<?xml version="1.0" encoding="UTF-8"?><CONCLUSION NNC="YES" xmlns:fmx="http://opoce" xmlns:xsi="http://www.w3.org/2001/XMLSchema-instance" xsi:noNamespaceSchemaLocation="http://formex.publications.europa.eu/schema/formex-05.58-20161101.xd"><BIB.CONCLUSION><REF.CASE FILE="n.a."><NO.CASE>C-574/15</NO.CASE></REF.CASE><NO.CELEX>62015CC0574</NO.CELEX><NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:553">EU:C:2017:553</NO.ECLI><NO.SEQ>0001</NO.SEQ><PAGE.FIRST.ECR>1</PAGE.FIRST.ECR><PAGE.SEQ>1</PAGE.SEQ><PAGE.LAST.ECR>36</PAGE.LAST.ECR><PAGE.TOTAL>36</PAGE.TOTAL></BIB.CONCLUSION><CURR.TITLE><PAGE.HEADER><P>ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА M. BOBEK — ДЕЛО C‑574/15</P><P>SCIALDONE</P></PAGE.HEADER></CURR.TITLE><TITLE><TI><P><HT TYPE="UC">Заключение на генералния адвокат</HT></P><P><HT TYPE="UC">M. Bobek</HT></P><P>представено на <DATE ISO="20170713">13 юли 2017 година</DATE><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0001"><P>Език на оригиналния текст: английски.</P></NOTE></P></TI><STI><P><HT TYPE="BOLD">Дело C‑574/15</HT></P><P>Mauro Scialdone</P><P><HT TYPE="NORMAL">(Преюдициално запитване, отправено от Tribunale di Varese (Районен съд Варезе, Италия)</HT></P></STI></TITLE><INTERMEDIATE><INDEX IDX.CLOSE="“" SEPARATOR=" — " IDX.OPEN="„"><KEYWORD>Преюдициално запитване</KEYWORD><KEYWORD>Данък върху добавената стойност (ДДС)</KEYWORD><KEYWORD>Директива 2006/112</KEYWORD><KEYWORD>Член 4, параграф 3 ДЕС</KEYWORD><KEYWORD>Принцип на лоялно сътрудничество</KEYWORD><KEYWORD>Член 325 ДФЕС</KEYWORD><KEYWORD>Защита на финансовите интереси на Съюза</KEYWORD><KEYWORD>Конвенция за защита на финансовите интереси на Европейските общности (Конвенция PIF)</KEYWORD><KEYWORD>Национална правна уредба, предвиждаща наказателни санкции за неплащане в законоустановения срок на данъка при източника и ДДС</KEYWORD><KEYWORD>По-висок финансов праг за нарушения във връзка с ДДС</KEYWORD><KEYWORD>Национална правна уредба, предвиждаща отпадане на наказателната отговорност при внасянето на ДДС</KEYWORD><KEYWORD>Задължение на държавите членки за въвеждане на ефективни, съразмерни и възпиращи санкции</KEYWORD><KEYWORD>Харта на основните права на Европейския съюз</KEYWORD><KEYWORD>Член 49, параграф 1 от Хартата</KEYWORD><KEYWORD>Принцип на законност</KEYWORD><KEYWORD>Прилагане с обратна сила на по-лекото наказание</KEYWORD><KEYWORD>Правна сигурност</KEYWORD></INDEX><TOC><TITLE><TI><P>Съдържание</P></TI></TITLE><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>I.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Въведение</ITEM.CONT><ITEM.REF>3</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>II.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Правна уредба</ITEM.CONT><ITEM.REF>3</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>А.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Правото на Съюза</ITEM.CONT><ITEM.REF>4</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>1.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Хартата</ITEM.CONT><ITEM.REF>3</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>2.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Член 325 ДФЕС</ITEM.CONT><ITEM.REF>4</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>3.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Конвенцията PIF</ITEM.CONT><ITEM.REF>4</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>4.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Директивата за ДДС</ITEM.CONT><ITEM.REF>5</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>5.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Регламент № 2988/95</ITEM.CONT><ITEM.REF>5</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>Б.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Италианското право</ITEM.CONT><ITEM.REF>5</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK></TOC.BLK><?PAGE NO="2"?><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>III.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Факти, производство и преюдициални въпроси</ITEM.CONT><ITEM.REF>7</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>IV.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Анализ</ITEM.CONT><ITEM.REF>9</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>А.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Приложимите към настоящия спор разпоредби на правото на Съюза</ITEM.CONT><ITEM.REF>9</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>1.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Конвенцията PIF</ITEM.CONT><ITEM.REF>9</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>а)</NO.ITEM><ITEM.CONT>Конвенцията PIF и ДДС</ITEM.CONT><ITEM.REF>10</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>б)</NO.ITEM><ITEM.CONT>Понятието за измама по смисъла на Конвенцията PIF</ITEM.CONT><ITEM.REF>12</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>2.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Член 325 ДФЕС</ITEM.CONT><ITEM.REF>13</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>а)</NO.ITEM><ITEM.CONT>По въпроса дали е налице засягане на финансовите интереси на Съюза</ITEM.CONT><ITEM.REF>14</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>б)</NO.ITEM><ITEM.CONT>По приложимостта на член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС</ITEM.CONT><ITEM.REF>15</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>в)</NO.ITEM><ITEM.CONT>Член 325, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС</ITEM.CONT><ITEM.REF>17</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>3.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Директивата за ДДС и принципът на лоялно сътрудничество</ITEM.CONT><ITEM.REF>18</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>4.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Междинно заключение</ITEM.CONT><ITEM.REF>19</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>Б.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Отговор на преюдициалните въпроси</ITEM.CONT><ITEM.REF>19</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>1.</NO.ITEM><ITEM.CONT>По първата част на третия въпрос: Конвенцията PIF</ITEM.CONT><ITEM.REF>19</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>2.</NO.ITEM><ITEM.CONT>По първия въпрос: диференцирани прагове и задължението за установяване на еквивалентни санкции</ITEM.CONT><ITEM.REF>20</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>а)</NO.ITEM><ITEM.CONT>Какъв е <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0001" ID="QS0001"/>аналогичният<QUOT.END REF.START="QS0001" CODE="201C" ID="QE0001"/> национален режим?</ITEM.CONT><ITEM.REF>20</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>б)</NO.ITEM><ITEM.CONT>Обоснована ли е диференциацията?</ITEM.CONT><ITEM.REF>22</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>3.</NO.ITEM><ITEM.CONT>По втория въпрос и втората част на третия въпрос: освобождаване от наказателна отговорност и ефективни и възпиращи санкции</ITEM.CONT><ITEM.REF>23</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>а)</NO.ITEM><ITEM.CONT>Новото основание за освобождаване от наказателна отговорност</ITEM.CONT><ITEM.REF>24</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>б)</NO.ITEM><ITEM.CONT>Релевантността на установения в Конвенцията PIF праг от <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR</ITEM.CONT><ITEM.REF>26</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>в)</NO.ITEM><ITEM.CONT>Междинно заключение</ITEM.CONT><ITEM.REF>27</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK></TOC.BLK></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>В.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Последици от евентуална несъвместимост на националната правна уредба с правото на ЕС</ITEM.CONT><ITEM.REF>27</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>1.</NO.ITEM><ITEM.CONT><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0002" ID="QS0002"/>Ядрото<QUOT.END REF.START="QS0002" CODE="201C" ID="QE0002"/> на принципа на законност: забраната за обратно действие</ITEM.CONT><ITEM.REF>29</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>2.</NO.ITEM><ITEM.CONT>По-широкото разбиране на принципа на законност: lex mitior и правна сигурност по наказателноправни въпроси</ITEM.CONT><ITEM.REF>29</ITEM.REF></TOC.ITEM><TOC.ITEM><NO.ITEM>3.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Последиците от принципа lex mitior и правната сигурност в настоящия случай</ITEM.CONT><ITEM.REF>33</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK></TOC.BLK></TOC.BLK><TOC.BLK><TOC.ITEM><NO.ITEM>V.</NO.ITEM><ITEM.CONT>Заключение</ITEM.CONT><ITEM.REF>36</ITEM.REF></TOC.ITEM></TOC.BLK></TOC></INTERMEDIATE><?PAGE NO="3"?><CONTENTS.CONCLUSION><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">I.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD">Въведение</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0001"><NO.P>1.</NO.P><TXT>В Италия невнасянето на надлежно декларирания ДДС в законоустановения срок води до наказателни санкции. Ето защо г‑н Маurо Scialdone, като едноличен управител на дружество, което не е внесло този данък в законоустановения срок, е обвинен в извършването на престъпление.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0002"><NO.P>2.</NO.P><TXT>След образуването на наказателното производство срещу г‑н Scialdone приложимата национална правна уредба е изменена. С направеното изменение, първо, се увеличава значително прагът за криминализиране на неплащането на ДДС. Освен това се установяват различни прагове за ДДС и за данъка, удържан при източника. Второ, добавя се ново основание за отпадане на наказателната отговорност, ако преди даването на ход на делото в съдебно заседание пред първата инстанция, данъчното задължение, включително административните санкции и лихви, бъдат погасени изцяло.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0003"><NO.P>3.</NO.P><TXT>След влизането в сила на новото изменение би следвало наказуемостта за деянието на г‑н Scialdone да отпадне въз основа на принципа на прилагане с обратна сила на по-лекото наказание. Невнесеният навреме ДДС е в размер под новия праг. Запитващата юрисдикция обаче изпитва съмнения относно съвместимостта на изменението с член 4, параграф 3 ДЕС, член 325 ДФЕС, Директивата за ДДС<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0002"><P>Директива 2006/112/ЕО на Съвета от <DATE ISO="20061128">28 ноември 2006 година</DATE> относно общата система на данъка върху добавената стойност (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="347" PAGE.FIRST="1" DATE.PUB="2006">OB L 347, 2006 г., стр. 1</REF.DOC.OJ>; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 3, стр. 7 и поправки в <REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="074" PAGE.FIRST="3" DATE.PUB="2011">ОВ L 74, 2011 г., стр. 3</REF.DOC.OJ>, <REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="249" PAGE.FIRST="15" DATE.PUB="2012">ОВ L 249, 2012 г., стр. 15</REF.DOC.OJ> и <REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="323" PAGE.FIRST="31" DATE.PUB="2015">ОВ L 323, 2015 г., стр. 31</REF.DOC.OJ>) (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0003" ID="QS0003"/>Директивата за ДДС<QUOT.END REF.START="QS0003" CODE="201C" ID="QE0003"/>).</P></NOTE> и Конвенцията за защита на финансовите интереси на Европейските общности<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0003"><P>Конвенция съставена на основание член К.3 от Договора за Европейския съюз (<REF.DOC.OJ COLL="C" NO.OJ="316" PAGE.FIRST="49" DATE.PUB="1995">ОВ C 316, 1995 г., стр. 49</REF.DOC.OJ>; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 12, стр. 51) (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0004" ID="QS0004"/>Конвенцията PIF<QUOT.END REF.START="QS0004" CODE="201C" ID="QE0004"/>).</P></NOTE>. Може ли да се приеме, че новият режим на санкции за неплащане на ДДС спазва задължението за установяване на санкции за нарушения на правото на Съюза при условия, аналогични на приложимите по отношение на нарушения на националното право? В съответствие ли е този режим със задължението на държавите членки да налагат възпиращи и ефективни санкции? Това са основните въпроси, на които Съдът е приканен да отговори по настоящото дело.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0004"><NO.P>4.</NO.P><TXT>Освен това запитващата юрисдикция посочва, че ако разглежданото изменение бъде обявено за несъвместимо с правото на Съюза, то следва да бъде отменено. В резултат на това наказателното производство срещу г‑н Scialdone ще продължи. Следователно настоящото дело повдига основни проблеми, свързани с принципите на законност и правна сигурност, и в частност с принципа за прилагане с обратна сила на по-лекото наказание, закрепен в член 49, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0005" ID="QS0005"/>Хартата<QUOT.END REF.START="QS0005" CODE="201C" ID="QE0005"/>).</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">II.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD">Правна уредба</HT></TXT></NP></TI></TITLE><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC"><HT TYPE="BOLD">A.</HT></HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Правото на Съюза</HT></HT></TXT></NP></TI></TITLE><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">1.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Хартата</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0005"><NO.P>5.</NO.P><TXT>Член 49 от Хартата установява принципите на законност и пропорционалност на престъплението и наказанието. Първият параграф от този член гласи следното: <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0006" ID="QS0006"/>Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на извършването му не е представлявало престъпление съгласно националното или международното право. По същия<?PAGE NO="4"?> начин, не може да бъде налагано по-тежко наказание от това, което е било приложимо към момента на извършване на престъплението. По същия начин, не може да бъде налагано по-тежко наказание от това, което е било приложимо към момента на извършване на престъплението<QUOT.END REF.START="QS0006" CODE="201C" ID="QE0006"/>.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">2.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Член 325 ДФЕС</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0006"><NO.P>6.</NO.P><TXT>Съгласно член 325, параграф 1 ДФЕС <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0007" ID="QS0007"/>Съюзът и държавите членки се борят с измамата и с всяка друга незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, като приемат мерки в съответствие с разпоредбите на [този] член, които имат възпиращо действие и предлагат ефикасна защита в държавите членки, както и в институциите, органите, службите и агенциите на Съюза<QUOT.END REF.START="QS0007" CODE="201C" ID="QE0007"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0007"><NO.P>7.</NO.P><TXT>Член 325, параграф 2 ДФЕС предвижда, че: <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0008" ID="QS0008"/>Държавите членки приемат същите мерки за борба с измамата, засягаща финансовите интереси на Съюза, каквито предприемат за борба с измамата, засягаща собствените им финансови интереси<QUOT.END REF.START="QS0008" CODE="201C" ID="QE0008"/>.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">3.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Конвенцията PIF</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0008"><NO.P>8.</NO.P><TXT>Член 1 от Конвенцията PIF предвижда, че:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><PARAG IDENTIFIER="001.001"><NO.PARAG><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0009" ID="QS0009"/>1.</NO.PARAG><ALINEA><P>За целите на настоящата конвенция измамите, засягащи финансовите интереси на Европейските общности, съставляват:</P><P>[…]</P><LIST TYPE="alpha"><ITEM><NP><NO.P>б)</NO.P><TXT>по отношение на приходите — всяко умишлено действие или бездействие, свързано със:</TXT><P><LIST TYPE="NDASH"><ITEM><P>използването или представянето на фалшиви, грешни или непълни изявления или документи, което води до неправомерно намаляване на средствата от общия бюджет на Европейските общности или бюджетите, управлявани от или от името на Европейските общности,</P></ITEM><ITEM><P>укриване на информация като нарушение на конкретно задължение със същия ефект,</P></ITEM><ITEM><P>злоупотреба с правомерно получена облага със същия ефект.</P></ITEM></LIST></P></NP></ITEM></LIST></ALINEA></PARAG><PARAG IDENTIFIER="001.002"><NO.PARAG>2.</NO.PARAG><ALINEA>При спазване на член 2, параграф 2 всяка държава членка предприема необходимите и подходящи мерки за транспониране на параграф 1 в нейното национално наказателно право по такъв начин, че поведението съгласно него да съставлява престъпно деяние.</ALINEA></PARAG><P>[…]</P><PARAG IDENTIFIER="001.004"><NO.PARAG>4.</NO.PARAG><ALINEA>За умишления характер на действието или бездействието, посочено в параграфи 1 и 3, може да се съди от обективни фактически обстоятелства<QUOT.END REF.START="QS0009" CODE="201C" ID="QE0009"/>.</ALINEA></PARAG></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0009"><NO.P>9.</NO.P><TXT>Съгласно член 2, параграф 1 от Конвенцията PIF <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0010" ID="QS0010"/>[в]сяка държава членка предприема необходимите мерки, за да гарантира, че деянието, посочено в член 1, както и съучастието, подбудителството или опитът да бъде извършено деянието, посочено в член 1, параграф 1, ще бъдат наказуеми с ефективни, съразмерни и възпиращи наказания, включително, поне в случаи<?PAGE NO="5"?> на тежка измама, наказания с лишаване от свобода, които могат да доведат до екстрадиция, като се разбира, че за сериозна измама се счита измамата, включваща минимална сума, определена от всяка държава членка. Тази минимална сума не може да бъде по-висока от <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> [EUR]<QUOT.END REF.START="QS0010" CODE="201C" ID="QE0010"/>.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">4.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Директивата за ДДС</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0010"><NO.P>10.</NO.P><TXT>Съгласно член 206 от Директивата за ДДС <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0011" ID="QS0011"/>[в]сяко данъчнозадължено лице — платец на ДДС, трябва да плати нетния размер на ДДС при представянето на справка-декларацията за ДДС, предвидена в член 250. Въпреки това, държавите членки могат да определят различна дата за плащането на тази сума, или могат да изискат извършването на междинни плащания<QUOT.END REF.START="QS0011" CODE="201C" ID="QE0011"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0011"><NO.P>11.</NO.P><TXT>Член 250, параграф 1 от Директивата за ДДС предвижда, че: <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0012" ID="QS0012"/>Всяко данъчнозадължено лице представя справка-декларация за ДДС, даваща цялата информация, необходима за изчисляване на данъка, който е станал изискуем, и приспаданията, които трябва да се направят, доколкото това е необходимо за установяването на базата за изчисляване на данъка, общата стойност на сделката, свързана с такъв данък и приспадания и стойността на освободените сделки<QUOT.END REF.START="QS0012" CODE="201C" ID="QE0012"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0012"><NO.P>12.</NO.P><TXT>Съгласно член 273 от Директивата за ДДС <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0013" ID="QS0013"/>[д]ържавите членки могат да наложат други задължения, които те считат за необходими за осигуряване правилното събиране на ДДС и предотвратяване избягването на данъчно облагане, при спазване на условието за равнопоставено третиране между вътрешни сделки и сделки, извършвани между държави членки от данъчнозадължени лица и при условие че такива задължения не пораждат в търговията между държавите членки на формалности, свързани с преминаването на границите.[…]<QUOT.END REF.START="QS0013" CODE="201C" ID="QE0013"/>.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">5.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Регламент № 2988/95</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0013"><NO.P>13.</NO.P><TXT>Член 1, параграф 2 от Регламент (EО, Евратом) № 2988/95 относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности предвижда:<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0004"><P>Регламент от <DATE ISO="19951218">18 декември 1995 г.</DATE> (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="312" PAGE.FIRST="1" DATE.PUB="1995">ОВ L 312, 1995 г., стр. 1</REF.DOC.OJ>; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 1, стр. 166) (наричан по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0014" ID="QS0014"/>Регламент № 2988/95<QUOT.END REF.START="QS0014" CODE="201C" ID="QE0014"/>).</P></NOTE> <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0015" ID="QS0015"/>Нередност“ означава всяко нарушение на разпоредба на правото на Общността, в резултат на действие или бездействие от икономически оператор, което е имало или би имало за резултат нарушаването на общия бюджет на Общностите или на бюджетите, управлявани от тях, или посредством намаляването или загубата на приходи, произтичащи от собствени ресурси, които се събират направо от името на Общностите или посредством извършването на неоправдан разход<QUOT.END REF.START="QS0015" CODE="201C" ID="QE0015"/>.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC"><HT TYPE="BOLD">Б.</HT></HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Италианското право</HT></HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0014"><NO.P>14.</NO.P><TXT>Към момента на настъпване на фактите по настоящото дело и до <DATE ISO="20151021">21 октомври 2015 г.</DATE> членове 10 bis и 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0005"><P>Decreto Legislativo <DATE ISO="20000310">10 marzo 2000</DATE>, n. 74, Nuova disciplina dei reati in materia di imposte sui redditi e sul valore aggiunto, a norma dell’art. 9 della legge <DATE ISO="19990625">25 giugno 1999</DATE>, n. 205 (Законодателен декрет № 74 от <DATE ISO="20000310">10 март 2000 г.</DATE>, Нова правна уредба на престъпленията, свързани с данъка върху доходите и данъка върху добавената стойност, в съответствие с член 9 от Закон № 205 от <DATE ISO="19990625">25 юни 1999 г.</DATE>) (GURI, бр. 76 от <DATE ISO="20000331">31 март 2000 г.</DATE>) (наричан по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0016" ID="QS0016"/>Законодателен декрет № 74/2000<QUOT.END REF.START="QS0016" CODE="201C" ID="QE0016"/>).</P></NOTE> предвиждат следното:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ARTICLE IDENTIFIER="010A"><TI.ART><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0017" ID="QS0017"/>Член 10 bis</TI.ART><ALINEA>Който в срока за подаване на годишната декларация за удържания при източника данък не внесе удържани суми съгласно удостоверенията, издадени на лицата, на които е удържан данъкът, се наказва с лишаване от свобода за срок от шест месеца до две години, ако тези суми надвишават петдесет хиляди евро за един данъчен период.</ALINEA></ARTICLE><?PAGE NO="6"?><ARTICLE IDENTIFIER="010B"><TI.ART>Член 10 ter</TI.ART><ALINEA>Разпоредбата на член 10 bis се прилага, при предвидените в него ограничения, и към всеки, който не внесе дължимия на база на годишната декларация данък върху добавената стойност в срока за авансово плащане за следващия данъчен период<QUOT.END REF.START="QS0017" CODE="201C" ID="QE0017"/>.</ALINEA></ARTICLE></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0015"><NO.P>15.</NO.P><TXT>Член 13, параграф 1 от Законодателен декрет № 74/2000 предвижда смекчаване на санкциите при наличие на смекчаващи обстоятелства до една трета и изключва възможността за налагане на допълнителни наказания, ако данъчните задължения, включително административните санкции, бъдат погасени преди даването на ход на делото в съдебно заседание пред първата инстанция.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0016"><NO.P>16.</NO.P><TXT>В резултат на измененията съответно с членове 7 и 8 от Законодателен декрет № 158/2015<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0006"><P>Decreto Legislativo <DATE ISO="20150924">24 settembre 2015</DATE>, n. 158, Revisione del sistema sanzionatorio, in attuazione dell’articolo 8, comma 1, della legge <DATE ISO="20140311">11 marzo 2014</DATE>, n. 23 (Законодателен декрет № 158 от <DATE ISO="20150924">24 септември 2015 г.</DATE>, Преразглеждане на системата от санкции за прилагане на член 8, параграф 1 от Закон № 23 от <DATE ISO="20140311">11 март 2014 г.</DATE>) (редовна притурка № 55 към GURI, бр. 233 от <DATE ISO="20151007">7 октомври 2015 г.</DATE>) (наричан по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0018" ID="QS0018"/>Законодателен декрет № 158/2015<QUOT.END REF.START="QS0018" CODE="201C" ID="QE0018"/>).</P></NOTE> членове 10 bis и 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000 гласят следното (считано от <DATE ISO="20151022">22 октомври 2015 г.</DATE>):</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ARTICLE IDENTIFIER="010A"><TI.ART><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0019" ID="QS0019"/>Член 10 bis</TI.ART><ALINEA>Който в срока за подаване на годишната декларация за удържания при източника данък не внесе удържани суми, дължими на базата на същата тази декларация или съгласно удостоверенията, издадени на лицата, на които е удържан данъкът, се наказва с лишаване от свобода за срок от шест месеца до две години, ако тези суми надвишават сто и петдесет хиляди евро за един данъчен период.