<!DOCTYPE html PUBLIC "yes" "xhtml1-strict.dtd">
<html xmlns="http://www.w3.org/1999/xhtml">
<!--GENDOC2XHTML # converter_version: 1.2.15-->
  <head>
    <title>2025-12-202512C111202404850-00-TRA-DOC-BG-ARRET-C-0485-24-202512586-07_00</title>
    <meta content="text/html; charset=utf-8" http-equiv="Content-Type"/>
    <meta content="true" name="ParExtraits_2021"/>
    <meta content="" name="Gendoc_DGTGeneratedDate"/>
    <meta content="bg-BG" name="Gendoc_Lang"/>
    <meta content="" name="Gendoc_GenerationDate"/>
    <meta content="" name="IsFlattened"/>
    <meta content="1" name="NumProc"/>
    <meta content="Final" name="Gendoc_EditionType"/>
    <meta content="0001" name="Gendoc_CaseNumberSuite"/>
    <meta content="5/01/2026 18:32:44" name="Gendoc_LastVerificationDate"/>
    <meta content="" name="Gendoc_ProcedureNumber"/>
    <meta content="bg" name="Gendoc_LangCode"/>
    <meta content="ARR" name="TypeDoc"/>
    <meta content="5nQaHBvaDrSpRe0sVvI08RjmVnvNPSKv2bQDXf3/kOx8E6WTz2YM+KBAY7VYH2qdUQR0YkvLPQJYwjU7mHNIeRS4ShnWosnyrNM9oxaF7nN++poErdc7QOBoPM0ttT1/iH4sqs3DG5163vpHXUtrEIY01hyltfEF10Op3gubDAQ=" name="GenDocUID"/>
    <meta content="P" name="TypeProc"/>
    <meta content="" name="CreateCustomParts"/>
    <meta content="OK" name="ReadyToPublish"/>
    <meta content="svc_wsgendoc" name="Gendoc_User"/>
    <meta content="" name="EP_Mode"/>
    <meta content="" name="Gendoc_DGTGenerated"/>
    <meta content="" name="Gendoc_Vademecum"/>
    <meta content="0485" name="NumeroOrdre"/>
    <meta content="2024" name="Annee"/>
    <meta content="P" name="Gendoc_ProcedureType"/>
    <meta content="" name="EP_Version"/>
    <meta content="BG" name="Langue"/>
    <meta content="" name="Gendoc_DGTGeneratedUser"/>
    <meta content="FAST_document_go_ok" name="Gendoc_LastVerificationStatus"/>
    <meta content="ARR_C" name="Gendoc_GendocTemplateType"/>
    <meta content="TRUE" name="WithoutAuthorBlockFlatP"/>
    <meta content="GenDoc 10-12-25 01:58:00" name="Created"/>
    <meta content="" name="Canevas3_Vademecum"/>
    <meta content="TRUE" name="WithoutAuthorBlock"/>
    <meta content="" name="Gendoc_CaseYear"/>
    <meta content="false" name="Generation_In_Progress"/>
    <meta content="C" name="Juridiction"/>
    <meta content="cc670038a3f54f51bc3711d93f19ffa0" name="DocumentIdentifier"/>
    <meta content="0485" name="Gendoc_CaseNumber"/>
    <meta content="ImportedWithoutSource" name="SdlIdentifier"/>
    <meta content="RP" name="NatureAff"/>
    <meta content="RP" name="Gendoc_CaseNature"/>
    <meta content="0001" name="NumSuite"/>
    <meta content="C" name="Gendoc_Juridiction"/>
  </head>
  <body>
    <div style="header">
      <div id="rId24" style="first"/>
      <div id="rId20" style="even">Решение от 11.12.2025 г. — Дело C-485/24</div>
      <div id="rId21" style="default">Locatrans</div>
    </div>
    <p class="C19Centre" id="para-1" title="page-1">
      РЕШЕНИЕ НА СЪДА (първи състав)
    </p>
    <p class="C19Centre" id="para-2" title="page-1">
      11 декември 2025 година (<span class="note footnote notemarker">
<a id="c-1" href="#t-1">*</a>
</span>)
    </p>
    <p class="C71Indicateur" id="para-3" title="page-1">
      „Преюдициално запитване — Римска конвенция за приложимото право към договорните задължения — Член 6 — Трудов договор — Избор на приложимо право от страните — Повелителни разпоредби при липса на избор на приложимо право — Определяне на това право — Обичайно място на работа — Промяна на обичайното място на работа по време на трудовото правоотношение — По-тясна връзка на трудовия договор с друга държава — Критерии за преценка — Вземане предвид на последното обичайно място на работа“
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-4" title="page-1">
      По дело C‑485/24
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-5" title="page-1">
      с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Cour de cassation (Касационен съд, Франция) с акт от 10 юли 2024 г., постъпил в Съда на 10 юли 2024 г., в рамките на производство по дело
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-6" title="page-1">
      Locatrans Sàrl
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-7" title="page-1">
      срещу
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-8" title="page-1">
      ES,
    </p>
    <p class="C19Centre" id="para-9" title="page-1">
      СЪДЪТ (първи състав),
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-10" title="page-1">
      състоящ се от: F. Biltgen, председател на състава, I. Ziemele, A. Kumin (докладчик), S. Gervasoni и M. Bošnjak, съдии,
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-11" title="page-1">
      генерален адвокат: R. Norkus,
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-12" title="page-1">
      секретар: A. Calot Escobar,
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-13" title="page-1">
      предвид изложеното в писмената фаза на производството,
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-14" title="page-1">
      като има предвид становищата, представени:
