Вж. точка 45 от становището на Комисията. Комисията заявява в точка 49 от становището си, че въпросът е дали задължение за нов оператор да спазва местните правила, в случая разрешение за работа за граждани на трети страни, би лишило новодошлите от възможността да се конкурират ефективно с установените оператори.

Вж. точки 49 и 50 от становището на Комисията.

Курсивът е добавен от датското правителство.

Вж. в този смисъл решение от 13 февруари 2014 г., Airport Shuttle Express и др. (C‑162/12 и C‑163/12, EU:C:2014:74, т. 47).

Вж. в този смисъл решения от 6 декември 2007 г., Columbus Container Services (C‑298/05, EU:C:2007:754, т. 51 и 53) и от 14 април 2016 г., Sparkasse Allgäu (C‑522/14, EU:C:2016:253, т. 29). В заключението си по делото Tesco-Global Áruházak (C‑323/18, EU:C:2019:567, т. 43 и 44) генералният адвокат Kokott отбелязва, че съгласно постоянната съдебна практика ограничения на свободата на установяване са всички мерки, които забраняват, затрудняват или правят по-малко привлекателно упражняването на тази свобода, и че това по принцип обхваща случаи на дискриминация, но и недискриминационни ограничения. По отношение на данъците и таксите обаче трябва да се има предвид, че те per se представляват тежест и намаляват привлекателността на установяването в друга държава членка. Според генералния адвокат Kokott проверка, основана на критерия за недискриминационни ограничения, би довела до това да се прилага правото на Съюза за всички хипотези на данъчно облагане на национално равнище, вследствие на което тя би поставила под въпрос в значителна степен суверенитета на държавите членки по данъчни въпроси. Тя отбелязва, че Съдът многократно е постановявал, че правните норми на държавите членки относно условията и равнището на данъчно облагане са съобразени с данъчната автономия, при условие че трансграничното положение не е третирано дискриминационно в сравнение с вътрешното. Вж. също по аналогия моето заключение по делото Société Générale (C‑565/18, EU:C:2019:1029, т. 34—36), което касае свободното движение на капитали.

Вж. решения от 31 март 1993 г., Kraus (C‑19/92, EU:C:1993:125, т. 32) и от 30 ноември 1995 г., Gebhard (C‑55/94, EU:C:1995:411, т. 37). От по-скорошната съдебна практика вж. решения от 5 декември 2013 г., Venturini и др. (C‑159/12—C‑161/12, EU:C:2013:791, т. 30 и цитираната съдебна практика) и от 27 февруари 2020 г., Комисия/Белгия (Счетоводители) (C‑384/18, EU:C:2020:124, т. 75 и цитираната съдебна практика). По-нататък в изложението ще наричам тази съдебна практика тестът Краус.

Вж. в този смисъл решение от 28 април 2009 г., Комисия/Италия (C‑518/06, EU:C:2009:270, т. 63 и цитираната съдебна практика). Вж. също така решение от 14 април 2016 г., Sparkasse Allgäu (C‑522/14, EU:C:2016:253, т. 31 и 32). По това дело Съдът постановява, че свободата на установяване не би могла да се разбира в смисъл, че една държава членка трябва да измени своето законодателство в зависимост от това на друга държава членка, за да гарантира при всички положения премахване на всякаква разлика, произтичаща от националните правни уредби.

Решение от 22 октомври 2009 г., Комисия/Португалия (C‑438/08, EU:C:2009:651, т. 27 и цитираната съдебна практика).

Решение от 1 юни 2010 г., Blanco Pérez and Chao Gómez (C‑570/07 и C‑571/07, EU:C:2010:300, т. 54 и цитираната съдебна практика). Вж. също решения от 16 декември 2010 г., Комисия/Франция (C‑89/09, EU:C:2010:772, т. 44—49); от 26 септември 2013 г., Ottica New Line (C‑539/11, EU:C:2013:591, т. 25—32) и от 5 декември 2013 г., Venturini и др. (C‑159/12—C‑161/12, EU:C:2013:791, т. 30—36). Вж. също глава III, озаглавена Свобода на установяване за доставчиците, от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 г. относно услугите на вътрешния пазар (ОВ L 376, 2006 г., стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 58, стр. 50).