</ALINEA></ARTICLE><ARTICLE IDENTIFIER="010B"><TI.ART>Член 10 ter</TI.ART><ALINEA>Който в срока за авансово плащане за следващия данъчен период не внесе дължимия на база на годишната декларация данък върху добавената стойност в размер, превишаващ <FT TYPE="NUMBER">250000</FT> EUR за всеки данъчен период, се наказва с лишаване от свобода за срок от шест месеца до две години<QUOT.END REF.START="QS0019" CODE="201C" ID="QE0019"/>.</ALINEA></ARTICLE></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0017"><NO.P>17.</NO.P><TXT>Законодателен декрет № 158/2015 изменя и член 13, параграф 1 от Законодателен декрет № 74/2000. Той въвежда ново основание за отпадане на наказателната отговорност. Въпросната разпоредба гласи: <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0020" ID="QS0020"/>За престъпленията по член 10 bis, член 10 ter и член 10 quater, параграф 1 наказателната отговорност отпада, когато преди даването на ход на делото в съдебно заседание пред първата инстанция данъчните задължения, включително административните санкции и лихви, бъдат погасени чрез пълно изплащане на дължимите суми […]<QUOT.END REF.START="QS0020" CODE="201C" ID="QE0020"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0018"><NO.P>18.</NO.P><TXT>Накрая, административните санкции за данъчни нарушения се уреждат с отделна разпоредба. Съгласно член 13, параграф 1 от Законодателен декрет № 471/1997<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0007"><P>Decreto Legislativo <DATE ISO="19971218">18 dicembre 1997</DATE>, n. 471, Riforma delle sanzioni tributarie non penali in materia di imposte dirette, di imposta sul valore aggiunto e di riscossione dei tributi, a norma dell’articolo 3, comma 133, lettera q), della legge <DATE ISO="19961223">23 dicembre 1996</DATE>, n. 662 (Законодателен декрет от <DATE ISO="19971218">18 декември 1997 г.</DATE> за реформа на административната санкционна система за данъчни нарушения във връзка с преките данъци, данъка върху добавената стойност и събирането на данъците в съответствие с член 3, параграф 133, буква q) от Закон № 662 от <DATE ISO="19961223">23 декември 1996 г.</DATE> (редовна притурка № 4 към GURI, бр. 5 от <DATE ISO="19980108">8 януари 1998 г.</DATE>).</P></NOTE>: <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0021" ID="QS0021"/>Който в определените срокове изцяло или частично не заплати авансови, периодични, изравнителни или окончателни вноски, дължими на база на данъчната декларация, след приспадане на периодичните и авансовите вноски, включително когато не са били заплатени, се наказва с<?PAGE NO="7"?> административна санкция в размер на тридесет процента от всяка неиздължена сума дори когато след поправяне на установени при проверката на годишната декларация фактически грешки или грешки при изчислението се установи, че данъкът е по-голям или надвнесената сума, която трябва да се приспадне, е по-малка […]<QUOT.END REF.START="QS0021" CODE="201C" ID="QE0021"/>.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">III.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD">Факти, производство и преюдициални въпроси</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0019"><NO.P>19.</NO.P><TXT>Agenzia delle Entrate (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0022" ID="QS0022"/>Агенцията по приходите<QUOT.END REF.START="QS0022" CODE="201C" ID="QE0022"/>) извършва проверка на Siderlaghi Srl. Дружеството е декларирало надлежно дължимия от него ДДС за финансовата 2012 г. Размерът на дължимия ДДС възлиза на <FT TYPE="NUMBER">175272</FT> EUR. Съгласно националното право тази сума трябва да бъде платена в края на следващия данъчен период, т.е. на <DATE ISO="20131227">27 декември 2013 г.</DATE> При проверката се установява, че Siderlaghi Srl не е внесло дължимия ДДС в определения срок.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0020"><NO.P>20.</NO.P><TXT>Агенцията по приходите уведомява Siderlaghi Srl за задължението. Дружеството избира да плати данъка чрез разсрочено плащане. Съгласно предвиденото в националното право в такъв случай приложимите административни санкции могат да бъдат намалени с две трети.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0021"><NO.P>21.</NO.P><TXT>Тъй като г‑н Scialdone е едноличен управител на Siderlaghi Srl, прокуратурата образува срещу него, в качеството му на законен представител на това дружество, наказателно производство за неплащане на ДДС в определения срок. Прокуратурата обвинява г‑н Scialdone в извършването на престъпление по член 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000. Тя отправя искане до Tribunale di Varese (Районен съд Варезе, Италия) за налагане на наказателна глоба в размер на <FT TYPE="NUMBER">22500</FT> EUR.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0022"><NO.P>22.</NO.P><TXT>След образуването на наказателното производство срещу г‑н Scialdone със Законодателен декрет № 158/2015 се изменят членове 10 bis и 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000 и в член 13 от Законодателен декрет № 74/2000 се въвежда основание за отпадане на наказателната отговорност.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0023"><NO.P>23.</NO.P><TXT>В резултат от въведените изменения, първо, са увеличени праговете за криминализиране на невнасянето на данъка. Първоначалният праг от <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR за неплащане на данък при източника и ДДС (отбелязвам, че прагът е един и същ и за двата вида данъци) се увеличава до <FT TYPE="NUMBER">150000</FT> EUR за данъка при източника и <FT TYPE="NUMBER">250000</FT> EUR за ДДС. Второ, наказателната отговорност за престъплението отпада, ако преди даването на ход на делото в съдебно заседание пред първата инстанция данъчното задължение, включително административните санкции и лихви, бъдат погасени.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0024"><NO.P>24.</NO.P><TXT>Националната юрисдикция уточнява, че в конкретния случай лицето е обвинено, че не е внесло ДДС на стойност <FT TYPE="NUMBER">175272</FT> EUR. Вследствие на въведените със Законодателен декрет № 158/2015 изменения неговото деяние вече не е престъпление, защото тази сума е под новия минимален праг от <FT TYPE="NUMBER">250000</FT> EUR. Тъй като става въпрос за по-благоприятна за дееца норма, следва да се приложи по-новата норма. Ако обаче новата правна уредба бъде обявена за несъвместима с правото на Съюза, тя трябва да бъде отменена. Като следствие от това деянието на лицето остава основание за наказателна отговорност.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0025"><NO.P>25.</NO.P><TXT>Що се отнася до новото основание за отпадане на наказателната отговорност, националната юрисдикция уточнява, че тъй като Siderlaghi Srl е избрало разсрочване на задължението, плащането най-вероятно ще стане преди даването на ход по същество на делото в съдебно заседание пред първата инстанция. Следователно искането на прокуратурата за налагане на наказание глоба би следвало да бъде отхвърлено. Ако обаче се приеме, че това ново основание за отпадане на наказателната отговорност е несъвместимо с правото на Съюза, националната юрисдикция ще може да се произнесе по наказателната отговорност на лицето.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="8"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0026"><NO.P>26.</NO.P><TXT>Освен това, ако правото на ЕС следва да се тълкува по предложения от запитващата юрисдикция начин, държавите членки биха били правно задължени да наказват невнасянето на ДДС в размер от най-малко <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR с лишаване от свобода. Според запитващата юрисдикция това би означавало, че нарушението в настоящия случай би следвало да се разглежда като особено тежко. Следователно поисканото от прокуратурата наказание може да бъде отхвърлено от съда, доколкото предложената санкция, която е обвързваща за националния съд, изключва лишаването от свобода. Според запитващата юрисдикция това изключване значително намалява ефективността на санкцията.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0027"><NO.P>27.</NO.P><TXT>В този фактически и правен контекст Tribunale di Varese (Районен съд Варезе) спира производството и поставя следните преюдициални въпроси:</TXT><QUOT.S LEVEL="1"><LIST TYPE="OTHER"><ITEM><NP><NO.P><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0023" ID="QS0023"/>1)</NO.P><TXT>Трябва ли правото на Съюза, и по-специално свързаните разпоредби на член 4, параграф 3 ДЕС, член 325 ДФЕС и на Директива 2006/112/ЕО, които налагат задължение на държавите членки за уеднаквяване на политиките на санкции, да се тълкува в смисъл, че не допуска приемането на национална разпоредба, която криминализира невнасянето на ДДС над определен паричен праг, който е по-висок от прага за криминализиране на неплащането на прекия данък върху доходите?</TXT></NP></ITEM><ITEM><NP><NO.P>2)</NO.P><TXT>Трябва ли правото на Съюза, и по-специално свързаните разпоредби на член 4, параграф 3 ДЕС, член 325 ДФЕС и [на] Директива 2006/112/ЕО, които налагат на държавите членки задължението да предвидят ефективни, възпиращи и съразмерни санкции с цел защита на финансовите интереси на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че не допуска приемането на национална разпоредба, която изключва възможността да се наложи наказателна санкция на обвиняемия (независимо дали е управител, законен представител, лице, упълномощено да изпълнява функции с данъчно значение или съучастник в нарушението), когато свързаното с него образувание с юридическа правосубектност е платило със закъснение данъка и дължимите административни санкции във връзка с ДДС, въпреки че вече е направена данъчна проверка, образувано е наказателно производство и е повдигнато обвинение, делото е предадено на съда, подсъдимият е надлежно уведомен за повдигнатото срещу него обвинение, но преди даването на ход на делото в съдебно заседание пред първата инстанция, в система, която не налага на горепосочения управител, на законния представител или на упълномощените от тях лица и съучастниците в нарушението никаква друга санкция, дори и административна?</TXT></NP></ITEM><ITEM><NP><NO.P>3)</NO.P><TXT>Трябва ли понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0024" ID="QS0024"/>нарушение с измамна цел<QUOT.END REF.START="QS0024" CODE="201C" ID="QE0024"/>, уредено в член 1 от Конвенцията PIF, да се тълкува в смисъл, че в обхвата му попада и хипотезата на невнасяне, на частично или забавено внасяне на данъка върху добавената стойност, и следователно задължава ли член 2 от посочената конвенция държавата членка да наказва с лишаване от свобода невнасянето, частичното или забавеното внасяне на ДДС на стойност над <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR?</TXT><P>При отрицателен отговор се поставя въпросът дали изискването на член 325 ДФЕС, който задължава държавите членки да налагат възпиращи, съразмерни и ефективни санкции, включително наказателни, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която освобождава от наказателна и административна отговорност управителите и законните представители на юридическите лица или техните пълномощници и съучастниците в нарушението, в случай на невнасяне, частично или забавено внасяне на ДДС на стойност, която превишава 3 или 5 пъти определените минимални прагове в случай на измама, в размер на <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR?<QUOT.END REF.START="QS0023" CODE="201C" ID="QE0023"/>.</P></NP></ITEM></LIST></QUOT.S></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0028"><NO.P>28.</NO.P><TXT>Писмени становища представят германското, италианското, нидерландското и австрийското правителство, както и Европейската комисия. Тези заинтересовани страни, с изключение на австрийското правителство, са изслушани по време на съдебното заседание на <DATE ISO="20170321">21 март 2017 г.</DATE></TXT></NP.ECR></GR.SEQ><?PAGE NO="9"?><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">IV.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD">Анализ</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0029"><NO.P>29.</NO.P><TXT>Трите въпроса, отправени от запитващата юрисдикция, целят да се установи дали въведените със Законодателен декрет № 158/2015 изменения относно невнасянето на дължимия ДДС са в съответствие с правото на Съюза. Запитващата юрисдикция поставя въпросите си във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, член 325 ДФЕС, Конвенцията PIF и Директивата за ДДС.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0030"><NO.P>30.</NO.P><TXT>Правният контекст в настоящото дело е наистина доста сложен. Ето защо най-напред ще изложа анализа си относно това кои конкретни разпоредби на правото на ЕС, на които се позовава националната юрисдикция, са приложими към настоящото дело (раздел А), преди да отговоря на трите въпроса, поставени от запитващата юрисдикция (раздел Б). В заключение ще разгледам последиците, които евентуалното установяване на несъвместимост с правото на ЕС би могло (или по-скоро не трябва) да има в главното производство (раздел В).</TXT></NP.ECR><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC"><HT TYPE="BOLD">A.</HT></HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Приложимите към настоящия спор разпоредби на правото на Съюза</HT></HT></TXT></NP></TI></TITLE><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">1.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Конвенцията PIF</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0031"><NO.P>31.</NO.P><TXT>Всички заинтересовани страни, представили становища пред Съда, са съгласни, че Конвенцията PIF не се прилага в настоящия случай. Съображенията им в подкрепа на този извод обаче са различни.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0032"><NO.P>32.</NO.P><TXT>Нидерландското правителство твърди, че Конвенцията PIF не е приложима по отношение на ДДС. Другите заинтересовани страни, представили становища (както и при условията на евентуалност, нидерландското правителство), поддържат, че разглежданото в настоящото дело нарушение, свързано с неплащане на ДДС, не попада в обхвата на понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0025" ID="QS0025"/>измама<QUOT.END REF.START="QS0025" CODE="201C" ID="QE0025"/> съгласно Конвенцията PIF.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0033"><NO.P>33.</NO.P><TXT>Изтъкнати са следователно два различни довода. Първият отхвърля приложимостта на Конвенцията PIF по отношение на ДДС като цяло. Съгласно втория довод Конвенцията PIF може да обхваща ДДС, но не и конкретното деяние в настоящия случай. Ще разгледам тези два довода последователно.</TXT></NP.ECR><GR.SEQ LEVEL="4"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">a)</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Конвенцията PIF и ДДС</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0034"><NO.P>34.</NO.P><TXT>В решение Taricco Съдът постановява, че съгласно определението в член 1 от Конвенцията PIF понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0026" ID="QS0026"/>измама<QUOT.END REF.START="QS0026" CODE="201C" ID="QE0026"/> <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0027" ID="QS0027"/>обхваща приходите, получени от прилагането на унифицирана ставка към хармонизираната основа на ДДС, определена според правилата на Съюза<QUOT.END REF.START="QS0027" CODE="201C" ID="QE0027"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0008"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0041">41</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0035"><NO.P>35.</NO.P><TXT>В настоящия случай нидерландското правителство приканва Съда да преразгледа тази констатация. То счита, че ДДС не е част от понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0028" ID="QS0028"/>приходи<QUOT.END REF.START="QS0028" CODE="201C" ID="QE0028"/> по смисъла на Конвенцията PIF. Според нидерландското правителство като страни по Конвенцията PIF държавите членки предлагат автентично тълкуване на обхвата на понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0029" ID="QS0029"/>приходи<QUOT.END REF.START="QS0029" CODE="201C" ID="QE0029"/> съгласно член 31 от<?PAGE NO="10"?> Виенската конвенция за правото на договорите<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0009"><P>Сключена на <DATE ISO="19690523">23 май 1969 г.</DATE> (Сборник договори на Организацията на обединените нации, том 1155, стр. 331). Нидерландското правителство поддържа, че договорът трябва да се тълкува добросъвестно, в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на термините на договора в техния контекст, а също така в духа на предмета и целите на договора; наред с контекста се взема под внимание по-специално всяко споразумение между страните относно прилагането на неговите разпоредби (член 31, параграфи 1 и 3, буква а) от Виенската конвенция). Нидерландското правителство цитира също член 31, параграф 4 от Виенската конвенция, съгласно който специално значение се придава на даден термин, ако е установено, че страните са имали такова намерение.</P></NOTE> в обяснителен доклад<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0010"><P>Обяснителен доклад относно Конвенцията за защита на финансовите интереси на Европейските общности (одобрен от Съвета на <DATE ISO="19970526">26 май 1997 г.</DATE>) (<REF.DOC.OJ COLL="C" NO.OJ="191" PAGE.FIRST="1" DATE.PUB="1997">ОВ C 191, 1997 г., стр. 1</REF.DOC.OJ>).</P></NOTE>. Този доклад изрично изключва ДДС от понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0030" ID="QS0030"/>приходи<QUOT.END REF.START="QS0030" CODE="201C" ID="QE0030"/> в член 1, параграф 1 от Конвенцията PIF<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0011"><P>Съгласно точка 1.1 от този доклад <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0031" ID="QS0031"/>приходи“ означава приходите от първите две категории собствени ресурси, посочени в член 2, параграф 1 от Решение 94/728/ЕО на Съвета от <DATE ISO="19941031">31 октомври 1994 година</DATE> относно системата на собствените ресурси на Европейските общности […]. Тук не се включват приходите от прилагането на унифицирана ставка към основата за изчисляване на ДДС на държавите членки, тъй като ДДС не е собствен ресурс, събиран пряко за сметка на Общностите. Не се включват и приходите от прилагането на стандартна ставка към общата сума на БНП на държавите членки<QUOT.END REF.START="QS0031" CODE="201C" ID="QE0031"/>.</P></NOTE>. Освен това нидерландското правителство твърди, че Съдът вече е взел предвид декларациите и обяснителните доклади като елементи от авторитетното тълкуване: той трябва да направи същото и в настоящия случай.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0036"><NO.P>36.</NO.P><TXT>Не съм съгласен с твърдението, че обяснителният доклад на Съвета от 1997 г. може да представлява <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0032" ID="QS0032"/>автентично тълкуване<QUOT.END REF.START="QS0032" CODE="201C" ID="QE0032"/> на конвенция, подписана между държавите членки две години по-рано. Според мен доводите на нидерландското правителство могат да бъдат отхвърлени, без да е необходимо Съдът да се произнася по сложния въпрос за ролята на Виенската конвенция при тълкуването на конвенции между държавите членки<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0012"><P>Съдът вече е постановил, че макар да не обвързва нито Съюза, нито всички държави членки, Виенската конвенция възпроизвежда правила от международното обичайно право, които в качеството си на такива обвързват институциите на Съюза. Те са част от правния ред на Европейския съюз — вж. например решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20100225">25 февруари 2010 г.</DATE>, <NAME.CASE>Brita</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑386/08</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2010:91">EU:C:2010:91</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0042">42</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0043">43</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика), потвърдено в по-новата съдебна практика в решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20161221">21 декември 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>Съвет/Front Polisario</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑104/16 P</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:973">EU:C:2016:973</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0086">86</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>). В по-общ план, вж. например <HT TYPE="ITALIC">Kuijper</HT>, P. J. The European Courts and the Law of Treaties: The Continuing Story. — In: Cannizzaro, E. (ed.) The Law of Treaties Beyond the Vienna Convention, OUP, 2011, p. 256—278. Съдът обаче се позовава на Виенската конвенция най-вече по отношение на договорите с трети държави. Съдът е приел също, че правилата, съдържащи се във Виенската конвенция, се прилагат за споразумение, сключено между държавите членки и международна организация (решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150311">11 март 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Oberto и O’Leary</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑464/13 и C‑465/13</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:163">EU:C:2015:163</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0036">36</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>). Доколкото ми е известно, Виенската конвенция е упомената само веднъж в контекста на конвенция между държавите членки, приета въз основа на предишен член 220 ЕИО, в решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20020227">27 февруари 2002 г.</DATE>, <NAME.CASE>Weber</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑37/00</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2002:122">EU:C:2002:122</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0029">29</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>), във връзка с териториалното прилагане на Конвенцията от <DATE ISO="19680927">27 септември 1968 година</DATE> относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="299" PAGE.FIRST="32" DATE.PUB="1972">ОВ L 299, 1972 г., стр. 32</REF.DOC.OJ>, изменена с последователните договори за присъединяване на нови държави членки; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0037"><NO.P>37.</NO.P><TXT>Като цяло съм съгласен с нидерландското правителство, че в правния ред на ЕС волята или намерението на автора на акта има <HT TYPE="ITALIC">определена</HT> тълкувателна роля<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0013"><P>В правната система на ЕС тази роля обаче е напълно различна от всякакви форми на <HT TYPE="ITALIC">обвързващо</HT> автентично тълкуване по смисъла на член 31, параграфи 2 и 3, букви а) и б) от Виенската конвенция (относно тези разпоредби вж. също например <HT TYPE="ITALIC">Villinger</HT>, M.E. Commentary on the 1969 Vienna Convention on the Law of Treaties, Martinus Nijhoff, Leiden, 2009, p. 429—432.</P></NOTE>. Такова правно намерение може да бъде изразено в рамките на един документ, какъвто е случаят с преамбюла, или в отделен документ. В миналото Съдът се е позовавал например на подготвителни работи<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0014"><P>Вж. например решения от 27 ноември 2012, <REF.DOC.ECR><NAME.CASE>Pringle</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑370/12</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2012:756">EU:C:2012:756</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0135">135</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20131003">3 октомври 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑583/11 P</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:625">EU:C:2013:625</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0059">59</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>, декларации към Договорите<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0015"><P>Вж. например решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20100302">2 март 2010 г.</DATE>, <NAME.CASE>Rottmann</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑135/08</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2010:104">EU:C:2010:104</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0040">40</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE> или някои обяснителни документи за тълкуване на първичното право<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0016"><P>Вж. по-специално Разяснения относно Хартата на основните права (<REF.DOC.OJ COLL="C" NO.OJ="303" PAGE.FIRST="17" DATE.PUB="2007">ОВ C 303, 2007 г., стр. 17</REF.DOC.OJ>), подготвени първоначално под ръководството на президиума на Конвента, изработил Хартата на основните права на Европейския съюз.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="11"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0038"><NO.P>38.</NO.P><TXT>За да могат обаче подобни документи или декларации да се разглеждат като израз на намерението на съставителите, трябва да са налице два елемента: институционален и времеви. В <HT TYPE="ITALIC">институционално</HT> отношение тези документи трябва да бъдат обсъдени или одобрени от същите страни или органи, които са приели окончателния акт или са участвали в неговото приемане. Във <HT TYPE="ITALIC">времево</HT> отношение подобни документи по принцип трябва да бъдат съставени или в хода на изготвянето, или най-късно при приемането на акта, за да може да се приеме, че действително отразяват нагласата на съставителя(ите) в процеса на вземане на решение.