    </p>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">–</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">за Locatrans Sàrl, от O. Coudray, M. Grévy и G. Thouvenin, avocats,</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">–</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">за ES, от A. Lyon-Caen, T. Lyon-Caen и F. Thiriez, avocats,</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">–</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">за френското правителство, от B. Dourthe и M. Guiresse, в качеството на представители,</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">–</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">за чешкото правителство, от A. Pagáčová, M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">–</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">за Европейската комисия, от S. Noë и W. Wils, в качеството на представители,</p>
</td>
</tr>
</table>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-20" title="page-1">
      след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 3 юли 2025 г.,
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-21" title="page-1">
      постанови настоящото
    </p>
    <p class="C75Debutdesmotifs" id="para-22" title="page-1">
      Решение
    </p>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">1</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 3, параграф 6 от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г. (ОВ L 266, 1980 г., стр. 1; публикувана на български език в ОВ L 347, 2007 г., стр. 3, наричана по-нататък „Римската конвенция“).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">2</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Запитването е отправено в рамките на спор между Locatrans Sàrl и ES относно различни искове за обезщетение, предявени от ES срещу бившия му работодател Locatrans след прекратяването на трудовия му договор.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count"/>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Правна уредба</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count"/>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Римската конвенция</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">3</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Член 3, параграф 1 от Римската конвенция гласи:</p>
</td>
</tr>
</table>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-28" title="page-1">
      „Договорът се урежда от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата на случая. Чрез избора си страните могат да изберат право, приложимо за целия или за част от договора“.
    </p>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">4</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Член 6 от тази конвенция, озаглавен „Индивидуални трудови договори“, предвижда:</p>
</td>
</tr>
</table>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-30" title="page-2">
      „1. Независимо от разпоредбите в член 3, в трудов договор направеният от страните избор на право не може да има за резултат лишаването на работника или служителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на правото, което би било приложимо, при липса на избор, по силата на параграф 2 от настоящия член.
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-31" title="page-2">
      2. Независимо от разпоредбите на член 4, трудовият договор, при липса на избор в съответствие с член 3, се урежда:
    </p>
    <p class="C09Marge0avecretrait" id="para-32" title="page-2">
      a) от правото на държавата, в която работникът или служителят, в изпълнение на договора, обичайно осъществява своята работа, дори ако е временно нает в друга държава, или
    </p>
    <p class="C09Marge0avecretrait" id="para-33" title="page-2">
      или
    </p>
    <p class="C09Marge0avecretrait" id="para-34" title="page-2">
      б) ако работникът или служителят не извършва обичайно своята работа в една и съща държава, от правото на държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, който го е наел,
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-35" title="page-2">
      освен ако от обстоятелствата като цяло е видно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава, в който случай договорът се урежда от правото на тази държава“.
    </p>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">5</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Член 2 от Първия протокол за тълкуването от Съда на Европейските общности на Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г. (ОВ L 48, 1989 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 170) гласи:</p>
</td>
</tr>
</table>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-37" title="page-2">
      „Всеки съд от посочените по-долу може да поиска Съд[ът] на Европейските общности да постанови преюдициално заключение по въпрос, повдигнат по висящо пред този съд дело и касаещ тълкуване на разпоредбите, съдържащи се в посочените в член 1 инструменти, ако този съд счита, че се нуждае от решение по въпроса, за да може да се произнесе:
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-38" title="page-2">
      […]
    </p>
    <p class="C09Marge0avecretrait" id="para-39" title="page-2">
      б) Съдилищата на договарящите страни, когато те действат като апелативни съдилища“.