Вж. решение от 24 март 2011 г., Комисия/Испания (C‑400/08, EU:C:2011:172, т. 62—71), където Съдът установява ограничение на свободата на установяване, въпреки че Комисията не е представила доказателства, че въпросната испанска правна уредба е дискриминационна по закон или в действителност. В решението си от 8 май 2019 г., PI (C‑230/18, EU:C:2019:383, т. 60) Съдът постановява, че национална правна уредба […], която предвижда, че административен орган може да реши да затвори с незабавно действие търговски обект, на основание че подозира, че в него се извършва [професионална дейност] без изискваното съгласно тази правна уредба разрешение, може да има отрицателни последици върху оборота и върху извършването на професионална дейност, по-специално във връзка с отношенията с клиентите, които ползват съответните услуги. Ето защо тази правна уредба може да възпрепятства или да разубеди лицата от други държави членки, които искат да се установят в [държава членка], за да извършват там професионална дейност и следователно представлява нарушение на свободата на установяване. Вж. също решение от 8 септември 2016 г., Politanò (C‑225/15, EU:C:2016:645, т. 38) относно задължението за получаване на концесия като условие за упражняването на икономическа дейност.

Вж. също заключението на генерален адвокат Tizzano по делото CaixaBank France (C‑442/02, EU:C:2004:187), където подробно се разглежда съдебната практика относно понятието за ограничение в областта на свободата на установяване. В точка 78 от заключението си генералният адвокат Tizzano приема, че inter alia е необходимо да се установи дали [френската мярка] поставя тези дъщерни дружества на практика в по-неблагоприятна положение в сравнение с конкуренти, които традиционно са установени и извършват икономическа дейност на френския пазар; или […] при всички случаи тя представлява пряка пречка за достъпа до банковия пазар предвид своите последици.

На практика това представлява забрана за изплащане на лихва по някои депозитни банкови сметки.

Вж. в този смисъл решение от 5 октомври 2004 г., CaixaBank France (C‑442/02, EU:C:2004:586, т. 13—16). Това решение по-скоро напомня на практиката на Съда относно рекламирането на стоки. Вж. решение от 9 юли 1997 г., De Agostini and TV-Shop (C‑34/95 до C‑36/95, EU:C:1997:344, т. 42—44). Въпреки че правилата, ограничаващи рекламирането на стоки, представляват споразумения за продажба и следователно попадат в обхвата на принципа за разумността по отношение на стоките, те често имат различно въздействие върху вноса, тъй като затрудняват или възпрепятстват навлизането на тези стоки на пазара в друга държава членка. Следователно според мен те де факто са дискриминационни.

Вж. решение от 5 октомври 2004 г., CaixaBank France (C‑442/02, EU:C:2004:586, т. 11), където Съдът постановява, че всички мерки, които забраняват, затрудняват или правят по-малко привлекателно [упражняването на свободата на установяване], трябва да се считат за […] ограничения.

Вж. например решение от 12 декември 2013 г., SOA Nazionale Costruttori (C‑327/12, EU:C:2013:827, т. 56 и 57) относно национални разпоредби, които забраняват на предприятията, предоставящи услуги по сертифициране, да се отклоняват от предвидените в закона минимални тарифи. Съдът изтъква, че тези норми могат да направят по-малко привлекателно упражняването на свободата на установяване на пазара на посочените услуги от предприятия, установени в друга държава членка. Според Съда забраната лишава предприятията, установени в друга държава членка и отговарящи на условията, предвидени в националното законодателство, от възможността чрез искането на възнаграждения, по-ниски от определените от националния законодател, да се конкурират по-ефикасно с предприятията, трайно установени в съответната държава членка и поради това разполагащи с повече възможности за по-лесно намиране на клиенти от предприятията със седалище в друга държава членка. Вж. също член 15, параграф 2, буква е) и параграф 3 от Директива 2006/123 и решение от 4 юли 2019 г., Комисия/Германия (C‑377/17, EU:C:2019:562).

И навярно най-често срещаното и очевидно приложение на този тест извън случаите на изисквания за предварително разрешение или дискриминационни мерки.

Вж. точка 14 от това решение. Вж. също решение от 11 март 2010 г., Attanasio Group (C‑384/08, EU:C:2010:133, т. 45), където конкретно се разглежда първоначалният достъп до пазара от страна на нов участник.

Най-ясно отправена от датското правителство и в по-малка степен от Комисията.