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0039"><NO.P>39.</NO.P><TXT>Проблемът при довода на нидерландското правителство е отсъствието и на двата посочени елемента. Разглежданият в настоящия случай обяснителен доклад от 1997 г. не е приет от същите страни — т.е. от държавите членки, а е одобрен от Съвета, който не е страна по въпросната конвенция<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0017"><P>По съображения за изчерпателност ще добавя, че същото се отнася и за евентуалния довод на нидерландското правителство въз основа на член 31, параграф 3, буква а) или член 31, параграф 4 от Виенската конвенция (вж. бележка под линия 9 по-горе).</P></NOTE>. Освен това тя е подписана през 1995 г. Обяснителният доклад е от 1997 г.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0040"><NO.P>40.</NO.P><TXT>Макар да не може да се приеме, че обяснителният доклад има <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0033" ID="QS0033"/>автентична<QUOT.END REF.START="QS0033" CODE="201C" ID="QE0033"/> тълкувателна стойност в настоящия случай, това все пак не изключва възможността той да има определена <HT TYPE="ITALIC">убедителна</HT> сила. В крайна сметка обяснителният доклад е одобрен от институцията, която изготвя проекта, представен на държавите членки като договарящи страни<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0018"><P>Конвенцията PIF е приета на основание член К.3, параграф 2, буква в) ДЕС (в редакцията му от Маастрихт), според който Съветът има право да съставя конвенции, които препоръчва на държавите членки да приемат в съответствие с техните конституционни изисквания.</P></NOTE>. В миналото Съдът се е позовавал на обяснителни доклади в сходни случаи<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0019"><P>Вж. например решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19810526">26 май 1981 г.</DATE>, <NAME.CASE>Rinkau</NAME.CASE> (<NO.CASE>157/80</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1981:120">EU:C:1981:120</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0008">8</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19990617">17 юни 1999 г.</DATE>, <NAME.CASE>Unibank</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑260/97</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1999:312">EU:C:1999:312</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0016">16</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0017">17</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20020711">11 юли 2002 г.</DATE>, <NAME.CASE>Gabriel</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑96/00</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2002:436">EU:C:2002:436</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0041">41</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и сл.) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20110315">15 март 2011 г.</DATE>, <NAME.CASE>Koelzsch</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑29/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2011:151">EU:C:2011:151</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0040">40</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. По-специално той е взел предвид изготвени от Съвета обяснителни доклади към конвенции, приети на основание член К.3 ДЕС, също като Конвенцията PIF<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0020"><P>Съдът се е позовавал също на обяснителни доклади към конвенции, приети въз основа на тази разпоредба (някои от които изобщо не са влезли в сила), които са послужили за изготвянето на последващи актове на вторичното право. Вж. например решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20080508">8 май 2008 г.</DATE>, <NAME.CASE>Weiss und Partner</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑14/07</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2008:264">EU:C:2008:264</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0053">53</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20081201">1 декември 2008 г.</DATE>, <NAME.CASE>Leymann и Pustovarov</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑388/08 PPU</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2008:669">EU:C:2008:669</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0074">74</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20100715">15 юли 2010 г.</DATE>, <NAME.CASE>Purrucker</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑256/09</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2010:437">EU:C:2010:437</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0084">84</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и сл.); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20151111">11 ноември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Tecom Mican и Arias Domínguez</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑223/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:744">EU:C:2015:744</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0040">40</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0041">41</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170125">25 януари 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Vilkas</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑640/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:39">EU:C:2017:39</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0050">50</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0041"><NO.P>41.</NO.P><TXT>Тълкувателната стойност на подобни обяснителни доклади обаче е различна. Обяснителните доклади не са <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0034" ID="QS0034"/><HT TYPE="ITALIC">автентично</HT><QUOT.END REF.START="QS0034" CODE="201C" ID="QE0034"/> тълкуване, но са <HT TYPE="ITALIC">сред</HT> тълкувателните доводи, които могат да бъдат взети предвид и претеглени съвместно и спрямо други доводи, изведени от текста, логиката, а също от контекста и целта на тълкуваната разпоредба. Още по-важно е, че подобни доводи се използват в ясните граници, съдържащи се в текста на тълкуваната правна разпоредба. Следователно позоваването на такъв доклад не може да доведе до тълкуване, което противоречи на текста и на систематичното и телеологичното тълкуване на дадена разпоредба.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0042"><NO.P>42.</NO.P><TXT>Както генералният адвокат Kokott е изяснила много добре в заключението си по дело Taricco<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0021"><P>Заключение на генералния адвокат Kokott по дело <REF.DOC.ECR><NAME.CASE>Taricco и др.</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:293">EU:C:2015:293</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0099">99</REF.NP.ECR>—<REF.NP.ECR REF="NP0102">102</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>, резултатът би бил именно такъв, ако Съдът последва доводите на нидерландското правителство.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0043"><NO.P>43.</NO.P><TXT>В действителност изключването на ДДС от понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0035" ID="QS0035"/>приходи<QUOT.END REF.START="QS0035" CODE="201C" ID="QE0035"/> в определението за измама съгласно Конвенцията PIF не произтича от нейния текст. Точно обратното, Конвенцията PIF предлага чрез своя член 1, параграф 1, буква б) широко тълкуване на понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0036" ID="QS0036"/>приходи<QUOT.END REF.START="QS0036" CODE="201C" ID="QE0036"/>, тъй като текстът съдържа общо препращане към <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0037" ID="QS0037"/>средствата от общия бюджет на Европейските общности или бюджетите, управлявани от или от името на Европейските общности<QUOT.END REF.START="QS0037" CODE="201C" ID="QE0037"/>. ДДС е<?PAGE NO="12"?> част от собствените ресурси на ЕС, които са в основата на понятието за приходи<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0022"><P>Решение на Съвета от <DATE ISO="19700421">21 април 1970 година</DATE> за замяна на финансовите вноски от държавите членки със собствените ресурси на Общностите (70/243/ЕОВС, ЕИО, Eвратом) (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="094" PAGE.FIRST="19" DATE.PUB="1970">ОВ L 94, 1970 г., стр. 19</REF.DOC.OJ>). За действащата понастоящем разпоредба вж. член 2, параграф 1, буква б) от Решение 2014/335/ЕС, Eвратом на Съвета от <DATE ISO="20140526">26 май 2014 година</DATE> относно системата на собствените ресурси на Европейския съюз (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="168" PAGE.FIRST="105" DATE.PUB="2014">ОВ L 168, 2014 г., стр. 105</REF.DOC.OJ>). По оценки за 2015 г. приходите от <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0038" ID="QS0038"/>традиционни собствени ресурси<QUOT.END REF.START="QS0038" CODE="201C" ID="QE0038"/> възлизат на 12,8 %, а от ДДС — на 12,4 % от общите приходи от собствени ресурси. Вж. Европейска комисия, Пакет за интегрирано финансово отчитане, 2015 г.</P></NOTE>. Освен това Конвенцията PIF не предвижда условие, свързано с прякото събиране за сметка на Европейския съюз<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0023"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0041">41</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>). Такъв е случаят с член 2 от Регламент № 2899/95, в който се посочват <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0039" ID="QS0039"/>приходи, произтичащи от собствени ресурси, които се събират направо от името на Общностите<QUOT.END REF.START="QS0039" CODE="201C" ID="QE0039"/>.</P></NOTE>. Това широко тълкуване се подкрепя от установените в преамбюла на Конвенцията PIF цели — <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0040" ID="QS0040"/>като отбелязват, че измамите, засягащи приходите и разходите на Общността, в много случаи не са ограничени до една страна и често се извършват от организирани престъпни мрежи<QUOT.END REF.START="QS0040" CODE="201C" ID="QE0040"/>, като се посочва, че <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0041" ID="QS0041"/>защитата на финансовите интереси на Европейските общности се нуждае от наказателно преследване на измамническото поведение, което накърнява тези интереси<QUOT.END REF.START="QS0041" CODE="201C" ID="QE0041"/>, и се допълва, че е налице необходимост <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0042" ID="QS0042"/>да се наказва това поведение с ефективни, съразмерни и разубеждаващи наказания<QUOT.END REF.START="QS0042" CODE="201C" ID="QE0042"/>. Като цяло може да се приеме, че тези констатации са насочени и към режима на ДДС. Накрая, позоваването в Конвенцията PIF на <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0043" ID="QS0043"/>данъчни<QUOT.END REF.START="QS0043" CODE="201C" ID="QE0043"/> нарушения също показва, че ДДС не е изключен от понятието за финансовите интереси на Съюза<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0024"><P>Член 5, параграф 3 от Конвенцията PIF.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0044"><NO.P>44.</NO.P><TXT>В резултат на това обяснителният доклад не може да се използва за съществено изменение на обхвата на дадена разпоредба с оглед на нейния текст, систематиката и целите, установени в Конвенцията PIF. Използването на такъв доклад за изключване на елемент от системата на собствените ресурси на ЕС от обхвата на Конвенцията PIF би надхвърлило пределите на обикновеното <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0044" ID="QS0044"/>обяснение<QUOT.END REF.START="QS0044" CODE="201C" ID="QE0044"/>. В действителност то би представлявало изменение на обхвата на Конвенцията PIF.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0045"><NO.P>45.</NO.P><TXT>Следва да се отбележи, че такова изменение несъмнено е било възможно. Ако намерението на договарящите страни наистина е било да изключат ДДС от приложното поле на Конвенцията PIF, не е имало никаква пречка да включат изменение на определението за <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0045" ID="QS0045"/>приходи<QUOT.END REF.START="QS0045" CODE="201C" ID="QE0045"/> в следващ протокол. На практика в двата случая, когато е било счетено за необходимо да се промени обхватът на Конвенцията PIF, промяната е извършена посредством приемането на специални протоколи<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0025"><P>Протокол, съставен на основание член К.3 от Договора за Европейския съюз, към Конвенцията за защита на финансовите интереси на Европейските общности (<REF.DOC.OJ COLL="C" NO.OJ="313" PAGE.FIRST="2" DATE.PUB="1996">ОВ C 313, 1996 г., стр. 2</REF.DOC.OJ>; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 12, стр. 61) и Втори протокол, съставен на основание член К.3 от Договора за Европейския съюз, към Конвенцията за защита на финансовите интереси на Европейските общности (<REF.DOC.OJ COLL="C" NO.OJ="221" PAGE.FIRST="12" DATE.PUB="1997">ОВ C 221, 1997 г., стр. 12</REF.DOC.OJ>; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 12, стр. 96).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0046"><NO.P>46.</NO.P><TXT>Ето защо не виждам основателна причина за промяна на извода, че ДДС попада в приложното поле на Конвенцията PIF.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="4"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">б)</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Понятието за измама по смисъла на Конвенцията PIF</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0047"><NO.P>47.</NO.P><TXT>Страните, представили становища пред Съда, са съгласни, че неплащането на надлежно декларирания ДДС не представлява измама по смисъла на член 1, параграф 1, буква б) от Конвенцията PIF. Италианското правителство уточнява в своите писмени и устни изявления, че престъпленията, свързани с недеклариране или предоставяне на невярна информация, както и други свързани с измами нарушения се уреждат от други разпоредби на Законодателен декрет № 74/2000.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0048"><NO.P>48.</NO.P><TXT>Съгласен съм с тезата, че нарушението, за което се отнася член 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000 (както преди, така и след въведеното със Законодателен декрет № 158/2015 изменение), не може да се включи в понятието за измама съгласно Конвенцията PIF.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="13"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0049"><NO.P>49.</NO.P><TXT>За целите на Конвенцията PIF значението на понятието за измама е определено в член 1, параграф 1, буква б) от Конвенцията PIF. По отношение на приходите в това определение се посочват три вида умишлени действия или бездействия, които водят до неправомерно намаляване на средствата на ЕС: i) използването или представянето на фалшиви, грешни или непълни изявления или документи; ii) укриването на информация като нарушение на конкретно задължение и iii) злоупотребата с правомерно получена облага.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0050"><NO.P>50.</NO.P><TXT>Нито един от изброените три вида измами не съответства на разглежданото в настоящия случай поведение. Член 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000 се отнася до неплащането на надлежно декларирания ДДС в законоустановения срок. Макар че неплащането може да бъде умишлено и да доведе до намаляване на данъчните приходи, това деяние не е свързано с фалшиви, грешни или непълни изявления или документи или с укриване на информация. Всичко е надлежно декларирано. По някаква причина обаче след надлежното деклариране не е извършено също така надлежно, т.е. навременно плащане. Освен това не може да се приеме, че при неплащането на надлежно декларирания ДДС е налице <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0046" ID="QS0046"/>злоупотреба с правомерно получена облага<QUOT.END REF.START="QS0046" CODE="201C" ID="QE0046"/>. По дефиниция неплащането в законоустановения срок е неправомерно.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0051"><NO.P>51.</NO.P><TXT>По изложените съображения според мен не може да се приеме, че понятието за измама в член 1, параграф 1, буква б) от Конвенцията PIF включва нарушение като разглежданото в главното производство: неплащането на надлежно декларирания ДДС в рамките на законоустановения срок. Ето защо споделям мнението, че Конвенцията PIF не е приложима в настоящия случай.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">2.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Член 325 ДФЕС</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0052"><NO.P>52.</NO.P><TXT>Член 325 ДФЕС консолидира задълженията на Съюза и на държавите членки за защита на финансовите интереси на ЕС. Той установява и компетентността на Съюза в тази област.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0053"><NO.P>53.</NO.P><TXT>В член 325, параграф 1 ДФЕС е предвидено задължението на ЕС и на държавите членки да се борят с <HT TYPE="ITALIC">измамата</HT> и <HT TYPE="ITALIC">всяка друга незаконна дейност</HT>, която може да накърни финансовите интереси на Съюза, като приемат мерки, които имат възпиращо действие и са ефективни. Съгласно член 325, параграф 2 ДФЕС държавите членки приемат същите мерки за борба с <HT TYPE="ITALIC">измамата</HT>, засягаща финансовите интереси на Съюза, каквито предприемат за борба с измамата, засягаща собствените им финансови интереси.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0054"><NO.P>54.</NO.P><TXT>Представилите становища страни имат разногласие по въпроса за приложимостта на член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС в настоящия случай.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0055"><NO.P>55.</NO.P><TXT>Германското правителство поддържа, че член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС не е приложим. Това било така, първо, защото финансовите интереси на Съюза не били засегнати, тъй като ДДС бил деклариран надлежно. Второ, разглежданото в настоящия случай нарушение не попадало в приложното поле и на член 325, параграф 2 ДФЕС, който обхващал единствено <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0047" ID="QS0047"/>измамата<QUOT.END REF.START="QS0047" CODE="201C" ID="QE0047"/>. Трето, нарушението не попадало и в обхвата на член 325, параграф 1 ДФЕС, тъй като тази разпоредба трябвало да се тълкува систематично в смисъл, че посочената в нея <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0048" ID="QS0048"/>друга незаконна дейност<QUOT.END REF.START="QS0048" CODE="201C" ID="QE0048"/> се отнася само за измамни действия със сходна тежест. Подобна теза в съдебното заседание застъпва нидерландското правителство.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0056"><NO.P>56.</NO.P><TXT>В съдебното заседание италианското правителство поддържа, че член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС не е приложим към разглежданото в настоящия случай нарушение. Това било така, защото обхванатото от член 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000 деяние не можело да се квалифицира като измамно действие по смисъла на Конвенцията PIF.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="14"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0057"><NO.P>57.</NO.P><TXT>Комисията защитава противоположната теза. Тя поддържа, че член 325, параграф 2 ДФЕС трябва да се тълкува широко. Тази разпоредба обхващала посочената в член 325, параграф 1 ДФЕС <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0049" ID="QS0049"/>друга незаконна дейност<QUOT.END REF.START="QS0049" CODE="201C" ID="QE0049"/>, която включвала и нарушения или нередности, които нямат измамна цел.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0058"><NO.P>58.</NO.P><TXT>Струва ми се, че правилното тълкуване на член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС е някъде по средата между тези позиции. Първо, разглежданото в настоящия случай нарушение може да засегне финансовите интереси на Съюза (а). Второ, нарушението попада в обхвата на член 325, параграф 1 ДФЕС, но не и в този на член 325, параграф 2 ДФЕС (б). Трето, задължението за предприемане на мерки за защита на финансовите интереси на Съюза, които са аналогични на предприетите с цел защита на националните финансови интереси, произтича не само от член 325, параграф 2 ДФЕС, но и от тълкуването на член 325, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС (в).</TXT></NP.ECR><GR.SEQ LEVEL="4"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">a)</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">По въпроса дали е налице засягане на финансовите интереси на Съюза</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0059"><NO.P>59.</NO.P><TXT>Съдът вече е изяснил, че обхватът на понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0050" ID="QS0050"/>финансовите интереси на Съюза<QUOT.END REF.START="QS0050" CODE="201C" ID="QE0050"/> е широк. То включва приходите и разходите, покрити от бюджета на Съюза и на други органи, служби и агенции, които са създадени с Договорите<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0026"><P>Решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20030710">10 юли 2003 г.</DATE>, <NAME.CASE>Комисия/ЕЦБ</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑11/00</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2003:395">EU:C:2003:395</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0089">89</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и <REF.DOC.ECR><NAME.CASE>Комисия/ЕИБ</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑15/00</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2003:396">EU:C:2003:396</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0120">120</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Приходите, получени от прилагането на унифицирана ставка към хармонизираната основа на ДДС, определена според правилата на ЕС, се включват в собствените ресурси на Съюза. Въз основа на това Съдът е потвърдил, че съществува пряка връзка между събирането на приходите от ДДС в съответствие с приложимото право на Съюза и предоставянето на разположение на бюджета на Съюза на съответните ресурси от ДДС: <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0051" ID="QS0051"/>всеки пропуск при събирането на първите е възможно да доведе до намаляване на/във вторите<QUOT.END REF.START="QS0051" CODE="201C" ID="QE0051"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0027"><P>Вж. решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20111115">15 ноември 2011 г.</DATE>, <NAME.CASE>Комисия/Германия</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑539/09</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2011:733">EU:C:2011:733</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0072">72</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20130226">26 февруари 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Åkerberg Fransson</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑617/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:105">EU:C:2013:105</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0026">26</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0038">38</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20160407">7 април 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>Degano Trasporti</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑546/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:206">EU:C:2016:206</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0022">22</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170316">16 март 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Identi</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑493/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:219">EU:C:2017:219</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0019">19</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0060"><NO.P>60.</NO.P><TXT>Така Съдът е постановил, че със защитата на финансовите интереси на Съюза съгласно член 325 ДФЕС са свързани не само данъчните санкции и наказателното преследване за престъпления против данъчната и осигурителната система поради предоставената невярна информация за целите на ДДС<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0028"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20130226">26 февруари 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Åkerberg Fransson</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑617/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:105">EU:C:2013:105</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0027">27</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>, но и <HT TYPE="ITALIC">правилното събиране</HT> на ДДС по-общо<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0029"><P>Вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0039">39</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Освен това Съдът е потвърдил, че с националните мерки по отношение на престъпления във връзка с ДДС, които имат за цел да се осигури правилното събиране на данъка, като разпоредбите на италианското право относно неплащането на ДДС в настоящия случай, се прилага член 325 ДФЕС по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0030"><P>Вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170405">5 април 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Orsi и Baldetti</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑217/15 и C‑350/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:264">EU:C:2017:264</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0016">16</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0061"><NO.P>61.