Въведение

1.

С настоящото дело Софийски градски съд (България) сезира Съда с преюдициално запитване относно тълкуването на Рамково решение на Съвета 2002/584/ПВР от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки ( 2 ), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. ( 3 ) (наричано по-нататък „Рамково решение 2002/584“). По-конкретно, запитващата юрисдикция иска да се установи дали е съвместима с оглед на член 12 и член 23, параграф 5 от Рамково решение 2002/584 национална правна уредба, която автоматично и по принцип изисква от изпълняващия съдебен орган да разпореди задържане на издирваното лице в затвора от момента на решението за изпълнение на европейската заповед за арест до неговото фактическо предаване на издаващата държава членка, без да се вземат предвид индивидуалните обстоятелства.

2.

Преюдициалното запитване е отправено в контекста на изпълнение на европейска заповед за арест на пребиваващ в България български гражданин, която е издадена от компетентния съдебен орган на Република Австрия с цел наказателно преследване за квалифицирана кражба. По-конкретно, запитващата юрисдикция по същество пита дали, когато постановява решение за изпълнение на европейска заповед за арест, е длъжна да приложи националната си правна уредба и едновременно с него да разпореди задържането на издирваното лице, или правото на Съюза не допуска това предвид задълженията, произтичащи от член 12 от Рамково решение 2002/584 относно задържането или освобождаването, при условие че се вземат мерки, които да предотвратят укриването, и от член 23, параграф 5 от посоченото рамково решение относно освобождаването след изтичане на сроковете за предаване.

3.

Така делото дава възможност на Съда да уточни обхвата на правомощията на изпълняващия съдебен орган относно лишаването от свобода по време на фазата на предаването и да провери дали се изисква индивидуална преценка на конкретния случай.

Правна уредба

Правото на Съюза

4.

Съображения 5 и 6 от Рамково решение 2002/584 гласят:

5.

Член 1 от това рамково решение, озаглавен „Определение на понятието европейска заповед за арест и задължение за изпълнението ѝ“, гласи:

6.

Член 12 от посоченото рамково решение, озаглавен „Задържане на лицето“, гласи следното:

7.

Член 17 от Рамково решение 2002/584, озаглавен „Срокове и процедури за вземане на решение за изпълнение на европейската заповед за арест“, предвижда следното:

8.

Съгласно член 23 от Рамковото решение, озаглавен „Срокове за предаване на лицето“:

9.

Член 24 от това рамково решение, озаглавен „Отложено предаване или предаване под условие“, предвижда в параграф 1:

10.

Член 26 от същото рамково решение, озаглавен „Приспадане на срока на задържане в изпълняващата държава членка“, предвижда в параграф 1:

Българското право

ЗЕЕЗА

11.

Прилагането на Рамково решение 2002/584 се осигурява чрез Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (наричан по-нататък „ЗЕЕЗА“) ( 4 ). Съгласно член 42, алинеи 1 и 2 от ЗЕЕЗА при фактическото получаване на Европейската заповед за арест, ако тя е редовна от формална страна, задължително се постановява задържане на търсеното лице за срок до 72 часа.

12.

Съгласно член 43, алинеи 1 и 2 от ЗЕЕЗА в самото начало на производството по изпълнение на Европейската заповед за арест съдът прави преценка дали търсеното лице следва да остане задържано. Липсва изискване за задължителното му задържане в хода на това производство.

13.

Съгласно член 43, алинея 7 от ЗЕЕЗА, ако издирваното лице е било задържано, то може да направи искане за освобождаване, докато все още е висящо производството по признаване на европейската заповед за арест. Това искане се уважава, ако задържането му не се явява необходимо.

14.

Член 44, алинея 7, второ изречение от ЗЕЕЗА гласи:

15.

Съгласно член 54, алинея 1 от ЗЕЕЗА предаването следва да се осъществи до 10 дни от влизане в сила на решението за предаване. Съгласно член 54, алинея 2 от ЗЕЕЗА този срок може да се удължи, ако е налице обективна пречка за предаването. Освобождаване на издирваното лице се допуска само ако предаването не може да се осъществи.

ЗИНЗС

16.

Съгласно член 260 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (наричан по-нататък „ЗИНЗС“) ( 5 ):

Спорът в главното производство, преюдициалният въпрос и производството пред Съда

17.

Прокуратурата на Айзенщат (Австрия) сезира Софийски градски съд, запитващата юрисдикция, с европейска заповед за арест от 4 юли 2024 г., с която иска да бъде предаден LY (наричан по-долу „издирваното лице“), български гражданин, трайно пребиваващ в България, за провеждане на наказателно преследване за кражба с взлом на 61 пълни комплекта колела с гуми на стойност 150 990 евро.