В съответствие с тълкуването ми на представените становища първият тест ще приложи установената практика на Съда, формулирана в решението от 31 март 1993 г., Kraus (C‑19/92, EU:C:1993:125, т. 32), по отношение на първоначалния достъп до пазара (какъвто и да е той), а вторият тест за недискриминация по закон и на практика ще се приложи, след като е постигнат първоначалният достъп до пазара.

В допълнение трябва да се подчертае, че за да попадне в приложното поле на член 49 ДФЕС, една мярка трябва да засяга търговията между държавите членки. Бих добавил, че прагът, приложен от Съда за установяване на подобно въздействие, е нисък, но не и несъществуващ. Освен това трябва да се отбележи, че въпреки факта че в много преюдициални запитвания е очевидно от фактите по делото, че не се засяга търговията между държавите членки — тъй като ако всички елементи на спора по делото се простират в пределите само на една държава членка, то тогава става дума за вътрешен въпрос — Съдът, за да подпомогне запитващата юрисдикция, често отговаря на поставения въпрос в хипотезата, при която би била засегната търговията между държавите членки. Вж. в този смисъл решение от 1 юни 2010 г., Blanco Pérez and Chao Gómez (C‑570/07 и C‑571/07, EU:C:2010:300, т. 39 и 40). В случая, въпреки че всички елементи по спора се простират в пределите на Испания, Съдът приема, че по никакъв начин не може да се изключи, че граждани, установени в държави членки, различни от Кралство Испания, са били или биха били заинтересовани да стопанисват аптеки в автономна област Астурия. Обратно, вж. решение от 13 февруари 2014 г., Airport Shuttle Express и др. (C‑162/12 и C‑163/12, EU:C:2014:74, т. 43—49), където Съдът отказва да приложи член 49 ДФЕС по отношение на дейности, които нямат никакъв фактор на привръзка с някое от уредените в правото на Съюза положения и при които всички релевантни обстоятелства се ограничават в рамките само на една държава членка, тъй като нищо не показва как конкретното индивидуално решение във връзка с упражняването на дейност, което се оспорва — а не общата правна уредба на тази дейност — би могло да засегне икономическите оператори от други държави членки.

В областта на свободното движение на работници и свободата на установяване съответно вж. например решения от 27 януари 2000 г., Graf (C‑190/98, EU:C:2000:49, т. 25) и от 20 юни 1996 г., Semeraro Casa Uno и др. (C‑418/93—C‑421/93, C‑460/93—C‑462/93, C‑464/93, C‑9/94—C‑11/94, C‑14/94, C‑15/94, C‑23/94, C‑24/94 и C‑332/94, EU:C:1996:242, т. 32). Вж. също решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank România (C‑602/10, EU:C:2012:443, т. 79—81), свързано със свободното предоставяне на услуги. В светлината например на това решение би било напълно възможно в конкретен случай, след като бъдат разгледани предложените от датското правителство и от Комисията критерии и при отсъствието на каквито и да било други обстоятелства, да се установи, че въздействието на оспорваната национална мярка е прекалено неопределено и непряко, за да бъде счетена тази мярка за възможна да затрудни вътреобщностната търговия. Тестът за наличието на ограничение въпреки това според мен остава този, предвиден например в решението от 31 март 1993 г., Kraus (C‑19/92, EU:C:1993:125, т. 32). По отношение на услугите, видно от член 15, параграф 2, буква е) от Директива 2006/123, фиксираните минимални и/или максимални тарифи, с които доставчикът трябва да се съобразява, се счита за ограничение. В свое решение от 29 март 2011 г., Комисия/Италия (C‑565/08, EU:C:2011:188, т. 53) обаче Съдът установява, че национални мерки, които задължава адвокатите да се съобразяват с максимални тарифи, не представлява ограничение, тъй като по никакъв начин не е доказано, че въпросните мерки засягат неблагоприятно достъпа, при нормални и ефикасни условия на конкуренция, до съответния италиански пазар на услуги. В това отношение Съдът отбелязва по-специално, че италианският режим на възнагражденията се характеризира с гъвкавост, която, изглежда, позволява правилното определяне на възнаграждението за всеки тип извършвана от адвокатите услуга.

По мое мнение в решението от 14 юли 1994 г., Peralta (C‑379/92, EU:C:1994:296) не се установява нарушение на свободата на установяване, тъй като разглежданият въпрос е изцяло вътрешен и ограничен само до една държава членка, а твърдяното ограничение е прекалено косвено или отдалечено.