</NO.P><TXT>Разглежданото в настоящия случай нарушение се отнася до <HT TYPE="ITALIC">неплащане</HT>. Ето защо може да се твърди, че финансовите интереси на Съюза в действителност не са засегнати: плащането е забавено, но все пак предстои. Като се има предвид и задължението за плащане на лихва върху дължимата сума, след като тя бъде платена приходите на Съюза в крайна сметка няма да бъдат засегнати. Следователно подобно нарушение не може да бъде обхванато от член 325, параграф 1 ДФЕС.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="15"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0062"><NO.P>62.</NO.P><TXT>Трябва да се подчертае, че нарушението не се отнася само за <HT TYPE="ITALIC">забавени</HT> плащания, а в по-широк смисъл — за <HT TYPE="ITALIC">неплащане</HT> по каквато и да е причина. Следователно е възможно дължимите суми да се платят по-късно, но е възможно и изобщо да не се платят. Във всеки случай дължимите суми просто не са платени. Без съмнение напълно логична е вероятността да бъдат засегнати финансовите интереси на дадено лице, ако то не получи дължимата му парична сума, още повече че, както правилно посочва Комисията, е налице престъпление едва при достигането на определен праг, който не е малък или незначителен.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0063"><NO.P>63.</NO.P><TXT>Ето защо не може да се приеме твърдението на германското правителство, според което <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0052" ID="QS0052"/>забавеното плащане<QUOT.END REF.START="QS0052" CODE="201C" ID="QE0052"/> на ДДС не може да засегне финансовите интереси на Съюза, тъй като ДДС е надлежно деклариран.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="4"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">б)</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">По приложимостта на член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0064"><NO.P>64.</NO.P><TXT>Поради своята сложна законодателна история<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0031"><P>Член 209а ДЕО (Маастрихт) съдържа само настоящите параграфи 2 и 3. С Договора от Амстердам към предишния член 280 ДЕО се добавя настоящият параграф 1, както и параграф 4, който съдържа правно основание за приемането на мерки на Общността, като предвижда обаче, че <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0053" ID="QS0053"/>прилагането на наказателното право на държавите членки и тяхното наказателно правосъдие остават незасегнати от тези мерки<QUOT.END REF.START="QS0053" CODE="201C" ID="QE0053"/>. Това ограничение е премахнато с Договора от Лисабон. Относно промените в текста на разпоредбата в последващите редакции на Договора преди Договора от Лисабон вж. заключение на генералния адвокат Jacobs по дело <REF.DOC.ECR><NAME.CASE>Комисия/ЕЦБ</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑11/00</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2002:556">EU:C:2002:556</NO.ECLI></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE> член 325 ДФЕС може би не е сред най-ясните разпоредби на Договора.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0065"><NO.P>65.</NO.P><TXT>Ключовият елемент, предмет на обстойно обсъждане в настоящия случай, е различието във формулировката на първия и втория параграф от член 325 ДФЕС. В член 325, параграф 1 ДФЕС се споменава както <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0054" ID="QS0054"/>измама<QUOT.END REF.START="QS0054" CODE="201C" ID="QE0054"/>, така и <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0055" ID="QS0055"/>друга незаконна дейност<QUOT.END REF.START="QS0055" CODE="201C" ID="QE0055"/>. В член 325, параграф 2 ДФЕС обаче се използва само <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0056" ID="QS0056"/>измама<QUOT.END REF.START="QS0056" CODE="201C" ID="QE0056"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0066"><NO.P>66.</NO.P><TXT>Договорите не съдържат определения за нито едно от тези понятия. Понятието за <HT TYPE="ITALIC">измама</HT> следва да се тълкува като самостоятелно понятие от правото на ЕС предвид общата цел на член 325 ДФЕС да предложи стабилна рамка за защита на финансовите интереси на Съюза<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0032"><P>Относно широкото понятие за измама съгласно член 325 ДФЕС вж. например: <HT TYPE="ITALIC">Waldhoff</HT>, C. AEUV Art. 325 (ex-Art. 280 EGV) [Bekämpfung von Betrug zum Nachteil der Union]. — In: Calliess, C. et Ruffert, EUV/AEUV Kommentar, 5. ed, C.H. Beck, Munich, 2016, paragraph 4; <HT TYPE="ITALIC">Magiera</HT> Art. 325 AEUV Betrugsbekämpfung. — In: Grabitz, E., Hilf, M. et Nettesheim, M., Das Recht der Europäischen Union, C.H. Bech, Munich, 2016), paragraph 15 et sq.; <HT TYPE="ITALIC">Satzger</HT> AEUV Art. 325 (ex-Art. 280 EGV) [Betrugsbekämpfung]. — In: Streinz, EUV/AEUVq CH.Beck, Munich 2012, paragraph 6; <HT TYPE="ITALIC">Spitzer</HT>, H. et <HT TYPE="ITALIC">Stiegel</HT>, U. AEUV Artikel 325 (ex-Artikel 280 EGV) [Schutz der finanziellen Interessen der Union]. — In: Von der Groeben/Schwarze/Hatjeр, Europäisches Unionsrecht, Nomos, Baden-Baden, 2015, paragraph 12 et sq.</P></NOTE>. Обхватът на това понятие не съответства непременно на определението за измама в националната наказателна правна уредба<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0033"><P>Относно трудностите, свързани с определението за <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0057" ID="QS0057"/>измама<QUOT.END REF.START="QS0057" CODE="201C" ID="QE0057"/>, вж. например <HT TYPE="ITALIC">Delmas-Marty</HT>, M. Incompatibilités entre systèmes juridiques et mesures d’harmonisation: Rapport final du groupe d’experts chargé d’une étude comparative sur la protection des intérêts financiers de la Communauté. — In: Seminar on the Legal Protection of the Financial Interests of the Community, Брюксел, ноември 1993 г., Oak Tree Press Dublin, 1994. В по-общ план вж. също <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0058" ID="QS0058"/>Study on the legal framework for the protection of EU financial interests by criminal law<QUOT.END REF.START="QS0058" CODE="201C" ID="QE0058"/> (RS 2011/07, окончателен доклад, <DATE ISO="20120504">4 май 2012 г.</DATE>).</P></NOTE>. Съдържащото се в Конвенцията PIF определение за <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0059" ID="QS0059"/>измама<QUOT.END REF.START="QS0059" CODE="201C" ID="QE0059"/>, на което се позовава Съдът в решение Taricco<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0034"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0041">41</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>, предоставя полезни насоки в това отношение, тъй като то е първото определение в правото на ЕС. Обхватът на използваното в член 325 ДФЕС понятие за измама обаче не се ограничава непременно до предвидения в<?PAGE NO="16"?> Конвенцията PIF или във вторичното законодателство<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0035"><P>Вж. например определението в Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета относно борбата с измамите, засягащи финансовите интереси на Съюза, по наказателноправен ред (COM(2012) 363 окончателен). Първоначалното правно основание на предложението е член 325, параграф 4 ДФЕС. При договарянето на предложението правното основание е променено на член 83, параграф 2 ДФЕС (Позиция на Съвета на първо четене, Документ на Съвета 6182/17 от <DATE ISO="20170407">7 април 2017 г.</DATE>).</P></NOTE>. В специфичната област на ДДС общото понятие <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0060" ID="QS0060"/>измама<QUOT.END REF.START="QS0060" CODE="201C" ID="QE0060"/> съгласно член 325 ДФЕС може да включва също умишлени действия или бездействия, с които се цели извличане на несправедливо икономическо или данъчно предимство, в ущърб на финансовите интереси на Съюза<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0036"><P>Вж. в този смисъл решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20070927">27 септември 2007 г.</DATE>, <NAME.CASE>Collée</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑146/05</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2007:549">EU:C:2007:549</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0039">39</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20080508">8 май 2008 г.</DATE>, <NAME.CASE>Ecotrade</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑95/07 и C‑96/07</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2008:267">EU:C:2008:267</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0071">71</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20140717">17 юли 2014 г.</DATE>, <NAME.CASE>Equoland</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑272/13</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2014:2091">EU:C:2014:2091</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0039">39</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0067"><NO.P>67.</NO.P><TXT>Във всеки случай следва да се подчертае, че късното начисляване на ДДС само по себе си не би могло да се приравни на злоупотреба или измама<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0037"><P>Вж. в този смисъл решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20120712">12 юли 2012 г.</DATE>, <NAME.CASE>ЕМС‑България транспорт</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑284/11</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2012:458">EU:C:2012:458</NO.ECLI></REF.DOC.ECR> т. 74) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20130620">20 юни 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Родопи‑M 91</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑259/12</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:414">EU:C:2013:414</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0042">42</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0068"><NO.P>68.</NO.P><TXT>Посоченото в член 325, параграф 1 ДФЕС понятие <HT TYPE="ITALIC">всяка друга незаконна дейност</HT> без съмнение е по-широко от понятието за измама. При тълкуване въз основа на естественото значение на понятието може да се приеме, че то вероятно обхваща всяко незаконно, т.е. неправомерно поведение, което засяга финансовите интереси на Съюза.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0069"><NO.P>69.</NO.P><TXT>Не виждам основание неплащането в законоустановения срок, което в този смисъл е очевидно незаконно, да не се разглежда като друга незаконна дейност. Както бе изяснено по-горе в точки 59—63 от настоящото заключение, неплащане след достигането на предвидените в националното право прагове безспорно може да засегне финансовите интереси на Съюза по смисъла на член 325, параграф 1 ДФЕС.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0070"><NO.P>70.</NO.P><TXT>Понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0061" ID="QS0061"/>друга незаконна дейност<QUOT.END REF.START="QS0061" CODE="201C" ID="QE0061"/> обаче не фигурира в член 325, параграф 2 ДФЕС, който установява единствено задължението на държавите членки да приемат същите мерки за борба с <HT TYPE="ITALIC">измамата</HT>, засягаща финансовите интереси на Съюза, каквито предприемат за борба с измамата, засягаща собствените им финансови интереси. Това различие във формулировката може да се тълкува по два начина.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0071"><NO.P>71.</NO.P><TXT>От една страна, може да се предположи, че подобно на член 325, параграф 1 ДФЕС, член 325, параграф 2 ДФЕС също включва както <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0062" ID="QS0062"/>измама<QUOT.END REF.START="QS0062" CODE="201C" ID="QE0062"/>, така и <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0063" ID="QS0063"/>друга незаконна дейност<QUOT.END REF.START="QS0063" CODE="201C" ID="QE0063"/>. При това тълкуване член 325, параграф 1 ДФЕС би имал ролята на уводна разпоредба, която установява обща рамка, приложима за целия текст на член 325 ДФЕС с всички съдържащи се в него параграфи. Би се обърнало внимание на обстоятелството, че член 325, параграф 1 ДФЕС установява общо задължение на Съюза и на държавите членки да се борят с измамата и с всяка друга незаконна дейност, <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0064" ID="QS0064"/>като приемат мерки в съответствие с разпоредбите на [този] член<QUOT.END REF.START="QS0064" CODE="201C" ID="QE0064"/>. Би се изтъкнала и сложната законодателна история на тази разпоредба<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0038"><P>Вж. бележка под линия 31 по-горе.</P></NOTE>, която пречи да се направи категоричен извод относно волята на законодателя предвид множеството последващи изменения на въпросната разпоредба.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0072"><NO.P>72.</NO.P><TXT>От друга страна, също толкова правдоподобно би могло да бъде и друго тълкуване, основаващо се на ясното различие между формулировката на член 325, параграф 1 ДФЕС и тази на член 325, параграф 2 ДФЕС, като се поддържа, че член 325, параграф 2 ДФЕС обхваща единствено мерки за борба с измамата, <HT TYPE="ITALIC">но не и</HT> с друга незаконна дейност. Тези две разпоредби предвиждат различен обхват на установените с тях задължения съответно за ефективност и за уеднаквяване. Ако съставителите на Договорите са искали да вложат еднакъв смисъл и в двата параграфа, защо е използвана различна формулировка? Ако са имали намерение с двете понятия, използвани в член 325, параграф 1 ДФЕС, да обхванат цялото, защо не са въвели трето, общо понятие, което да обхване другите две (един всеобхватен законодателен термин)?<?PAGE NO="17"?> Съществуват и други систематични доводи: в текста на член 325, параграфи 3 и 4 ДФЕС очевидно се съдържа същото разграничение и се споменава само измамата. Ето защо е трудно да се приеме, че отсъствието на израза <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0065" ID="QS0065"/>друга незаконна дейност<QUOT.END REF.START="QS0065" CODE="201C" ID="QE0065"/> в текста на член 325, параграф 2 се дължи просто на технически пропуск на съставителите на Договора, освен разбира се ако съставителите са били много разсеяни и са го пропуснали три пъти в рамките на един и същ член.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0073"><NO.P>73.</NO.P><TXT>Като цяло намирам втория тълкувателен подход за по-правдоподобен. При все това не съм убеден, че за целите на настоящото дело Съдът действително трябва да се произнесе по този въпрос. Макар да е обстойно обсъждан, член 325, параграф 2 ДФЕС е донякъде встрани от настоящия случай. На практика обхватът на задължението по член 325, параграф 1 ДФЕС, ако се тълкува и разглежда заедно с принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, параграф 3 ДЕС, представлява напълно идентично задължение за приемане на аналогични мерки за защита на националните финансови интереси и тези на ЕС.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="4"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">в)</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Член 325, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0074"><NO.P>74.</NO.P><TXT>Дори да се приеме, че член 325, параграф 2 ДФЕС не е приложим в настоящия случай, остава универсално приложимият принцип на лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, параграф 3 ДЕС. Тълкуван във връзка с общото задължение, установено в член 325, параграф 1 ДФЕС, този принцип налага задължение за приемане на мерки за борба с незаконната дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, при условия, аналогични на приложимите по отношение на незаконната дейност, която засяга националните финансови интереси.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0075"><NO.P>75.</NO.P><TXT>Припокриването по същество на предвидените в член 325, параграф 2 ДФЕС задължения с тези, наложени от принципа на лоялно сътрудничество съгласно член 4, параграф 3 ДЕС, произтича от генеалогията на първата разпоредба. В известен смисъл член 325, параграф 2 ДФЕС представлява специфично за тази област кодифициране на практиката на Съда относно принципа на лоялно сътрудничество<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0039"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19890921">21 септември 1989 г.</DATE>, <NAME.CASE>Комисия/Гърция</NAME.CASE> (<NO.CASE>68/88</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1989:339">EU:C:1989:339</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0024">24</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0025">25</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>). За потвърждение на мнението за такова припокриване по същество вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19990708">8 юли 1999 г.</DATE>, <NAME.CASE>Nunes и De Matos</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑186/98</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1999:376">EU:C:1999:376</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0013">13</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>), в което се посочват член 5 от ДЕО и член 209а, параграф 1 ДЕО.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0076"><NO.P>76.</NO.P><TXT>Обстоятелството, че задълженията по член 4, параграф 3 ДЕС са с универсално приложим характер и обхващат правния ред на Съюза в неговата цялост, има още една последица. Задължението за приемане на мерки за борба с незаконната дейност, която засяга финансовите интереси на ЕС, при условия, аналогични на приложимите по отношение на националните финансови интереси, не е влиза в действие единствено в съчетание със задълженията, наложени с член 325, параграф 1 ДФЕС: то действа и в съчетание с по-специфичните задължения, произтичащи от Директивата за ДДС. Тъй като Директивата за ДДС несъмнено съдържа по-подробни разпоредби относно плащането и събирането на данъка, анализът в това отношение съответно ще бъде по-изчерпателен. Ще разгледам въпросните разпоредби в следващия раздел от настоящото заключение.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0077"><NO.P>77.</NO.P><TXT>Преди това обаче трябва да се подчертае още нещо: не е задължително <HT TYPE="ITALIC">мерките</HT>, които се приемат за борба с измамата и с друга незаконна дейност по член 325, параграф 1 ДФЕС и член 4, параграф 3 ДЕС, да имат наказателноправен характер. Изисква се те да бъдат ефективни и възпиращи. Като резултат несъмнено подобни мерки може да доведе до наказателни санкции като ultima ratio. Преди да се стигне дотам обаче, за ефективната борба с измамата и с друга незаконна дейност може да са достатъчни по-широк набор от действия, като административни,<?PAGE NO="18"?> граждански или организационни мерки<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0040"><P>Вж. например решение от <DATE ISO="20120329">29 март 2012 г.</DATE>, Pfeifer &amp; Langen (<REF.DOC.ECR><NO.CASE>C‑564/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2012:190">EU:C:2012:190</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0052">52</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) във връзка с член 325 ДФЕС и мерките за събиране на лихви при връщане на незаконно придобити облаги от бюджета на Европейския съюз.</P></NOTE>. По същия начин мерките, които се приемат от държавите членки в съответствие с член 325 ДФЕС, не се ограничават до мерките във връзка с престъпната дейност или административните нарушения, които вече са обхванати от секторното законодателство на ЕС<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0041"><P>Вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20101028">28 октомври 2010 г.</DATE>, <NAME.CASE>SGS Belgium и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑367/09</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2010:648">EU:C:2010:648</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0040">40</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0042">42</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">3.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Директивата за ДДС и принципът на лоялно сътрудничество</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0078"><NO.P>78.</NO.P><TXT>Член 206 от Директивата за ДДС установява задължението на данъчнозадължените лица да плащат ДДС при представянето на справка-декларацията, предвидена в член 250 от посочената директива. Същата разпоредба обаче предоставя възможност на държавите членки да определят различна дата за плащане. Член 273 от Директивата за ДДС оставя на държавите членки свободата да приемат мерки за гарантиране на плащанията — те могат да наложат други задължения, които считат за необходими за осигуряване на правилното събиране на ДДС и предотвратяване на избягването на данъчно облагане.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0079"><NO.P>79.</NO.P><TXT>Извън тези разпоредби обаче Директивата за ДДС не установява допълнителни специфични правила за гарантиране на правилното събиране. Тя не предвижда конкретни мерки или при необходимост санкции в случаи на неплащане в срока, установен от държавите членки съгласно член 206 от Директивата за ДДС.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0080"><NO.P>80.</NO.P><TXT>Така изборът на подходящи санкции остава в рамките на правото на преценка на държавите членки. Това право на преценка обаче не е неограничено: при отсъствието на специална разпоредба относно санкции при нарушение член 4, параграф 3 ДЕС задължава държавите членки да вземат ефективни мерки, за да санкционират поведението, засягащо финансовите интереси на Съюза<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0042"><P>Вж. например решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20101028">28 октомври 2010 г.</DATE>, <NAME.CASE>SGS Belgium и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑367/09</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2010:648">EU:C:2010:648</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0041">41</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Тези мерки се прилагат при материално- и процесуалноправни условия, аналогични на приложимите по отношение на нарушения на националното право от сходно естество и значение. Във всеки случай санкциите, наложени с тези мерки, трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0043"><P>Вж. например решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19890921">21 септември 1989 г.</DATE>, <NAME.CASE>Комисия/Гърция</NAME.CASE> (<NO.CASE>68/88</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1989:339">EU:C:1989:339</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0024">24</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20050503">3 май 2005 г.</DATE>, <NAME.CASE>Berlusconi и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑387/02, C‑391/02 и C‑403/02</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2005:270">EU:C:2005:270</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0065">65</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0081"><NO.P>81.</NO.P><TXT>Конкретно в областта на ДДС държавите членки са длъжни да се борят с неплащането на данъка<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0044"><P>Вж. решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20140226">26 февруари 2014 г.</DATE>, <NAME.CASE>Åkerberg Fransson</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑617/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:105">EU:C:2013:105</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0025">25</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0036">36</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20151217">17 декември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>WebMindLicenses</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑419/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:832">EU:C:2015:832</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0041">41</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. В по-общ смисъл и съгласно постоянната съдебна практика член 2, член 250, параграф 1 и член 273 от Директивата за ДДС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС налагат на държавите членки задължение да вземат всички подходящи законодателни и административни мерки за гарантиране на събирането на целия дължим на тяхната територия ДДС<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0045"><P>Вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20160407">7 април 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>Degano Trasporti</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑546/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:206">EU:C:2016:206</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0019">19</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</P></NOTE>. Държавите членки следва да проверят декларациите на данъчнозадължените лица, отчетите на същите и другите относими документи, както и да изчислят и да съберат дължимия данък<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0046"><P>Вж. например решение <REF.DOC.ECR><NAME.CASE>Комисия/Италия</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑132/06</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2008:412">EU:C:2008:412</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0037">37</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="19"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0082"><NO.P>82.