18.

В процеса на изпълнение на европейската заповед за арест на 26 юли 2024 г. изпълняващият съдебен орган издава заповед за задържане на издирваното лице на територията на Република България. То е задържано на 4 август 2024 г. На 7 август 2024 г. запитващата юрисдикция приема, че няма опасност от укриване, поради което определя като временна мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1 000 лева (около 511 евро). Издирваното лице е освободено.

19.

В следващите съдебни заседания, проведени на 9 и на 30 август 2024 г., издирваното лице се явява лично със своя адвокат. То заявява — чрез адвоката си — че би се съгласило незабавно да бъде предадено на австрийските съдебни власти, но единствената причина, поради която се въздържа да даде такова съгласие, е необходимостта да бъде задържано под стража, докато се осъществи това предаване, което задържане може да трае значително време. Поради това то иска да му бъде разрешено да пътува самостоятелно до Австрия, където има упълномощен адвокат, и да се представи доброволно пред съдебните власти на тази държава, като ползва неговата помощ.

20.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че направеното от издирваното лице предложение противоречи на самата същност на механизма за съдебно сътрудничество, установен с Рамково решение 2002/584, според който съдът постановява акт за предаване на издирваното лице, а след това компетентните органи на изпълняващата държава членка предават издирваното лице на компетентните органи на издаващата държава членка.

21.

Запитващата юрисдикция се съгласява със защитата, че задържането на издирваното лице веднага след постановяване на акта за предаване не се явява необходимо, за да бъде осъществено предаването. Такава мярка, която би могла да продължи няколко дни, седмица или дори повече и която се осъществява в затвора, би представлявала несъразмерно нарушение на личната свобода на издирваното лице.

22.

Българското право задължава запитващата юрисдикция да задържи издирваното лице в момента, в който постанови акт за признаване и изпълнение на европейската заповед за арест, и да настани задържаното лице в затвора. Тази юрисдикция има съмнения дали този начин на изпълнение е в съответствие с Рамково решение 2002/584.

23.

На първо място, що се отнася до задължителното задържане, самото естество на европейската заповед за арест предполага по необходимост задържането на издирваното лице, което е различно от предаването. Следователно, поне към момента на предаването, издирваното лице неизбежно следва да бъде задържано. При все това нито една норма от Рамково решение 2002/584 не поставя като изискване това задържане да се осъществи задължително в предходен процесуален момент, преди самото физическо предаване на издирваната лице.

24.

На първо място, член 12 от Рамково решение 2002/584 поставя като общо правило възможността за задържане или за освобождаване, като изборът на подходящата мярка за неотклонение зависи от особеностите на случая. Следователно е налице възможност, но не и задължение за задържане.

25.

На второ място, изразът „[…] освободено временно по всяко време в съответствие с националното право на изпълняващата държава членка“ според запитващата юрисдикция означава, че националният имплементиращ закон следва да предвиди възможност за освобождаване „по всяко време“.

26.

На трето място, член 23, параграф 5 от Рамково решение 2002/584, отнасящ се до периода след постановяване на окончателно решение за предаване до самото фактическо предаване, посочва: „ако лицето продължава да е задържано“, което означава, че е възможно в този период издирваното лице да не бъде задържано.

27.

По тези съображения и предвид относимата практика на Съда запитващата юрисдикция приема, че член 44, алинея 7, второ изречение от ЗЕЕЗА противоречи на член 12 и на член 23, параграф 5 от Рамково решение 2002/584, при положение че последните разпоредби не допускат задължителното задържане на издирваното лице в периода от време след постановяване на съдебния акт за предаване до самото физическо предаване, ако поначало липсва опасност от укриване на издирваното лице и от осуетяване на предаването му. В такъв случай това задържане е обективно необходимо само към момента на предаването.

28.

На второ място, що се отнася до задържането в затвора, съгласно българския закон, ако запитващата юрисдикция постанови акт за задържане на издирваното лице, то ще бъде настанено в затвора, докато бъде осъществено неговото фактическо предаване. Следователно то ще прекара няколко дни, седмица или повече време в затвора, където ще бъде подчинено на същия режим като лица, които са задържани по реда на член 5, точка 1, буква с) от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи ( 6 ). Повдига се въпросът дали настаняването в затвора е съответно на естеството на задържането, което допускат член 12 и член 23, алинея 5 от Рамково решение 2002/584.

29.

Въпреки изложените по-горе съображения запитващата юрисдикция счита, че съществуват и доводи в подкрепа на тезата, че българският закон съответства на Рамково решение 2002/584.