    </p>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count"/>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Регламент Рим I</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">6</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (OВ L 177, 2008 г., стр. 6, и поправка в OB L 309, 24.11.2009 г., стр. 87, наричан по-нататък „Регламентът „Рим I“) заменя Римската конвенция. Настоящият регламент се прилага за договори, сключени на и след 17 декември 2009 г.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">7</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Съгласно член 8 от Регламента „Рим I“, озаглавен „Индивидуални трудови договори“:</p>
</td>
</tr>
</table>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-43" title="page-3">
      „1. Всеки индивидуален трудов договор се урежда от правото, избрано от страните в съответствие с член 3. Въпреки това този избор не може да води до лишаване на работника от защитата, предоставяна му от разпоредбите, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение съгласно правото, което при липса на избор би било приложимо съгласно параграфи 2, 3 и 4 от настоящия член.
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-44" title="page-3">
      2. Доколкото приложимото право към индивидуалния трудов договор не е избрано от страните, договорът се урежда от правото на държавата, в която или, при липса на такава — от която работникът обичайно полага своя труд [в] изпълнение на договора. Държавата, където обичайно се полага трудът, не се смята за променена, ако работникът временно е нает в друга държава.
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-45" title="page-3">
      3. Когато приложимото право не може да бъде определено съгласно параграф 2, договорът се урежда от правото на държавата, в която се намира [предприятието, наело] работник[а] или служителя[…] [.].
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-46" title="page-3">
      4. Когато от обстоятелствата е видно, че като цяло договорът е по-тясно свързан с държава, различна от посочената в параграф 2 или 3, се прилага правото на тази друга държава“.
    </p>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count"/>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Брюкселската конвенция</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">8</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Член 5 от Брюкселска конвенция от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г. стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с последващите конвенции за присъединяването към нея на новите държави членки (наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“), гласи:</p>
</td>
</tr>
</table>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-49" title="page-3">
      „Срещу лице с местоживеене в една договаряща държава може да бъде предявен иск в друга договаряща държава,
    </p>
    <p class="C09Marge0avecretrait" id="para-50" title="page-3">
      1. при дела, свързани с договор — в съдилищата по местоизпълнението на съответното задължение; при дела, свързани с индивидуални трудови договори, това е мястото, където работникът или служителят обичайно изпълнява своята работа; когато работник[ът] или служител[ят] не изпълнява обичайно своята работа в една и съща държава, към работодателя може също така да бъде предявен иск пред съдилищата по мястото, където е било или се намира предприятието, което е наело този работник или служител
    </p>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-51" title="page-3">
      […]“.
    </p>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count"/>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Регламент Брюксел I</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">9</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 73; наричан по-нататък „Регламентът „Брюксел I“) заменя Брюкселската конвенция.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">10</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Член 19 от този регламент гласи:</p>
</td>
</tr>
</table>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-55" title="page-4">
      „Срещу работодател с местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск:
    </p>
    <p class="C09Marge0avecretrait" id="para-56" title="page-4">
      1. в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене, или
    </p>
    <p class="C09Marge0avecretrait" id="para-57" title="page-4">
      2. в друга държава членка:
    </p>
    <p class="C11Marge1avecretrait" id="para-58" title="page-4">
      a) в съдилищата по мястото, където [работникът или служителят] обичайно осъществява дейността си, или в съдилищата по мястото, където последно е осъществявал дейност, или
    </p>
    <p class="C11Marge1avecretrait" id="para-59" title="page-4">
      б) ако работникът или служителят не осъществява обичайно или не е осъществявал обичайно дейността си в никоя държава, в съдилищата по мястото, където [предприятието, наело] работник[а] или служителя[…], е разположен[о] или е бил[о] разположен[о]“.
