1

С жалбата си по дело C‑790/21 P Covestro Deutschland AG (наричано по-нататък „Covestro“) иска отмяна на решение на Общия съд на Европейския съюз от 6 октомври 2021 г., Covestro Deutschland/Комисия (T‑745/18, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2021:644), с което посоченият съд отхвърля жалбата му за отмяна на Решение (ЕС) 2019/56 на Комисията от 28 май 2018 година относно схема за помощ SA.34045 (2013/c) (ex 2012/NN), приведена в действие от Германия за потребители на базова електроенергия съгласно член 19 от StromNEV (ОВ L 14, 2019 г., стр. 1, наричано по-нататък „спорното решение“).

2

С жалбата си по дело C‑791/21 P Федерална република Германия иска отмяна на обжалваното съдебно решение.

3

С насрещните си жалби, подадени по всяко от делата C‑790/21 P и C‑791/21 P, Европейската комисия също иска отмяна на обжалваното съдебно решение.

Правна уредба

4

Съображение 39 от Регламент (ЕС) 2015/1589 на Съвета от 13 юли 2015 година за установяване на подробни правила за прилагането на член 108 [ДФЕС] (ОВ L 248, 2015 г., стр. 9) гласи:

5

Член 1, буква з) от този регламент гласи:

6

Член 32 от посочения регламент е озаглавен „Публикуване на решения“ и предвижда в параграф 3 следното:

Обстоятелствата, предхождащи спора, и спорното решение

7

Обстоятелствата по спора, както са изложени в точки 1—22 от обжалваното съдебно решение, могат да бъдат обобщени по следния начин.

Относно процесните законови и подзаконови мерки

Относно системата на мрежови такси преди въвеждането на спорните мерки

8

Член 21 от Energiewirtschaftsgesetz (Закон за енергетиката), така както е изменен с Gesetz zur Neuregelung energiewirtschaftlicher Vorschriften (Закон за изменение на нормативната уредба в областта на енергетиката) от 26 юли 2011 г. (BGBl. 2011 I, стр. 1554), но преди измененията, направени с Gesetz zur Weiterentwicklung des Strommarktes (Закон за развитието на пазара на електроенергия) от 26 юли 2016 г. (BGBl. 2016 I, стр. 1786) (наричан по-нататък „EnWG 2011“), предвижда по-специално, че мрежовите такси трябва да са разумни, недискриминационни, прозрачни и изчислявани въз основа на разходите за ефикасно управление на мрежата.

9

Член 24 от EnWG 2011 оправомощава германското федерално правителство да определя с подзаконов акт подробните правила, уреждащи, от една страна, методиката за изчисляване на мрежовите такси, и от друга страна, особените случаи на използване на мрежата, както и условията, при които регулаторният орган може да разрешава или забранява индивидуалните мрежови такси.

10

Член 17 от Stromnetzentgeltverordnung (Наредба за таксите за електроенергийната мрежа) от 25 юли 2005 г. (BGBl. 2005 I, стр. 2225, наричана по-нататък „Наредба StromNEV 2005“) определя изчислителната методика, която мрежовите оператори да използват при определянето на общите такси. Става въпрос за двуетапна методика, при която най-напред се определят различните елементи на годишните разходи за всички мрежи, а след това въз основа на общите годишни разходи на мрежите се изчисляват общите такси.

11

При определянето на общите такси се държи сметка за следните два елемента, а именно „функцията на едновременност“, която отразява вероятността потреблението на електроенергия на въпросния отделен ползвател да допринася за годишния върхов товар на съответното ниво на мрежата, и максималният размер на приходите за всеки оператор, който размер се определя от Bundesnetzagentur (Федерална мрежова агенция, Германия) (наричана по-нататък „BNetzA“) чрез сравнителен анализ с други мрежови оператори с цел да не се допусне произтичащите от неефективни решения разходи да се компенсират с мрежовите такси.

12

Член 19, параграф 2 от Наредба StromNEV 2005 предвижда индивидуални такси за категории ползватели, чийто модел на потребление и товаров график се различава значително от този на другите ползватели (наричани по-нататък „нетипичните ползватели“). Тези такси отчитат, в съответствие с принципа, че мрежовите такси отразяват разходите за мрежата, приноса на тези нетипични ползватели за намаляването на въпросните разходи или за избягването на увеличаването им.

13

В това отношение член 19, параграф 2 от Наредба StromNEV 2005 въвежда индивидуални такси за следните две категории нетипични ползватели:

–

ползватели, при които върховият товар предвидимо и значително се отклонява от едновременния годишен върхов товар на всички други ползватели на мрежата, които са присъединени към една и съща мрежа, тоест ползватели, които системно потребяват електроенергия извън часовете на върховия товар (наричани по-нататък „антицикличните потребители“), и

–

ползватели с годишно потребление на електроенергия, достигащо минимум 7000 часа използване и надхвърлящо 10 гигаватчаса (наричани по-нататък „потребителите на базова електроенергия“).

14

До изменението с EnWG 2011 Наредба StromNEV 2005 предвижда, че антицикличните потребители и потребителите на базова електроенергия плащат индивидуални такси, изчислявани по изработената от BNetzA „методика на физическия път“. Тази методика отчита дължащите се на тези потребители мрежови разходи, с минимална такса, равна на 20 % от обявените общи такси (наричана по-нататък „минималната такса“). Последната гарантира заплащане за използването на мрежата, към която са присъединени тези потребители, в случай че изчислените по методиката на физическия път индивидуални такси са по-ниски от минималната такса или дори близки до нула.

Относно спорните мерки

15

Съгласно член 19, параграф 2, второ и трето изречение от Наредба StromNEV 2005, изменена с EnWG 2011 (наричана по-нататък „Наредба StromNEV 2011“), считано от 1 януари 2011 г., датата, от която тази разпоредба се прилага с обратна сила, индивидуалните такси за потребителите на базова електроенергия са премахнати и заменени с пълно освобождаване от мрежови такси (наричано по-нататък „спорното освобождаване“), предоставено с разрешение на компетентния регулаторен орган, а именно BNetzA или регулаторния орган на съответната провинция. Разходите за въпросното освобождаване са в тежест на операторите на преносни или разпределителни мрежи според нивото на мрежата, към което са присъединени получателите.

16

Съгласно член 19, параграф 2, шесто и седмо изречение от Наредба StromNEV 2011 операторите на преносни мрежи са длъжни да компенсират операторите на разпределителни мрежи за загубата на приходи, произтичаща от спорното освобождаване, и да приспаднат помежду си възникналите поради това освобождаване разходи в съответствие с член 9 от Kraft-Wärme-Kopplungsgesetz (Закон за когенерация на топлинна и електрическа енергия) от 19 март 2002 г. (BGBl. 2002 I, стр. 1092), така че всеки да носи една и съща финансова тежест, пропорционална на количеството електроенергия, която доставя на присъединените към неговата мрежа крайни потребители.

17

От 2012 г. с решение на BNetzA от 14 декември 2011 г. (BK8‑11‑024) (наричано по-нататък „решение BNetzA от 2011 г.“) се въвежда механизъм за финансиране. Съгласно този механизъм операторите на разпределителни мрежи събират от крайните потребители или от доставчиците на електроенергия допълнителна такса (наричана по-нататък „спорната допълнителна такса“), която като сума бива прехвърляна на операторите на преносни системи, за да се компенсира загубата на приходи, предизвикана от спорното освобождаване.

18

Размерът на спорната допълнителна такса се изчислява предварително всяка година от операторите на преносни мрежи по определена от BNetzA методика. Размерът за 2012 г., първата година на функциониране на механизма, е определен пряко от BNetzA.

19

Тези разпоредби не се прилагат по отношение на свързаните със спорното освобождаване разходи за 2011 г. и следователно всеки оператор на преносна и разпределителна мрежа е трябвало да понесе загубите, свързани с освобождаването за тази година.

Относно системата на мрежови такси след спорните мерки

20

По време на административното производство, приключило със спорното решение, спорното освобождаване най-напред е обявено за нищожно със съдебни решения на Oberlandesgericht Düsseldorf (Висш областен съд Дюселдорф, Германия) от 8 май 2013 г. и на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) от 6 октомври 2015 г. Впоследствие, считано от 1 януари 2014 г., това освобождаване е премахнато с Наредба StromNEV 2005, изменена с Verordnung zur Änderung von Verordnungen auf dem Gebiet des Energiewirtschaftsrechts (Наредба за изменение на някои наредби в областта на енергетиката) от 14 август 2013 г. (BGBl. 2013 I, стр. 3250) (наричана по-нататък „Наредба StromNEV 2013“). С Наредба StromNEV 2013 за в бъдеще се въвеждат отново индивидуалните такси, изчислявани по методиката на физическия път, като вместо минималната такса се прилагат фиксирани такси от 10 %, 15 % и 20 % от общите такси в зависимост от потреблението на електроенергия (съответно 7000, 7500 и 8000 часа годишно използване на мрежата) (наричани по-нататък „фиксираните такси“).

21

С Наредба StromNEV 2013 се въвежда преходен режим, който е в сила от 22 август 2013 г. и се прилага с обратно действие спрямо потребителите на базова електроенергия, които все още не са получили спорното освобождаване за 2012 г. и 2013 г. (наричан по-нататък „преходният режим“). Вместо индивидуалните такси, изчислявани по методиката на физическия път и минималната такса, този режим предвижда единствено прилагането на фиксирани такси спрямо тези потребители.

Административното производство и спорното решение

22

Вследствие на редица жалби Комисията публикува на 4 май 2013 г. решението си да започне процедурата по член 108, параграф 2 ДФЕС относно схемата за помощи, основана на спорните мерки (ОВ C 128, 2013 г., стр. 43).

23

След приключване на процедурата, в хода на която Федерална република Германия и други заинтересованите страни представят становища, на 28 май 2018 г. Комисията приема спорното решение.

24

С това решение Комисията констатира, че от 1 януари 2012 г. до 31 декември 2013 г. Федерална република Германия неправомерно е предоставила държавна помощ под формата на спорното освобождаване.

25

По-конкретно Комисията заключава, че размерът на държавната помощ съответства на мрежовите разходи, причинени през 2012 г. и 2013 г. от обхванатите от освобождаването потребители на базова електроенергия, или когато тези разходи са били по-ниски от минималната такса — на последната.

26

Освен това Комисията отбелязва, че въпросната помощ е несъвместима с вътрешния пазар, тъй като не попада сред изключенията по член 107, параграфи 2 и 3 ДФЕС, а и не може да се счита за съвместима с вътрешния пазар поради друга причина.