30.

По-конкретно, според запитващата юрисдикция това ще е така, ако се приеме, че задължителното задържане при вземане на решение за признаване и изпълнение на европейската заповед за арест е изпълнение на задържането, постановено с националната заповед за задържане за нуждите на наказателното производство, провеждано в издаващата държава. В действителност в основата на европейската заповед за арест е национален акт за задържане и тази заповед е само техническо средство за привеждане в изпълнение на националния акт за задържане на територията на друга държава членка. Същият този национален акт за задържане, чрез посредничеството на европейската заповед за арест — и свързания с нея механизъм на съдебно сътрудничество, установен от Рамково решение 2002/584 — е предмет на ограничен преглед за законосъобразност от изпълняващия съдебен орган.

31.

Системата на Рамково решение 2002/584 установява качествено различна процедура по предаване на издирвани лица за нуждите на наказателното им преследване в сравнение с традиционната екстрадиция, доколкото се основава на взаимно доверие и взаимно признаване на съдебните актове за задържане. Оттук е изведен принципът по член 1, параграф 2 от посоченото рамково решение, съобразно който всяка една европейска заповед за арест следва да се изпълни, освен ако не са налице лимитативните основания за отказ за изпълнение, които следва да се тълкуват ограничително. Такъв принцип при екстрадицията не съществува.

32.

С тези доводи се стига до извода, че след приемането на съдебния акт на изпълняващия съдебен орган по признаване на европейската заповед за арест и предаване на издирваното лице е нормално и логично както задължителното задържане на издирваното лице, така и настаняването му в затвора.

33.

При тези обстоятелства Софийски градски съд решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

34.

Писмени становища са представили българското и унгарското правителство, както и Европейската комисия. На 2 октомври 2025 г. е проведено съдебно заседание, на което българското, чешкото и унгарското правителство, както и Комисията представят устни становища.

Анализ

Предварителни бележки

35.

Следва да се отбележи, че запитващата юрисдикция поставя един-единствен въпрос, чиято формулировка, макар да не ги разграничава изрично, по същество съдържа две части. Този въпрос се отнася главно до автоматичния характер на задържането на издирваното лице. Освен това запитващата юрисдикция уточнява, че посоченият автоматичен характер води до задържането на лицето в затвор. Това уточнение навежда на мисълта, че задържането в затвор е непосредствена последица от автоматичния характер на задържането, с други думи, допълнителен ефект, който произтича от задължението на съда да разпореди лишаването от свобода, считано от решението за изпълнение на европейската заповед за арест.

36.

В този смисъл и тъй като запитващата юрисдикция, изглежда, счита задържането в затвор за необходимо следствие от това задължение, ми се струва, че въпросът може да се раздели на две части: първата се отнася до автоматичния характер на задържането, а втората е свързана със съвместимостта, предвид Рамково решение 2002/584, на задържането в затвор до фактическото предаване на издирваното лице.

По първата част на поставения въпрос

37.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали национална норма, която предвижда автоматично задържане на издирваното лице още с решението за изпълнение на европейска заповед за арест до фактическото му предаване, е съвместима с член 12 и член 23, параграф 5 от Рамково решение 2002/584 във връзка с Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и с член 5 от ЕКПЧ.

38.

Най-напред, за да се определят релевантните разпоредби на Рамково решение 2002/584, трябва да се припомни положението на издирваното лице с оглед на изпълнението на европейската заповед за арест, така както е видно от главното производство. Република Австрия е издала европейска заповед за арест на издирваното лице, български гражданин, с цел провеждане на наказателно преследване за кражба с взлом. Първоначално задържано в България, впоследствие това лице е освободено под гаранция, тъй като запитващата юрисдикция е приела, че няма опасност от укриване.

39.

Приложимото национално право, в случая — член 44, алинея 7 от ЗЕЕЗА, задължава запитващата юрисдикция да разпореди издирваното лице да бъде арестувано и задържано, считано от постановяването на решението за изпълнение на европейската заповед за арест до фактическото му предаване на издаващата държава членка. С други думи, съгласно националното право решението за предаване води автоматично до арест и задържане на издирваното лице. При това положение запитващата юрисдикция иска да се установи дали такова задължение за задържане, което обхваща периода между решението за изпълнение и самото предаване, е съвместимо с член 12 и член 23, параграф 5 от Рамково решение 2002/584.

40.

Тъй като изпълнението на европейската заповед за арест от българските органи задължително води до арестуване на издирваното лице ( 7 ), основно приложимата разпоредба е член 12 от Рамково решение 2002/584, който урежда положението на това лице след неговия арест ( 8 ). В допълнение, трябва да бъде взет предвид и член 23, параграф 5 от това рамково решение, доколкото урежда задържането след решението за изпълнение на европейската заповед за арест.

