1.

Шофьорът на камион за международен превоз, който пътува от Турция до Германия, е задържан в България за укриване на нумизматично съкровище в превозното средство, след което е обвинен и осъден в тази държава за контрабанда. Поради осъждането му е постановено отнемане в полза на държавата, наред с други вещи, и на влекача, като според запитващата юрисдикция дружеството собственик „не е знаело, нито е трябвало и можело да знае за извършване на престъплението от страна на свой служител“.

2.

Тази юрисдикция иска да установи какво е отражението на две разпоредби от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) върху приложените в случая национални норми. По-конкретно тя се съмнява в съвместимостта на тези разпоредби:

3.

По искане на Съда ще се огранича до анализ на първия от тези въпроси.

I.

Правна уредба

А.

Правото на Съюза

1.

Хартата

4.

Член 17, параграф 1 от нея гласи:

2.

Рамково решение 2005/212/ПВР ( 2 )

5.

Член 1 („Определения“) предвижда:

6.

Член 2 („Конфискация“) гласи:

7.

Член 4 („Правни средства за защита“) предвижда:

3.

Директива 2014/42/ЕС ( 3 )

8.

Член 2 („Определения“) гласи:

9.

Член 4 („Конфискация“) гласи:

10.

Член 5 („Разширена конфискация“) предвижда:

11.

Съгласно член 6 („Конфискация по отношение на трети лица“):

4.

Българското право. Наказателен кодекс ( 4 )

12.

Член 53, алинея 1 предвижда:

13.

Съгласно член 242, алинея 8 от НК превозното средство, послужило за превозването на стоките, предмет на контрабандата, се отнема в полза на държавата и когато не е собственост на дееца, освен ако стойността му явно не съответства на тежестта на престъплението.

II.

Фактите (според акта за преюдициално запитване) и преюдициалният въпрос

14.

OM работи в турско дружество за международен превоз на стоки, на което принадлежи товарният влекач с ремарке, който той управлява по планиран курс през различни държави от Съюза.

15.

В началото на юни 2018 г. неизвестно лице се свързва с OM и му предлага да превози контрабандно общо 2 940 антични монети ( 5 ) в Германия, като се възползва от обстоятелството, че трябва да пътува от турския град Истанбул до германския град Делменхорст.

16.

OM приема предложението и след получаването на монетите ги поставя във фабрична кухина под шофьорската седалка, предназначена за багаж, инструменти и други принадлежности, където ги укрива между различни предмети.

17.

Сутринта на 12 юни 2018 г. OM преминава през турския граничен пункт „Капъкуле“ и влиза на територията на Република България през граничен пункт „Капитан Андреево“. На този пункт камионът е проверен и митническите органи откриват монетите.

18.

Античните монети, влекачът, ремаркето, контактният ключ и регистрационните талони са иззети.

19.

В хода на досъдебното разследване управителят на дружеството — собственик на превозното средство, иска връщането на влекача и ремаркето. Искането е отхвърлено най-напред от прокурора, на когото е възложено делото, и впоследствие, след подадена жалба, с определение на Окръжен съд Хасково от 19 октомври 2018 г.

20.

С присъда на този съд от 22 март 2019 г. OM е осъден на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 BGN (български лева) като извършител на квалифицирана контрабанда на монетно съкровище, стойността на което е в „големи размери“ — престъпление по член 242, алинея 1, буква д) от НК.

21.

Съгласно член 242, алинея 7 от НК античните монети са отнети в полза на държавата. Съгласно член 242, алинея 8 от НК влекачът, в който са превозени монетите, също е отнет в полза на държавата. Ремаркето, което не е било пряко свързано с превоза, е върнато на неговия собственик.

22.

OM обжалва присъдата пред Апелативен съд Пловдив в частта, в която е постановено отнемане на влекача в полза на държавата.

23.

Апелативният съд уточнява, че отнемането в полза на държавата не е наказание и съгласно член 242, алинея 8 от НК следва задължително да се постанови отнемане на вещите, послужили за извършването на контрабанда.

24.

Независимо че отнемането в полза на държавата има законово основание, тази юрисдикция има съмнения дали този член от НК, приет преди присъединяването на България към Европейския съюз, е съвместим с член 17, параграф 1 от Хартата.

25.

По-специално отнемането в полза на държавата на използваното като средство за извършване на контрабанда превозно средство, когато собственикът му не е участвал в престъплението, може да доведе до дисбаланс между интереса на собственика, който не е знаел за извършването на престъплението, и интереса на държавата да отнеме средствата на престъплението.

26.

Освен това тя подчертава, че националното законодателство не предвижда собственикът на превозното средство да бъде изслушан в процеса, който води до отнемането, което би могло да постави под въпрос съвместимостта му с член 47 от Хартата и правото на ефективни правни средства за защита.

