0024"><NO.P>24</NO.P><TXT>Подобни изисквания не могат освен това да бъдат изведени от структурата и целта на тези директиви. Всъщност целта на посочените директиви е съответно, както е видно от съображение 12 от Директива 2013/32, главно да бъдат разработени нормите за процедурите за предоставяне и отнемане на международна закрила в държавите членки с оглед на създаването на обща процедура за убежище в Съюза, както и съгласно съображения 2 и 4 от Директива 2008/115, да се установи ефективна политика за извеждане и репатриране при пълно зачитане на основните права и достойнството на засегнатите лица (вж. относно Директива 2008/115 решение <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180619">19 юни 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Gnandi</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑181/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:465">EU:C:2018:465</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0048">48</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика). За разлика от това, по никакъв начин от съображенията на посочените директиви не следва, че те имат за цел да задължат държавите членки да предвидят възможност за второинстанционен съдебен контрол.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0025"><NO.P>25</NO.P><TXT>Освен това, що се отнася до Директива 2013/32, задължението за осигуряване на ефективни правни средства за защита се отнася изрично, както е видно от член 46, параграф 3 от тази директива, до <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0023" ID="QS0023"/>процедурите по обжалване пред първоинстанционен съд<QUOT.END REF.START="QS0023" CODE="201C" ID="QE0023"/>. Доколкото налага цялостно и ex nunc разглеждане на фактите и правните въпроси, това задължение се отнася само до протичането на първоинстанционното съдебно производство. Поради това с оглед на целта на посочената директива посоченото задължение не може да се тълкува в смисъл, че задължава държавите членки да въведат възможност за второинстанционен съдебен контрол и да уредят по определен начин протичането на това производство.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0026"><NO.P>26</NO.P><TXT>Следователно, макар и, както се потвърждава от понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0024" ID="QS0024"/>най-малкото<QUOT.END REF.START="QS0024" CODE="201C" ID="QE0024"/> в член 46, параграф 3 от Директива 2013/32, що се отнася до решенията за отказ да се предостави международна закрила, правото на Съюза не препятства възможността държава членка да предвиди възможност за второинстанционен съдебен контрол на решенията за отхвърляне на молба за международна закрила и на решенията за връщане, директиви 2013/32 и 2008/115 не съдържат никакво правило относно създаването и уредбата на производството пред втората съдебна инстанция. По-специално, както отбелязва генералният адвокат в точка 41 от представеното заключение, нито от текста, нито от целта на тези директиви следва, че когато държава членка предвижда възможност за обжалване на такива решения пред втора съдебна инстанция, въззивната жалба, по която е образувано въззивното съдебно производство, следва непременно да поражда автоматично суспензивно действие.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="9"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0027"><NO.P>27</NO.P><TXT>При това положение следва да се подчертае, че тълкуването на Директива 2008/115, също както и тълкуването на Директива 2013/32 трябва да се извърши, както става ясно от съображение 24 от първата и от съображение 60 от втората, при пълно зачитане на основните права и признати принципи, а именно тези от Хартата (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180619">19 юни 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Gnandi</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑181/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:465">EU:C:2018:465</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0051">51</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0028"><NO.P>28</NO.P><TXT>В това отношение от постоянната практиката на Съда следва, че когато дадена държава членка реши да върне кандидат за международна закрила в страна, в която има сериозни основания да се смята, че той би бил изложен на реална опасност от отношение, което е в разрез с член 18 от Хартата във връзка с член 33 от Конвенцията за статута на бежанците, допълнена с протокола към нея, или с член 19, параграф 2 от Хартата, предвиденото в член 47 от Хартата право на ефективни правни средства за защита изисква кандидатът да разполага с право на жалба с автоматичен суспензивен ефект срещу изпълнението на мярката, която позволява връщането му (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180619">19 юни 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Gnandi</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑181/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:465">EU:C:2018:465</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0054">54</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0029"><NO.P>29</NO.P><TXT>Съдът пояснява също така, че когато става въпрос за решение за връщане и за евентуално решение за извеждане, закрилата, присъща на правото на ефективни правни средства за защита, както и на принципа на забрана за връщане, трябва да бъде гарантирана, като на кандидата за международна закрила се признае ефективно право на обжалване с автоматично суспензивно действие поне пред една съдебна инстанция. Освен това държавите членки трябва да гарантират пълната ефективност на производството по обжалване на решението за отхвърляне на молбата за международна закрила, като спрат действието на всички правни последици от решението за връщане по време на срока за подаване на жалбата, а ако такава жалба е подадена — до произнасянето по нея (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180619">19 юни 2018 г.