Припомням, че в разглежданото дело румънското право предвижда специален ред за отмяната на влезли в сила съдебни решения, които въз основа на последващата практика на Съда изглеждат в несъответствие с правото на ЕС. Този ред обаче е ограничен до съдебни решения, постановени в административно производство. Той не може да се използва, за да се отменят съдебни решения, постановени в гражданско производство. Това е така, въпреки че румънското право освен това предвижда възможност и за гражданскоправните съдебни актове, за които с (последващо) решение на румънския Конституционен съд се установи, че противоречат на румънското конституционно право, да подлежат на отмяна.

В самото начало е важно да се имат предвид външните граници на задължението за лоялно сътрудничество, посочено в член 4, параграф 3 ДЕС, което обвързва държавите членки, включително техните съдилища. То изисква от тях да „вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите“ и да „се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза“. Това задължение трябва да се разглежда заедно с член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС. Той гласи, че „държавите членки установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза“.

Съдът е приел, че „що се отнася до способите за защита, които държавите членки трябва да предвидят, […] нито Договорът за функционирането на ЕС, нито член 19 ДЕС са имали намерение да въведат, с оглед спазването на правото на Съюза, способи за защита пред националните юрисдикции, различни от установените в националното право“ 24  – Решение Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет (C‑583/11 P, EU:C:2013:625 т. 103), в което се цитира решение Unibet (C‑432/05, EU:C:2007:163, т. 40). . Съдът е допълнил, че „различно щеше да бъде само ако от структурата на разглеждания национален правен ред личеше, че няма никакъв способ за защита, който да позволява дори и инцидентно да се гарантира спазването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, или още ако единствената възможност правните субекти да получат достъп до съд е да се окажат принудени да нарушат правото“ 25  – Решение Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет (C‑583/11 P, EU:C:2013:625, т. 104). (курсивът е мой).

Правото на ефективни правни средства за защита се гарантира и от член 47, параграф 1 от Хартата на всеки, чиито права, гарантирани от правото на ЕС, са нарушени. Няма съмнение, че румънските органи са прилагали правото на ЕС по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата на ЕС, когато са отказали в нарушение на член 110 ДФЕС да възстановят частта от специалната такса върху автомобилите, съответстваща на таксата за замърсяване. Изискуемата предметна връзка между спорните мерки на държавата членка и материалноправните норми на ЕС 26  – Решение Åkerberg Fransson (C‑617/10, EU:C:2013:105, т. 24). по необходимост съществува, когато една държава членка събира такса в нарушение на първичното и също на вторичното право на ЕС. Освен това практиката на Съда потвърждава, че всеки път, когато частноправен субект търси съдебна защита, за да поправи нарушение на правото на ЕС, отнасящо се до прилагането от държава членка на това право, съдилищата на държавата членка са обвързани от всички изисквания на член 47 от Хартата 27  – Решение DEB (C‑279/09, EU:C:2010:811). .

Припомням, че когато възстановяването на неоснователно начислени национални данъци не е уредено в правото на Съюза, принципът на процесуалната автономия на държавите членки предполага във вътрешния правен ред на всяка държава членка да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които данъчнозадължените лица черпят от правото на Съюза. Все пак държавите членки носят отговорността за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай. Процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които данъчнозадължените лица черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат уреждани по начин, по който да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза 28  – Решение Test Claimants in the Franked Investment Income Group Litigation (C‑362/12, EU:C:2013:834, т. 31 и 32). .

В това отношение румънското законодателство, и по-специално Кодексът за данъчното производство, предвижда достъп до административните и данъчните съдилища или до административните и данъчните отделения на апелативните съдилища, съобразно случая 29  – Разпределението на правомощията между административните и данъчните съдилища и административните и данъчните отделения на апелативните съдилища, които се произнасят като първа инстанция, се посочва в член 10 от Закон № 554/2004 за производството по административни спорове. , при оспорване на решения на данъчните органи, включително искания за възстановяване на незаконосъобразно събрани такси 30  – Член 21, параграф 4, членове 113, 175 и 188 от Кодекса за данъчното производство. . Изглежда тези процедури за правна защита се прилагат и в случаите, когато данъчни решения се оспорват чрез позоваване на права, произтичащи от правото на ЕС. Следователно румънското законодателство prima facie гарантира ефективна съдебна защита по отношение на тези права.