    </p>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count"/>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Регламентът „Брюксел Ia“</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">11</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Регламентът „Брюксел I“ е отменен и заменен с Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1, наричан по-нататък „Регламентът „Брюксел Ia“). Член 19 от Регламента „Брюксел I“ понастоящем е член 21 от Регламента „Брюксел Ia“.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count"/>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">12</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">ES е нает на работа като водач на превозно средство от Locatrans Sàrl, транспортно дружество, установено в Бетембург (Люксембург), въз основа на сключен на 15 октомври 2002 г. трудов договор, съгласно който месечното работно време е с продължителност от 166 часа. Според трудовия договор е приложимо люксембургското право, а държавите, в които ES извършва превози, са основно Германия, държавите от Бенелюкс, Италия, Испания, Португалия и Австрия.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">13</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">С писмо от 14 януари 2014 г. Locatrans уведомява ES за решението си да намали, считано от 16 юли 2014 г., седмичната продължителност на работното му време на 35 часа, като общата месечна продължителност на работното време така е 151,55 часа. ES възразява срещу това изменение.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">14</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">С писмо от 31 март 2014 г. Locatrans уведомява ES, че след анализ на дейността му като наето лице през последните осемнадесет месеца е установило, че той извършва значителна част от нея, а именно над 50 %, във Франция и че поради това то е длъжно да го осигурява по френската схема за социална сигурност.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">15</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">С писмо от 17 април 2014 г. Locatrans потвърждава, че към ES е отправено предложение за наемане на работа във френско дружество и го уведомява, че считано от 16 юли 2014 г. и поради отказа му да приеме намаленото си работно време, той повече не е част от персонала на Locatrans.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">16</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">На 8 януари 2015 г. ES предявява иск пред Conseil de prud’hommes de Dijon (Съд по трудови спорове Дижон, Франция), с който оспорва прекратяването на трудовия му договор и иска да му бъдат изплатени различни видове обезщетение.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">17</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">С решение от 4 април 2017 г. този съд отхвърля исканията на ES с мотивите, че приложимо по отношение на изпълнението и прекратяването на неговия трудов договор е люксембургското право, че е ясно и недвусмислено, че този договор е прекратен едностранното от ES и че няма основание това едностранно прекратяване да се преквалифицира в незаконно уволнение.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">18</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">ES обжалва това съдебно решение пред Cour d’appel de Dijon (Апелативен съд Дижон, Франция), който с решение от 2 май 2019 г. го отменя.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">19</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Cour d’appel de Dijon (Апелативен съд Дижон, Франция) изтъква, че страните по процесния трудов договор са избрали люксембургското право за приложимо към трудовото отношение, като същевременно в писмото от 31 март 2014 г., посочено в точка 14 от настоящото решение, Locatrans признава, че ES осъществява работата си основно във Франция, което се потвърждава от ES. Предвид член 6 от Римската конвенция, този съд приема, че вследствие на направения от страните избор на люксембургското право ES не може да бъде лишен от защитата, която му осигуряват повелителните норми на френското право, и по-специално разпоредбите относно изменението и прекратяването на трудовия договор.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">20</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Поради това Cour d’appel de Dijon (Апелативен съд Дижон, Франция) преквалифицира разглежданото прекратяване на трудовия договор в уволнение, установява, че за него не е налице реално и сериозно основание и осъжда Locatrans да заплати на ES няколко вида обезщетение. </p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">21</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Locatrans обжалва това съдебно решение пред запитващата юрисдикция — Cour de cassation (Касационен съд, Франция).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">22</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Този съд припомня, че член 6, параграф 1 от Римската конвенция предвижда, че направеният от страните избор на приложимо право към трудовия договор не може да има за резултат лишаването на работника или служителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на правото, което би било приложимо при липса на избор. Освен това този съд отбелязва, че в член 6, параграф 2 са посочени критериите за привързване на трудовия договор, въз основа на които трябва да се определи lex contractus при липса на избор на приложимо право от страните, като предвиденият в член 6, параграф 2, буква а) критерий привързва към държавата, в която работникът или служителят „обичайно осъществява своята работа“.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">23</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Запитващата юрисдикция посочва също, че в решение от 15 март 2011 г., Koelzsch (C‑29/10, EU:C:2011:151, т. 50), Съдът приема, че последната посочена разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотеза, в която работникът или служителят упражнява дейността си в повече от една договаряща държава, държавата, в която работникът или служителят обичайно осъществява своята работа в изпълнение на договора по смисъла на посочената разпоредба, е тази, в която или от която, предвид всички обстоятелства, с които се характеризира посочената дейност, работникът или служителят изпълнява основната част от задълженията си към своя работодател.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">24</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">В това решение Съдът се позовава и на практиката си относно тълкуването на предвидените в член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция критерии, което според запитващата юрисдикция показва волята на Съда да даде еднозначно тълкуване на критериите за привързване, що се отнася до стълкновението на юрисдикции и до стълкновението на закони.