27

Затова Комисията приема следното:

–

спорното освобождаване представлява държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, доколкото потребителите на базова електроенергия са били освободени от плащането на мрежови такси, съответстващи на причинените от тях мрежови разходи, или когато тези мрежови разходи са възлизали на по-малко от минималната такса — от плащането на тази минимална такса,

–

въпросната помощ е приведена в действие от Федерална република Германия в нарушение на член 108, параграф 3 ДФЕС и е несъвместима с вътрешния пазар,

–

индивидуалната помощ, предоставена по въпросната схема, не представлява държавна помощ, ако към момента на предоставянето ѝ е отговаряла на условията, предвидени в регламент относно помощта „de minimis“, приет съгласно член 2 от Регламент (ЕО) № 994/98 на Съвета от 7 май 1998 година по прилагането на членове [107] и [108 ДФЕС] към някои категории хоризонтална държавна помощ (ОВ L 142, 1998 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 31),

–

Федерална република Германия трябва, от една страна, да възстанови от получателите предоставената по въпросната схема за помощи несъвместима с вътрешния пазар помощ, заедно с лихвите, и от друга страна, да отмени всички дължими плащания по тази схема, считано от датата на приемане на спорното решение.

Жалбата пред Общия съд и обжалваното съдебно решение

28

С жалба, подадена в секретариата на Общия съд на 20 декември 2018 г., Covestro иска отмяна на спорното решение.

29

С решение на председателя на шести състав на Общия съд от 4 юни 2019 г. Федерална република Германия е допусната да встъпи в подкрепа на исканията на Covestro, в съответствие с молбата си.

30

В подкрепа на жалбата си Covestro посочва четири основания за отмяна. Първото основание за отмяна, което това дружество оттегля в съдебното заседание, е прекомерната продължителност на официалната процедура по разследване. Второто основание за отмяна е липсата на държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС. Третото основание за отмяна е съвместимостта на твърдяната помощ с вътрешния пазар съгласно, от една страна, член 107, параграф 3, буква б) ДФЕС, и от друга страна, член 107, параграф 3, буква в) ДФЕС. Четвъртото основание за отмяна е незаконосъобразността на разпореждането за възстановяване, тъй като същото било прието в нарушение, от една страна, на принципа на недискриминация, и от друга страна, на принципа на защита на оправданите правни очаквания.

31

С обжалваното съдебно решение Общият съд обявява жалбата за допустима, след това констатира, че не следва да се произнася по първото основание за отмяна след оттеглянето му от Covestro, и накрая, приема, че второто, третото и четвъртото основание за отмяна не са налице, и съответно отхвърля жалбата за отмяна в нейната цялост.

Производството пред Съда и исканията на страните

32

С жалбата си по дело C‑790/21 P Covestro иска от Съда:

–

да отмени обжалваното съдебно решение, както и спорното решение за 2012 г. и 2013 г. изцяло или, при условията на евентуалност, в частта, в която същото се отнася до него,

–

при условията на евентуалност, да отмени обжалваното съдебно решение и да върне делото на Общия съд, и

–

да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

33

Федерална република Германия иска от Съда да уважи жалбата по дело C‑790/21 P и да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

34

Комисията иска от Съда да отхвърли жалбата по дело C‑790/21 P и да осъди Covestro да заплати съдебните разноски.

35

С жалбата си по дело C‑791/21 P Федерална република Германия иска от Съда:

–

да отмени обжалваното съдебно решение в частта, в която жалбата ѝ за отмяна е отхвърлена като неоснователна,

–

да отмени спорното решение и

–

да осъди Комисията да заплати съдебните разноски, направени в производствата пред Общия съд и пред Съда.

36

Covestro иска от Съда да уважи жалбата по дело C‑791/21 P и да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

37

Комисията иска от Съда да отхвърли жалбата по дело C‑791/21 P и да осъди Федерална република Германия да заплати съдебните разноски.

38

С насрещните си жалби по дела C‑790/21 P и C‑791/21 P Комисията иска от Съда:

–

да отмени обжалваното съдебно решение,

–

да обяви за недопустима жалбата за отмяна,

–

по дело C‑790/21 P да осъди Covestro да заплати съдебните разноски, направени в производствата пред Съда и пред Общия съд, и

–

по дело C‑791/21 P да осъди, от една страна, Федерална република Германия да заплати съдебните разноски, направени в производството пред Съда, и от друга страна, Covestro да заплати съдебните разноски, направени в производството пред Общия съд.

39

Covestro и Федерална република Германия искат насрещните жалби да бъдат отхвърлени и Комисията да бъде осъдена да заплати съдебните разноски.

40

С решение на председателя на Съда от 18 април 2023 г. дела C‑790/21 P и C‑791/21 P са съединени за целите на устното производство и на съдебното решение.

По искането за възобновяване на устната фаза на производството по дело C‑790/21 P

41

С молба, подадена в секретариата на 1 февруари 2024 г., Covestro иска да бъде разпоредено възобновяване на устната фаза на производството на основание член 83 от Процедурния правилник на Съда.

42

В подкрепа на тази молба Covestro твърди, на първо място, че решаващ негов довод за това, че в случая липсва задължително плащане, не е взет надлежно предвид в заключението на генералния адвокат.

43

На второ място, Covestro смята, че точка 61 от решение на Общия съд от 24 януари 2024 г., Германия/Комисия (T‑409/21, EU:T:2024:34), в която този съд е постановил, че „мрежовите оператори не са длъжни по силата на закона да изискват таксата [предмет на делото, по което е постановено това решение] от своите клиенти, така че тази такса не може да се квалифицира като задължителна такава“, е нов и решаващ факт за целите на настоящото производство.

44

В това отношение съгласно член 83 от своя процедурен правилник във всеки един момент, след изслушване на генералния адвокат, Съдът може да постанови възобновяване на устната фаза на производството, по-специално когато счита, че делото не е напълно изяснено, когато след закриване на тази фаза някоя от страните посочи нов факт от решаващо значение за решението на Съда или когато делото трябва да се реши въз основа на довод, който все още не е бил обсъден между страните.

45

На първо място, що се отнася до твърдението, че генералният адвокат не е взел предвид решаващ довод, следва да се припомни, че Статутът на Съда на Европейския съюз и Процедурният правилник на Съда не предвиждат възможност страните да представят становища в отговор на заключението на генералния адвокат. Съгласно член 252, втора алинея ДФЕС генералният адвокат представя публично, при пълна безпристрастност и независимост, мотивирани заключения по делата, за които се изисква неговото произнасяне. Съдът не е обвързан нито от това заключение, нито от изложените от генералния адвокат мотиви към него. Поради това несъгласието на някоя от страните със заключението на генералния адвокат, каквито и да са разгледаните в него въпроси, само по себе си не е основание за възобновяване на устната фаза на производството (вж. в този смисъл решения от 13 юли 2023 г., Grupa Azoty и др./Комисия, C‑73/22 P и C‑77/22 P, EU:C:2023:570, т. 25 и цитираната съдебна практика, и от 8 февруари 2024 г., Pilatus Bank/ЕЦБ, C‑256/22 P, EU:C:2024:125, т. 29 и 30 и цитираната съдебна практика).

46

На второ място, що се отнася до позоваването на решение на Общия съд от 24 януари 2024 г., Германия/Комисия (T‑409/21, EU:T:2024:34), следва да се отбележи, че решенията, постановени от Общия съд, не обвързват Съда (вж. в този смисъл решение от 4 декември 2019 г., Polskie Górnictwo Naftowe i Gazownictwo/Комисия, C‑342/18 P, EU:C:2019:1043, т. 60).

47

При тези обстоятелства, след като изслуша генералния адвокат, Съдът преценява, че не следва да разпореди възобновяване на устната фаза на производството.

По насрещните жалби

48

С подадените насрещни жалби Комисията оспорва допустимостта на първоинстанционната жалба, като този въпрос е предварителен спрямо въпросите по същество, повдигнати в главните жалби. Затова първо трябва да бъдат разгледани насрещните жалби (вж. в този смисъл решение от 3 декември 2020 г., Changmao Biochemical Engineering/Distillerie Bonollo и др., C‑461/18 P, EU:C:2020:979, т. 43).

49

В подкрепа на насрещните си жалби Комисията посочва три основания.

По първото основание

Доводи на страните

50

По първото основание, което посочва в подкрепа на насрещните си жалби, Комисията твърди, че в точки 37—44 от обжалваното съдебно решение Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е възприел разширително тълкуване на понятието „публикуване“ по смисъла на член 263, шеста алинея ДФЕС. Така Общият съд неправилно приел, че всяко публикуване в Официален вестник отговаря на това понятие, независимо дали обуславя влизането в сила на съответния акт съгласно член 297 ДФЕС и дали се предвижда в самия Договор.

51

На първо място, тълкуването на Общия съд било в противоречие с практиката на Съда, установена с решение от 17 май 2017 г., Португалия/Комисия (C‑339/16 P, EU:C:2017:384, т. 34—40), и с определения от 31 януари 2019 г., Iordăchescu/Парламент и др. (C‑426/18 P, EU:C:2019:89, т. 22), и от 5 септември 2019 г., Fryč/Комисия (C‑230/19 P, EU:C:2019:685, т. 15). С тази съдебна практика Съдът установил паралел между член 263, шеста алинея ДФЕС и член 297 ДФЕС, в смисъл че публикуването на съответния акт е началният момент на срока за обжалване само ако обуславя влизането в сила на този акт и се предвижда в самия Договор.

52

Този подход се потвърждавал при граматическо, контекстуално и телеологично тълкуване на член 263, шеста алинея ДФЕС.

53

Що се отнася, от една страна, до текста на тази разпоредба, Комисията изтъква, че на всички езици, с изключение на немски език, понятията „публикуване“ и „съобщаване/нотифициране“ се съдържат както в член 263, шеста алинея ДФЕС, така и в член 297 ДФЕС, което доказва наличието на паралел между тези две разпоредби.

54

Що се отнася, от друга страна, до духа и целта на член 263, шеста алинея ДФЕС, определените в тази разпоредба срокове за обжалване допринасяли за постигането на целта за правна сигурност. Ако желае да обжалва даден акт, съответният правен субект по принцип следвало да направи това в срок от два месеца от датата, на която му е станало известно окончателното съдържание на този акт. За актовете с общо приложение обаче, които не посочват адресат, тази дата била датата на публикуването в Официален вестник. За актовете, които посочват адресат, тази дата била датата на съобщаването им на този адресат. Само по изключение и при условията на евентуалност, когато става въпрос за акт, който не се публикува или съобщава, узнаването би могло да е събитието, от което започва да тече срокът за обжалване. Така паралелът между член 263, шеста алинея ДФЕС и член 297 ДФЕС гарантирал, че последващото публикуване на акт в Официален вестник с информационна цел не води до удължаване на сроковете за обжалване и следователно до правна несигурност.

55

На второ място, публикуването в Официален вестник на решение на Комисията за приключване на официална процедура по разследване не можело да се приравни на „публикуване“ по смисъла на член 297, параграф 2, втора алинея ДФЕС. Съответно то не било началният момент на срока за обжалване.