</DATE> <NAME.CASE>Gnandi</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑181/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:465">EU:C:2018:465</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0056">56</REF.NP.ECR>, <REF.NP.ECR REF="NP0058">58</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0061">61</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика, и определение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180705">5 юли 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>С и др.</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑269/18 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:544">EU:C:2018:544</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0050">50</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0030"><NO.P>30</NO.P><TXT>Въпреки това от практиката на Съюза следва, че нито член 46 от Директива 2013/32, нито член 13 от Директива 2008/115, нито член 47 от Хартата в светлината на гаранциите, предвидени в член 18 и в член 19, параграф 2 от същата, въвеждат задължение за наличие на двуинстанционен съдебен контрол. Всъщност единствено важно е да е налице право на обжалване по съдебен ред (вж. в този смисъл решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20110728">28 юли 2011 г.</DATE>, <NAME.CASE>Samba Diouf</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑69/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2011:524">EU:C:2011:524</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0069">69</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180619">19 юни 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Gnandi</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑181/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:465">EU:C:2018:465</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0057">57</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0031"><NO.P>31</NO.P><TXT>Във връзка с това следва също да се припомни, че доколкото Хартата съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКПЧ, член 52, параграф 3 от Хартата има за цел да осигури необходимата последователност между правата по Хартата и съответстващите им права, гарантирани от ЕКПЧ, без това да засяга автономността на правото на Съюза и на Съда на Европейския съюз (вж. в този смисъл решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20160215">15 февруари 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>N.</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑601/15 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:84">EU:C:2016:84</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0047">47</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170914">14 септември 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>К</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑18/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:680">EU:C:2017:680</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0050">50</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика). Съгласно разясненията относно член 47 от Хартата, първа алинея от този член се основава на член 13 от ЕКПЧ. Следователно Съдът трябва да гарантира, че даденото от него тълкуване на член 47, първа алинея от Хартата осигурява такова ниво на защита, което се съобразява с нивото на защита, гарантирано от член 13 от ЕКПЧ, както е тълкуван от Европейския съд по правата на човека (вж. в този смисъл решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20160215">15 февруари 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>N.</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑601/15 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:84">EU:C:2016:84</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0077">77</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20180320">20 март 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Menci</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑524/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:197">EU:C:2018:197</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0062">62</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0032"><NO.P>32</NO.P><TXT>Според съдебната практика на Европейския съд по правата на човека дори по отношение на довод, изведен от обстоятелството, че вследствие на експулсирането заинтересованото лице би било изложено на реална опасност да бъде подложено на отношение, противоречащо на член 3 от ЕКПЧ, член 13 от тази конвенция не задължава договарящите държави нито да въведат двуинстанционен съдебен контрол, нито да предвидят, че производството по въззивно<?PAGE NO="10"?> обжалване по съдебен ред се поражда автоматично суспензивно действие (вж. в този смисъл решение на от <DATE ISO="20160705">5 юли 2016 г.</DATE>, A.M. с/у Нидерландия, ЕСПЧ, CE:ECHR:2016:0705JUD002909409, т. 70).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0033"><NO.P>33</NO.P><TXT>От това следва, че предоставената с член 46 от Директива 2013/32 и член 13 от Директива 2008/115, в светлината на член 19, параграф 2 и член 18, както и на член 47 от Хартата, закрила на кандидата за международна закрила срещу решението, с което се отхвърля молбата му и му се налага задължение за връщане, се ограничава до наличието на едноинстанционен съдебен контрол.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0034"><NO.P>34</NO.P><TXT>В това отношение следва да се отбележи, че противно на посочения в точка 17 от настоящото съдебно решение довод на белгийското правителство, уреждането на възможността за оспорване пред втора съдебна инстанция на решенията за отхвърляне на молба за международна закрила и на решенията за връщане, както и изборът в този случай въззивната жалба да поражда автоматично суспензивно действие, се явяват правила, уреждащи съдебното производство в приложение на предвиденото в член 46 от Директива 2013/32 и в член 13 от Директива 2008/115 право на ефективни правни средства за защита срещу такива решения. Макар че въз основа на принципа за процесуалната автономия на държавите членки тези процесуални правила се уреждат от вътрешния правен ред на тези държави, Съдът е подчертал, че с тях трябва да се спазват принципите на равностойност и ефективност (вж. по аналогия решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20140717">17 юли 2014 г.