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">25</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Относно този член 5, точка 1 Съдът обаче приема в решение от 27 февруари 2002 г., Weber (C‑37/00, EU:C:2002:122), че когато става въпрос за трудов договор, по силата на който работникът или служителят упражнява една и съща дейност в полза на своя работодател в повече от една договаряща държава, за да се определи мястото, където съответното лице обичайно осъществява своята работа по смисъла на посочената разпоредба, по принцип трябва да се вземе предвид цялата продължителност на трудовото правоотношение. При това положение последният период на работа следва да се вземе предвид, когато, след като е полагал труд на определено място през определен период от време, работникът или служителят упражнява трайно дейността си на друго място, когато според ясната воля на страните това място е предназначено да бъде новото обичайно място на работа по смисъла на посочения член 5, точка 1.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">26</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Като се има предвид тази съдебна практика, запитващата юрисдикция си задава въпроса дали, за да се определи правото, което би било приложимо при липсата на избор на приложимо право от страните, в конкретния случай следва да се вземе предвид цялата продължителност на трудовото правоотношение с цел да се установи мястото, където заинтересованото лице обичайно е осъществявало своята работа по смисъла на член 6, параграф 2, буква a) от Римската конвенция, или следва да се вземе предвид единствено последният период на работа.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">27</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Според тази юрисдикция, макар критерият за последното място, където наетото по трудово правоотношение лице обичайно осъществява своята работа, да е релевантен, за да се определи съдът, който може да сезира това лице, доколкото този критерий му позволява с по-малко разходи да предяви иск, продължава да е налице съмнение дали този подход трябва да бъде възприет, за да се определи приложимото право при липсата на избор от страните по трудовия договор, когато по-специално същият подход би могъл да доведе до последователно подчиняване на един и същ трудов договор на различни повелителни норми в зависимост от промените на мястото на работа на наетото лице.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">28</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">При тези обстоятелства Cour de cassation (Касационен съд, Франция) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:</p>
</td>
</tr>
</table>
    <p class="C02AlineaAltA" id="para-80" title="page-7">
      „Трябва ли членове 3 и 6 от [Римската конвенция] да се тълкуват в смисъл, че в хипотеза, в която наетото лице упражнява една и съща дейност в полза на своя работодател в повече от една договаряща държава, при определяне на правото, което би било приложимо при липсата на избор от страните, следва да се вземе предвид цялата продължителност на трудовото правоотношение с цел да се установи мястото, където заинтересованото лице обичайно е осъществявало своята работа, или следва да се вземе предвид последният период на работа, когато работникът или служителят, след като е полагал труд през определен период на определено място, впоследствие трайно упражнява дейността си на друго място, което съгласно ясната воля на страните е предназначено да бъде новото обичайно място на работа?“.
    </p>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count"/>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">По преюдициалния въпрос</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">29</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">В самото начало следва да се отбележи, че без да повдига изрично възражение за недопустимост на преюдициалния въпрос, ES оспорва фактическата предпоставка, на която се основава този въпрос, като изтъква, че в действителност при изпълнението на трудовото му правоотношение не е променяно работното му място. Напротив, той бил задължен да упражнява превозна дейност на различни места, но в контекста на значително привързване на тази дейност към Франция, като при прекратяването на трудовия му договор Locatrans в крайна сметка само потвърждава това фактическо положение. Следователно поставеният въпрос бил ирелевантен.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">30</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда член 267 ДФЕС въвежда производство за пряко сътрудничество между Съда и юрисдикциите на държавите членки. В рамките на това производство, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, всяка преценка на обстоятелствата по делото е от компетентността на националния съд, който следва да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда, докато Съдът е оправомощен единствено да се произнася по тълкуването или валидността на дадена разпоредба от правото на Съюза с оглед на фактите, които са му посочени от националния съд (вж. в този смисъл решения от 16 март 1978 г., Oehlschläger, 104/77, EU:C:1978:69, т. 4, както и от 4 октомври 2024 г., Schrems (Разкриване на данни на широката общественост), C‑446/21, EU:C:2024:834, т. 42 и цитираната съдебна практика).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">31</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Ето защо на поставения въпрос следва да се отговори, като се вземат предвид изложените от запитващата юрисдикция факти, на които той се основава.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">32</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали членове 3 и 6 от Римската конвенция трябва да се тълкуват в смисъл, че когато, след като е осъществявал своята работа през даден период на определено място, работникът или служителят трябва да упражнява дейността си на различно място, което е предназначено да бъде новото обичайно място на работа на този работник или служител, това място трябва да бъде взето предвид за целите на определянето на приложимото право при липса на избор от страните.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">33</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">За да се отговори на този въпрос, следва най-напред да се припомни, че съгласно общото правило на член 3 от Римската конвенция договорът се урежда от избраното от страните право.