Освен това, член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 за производството по административни спорове предвижда отмяната на влезли в сила решения на административните съдилища, когато те изглеждат несъвместими с правото на ЕС поради последващо решение на Съда. С оглед на описаната по-горе практика на Съда относно специфичния въпрос за силата на пресъдено нещо, това надхвърля изискванията на правото на ЕС 31  – Вж. точка 20 по-горе. .

Все пак, както вече отбелязах, всички национални процесуални норми, които са релевантни за изпълнението на правото на ЕС, включително изключенията от силата на пресъдено нещо, трябва да са в съответствие с правото на ефективни правни средства за защита и на принципите на ефективност и равностойност. В настоящия случай трудността се поражда от липсата на яснота, която изглежда е съществувала в румънското процесуално право към момента, когато г‑н Târșia за първи път завежда дело пред граждански съд за възстановяване на специалната такса върху моторните превозни средства, платена през юни 2007 г. 32  – Преписката по делото не разкрива датата, на която е образувано производството. .

Според мен може да се твърди, че липсата на яснота в румънското процесуално право не е била в съответствие с член 47 от Хартата, с изискванията на правото на ЕС във връзка с правната сигурност, и е възможно да е направила практически невъзможно или прекомерно трудно възстановяването на несъвместимата с правото на ЕС такса за замърсяване за автомобилите.

Следва да се припомни, че съдебното решение, което представлява пречка за възстановяването на таксата за замърсяване и е издадено преди постановяването на решение на Съда по дело Tatu (C‑402/09, EU:C:2011:219), е произнесено от апелативен граждански съд (Tribunalul Sibiu) в гражданско производство, след въззивна жалба на румънската държава срещу първоинстанционно съдебно решение, постановено по гражданско дело от Judecătoriа Sibiu. Главното производство също се провежда в споменатия апелативен граждански съд, т.е. Tribunalul Sibiu.

В своето писмено становище Комисията посочва, че подобни жалби са подадени в Румъния, както пред административни съдилища, така и пред граждански съдилища. С оглед на това е учудващо, че по време на съдебното заседание румънското правителство твърди, че гражданските съдилища са абсолютно некомпетентни да разглеждат такива дела и че всеки граждански съд в Румъния, сезиран с такъв въпрос, има правомощието и дори е длъжен служебно да повдигне въпроса за своята компетентност.

Така очевидно е имало известно объркване относно правилното съдебно производство, приложимо към възстановяването на разглежданата в настоящия случай такса 33  – В съдебното заседание г‑н Târșia твърди, че тази несигурност е изяснена от румънския Върховен касационен съд в решение 24/2011, преди той да поиска започването на второто производство, изтъквайки изключението за силата на пресъдено нещо, но след първоначалното дело, заведено на основание плащането на специалната такса за моторните превозни средства. . Каквото и да е правилното производство понастоящем, остава фактът, че влязлото в сила (румънско) съдебно решение по гражданско дело (решение № 401/2008 на Tribunalul Sibiu), с което се отказва възстановяване на частта от специалната такса за моторни превозни средства, съответстваща на таксата за замърсяване, е придобило сила на пресъдено нещо. Именно това е в основата на разглеждания правен проблем.

Следователно съществува съмнение кои румънски съдилища са (или са били) оправомощени да разглеждат искания за възстановяване на незаконосъобразно събрана такса за замърсяване за автомобилите към момента на настъпване на фактите. Правя извод, че румънското право е неясно в това отношение. Именно в това се корени проблемът, особено по отношение на член 47 от Хартата.