</NO.P><TXT>В обобщение, от тези съображения следва, че задълженията, наложени от Директивата за ДДС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, очевидно надхвърлят борбата с измамите. Те са по-общи. Те се отнасят до правилното събиране на данъка <HT TYPE="ITALIC">като цяло</HT>. Следователно те не само обхващат установени от държавите членки правила за санкциониране на нарушенията на задължения от чисто формално естество, като грешни декларации, но също и забавените плащания, ако правилата не надхвърлят необходимото за постигането на целите, състоящи се в осигуряването на правилното събиране на ДДС и в предотвратяването на злоупотреби<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0047"><P>Вж. в този смисъл решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20120712">12 юли 2012 г.</DATE>, <NAME.CASE>ЕМС‑България транспорт</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑284/11</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2012:458">EU:C:2012:458</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0069">69</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20130620">20 юни 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Родопи‑M 91</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑259/12</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:414">EU:C:2013:414</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0038">38</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и сл.) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20140717">17 юли 2014 г.</DATE>, <NAME.CASE>Equoland</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑272/13</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2014:2091">EU:C:2014:2091</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0046">46</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0083"><NO.P>83.</NO.P><TXT>Може би следва да се повтори — обстоятелството, че националните мерки са обхванати от горепосочените правила на Директивата за ДДС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, според мен не предрешава естеството на тези мерки. По същия начин, и дори в още по-голяма степен, съгласно член 325, параграф 1 ДФЕС<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0048"><P>Вж. точка 77 по-горе.</P></NOTE> Директивата за ДДС не задължава непременно държавите членки да налагат санкции с наказателноправен характер. Изборът на средствата е отново в рамките на правото на преценка на държавите членки. От гледна точка на правото на ЕС е важен действителният резултат: ефективни, съразмерни и възпиращи мерки, които осигуряват правилното събиране и предотвратяване избягването на данъчно облагане.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">4.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Междинно заключение</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0084"><NO.P>84.</NO.P><TXT>Предвид гореизложеното считам, че приложимите разпоредби за целите на настоящото дело са член 4, параграф 3 ДЕС, член 325, параграф 1 ДФЕС и членове 206 и 273 от Директивата за ДДС.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC"><HT TYPE="BOLD">Б.</HT></HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Отговор на преюдициалните въпроси</HT></HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0085"><NO.P>85.</NO.P><TXT>Сега ще разгледам конкретните въпроси на запитващата юрисдикция с оглед на посочените по-горе приложими разпоредби на правото на Съюза.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0086"><NO.P>86.</NO.P><TXT>Изложеният по-долу анализ е структуриран по следния начин: първо ще разгледам първата част на третия въпрос на запитващата юрисдикция относно Конвенцията PIF (1). Второ, ще премина към първия въпрос, който се отнася до задължението за установяване на еквивалентни санкции (2). Трето, ще разгледам общо втория въпрос и втората част на третия въпрос на националната юрисдикция, които се отнасят до задължението за приемане на ефективни, възпиращи и съразмерни санкции за нарушения на правото на Съюза (3).</TXT></NP.ECR><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">1.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">По първата част на третия въпрос: Конвенцията PIF</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0087"><NO.P>87.</NO.P><TXT>Запитващата юрисдикция иска да се установи дали съдържащото се в член 1 от Конвенцията PIF понятие за измама включва невнасянето или частичното или забавено плащане на ДДС. По-нататък тя поставя въпроса дали член 2 от посочената конвенция задължава държавата членка да наказва с лишаване от свобода такова деяние, когато последното се отнася до ДДС на стойност над <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0088"><NO.P>88.</NO.P><TXT>Отговорът е отрицателен. Както изясних в точки 48—51 по-горе, Конвенцията PIF не е приложима в настоящия случай. Според мен разглежданото по настоящото дело нарушение не може да бъде включено в обхвата на понятието за измама съгласно член 1, параграф 1, буква б) от тази конвенция.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="20"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0089"><NO.P>89.</NO.P><TXT>Ето защо предлагам на първата част на третия въпрос да се отговори в смисъл, че съдържащото се в член 1, параграф 1, буква б) от Конвенцията PIF понятие за измама не включва нарушение като разглежданото в главното производство, което се отнася до неплащане на надлежно декларирания ДДС в законоустановения срок.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">2.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">По първия въпрос: диференцирани прагове и задължението за установяване на еквивалентни санкции</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0090"><NO.P>90.</NO.P><TXT>С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали е съвместим с правото на ЕС член 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000 (в съответствие с изменението му със Законодателен декрет № 158/2015), който установява по-висок праг за криминализиране на неплащането на ДДС (<FT TYPE="NUMBER">250000</FT> EUR) от този за данъка, удържан при източника (<FT TYPE="NUMBER">150000</FT> EUR).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0091"><NO.P>91.</NO.P><TXT>Този въпрос се отнася по същество до задължението за установяване на санкции за нарушения на правото на ЕС, които са аналогични или еквивалентни на предвидените за сходни нарушения на националното право. В контекста на настоящия случай това задължение произтича от член 4, параграф 3 ДЕС във връзка с член 325, параграф 1 ДФЕС и горепосочените разпоредби на Директивата за ДДС.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0092"><NO.P>92.</NO.P><TXT>Като се позовава конкретно на принципа на лоялно сътрудничество, изразен в член 4, параграф 3 ДЕС, Съдът е постановил, че държавите членки трябва да следят нарушенията на правото на Съюза да бъдат санкционирани при материално- и процесуалноправни условия, <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0066" ID="QS0066"/>аналогични на приложимите по отношение на нарушения на националното право от сходно естество и значение […]<QUOT.END REF.START="QS0066" CODE="201C" ID="QE0066"/>. Освен това националните органи трябва да предприемат действия по отношение на нарушенията на правото на ЕС <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0067" ID="QS0067"/>със същата грижа, каквато полагат при прилагането на съответните национални закони<QUOT.END REF.START="QS0067" CODE="201C" ID="QE0067"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0049"><P>Вж. решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19890921">21 септември 1989 г.</DATE>, <NAME.CASE>Комисия/Гърция</NAME.CASE> (<NO.CASE>68/88</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1989:339">EU:C:1989:339</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0024">24</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0025">25</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19990708">8 юли 1999 г.</DATE>, <NAME.CASE>Nunes и De Matos</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑186/98</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1999:376">EU:C:1999:376</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0010">10</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0011">11</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><GR.SEQ LEVEL="4"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">a)</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Какъв е <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0068" ID="QS0068"/>аналогичният<QUOT.END REF.START="QS0068" CODE="201C" ID="QE0068"/> национален режим?</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0093"><NO.P>93.</NO.P><TXT>Сложното в настоящия случай е, да се определи референтната рамка, въз основа на която да се прецени задължението за установяване на аналогични санкции. Какво може да се разглежда като нарушения на националното право от <HT TYPE="ITALIC">сходно</HT> естество и значение? Каква друга национална законодателна рамка може да послужи като отправна точка в настоящия случай?</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0094"><NO.P>94.</NO.P><TXT>Според представените пред Съда становища диференцираните прагове, въведени със Законодателен декрет № 158/2015, не нарушават задължението за установяване на аналогични или еквивалентни санкции. Съображенията за този извод обаче се различават.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0095"><NO.P>95.</NO.P><TXT>Италианското правителство твърди, че двете нарушения изобщо не са съпоставими. Комисията поддържа, че различните прагове, въведени с членове 10 bis и 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000, са съпоставими, но разликата е обоснована. Австрийското правителство изтъква по-нов довод, според който по дефиниция областта на ДДС не може да създаде проблеми във връзка със задължението за установяване на еквивалентни санкции. ДДС представлявал приход както за държавите членки, така и за Съюза. Следователно финансовите интереси на Съюза под формата на приходи от ДДС винаги били защитени по същия начин, както националните финансови интереси.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="21"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0096"><NO.P>96.</NO.P><TXT>Преценката на аналогичните санкции в настоящия случай се свежда по същество до установяване дали режимът на ДДС е съпоставим с прякото данъчно облагане за целите на преценяване на задължението за установяване на аналогични санкции.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0097"><NO.P>97.</NO.P><TXT>В това отношение могат да бъдат обособени два подхода.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0098"><NO.P>98.</NO.P><TXT>Първо, ако се следва <HT TYPE="ITALIC">по-тесен</HT> подход, съответстващ на възприетия от австрийското правителство, режимът на ДДС може да се счита за изцяло изолиран<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0050"><P>Относно подобен подход вж. също <HT TYPE="ITALIC">Delmas-Marty</HT>, M. Incompatibilités entre systèmes juridiques et mesures d’harmonisation. оp.cit., p. 97; <HT TYPE="ITALIC">Waldhoff</HT>, C. AEUV Art. 325 (ex-Art. 280 EGV) [Bekämpfung von Betrug zum Nachteil der Union]“. — In: Calliess, C. et Ruffert, EUV/AEUV Kommentarq 5. ed, C.H. Beck, Munich, 2016, paragraph 10; <HT TYPE="ITALIC">Spitzer</HT>, H. et <HT TYPE="ITALIC">Stiegel</HT>, U. AEUV Artikel 325 (ex-Artikel 280 EGV) [Schutz der finanziellen Interessen der Union]“. — In: Von der Groeben/Schwarze/Hatje, Europäisches Unionsrechtq Nomos, Baden-Baden, 2015, paragraph 44.</P></NOTE>. Неговите уникални и специфични характеристики и функциониране биха направили невъзможно сравнението с всяка друга данъчна система или източник на приходи. Тъй като ДДС е национален източник на приходи <HT TYPE="ITALIC">и</HT> източник на приходи за ЕС, задължението за установяване на аналогични санкции само по себе си винаги би било изпълнено.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0099"><NO.P>99.</NO.P><TXT>Разбирам защо може да се предложи такъв подход по отношение на по-специфични и конкретни въпроси, когато са налице повече различия, отколкото сходства в режима и събирането на ДДС. При сегашното състояние на правото обаче подобен подход би бил проблематичен и нелогичен. Той би лишил от съдържание основното изискване за приемане на аналогични или сходни мерки — <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0069" ID="QS0069"/>задължението за уеднаквяване<QUOT.END REF.START="QS0069" CODE="201C" ID="QE0069"/>. Уеднаквяването (еквивалентността) вече няма да може да се проверява. На практика самите критерии за преценката му ще трябва постоянно да се проверяват<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0051"><P>Освен разбира се ако след време преценката за уеднаквяването (или еквивалентността) вече не се извършва <HT TYPE="ITALIC">вътрешно</HT> (в рамките на държавата членка), а <HT TYPE="ITALIC">външно</HT> (сравнявайки подходите сред държавите членки). От <HT TYPE="ITALIC">прагматична</HT> гледна точка някой ден може да се наложи такава промяна в правото, с хармонизирането на все повече национални правни режими и отпадането на съответните национални критерии за съпоставяне. От <HT TYPE="ITALIC">систематична</HT> гледна точка подобен начин на преценяване на целесъобразността на процедурите или средствата за правна защита вероятно ще насърчи в по-голяма степен идеята за сходство, която трябва да присъства при прилагането на правото на ЕС на национално равнище, вместо проверката, която на практика допълнително подчертава евентуалните различия.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0100"><NO.P>100.</NO.P><TXT>Вторият, <HT TYPE="ITALIC">по-широк</HT> подход към съпоставимостта поставя референтната рамка на по-високо равнище на абстракция, като търси възможно най-близката аналогия на съответното нарушение на правото на ЕС в националната правна система. От по-абстрактна и панорамна гледна точка става ясно, че няма данък, който да е изцяло изолиран; всеки данък е част от (облагаемото) цяло, част от масата.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0101"><NO.P>101.</NO.P><TXT>Според мен <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0070" ID="QS0070"/>задължението за уеднаквяване<QUOT.END REF.START="QS0070" CODE="201C" ID="QE0070"/> изисква такова по-широко възприемане на съпоставимостта, за да се установят релевантните нарушения на националното право, които са от сходно естество и значение, особено в областта на защитата на финансовите интереси на Съюза. Тук гледната точка е по своята същност структурно, системно сравнение. Изискването за пълна идентичност би направило много трудно намирането на еквивалентни източници на приходи или разходи в държавите членки. Поради спецификата на системата за събиране на данъци свързаните с ДДС нарушения по никакъв начин не могат да се считат за аналогични на нарушенията по отношение на други данъци.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="22"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0102"><NO.P>102.</NO.P><TXT>Обратно, в отделни случаи, свързани с прилагането на принципа на недопускане на дискриминация или принципа на еквивалентност на отделните процесуални правила или средства за правна защита, фокусът поначало е много по-конкретен и доста по-тесен. В такъв случай е възможно конкретните и специфични разлики между прякото и непрякото данъчно облагане, преценявани при това равнище на абстракция, да направят отделните положения несъпоставими<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0052"><P>В такъв специфичен контекст разбирам позицията на италианския конституционен съд, според който в настоящия случай липсва съпоставимост на членове 10 bis и 10 ter от разглеждания законодателен декрет. Вж. решение на италианския конституционен съд от <DATE ISO="20150512">12 май 2015 г.</DATE>, 100/2015 (IT:COST:2015:100). В по-широк смисъл в практиката си Съдът също е приел прякото и непрякото данъчно облагане за несъпоставими, но в различен контекст (пак в областта на ДДС, но във връзка с правото на данъчнозадълженото лице на възстановяване, а не с налагането на санкции от държавите членки). Вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20070315">15 март 2007 г.</DATE>, <NAME.CASE>Reemtsma Cigarettenfabriken</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑35/05</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2007:167">EU:C:2007:167</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0044">44</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0045">45</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0103"><NO.P>103.</NO.P><TXT>Във всеки случай Съдът вече е възприел подобен по-широк подход в решение Taricco. Когато предоставя указания на националната юрисдикция за преценка на еквивалентността на режимите относно давностните срокове в случаи, свързани с измами в областта на ДДС, Съдът се позовава на приложимите давностни срокове по отношение на акцизите и тютюневите изделия<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0053"><P>Решение от 8 септември 2015, <REF.DOC.ECR><NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0048">48</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>). По същия начин в решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20120329">29 март 2012 г.</DATE>, <NAME.CASE>Pfeifer &amp; Langen</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑564/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2012:190">EU:C:2012:190</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0052">52</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) Съдът е постановил, че по силата на член 325 ДФЕС и при липсата на правна уредба на Съюза, <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0071" ID="QS0071"/>когато националното им право предвижда събирането на лихви в рамките на връщането на облаги от същия вид, придобити незаконно от националния им бюджет, държавите членки са длъжни да съберат аналогично лихви при връщането на незаконно придобити облаги от бюджета на Съюза<QUOT.END REF.START="QS0071" CODE="201C" ID="QE0071"/>.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0104"><NO.P>104.</NO.P><TXT>В настоящия случай най-близката аналогия на нарушението по член 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000, свързано с неплащане на ДДС, е престъплението по член 10 bis от същия декрет, свързано с неплащане на данък от удържащо данък при източника лице. При двете нарушения има редица сходства: общата цел е да се осигури събирането на данъка. И двете се отнасят до деяние, свързано с неплащане в законоустановения срок. Системният паралелизъм на двете разпоредби произтича от италианската правна уредба, в която е предвидено двете престъпления да се уреждат от един и същ законодателен акт, с тясно свързани паралелни разпоредби.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0105"><NO.P>105.</NO.P><TXT>Ето защо е логично да се предположи, че член 10 bis е разпоредбата, <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0072" ID="QS0072"/>аналогична<QUOT.END REF.START="QS0072" CODE="201C" ID="QE0072"/> на член 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000. Двете нарушения са сравними. Следващият въпрос при това положение е дали може да се обоснове диференциацията на праговете, предвидени в двете разпоредби.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="4"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">б)</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Обоснована ли е диференциацията?</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0106"><NO.P>106.</NO.P><TXT>Италианското правителство се опитва да обясни от какви мотиви е бил воден законодателят, за да установи различни прагове за нарушения, свързани с неплащане на ДДС и на данъка, удържан при източника.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0107"><NO.P>107.</NO.P><TXT>Първо, в съдебното заседание италианското правителство уточнява, че наказателноправният режим за неплащане на преки данъци не се прилага за данъчнозадължените лица. Престъплението по член 10 bis не се отнася до данъкоплатеца, а до лицето, задължено да плати данък при източника.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0108"><NO.P>108.</NO.P><TXT>Второ, освен общите структурни различия, които произтичат от характера на данъчното облагане — пряко и непряко, италианското правителство изтъква конкретни основания за диференцирането. Те са свързани с по-голямата степен на тежест и с по-трудното установяване и събиране.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="23"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0109"><NO.P>109.</NO.P><TXT>От една страна, по отношение на неплащането на данъка според удостоверенията, издадени на лицата, на които е удържан данък при източника, италианското правителство изяснява, че член 10 bis не се отнася само до неплащане, но и до издаване на неточен документ. Следователно установяването на нарушението и събирането на данъка са възпрепятствани, тъй като удържащото данък при източника лице получава удостоверение, което го освобождава от плащане по отношение на администрацията.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0110"><NO.P>110.</NO.P><TXT>От друга страна, относно неплащането на данъка съгласно годишната декларация за удържания при източника данък италианското правителство посочва, че по-голямата степен на тежест произтича от евентуалните последици от неплащането за удържащите данък при източника лица, които са изложени на риска да платят дължимия данък два пъти.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0111"><NO.P>111.</NO.P><TXT>Поддържа се, че с оглед на тези две съображения националният законодател приема разглежданата диференциация на праговете за обоснована поради трудността да се установи нарушението<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0054"><P>Относно значението на трудността да се установи нарушението вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19880225">25 февруари 1988 г.</DATE>, <NAME.CASE>Drexl</NAME.CASE> (<NO.CASE>299/86</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1988:103">EU:C:1988:103</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0022">22</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0023">23</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE> и поради различните законни интереси.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0112"><NO.P>112.</NO.P><TXT>Естествено някои от изтъкнатите от италианското правителство доводи са по-убедителни от други. По същия начин неизяснен остава въпросът какво точно се е случило през 2015 г., така че да доведе до внезапната необходимост от диференциране на праговете при двете нарушения, и което не е било налице преди това, когато и двете нарушения са били уредени по един и същ начин.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0113"><NO.P>113.</NO.P><TXT>Считам обаче, че подобни въпроси попадат именно в областта, в която държавите членки имат право на собствен законодателен избор. Според мен италианското правителство представя убедителни съображения за въвеждането на диференциация. Освен това то доказва по-нататък, че в тази връзка е проведено обсъждане на национално равнище. Ако обхватът на процесуалната и институционалната автономия имат значение в тази област, Съдът не следва да поставя под съмнение такива национални законодателни решения, които са въплътени в по-широката и по-сложна законодателна структура на данъчната уредба на държавите членки.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0114"><NO.P>114.</NO.P><TXT>Следователно предлагам да се отговори, че член 4, параграф 3 ДЕС във връзка с член 325, параграф 1 ДФЕС и Директивата за ДДС допуска национална правна уредба, с която за целите на установяването на наказуемостта на деянието, състоящо се в неплащане на дължимия данък в законоустановения срок, се въвежда финансов праг, който е по-висок за ДДС в сравнение с предвидения за данъка, удържан при източника.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">3.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">По втория въпрос и втората част на третия въпрос: освобождаване от наказателна отговорност и ефективни и възпиращи санкции</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0115"><NO.P>115.</NO.P><TXT>По-нататък националната юрисдикция изразява съмнение относно евентуалното влияние на двете изменения, въведени със Законодателен декрет № 158/2015, върху ефективността и възпиращото действие на наказателните санкции, предвидени в Законодателен декрет № 74/2000.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0116"><NO.P>116.</NO.P><TXT>Първо, с втория си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 4, параграф 3 ДЕС във връзка с член 325, параграф 1 ДФЕС и Директивата за ДДС изключва национална разпоредба, която освобождава от наказателна отговорност лицата, отговорни за данъчните въпроси, ако образуванието, което те представляват, е платило със закъснение<?PAGE NO="24"?> дължимия ДДС, заедно с лихвите и административните санкции за забавено плащане, преди дването на ход на делото в съдебно заседание пред първата инстанция. Запитващата юрисдикция подчертава, че италианската правна уредба не налага на тези лица никакви други санкции, дори и административни.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0117"><NO.P>117.</NO.P><TXT>Второ, във втората част на третия въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 325, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която освобождава от наказателна и административна отговорност лицата, отговорни за данъчните въпроси, при невнасяне, частично или забавено внасяне на ДДС на стойност, която превишава 3 или 5 пъти минималния праг в размер на <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR, определен от Конвенцията PIF.