–

за VW, от F. Rampone, avvocato,

–

за Legea Srl, от G. Biancamano, avvocato,

–

за SW, CQ и ET, от R. Bocchini, avvocato,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от P. Messina и P. Němečková, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива (ЕС) 2015/2436 на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2015 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките (OB L 336, 2015 г., стр. 1 и поправка в OB L 110, 2016 г., стр. 5) и на Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз (OB L 154, 2017 г., стр. 1 и поправка в OB L 415, 2020 г., стр. 89).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между, от една страна, VW и от друга страна, SW, CQ, ET и Legea Srl, както и на спор между, от една страна, Legea Srl и от друга страна, VW, SW, CQ и ET, относно използването на марките, включващи знака „Legea“, за което се твърди, че е незаконно.

Правна уредба

Регламентите относно марката на Европейския съюз

3

Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността (ОВ L 11, 1994 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 146), изменен с Регламент (ЕО) № 422/2004 на Съвета от 19 февруари 2004 година (OB L 70, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 2, стр. 27) (наричан по-нататък „Регламент № 40/94“), е отменен и заменен с Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Общността (OB L 78, 2009 г., стр. 1), влязъл в сила на 13 април 2009 г. Последният регламент е отменен и заменен, считано от 1 октомври 2017 г., с Регламент 2017/1001.

4

Член 5 от Регламент № 40/94, озаглавен „Лица, които могат да бъдат притежатели на марки на Общността“, гласи:

5

Член 9 от този регламент със заглавие „Права, предоставени от марката на Общността“ предвижда в параграф 1:

6

Член 16 от посочения регламент („Приравняване на марка на Общността с национална марка“) има следния текст:

7

Член 21 от същия регламент, озаглавен „Процедури по несъстоятелност“, гласи в параграфи 1 и 2:

8

Според член 22 от Регламент № 40/94 („Лицензиране“), параграфи 1 и 2:

9

Тези разпоредби на членове 5, 9, 16, 21 и 22 от Регламент № 40/94 са подобни на разпоредбите, съответстващи на членове 5, 9, 19, 24 и 25 от Регламент 2017/1001.

Директивите за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките

10

Първа Директива 89/104/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките (OB L 40, 1989 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 92) е отменена и заменена, считано от 28 ноември 2008 г., с Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките (OB L 299, 2008 г., стр. 25). Последната директива е отменена и заменена с Директива 2015/2436, считано от 15 януари 2019 г., в съответствие с член 55 от същата.

11

Трето и шесто съображение от Първа директива 89/104 гласят:

12

Член 5 от тази директива („Права, предоставени от марката“) предвижда в параграф 1:

13

Член 8 от посочената директива, озаглавен „Лицензиране“, гласи:

14

Тези разпоредби на членове 5 и 8 от Първа директива 89/104 са подобни на разпоредбите, съответстващи на членове 10 и 25 от Директива 2015/2436.

Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

15

VW, SW, CQ и ET са съпритежатели в равни дялове на национална марка и на марка на Европейския съюз „LEGEA“, регистрирани за спортни стоки (наричани по-нататък заедно „разглежданите марки“).

16

През 1993 г. VW, SW, CQ и ET решават да предоставят на Legea изключителна, безвъзмездна и безсрочна лицензия за ползването на марките, притежавани от тях съвместно (наричан по-нататък „лицензионният договор“).

17

В края на 2006 г. VW се противопоставя на продължаването на този лицензионен договор.

18

На 16 ноември 2009 г. Legea започва производство пред Tribunale di Napoli (Първоинстанционен съд Неапол, Италия) срещу VW с цел да бъдат обявени за недействителни няколко регистрирани от VW марки, съдържащи знака „Legea“. VW от своя страна предявява насрещен иск, от една страна, за обявяване на недействителността на регистрирани от Legea марки и от друга страна, за установяване на незаконосъобразното използване на разглежданите марки от това дружество.