41.

Предлагам още сега да се отговори отрицателно на първата част на поставения от запитващата юрисдикция въпрос.

42.

Според мен Рамково решение 2002/584 изисква индивидуален съдебен контрол на всяко лишаване от свобода на етапа на изпълнението на европейската заповед за арест. Всъщност това тълкуване произтича от граматически, систематичен и телеологичен прочит на член 12 и член 23, параграф 5 от посоченото рамково решение. Обратният подход би се отклонил от изискванията, изведени от практиката на Съда и на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“).

43.

Ще разгледам последователно причините, поради които според мен този извод произтича очевидно от тълкуването — най-напред граматическо, след това систематично и накрая телеологично — на посочените по-горе разпоредби.

44.

На първо място, що се отнася до граматическото тълкуване, член 12 от Рамково решение 2002/584 предвижда, че когато лицето е задържано въз основа на европейска заповед за арест, „изпълняващият съдебен орган следва да вземе решение дали то да остане задържано съгласно правото на изпълняващата държава членка“ ( 9 ), като лицето може да бъде освободено временно „по всяко време“. По мое мнение отговорът на първата част на поставения от запитващата юрисдикция въпрос произтича ясно от този текст. Изразът „следва да вземе решение“, пряко свързан с „изпълняващия съдебен орган“ ( 10 ), изрично възлага на този орган да се произнесе по задържането. Следователно изразът „да вземе решение“ предполага истинска свобода на съдебна преценка.

45.

Несъмнено е вярно, както по-конкретно подчертава българското правителство, че член 12 от Рамково решение 2002/584 изрично предвижда, че изпълняващият съдебен орган следва да вземе решение дали издирваното лице да остане задържано, съгласно правото на изпълняващата държава членка. Може ли от тази формулировка да се заключи, че Рамково решение 2002/584 оставя на преценката на държавите членки избора дали да възложат на съдебен орган да оцени необходимостта от задържане, или пък да въведат със закон автоматизъм? Според мен не.

46.

Всъщност, противно на застъпваната по-специално от българското правителство теза, фактът, че се препраща към правото на изпълняващата държава членка, не може да се тълкува в смисъл, че дава на тази държава възможност да въведе автоматично задържане без ефективен съдебен контрол. Напротив, този факт предполага, че преценката на необходимостта и на правилата за задържане е от компетентността на съдебния орган, който действа съгласно условията и процедурите, определени във вътрешното право. Всяко друго тълкуване би лишило от смисъл израза „следва да вземе решение“, който се намира преди фразата „съгласно правото на изпълняващата държава членка“. Така от структурата на член 12 от Рамково решение 2002/584 може да се заключи, че участието на съда във всички случаи остава абсолютно необходимо, дори ако, както отбелязва Комисията в съдебното заседание, то се осъществява съгласно критериите и процедурата, предвидени в националното право.

47.

От това стигам до извода, че съгласно граматическия прочит на член 12 от Рамково решение 2002/584 законодателят на Съюза възлага императивно на съдебен орган задачата да оцени дали издирваното лице трябва да остане задържано на етапа на процедурата между неговото арестуване и предаването му на издаващата държава членка.

48.

На второ място, що се отнася до тълкуването на член 12 от Рамково решение 2002/584 в неговия контекст, считам, че общата му структура, както и релевантната практика на Съда потвърждават колко важна е ролята на съдебния орган при преценката на необходимостта съответното лице да остане задържано през цялото производство по изпълнение на европейската заповед за арест.

49.

Първо, както подчертава запитващата юрисдикция, член 12 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува във връзка с член 23, параграф 5 от него. Припомням, че тези две разпоредби са включени в главата „Процедура по предаване“, която урежда фазата на предаване на издирваното лице на издаващата държава членка. Член 23, параграф 5 обаче предвижда, че след изтичане на посочените в параграфи 2—4 срокове, „ако лицето продължава да е задържано, то следва да бъде освободено“ ( 11 ). От това ясно следва, че през този междинен период задържането не е задължително: законодателят на Съюза изрично приема, че съответното лице може — в зависимост от обстоятелствата — да остане задържано или да бъде освободено.

50.

Тази разпоредба следва логиката на член 12 от Рамково решение 2002/584. Хронологичният преглед на хода на процедурата може да я подраздели на три последователни етапа: в началото, арест на издирваното лице, последван от решението на компетентния съдебен орган относно необходимостта от задържане; след това, възможността същият орган да разпореди по всяко време освобождаването на лицето, накрая, ако то все още е задържано, член 23, параграф 5 от това рамково решение предвижда, в съответствие с член 12, че след изтичане на посочените в параграфи 2—4 срокове, „ако лицето продължава да е задържано“, то следва да бъде освободено.