</DATE>, <NAME.CASE>Sánchez Morcillo и Abril García</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑169/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2014:2099">EU:C:2014:2099</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0031">31</REF.NP.ECR>, <REF.NP.ECR REF="NP0036">36</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0050">50</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика, както и определение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150716">16 юли 2015 г.</DATE> по дело <NAME.CASE>Sánchez Morcillo и Abril García</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑539/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:508">EU:C:2015:508</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0033">33</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0035"><NO.P>35</NO.P><TXT>Следователно от постоянната практика на Съда следва, че процесуалните правила, уреждащи правните способи за защита, предназначени да гарантират защитата на правата, които частноправните субекти черпят от правото на Съюза, не трябва са по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни способи за правна защита (принцип на равностойност), нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (вж. в този смисъл по-специално решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20140605">5 юни 2014 г.</DATE>, <NAME.CASE>Kone и др.</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑557/12</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2014:1317">EU:C:2014:1317</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0025">25</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>, както и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20151006">6 октомври 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Târşia</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑69/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:662">EU:C:2015:662</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0027">27</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0036"><NO.P>36</NO.P><TXT>Когато се преценява дали са спазени изискванията, произтичащи от принципите на равностойност и ефективност, трябва да се държи сметка за мястото на разглежданите правила в цялото производство, за развитието на това производство и за особеностите на тези правила пред различните национални инстанции (решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19981201">1 декември 1998 г.</DATE>, <NAME.CASE>Levez</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑326/96</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1998:577">EU:C:1998:577</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0044">44</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20130627">27 юни 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Агроконсултинг-04</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑93/12</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:432">EU:C:2013:432</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0038">38</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0037"><NO.P>37</NO.P><TXT>Що се отнася до принципа на равностойност, от практиката на Съда следва, че спазването на този принцип изисква еднакво третиране на наличните правни способи за защита при нарушения на националното право и на сходните правни способи за защита при нарушения на правото на Съюза, но не и равностойност на националните процесуални правила, приложими към различни по своето естество съдебни производства (решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20151006">6 октомври 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Târşia</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑69/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:662">EU:C:2015:662</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0034">34</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0038"><NO.P>38</NO.P><TXT>Следователно, от една страна, трябва да се установят сходните производства или сходните правни способи за защита, и от друга страна, да се определи дали правните способи за защита, предоставени от националното право, се третират по по-благоприятен начин от правните способи за защита, с които частноправните субекти защитават правата си, черпени от правото на Съюза (вж. в този смисъл решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150212">12 февруари 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Baczó и Vizsnyiczai</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑567/13</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:88">EU:C:2015:88</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0045">45</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>, както и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20171109">9 ноември 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Dimos Zagoriou</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑217/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:841">EU:C:2017:841</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0019">19</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="11"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0039"><NO.P>39</NO.P><TXT>Що се отнася до сходството на правните способи за защита, задача на националната юрисдикция, която е пряко запозната с приложимите процесуални правила, е да провери сходството на съответните правни способи за защита от гледна точка на техния предмет, на тяхното основание или на съществените им елементи (решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20130627">27 юни 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Агроконсултинг-04</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑93/12</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:432">EU:C:2013:432</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0039">39</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20171109">9 ноември 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Dimos