56

От една страна, такова решение е адресирано до съответната държава членка и се съобщава само на нея. В съответствие с член 297, параграф 2, трета алинея ДФЕС то би влязло в сила от момента на нотифицирането му, а не на публикуването му в Официален вестник, тъй като последното е само с цел информиране на обществеността, включително получателите на помощта, от които съответната държава членка би трябвало да се възстанови тази помощ още дори преди публикуването на решението. От друга страна, въпросното решение не било публикувано на основание на Договора за функционирането на ЕС, а на основание на член 32 от Регламент 2015/1589, тълкуван в светлината на съображение 39 от същия. При това положение, за да се определи началният момент на срока за обжалване, в който предприятието получател може да оспори решението за приключване на официалната процедура по разследване, следва да се има предвид датата, на която въпросното предприятие действително е узнало за това решение. Когато липсва доказуема по-ранна дата на узнаване, за дата на действителното узнаване се приема по силата на правна фикция датата на публикуването на акта в Официален вестник.

57

На трето място, Комисията изтъква редица доводи, които според нея подкрепят тълкуването ѝ на член 263, шеста алинея ДФЕС.

58

Първо, основавайки се на систематиката на тази разпоредба, тя поддържа, че публикуването и съобщаването на даден акт са равнопоставени и че узнаването е субсидиарно спрямо първите две. Това отношение на субсидиарност било нарушено с направеното от Общия съд тълкуване, тъй като, ако публикуването по член 32 от Регламент 2015/1589 е равнозначно на публикуване по член 297, параграф 1 ДФЕС, срокът за обжалване трябвало да започне да тече, включително по отношение на съответната държава членка и въпреки съобщаването, от датата на това публикуване.

59

Второ, Комисията е на мнение, че възприетото от Общия съд тълкуване създава между предприятията, от които се възстановява дадена помощ, и техните конкурентни предприятия, които не са получили помощ, неравенство в процесуалните възможности. Докато на практика първите получавали копие от решението от съответната държава членка, вторите трябвало да изчакат публикуването на решението в Официален вестник в съответствие с член 32 от Регламент 2015/1589, така че действителните срокове за обжалване за тези предприятия били различни. Това тълкуване създавало и неравенство между Комисията и предприятията, които трябва да възстановят помощта. Всъщност Комисията разполагала с двумесечен срок, за да отговори на жалбата на предприятие получател, докато тези предприятия разполагали, поради въпросното тълкуване, с по-дълъг срок, за да подготвят жалбата си.

60

Трето, Общият съд се основал на неправилен прочит на решение от 10 март 1998 г., Германия/Съвет (C‑122/95, EU:C:1998:94). Всъщност за разлика от спорното решение това, предмет на делото, по което е постановено цитираното съдебно решение, не посочвало никакъв адресат.

61

Четвърто, постановеното от Общия съд в точка 39 от обжалваното съдебно решение, а именно че субективно Covestro е можело да очаква публикуването на спорното решение в Официален вестник, било в разрез с обстоятелството, че спазването на сроковете за обжалване е абсолютна процесуална предпоставка.

62

От своя страна Федерална република Германия изтъква, че твърденията по първото основание не са основателни. Covestro смята, че твърденията по това основание, които Комисията подкрепила с доводи, изведени от съдебна практика, която тя не посочила пред Общия съд, са недопустими, а останалите твърдения на Комисията по това основание — неоснователни.

Съображения на Съда

–

По допустимостта на твърденията по първото основание

63

От постоянната съдебна практика следва, че Съдът, чиито правомощия при обжалването на съдебни актове на Общия съд са ограничени, действително не може да бъде сезиран със спор с по-широк обхват от този, който е бил разгледан от Общия съд (решение от 1 юни 1994 г., Комисия/Brazzelli Lualdi и др., C‑136/92 P, EU:C:1994:211, т. 59), но същевременно е допустимо жалбоподателят да обжалва пред Съда решението на Общия съд на основания, произтичащи от самото обжалвано съдебно решение и насочени към оспорване на неговата правилност (решения от 29 ноември 2007 г., Stadtwerke Schwäbisch Hall и др./Комисия, C‑176/06 P, EU:C:2007:730, т. 17, и от 26 февруари 2020 г., ЕСВД/Alba Aguilera и др., C‑427/18 P, EU:C:2020:109, т. 54).

64

С първото основание на насрещните си жалби Комисията оспорва преценката на Общия съд относно възражението за недопустимост, което е повдигнала пред него поради просрочие на подадената от Covestro първоинстанционна жалба. Позовавайки се в това отношение на предходни съдебна практика, която не е посочила пред Общия съд, Комисията просто допълва доводите си и това ѝ действие съответно трябва се приеме за допустимо (вж. по аналогия решения от 19 май 1983 г., Verros/Парламент, 306/81, EU:C:1983:143, т. 9, от 26 април 2007 г., Alcon/СХВП, C‑412/05 P, EU:C:2007:252, т. 40, и от 5 март 2024 г., Kočner/Европол, C‑755/21 P, EU:C:2024:202, т. 41).

65

От това следва, че противно на поддържаното от Covestro, всички твърдения по това основание са допустими.

–

По основателността на твърденията по първото основание

66

С първото основание, което е изтъкнала в подкрепа на насрещните си жалби, Комисията оспорва основателността на изводите на Общия съд в точки 37—44 от обжалваното съдебно решение. Според нея, противно на постановеното от Общия съд в тези точки, за Covestro срокът за подаване на жалба за отмяна на спорното решение тече не от датата на публикуването на същото в Официален вестник, а от датата, на която това дружество действителното е узнало за него.

67

В това отношение следва да се констатира, че в точки 37—44 от обжалваното съдебно решение Общият съд е отхвърлил възражението за недопустимост, което Комисията повдига, тъй като смята за просрочена подадената от Covestro жалба за отмяна на спорното решение.

68

Видно от цялостния прочит на точки 37—39 от това решение, Общият съд е преценил, че срокът за обжалване в случая тече от датата на публикуването на спорното решение в Официален вестник, а именно 16 януари 2019 г., и че този срок е спазен.

69

В подкрепа на тази преценка Общият съд е припомнил в точка 38 от обжалваното съдебно решение, че като критерий за началния момент на срока за обжалване датата на узнаването за акта има субсидиарен характер спрямо датата на публикуването или на съобщаването му. Той е подчертал, че публикуването на спорното решение не е било предпоставка за влизането му в сила, но същевременно е отбелязал в точка 39 от обжалваното съдебно решение, че спорното решение е трябвало да бъде публикувано в Официален вестник в съответствие с член 32, параграф 3 от Регламент 2015/1589, така че Covestro е имал основание да очаква, че спорното решение ще бъде публикувано.

70

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 263, шеста алинея ДФЕС „[и]сковете, предвидени в настоящия член, трябва да бъдат заведени в срок от два месеца, считано, в зависимост от случая, от публикуването на акта, от неговото съобщаване на ищеца, или, при липса на уведомяване, от деня, в който той е узнал за него“.

71

От текста на тази разпоредба, и по-специално от изразите „в зависимост от случая“ и „при липса на уведомяване“, ясно личи, че началният момент на срока за обжалване се определя според конкретното положение и че между трите критерия за началото на този срок има йерархия.

72

Така срокът за подаване на жалба за отмяна започва да тече от публикуването на акта или от съобщаването му на жалбоподателя. В систематиката на тази разпоредба тези два главни критерия са равнопоставени, в смисъл че нито един от тях не е субсидиарен спрямо другия (вж. в този смисъл решение от 17 май 2017 г., Португалия/Комисия, C‑339/16 P, EU:C:2017:384, т. 38).

73

За сметка на това, както правилно е отбелязал Общият съд в точка 38 от обжалваното съдебно решение, като критерий за началния момент на срока за обжалване датата на узнаването за акта има субсидиарен характер спрямо датата на публикуването или на съобщаването му (вж. в този смисъл решение от 10 март 1998 г., Германия/Съвет, C‑122/95, EU:C:1998:94, т. 35), което впрочем понастоящем не се оспорва.

74

В случая спорното решение, с което се приключва официална процедура по разследване на държавна помощ, посочва като адресат съответната държава членка, а именно Федерална република Германия, и тя е била нотифицирана в съответствие с член 297, параграф 2, трета алинея ДФЕС. Съответно това решение е публикувано в Официален вестник в приложение на член 32, параграф 3 от Регламент 2015/1589.

75

В подобна хипотеза от практиката на Съда следва, че за адресата, на който се съобщава въпросният акт, а именно съответната държава членка, срокът за подаване на жалба за отмяна тече от датата на съобщаването на акта, и то дори когато същият е и публикуван в Официален вестник (вж. в този смисъл решение от 17 май 2017 г., Португалия/Комисия, C‑339/16 P, EU:C:2017:384, т. 37).

76

За сметка на това от граматическото, телеологичното и контекстуалното тълкуване на член 263, шеста алинея ДФЕС във връзка с практиката на Съда следва, че за другите заинтересовани страни като Covestro срокът за подаване на жалба за отмяна тече от публикуването на акта в Официален вестник, включително когато основанието за публикуването му не е член 297, параграф 2, втора алинея ДФЕС, а разпоредба от вторичното право като член 32, параграф 3 от Регламент 2015/1589.

77

Всъщност, първо, следва да се отбележи, че текстът на член 263, шеста алинея ДФЕС говори за „публикуване“ на актовете по принцип (вж. в този смисъл решение от 26 септември 2013 г., PPG и SNF/ECHA, C‑625/11 P, EU:C:2013:594, т. 31). Този текст съответно не обвързва това понятие с никакво особено условие, по-специално що се отнася до правното основание на задължението за публикуване.

78

В това отношение е вярно, както твърди Комисията, че Съдът по-специално е постановил, че понятието „публикуване“ по смисъла на член 263, шеста алинея ДФЕС се отнася до публикуване в Официален вестник, което е условие за влизането в сила на акта и е предвидено в Договора за функционирането на ЕС (вж. в този смисъл решение от 17 май 2017 г., Португалия/Комисия, C‑339/16 P, EU:C:2017:384, т. 36, и определения от 31 януари 2019 г., Iordăchescu/Парламент и др., C‑426/18 P, EU:C:2019:89, т. 22, и от 5 септември 2019 г., Fryč/Комисия, C‑230/19 P, EU:C:2019:685, т. 15).

79

От това обаче не може — противно на застъпваното от Комисията гледище — да се заключи, че понятието „публикуване“ по смисъла на член 263, шеста алинея ДФЕС се ограничава само до тази хипотеза.