27.

При тези обстоятелства Апелативен съд Пловдив отправя до Съда следните преюдициални въпроси:

III.

Производството пред Съда

28.

Актът за преюдициално запитване постъпва в Съда на 21 май 2019 г.

29.

Окръжна прокуратура Хасково, Апелативна прокуратура Пловдив, гръцкото правителство и Европейската комисия представят писмени становища.

IV.

Анализ

А.

По допустимостта

30.

Запитващата юрисдикция пита Съда дали член 17, параграф 1 и член 47 от Хартата допускат национална правна уредба (член 242, алинея 8 от НК), която позволява отнемане в полза на държавата на имущество, използвано за извършване на контрабанда, дори когато то принадлежи на трето лице, което не е участвало в престъплението.

31.

Тъй като адресати на Хартата са държавите членки „единствено при прилагане на правото на Съюза“ (член 51), изолираното цитиране на един от членовете ѝ не е достатъчно, за да се обоснове преюдициален въпрос, ако липсва връзка с други разпоредби на правото на Съюза.

32.

Вярно е обаче, че в акта за преюдициално запитване се посочва съображение 33 от Директива 2014/42. Тази директива е свързана с фактите по делото, тъй като а) установява минимални правила относно конфискацията на средствата на престъпление и б) предвижда въвеждането на правни средства за съдебна защита, за да се защитят правата на трети лица.

33.

Въпреки това е съмнително дали Директива 2014/42 e приложима по настоящото дело с оглед на престъпленията, обхванати от Конвенцията, рамковите решения и директивите, посочени в изчерпателния списък в член 3 от Директивата. Изложените факти ще останат извън приложното ѝ поле, освен ако не се приеме, че санкционираната в случая контрабанда на монети би могла да бъде обхваната от някое от тези престъпления (например от посочените в Рамково решение 2008/841/ПВР) ( 6 ).

34.

При всички случай Съдът може да предостави на запитващата юрисдикция насоки за тълкуването на правото на Съюза, на което тя не се е позовала в акта за преюдициално запитване ( 7 ). Той е процедирал така наскоро в отговор на друго преюдициално запитване ( 8 ), с което български съд е поискал тълкуване на Директива 2014/42. За да го улесни, Съдът е избрал по това дело да тълкува Рамково решение 2005/212, тъй като Директива 2014/42 не е приложима ( 9 ).

35.

Рамково решение 2005/212 е заменено частично с Директива 2014/42, като изменението не засяга членове 2, 4 и 5 от Решението, които остават в сила ( 10 ). Както посочва Комисията, ограничаването на приложното поле на Директива 2014/42 е причината, поради която тя не заменя някои разпоредби от Рамково решение 2005/212.

36.

Съгласно Рамково решение 2005/212 (член 2, параграф 1) обаче „[в]сяка държава членка взема необходимите мерки, за да направи възможно конфискуването, изцяло или частично, на средства на престъплението и облаги от престъпление, за които се предвижда наказание лишаване от свобода над една година [...]“.

37.

За разлика от критерия по Директива 2014/42, който ограничава приложното ѝ поле по описания по-горе начин, Рамково решение 2005/212 може да се приложи към извършена в България контрабанда, тъй като за това престъпление НК предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години.

38.

Като цяло според мен, за да се разсеят съмненията на запитващата юрисдикция, по делото следва да се тълкува Рамково решение 2005/212 ( 11 ). В същото време, приложимостта му позволява да се признае съществуването на пряка връзка, „надхвърляща сходството между разглежданите области или прякото въздействие на една от областите върху другата“ ( 12 ), с норма на вторичното право и следователно — позоваване на Хартата.

Б.

По същество

39.

Съдът в главното производство констатира, че дружеството — собственик на влекача (на камиона), „не е знаело, нито е трябвало и можело да знае за извършване на престъплението от страна на свой служител“. Следователно става въпрос за трето добросъвестно лице, което се лишава от собственост върху имущество, без да е участвало в извършването на престъпление. Единствено фактическият извършител на престъплението е използвал това превозно средство като средство за извършване на контрабанда на нумизматично съкровище.

40.

За да се определи дали намиращ се в това положение собственик може да се позове в своя полза на член 17, параграф 1 от Хартата, на първо място следва да се разгледа съдържанието на Рамково решение 2005/212.

41.

Член 1, четвърто тире от Рамковото решение определя понятието „конфискация“ като „наказание или мярка, които са постановени от съд след производство, което се отнася за едно или няколко престъпления, или които водят до окончателно отнемане на имущество“.

42.