Член 47, параграф 1 от Хартата посочва, че всеки, чиито гарантирани от правото на Съюза права и свободи са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в споменатия член условия 34  – Член 47 от Хартата добавя по-специфични средства за защита, като изискването разглеждането на делата да бъде справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, правото на защита да бъде спазвано и да има възможност за предоставяне на правна помощ. . Съгласно разясненията, съпътстващи член 47, първата алинея, предвиждаща правото на ефективни правни средства за защита, се основава на защитата, предоставена съгласно член 13 от Европейската конвенция за правата на човека (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), но я надхвърля 35  – Освен това в разясненията се посочва, че втората алинея на член 47, която включва по-специално справедливото гледане на делата, съответства на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. . Освен това отбелязвам, че съгласно член 52, параграф 3 от Хартата, доколкото правата, съдържащи се в нея, съответстват на права, гарантирани от ЕКПЧ, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в ЕКПЧ, въпреки че правото на ЕС може да предоставя по-широка защита.

Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека относно член 6, параграф 1 от ЕКПЧ системите за съдебен контрол трябва да са „достатъчно последователни и ясни“, за да предоставят „практическо, ефективно право на достъп“ до съд 36  – ЕСПЧ, решение от 16 декември 1992 г. по дело De Geouffre de la Pradelle с/у Франция, серия A, № 253-B, § 35. . Ако правилата са с „такава сложност“, че пораждат „правна несигурност“, тогава е налице нарушение на член 6, параграф 1 37  – Пак там, § 33. Вж. и ЕСПЧ, решение от 11 февруари 2014 г. по дело Maširević с/у Сърбия, жалба № 30671/08, § 48. . Съдът по правата на човека приема също, че средствата за съдебна защита трябва да „разполагат с достатъчно гаранции за предотвратяване на неправилно разбиране относно производствата за упражняване на наличните правни средства за защита“ 38  – ЕСПЧ, решение от 4 декември 1995 г. по дело Bellet с/у Франция, серия A № 333-B, § 37. . Освен това, неразумното тълкуване на процесуално изискване може да доведе до нарушение на правото на достъп до съд 39  – ЕСПЧ, решение от 12 ноември 2002 г. по дело Běleš и др. с/у Чешка република, жалба № 47273/99, § 50 и 51, ЕСПЧ 2002-IX. Вж. също ЕСПЧ, решение от 5 декември 2013 г. по дело Omerović с/у Хърватия (№ 2), жалба № 22980, § 39, в което Съдът припомня, че „особено стриктното тълкуване на процесуална норма може да лиши жалбоподателя от правото на достъп до съд“. . Европейският съд по правата на човека наскоро препотвърди, че „органите трябва да спазват и прилагат националното законодателство по предвидим и последователен начин“ и „предписаните елементи трябва да бъдат в достатъчна степен развити и прозрачни на практика, за да се предостави правна и процесуална сигурност“ 40  – ЕСПЧ, решение от 11 февруари 2014 г. по дело Maširević с/у Сърбия, жалба № 30671/08, § 50 и цитираната съдебна практика. Това дело се отнася до тълкуване от Върховния съд на процесуална норма, която е довела до правна несигурност дори за практикуващите юристи. Вж. по-специално § 51. . Процесуалните норми трябва да обслужват целите на правната сигурност и доброто правораздаване. Те не следва да „образуват своеобразна бариера, която препятства разглеждането на делото на спорещите страни по същество от компетентния съд“ 41  – ЕСПЧ, решение от 5 декември 2013 г. по дело Omerović с/у Хърватия (№ 2), жалба № 22980, § 39. .

Освен това, припомням, че в съответствие с установената практика на Съда „принципът на правната сигурност представлява общ принцип на правото на Съюза, който изисква в частност правната уредба с неблагоприятни последици по отношение на частноправните субекти да бъде ясна и точна, а нейното прилагане — предвидимо за правните субекти“ (курсивът е мой) 42  – Решение Akzo Nobel Chemicals и Akcros Chemicals/Комисия (C‑550/07 P, EU:C:2010:512, т. 100 и цитираната съдебна практика). .