80

Всъщност цитираните в точка 78 от настоящото решение съдебни актове не могат да се тълкуват изолирано, а се вписват в практиката на Съда, в която понятието „публикуване“ по смисъла на член 263, шеста алинея ДФЕС се тълкува широко. Съответно в обхвата на това понятие, освен посочената в точка 78 хипотеза, попада и хипотезата, при която обжалваният акт се публикува в Официален вестник не поради наложено с Договора задължение, а поради постоянна практика на институциите на Европейския съюз (вж. в този смисъл решение от 10 март 1998 г., Германия/Съвет, C‑122/95, EU:C:1998:94, т. 36 и 39) или разпоредба от вторичното право като член 32, параграф 3 от Регламент 2015/1589 (вж. в този смисъл определение от 25 ноември 2008 г., S.A.BA.R./Комисия, C‑501/07 P, EU:C:2008:652, т. 23), и дори хипотезата на публикуване на акта на уебсайта на институция, орган, служба или агенция на Съюза, когато това е предвидено във вторичното право (вж. в този смисъл решение от 26 септември 2013 г., PPG и SNF/ECHA, C‑625/11 P, EU:C:2013:594, т. 30—32).

81

Второ, що се отнася до целите на член 263, шеста алинея ДФЕС, важно е да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика спазването на сроковете за обжалване по тази разпоредба е абсолютна процесуална предпоставка и прилагането им не зависи от преценката на страните и на съда. Те са въведени, за да се гарантира правната сигурност, като не се допусне неограничена във времето възможност за оспорване на пораждащи правни последици актове на Съюза, а също и за да се предотврати всяка дискриминация или произволно третиране при правораздаването (вж. в този смисъл решения от 12 декември 1967 г., Muller-Collignon/Комисия, 4/67, EU:C:1967:51, стр. 479, и от 23 януари 1997 г., Coen, C‑246/95, EU:C:1997:33, т. 21, и определения от 16 ноември 2010 г., Internationale Fruchtimport Gesellschaft Weichert/Комисия, C‑73/10 P, EU:C:2010:684, т. 52, и от 31 януари 2019 г., Iordăchescu/Парламент и др., C‑426/18 P, EU:C:2019:89, т. 21).

82

От една страна обаче, що се отнася до решение като спорното, с което се приключва официална процедура по разследване на държавна помощ, е ясно, че за разлика от датата на узнаване, датата на публикуване на акта в Официален вестник може, в интерес на правната сигурност, да се установи по обективен и сигурен начин по отношение на всички заинтересовани страни, на които този акт не е бил съобщен. В това отношение е без значение, че последните са могли да узнаят за него преди публикуването му.

83

Това впрочем обяснява защо в систематиката на член 263, шеста алинея ДФЕС и в интерес на правната сигурност датата на публикуване има предимство пред датата на узнаването, която, както бе припомнено в точка 73 от настоящото решение, е субсидиарен критерий за началния момент на срока за обжалване. Съответно не може да се възприеме подходът на Комисията, която всъщност предлага да се обърне съотношението между тези два критерия по член 263, шеста алинея ДФЕС.

84

От друга страна, противно на твърденията на Комисията, възприетото в точки 76 и 80 от настоящото решение тълкуване също би могло да предотврати всяка дискриминация или произволно третиране при правораздаването и по този начин да осигури за получателите на държавната помощ и конкурентните предприятия равни процесуални възможности. Всъщност за всички тези заинтересовани страни срокът за обжалване започва да тече от една и съща дата, а именно от датата на публикуването на решението в Официален вестник. Освен това, доколкото е издала това решение и отговаря за публикуването му в Официален вестник, Комисията няма как да твърди съществуващо в неин ущърб неравенство на процесуалните възможности.

85

Трето, що се отнася до контекста, структурата на Договорите също не е в подкрепа на стриктния паралел, предложен от Комисията, между понятията „публикуване“, използвани съответно в член 263, шеста алинея и член 297, параграф 2, втора алинея ДФЕС. Всъщност в това отношение е достатъчно да се отбележи, че макар да се намират в част шеста, дял I от Договора за функционирането на ЕС, тези две разпоредби нямат един и същи предмет. Докато първата се съдържа в глава 1, посветена на институциите, и по-специално в раздел 5 от нея, отнасящ се до Съда на Европейския съюз, втората се съдържа в глава 2, посветена на правните актове на Съюза и процедурите за тяхното приемане.

86

С оглед на всички тези съображения следва да се заключи, че в точки 37—44 от обжалваното съдебно решение Общият съд правилно е приел, че за Covestro срокът за обжалване е започнал да тече от датата на публикуването на спорното решение в Официален вестник.

87

Следователно твърденията по първото основание, изтъкнато в подкрепа на насрещните жалби, трябва да се отхвърлят като неоснователни.

По второто основание

Доводи на страните

88

По второто основание, което е изтъкнала в подкрепа на насрещните си жалби, Комисията твърди, че Общият съд е допуснал две грешки при прилагане на правото, съответно в точки 37 и 42 от обжалваното съдебно решение.

89

На първо място, точка 37 от това решение съдържала явно изопачаване на жалбата. Комисията твърди, че противно на констатираното от Общия съд в тази точка, жалбата не е била подадена в срок от два месеца и десет дни след публикуването на 16 януари 2019 г. на спорното решение в Официален вестник, а на 20 декември 2018 г., тоест около един месец преди публикуването му.

90

На второ място, Общият съд изопачил фактите и доказателствата, приемайки в точка 42 от обжалваното съдебно решение, че „не е доказано, че в настоящия случай [Covestro] е разполагал[о] с „надлежна информация“ за [спорното] решение“ преди публикуването му. Всъщност с оглед на посоченото от Комисията пред Общия съд било очевидно, че Covestro е знаело за съществуването на спорното решение преди публикуването му в Официален вестник, и то най-късно на 20 септември 2018 г.

91

От своя страна Федерална република Германия изтъква, че твърденията по второто основание не са основателни. Covestro смята, че твърденията по това основание са недопустими и във всички случаи неоснователни.

Съображения на Съда

92

На първо място, що се отнася до твърдяната грешка при прилагане на правото, опорочаваща точка 37 от обжалваното съдебно решение, следва да се отбележи, че в тази точка Общият съд е констатирал, че „жалбата [на Covestro] е подадена при спазване на срока от два месеца и десет дни, считано от датата на публикуване на [спорното] решение в Официален вестник, а именно 16 януари 2019 г.“.

93

Следва да се отбележи, по примера на Комисията, че тази жалба наистина е подадена на 20 декември 2018 г., с други думи, дори преди публикуването на спорното решение в Официален вестник. Това обстоятелство обаче няма никакво значение за допустимостта на тази жалба, и по-специално за спазването на срока за обжалване.

94

Всъщност, видно от съдебната практика, обстоятелството, че съгласно член 263, шеста алинея ДФЕС срокът за обжалване на акт като спорното решение започва да тече едва от публикуването му, не означава, че жалбоподателят не може да обжалва акт на Съюза преди публикуването му (вж. в този смисъл решение от 26 септември 2013 г., PPG и SNF/ECHA, C‑626/11 P, EU:C:2013:595, т. 34—38).

95

При това положение доводът за наличие на грешка при прилагане на правото, опорочаваща точка 37 от обжалваното съдебно решение, трябва да се отхвърли като неоснователен.

96

На второ място, що се отнася до твърдяната грешка при прилагане на правото, опорочаваща точка 42 от обжалваното съдебно решение, следва да се посочи, че в тази точка Общият съд по-специално е отбелязал, че „така или иначе не е доказано, че в настоящия случай, [Covestro] е разполагал[о] с „надлежна информация“ за [спорното] решение“.

97

В това отношение изразът „така или иначе“ сочи, че този мотив е изложен за изчерпателност в обжалваното съдебно решение. Съгласно постоянната съдебна практика обаче доводите, насочени срещу мотиви от решение на Общия съд, които са изложени за изчерпателност, не могат да доведат до неговата отмяна и следователно са негодни (решение 21 декември 2023 г., United Parcel Service/Комисия, C‑297/22 P, EU:C:2023:1027, т. 55 и цитираната съдебна практика).

98

При това положение доводът за наличие на грешка при прилагане на правото, опорочаваща точка 42 от обжалваното съдебно решение, трябва да се отхвърли като неотносим.

99

От гореизложеното следва, че твърденията по второто основание, изтъкнато в подкрепа на насрещните жалби, трябва да се отхвърлят изцяло, без да е необходимо произнасяне по тяхната допустимост.

По третото основание

100

По третото основание, което е изтъкнала при условията на евентуалност в подкрепа на насрещните си жалби, Комисията твърди, че Общият съд е нарушил член 89, параграф 1 от своя процедурен правилник, тъй като не е поискал от Covestro да представи документи, от които да е видно точно в кой момент е узнало съдържанието на спорното решение.

101

В това отношение е достатъчно да се констатира, че въпросното основание почива на схващането, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, приемайки за начален момент на срока за подаване на жалба за отмяна не датата, на която Covestro е узнало за спорното решение, а тази, на която същото е било публикувано в Официален вестник. Това схващане обаче е погрешно, видно от изводите по първото основание, изтъкнато в подкрепа на насрещните жалби.

102

Следователно третото основание, изтъкнато в подкрепа на насрещните жалби, не е налице, поради което тези насрещни жалби трябва да бъдат отхвърлени изцяло.

По главните жалби

103

В подкрепа на жалбата си по дело C‑790/21 P Covestro изтъква формално четири основания. То обаче общо излага двете посочени от него като първо и второ основание, без да прави някакво разграничение между тях. Ето защо следва да се приеме, че Covestro изтъква по същество три основания. Първото основание, което е разделено на четири части, е нарушение на правото на изслушване и неизпълнение на задължението за мотивиране. Второто основание, което може да се раздели на две части, е нарушение на член 107, параграф 1 ДФЕС. Третото основание е нарушение на принципа на недискриминация.

104

В подкрепа на жалбата си по дело C‑791/21 P Федерална република Германия, подкрепена от Covestro, изтъква едно-единствено основание, а именно нарушение на член 107, параграф 1 ДФЕС. Това основание по същество се припокрива с втората част на второто основание, което Covestro, подкрепено от Федерална република Германия, изтъква в подкрепа на жалбата си по дело C‑790/21 P.

По първото основание по дело C‑790/21 P

Доводи на страните

105

По първото основание в подкрепа на жалбата си пред Съда Covestro твърди, че Общият съд е нарушил правото му на изслушване, задължението за мотивиране на обжалваното съдебно решение, член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и член 6, параграф 1, първо изречение от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г.

106

Това основание е разделено на четири части.

107

По първата част Covestro твърди, че Общият съд не е изпълнил задължението си за мотивиране и е нарушил правото му на изслушване, тъй като в точка 8 от обжалваното съдебно решение очевидно неправилно е приел, че приложимата за антицикличните потребители мрежова такса се изчислява по методиката на физическия път. Противно на приетото от Общия съд в тази точка и както Covestro подчертало в първоинстанционното производство, Наредба StromNEV 2005 в нито един момент не предвиждала таксата за антицикличните потребители да се изчислява по методиката на физическия път. Ако беше взел предвид този довод на Covestro, при определянето на релевантната правна уредба Общият съд нямаше да се основе единствено на индивидуалната мрежова такса, предвидена в член 19, параграф 2, първо изречение от Наредба StromNEV 2005.