51.

Второ, значението на съдебния контрол по въпроса за срока на задържането произтича от практиката на Съда. Най-напред, в решение Lanigan ( 12 ) Съдът приема, че превишаването от изпълняващата държава членка на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 само по себе си не забранява издирваното лице да остане задържано. Той обаче припомня произтичащото от член 6 от Хартата изискване за ефективен съдебен контрол, който да гарантира, че срокът на задържането няма да бъде прекомерен предвид развитието на производството ( 13 ).

52.

Този подход е потвърден с решение Vilkas ( 14 ). В него Съдът уточнява, че член 23, параграф 3 от Рамково решение 2002/584 не налага непременно освобождаване, когато поради обстоятелства извън контрола на държавите членки предаването не може да се състои в 10‑дневен срок от наново съгласувана дата. Въпреки това, предвид член 12 от Рамково решение 2002/584 изпълняващият съдебен орган трябва да прецени в съответствие с националното право дали следва да задържи заинтересованото лице ( 15 ).

53.

Решение TC ( 16 ) също илюстрира централната роля на съда при преценката дали да се продължи задържането с оглед на 90‑дневния срок, предвиден в член 17, параграфи 3 и 4 от Рамково решение 2002/584. Доразвивайки решение Lanigan, Съдът признава, че процедурата по изпълнение на европейската заповед за арест може да продължи и след изтичането на срока, определен в Рамково решение 2002/584. Той счита, че евентуално общо и безусловно задължение за временно освобождаване на този етап би застрашило ефективността на механизма за предаване ( 17 ). Съдът обаче подчертава, че продължаването на задържането след този срок трябва да е съобразено с гаранциите, предвидени в член 6 от Хартата и в член 5 от ЕКПЧ. Като се позовава на точки 57—59 от решение Lanigan, той уточнява, че продължаването на задържането може да се извърши само „при определени условия“, което предполага конкретна, непрекъсната и мотивирана проверка от изпълняващия съдебен орган на необходимостта и пропорционалността на мярката, включваща лишаване от свобода ( 18 ). Така от решение TC следва, че изискването за индивидуален съдебен контрол по въпроса дали задържането да бъде продължено, е задължително през цялата фаза на изпълнение и предполага на всеки етап ефективна проверка дали лишаването от свобода е оправдано.

54.

Този подход се потвърждава от решение CJ, в което Съдът приема, че решението да се отложи предаването на издирваното лице в съответствие с член 24 от Рамково решение 2002/584, за да може да се проведе наказателно преследване или изпълнение на наказание в изпълняващата държава членка, е от изключителната компетентност на изпълняващия съдебен орган, както изрично предвижда член 24, параграф 1 от това рамково решение ( 19 ).

55.

От цялата тази съдебна практика следва, че член 12 от Рамково решение 2002/584 установява изискването за индивидуална, мотивирана и подлежаща на преразглеждане съдебна преценка на необходимостта задържането да бъде продължено. Тази преценка трябва да се основава на конкретните обстоятелства по процедурата, като се отчете възможността да се прибегне до по-малко ограничителни мерки. Ето защо национално законодателство, което превръща задържането в автоматична последица от решението за изпълнение на европейска заповед за арест, би нарушило структурата на Рамково решение 2002/584 и би лишило член 12 от това решение от неговия смисъл.

56.

На трето и последно място, изводът, който следва от систематичното тълкуване на член 12 от посоченото рамково решение в светлината на практиката на Съда, се потвърждава от телеологичното тълкуване на този член, което откроява целта, присъща на установения с Рамково решение 2002/584 механизъм ( 20 ).

57.

От телеологична гледна точка следва да се припомни, че тълкуването на член 12 от Рамково решение 2002/584 и неговото прилагане в главното производство трябва да се разбират в светлината на вътрешния баланс, на който се основава европейската заповед за арест: от една страна, процедурните бързина и опростеност, гарантирани от принципа на взаимно признаване; от друга страна, ефективната защита на основните права и съдебните гаранции ( 21 ).

58.

По отношение на първия аспект в съображение 5 от Рамково решение 2002/584 се подчертава, че то има за цел да въведе опростена процедура за предаване между съдебните органи, която цели за премахне сложността и евентуалното забавяне, присъщи на по-ранната процедура по екстрадиция ( 22 ). С оглед на това намерение и в съответствие с принципа на взаимно признаване, който е крайъгълният камък на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси ( 23 ), член 1, параграф 2 от Рамково решение 2002/584 установява като принцип автоматичното признаване и изпълнение на издадените от друга държава членка европейски заповеди за арест ( 24 ).