19

С решение от 11 юни 2014 г. Tribunale di Napoli (Първоинстанционен съд Неапол) приема, че Legea, действащо със съгласието на всички съпритежатели, е използвало разглежданите марки законосъобразно до 31 декември 2006 г. За сметка на това същата юрисдикция счита, че предвид изразеното от VW несъгласие с продължаването на лицензионния договор след тази дата това използване е било незаконосъобразно.

20

С решение от 11 април 2016 г. Corte d’appello di Napoli (Апелативен съд Неапол, Италия) изменя частично това решение. Като приема, че единодушното съгласие на съпритежателите не било необходимо за предоставяне на трето лице на изключителна лицензия за марка, тази юрисдикция постановява, че волята на трима от четиримата съпритежатели на разглежданите марки е достатъчна, за да бъде продължен лицензионният договор след 31 декември 2006 г. въпреки несъгласието на VW.

21

Запитващата юрисдикция, сезирана с жалби срещу това решение от 11 април 2016 г., има въпроси относно условията за индивидуално упражняване на изключителното право, което съсобствениците на дадена марка притежават съвместно, с оглед на разпоредбите на правото на Съюза и в това отношение се позовава на член 10 от Директива 2015/2436, както и на членове 9 и 25 от Регламент 2017/1001.

22

При тези условия Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

По допустимостта на преюдициалното запитване

23

SW, CQ и ET оспорват допустимостта на първия преюдициален въпрос с мотива, че доколкото лицензионният договор е сключен единодушно от съпритежателите на разглежданите марки, въпросът дали е било достатъчно такова решение да се вземе с мнозинство, е ирелевантен. Legea от своя страна изтъква, че преюдициалното запитване е недопустимо, при положение че условията, при които следва да се формира волята на съпритежателите на дадена марка, както за предоставянето на лицензия на трето лице, така и за нейното прекратяване, не са уредени в правото на Съюза.

24

Следва да се припомни, че в рамките на производство по член 267 ДФЕС, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, само националният съд е компетентен да установи и прецени фактите по спора в главното производство, както и да тълкува и прилага националното право. По същия начин само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да понесе отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда (решение от 6 октомври 2022 г., Contship Italia, C‑433/21 и C‑434/21, EU:C:2022:760, т. 23).

25

Съдът може да откаже да се произнесе по отправено от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 3 юни 2021 г., БалевБио, C‑76/20, EU:C:2021:441, т. 46 и цитираната съдебна практика).

26

В настоящия случай запитващата юрисдикция е изложила достатъчно ясно правния и фактическия контекст и причините, които са породили у нея съмнения относно тълкуването на някои разпоредби от правото на Съюза, което тя счита за необходимо, за да може да постанови решението си. Не е очевидно, че поисканото тълкуване няма връзка с предмета на спора по главното производство или че се отнася до проблем от хипотетично естество.

27

Този извод не се поставя под въпрос от довода, изтъкнат от Legea, защото въпросът дали правото на Съюза урежда условията за приемане на решението да се предостави лицензия за използване на марка от съпритежателите на същата представлява разглеждане по същество на преюдициалните въпроси. По-нататък, обратно на изтъкнатото от SW, CQ и ET, първият преюдициален въпрос е релевантен за изхода на спора по главното производство, тъй като, ако за вземането на решението да се предостави лицензия за използване на марка е достатъчно мнозинството на съпритежателите, оттеглянето от съпритежател, който е в малцинство, на съгласието, което първоначално е дал за предоставянето на такава лицензия, може във всички случаи да остане без последствия.

28

Следователно преюдициалното запитване е допустимо.