108

По втората част Covestro твърди, че в точки 12, 94, 103, 129, 135 и 146 от обжалваното съдебно решение Общият съд не е взел предвид доводите му във връзка с определянето на размера на спорната допълнителна такса. Изхождайки неправилно от постановката, че този размер е изчислен и определен за 2012 г. с решение BNetzA от 2011 г., в точка 134 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно заключил, че е налице държавен контрол върху тази допълнителна такса. Според Covestro обаче именно мрежовите оператори разполагат със свобода на действие при изчисляването и определянето на посочената допълнителна такса, която следователно не подлежи на никакъв държавен контрол или държавна регулация.

109

По третата част Covestro твърди, че в точки 130 и 143 от обжалваното съдебно решение Общият съд не е взел предвид доводите му относно липсата на възстановяване на всички загуби на приходи и на всички разходи, свързани със спорното освобождаване. Така Общият съд нарушил задължението си за мотивиране, както и правото на Covestro да бъде изслушано. Ако бил взел предвид тези доводи, Общият съд щял да заключи, че спорната допълнителна такса не е вид налог.

110

По четвъртата част Covestro твърди, че в точки 107 и 125 от обжалваното съдебно решение Общият съд не е взел предвид доводите му относно нищожността на решение BNetzA от 2011 г. Общият съд се основал на неправилно тълкуване на националното право, приемайки, че това решение действително е било прилагано и че е било годно да поражда последици, докато не е било отменено или не е била констатирана незаконосъобразността му. Всъщност според Covestro, тъй като е било отменено с обратно действие, считано от 1 януари 2012 г., въпросното решение е било нищожно от самото начало.

111

Според Комисията твърденията по първото основание са отчасти неоснователни и отчасти неотносими.

Съображения на Съда

112

По първото си основание Covestro по същество твърди, че пренебрегвайки редица негови доводи, Общият съд не е зачел правото му на изслушване и не е изпълнил задължението за мотивиране на обжалваното съдебно решение. Освен това тези пропуски довели до неправилни изводи относно германското право и спорната допълнителна такса.

113

В това отношение, на първо място, следва да се припомни, че задължението за мотивиране, което има Общият съд по силата на член 36 във връзка с член 53, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, означава, че Общият съд трябва да изложи съображенията си по ясен и недвусмислен начин, така че заинтересованите лица да могат да се запознаят с основанията за взетото решение, а Съдът — да упражни своя съдебен контрол (решение от 14 октомври 2010 г., Deutsche Telekom/Комисия, C‑280/08 P, EU:C:2010:603, т. 135 и 136 и цитираната съдебна практика).

114

Това задължение обаче не означава, че Общият съд трябва да излага изчерпателно и едно по едно всички представени от страните по спора съображения. Следователно обосновката може да бъде и имплицитна, при условие че дава възможност на заинтересованите лица да се запознаят с мотивите, на които се основава Общият съд, а на Съда — да разполага с достатъчно данни, за да упражни своя съдебен контрол в рамките на производство по обжалване (решение от 30 ноември 2016 г., Комисия/Франция и Orange, C‑486/15 P, EU:C:2016:912, т. 80 и цитираната съдебна практика).

115

В случая, що се отнася до първата част на настоящото основание, следва да се отбележи, че точка 8 от обжалваното съдебно решение е част от изложението на фактическите обстоятелства, предшестващи спора, а не от мотивите, с които Общият съд се е произнесъл по основанията и доводите на страните. Доколкото Covestro твърди, че посоченото в тази точка не отчита доводите, които е изложил в точки 29—33 от писмената си реплика в първоинстанционното производство, важно е да се отбележи, че тези доводи са изложени във връзка с изтъкнатото пред Общия съд четвърто основание за отмяна. Общият съд ги е разгледал в точки 194—210 от обжалваното съдебно решение, които не са оспорени в рамките на настоящото основание.

116

Що се отнася до втората, третата и четвъртата част на настоящото основание, следва да се отбележи, че в точки 84—148 от обжалваното съдебно решение Общият съд е разгледал и обосновано отхвърлил твърденията по втората част на изтъкнатото от Covestro в първоинстанционното производство второ основание за отмяна, отнасящи се до липсата на предоставена чрез държавни ресурси помощ. В този контекст той изрично се е произнесъл по редица доводи на Covestro, и по-специално е отхвърлил в точки 107 и 125 от обжалваното съдебно решение довода му за нищожността на решение BNetzA от 2011 г., в точка 130 — довода му за липса на пълно компенсиране на загубите, и в точка 135 — довода му относно определянето на размера на спорната допълнителна такса.

117

Следователно, противно на твърденията на Covestro, пренебрегвайки тези доводи, Общият съд не е нарушил задължението си за мотивиране. Тъй като се основава на схващането, че Общият съд е пренебрегнал доводите на Covestro, твърдението на това дружество за нарушение на правото му на изслушване също трябва да се отхвърли.

118

Освен това, доколкото твърдейки неизпълнение на задължението за мотивиране, Covestro, изглежда, поддържа, че Общият съд е трябвало да уважи посочените доводи, следва да се констатира, че това е въпрос, който е различен от този за неизпълнението на задължението за мотивиране и има отношение към правилността на мотивите (вж. по аналогия решение от 30 ноември 2016 г., Комисия/Франция и Orange, C‑486/15 P, EU:C:2016:912, т. 79).

119

На второ място, що се отнася до доводите за допуснати от Общия съд грешки при анализа на германското право, следва да се припомни, че видно от член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС и член 58, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, жалбата е ограничена до правни въпроси. Поради това единствено Общият съд е компетентен да установява и преценява релевантните факти, както и да преценява доказателствата. Следователно преценката на тези факти и доказателства, освен в случай на тяхното изопачаване, не представлява правен въпрос, който като такъв да подлежи на контрол от Съда при обжалване (решение от 4 март 2021 г., Комисия/Fútbol Club Barcelona, C‑362/19 P, EU:C:2021:169, C‑586/19 P, EU:C:2021:169, т. 46 и цитираната съдебна практика).

120

Следователно, що се отнася до извършваната в производството по обжалване проверка на изводите на Общия съд относно националното право, които в областта на държавните помощи представляват фактически изводи, Съдът е компетентен единствено да провери дали това право не е било изопачено (решения от 3 април 2014 г., Франция/Комисия, C‑559/12 P, EU:C:2014:217, т. 79, и от 14 декември 2023 г., Комисия/Amazon.com и др., C‑457/21 P, EU:C:2023:985, т. 20 и цитираната съдебна практика). Изопачаването трябва ясно да личи от материалите по делото, без да е необходимо да се извършва нова преценка на фактическите обстоятелства и на доказателствата (решение от 3 април 2014 г., Франция/Комисия, C‑559/12 P, EU:C:2014:217, т. 80).

121

В случая, първо, вярно е, както впрочем признава Комисията, че в точка 8 от обжалваното съдебно решение Общият съд е представил неточно германското право. Противно на впечатлението, което създава тази точка, преди въвеждането на спорното освобождаване единствено индивидуалните такси за потребителите на базова електроенергия, но не и тези, приложими за антицикличните потребители, са изчислявани по методиката на физическия път. Covestro обаче не успява да докаже във връзка с настоящото основание, че тази неточност на етапа на изложението на обстоятелствата по спора се е отразила върху преценката на Общия съд относно основателността на първоинстанционната жалба.

122

Второ, що се отнася до останалото, следва да се констатира, че Covestro нито доказва, нито дори твърди изопачаване на националното право и на фактическите обстоятелства.

123

На трето място, тъй като е част от доводите, които Covestro е изложил във връзка с третото си оплакване от втората част на второто основание, доводът, че решение BNetzA от 2011 г. не е породило последици, ще бъде разгледан във връзка с това оплакване.

124

С оглед на всички изложени по-горе съображения и с уговорката, направена в предходната точка, твърденията по първото основание по дело C‑790/21 P следва да се отхвърлят като отчасти неотносими и отчасти неоснователни.

По първата част на второто основание по дело C‑790/21 P

Доводи на страните

125

По първата част на второто основание за обжалване Covestro поддържа, че обжалваното съдебно решение е опорочено поради грешка при прилагане на правото, тъй като в точки 47—77 от това решение Общият съд неправилно приел, че спорното освобождаване представлява „предимство“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС. Така Общият съд разширил прекомерно понятието „държавна помощ“ по смисъла на тази разпоредба.

126

По-конкретно, направеният в точка 56 и сл. от посоченото решение анализ на спорното освобождаване с оглед на критерия за частния оператор в условията на пазарна икономика бил погрешен. Общият съд трябвало да прецени спорното освобождаване, вземайки предвид приноса на Covestro за стабилността на мрежата в Германия и избегнатите благодарение на този принос разходи. Впрочем в точка 208 от същото решение той признал основателността на доводите на Covestro в това отношение.

127

Във всеки случай, дори да се приеме, че представлява предимство, спорното освобождаване не било избирателно. Всъщност, от една страна, това освобождаване било мярка, която по принцип може без ограничения да е изгодна за всички национални предприятия в зависимост от модела им на потребление в електроенергийната мрежа нагоре по веригата. От друга страна, разграничение, ограничаващо обхвата на въпросното освобождаване само до потребителите на базова електроенергия, било обосновано от обективни критерии, основани на постигането на баланс между принципа, че мрежовите такси отразяват разходите на мрежата, и приноса на предприятията за стабилността на тази мрежа.

128

Комисията смята, че твърденията по тази първа част трябва да бъдат отхвърлени като недопустими и при всяко положение като неоснователни.

Съображения на Съда

129

На първо място, с доводите относно липсата на „предимство“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС се цели главно да се оспорят фактическите изводи на Общия съд, без да се доказва, нито дори да се твърди изопачаване от негова страна на фактите или доказателствата.

130

В съответствие обаче със съдебната практика, цитирана в точка 119 от настоящото решение, подобни изводи, освен в случай на изопачаване на фактите и доказателствата, са извън контрола на Съда в производствата по обжалване на съдебни актове на Общия съд.

131

Доколкото в този контекст Covestro, изглежда, твърди, че има противоречие в мотивите между изводите на Общия съд във връзка с понятието „предимство“ и точка 208 от обжалваното съдебно решение, достатъчно е да се отбележи, че това твърдение е неточно и недостатъчно подкрепено с доказателства.

132

Следователно всички доводи относно наличието на предимство са недопустими.

133

На второ място, що се отнася до доводите относно избирателността, следва да се отбележи, че в точка 194 от обжалваното съдебно решение, която не се оспорва в производството по обжалване по дело C‑790/21 P, Общият съд e констатирал, че Covestro не е оспорило направения от Комисията в съображения 101—121 от спорното решение извод за избирателност на процесната мярка.

134

Следователно става въпрос за нов довод, който е изтъкнат за първи път пред Съда и съгласно цитираната в точка 63 от настоящото решение съдебна практика трябва да бъде обявен за недопустим.