Zagoriou</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑217/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:841">EU:C:2017:841</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0020">20</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0040"><NO.P>40</NO.P><TXT>Що се отнася до еднаквото третиране на правните способи за защита, следва да се припомни, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална норма относно правните способи за защита, които се основават на правото на Съюза, е по-неблагоприятна от тези относно същите правни способи за защита по вътрешното право, трябва да се анализира от националната юрисдикция, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в производството като цяло, за неговото провеждане и за особеностите пред различните национални инстанции (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20171109">9 ноември 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Dimos Zagoriou</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑217/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:841">EU:C:2017:841</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0021">21</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0041"><NO.P>41</NO.P><TXT>В конкретния случай запитващата юрисдикция посочва в акта за преюдициално запитване, че в някои области на административното право, различни от областта на международната закрила, нидерландското право предвижда, че жалбите за въззивно оспорване по съдебен ред имат суспензивен ефект. При това положение следва да се отбележи, че никоя от страните, представили становища пред Съда, не поставя под съмнение обстоятелството, че с разглежданата в главното производство национална правна уредба се спазва принципът на равностойност. При всички обстоятелства в преписката по делото, с която разполага Съдът, не се съдържат никакви данни, въз основа на които да се прецени дали от гледна точка на предмета, основанието и основните им характеристики жалбите за въззивно оспорване по съдебен ред на административни актове в тези области са съпоставими с разглежданата в главното производство въззивна жалба, като не е възможно и да се прецени дали първите посочени жалби за въззивно обжалване по съдебен ред следва да бъдат считани за по-благоприятни от втората, имайки предвид разгледаните в точка 40 от настоящото съдебно решение обстоятелства.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0042"><NO.P>42</NO.P><TXT>При тези условия запитващата юрисдикция следва да провери дали е спазен принципът на равностойност, като вземе предвид посоченото в точки 36—41 от настоящото съдебно решение (вж. по аналогия решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20171109">9 ноември 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Dimos Zagoriou</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑217/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:841">EU:C:2017:841</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0024">24</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0043"><NO.P>43</NO.P><TXT>Що се отнася до принципа на ефективност, следва да се приеме, че в конкретния случай той не съдържа изисквания, надхвърлящи тези, които произтичат от гарантираните от Хартата основни права, и по-специално от правото на ефективна съдебна защита. Тъй като обаче, както следва от точка 30 от настоящото решение, член 47 от Хартата, тълкуван в светлината на гаранциите, предвидени в член 18 и член 19, параграф 2, изисква единствено кандидатът за международна закрила, по чиято молба е постановено решение за отказ и по отношение на когото е постановено решение за връщане, да може да защити ефективно правата си по съдебен ред, не може да се приеме, че е нарушен принципът на ефективност единствено поради факта че в производството по обжалване пред последваща съдебна инстанция не е предвидено да се поражда автоматично суспензивен ефект.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0044"><NO.P>44</NO.P><TXT>С оглед на изложените съображения на първия и втория поставен въпрос трябва да се отговори, че член 46 от Директива 2013/32 и член 13 от Директива 2008/115 следва, в светлината на член 18 и член 19, параграф 2, както и на член 47 от Хартата, да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда възможност за въззивно обжалване на първоинстанционно съдебно решение, с което се потвърждава решение за отказ да се предостави международна закрила и се налага задължение за връщане, но не предвижда, че<?PAGE NO="12"?> този правен способ за защита има автоматично суспензивно действие, независимо че заинтересованото лице се позовава на сериозен риск от нарушаване на принципа на забрана за връщане.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">По третия въпрос</HT></HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0045"><NO.P>45</NO.P><TXT>Предвид отговора, даден на първия и втория въпрос, не следва да се отговаря на третия въпрос.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">По съдебните разноски</HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0046"><NO.P>46</NO.P><TXT>С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><JURISDICTION><INTRO>По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:</INTRO><P><HT TYPE="BOLD">Член 46 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от <DATE ISO="20130626">26 юни 2013 година</DATE> относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила и член 13 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от <DATE ISO="20081216">16 декември 2008 година</DATE> относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, следва, в светлината на член 18 и член 19, параграф 2, както и на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда възможност за въззивно обжалване на първоинстанционно съдебно решение, с което се потвърждава решение за отказ да се предостави международна закрила и се налага задължение за връщане, но не предвижда, че този правен способ за защита има автоматично суспензивно действие, независимо че заинтересованото лице се позовава на сериозен риск от нарушаване на принципа на забрана за връщане.</HT></P></JURISDICTION></CONTENTS.JUDGMENT><SIGNATURE.CASE><SIGNATORY><P>Подписи</P></SIGNATORY></SIGNATURE.CASE></JUDGMENT>