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">34</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Член 6 от Римската конвенция предвижда специални стълкновителни норми за индивидуалните трудови договори, които се отклоняват от това общо правило — от една страна, в рамките на параграф 1 от този член, като ограничават свободата на страните да изберат приложимото право, и от друга страна, в рамките на параграф 2 от посочения член, като регламентират критериите за определяне на това право при липса на такъв избор.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">35</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Така съгласно този член 6, параграф 1 направеният от страните избор на приложимо право в трудовия договор в съответствие с член 3 от Римската конвенция не може да има за резултат лишаването на работника или служителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на правото, което би било приложимо, при липса на избор, по силата на параграф 2 от посочения член.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">36</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Последният параграф 2 посочва критериите за привързване на трудовия договор, въз основа на които трябва да се определи lex contractus, когато страните не са избрали приложимо право. Въпреки това, от извършеното с член 6, параграф 1 от Римската конвенция препращане към параграф 2 от същия член следва, че посочените в последния параграф критерии са относими и когато страните са избрали приложимото към договора право. Тези критерии следователно позволяват, включително в тази хипотеза, да се определи приложимото право, за да може в съответствие с член 6, параграф 1 от Римската конвенция на работника или служителя да се гарантира защитата, предоставяна от повелителните разпоредби на правото, което би било приложимо вследствие на прилагането на тези критерии. Така при прилагането на тези критерии може да се стигне до прилагане на различно от избраното от страните по договора право. </p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">37</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Тези критерии са: критерият по член 6, параграф 2, буква a) от Римската конвенция, който привързва към държавата, в която работникът или служителят „обичайно осъществява своята работа“, а ако липсва такова място, критерият, който привързва към „мястото на дейност на работодателя, който го е наел“, както е предвидено в член 6, параграф 2, буква б) от тази конвенция.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">38</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Освен това съгласно последната част на изречението от посочения параграф 2 тези два критерия за привързване не са приложими, когато от обстоятелствата като цяло е видно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава, в който случай договорът се урежда от правото на тази държава.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">39</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Следователно, когато следва да приложи член 6 от Римската конвенция, съдът трябва най-напред да пристъпи към определяне на приложимия закон въз основа на посочените в параграф 2, букви а) и б) от този член конкретни критерии за привързване, които отговарят на общото изискване за предвидимост на правото и следователно за правна сигурност в договорните правоотношения (решение от 12 септември 2013 г., Schlecker, C‑64/12, EU:C:2013:551, т. 35 и цитираната съдебна практика).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">40</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">В това отношение, що се отнася до член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция, Съдът приема, че предвиденият в тази разпоредба критерий, който привързва към държавата, в която работникът или служителят „обичайно осъществява своята работа“, трябва да се тълкува широко, докато критерият, който привързва към мястото на дейност на „работодателя, който го е наел“, предвиден в параграф 2, буква б) от същия член, трябва да се прилага, когато сезираният съд не може да определи държавата, където обичайно се полага трудът (решения от 15 март 2011 г., Koelzsch, C‑29/10, т. 43, и от 15 декември 2011 г., Voogsgeerd, C‑384/10, т. 35).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">41</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Следователно в хипотезата, в която работникът или служителят упражнява дейността си в повече от една договаряща държава, съдържащият се в член 6, параграф 2, буква a) от Римската конвенция критерий може да бъде приложен и когато за сезираната юрисдикция е възможно да определи държавата, с която работата е свързана по значим начин (решения от 15 март 2011 г., Koelzsch, C‑29/10, EU:C:2011:151, т. 44, и от 15 декември 2011 г., Voogsgeerd, C‑384/10, EU:C:2011:842, т. 36).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">42</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">В този случай критерият за държавата, в която обичайно се осъществява работата, трябва да се разбира като отнасящ се до мястото, на което или от което работникът или служителят упражнява реално професионалната си дейност, а при липса на център на дейността — до мястото, на което той извършва по-голямата част от своята работа (решения от 15 март 2011 г., Koelzsch, C‑29/10, EU:C:2011:151, т. 45, и от 15 декември 2011 г., Voogsgeerd, C‑384/10, EU:C:2011:842, т. 37).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">43</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Следва обаче да се отбележи, че всяко от делата, по които са постановени решения от 15 март 2011 г., Koelzsch (C‑29/10, EU:C:2011:151), и от 15 декември 2011 г., Voogsgeerd (C‑384/10, EU:C:2011:842), се отнасят до работник или служител, който в продължение на цялото си трудово правоотношение е упражнявал дейността си в повече от една договаряща държава и по отношение на когото, след като е приложен критерият за привързване, се стига до определяне на едно и също обичайно място на работа. За сметка на това, като се има предвид описаната от запитващата юрисдикция фактическа обстановка, настоящото главно производство се отнася до положението на работник или служител, който също упражнява дейността си в няколко държави, но чието обичайното място на работа е преместено на територията на друга договаряща държава през последния период на изпълнение на трудовия му договор.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">44</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Що се отнася до положение като посоченото в предходната точка, следва да се констатира, че текстът на член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция не внася никакво уточнение относно периода на трудовото правоотношение, който следва да се вземе предвид, за да се определи държавата, в която работникът или служителят обичайно осъществява своята работа по смисъла на тази разпоредба. Следователно, при липсата на такова уточнение, за целите на това определяне трябва да се вземе предвид трудовото правоотношение в неговата цялост.