135

Поради това всички твърдения на Covestro по първата част на второто основание по дело C‑790/21 P трябва да се отхвърлят като недопустими.

По втората част на второто основание по дело C‑790/21 P и по единственото основание по дело C‑791/21 P

136

По втората част на второто основание, изтъкнато в подкрепа на жалбата по дело C‑790/21 P, и по единственото основание, изтъкнато в подкрепа на жалбата по дело C‑791/21 P, съответно Covestro и Федерална република Германия твърдят, че Общият съд е нарушил член 107, параграф 1 ДФЕС, тъй като неправилно е приел, че спорното освобождаване представлява помощ, предоставена чрез „ресурси на държава[та]“ по смисъла на тази разпоредба.

137

Доводите им по същество засягат три въпроса, първият от които се отнася до правния критерий, позволяващ да се прецени дали е налице мярка, предоставена чрез „държавни ресурси“, вторият — до наличието на задължителна такса, а третият — до държавния контрол.

По правния критерий, позволяващ да се прецени дали е налице мярка, предоставена чрез „държавни ресурси“

–

Доводи на страните

138

Covestro, с първите две оплаквания от втората част на второто основание, и Федерална република Германия, с твърдението си по първата част на единственото си основание, по същество упрекват Общия съд, че е приложил погрешен правен критерий, за да прецени дали въпросните ресурси са държавни по своя характер.

139

На първо място, в писмените си изявления пред Съда Covestro и Федерална република Германия оспорват съответно точки 84—97, както и точки 95—97 и 109 от обжалваното съдебно решение със съображението, че Общият съд неправилно е приел, че за да се определи дали ресурсите са държавни или не, наличието на задължително плащане в тежест на крайните потребители или клиенти и държавният контрол върху средствата или върху управителите на тези средства са два признака, които „са алтернативни“, поради което е достатъчно да провери дали спорната допълнителна такса е задължително плащане, приравнимо на парафискален налог. Напротив, ставало въпрос за кумулативни критерии, видно по-специално от съдебната практика, установена например с решения от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др. (C‑206/06, EU:C:2008:413, т. 66, 69, 70, 72 и 75), от 28 март 2019 г., Германия/Комисия (C‑405/16 P, EU:C:2019:268, т. 72), от 15 май 2019 г., Achema и др. (C‑706/17, EU:C:2019:407), и от 16 септември 2021 г., FVE Holýšov I и др./Комисия (C‑850/19 P, EU:C:2021:740).

140

Освен това според Федерална република Германия въпросното тълкуване на Общия съд, основано на алтернативни критерии, било в противоречие с точки 133—145 от обжалваното съдебно решение, в които Общият съд преценил дали е налице държавен контрол, при все че вече бил заключил, че е налице задължително плащане.

141

На второ място, според Федерална република Германия този подход на Общия съд не се потвърждавал и от членове 30 и 110 ДФЕС, които се отнасяли главно до премахването и забраната на протекционистките мерки.

142

В това отношение Covestro от своя страна твърди, че в точка 121 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно е заключил, че спорната допълнителна такса отговаря на понятието „такса“ по смисъла на членове 30 и 110 ДФЕС. Тази допълнителна такса не отговаряла на критериите, изведени от практиката на Съда във връзка с това понятие. Спорната допълнителна такса се различавала от таксите, предмет на делата, по които е изведена тази съдебна практика.

143

На трето място, Федерална република Германия поддържа, че е неправилно от правна гледна точка тълкуването на член 107, параграф 1 ДФЕС, според което следва да се презумира, че всяка такса е с държавен произход, независимо от преследваните с тази разпоредба цели. Това тълкуване би довело до последица, която не е предвидена в Договорите, а именно всяка регулация на пазарните цени да означава използване на държавни ресурси и съответно да подлежи на съобщаване в съответствие с член 108 ДФЕС. Такава регулация обаче попадала в приложното поле на свободното движение на стоки, а не на правилата относно държавните помощи.

144

Комисията оспорва основателността на първото и второто оплакване от втората част на второто изтъкнато от Covestro основание и счита, че първата част на единственото изтъкнато от Федерална република Германия основание сама по себе си е неотносима.

–

Съображения на Съда

145

Covestro и Федерална република Германия по същество твърдят, че Общият съд е приложил погрешен правен критерий, за да определи дали сумите от спорната допълнителна такса имат за източник „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.

146

Съгласно постоянната съдебна практика квалифицирането на мярка като „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС предполага да са изпълнени четири условия, а именно да е налице намеса на държавата или „чрез ресурси на държава[та]“, тази намеса да е в състояние да засегне търговията между държавите членки, намесата да предоставя избирателно предимство на своя получател и да нарушава или да заплашва да наруши конкуренцията (решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 31 и цитираната съдебна практика).

147

Що се отнася до първото от тези условия, от постоянната съдебна практика следва, че дадена мярка може да бъде квалифицирана като намеса на държавата или като помощ, предоставена „чрез държавни ресурси“, ако, от една страна, мярката е предоставена пряко или непряко чрез тези ресурси, и от друга страна, отговорността за мярката се носи от държава членка (решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 32 и цитираната съдебна практика).

148

Що се отнася по-конкретно до условието предимството да е предоставено „чрез държавни ресурси“, в практиката си Съдът е извел два критерия, по които да се установи, че средства, чрез които съгласно националното законодателство се предоставя тарифно предимство, представляват „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 34, 38, 39 и 42).

149

Така, на първо място, средствата, събирани чрез данък или чрез други задължителни такси по силата на националното законодателство и управлявани и разпределяни в съответствие с това законодателство, представляват „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС (решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 38).

150

На второ място, фактът, че сумите остават непрекъснато под публичен контрол и следователно на разположение на компетентните национални органи, е достатъчен, за да бъдат квалифицирани като „ресурси на държава[та]“ по смисъла на тази разпоредба (решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 39 и цитираната съдебна практика).

151

Критериите, споменати в точки 149 и 150 от настоящото решение, са алтернативни критерии, позволяващи да се установи, че дадена мярка е предоставена чрез „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 42), както в съдебното заседание за изслушване на устните състезания Covestro и Федерална република Германия признават в отговор на въпрос на Съда по повод на обхвата на решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES (C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1).

152

От това следва, първо, че Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като в точки 95—97 и 109 от обжалваното съдебно решение е преценил, че държавният характер на ресурсите, по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, може да се установи чрез две алтернативни условия, свързани, едното, с наличието на задължително плащане в тежест на крайните потребители или клиенти, а другото — с държавния контрол върху управлението на системата, и по-специално върху средствата или върху управителите на тези средства. Предвид отговорите, дадени от Covestro и Федерална република Германия в съдебното заседание за изслушване на устните състезания, всички доводи, с които се оспорва тази преценка, трябва да бъдат отхвърлени.

153

Второ, противно на твърдяното от Федерална република Германия, Общият съд не може да бъде упрекнат, че в точки 133—145 от обжалваното съдебно решение е сметнал за целесъобразно да провери наличието на държавен контрол върху събираните от спорната допълнителна такса средства или върху мрежовите оператори, след като в точка 132 от това решение е констатирал наличието на парафискален налог или задължително плащане, предполагащо използването на държавни ресурси.

154

Вярно е, че Общият съд е могъл да си спести тази проверка за наличие на държавен контрол предвид факта, че двата критерия, които е разгледал, са алтернативни. Няма пречка обаче, по-специално с оглед на доброто правораздаване, Общият съд да продължи анализа си със съображения за изчерпателност, каквито в случая са съображенията относно наличието на държавен контрол, така както е направил Съдът в точка 41 от решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES (C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1).

155

Трето, доколкото Федерална република Германия твърди, че би било в противоречие с целите на член 107, параграф 1 ДФЕС да се презумира, че всяка такса е с държавен произход, доводът ѝ се основава на погрешна изходна постановка и неправилно тълкуване на обжалваното съдебно решение.

156

Всъщност, от една страна, както следва от точка 149 от настоящото решение, не средствата, събирани чрез каквато и да е такса, а само тези, които се събират чрез задължителна такса, предвидена в националното законодателство, управлявана и разпределяна в съответствие с това законодателство, могат да представляват „ресурси на държава[та]“ по смисъла на тази разпоредба. От друга страна, както следва от точки 109 и 113 от обжалваното съдебно решение, Общият съд се е постарал именно да провери дали спорната допълнителна такса е била наложена от държавата и чрез законово задължение изцяло прехвърлена в тежест на крайните ѝ длъжници.

157

Четвърто, що се отнася до доводите, развити от Covestro и от Федерална република Германия във връзка с членове 30 и 110 ДФЕС, следва да се констатира, че в точка 121 от обжалваното съдебно решение, в съображение, изложено за изчерпателност с израза „[о]свен това“, Общият съд е взел предвид съдебната практика по тези разпоредби. От тази съдебна практика той е направил извода, че качеството на длъжник няма голямо значение, щом таксата се отнася до стоката или до необходима във връзка със стоката дейност. Добавя, че решаващ е фактът, че събиращите таксата субекти не просто имат задължение за изкупуване със свои собствени финансови средства, а са упълномощени от държавата да управляват държавен ресурс.

158

Щом като в тази точка е изложено съображение за изчерпателност, доводът срещу нея е неотносим.

159

При всички положения следва да се приеме, че Общият съд се е позовал на съдебната практика по членове 30 и 110 ДФЕС не за да прецени спорната допълнителна такса през призмата на тези разпоредби, а за да подкрепи анализа си на тази допълнителна такса от гледна точка на член 107, параграф 1 ДФЕС. Затова Общият съд не може да бъде упрекнат, че е смесил отделните правни режими, произтичащи съответно от първите две и от третата от тези разпоредби на Договора за функционирането на ЕС.

160

От изложените по-горе съображения следва, че първото и второто оплакване от втората част на второто изтъкнато от Covestro основание и твърденията по първата част на единственото изтъкнато от Федерална република Германия основание трябва да се отхвърлят като отчасти неотносими и отчасти неоснователни.

По наличието на задължителна такса

–

Доводи на страните

161

Covestro, с третото си оплакване от втората част на второто основание, и Федерална република Германия, с втората част на единственото си основание, твърдят по същество, че в точки 99 и 106—148 от обжалваното съдебно решение Общият съд е приложил неправилно член 107, параграф 1 ДФЕС, квалифицирайки спорната допълнителна такса като парафискален налог или задължително плащане.

162

Covestro поддържа, първо, че Общият съд се е произнесъл в разрез с националното право, констатирайки погрешно, че мрежовите оператори са задължени да събират спорната допълнителна такса. В това отношение Общият съд неправилно се основал единствено на решение BNetzA от 2011 г. Това решение обаче било обявено от германските съдилища не само за незаконосъобразно, но и нищожно от самото начало, така че, противно на приетото от Общия съд в точка 107 от обжалваното съдебно решение, не могло да породи последици. Според Covestro действието на механизма на спорната допълнителна такса следвало да се прецени с оглед на Наредба StromNEV 2013, приложима с обратна сила, считано от 1 януари 2012 г., след отмяната на член 19, параграф 2, седмо изречение от Наредба StromNEV 2011. Тези наредби обаче нито предвиждали задължение за мрежовите оператори да събират спорната допълнителна такса, нито овластявали BNetzA да налага такова задължение на тези оператори. Освен това решението на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) от 6 октомври 2015 г., на което Общият съд се основал в точка 120 от обжалваното съдебно решение, не споменавало подобен вид задължение.