Според мен, предвид гореизложеното, липсата на яснота относно правилното съдебно производство, приложимо за възстановяването на таксите, събрани в нарушение на правото на ЕС, предполага нарушение на член 47 от Хартата, както с оглед на правото на ефективни правни средства за защита, така и на достъпа до правосъдие. Това важи с още по-голяма сила, ако решение, постановено от абсолютно некомпетентен граждански съд, би могло да придаде сила на пресъдено нещо, в смисъл че би възпрепятствало подаването на ново искане за възстановяване пред компетентния съд, независимо дали това е граждански или административен съд. Според мен националната запитваща юрисдикция в разглеждания случай следва да направи преценка на румънското процесуално право като цяло с оглед на ефективната съдебна защита по отношение на възстановяването на неоснователно платени такси за замърсяване за моторните превозни средства 43  – Въпреки това припомням, че в точка 60 от решение DEB (C‑279/09, EU:C:2010:811) Съдът приема, че принципът на ефективна съдебна защита подлежи на разумни ограничения. .

Съгласно постоянната практика на Съда „всеки случай, в който се поставя въпросът дали съответната национална процесуална разпоредба прави прилагането на правото на Съюза невъзможно или прекомерно трудно за правните субекти относно упражняването на правата, които черпят от правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство пред различните национални инстанции и за развитието и особеностите на това производство. От тази гледна точка следва да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната съдебна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правна сигурност и правилното развитие на производството“ 44  – Решение Surgicare - Unidades de Saúde (C‑662/13, EU:C:2015:89 т. 28 и цитираната съдебна практика). .

В случая най-напред е необходимо да се изтъкне, че националният съд и всички страни, които са представили становища, изглежда приемат, че член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 не може да се приложи в гражданските производства. Това ми се струва логично, при условие че румънското процесуално право прокарва ясно разграничение между различните видове съдебни производства. В подобен случай не би имало място за тълкуване на разпоредбите, определящи приложното поле на Закон № 554/2004, по начин, който да позволява неговото прилагане от гражданските съдилища в спорове, които ratione materiae са от административно или данъчно естество. Ако обаче съществуваше такава възможност, тогава националната запитваща юрисдикция би била длъжна да тълкува релевантните национални разпоредби по начин, който способства за постигането на съответствие с правото на ЕС 45  – Напр. решение Impact (C 268/06, EU:C:2008:223, т. 54). .

Задача на националната запитваща юрисдикция е да направи преценка дали разглежданите румънски норми правят практически невъзможно или прекомерно трудно възстановяването на събраната в несъответствие с правото на ЕС такса за замърсяване. Достатъчно е обаче да се отбележи, че объркването дали е следвало да се прибегне до граждански или административни правни средства за възстановяване на таксата за замърсяване за автомобилите изглежда има такива последици.

Г‑н Târșia твърди, че да се изключи прилагането на изключението по член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 за силата на пресъдено нещо в гражданското производство би било несъвместимо както с равенството пред закона, посочено в член 20 от Хартата, така и с принципа на равностойност.

Спазването на принципа на равностойност предполага разглежданата национална норма да се прилага еднакво за исковете при нарушение на правото на Съюза и за исковете при нарушение на вътрешното право, които имат сходен предмет и основание 46  – Решение Surgicare - Unidades de Saúde (C‑662/13, EU:C:2015:89, т. 30). .

Според мен това означава, че в контекста на принципа на равностойност правото на ЕС не е пречка румънският закон да предвижда изключение за силата на пресъдено нещо в административните производства, отнасящи се до правото на ЕС, но не и в гражданските производства със същия предмет. Принципът на равностойност изисква равноеднакво третиране на сравними искания, основани на националното право, от една страна, и на правото на ЕС, от друга страна, а не равностойност на различните видове производства съгласно националното право 47  – Решение ÖBB Personenverkehr (C‑417/13, EU:C:2015:38, т. 74). .