59.

Този принцип на взаимно доверие обаче предполага спазване на основните права. Член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584 изрично припомня, че то не може да има за последица изменение на задължението за спазване на основните права и общите правни принципи на правото, залегнали в член 6 ДЕС ( 25 ). Тези права включват, на първо място, правото на свобода, гарантирано от член 6 от Хартата, в светлината на който трябва да се тълкува член 12 от Рамково решение 2002/584 ( 26 ). Съгласно член 52, параграф 1 от Хартата всяко ограничаване на това право трябва да е необходимо, пропорционално на преследваната цел и да е съпроводено от ефективни гаранции за контрол.

60.

Освен това съгласно член 52, параграф 3 от Хартата правата, които тя съдържа и които съответстват на правата, гарантирани от ЕКПЧ, трябва да имат същия смисъл и обхват като последната. Член 53 от Хартата потвърждава, че тя не може да се тълкува като ограничаваща правата, признати от ЕКПЧ. Европейската заповед за арест обаче попада в хипотезата, уредена в член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ, свързана със законно лишаване от свобода на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция ( 27 ).

61.

Съгласно постоянната практика на ЕСПЧ всяко лишаване от свобода трябва да бъде „законосъобразно“, което означава не само да има законово основание, но и законът да бъде достъпен, точен и предвидим в своето прилагане, за да се избегне всякакъв риск от произвол ( 28 ).

62.

По-конкретно, член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ се отнася до лишаването от свобода на лице, за да се предотврати незаконното му влизане на територията на страната или за да се предприемат действия за депортиране или екстрадиция.

63.

В хипотезата, предвидена в член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ, която е близка до разглежданата тук, ЕСПЧ упражнява ограничен контрол върху основателността на мотива за задържане, а именно наличието на процедура за депортиране или екстрадиция. Той обаче следи материалноправните и процесуалните гаранции, които трябва да уреждат това лишаване от свобода, и по-специално принципа на пропорционалност, да се спазват стриктно. Както той припомня в дело, свързано конкретно с изпълнението на европейска заповед за арест, „когато се разглежда „законосъобразността“ на задържането, включително спазването на „реда, предвиден в закона“, [ЕКПЧ] препраща по същество към задължението за спазване на материално- и процесуалноправните норми на националното законодателство, но освен това изисква всяко лишаване от свобода да бъде в съответствие с целта на член 5: защита на гражданите от произвол“ ( 29 ).

64.

По-конкретно, съгласно практиката на ЕСПЧ член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ не изисква задържането да се счита за разумно необходимо, например за да се предотврати извършването на престъпление или опасността от укриване. ЕСПЧ уточнява, че член 5, точка 1, буква f) предоставя равнище на защита, различно от това по член 5, точка 1, буква c) ( 30 ): всичко, което се изисква съгласно буква f), е „да се вземат мерки за депортиране или екстрадиция“. Така ЕСПЧ многократно е постановявал, че за целите на прилагането на тази разпоредба е без значение дали основното решение за депортиране или екстрадиция може да бъде обосновано с оглед на националното право, или на ЕКПЧ ( 31 ).

65.

По отношение на член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ обаче ЕСПЧ упражнява конкретен, макар и неизчерпателен контрол за пропорционалност. Така според ЕСПЧ задържането на основание член 5, точка 1, буква f) трябва да се извършва добросъвестно, да е тясно свързано с изтъкнатото основание за задържане, мястото и условията на задържане трябва да са подходящи и продължителността на тази мярка не трябва да надвишава разумния срок, необходим за постигане на преследваната цел ( 32 ). Освен това задържането е оправдано само докато процедурата по депортиране или екстрадиция се провежда надлежно; когато органите престанат да действат, лишаването от свобода вече не е обхванато от тази разпоредба ( 33 ).

66.

Накрая, ЕСПЧ подчертава — и това е важно за поставения в главното производство въпрос — че ЕКПЧ предвижда и процесуални гаранции, които позволяват на заинтересованото лице да оспори законосъобразността и срока на задържането си, като по този начин предотвратява всякакъв риск от произвол ( 34 ).

67.

При това положение ролята на съда остава фундаментална — дори в рамките на член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ, който не изисква интензивен контрол за пропорционалност — тъй като именно чрез съдебния контрол може да се определи дали задържането, постановено в рамките на изпълнението на решение за екстрадиция или депортиране, отговаря на изискванията на тази разпоредба.

68.