163

Второ, Covestro твърди, че националното право не съдържа задължение за плащане на спорната допълнителна такса нито в тежест на ползвателите на мрежата, които Общият съд неправилно определил като „крайните потребители“, нито в тежест на същинските крайни потребители. Дори да се предположи, че решение BNetzA от 2011 г. е наложило на мрежовите оператори задължение да събират тази допълнителна такса, подобно задължение не било достатъчно, противно на постановеното от Общия съд в точки 120, 123 и 125 от обжалваното съдебно решение, за да бъдат ползвателите на мрежата симетрично задължени да плащат допълнителната такса. При липсата за 2012 г. и 2013 г. на законово предписание относно приемането или съдържанието на договорно задължение за прехвърляне на спорната допълнителна такса в тежест на ползвателите на мрежата, задължение за плащане можело да се предвиди само по силата на споразумение, договорено за всеки отделен случай. Covestro е на мнение, че в действителност от всеки доставчик на електроенергия, в качеството му на ползвател на мрежата, зависело да реши да прехвърли спорната допълнителна такса в тежест на крайните потребители, нещо, което Общият съд не проверил. Дори всички доставчици да били решили системно да прехвърлят тази допълнителна такса в тежест на крайните потребители, подобна практика нямало да е достатъчна, за да се установи наличието на законово задължение.

164

Трето, Covestro смята, че противно на посоченото от Общия съд в точки 126—130 от обжалваното съдебно решение, мрежовите оператори не получават пълна компенсация за загубените приходи и разходите в резултат на спорното освобождаване. По-специално, при несъстоятелност на потребителя на базова електроенергия, който се е ползвал от това освобождаване, въпреки че не са били изпълнени условията за това, както решение BNetzA от 2011 г., така и приложимата правна уредба изключвали компенсирането на загубите от несъбираеми вземания на мрежовия оператор към такъв потребител.

165

По подобен начин Федерална република Германия твърди, от една страна, че по-специално в точки 110, 118, 119 и 121 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно е приел, че правоотношението между доставчика на електроенергия и крайния потребител на електроенергия не е определящо, за да се направи извод за наличието на задължително плащане, основавайки се на погрешното съображение, че спорната допълнителна такса не се плаща за потреблението на електроенергия, а за използването на мрежата. От друга страна, в точки 120 и 122—125 от това решение Общият съд неправилно се позовал, без да изложи каквито и да било мотиви, на задължението за събиране и неправилно извел от него предвидено в националния закон задължение за плащане на спорната допълнителна такса. При липсата на законово задължение за плащане на тази допълнителна такса събирането ѝ можело да се осъществи само по правилата на гражданското право. Съжденията на Общия съд, за да стигне до тази констатация и до този извод, били в противоречие с практиката на Съда.

166

От своя страна Комисията посочва, че третото оплакване от втората част на второто изтъкнато от Covestro основание е неоснователно. Тя счита, че изложените от Федерална република Германия доводи почиват на неправилен прочит на обжалваното съдебно решение и на практиката на Съда и че във всички случаи са неотносими.

–

Съображения на Съда

167

Съответно от цитираната в точка 149 от настоящото решение съдебна практика следва, че средствата, събирани чрез данък или чрез други задължителни такси по силата на националното законодателство и управлявани и разпределяни в съответствие с това законодателство, представляват „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.

168

В случая, след като в точки 110—131 от обжалваното съдебно решение е разгледал спорната допълнителна такса, в точка 132 от това решение Общият съд е стигнал до извода, че тази допълнителна такса предполага използването на държавни ресурси. В подкрепа на този извод той е отбелязал, че решение BNetzA от 2011 г. задължава операторите на разпределителни мрежи да събират спорната допълнителна такса от ползвателите на мрежата и да прехвърлят съответните постъпления на операторите на преносни мрежи. Преценил е също така, че механизмът на тази допълнителна такса осигурява на мрежовите оператори пълна компенсация за загубата на приходи, която търпят поради спорното освобождаване, тъй като размерът на въпросната такса е съобразен с финансовите нужди, породени от това освобождаване. Общият съд е подчертал още, че този размер е изчислен по методика, определена в решение BNetzA от 2011 г., с уточнението, че за 2012 г. с това решение е определен първоначалният размер на същата допълнителна такса.

169

Covestro и Федерална република Германия оспорват тези изводи с три групи доводи.

170

На първо място, Covestro твърди, че Общият съд е извел задължението за събиране на спорната допълнителна такса от решение BNetzA от 2011 г., въпреки че това решение е било обявено за нищожно от германските съдилища и че законодателната уредба не позволява на BNetzA да налага такова задължение.

171

В това отношение следва да се отбележи, че тези доводи не могат да бъдат уважени, и то извън факта, че са късно изложени пред Общия съд, видно от точки 107 и 125 от обжалваното съдебно решение.

172

Всъщност нито евентуалната незаконосъобразност на дадена схема за помощи, по-специално от гледна точка на националното право, нито нейната отмяна ѝ отнемат характера на „държавна помощ“, щом като въпреки незаконосъобразността или отмяната ѝ такава схема на практика е породила последици (вж. в този смисъл решения от 3 март 2005 г., Heiser, C‑172/03, EU:C:2005:130, т. 38, и от 21 декември 2016 г., Комисия/Aer Lingus и Ryanair Designated Activity, C‑164/15 P и C‑165/15 P, EU:C:2016:990, т. 69), както Общият съд по същество правилно е приел в точки 107 и 125 от обжалваното съдебно решение. Освен това, както Общият съд също правилно е отбелязал в точка 107 от това решение, ефикасността на разпоредбите в областта на държавните помощи би намаляла значително, ако, за да се изключи приложението им, беше достатъчно дадена мярка за помощ, която на практика е била приложена, впоследствие да е била обявена за нищожна ab initio. Съответно в това отношение е без значение, че евентуалната отмяна на схемата за помощи има обратно действие, щом като за известен период схемата действително е била прилагана на практика (вж. по аналогия решение от 6 ноември 2012 г., Комисия/Унгария, C‑286/12, EU:C:2012:687, т. 44 и 45).

173

Що се отнася до решението на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) от 6 октомври 2015 г., споменато в точка 120 от обжалваното съдебно решение, следва да се подчертае, че Общият съд просто е отбелязал, че според този германски съд спорната допълнителна такса представлява такса, чрез която да се покрие претърпяната от мрежовите оператори загуба на приходи. Следователно доводът на Covestro, че въз основа на споменатото решение Общият съд е направил погрешен извод за наличието на задължение за събиране на спорната допълнителна такса, се основава на неправилен прочит на обжалваното съдебно решение.

174

На второ място, Covestro и Федерална република Германия твърдят, че Общият съд неправилно е констатирал наличието на задължение за плащане на спорната допълнителна такса в тежест на крайните потребители, към които освен това погрешно били отнесени и ползвателите на мрежата.

175

Първо, що се отнася до идентифицирането на крайните длъжници на спорната допълнителна такса, в точка 118 от обжалваното съдебно решение Общият съд е преценил, че тази допълнителна такса касае само правоотношението между мрежовите оператори и ползвателите на мрежата, тъй като се събира в резултат не от потреблението на електроенергия, а от използването на мрежата. Въз основа на това в точка 119 от същото решение той е стигнал до извода, че въпросът дали доставчиците на електроенергия са били на свой ред задължени да прехвърлят въпросната допълнителна такса в тежест на крайните потребители на електроенергия, е без значение. Всъщност според него крайните длъжници на допълнителната такса са били ползвателите на мрежата, тоест самите доставчици, както и крайните потребители, пряко присъединени към мрежата, а не другите крайни потребители.

176

В това отношение преценката, че спорната допълнителна такса се събира в резултат от използването на мрежата, и преценката, че ползвателите на мрежата трябва да се разглеждат като крайни потребители, са фактически. Съгласно припомнената в точка 119 от настоящото решение съдебна практика обаче Съдът не следва, при липсата на каквото и да било твърдение за изопачаване, да проверява такива преценки.

177

Второ, що се отнася до наличието на задължение за плащане в тежест на ползвателите на мрежата, от точки 120 и 122—124 от обжалваното съдебно решение е видно, че Общият съд е възприел изводите на Комисията, че решение BNetzA от 2011 г. налага на операторите на разпределителни мрежи задължение за събиране и прехвърляне на спорната допълнителна такса и предвижда постъпленията от тази допълнителна такса да се прехвърлят ежемесечно на различните оператори на преносни мрежи. От това той е заключил, че спорната допълнителна такса, въведена от административен орган с подзаконова мярка, е била задължителна за ползвателите на мрежата.

178

Съгласно практиката на Съда, уточняваща критерия, припомнен в точки 149 и 167 от настоящото решение, сумите, произтичащи от ценовата надбавка, наложена от държавата на купувачите на електроенергия, са сходни на такса върху електроенергията и произхождат от „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС. За да се считат за такива, средствата трябва да произтичат от въведени от законодателството на съответната държава членка задължителни вноски и да се управляват и разпределят в съответствие с това законодателство, без значение дали механизмът на финансиране попада strictu sensu в категорията на установените в националното право данъчни плащания. За сметка на това не е достатъчно мрежовите оператори да прехвърлят в продажната цена на електроенергията на крайните си клиенти допълнителните разходи, породени от задължението им да изкупуват произведената от възобновяеми енергийни източници електроенергия по определените в закона тарифи, ако тази компенсация произтича само от практика, а не от законово задължение. Всъщност в такъв случай плащането не би могло да се счита за задължително (вж. в този смисъл решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 34—37 и цитираната съдебна практика).

179

В случая видно от фактическите констатации на Общия съд, които Съдът не следва да проверява, решение BNetzA от 2011 г. задължава операторите на разпределителни мрежи да събират спорната допълнителна такса от ползвателите на мрежата. С оглед на фактическите констатации на Общия съд в точки 12, 99 и 129 от обжалваното съдебно решение, които Съдът не следва да проверява, е безспорно и че това решение предвижда методиката, по която операторите на преносни мрежи всяка година да изчисляват размера на спорната допълнителна такса.

180

В светлината на съдебната практика, припомнена в точка 178 от настоящото решение, следва да се приеме, че произхождат от „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС сумите, събрани от задължителна такса, която, подобно на спорната допълнителна такса, е наложена с подзаконова мярка, посочваща субектите, били те и частноправни, на които е възложено събирането на таксата от длъжниците, съответно също посочени, и определяща методиката за изчисляване на размера на таксата и ежегодното ѝ адаптиране. По-специално, след като източникът на въпросната такса е подзаконова мярка, която задължава мрежовите оператори да я събират, не може да се твърди, че тази такса е резултат на обикновена практика.