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0118"><NO.P>118.</NO.P><TXT>И двата въпроса се отнасят до задължението на държавите членки да приемат ефективни и възпиращи санкции. Ще ги разгледам последователно в този раздел.</TXT></NP.ECR><GR.SEQ LEVEL="4"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">a)</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Новото основание за освобождаване от наказателна отговорност</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0119"><NO.P>119.</NO.P><TXT>Комисията счита, че вторият въпрос, който е свързан с новото основание за освобождаване от наказателна отговорност, въведено със Законодателен декрет № 158/2015 (нов член 13, параграф 1 от Законодателен декрет № 74/2000), следва да бъде обявен за недопустим. Тя поддържа, че тъй като в настоящия случай прагът за свързани с ДДС нарушения (<FT TYPE="NUMBER">250000</FT> EUR) не е достигнат (дължимата сума е <FT TYPE="NUMBER">175272</FT> EUR), това основание не може да се приложи.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0120"><NO.P>120.</NO.P><TXT>Съгласен съм. Всъщност, ако Съдът приеме предложените от мен отговори на първия и третия въпрос, няма да е необходимо да се отговаря на втория въпрос. Все пак ще дам кратък отговор на този въпрос, за да окажа пълно съдействие на Съда, в случай че той стигне до различно заключение.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0121"><NO.P>121.</NO.P><TXT>По принцип<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0055"><P>Вж. точки 52—84 по-горе.</P></NOTE> задължението за приемане на ефективни, възпиращи и съразмерни санкции за защита на финансовите интереси на Съюза произтича от двоен източник в правото на ЕС. Предвиденото в член 4, параграф 3 ДЕС задължение за лоялно сътрудничество води до изискването за ефективно и възпиращо справяне с нарушенията на задължението за плащане на ДДС съгласно членове 206 и 273 от Директивата за ДДС: държавите членки имат общо задължение да вземат всички законодателни и административни мерки, с които може да се гарантира събирането на целия ДДС, дължим на тяхната територия<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0056"><P>Решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20080717">17 юли 2008 г.</DATE>, <NAME.CASE>Комисия/Италия</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑132/06</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2008:412">EU:C:2008:412</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0037">37</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20130226">26 февруари 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Åkerberg Fransson</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑617/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:105">EU:C:2013:105</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0025">25</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0036">36</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Същото произтича и от член 325, параграф 1 ДФЕС, който задължава държавите членки да се борят с измамата и незаконната дейност, засягащи финансовите интереси на ЕС, като приемат ефективни и възпиращи мерки<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0057"><P>Решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20130226">26 февруари 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Åkerberg Fransson</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑617/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:105">EU:C:2013:105</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0026">26</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0037">37</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0122"><NO.P>122.</NO.P><TXT>Според мен разглежданото ново основание за освобождаване от наказателна отговорност не нарушава задължението за налагане на ефективни и възпиращи санкции.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="25"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0123"><NO.P>123.</NO.P><TXT>Първо, задължението за приемане на съразмерни, ефективни и възпиращи санкции в областта на ДДС по принцип не поражда непременно задължение за налагане на наказателни санкции<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0058"><P>Вж. също точки 77 и 83 по-горе.</P></NOTE>. Всъщност в някои случаи поради сериозността на престъпленията криминализирането може да е единственото решение за гарантиране на ефективността и възпиращото действие<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0059"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0039">39</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>). Вж. също заключението на генералния адвокат Ruiz-Jarabo Colomer по дело <REF.DOC.ECR><NAME.CASE>Комисия/Съвет</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑176/03</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2005:311">EU:C:2005:311</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0043">43</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Извън подобни специфични и сериозни случаи обаче приложимите санкции могат да бъдат под формата на административни санкции, наказателни санкции или съчетание между тях<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0060"><P>Решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20130226">26 февруари 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Åkerberg Fransson</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑617/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:105">EU:C:2013:105</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0034">34</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0039">39</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0124"><NO.P>124.</NO.P><TXT>В контекста на ДДС невнасянето на <HT TYPE="ITALIC">надлежно</HT> декларирания данък в законоустановения срок не може да се счита за толкова сериозно нарушение, че задължението за приемане на ефективни и възпиращи мерки непременно да наложи въвеждането на наказателни санкции<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0061"><P>Следва да се отбележи, че от сравнителна гледна точка не всички държави членки предвиждат наказателни санкции за поведение, свързано с неплащане на ДДС в законовия срок. В това отношение са налице значителни различия.</P></NOTE>. Несъмнено държавите членки могат, отчитайки надлежно конкретното икономическо и социално положение, да пристъпят към приемането на такива санкции в случаи, които те считат за достатъчно сериозни, при зачитане на принципа на пропорционалност. Криминализирането на подобно поведение обаче не се изисква от правото на ЕС.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0125"><NO.P>125.</NO.P><TXT>Второ, ефективният и възпиращ характер на мерките, въведени от италианската правна уредба за гарантиране на събирането на ДДС, следва да се разглежда в по-широк, систематичен смисъл. Трябва да се обърне дължимото внимание на взаимодействието между различните наказателни и административни санкции, приложими при неплащане на ДДС в законоустановения срок<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0062"><P>Може да се добави, че свързаният с това въпрос относно принципа ne bis in idem е предмет на дело Menci, понастоящем висящо пред Съда. Предвид значимостта на въпросите, повдигнати в решение на Европейския съд по правата на човека от <DATE ISO="20161115">15 ноември 2016 г.</DATE>, A и B с/у Норвегия (CE:ECHR:2016:1115JUD002413011, голям състав) по отношение на тълкуването на член 50 от Хартата, делото е разпределено на големия състав и устната фаза на производството е възобновена. Вж. определение на Съда (голям състав) от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170125">25 януари 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Menci</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑524/15</NO.CASE>, непубликувано, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:64">EU:C:2017:64</NO.ECLI></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0126"><NO.P>126.</NO.P><TXT>Италианското правителство разяснява, че съгласно член 13, параграф 1 от Законодателен декрет № 471/1997 във всеки случай за данъчнозадължените лица се прилага система от административни санкции, които могат да достигнат 30 % от неплатената сума ведно с лихвите. От законодателната история на разглежданото изменение става ясно, че наличието на административни санкции, които продължават да се прилагат за положенията под прага за наказателна отговорност, са били надлежно взети предвид при промяната на прага със Законодателен декрет № 158/2015<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0063"><P>Вж. уточненията относно член 8 (за изменение на член 10 ter от Законодателен декрет № 74/2000) в изложението на мотивите, което придружава проекта за законодателен декрет (Schema di Decreto Legislativo concernente la revisione del sistema sanzionatorio) от <DATE ISO="20150626">26 юни 2015 г.</DATE></P></NOTE>. В същия дух новото основание за освобождаване от наказателна отговорност във връзка с плащането е законодателен избор, който дава възможност да се избегне наказателната отговорност, в случай че данъчнозадълженото лице плати задълженията си, включително дължимия данък, лихвите и административните санкции. Законодателят счита, че и при това положение административните санкции за данъчнозадължените лица са достатъчни<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0064"><P>Пак там, уточнения относно член 11 (за изменение на член 13 от Законодателен декрет № 74/2000).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0127"><NO.P>127.</NO.P><TXT>С други думи, дори управителят на данъчнозадълженото юридическо лице да може да избегне наказателната отговорност, ако юридическото лице в крайна сметка извърши плащането, данъчнозадълженото юридическо лице все пак ще трябва да плати лихви и административни санкции за забавено плащане.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="26"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0128"><NO.P>128.</NO.P><TXT>На този етап е добре да се опитаме да погледнем въпроса по-общо. Каква е целта на криминализирането на забавеното плащане на сумите в полза на държавния бюджет? Вероятно за разлика от други наказуеми деяния, при които нанесената вреда не може да се отмени и основната цел на санкцията е да се накаже и поправи нарушителят, при фискалните или данъчните престъпления целта е <HT TYPE="ITALIC">също така</HT> да се използва заплахата от наказателна санкция, за да се събере принудително плащането в конкретния случай и така да се насърчи по-широкото спазване в бъдеще. С други думи, криминализирането не е единствената цел. Санкцията вероятно е насочена също към запазване на фискалната стабилност и осигуряване на спазването. Ако бъде възприета тази логика, то предоставянето на последна възможност на нарушителя да изпълни задълженията си преди началото на съдебния процес всъщност не възпрепятства ефективното изпълнение, а по-скоро обратното<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0065"><P>Това вероятно е и причината в правните системи на редица държави членки да се съдържат различно формулирани правила относно преустановяването на наказателното преследване във връзка с невнасянето на данъци или социалноосигурителни вноски, ако дългът е изплатен изцяло преди даването на ход на делото в съдебното производство.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0129"><NO.P>129.</NO.P><TXT>В този контекст основанието за освобождаване от наказателна отговорност, въведено в член 13 от Законодателен декрет № 74/2000, насърчава спазването и следователно укрепва ефективността и възпиращото действие на системата за прилагане. Ефективността на санкциите е свързана със стимулите за плащане на данъка. Възпиращото действие се осигурява от необходимостта да се внесе не само главницата, но и натрупаната лихва и съответната сума на административните санкции.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0130"><NO.P>130.</NO.P><TXT>Ще припомня, че Съдът е обявил прогресивния режим на санкции за подходящ за уреждане на плащанията<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0066"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20130620">20 юни 2013 г.</DATE>, <NAME.CASE>Родопи‑M 91</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑259/12</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2013:414">EU:C:2013:414</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0040">40</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Той също така счита лихвата за подходяща санкция в случаите на нарушения от формален характер<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0067"><P>Що се отнася до нарушенията на формални задължения; вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20140717">17 юли 2014 г.</DATE>, <NAME.CASE>Equoland</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑272/13</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2014:2091">EU:C:2014:2091</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0046">46</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0131"><NO.P>131.</NO.P><TXT>Накрая, следва да се има предвид, че при налагането на ефективни и възпиращи санкции в рамките на правото на ЕС държавите членки трябва да спазват и принципа на пропорционалност. От подготвителните документи на Законодателен декрет № 158/2015 е видно, че италианският законодател е избрал да приеме прогресивна скала на административни и наказателни санкции. Отчитайки съображенията за пропорционалност, той запазва наказателните санкции за най-тежките случаи. В този контекст разглежданото в настоящото дело основание за освобождаване от наказателна отговорност може да се приеме и като по-нататъшно включване на съображенията за пропорционалност в цялостния режим на правоприлагане.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="4"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">б)</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Релевантността на установения в Конвенцията PIF праг от <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0132"><NO.P>132.</NO.P><TXT>Що се отнася до втората част на третия въпрос на запитващата юрисдикция, не смятам, че установеният в Конвенцията PIF праг е подходяща отправна точка за преценка на ефективността на санкциите извън рамките, определени от този конкретен акт.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0133"><NO.P>133.</NO.P><TXT>Преди всичко, както бе изяснено в точки 48—51 от настоящото заключение, разглежданото нарушение не попада в приложното поле на Конвенцията PIF. Установеният в тази конвенция праг е релевантен само за конкретно деяние, съставляващо престъплението измама.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="27"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0134"><NO.P>134.</NO.P><TXT>Второ, като допълнителна бележка, прагът от <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR, посочен в член 2 от Конвенцията PIF, се прилага само като критерий за определяне на минимална сума, над която измамата се счита за толкова тежка, че да предизвика <HT TYPE="ITALIC">наказания, включително наказания с лишаване от свобода, които могат да доведат до екстрадиция</HT>. Прагът от <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR обаче дори не се прилага като общ праг за криминализиране.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0135"><NO.P>135.</NO.P><TXT>Ето защо не считам, че посоченият в Конвенцията PIF праг може да се цитира дори и за целите на по-широка аналогия. Той изобщо не е релевантен в случаи като настоящия.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="4"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">в)</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Междинно заключение</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0136"><NO.P>136.</NO.P><TXT>В резултат на това предлагам на Съда да отговори на втория въпрос и на втората част на третия въпрос, както следва: задължението за въвеждане на ефективни, разубеждаващи и съразмерни санкции за осигуряване на правилното събиране на ДДС съгласно член 325, параграф 1 ДФЕС и член 4, параграф 3 ДЕС във връзка с Директивата за ДДС допуска национална правна уредба като разглежданата в настоящия случай, която предвижда система от административни санкции, но освобождава физическите лица, отговорни за данъчните въпроси:</TXT><P><LIST TYPE="NDASH"><ITEM><P>от наказателна и административна отговорност при невнасяне в законоустановения срок на надлежно декларирания ДДС на стойност, която превишава 3 или 5 пъти минималния праг в размер на <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR, определен от Конвенцията PIF,</P></ITEM><ITEM><P>от наказателна отговорност, ако юридическото лице, от чието име извършват дейност, е внесло със закъснение дължимия ДДС, както и лихвите и сумите, наложени с административни санкции, преди започването на съдебното производство пред първата инстанция.</P></ITEM></LIST></P></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">B.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Последици от евентуална несъвместимост на националната правна уредба с правото на ЕС</HT></HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0137"><NO.P>137.</NO.P><TXT>В настоящото заключение предлагам на Съда да отговори на поставените от запитващата юрисдикция въпроси в смисъл, че приложимите разпоредби на правото на Съюза <HT TYPE="ITALIC">допускат</HT> внесените със Законодателен декрет № 158/2015 изменения. Ако Съдът стигне до същото заключение, няма да е необходимо да се разглеждат евентуалните (времеви) последици от обявяването на несъвместимост в настоящия случай.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0138"><NO.P>138.</NO.P><TXT>Ако Съдът прецени другояче, трябва да се разгледат последиците от несъвместимостта на националното право с правото на ЕС. Ще е необходимо да се разгледат в частност практическите последици, произтичащи от принципа на предимство на правото на Съюза, т.е. изискването да не се прилагат националните разпоредби, които противоречат на правото на ЕС. Това би следвало да се направи с оглед на конкретното положение, в което разглежданите национални разпоредби представляват <HT TYPE="ITALIC">по-леки</HT> наказателноправни разпоредби във все още неприключило наказателно производство.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0139"><NO.P>139.</NO.P><TXT>За да окажа пълно съдействие на Съда, ще предложа някои разсъждения по този въпрос, тъй като той е изрично посочен от запитващата юрисдикция и обсъден от заинтересованите страни в съдебното заседание.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0140"><NO.P>140.</NO.P><TXT>Запитващата юрисдикция изразява становището, че ако внесените със Законодателен декрет № 158/2015 изменения бъдат приети за несъвместими с правото на Съюза, последващото неприлагане на по-благоприятните правила не би било в противоречие нито с принципа на законност, нито със закрепения в член 49, параграф 1 от Хартата принцип lex mitior. Първо, неприлагането на изменените със Законодателен декрет № 158/2015 национални<?PAGE NO="28"?> разпоредби щяло да доведе до (повторно) прилагане на предходните разпоредби, в сила към момента на настъпване на фактите. Второ, ако бъдат обявени за несъвместими с правото на ЕС, новите разпоредби нямало да представляват законна част от италианския правен ред. Тъй като решенията на Съда в преюдициалното производство имат действие ex tunc, тълкуваната разпоредба трябвало да се прилага по определения от Съда начин и към правоотношения, предшестващи решението и все още неприключили.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0141"><NO.P>141.</NO.P><TXT>В съдебното заседание Комисията и италианското правителство оспорват тези доводи. Те считат, че по-благоприятните разпоредби на националното право трябва да се приложат в настоящия случай <HT TYPE="ITALIC">дори ако</HT> тези разпоредби бъдат обявени за несъвместими с правото на ЕС.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0142"><NO.P>142.</NO.P><TXT>Споделям мнението на Комисията и италианското правителство. Според мен принципът на законност изключва възможността за отмяна на по-леките наказателни разпоредби във все още неприключило наказателно производство дори ако тези по-благоприятни разпоредби бъдат обявени за несъвместими с правото на ЕС. С други думи, в случаи като настоящия предимството на разпоредбите на правото на Съюза, които задължават държавите членки да налагат ефективни, възпиращи и аналогични санкции, трябва да се прилага по начин, който е в съответствие с други равностойни правила в правния ред на ЕС: с предвидения в член 49, параграф 1 от Хартата принцип lex mitior, заедно с принципите на защита на оправданите правни очаквания и на правната сигурност, разглеждани в специфичния контекст на наказателното право.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0143"><NO.P>143.</NO.P><TXT>Безспорно е, че в съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза действието на разпоредбите на Договорите и на пряко приложимите разпоредби на вторичното право е такова, че със самото си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима всяка противоречаща им разпоредба на вътрешното право<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0068"><P>Вж. например решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19780309">9 март 1978 г.</DATE>, <NAME.CASE>Simmenthal</NAME.CASE> (<NO.CASE>106/77</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1978:49">EU:C:1978:49</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0017">17</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20120614">14 юни 2012 г.</DATE>, <NAME.CASE>ANAFE</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑606/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2012:348">EU:C:2012:348</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0073">73</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0144"><NO.P>144.</NO.P><TXT>Задължението за неприлагане е може би най-яркото проявление на този принцип. В отделните случаи обаче практическите последици от предимството трябва да се преценяват и съгласуват с общия принцип на правната сигурност, а конкретно в областта на наказателното право — и с принципа на законност. Задълженията на държавите членки да осигурят ефективното събиране на средствата на Съюза в крайна сметка не може да се противопостави на съдържащите се в Хартата права<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0069"><P>Вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20120329">29 март 2012 г.</DATE>, <NAME.CASE>Belvedere Costruzioni</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑500/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2012:186">EU:C:2012:186</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0023">23</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>, която също така предвижда основните принципи на законност, lex mitior и правна сигурност.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0145"><NO.P>145.</NO.P><TXT>В анализа по-долу изяснявам, че принципът на законност, който трябва да се разбира не само минималистично (1), а по-широко, в смисъл, че обхваща правилото lex mitior, заедно с императива за по-голяма правна сигурност по наказателноправни въпроси (2), изисква в настоящия случай да се приложат по-благоприятните разпоредби на Законодателен декрет № 158/2015 (3). Този извод е валиден, независимо дали ще бъде обявена несъвместимост с правото на ЕС във връзка с първичното право (член 325, параграф 1 ДФЕС) или с Директивата за ДДС.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="29"?><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">1.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC"><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0073" ID="QS0073"/>Ядрото<QUOT.END REF.START="QS0073" CODE="201C" ID="QE0073"/> на принципа на законност: забраната за обратно действие</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0146"><NO.P>146.</NO.P><TXT>Закрепеният в член 49, параграф 1 от Хартата принцип на законност съдържа преди всичко забраната за обратно действие. Това е предвидено в първите две изречения на тази разпоредба<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0070"><P>Преди влизането в сила на Хартата принципът за недопускане на обратно действие на наказателните разпоредби също се счита за един от основните принципи на правото, чието спазване се гарантира от Съда. Вж. например решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19840710">10 юли 1984 г.</DATE>, <NAME.CASE>Kirk</NAME.CASE> (<NO.CASE>63/83</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1984:255">EU:C:1984:255</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0022">22</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19901113">13 ноември 1990 г.</DATE>, <NAME.CASE>Fédesa и др.</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑331/88</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1990:391">EU:C:1990:391</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0042">42</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20040107">7 януари 2004 г.</DATE>, <NAME.CASE>X</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑60/02</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2004:10">EU:C:2004:10</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0063">63</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20040715">15 юли 2004 г.