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">45</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Когато обаче по време на трудовото правоотношение, разглеждано в неговата цялост, е променено обичайното място на работа, не може да се установи нито една държава по смисъла на член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">46</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Именно в този контекст запитващата юрисдикция иска да се установи дали критерият, привързващ към държавата, в която работникът или служителят „обичайно осъществява своята работа“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция, може да се тълкува аналогично на критерия, привързващ към „мястото, където работникът или служителят обичайно изпълнява своята работа“ съгласно член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция, както е тълкуван от Съда в решение от 27 февруари 2002 г., Weber (C‑37/00, EU:C:2002:122).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">47</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Запитващата юрисдикция посочва, че във връзка с последното Съдът постановява, че когато става въпрос за трудов договор, в изпълнение на който работникът или служителят упражнява една и съща дейност в полза на своя работодател в повече от една договаряща държава, за да се определи мястото, където заинтересованото лице обичайно изпълнява своята работа по смисъла на член 5, точка 1, по принцип трябва да се вземе предвид цялата продължителност на трудовото правоотношение (решение от 27 февруари 2002 г., Weber, C‑37/00, EU:C:2002:122, т. 58). Все пак последният период на работа следва да се вземе предвид, когато, след като е полагал труд на определено място през определен период от време, работникът или служителят впоследствие упражнява трайно дейността си на друго място, когато според ясната воля на страните това място е предназначено да бъде новото обичайно място на работа по смисъла на посочения член 5, точка 1 (решение от 27 февруари 2002 г., Weber, C‑37/00, EU:C:2002:122, т. 54).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">48</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">В това отношение безспорно е вярно, че в точка 33 от решение от 15 март 2011 г., Koelzsch (C‑29/10, EU:C:2011:151), при тълкуването на член 6, параграф 2 от Римската конвенция Съдът се позовава на тълкуването на член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">49</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Макар със сигурност да е желателно материалното приложно поле и разпоредбите на Римската конвенция да са в съответствие с Брюкселската конвенция, от това не следва, че тези разпоредби трябва да се тълкуват в светлината на разпоредбите на Брюкселската конвенция (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 63 и цитираната съдебна практика).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">50</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Това е така, защото Римската и Брюкселската конвенция преследват различни цели. Докато съгласно член 1, параграф 1 от Римската конвенция нейните разпоредби се прилагат, в случаите на стълкновение на закони, за да се определи приложимото материално право към договорните задължения, Брюкселската конвенция установява правила, позволяващи да се определи съдът, който е компетентен да се произнесе по граждански и търговски спорове.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">51</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Поради това, въпреки че в областта на индивидуалните трудови договори и двете конвенции установяват норми за защита на работника или служителя като по-слабата в договорното правоотношение страна, невинаги е възможно тълкуването на разпоредбите на едната конвенция да бъде приложено при тълкуването на разпоредбите на другата.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">52</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">По-специално, не е възможно критерият, привързващ към държавата, в която работникът или служителят „обичайно осъществява своята работа“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция, да се тълкува аналогично на възприетото от Съда в решение от 27 февруари 2002 г., Weber (C‑37/00, EU:C:2002:122), тълкуване на критерия за „мястото, където работникът или служителят обичайно изпълнява своята работа“ по смисъла на член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">53</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Всъщност е важно да се отбележи, че член 5, точка 1 става член 19 от Регламента „Брюксел I“, а след това и член 21 от Регламента „Брюксел Ia“, като последните разпоредби изрично се отнасят както до „мястото, където работникът или служителят обичайно осъществява дейността си“, така и до „мястото, където [той] последно е осъществявал дейност“. За сметка на това член 6 от Римската конвенция става член 8 от Регламента „Рим I“, който не провежда такова разграничение, тъй като законодателят на Съюза се е въздържал да приведе тази разпоредба в съответствие с разпоредбата на член 19 от Регламента „Брюксел I“.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">54</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Когато не е възможно да се определи държавата, в която работникът или служителят обичайно осъществява своята работа по смисъла на член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция, следва да се приложи посоченият в член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция критерий, привързващ към „мястото на дейност на работодателя, който го е наел“, което в конкретния случай е Бетембург.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">55</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Все пак съгласно член 6, параграф 2, последна част от изречението от Римската конвенция, когато от всички обстоятелства става ясно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава, националният съд следва да не приложи посочените в член 6, параграф 2, букви а) и б) от Римската конвенция критерии за привързване, а правото на тази друга държава (вж. решение от 12 септември 2013 г., Schlecker, C‑64/12, EU:C:2013:551, т. 36). Същото важи и когато, какъвто е настоящият случай, страните са избрали в договора право, съгласно което работникът или служителят се лишава от защитата, предоставяна от повелителните разпоредби на правото на тази друга държава.