181

В това отношение е без значение, че подзаконовата мярка предвижда само задължение за събиране на спорната допълнителна такса в тежест на мрежовите оператори, без изрично да установява в тежест на ползвателите на мрежата задължение за плащане на тази допълнителна такса. Всъщност полезното действие на законовото задължение за събиране на посочената допълнителна такса предполага по необходимост симетрично задължение за плащане на тази такса от съответните длъжници.

182

На трето място, що се отнася до компенсирането на разходите, дължащи се на спорното освобождаване, от една страна, Общият съд, позовавайки се на решение BNetzA от 2011 г., е възприел в точки 126, 127 и 130 от обжалваното съдебно решение направената от Комисията в спорното решение констатация, че механизмът на спорната допълнителна такса осигурява на мрежовите оператори пълна компенсация за понасяната от тях поради спорното освобождаване загуба на приходи, тъй като размерът на въпросната такса е съобразен с финансовите нужди, породени от това освобождаване.

183

Същевременно това, че предвидената в решение BNetzA от 2011 г. методика за изчисляване на размера на спорната допълнителна такса е трябвало да позволява да се покрият всички разходи, свързани със спорното освобождаване, е фактическа преценка на Общия съд, която в съответствие със съдебната практика, припомнена в точка 119 от настоящото решение, Съдът не следва, при липсата на каквото и да било твърдение за изопачаване, да проверява на етапа на обжалването.

184

От друга страна, що се отнася до дължащата се на несъстоятелност загуба на приходи, която икономически се понася от операторите на разпределителни мрежи, в точка 130 от обжалваното съдебно решение Общият съд е преценил, че такава загуба не е загуба на приходи по смисъла на въпросната схема, и то защото отношенията между мрежовите оператори и крайните длъжници на спорната допълнителна такса са частноправни отношения.

185

Видно от практиката на Съда обаче, фондове, които се финансират от въведени от законодателството на държава задължителни вноски и се управляват и разпределят в съответствие с това законодателство, може да се считат за „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, дори да са управлявани от различни от публичния орган субекти (решения от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 25, и от 15 май 2019 г., Achema и др., C‑706/17, EU:C:2019:407, т. 54).

186

Следователно и доколкото такива субекти, подобно на мрежовите оператори, са задължени да събират процесните такси, обстоятелството, че отношенията между тези оператори и крайните длъжници на спорната допълнителна такса са частноправни отношения, не е пречка за извода, че средствата от тази допълнителна такса са държавни ресурси. Същото важи и за обстоятелството, че в случай на несъстоятелност загубите на приходи, включително неплатените суми по спорната допълнителна такса, се понасят от посочените оператори. При всяко положение Covestro не е представило нито един довод, от който конкретно да следва, че е опорочена поради грешка при прилагане на правото преценката на Общия съд, че такива загуби не са загуба на приходи по смисъла на процесната схема.

187

С оглед на горните съображения третото оплакване от втората част на второто изтъкнато от Covestro основание, а с оглед на съображенията, изложени в точка 124 от настоящото решение, твърденията по изтъкнатото от тази страна първо основание, както и твърденията по втората част на единственото изтъкнато от Федерална република Германия основание трябва да се отхвърлят като неоснователни.

Относно държавния контрол

–

Доводи на страните

188

Covestro, с четвъртото оплакване от втората част на второто си основание, и Федерална република Германия, с третата част на единственото си основание, по същество упрекват Общия съд, че е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че е налице държавен контрол върху средствата от спорната допълнителна такса.

189

Комисията счита, че въпросното четвърто оплакване, както и твърденията по въпросната трета част са неоснователни и във всички случаи неотносими.

–

Съображения на Съда

190

Както следва от съдебната практика, посочена в точки 148—151 от настоящото решение, наличието на данък или други задължителни такси съгласно националното законодателство, които се управляват и разпределят в съответствие с това законодателство, и наличието на държавен контрол върху въпросните суми, са два алтернативни критерия, позволяващи да се установят „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.

191

В случая Общият съд е констатирал в точка 132 от обжалваното съдебно решение, че спорната допълнителна такса представлява парафискален налог или задължително плащане, предполагащо използването на „ресурси на държава[та]“ по смисъла на тази съдебна практика. Както следва от точки 167—187 от настоящото решение, Covestro и Федерална република Германия не са успели да докажат, че тази констатация на Общия съд е опорочена поради грешка при прилагане на правото.

192

Посочената констатация сама по себе си е достатъчна, за да се приеме, че процесната мярка е предоставена чрез „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, без да е необходимо да се проверява дали съответните суми са били под държавен контрол.

193

Следователно четвъртото оплакване от втората част на второто изтъкнато от Covestro основание и третата част на единственото изтъкнато от Федерална република Германия основание са неотносими.

194

С оглед на всички изложени по-горе съображения следва изцяло да се отхвърлят твърденията по втората част на второто основание, изтъкнато в подкрепа на жалбата по дело C‑790/21 P, и твърденията по единственото основание, изтъкнато в подкрепа на жалбата по дело C‑791/21 P.

По третото основание по дело C‑790/21 P

Доводи на страните

195

По третото основание в подкрепа на жалбата си по дело C‑790/21 P Covestro твърди нарушение на принципа на недискриминация, което Общият съд допуснал в точки 192—210 от обжалваното съдебно решение. Общият съд не взел предвид разликата в третирането, произтичаща от разпореждането за възстановяване на помощта. Така поради разпореденото със спорното решение възстановяване на помощта потребителите на базова електроенергия, които също като Covestro са се ползвали от спорното освобождаване, били длъжни да заплатят минимална такса в размер, съответстващ на 20 % от обявените общи такси. За сметка на това потребителите на базова електроенергия, които са отговаряли на критериите, за да се ползват от спорното освобождаване за 2012 г. и 2013 г., и са го поискали своевременно, но към датата на влизане в сила на Наредба StromNEV 2013 все още не са били получили окончателното решение за освобождаване, можели да се ползват от въведения с нея преходен режим и съответно да заплащат фиксираните такси, евентуално по-ниски от тази минимална такса.

196

Първо, в точка 204 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно приел, че преходният режим е без значение за преценката нарушен ли е принципът на недискриминация. В това отношение Общият съд трябвало да прецени съществуващото положение към момента на приемането на спорното решение, с други думи, към момента на разпореденото от Комисията възстановяване, и да вземе предвид промените в германската правна уредба. Поради разпореждането за възстановяване на помощта германските органи се оказали принудени да третират еднакви положения различно без никаква обективна причина за това. Освен това Общият съд не можел да пренебрегне преходния режим със съображението, че той не е бил съобщен на Комисията.

197

Второ, Общият съд не разгледал въпроса обосновано ли е неравното третиране в рамките на групата на потребителите на базова електроенергия. Според Covestro тези потребители са представлявали еднородна група.

198

Трето, в точки 207 и 210 от обжалваното съдебно решение Общият съд допуснал грешка при прилагане на правото, приемайки, че при антицикличните потребители и при потребителите на базова електроенергия моделът на потребление е различен и същевременно въпреки това различие индивидуалните такси са разумни. Това решение било опорочено поради грешка при прилагане на правото, тъй като в него се приемало за обосновано тези две категории потребители да се третират еднакво, въпреки че се намират в различно положение. Освен това в основата на обжалваното съдебно решение имало противоречие, доколкото Общият съд приел, от една страна, в точка 208 от това решение, че индивидуалните такси, изчислявани по методиката на физическия път, могат да бъдат нулеви или почти нулеви, а от друга страна, в точка 65 от същото решение, че почти безплатен достъп до мрежата е немислим. Накрая, в точка 209 от решението си Общият съд допуснал грешка, приемайки, че приравняването на антицикличните ползватели на потребители на базова електроенергия е дело на германския законодател. В това отношение той пренебрегнал факта, че преходният режим влиза в сила със задна дата.

199

От своя страна Комисията посочва, че твърденията по третото основание на жалбата по дело C‑790/21 P са недопустими и във всички случаи неоснователни.

Съображения на Съда

200

По същество Covestro упреква Общия съд, че е нарушил принципа на недискриминация, като в точки 192—210 от обжалваното съдебно решение е отхвърлил доводите му относно дискриминационния характер на разпореждането за възстановяване на помощта.

201

В обжалваното съдебно решение Общият съд е отхвърлил тези доводи с едно главно съображение и няколко съображения за изчерпателност.

202

От една страна, в точки 194 и 195 от това решение Общият съд ги е отхвърлил като неотносими. В това отношение той е отбелязал, че Covestro не оспорва избирателния и съответно дискриминационен характер на спорното освобождаване и не обяснява в каква степен на свой ред би могло да бъде дискриминационно разпореждането за възстановяване на помощ, предвидена с мярка, чийто дискриминационен характер това дружество не оспорва.

203

От друга страна, в точки 196—209 от посоченото решение Общият съд е отхвърлил тези доводи като неоснователни. В това отношение от употребата на израза „[п]ри всяко положение“ в точка 196 от същото решение е видно, че съображенията, съдържащи се в тези точки 196—209, са изложени за изчерпателност.

204

По настоящото основание обаче Covestro не излага нито един довод, с който конкретно да оспори главното съображение в точки 194 и 195 от обжалваното съдебно решение. С всичките си доводи всъщност това дружество цели да оспори съображенията, изложени за изчерпателност в точки 196—209 от това решение.

205

Следователно в съответствие с припомнената в точка 97 от настоящото решение съдебна практика твърденията, които Covestro излага по третото основание в подкрепа на жалбата си по дело C‑790/21 P, трябва да се отхвърлят като неотносими, без да е необходимо произнасяне по тяхната допустимост.

206

Ето защо, тъй като не е налице нито едно от основанията, изтъкнати в подкрепа на главните жалби по дела C‑790/21 P и C‑791/21 P, тези жалби трябва да се отхвърлят изцяло.

По съдебните разноски

207

Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски. Член 138, параграфи 1 и 2 от този правилник, приложим по силата на член 184, параграф 1 от същия към производството по обжалване на съдебни актове на Общия съд, гласи, че загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане, и че когато има няколко загубили делото страни, Съдът взема решение по разпределянето на съдебните разноски.

208

В случая Covestro и Федерална република Германия са загубили делото по всички искания, изложени съответно в главната жалба по дело C‑790/21 P и в главната жалба по дело C‑791/21 P, докато Комисията е загубила делото по всички искания в насрещните жалби по тези дела.

209

При това положение Общият съд счита за справедливо с оглед на конкретните обстоятелства всяка от страните да понесе направените от нея съдебни разноски.

1)

Отхвърля главните и насрещните жалби.

2)

Covestro Deutschland AG, Федерална република Германия и Европейската комисия понасят направените от тях съдебни разноски.