</DATE>, <NAME.CASE>Gerekens и Procola</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑459/02</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2004:454">EU:C:2004:454</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0035">35</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20100629">29 юни 2010 г.</DATE>, <NAME.CASE>E и F</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑550/09</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2010:382">EU:C:2010:382</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0059">59</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. По смисъла на член 52, параграф 3 от Хартата забраната отговаря на член 7 от Европейската конвенция за правата на човека (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0074" ID="QS0074"/>ЕКПЧ<QUOT.END REF.START="QS0074" CODE="201C" ID="QE0074"/>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0147"><NO.P>147.</NO.P><TXT>Може да се приеме, че <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0075" ID="QS0075"/>ядрото<QUOT.END REF.START="QS0075" CODE="201C" ID="QE0075"/> на принципа на законност, който представлява най-силният и специфичен израз на принципа на правната сигурност<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0071"><P>Вж. в този смисъл решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20080603">3 юни 2008 г.</DATE>, <NAME.CASE>Intertanko и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑308/06</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2008:312">EU:C:2008:312</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0070">70</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170328">28 март 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Rosneft</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑72/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:236">EU:C:2017:236</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0162">162</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>, обхваща само <HT TYPE="ITALIC">материалноправните</HT> елементи на определението за престъпления и наказания. Той изисква правната уредба да определя ясно нарушенията и наказанията, приложими към момента на извършване на наказуемото действие или бездействие. Това условие е изпълнено, когато от текста на приложимата разпоредба, а при нужда и чрез тълкуването ѝ в съдебната практика, правните субекти могат да разберат за кои техни действия и бездействия се предвижда наказателна отговорност<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0072"><P>Вж. например решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20070503">3 май 2007 г.</DATE>, <NAME.CASE>Advocaten voor de Wereld</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑303/05</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2007:261">EU:C:2007:261</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0050">50</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20110331">31 март 2011 г.</DATE>, <NAME.CASE>Аурубис България</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑546/09</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2011:199">EU:C:2011:199</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0042">42</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170328">28 март 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Rosneft</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑72/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:236">EU:C:2017:236</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0162">162</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Тези изисквания обаче не забраняват постепенното изясняване на нормите относно наказателната отговорност чрез съдебното тълкуване, стига тези тълкувания да са достатъчно предвидими<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0073"><P>Вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170328">28 март 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Rosneft</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑72/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:236">EU:C:2017:236</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0167">167</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0148"><NO.P>148.</NO.P><TXT>Следователно, ако към момента на настъпване на фактите по главното производство националното право не съдържа изрични разпоредби, установяващи наказателна отговорност за определено поведение, <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0076" ID="QS0076"/>принципът на законоустановеност на наказанието, както е закрепен в член 49, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, забранява да се налага наказателноправна санкция за такова поведение дори в случаите, когато националното правило противоречи на правото на Съюза<QUOT.END REF.START="QS0076" CODE="201C" ID="QE0076"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0074"><P>Вж. например решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20040107">7 януари 2004 г.</DATE>, <NAME.CASE>X</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑60/02</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2004:10">EU:C:2004:10</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0063">63</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20120628">28 юни 2012 г.</DATE>, <NAME.CASE>Caronna</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑7/11</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2012:396">EU:C:2012:396</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0055">55</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0149"><NO.P>149.</NO.P><TXT>Така <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0077" ID="QS0077"/>ядрото<QUOT.END REF.START="QS0077" CODE="201C" ID="QE0077"/> на принципа на законност, отразен в член 49, параграф 1, първо и второ изречение от Хартата, забранява прилагането с обратна сила на нови наказателни разпоредби относно установяването на престъпления и наказания, които не са били в сила към момента на извършване на наказуемото деяние. Тук следва да се подчертаят два елемента: ограничаването до <HT TYPE="ITALIC">материалноправните</HT> елементи на деянието и наказанието в <HT TYPE="ITALIC">конкретен момент</HT> — когато е извършено действието или бездействието.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">2.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">По-широкото разбиране на принципа на законност: lex mitior и правна сигурност по наказателноправни въпроси</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0150"><NO.P>150.</NO.P><TXT>Съдържанието на предвидените в член 49, параграф 1 гаранции обаче не се изчерпва с посоченото. Според мен истинското съдържание на тези гаранции е по-широко и в двата описани аспекта — материалноправен и времеви.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0151"><NO.P>151.</NO.P><TXT>Без да навлизам в подробно обсъждане на обхвата на <HT TYPE="ITALIC">материалноправния</HT> аспект, ще припомня само, че точният обхват на съдържащия се в ЕКПЧ член 7, параграф 1 също не е ясен. По-специално тълкуването на понятието <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0078" ID="QS0078"/>наказание<QUOT.END REF.START="QS0078" CODE="201C" ID="QE0078"/> и на неговия обхват търпи развитие в съдебната практика. Неотдавна в решение Del Río Prada големият състав на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0079" ID="QS0079"/>ЕСПЧ<QUOT.END REF.START="QS0079" CODE="201C" ID="QE0079"/>) припомня, че не е ясно разграничението<?PAGE NO="30"?> между <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0080" ID="QS0080"/>наказание<QUOT.END REF.START="QS0080" CODE="201C" ID="QE0080"/> (<QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0081" ID="QS0081"/>по същество<QUOT.END REF.START="QS0081" CODE="201C" ID="QE0081"/>, което следва да се обхваща от член 7, параграф 1 от ЕКПЧ) и мярка, свързана с изпълнението или прилагането на наказание (което се отнася повече до <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0082" ID="QS0082"/>процесуалните<QUOT.END REF.START="QS0082" CODE="201C" ID="QE0082"/> елементи)<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0075"><P>Вж. решения на Европейския съд по правата на човека от <DATE ISO="20131021">21 октомври 2013 г.</DATE>, Del Río Prada с/у Испания [ГС] (CE:ECHR:2013:1021JUD004275009, т. 85 и сл.), в което се посочва по-специално решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20080212">12 февруари 2008 г.</DATE>, Kafkaris с/у Кипър [ГС] (CE:ECHR:2008:0212JUD002190604, т. 142).</P></NOTE>. ЕСПЧ извършва по-широк анализ въз основа по-специално на естеството и целта на мярката, квалификацията ѝ съгласно националното право и последиците от нея.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0152"><NO.P>152.</NO.P><TXT>Много може да се каже за подобен анализ на резултата или въздействието, който се съсредоточава в по-малка степен върху детайлите на отделните национални класификации, които, разбира се, е възможно да се различават в отделните държави членки, и в по-голяма степен — върху същинското функциониране на правилата. Преди всичко обаче той отразява може би най-добре акцента на ефективната защита на основните права: човекът и въздействието на дадено правило върху положението му, а не таксономичните етикети, поставени от съответното национално право.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0153"><NO.P>153.</NO.P><TXT>Поради тази причина, макар в член 49, параграф 1, трето изречение от Хартата да се споменава <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0083" ID="QS0083"/>по-леко наказание<QUOT.END REF.START="QS0083" CODE="201C" ID="QE0083"/>, не считам, че тази разпоредба би могла да се тълкува като отнасяща се единствено до тежестта на наказанието. Тя трябва да се тълкува в смисъл, че включва най-малко всички съставни елементи на престъплението поради една проста причина: ако след извършването на престъплението в сила влезе нова правна уредба, която внася в определението за престъпление благоприятно за обвиняемия изменение, деянието би могло вече (изобщо) да не е наказуемо. Това от своя страна ще означава, че няма да може да бъде наложено никакво наказание. <HT TYPE="ITALIC">Никакво</HT> наказание със сигурност е <HT TYPE="ITALIC">по-леко</HT> наказание. При това положение би било нелогично да се твърди, че технически погледнато, новата правна уредба не урежда пряко <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0084" ID="QS0084"/>наказанията<QUOT.END REF.START="QS0084" CODE="201C" ID="QE0084"/>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0154"><NO.P>154.</NO.P><TXT>Всъщност по-важният елемент в настоящия случай е вторият: <HT TYPE="ITALIC">времевият</HT> аспект на обхвата на принципа на законност. В това отношение от текста на член 49, параграф 1, трето изречение от Хартата ясно следва, че този принцип се отнася и до времето <HT TYPE="ITALIC">след</HT> извършване на престъплението. Третото изречение предвижда прилагането с обратна сила на по-лекото наказание: lex mitior.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0155"><NO.P>155.</NO.P><TXT>Съдът е признал правилото lex mitior за общ принцип на правото на ЕС, който произтича от общите за държавите членки конституционни традиции<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0076"><P>Вж. решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20050503">3 май 2005 г.</DATE>, <NAME.CASE>Berlusconi и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑387/02, C‑391/02 и C‑403/02</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2005:270">EU:C:2005:270</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0068">68</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20070308">8 март 2007 г.</DATE>, <NAME.CASE>Campina</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑45/06</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2007:154">EU:C:2007:154</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0032">32</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20080311">11 март 2008 г.</DATE>, <NAME.CASE>Jager</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑420/06</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2008:152">EU:C:2008:152</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0059">59</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20090604">4 юни 2009 г.</DATE>, <NAME.CASE>Mickelsson и Roos</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑142/05</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2009:336">EU:C:2009:336</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0043">43</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Тази съдебна практика заедно с член 49, параграф 1 от Хартата са повлияли развитието на съдебната практика на ЕСПЧ. Изглежда, че ЕСПЧ се отклонява от собствената си съдебна практика, съгласно която член 7 от ЕКПЧ не обхваща принципа lex mitior, когато го определя като присъщ на разпоредбата елемент, под влияние и на по-широката закрила, предоставена от правото на Съюза<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0077"><P>Решение на Европейския съд по правата на човека (голям състав) от <DATE ISO="20090917">17 септември 2009 г.</DATE>, Scoppola с/у Италия (№ 2) (CE:ECHR:2009:0917JUD001024903, т. 105—109).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0156"><NO.P>156.</NO.P><TXT>Lex mitior всъщност представлява изключение от забраната за прилагане с обратна сила на наказателното право. Той допуска обратното действие in bonam partem. Следователно логично е забранено обратното действие in malam partem.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0157"><NO.P>157.</NO.P><TXT>Съгласно по-новата практика на ЕСПЧ принципът за прилагане с обратна сила на по-благоприятната наказателна уредба означава, че <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0085" ID="QS0085"/>когато съществуват различия между наказателното право, което е в сила към момента на извършване на престъплението, и последващите наказателни закони, приети преди постановяването на окончателното решение,<?PAGE NO="31"?> съдът трябва да приложи уредбата, чиито разпоредби са най-благоприятни за ответника<QUOT.END REF.START="QS0085" CODE="201C" ID="QE0085"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0078"><P>Вж. решения на Европейския съд по правата на човека (голям състав) от <DATE ISO="20090917">17 септември 2009 г.</DATE>, Scoppola с/у Италия (№ 2) (CE:ECHR:2009:0917JUD001024903, т. 109), и от <DATE ISO="20140318">18 март 2014 г.</DATE>, Öcalan с/у Турция (№ 2) (CE:ECHR:2014:0318JUD002406903, т. 175). Вж. също решения на Европейския съд по правата на човека от <DATE ISO="20160112">12 януари 2016 г.</DATE>, Gouarré Patte с/у Андора (CE:ECHR:2016:0112JUD003342710, т. 28); от <DATE ISO="20160712">12 юли 2016 г.</DATE>, Ruban с/у Украйна (CE:ECHR:2016:0712JUD000892711, т. 37), и от <DATE ISO="20170124">24 януари 2017 г.</DATE>, Koprivnikar с/у Словения (CE:ECHR:2017:0124JUD006750313, т. 49).</P></NOTE>. Според ЕСПЧ това задължение за прилагане <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0086" ID="QS0086"/>измежду няколко наказателни закона на този с най-благоприятните разпоредби за обвиняемия уточнява правилата относно последователното приемане на различни наказателни закони, което е в съответствие с друг съществен елемент на член 7, а именно предвидимостта на наказанията<QUOT.END REF.START="QS0086" CODE="201C" ID="QE0086"/>. Подобно на забраната за прилагане с обратна сила, lex mitior се прилага по отношение на разпоредбите относно престъпленията и наказанията<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0079"><P>Решение на Европейския съд по правата на човека (голям състав) от <DATE ISO="20090917">17 септември 2009 г.</DATE>, Scoppola с/у Италия (№ 2) (CE:ECHR:2009:0917JUD001024903, т. 108).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0158"><NO.P>158.</NO.P><TXT>Точното съдържание на принципа lex mitior обаче не е установено. В основата на този принцип стоят специфични съображения: той <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0087" ID="QS0087"/>предполага последователното приемане във времето на различни закони и се основава на констатацията, че законодателят е променил своя възглед относно наказателноправната квалификация на фактите или относно приложимото за дадено престъпление наказание<QUOT.END REF.START="QS0087" CODE="201C" ID="QE0087"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0080"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20161006">6 октомври 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>Paoletti и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑218/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:748">EU:C:2016:748</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0027">27</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Тази специфика е довела до някои подходи, които подчертават различните аргументи в основата на забраната за прилагане с обратна сила на наказателното право и на принципа lex mitior. Според тези възгледи принципът lex mitior не произтича от изискванията за предвидимост или за правна сигурност. Той всъщност се основава на съображения за справедливост, като отразява промените във възгледите на законодателя по отношение на виновното поведение<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0081"><P>Вж. по-специално частично особеното мнение на съдия Nicolaou, подкрепено от съдии Bratza, Lorenzen, Jočienė, Villiger и Sajó по дело Scoppola (бележка под линия 77), както и особеното мнение на съдия Sajóв решение на ЕСПЧ от <DATE ISO="20170124">24 януари 2017 г.</DATE>, Koprivnikar с/у Словения (CE:ECHR:2017:0124JUD006750313). В становището си в подкрепа на решението съдия Pinto de Albuquerque, подкрепен от съдия Vučinić, обаче възприема принципа в по-широк смисъл в решение на Европейския съд по правата на човека (голям състав) от <DATE ISO="20130718">18 юли 2013 г.</DATE>, Maktouf и Damjanović с/у Босна и Херцеговина (CE:ECHR:2013:0718JUD000231208).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0159"><NO.P>159.</NO.P><TXT>Независимо от същностната идея в основата на принципа lex mitior няма съмнение какво е действието му: освен в очевидни случаи на обслужване на нечии интереси или злоупотреба със законодателния процес<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0082"><P>Така например злоупотребата със законодателния процес и приемането на правила, които обслужват интересите на определени лица, са извън правилното прилагане на принципа lex mitior. Не е възможно такива лица да са действали добросъвестно и следователно да имат оправдани правни очаквания. Обратно, що се отнася до <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0088" ID="QS0088"/>обикновените<QUOT.END REF.START="QS0088" CODE="201C" ID="QE0088"/> адресати на правната уредба, съществува връзка между приложимостта на принципа lex mitior и правната сигурност и предвидимостта на правото.</P></NOTE>, lex mitior поначало е <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0089" ID="QS0089"/>еднопосочен билет<QUOT.END REF.START="QS0089" CODE="201C" ID="QE0089"/> в по-благоприятна посока. Той означава, че след извършването на деянието новите наказателноправни норми могат да се прилагат само в полза на обвиняемия. В някои малко вероятни случаи обвиняемият дори може да се ползва <HT TYPE="ITALIC">нееднократно</HT> от него. Това може да се съгласува също с текста и духа на член 49, параграф 1, трето изречение от Хартата. Това обаче, което според мен не може да се съгласува с тази разпоредба, е връщането към по-тежката разпоредба след правилното задействане на lex mitior или приемането на нови, по-строги наказателноправни норми и прилагането им с обратна сила. В такъв случай това би превърнало правилото за lex mitior в нестабилно, обратимо правило, което позволява постоянни промени в наказателноправните норми след извършването на деянието.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0160"><NO.P>160.</NO.P><TXT>Ето защо принципът на lex mitior и принципът на правната сигурност не се ограничават до момента на извършване на деянието. Те обхващат цялото наказателно производство<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0083"><P>И отново следва да се отбележи, че когато анализира член 7, параграф 1 от ЕКПЧ, ЕСПЧ стига до извода, че при определянето на наказанието е релевантен не само моментът на извършване на престъплението, но в някои случаи и моментът на приемане и съобщаване на решението. Вж. решение на Евопейския съд по правата на човека от <DATE ISO="20131021">21 октомври 2013 г.</DATE>, Del Río Prada с/у Испания (CE:ECHR:2013:1021JUD004275009, т. 112 и 117), в което се посочва, че жалбоподателката не е била в състояние да предвиди промените в съдебната практика (в резултат на които се удължава срокът на лишаване от свобода) при произнасянето на присъдата и уведомяването ѝ за решението за обща присъда и определяне на максимален срок.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="32"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0161"><NO.P>161.</NO.P><TXT>Всъщност следва да се припомни, че прилагането на принципа lex mitior се съдържа в по-широкия принцип на правна сигурност, който изисква правните норми да бъдат ясни и точни и прилагането им да е предвидимо за лицата<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0084"><P>Вж. например решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20161013">13 октомври 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>Polkomtel</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑231/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:769">EU:C:2016:769</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0029">29</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</P></NOTE>. Това означава да се позволи на заинтересованите лица да се запознаят с точния обхват на задълженията, които им се налагат, и да им се даде възможност да се запознаят по недвусмислен начин със своите права и задължения и да действат съобразно с тях<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0085"><P>Вж. например решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170309">9 март 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Doux</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑141/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:188">EU:C:2017:188</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0022">22</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20170328">28 март 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>Rosneft</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑72/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:236">EU:C:2017:236</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0161">161</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0162"><NO.P>162.</NO.P><TXT>Ето защо принципът lex mitior е част от основните правни норми, които уреждат интертемпоралното действие на последователно приети наказателноправни разпоредби. Изискванията за предвидимост и правна сигурност следователно обхващат и прилагането на този принцип в националните правни системи и в правната система на Съюза. Ако, след като бъде приета и стане приложима по-благоприятна наказателноправна уредба, се прилага не тя, а предишен, по-строг наказателен закон, дори той да е бил в сила към момента на извършване на деянието, това би противоречало на посочените изисквания, които са от съществено значение за принципа на правната сигурност.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0163"><NO.P>163.</NO.P><TXT>В обобщение, според мен гарантираният в член 49, параграф 1, трето изречение от Хартата принцип lex mitior не допуска връщане към предишни, по-строги правила относно съставните елементи на престъплението и наказанията, ако по-новата, надлежно приета национална правна уредба поражда оправдани правни очаквания в личната сфера на обвиняемия. Такава гаранция може да се разглежда като по-широко проявление на принципа на законност или като отделно право, което произтича от изискванията за правна сигурност и предвидимост на наказателните закони.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0164"><NO.P>164.</NO.P><TXT>Основната идея е ясна: физическите лица трябва да могат да разчитат на надлежно приети наказателноправни норми<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0086"><P>За разлика от дело ANAFE, настоящият случай не се отнася до административна инструкция, а до наказателно право. Вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20120614">14 юни 2012 г.</DATE>, <NAME.CASE>ANAFE</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑606/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2012:348">EU:C:2012:348</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0070">70</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и сл.), в което Съдът отхвърля възможността за позоваване на оправданите правни очаквания от притежателите на разрешение за повторно влизане, издадено от френската администрация в нарушение на Кодекса на шенгенските граници.</P></NOTE> и да действат съобразно с тях. Всъщност е напълно възможно лицето, срещу което е образувано наказателното производство, или адвокатите му, като разчитат на по-благоприятните правила на националното право, да вземат процесуални решения или да променят действията си по начин, релевантен за по-нататъшния ход на производството.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0165"><NO.P>165.