Сега нека преминем към контекста на главното производство и към въпроса дали разглежданата в него национална правна уредба отговаря на изискванията, произтичащи от член 6 от Хартата, както трябва да се тълкува в светлината на член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ. Не може да се отрече, че законодателна разпоредба с общо приложение, каквато е обсъжданата норма, изглежда, отговаря на изискванията за яснота, предвидимост и достъпност ( 35 ). Въпреки това ми се струва, че ограничението на правото на свобода, което тя въвежда, не може да се счита за пропорционално на преследваната цел.

69.

Всъщност, за да бъде задържането пропорционално на преследваната цел, процедурата по предаване трябва да е проведена надлежно, лишаването от свобода следва да бъде строго необходимо за постигането на тази цел и органите трябва да са предвидили не толкова драстични мерки, преди да прибегнат до задържането. Тези изисквания обаче могат да бъдат гарантирани само чрез ефективен съдебен контрол, който единствен е в състояние да осигури на съответното лице действителното прилагане на принципа на пропорционалност.

70.

С други думи, национална разпоредба, която води до „връзване на ръцете на съда“ и до превръщане на задържането в автоматична последица, по естеството си не би могла да бъде съвместима с принципа на пропорционалност. Такова правило изключва всякаква проверка на обстоятелствата, които са необходими, за да се установи дали задържането е пропорционално на целта, преследвана с предаването и с Рамково решение 2002/584.

71.

В заключение, систематичното и още повече телеологичното тълкуване на Рамково решение 2002/584 води до констатацията, че дори без член 12 национална разпоредба като разглежданата в главното производство така или иначе не може да се счита за съответстваща на принципа на пропорционалност. С други думи, бързината и ефективността на съдебното сътрудничество не могат да бъдат постигнати с цената на автоматично лишаване от свобода.

72.

В това отношение следва да се отхвърлят доводът, изтъкнат по-специално от чешкото правителство в съдебното заседание, че „принципното“ задържане под стража било оправдано от кратките срокове за изпълнение на европейската заповед за арест, както и изтъкнатият от българското и унгарското правителство довод, основан на необходимостта да се гарантира предаването на издирваното лице. Според мен нито едно лишаване от свобода не е легитимно само по себе си. То е такова само при условие че подлежи на преразглеждане във всеки един момент и се ограничава до строго необходимото, когато преследваната цел не може да се постигне с нито една по-малко ограничаваща мярка.

73.

Без никакво съмнение, процесуалните гаранции, предвидени в Рамково решение 2002/584 — изложени по-специално от българското, унгарското и чешкото правителство в становищата им — каквито са кратките срокове по член 17 от Рамково решение 2002/584 за вземане на решение за изпълнение, задължението за освобождаване, предвидено в член 23, параграф 5 от това рамково решение, или пък отчитането в издаващата държава членка на времето на задържане в изпълняващата държава членка, представляват важни гаранции. Поради вече изложените причини обаче те не могат да компенсират липсата на ефективен съдебен контрол върху продължаването на срока на задържане на съответното лице. Само индивидуалната преценка на съда позволява да се осигури пълното действие на член 12 от Рамково решение 2002/584 и да се гарантира конкретното прилагане на принципа на пропорционалност, като се провери дали задържането е наистина необходимо.

74.

В заключение считам, че член 12 и член 23, параграф 5 от Рамково решение 2002/584, тълкувани в светлината на член 6 от Хартата и на член 5 от ЕКПЧ, не допускат национално законодателство, което задължава изпълняващия съдебен орган, когато реши да признае европейска заповед за арест и да разпореди нейното изпълнение, автоматично да постанови решение за задържане на издирваното лице до фактическото му предаване, без индивидуално разглеждане на обстоятелствата в конкретния случай.

По втората част на поставения въпрос

75.

Следва да се определи дали Рамково решение 2002/584 разрешава задържането в затвор на съответното лице до неговото предаване в контекста на изпълнението на европейска заповед за арест.

76.

Считам, че на този поставен от запитващата юрисдикция въпрос следва да се отговори утвърдително.

77.

На първо място, за разлика от други актове от правото на Съюза ( 36 ), нито една разпоредба от Рамково решение 2002/584 не предвижда, че задържането за целите на изпълнението на европейска заповед за арест трябва да се извърши в тип заведение, различно от затвор.

78.

На второ място, както е видно от точка 10 от настоящото заключение, съгласно член 26, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 издаващата държава членка трябва да приспадне срока на задържането въз основа на европейската заповед за арест от целия срок на задържане, който следва да бъде изтърпян в тази страна в резултат от постановяване на присъда за лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане. Според мен това предполага, че задържането в изпълняващата държава членка за целите на изпълнението на европейска заповед за арест може да се приравни на задържане в затвор в издаващата държава членка за целите на изпълнението на наказание лишаване от свобода.