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">56</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">За тази цел националният съд трябва да вземе предвид всички елементи, характеризиращи трудовото правоотношение и да подложи на преценка онзи или онези от тях, който/които той счита за най-значим(и). Сред тези елементи са по-специално държавата, в която работникът или служителят плаща данъците и таксите, свързани с приходите от дейността му, както и държавата, в която то се осигурява социално и в различните схеми за пенсионно, здравно осигуряване и се осигурява за инвалидност. Националният съд трябва също да вземе предвид всички обстоятелства по делото, като по-конкретно параметрите, свързани с определянето на заплатата и другите условия на труд (вж. в този смисъл решение от 12 септември 2013 г., Schlecker, C‑64/12, EU:C:2013:551, т. 40 и 41).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">57</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">В това отношение мястото, където работникът или служителят е осъществявал своята работа през последния период на изпълнение на трудовия си договор, което е предназначено да бъде новото му обичайно място на работа, е релевантен елемент, който следва да се вземе предвид при разглеждането на обстоятелствата като цяло в съответствие с член 6, параграф 2, последна част от изречението от Римската конвенция.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">58</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Това тълкуване на последната част от изречението от член 6, параграф 2 от Римската конвенция съответства на целите, преследвани от тази разпоредба, както и от тази конвенция като цяло.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">59</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">От една страна, доколкото целта на член 6 от Римската конвенция е да осигури подходяща защита на работника или служителя, тази разпоредба трябва да е гаранция за приложимостта към трудовия договор на правото на държавата, с която този договор е в по-тясна връзка.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">60</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">Налице е съответствие с тази цел, ако сред елементите, които са релевантни в контекста на разглеждането на обстоятелствата като цяло съгласно последната част от изречението от член 6, параграф 2 от тази конвенция, бъде взето предвид и мястото, където работникът или служителят е осъществявал трайно работата си през последния период на изпълнение на трудовия си договор, когато то е предназначено да бъде новото му обичайно място на работа.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">61</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">От друга страна, целта на Римската конвенция като цяло е да се повиши равнището на правна сигурност, като се засили доверието в стабилността на правните отношения между страните по договора, което предполага, че системата за определяне на приложимото право е ясна и последното е предвидимо с известна степен на сигурност (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2009 г., ICF, C‑133/08, EU:C:2009:617, т. 44).</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">62</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">В това отношение следва да се отбележи, че прилагането на предвидения в последната част от изречението от член 6, параграф 2 от Римската конвенция критерий за привързване трябва да се основава на елементи, които обективно са налице, в съответствие с изискването за правна сигурност и предвидимост. Такъв елемент, който може обективно да бъде установен, представлява обстоятелството, че след като е осъществявал работата си през определен период на определено място, работникът или служителят упражнява трайно дейността си на различно място, което според ясната воля на страните е предназначено да бъде новото обичайно място на работа.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">63</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">В конкретния случай запитващата юрисдикция следва да определи дали съгласно член 6, параграф 2, последна част от изречението от Римската конвенция от обстоятелствата като цяло следва, че разглежданият в главното дело трудов договор е в по-тясна връзка с Франция, отколкото с Люксембург, чието право страните са избрали за приложимо към този договор и на чиято територия е установено предприятието, наело ES. При тази проверка следва да се отчитат всички елементи, характеризиращи трудовото правоотношение, каквито са последното обичайно място на работа и задължението за социално осигуряване според френската схема за социална сигурност.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">64</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">С оглед на всички изложени съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че членове 3 и 6 от Римската конвенция, и по-специално последната част от изречението от член 6, параграф 2, трябва да се тълкуват в смисъл, че когато, след като е осъществявал своята работа през даден период на определено място, работникът или служителят трябва да упражнява дейността си на различно място, което е предназначено да бъде новото обичайно място на работа на този работник или служител, това място трябва да бъде взето предвид, когато се разглеждат обстоятелства като цяло, за да се определи приложимото право при липса на избор от страните.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count"/>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">По съдебните разноски</p>
</td>
</tr>
</table>
    <table cellpadding="0" cellspacing="0" border="0" width="100%">
<col width="5%"/>
<col width="95%"/>
<tr>
<td valign="top">
<p class="count">65</p>
</td>
<td valign="top">
<p class="normal">С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.</p>
</td>
</tr>
</table>
    <p class="C41DispositifIntroduction" id="para-120" title="page-14">
      По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:
    </p>
    <p class="C30Dispositifalinea" id="para-121" title="page-14">
      Членове 3 и 6 от Конвенцията за приложимото право към договорни задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г., и по-специално последната част от изречението от член 6, параграф 2, трябва да се тълкуват в смисъл, че когато, след като е осъществявал своята работа през даден период на определено място, работникът или служителят трябва да упражнява дейността си на различно място, което е предназначено да бъде новото обичайно място на работа на този работник или служител, това място трябва да бъде взето предвид, когато се разглеждат обстоятелства като цяло, за да се определи приложимото право при липса на избор от страните.
    </p>
    <div class="signatures">
<p class="C77Signatures" id="para-122" title="page-14">
<span class="signatory">Подписи</span>
</p>
</div>
    <div/>
  <hr class="note"/>
<p class="note footnote">(<span class="note footnote notemarker">
<a id="t-1" href="#c-1">*</a>
</span>) Език на производството: френски.</p>
</body>
</html>