</NO.P><TXT>Без съмнение правото на Съюза е част от националните правни системи. Ето защо то трябва да се взема предвид при преценката на съответствието. Следователно се налага изводът, че ignoratia legis europae non excusat. Лицето, което не плаща дължимите данъци, не може да има <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0090" ID="QS0090"/>право на безнаказаност<QUOT.END REF.START="QS0090" CODE="201C" ID="QE0090"/>, гарантирано от национална правна уредба, която е несъвместима с правото на ЕС.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0166"><NO.P>166.</NO.P><TXT>Трудно ми е да приема това твърдение в случаи като настоящия по съображения от различен характер. Ако се съсредоточим единствено върху равнището на практическите последици, може ли наистина да се очаква основателно, че лицата непрекъснато разглеждат сами съответствието на приетите национални закони с правото на ЕС и на тази основа преценяват своята наказателна отговорност? Дори да се приеме, че това е възможно в случаи, в които националната правна уредба предвижда едно, а правото на Съюза — точно обратното, може ли да се очаква същото по отношение на съвместимостта на националните правила с доста <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0091" ID="QS0091"/>пестеливо формулирани<QUOT.END REF.START="QS0091" CODE="201C" ID="QE0091"/> разпоредби на правото на ЕС, като член 325, параграф 1 ДФЕС, чието тълкуване изисква (в действителност повторно) разглеждане от големия състав на Съда?</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><?PAGE NO="33"?><GR.SEQ LEVEL="3"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="ITALIC">3.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="ITALIC">Последиците от принципа lex mitior и правната сигурност в настоящия случай</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0167"><NO.P>167.</NO.P><TXT>В решение Berlusconi<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0087"><P>Вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20050503">3 май 2005 г.</DATE>, <NAME.CASE>Berlusconi и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑387/02, C‑391/02 и C‑403/02</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2005:270">EU:C:2005:270</NO.ECLI></REF.DOC.ECR> т. 70).</P></NOTE> Съдът вече е бил изправен пред въпроса дали принципът на прилагане с обратна сила на по-лекото наказание се прилага в случай, при който това наказание е в противоречие с други норми на правото на ЕС. Тъй като обаче посоченото дело се отнася до директива, предоставеният отговор се основава на обстоятелството, че разпоредбите на директивите не могат да се използват за утежняване или определяне на наказателната отговорност на частноправните субекти<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0088"><P>Вж. например решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19870611">11 юни 1987 г.</DATE>, <NAME.CASE>X</NAME.CASE> (<NO.CASE>14/86</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1987:275">EU:C:1987:275</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0020">20</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19871008">8 октомври 1987 г.</DATE>, <NAME.CASE>Kolpinghuis Nijmegen</NAME.CASE> (<NO.CASE>80/86</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1987:431">EU:C:1987:431</NO.ECLI></REF.DOC.ECR> т. 13); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19960926">26 септември 1996 г.</DATE>, <NAME.CASE>Arcaro</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑168/95</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1996:363">EU:C:1996:363</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0037">37</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19961212">12 декември 1996 г.</DATE>, <NAME.CASE>X</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑74/95 и C‑129/95</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1996:491">EU:C:1996:491</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0024">24</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20040107">7 януари 2004 г.</DATE>, <NAME.CASE>X</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑60/02</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2004:10">EU:C:2004:10</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0061">61</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20050503">3 май 2005 г.</DATE>, <NAME.CASE>Berlusconi и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑387/02, C‑391/02 и C‑403/02</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2005:270">EU:C:2005:270</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0074">74</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) или от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20051122">22 ноември 2005 г.</DATE>, <NAME.CASE>Grøngaard и Bang</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑384/02</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2005:708">EU:C:2005:708</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0030">30</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>). Що се отнася до рамковите решения, вж. също решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20050616">16 юни 2005 г.</DATE>, <NAME.CASE>Pupino</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑105/03</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2005:386">EU:C:2005:386</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0045">45</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20161108">8 ноември 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>Огнянов</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑554/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:835">EU:C:2016:835</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0064">64</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0168"><NO.P>168.</NO.P><TXT>Приложимите разпоредби на правото на Съюза в настоящия случай са не само Директивата за ДДС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, но и разпоредби на първичното право, а именно член 325, параграф 1 ДФЕС, които <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0092" ID="QS0092"/>предвиждат задължение за държавите членки за постигането на точен резултат, без да уреждат никакви условия за прилагането на установеното в тях правило […]<QUOT.END REF.START="QS0092" CODE="201C" ID="QE0092"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0089"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0051">51</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Съдът съответно е постановил, че действието на разпоредбите на член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0093" ID="QS0093"/>в отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със самото си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по право всяка противоречаща им разпоредба на действащото вътрешно право<QUOT.END REF.START="QS0093" CODE="201C" ID="QE0093"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0090"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0052">52</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Тази констатация обаче е незабавно уточнена: в такъв случай националната юрисдикция трябва и да следи да бъдат зачетени основните права на съответните лица<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0091"><P>Решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20150908">8 септември 2015 г.</DATE>, <NAME.CASE>Taricco и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑105/14</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2015:555">EU:C:2015:555</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0053">53</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0169"><NO.P>169.</NO.P><TXT>Изискването за спазване на принципите на законност — включително lex mitior — и на правната сигурност според мен не допускат отмяна на по-благоприятните национални наказателни разпоредби в главното производство. Два са начините, по които може да се стигне до това заключение в настоящия случай, ако е необходимо.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0170"><NO.P>170.</NO.P><TXT>Първо, изменението, с което се променя прагът за криминализиране на неплащането на дължимия ДДС (и същевременно се добавя новото основание за отпадане на наказателната отговорност), според мен променя съставните елементи на престъпното деяние. Определянето на паричен праг за задействане на наказателната отговорност е обективен елемент на определението за престъпление. Може да се приеме, че тази промяна всъщност попада в рамките на същинското <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0094" ID="QS0094"/>ядро<QUOT.END REF.START="QS0094" CODE="201C" ID="QE0094"/> на принципа на законност във връзка с принципа lex mitior.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0171"><NO.P>171.</NO.P><TXT>Второ, дори да се приеме, че тази последователна промяна е извън рамките на по-тясното схващане за принципа на законност, тъй като, строго погледнато, излиза извън момента на извършване на първоначалното деяние, тя със сигурност попада в рамките на по-широкото разбиране за този принцип. След като влезе в сила, новото национално изменение задейства правилото lex mitior, което поражда оправдани правни очаквания в личната сфера на обвиняемия, че новата, по-благоприятна разпоредба ще бъде приложима към него.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0172"><NO.P>172.</NO.P><TXT>Необходимо е да се направят още две заключителни бележки.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="34"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0173"><NO.P>173.</NO.P><TXT>Първо, в случай като настоящия в крайна сметка няма особено значение дали националните правила ще бъдат обявени за несъвместими с вторичното или с първичното право на Съюза. Изложените по-горе съображения и границите на член 49, параграф 1 от Хартата са универсално приложими, независимо от източника на задължението на равнището на правото на ЕС.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0174"><NO.P>174.</NO.P><TXT>Разбира се, Съдът подчертава, че <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0095" ID="QS0095"/>пряко приложимите норми на правото на Съюза, които са пряк източник на права и задължения за всички, до които се отнасят, независимо дали това са държави членки или частноправни субекти, които са страни по правоотношения, регулирани от правото на Съюза, трябва да имат пълно и еднакво действие във всички държави членки от момента на влизането им в сила и за целия срок на тяхното действие<QUOT.END REF.START="QS0095" CODE="201C" ID="QE0095"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0092"><P>Вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20100908">8 септември 2010 г.</DATE>, <NAME.CASE>Winner Wetten</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑409/06</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2010:503">EU:C:2010:503</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0054">54</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0175"><NO.P>175.</NO.P><TXT>Същевременно обаче е прието, че невъзможността да се използват разпоредби на правото на Съюза за определяне или утежняване на наказателната отговорност, не се ограничава до директивите. Подобни съображения се изтъкват и по отношение на разпоредбите на регламент, който дава правомощие на държавите членки да приемат наказания за нарушения на неговите разпоредби, именно с цел спазване на принципите на правната сигурност и забраната за обратно действие, закрепени в член 7 от ЕКПЧ<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0093"><P>Вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20040107">7 януари 2004 г.</DATE>, <NAME.CASE>X</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑60/02</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2004:10">EU:C:2004:10</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0062">62</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0063">63</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0176"><NO.P>176.</NO.P><TXT>Според мен не може да се приеме автоматично, че разпоредбите на Договора, които налагат на държавите членки задължение за постигането на точен и безусловен резултат, както в случая с член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС, винаги изпълняват условието за предвидимост съгласно изискванията на принципите на законност и правна сигурност конкретно в областта на наказателното право<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0094"><P>Възможно е обаче да съществуват разпоредби на Договора, които ясно определят <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0096" ID="QS0096"/>нарушенията, както и естеството и тежестта на санкциите<QUOT.END REF.START="QS0096" CODE="201C" ID="QE0096"/>, така че да отговарят на изискванията на член 49, параграф 1 от Хартата. Вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20110329">29 март 2011 г.</DATE>, <NAME.CASE>ThyssenKrupp Nirosta/Комисия</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑352/09 P</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2011:191">EU:C:2011:191</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0082">82</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и сл.), в което Съдът приема, че <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0097" ID="QS0097"/>към момента на настъпване на фактите член 65, параграфи 1 и 5 [от Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана] е предвиждал ясно правно основание за наложената в случая санкция, така че жалбоподателят не може да не е знаел за последиците от своето поведение<QUOT.END REF.START="QS0097" CODE="201C" ID="QE0097"/>.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0177"><NO.P>177.</NO.P><TXT>Принципът на законност не може да се тълкува в смисъл, че изключва постепенното изясняване на нормите относно наказателната отговорност. Той обаче може <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0098" ID="QS0098"/>да се противопостави на прилагането с обратна сила на ново тълкуване на правна норма, съгласно която дадено деяние представлява нарушение<QUOT.END REF.START="QS0098" CODE="201C" ID="QE0098"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0095"><P>Вж. например решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20050628">28 юни 2005 г.</DATE>, <NAME.CASE>Dansk Rørindustri и др./Комисия</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑189/02 P, C‑202/02 P, C‑205/02 P—C‑208/02 P и C‑213/02 P</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2005:408">EU:C:2005:408</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0217">217</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) или това от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20140710">10 юли 2014 г.</DATE>, <NAME.CASE>Telefónica и Telefónica de España/Комисия</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑295/12 P</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2014:2062">EU:C:2014:2062</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0147">147</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Ключовият елемент е отново предвидимостта на разглежданата норма.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0178"><NO.P>178.</NO.P><TXT>В по-общ, систематичен план ми е трудно да разбера защо съдебната практика относно диференцирания директен ефект на разпоредбите на Договора, за разлика от директивите, който сам по себе си е плод на исторически обусловеното развитие на практиката на Съда, а не на принципен избор въз основа на ясно разграничими различия в текста на тези източници на правото на Съюза, следва да бъде определящ фактор в случаи като настоящия. Трябва ли наистина предишни ограничения на доктрината, които трудно могат да се обяснят дори на запален студент по правото на ЕС, да бъдат определящи за (не)установяването на наказателна отговорност в случаи, които нямат почти никаква връзка с конкретните въпроси относно директния ефект? Още повече в случай като настоящия, при който на практика съдържанието на двете равнища на задължения (Договорът и Директивата за ДДС) е сравнително еднакво и преценката им е обща?</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="35"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0179"><NO.P>179.</NO.P><TXT>Второ, основният въпрос, поставен по настоящото дело, е въпросът за ограничаването във времето на действието на решенията на Съда<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0096"><P>Относно ограничаването във времето на действието на преюдициалните заключения в по-общ план вж. <HT TYPE="ITALIC">Düsterhaus</HT>, D. Eppur Si Muove! The Past, Present and (possible) Future of Temporal Limitations in the Preliminary Ruling Procedure. — Yearbook of European Law, vol. 35, 2016, p. 1—38.</P></NOTE>. Както националната юрисдикция припомня в акта за преюдициално запитване, по принцип основното правило във връзка с приложимостта във времето на решенията на Съда е <HT TYPE="ITALIC">присъщата ретроспективност</HT>: Съдът предоставя тълкуване на разпоредбите на правото на Съюза ex tunc, което става незабавно приложимо за всички текущи (а понякога и приключили<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0097"><P>Вж. в този смисъл решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20040113">13 януари 2004 г.</DATE>, <NAME.CASE>Kühne &amp; Heitz</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑453/00</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2004:17">EU:C:2004:17</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0028">28</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) или това от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20070718">18 юли 2007 г.</DATE>, <NAME.CASE>Lucchini</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑119/05</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2007:434">EU:C:2007:434</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0063">63</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>) дела, в които се прилага същата разпоредба. Този подход обаче има своите ограничения, които отново се свеждат до същия въпрос: предвидимостта. Със задълбочаването на анализа на правото от Съда извън конкретния текст на тълкуваните разпоредби вероятно става все по-трудно да се запази правилото за пълно прилагане ex tunc на постановеното в тези съдебни решения<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0098"><P>Би могло да се добави, че проблемът определено не е нов и със сигурност не се ограничава до правния ред на Съюза. За сравнителен преглед вж. например <HT TYPE="ITALIC">Steiner</HT>, E. Comparing the Prospective Effect of Judicial Rulings Across Jurisdictions, Springer, 2015, или <HT TYPE="ITALIC">Popelier</HT>, P. et al. (ed.) The Effects of Judicial Decisions in Time, Intersentia, Cambridge, 2014.</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0180"><NO.P>180.</NO.P><TXT>Евентуалната несъвместимост на националните норми с правото на Съюза не ги прави несъществуващи<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0099"><P>Вж. в този смисъл решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19981022">22 октомври 1998 г.</DATE>, <NAME.CASE>IN. CO. GE.90 и др</NAME.CASE>. (<NO.CASE>C‑10/97—C‑22/97</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1998:498">EU:C:1998:498</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0021">21</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20091119">19 ноември 2009 г.</DATE>, <NAME.CASE>Filipiak</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑314/08</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2009:719">EU:C:2009:719</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0083">83</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>. Възможността национални разпоредби, обявени впоследствие за несъвместими с правото на ЕС, да доведат до правни последици, които при определени обстоятелства могат да породят правни очаквания, се доказва от обстоятелството, че в определени случаи Съдът е ограничил във времето действието на решенията си, за да защити изискванията на принципа на правната сигурност. В този контекст припомням постановеното от Съда в смисъл, че <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0099" ID="QS0099"/>по изключение и поради императивни съображения за правна сигурност<QUOT.END REF.START="QS0099" CODE="201C" ID="QE0099"/> (единствено) Съдът може <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0100" ID="QS0100"/>временно да отложи последиците, изразяващи се в неприлагането на национално право, противоречащо на норма на правото на Съюза<QUOT.END REF.START="QS0100" CODE="201C" ID="QE0100"/><NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0100"><P>Вж. решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20160728">28 юли 2016 г.</DATE>, <NAME.CASE>Association France Nature Environnement</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑379/15</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2016:603">EU:C:2016:603</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0033">33</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>), в което се посочва решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20100908">8 септември 2010 г.</DATE>, <NAME.CASE>Winner Wetten</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑409/06</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2010:503">EU:C:2010:503</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0067">67</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0181"><NO.P>181.</NO.P><TXT>Подчертавам, че тезата, че като част от правото на ЕС lex mitior и изискването за правна сигурност по наказателноправни въпроси не допускат неприлагането на по-благоприятните норми на националното право, не би изисквала съществено преразглеждане на действително твърде рестриктивния подход към ограничаването във времето на действието на решенията на Съда. Всъщност ще се създаде тясно изключение за отделните текущи наказателни дела, докато общите нормативни последици от несъвместимостта ще останат непроменени. Констатациите на Съда естествено биха могли да доведат до производство за неизпълнение на задълженията, произтичащи от него<NOTE TYPE="FOOTNOTE" NUMBERING="ARAB" NUMBERING.CONTINUED="YES" NOTE.ID="E0101"><P>Вж. например решения от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="19890921">21 септември 1989 г.</DATE>, <NAME.CASE>Комисия/Гърция</NAME.CASE> (<NO.CASE>68/88</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:1989:339">EU:C:1989:339</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0024">24</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>); от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20011018">18 октомври 2001 г.</DATE>, <NAME.CASE>Комисия/Ирландия</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑354/99</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2001:550">EU:C:2001:550</NO.ECLI></REF.DOC.ECR> т. 46—48) и от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20080717">17 юли 2008 г.</DATE>, <NAME.CASE>Комисия/Италия</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑132/06</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2008:412">EU:C:2008:412</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0052">52</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</P></NOTE>, и във всеки случай ще породят задължение за съответно изменение на националния правен ред в бъдеще.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ></GR.SEQ><?PAGE NO="36"?><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><NP><NO.P><HT TYPE="BOLD">V.</HT></NO.P><TXT><HT TYPE="BOLD">Заключение</HT></TXT></NP></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0182"><NO.P>182.</NO.P><TXT>С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Tribunale di Varese (Районен съд Варезе) преюдициални въпроси по следния начин:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><LIST TYPE="NDASH"><ITEM><P><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0101" ID="QS0101"/>Съдържащото се в член 1, параграф 1, буква б) от Конвенцията PIF за защита на финансовите интереси на Европейските общности понятие за измама не включва нарушение като разглежданото в главното производство, което се отнася до неплащане на надлежно декларирания ДДС в законоустановения срок.</P></ITEM><ITEM><P>Член 4, параграф 3 ДЕС във връзка с член 325, параграф 1 ДФЕС и Директивата за ДДС допуска национална правна уредба, с която за целите на установяването на наказуемостта на деянието, състоящо се в неплащане на дължимия данък в законоустановения срок, се въвежда финансов праг, който е по-висок за данъка върху добавената стойност (ДДС) в сравнение с предвидения за данъка, удържан при източника.</P></ITEM><ITEM><P>Задължението за въвеждане на ефективни, разубеждаващи и съразмерни санкции за осигуряване на правилното събиране на ДДС съгласно член 325, параграф 1 ДФЕС и член 4, параграф 3 ДЕС във връзка с Директивата за ДДС допуска национална правна уредба като разглежданата в настоящия случай, която предвижда система от административни санкции, но освобождава физическите лица в областта на данъчното облагане:</P><P><LIST TYPE="NDASH"><ITEM><P>от наказателна и административна отговорност при невнасяне в законоустановения срок на надлежно декларирания ДДС за суми, превишаващи 3 или 5 пъти минималния праг в размер на <FT TYPE="NUMBER">50000</FT> EUR, определен от Конвенцията PIF,</P></ITEM><ITEM><P>от наказателна отговорност, ако юридическото лице, от чието име извършват дейност, е внесло със закъснение дължимия ДДС, ведно с лихвите и административните санкции, преди даването на ход на делото в съдебно заседание пред първата инстанция<QUOT.END REF.START="QS0101" CODE="201C" ID="QE0101"/>.</P></ITEM></LIST></P></ITEM></LIST></QUOT.S></P></NP.ECR></GR.SEQ></CONTENTS.CONCLUSION></CONCLUSION>