79.

На трето място, следва да се припомни, както бе посочено в точка 60 по-горе, че доколкото Хартата прогласява права, съответстващи на правата, гарантирани от ЕКПЧ, член 52, параграф 3 от тази харта предвижда, че техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената конвенция. Следователно за целите на тълкуването на член 6 от Хартата трябва да се държи сметка за член 5, точка 1 от ЕКПЧ.

80.

Всъщност съдебната практика на ЕСПЧ подкрепя съображенията, изложени в точки 77 и 78 по-горе ( 37 ). Разбира се, както бе посочено в точка 65 от настоящото заключение, в рамките на член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ мястото и условията на задържане на съответното лице трябва да са „подходящи“ за преследваната цел. Това изискване е в съответствие със съдебна практика, която, по-специално в областта на извеждането, подчертава, че мярката се отнася до чужденци, които не са задържани за престъпление и често са избягали от страната си поради страх за живота си ( 38 ).

81.

Все пак трябва ли от това да се заключи, че настаняването в затвор е забранено по принцип? Не мисля така. Тази практика на ЕСПЧ по-скоро изисква режимът на задържане да отразява ненаказателния характер на мярката и да е съобразен с нейната административна цел, което предполага да са осигурени прилични материални условия, както и да се отчете фактът, че съответното лице може да е уязвимо ( 39 ).

82.

Впрочем практиката на ЕСПЧ потвърждава, че установените нарушения са свързани преди всичко с конкретните условия на задържане, като пренаселеност, хигиена, достъп до медицинска помощ, до чист въздух или до поддържане на семейни връзки, както и с недостатъчните процесуални гаранции, а не с правната квалификация на приложимия режим. Така например в решение Suso Musa с/у Малта, разглеждайки продължителното задържане на търсещо убежище лице, ЕСПЧ отбелязва, че нарушението произтича от неразумната продължителност на задържането и от установените в редица международни доклади обезпокоителни материални условия, без обаче да поставя под въпрос естеството на заведението, в който е задържано съответното лице ( 40 ).

83.

Освен това в своето решение Zaloilo с/у Нидерландия от 12 юни 2018 г. ЕСПЧ потвърждава този функционален подход. Той констатира, че към момента на настъпване на фактите по делото в Нидерландия са съществували три центъра, предназначени специално за задържане на чужденци, но че националното право все пак е допускало евентуално настаняването им в обикновен арест. В случая апелативната комисия е приела, че прехвърлянето на жалбоподателя е оправдано от оперативни съображения, свързани с неговото поведение, тъй като оставането в центъра в Ротердам вече не е било възможно, като същевременно е било гарантирано, че е взет предвид статутът му на задържан по имиграционни причини. При тези обстоятелства ЕСПЧ не е установил никакви признаци на произвол ( 41 ).

84.

От практиката на ЕСПЧ следва, че настаняването в структура, която е под контрола на администрацията на местата за лишаване от свобода, само по себе си не противоречи на ЕКПЧ. За този съд е важно дали мярката съответства на целта ѝ за извеждане, какви са материалните условия на задържане и дали при провеждането на процедурата органите действат с дължимата грижа. Така акцентът е върху това дали административният характер на лишаването от свобода е конкретно адекватен на начина, по който то се прилага.

85.

С оглед на всичко изложено по-горе считам, че Рамково решение 2002/584 допуска издирваното лице да бъде задържано в затвор до предаването му на издаващата държава членка. Органите на изпълняващата държава членка обаче са длъжни да спазват задълженията, произтичащи от член 4 от Хартата, във връзка с член 3 от ЕКПЧ, като гарантират, че задържането зачита човешкото достойнство и ненаказателния характер на мярката.

Заключение

86.

С оглед на изложеното по-горе предлагам на Съда да отговори на отправения от Софийски градски съд (България) преюдициален въпрос по следния начин:

–

не допуска национално законодателство, което задължава изпълняващия съдебен орган, когато реши да признае европейска заповед за арест и да разпореди нейното изпълнение, автоматично да постанови решение за задържане на издирваното лице до фактическото му предаване, без индивидуално разглеждане на обстоятелствата в конкретния случай,

–

допуска издирваното лице да бъде задържано в затвор до предаването му на издаващата държава членка. Органите на изпълняващата държава членка обаче са длъжни да спазват задълженията, произтичащи от член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз, във връзка с член 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, като гарантират, че задържането зачита човешкото достойнство и ненаказателния характер на мярката“.