По преюдициалните въпроси

По първия въпрос

29

В самото начало следва да се отбележи, че предвид датата на настъпване на фактите по спора в главното производство, той е в приложното поле на Регламент № 40/94, що се отнася до марките на Европейския съюз, и на Първа директива 89/104 по отношение на националните марки. Разпоредбите на членове 9 и 25 от Регламент 2017/1001, както и на член 10 от Директива 2015/2436, на които се позовава запитващата юрисдикция, съответстват на тези, фигуриращи съответно в членове 9 и 22 от Регламент № 40/94, а също и на член 5 от Първа директива 89/104. При това положение поставените въпроси следва да се преформулират с оглед на тези разпоредби.

30

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Първа директива 89/104 и Регламент № 40/94 трябва да се тълкуват в смисъл, че предоставянето или прекратяването на лицензия за използване на национална марка или на марка на Европейския съюз, притежавана в съсобственост, изисква решение, прието от съпритежателите единодушно, или с мнозинство.

31

Трябва да се припомни, че в съответствие с член 5 от Първа директива 89/104 и член 9 от Регламент № 40/94 марката предоставя на своя притежател изключително право. Член 5 от този регламент уточнява, че всяко физическо или юридическо лице, включително органите, създадени съгласно публичното право, може да бъде притежател на марка на Европейския съюз.

32

Освен това от член 8, параграф 1 от Първа директива 89/104 и от член 22, параграф 1 от Регламент № 40/94 произтича, че както националната марка, така и марката на Европейския съюз може да бъде обект на лицензия, изключителна или неизключителна, за всички или за някои от стоките или услугите, за които тя е регистрирана.

33

От член 16, параграф 3 и от член 21, параграф 2 от Регламент № 40/94, които си служат съответно с термина „съпритежатели“ и „съсобственици“ на марка на Европейския съюз, е видно, че такава марка може да принадлежи на няколко лица.

34

Макар да е вярно, че Първа директива 89/104 не споменава за съсобственост на национална марка, както генералният адвокат по същество отбелязва в точки 47 и 48 от заключението си, този пропуск не означава, че съсобствеността на такава марка е изключена, а че тя се регламентира от националното право, в чийто обхват са условията за упражняване от съпритежателите на предоставените от марката права, включително това да се вземе решение за предоставянето или прекратяването на лицензия за използване на същата.

35

Впрочем, както е видно от трето и шесто съображение от Първа директива 89/104, макар тази първа директива да има за цел да сближи законодателствата на държавите членки относно марките, за да премахне съществуващите несходства, които са в състояние да възпрепятстват свободното движение на стоки и свободното предоставяне на услуги, тя не цели всеобхватно сближаване на посочените законодателства (вж. в този смисъл решение от 21 ноември 2002 г., Robelco, C‑23/01, EU:C:2002:706, т. 33).

36

Що се отнася до Регламент № 40/94, той признава възможността за съсобственост на марка на Европейския съюз, но не съдържа нито една разпоредба, уреждаща условията за упражняване от съпритежателите на такава марка на предоставените от нея права, включително това да се вземе решение за предоставянето или прекратяването на лицензия за използване.

37

От член 16, параграф 1 от Регламент № 40/94 обаче следва, че марката на Европейския съюз като предмет на собственост се разглежда като национална марка, регистрирана в държавата членка, определена според правилата, предвидени в тази разпоредба. Следователно при липсата на разпоредба в този регламент, уреждаща условията на приемане от съпритежателите на марка на Европейския съюз на решението да се предостави или да се прекрати лицензия за нейното използване, тези условия се уреждат от правото на тази държава членка.

38

С оглед на всички гореизложени съображения на първия въпрос следва да се отговори, че Първа директива 89/104 и Регламент № 40/94 трябва да се тълкуват в смисъл, че въпросът дали за предоставянето или прекратяването на лицензия за използване на национална марка или на марка на Европейския съюз, притежавана в съсобственост, се изисква единодушно решение на съпритежателите или решение, взето от тях с мнозинство, е от обхвата на приложимото национално право.

По втория въпрос

39

Предвид отговора, даден на първия въпрос, не следва да се отговаря на втория въпрос.

По съдебните разноски

40

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.