Във всеки случай неидентични основания за отклонение от принципа на силата на пресъдено нещо са разумни в случай на влезли в сила съдебни решения по граждански, наказателни и административни дела 48  – Според наличните източници изглежда, че повечето национални правопорядъци в рамките на ЕС не предвиждат идентични основания за изключения от силата на пресъдено нещо по граждански, наказателни и административни производства. . Последиците от тези съдебни решения са различни и такива са и съображенията във връзка с правната политика относно определянето на изключенията (ако има такива) от силата на пресъдено нещо. В случая на съдебните решения по граждански дела правната сигурност и стабилността на правните отношения, потвърдени от влязлото в сила съдебно решение, са от изключително значение. Напротив, условията за отмяна на съдебно решение по наказателно дело в интерес на неправилно осъдено лице не трябва да бъдат твърде строги. В административното право интересът да се защитят правата на частноправните субекти и принципът на законност могат да оправдаят по-гъвкава позиция към отмяната на влезли в сила съдебни решения, отколкото в случаите на съдебни решения по граждански дела.

Следователно е неоснователно твърдението на г‑н Târșia, че ограничаването на изключението за силата на пресъдено нещо до административните производства, отнасящи се до правото на ЕС, е несъвместимо с равенството пред закона. Припомням, че неравно третиране пред закона може да възникне само ако релевантните положения са сходни 49  – Припомням че принципът на еднакво третиране, чийто основополагащ характер е закрепен в член 20 от Хартата, изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране е обективно обосновано. Вж. решение Chatzi (C‑149/10, EU:C:2010:534, т. 63 и 64 и цитираната съдебна практика). . Случаят не е такъв, що се отнася до основанията за отмяната на влезли в сила съдебни решения по граждански и административни дела. В случаите, когато е налице последващо решение на Съда, което прави несъвместима с правото на ЕС национална разпоредба, може да се обоснове отмяната на влязъл в сила административноправен съдебен акт в ущърб на орган на държава членка, но да се отмени влязъл в сила гражданскоправен съдебен акт, който определя частноправно отношение между два субекта, може да е неподходящо поради съображения за правна сигурност. Следователно, законодателно решение от вида, който е налице в Румъния, при което е предоставена такава възможност в административните производства, но е изключена в гражданските производства, само по себе си не противоречи на принципа на равенство пред закона.

Равенството пред закона обаче е различно юридическо правило от принципа на равностойност. Както се посочва в писменото становище на Комисията, ако румънското право предоставя изключение от силата на пресъдено нещо и с оглед на последваща практика на Конституционния съд, която отрича правилността на предходни съдебни решения (и се прилага за всички национални юрисдикции) 50  – Припомням, че този извод следва от член 322, параграф 10 от Гражданскопроцесуалния кодекс, който в съответствие с член 21, параграф 1 от Закон № 554/2004 е приложим и за административните производства. , тогава принципът на равностойност би наложил същото да важи и за решенията на Съда, отнасящи се до правото на ЕС 51  – В случая Комисията се позовава на решение Weber's Wine World и др. (C‑147/01, EU:C:2003:533). .

Отбелязвам, че това може да доведе до дискусия отвъд обхвата на преюдициалното запитване 52  – Припомням все пак, че съгласно установената съдебна практика, когато предоставя отговор на преюдициално запитване, Съдът може да вземе предвид всички релевантни разпоредби на правото на ЕС, дори ако те не са били споменати от запитващата национална юрисдикция. Вж. напр. решение Efir (C‑19/12, EU:C:2013:148, т. 27). , но според мен принципът на равностойност не е спазен, ако последващо решение на националния Конституционен съд може да доведе до отмяна на предходно влязло в сила съдебно решение по гражданско дело и така да позволи възстановяване на незаконосъобразно събрана такса, когато това не може да стане по силата на решение на Съда. В такъв случай правата, основани на националната конституция, биха се ползвали от по-голяма закрила, отколкото правата съгласно правото на ЕС, и по този начин последните не биха получили закрила, равностойна на получаваната от тази категория права, основани на националното право. Подобна несиметричност е налице съгласно член 322, параграф 9 от Гражданскопроцесуалния кодекс на Румъния по отношение на последиците от решенията на Европейския съд по правата на човека, в сравнение с тези на Съда на ЕС.