В тази разпоредба не се посочва чия собственост са конфискуваните вещи. По принцип разпоредбата не изключва те да принадлежат на трето лице, различно от извършителя или от други лица, участвали в престъплението.

43.

Някои пасажи от Рамково решение 2005/212 служат за уточняване на приложното поле на конфискацията спрямо лицата:

44.

Следователно Рамково решение 2005/212 е достатъчно основание, за да се поддържа, че конфискацията по принцип трябва да се отнася до принадлежащото на извършителя на престъплението имущество, но едновременно с това допуска възможността тя да обхване и имуществото на трети лица.

45.

Тези трети лица могат да се намират в много различни положения. Би било наивно да се отрича, че в много случаи фактическите извършители (участващи, заподозрени или обвинени) на престъпленията търсят намесата на трето лице именно за да избегнат конфискацията на своето имущество ( 13 ).

46.

Следователно е възможно третите лица, дори да не са фактически извършители на престъплението,

47.

В тези хипотези (и може би при някои други подобни) нищо не пречи да се конфискуват иззети вещи, дори когато принадлежат на лица, различни от извършителя на престъплението.

48.

Това се променя, когато става въпрос за добросъвестни трети лица, като уредбата относно тези лица изисква специално проучване.

1.

Права на добросъвестното трето лице преди отнемане на имуществото му

49.

Както е видно от съображение 3 от Рамково решение 2005/212 и предвиденото в Директива 2014/42, законодателят на Съюза е взел под внимание защитата (процесуална и материална) на правата на добросъвестното трето лице.

50.

Тази защита се отнася както до (материалното) право на собственост, закрепено в член 17 от Хартата, така и до (процесуалното) право да се сезира съд, който да го защити в съответствие с член 47 от Хартата. Ще се спра само на първото ( 14 ).

51.

Макар да не се прилагат към делото в главното производство, разпоредбите на Директива 2014/42 относно добросъвестните трети лица могат да се вземат под внимание при тълкуването на Рамково решение 2005/212, тъй като и двата акта имат едни и същи цели, латентни още в Рамковото решение.

52.

Съображение 33 от Директива 2014/42 отбелязва, че Директивата „засяга в значителна степен правата на лицата, не само на заподозрените лица или обвиняемите, но и на трети лица, които не са обект на наказателно преследване“. Тези трети лица трябва да имат „правото[, когато] твърдят, че са собственици на въпросното имущество или че притежават други вещни права („ius in re“) […], да бъдат изслушани“.

53.

В съответствие с това съображение разпоредба от Директива 2014/42 (член 6) урежда конфискацията на имущество на трети лица:

54.

Тази правна уредба заменя член 3 от Рамково решение 2005/212. Макар последният член вече да не е в сила, според мен би било погрешно да се направи извод, че в контекста на Рамково решение 2005/212 е отпаднала възможността за конфискация на имущество на трети лица.

55.

Напротив, считам, че уредбата на конфискацията на имущество на трети лица в Директива 2014/42, макар формално да се отклонява от съдържащите се в Рамково решение 2005/212 правила, може да допринесе за разбирането на обхвата на последното ( 16 ).

56.

Следователно няма пречка член 2, параграф 1 от Рамково решение 2005/212 да се тълкува в смисъл, че допуска конфискация на имущество на трети лица, освен ако те са добросъвестни.

57.

След това уточнение трябва да се посочи, че аспектите на правото на собственост, гарантирано с член 17, параграф 1 от Хартата, са изложени в решение от 21 май 2019 г. ( 17 ), в което Съдът:

58.

С оглед на гореизложеното считам, че като общо правило не се допуска конфискация на принадлежащите на добросъвестни трети лица вещи, които са използвани като средство на престъпление.

59.

Възможно е обаче въвеждане на изключение от това правило по съображения за обществена полза чрез национална норма, която преследва легитимни цели от общ интерес, годна е да гарантира осъществяването на въпросните цели и не надхвърля необходимото за постигането им ( 20 ). Освен това е необходимо лишаването от собственост да бъде компенсирано чрез плащането на справедливо и своевременно обезщетение ( 21 ).

60.

Във всички случаи ми се струва полезно да изложа допълнително съображение относно понятието за добросъвестност в този контекст. Признавам, че това е изключително казуистична област и съдът в главното производство следва да прецени дали е налице добросъвестност или не (по настоящото дело той потвърждава, че третото лице е добросъвестно, с цитираните по-горе категорични изрази) ( 22 ). Искам да подчертая, че липсата на умисъл не е достатъчна: непредпазливостта също може да изключи добросъвестността при определени обстоятелства.

61.

Трудно би могло да се приеме например, че е добросъвестно поведението на трето лице, което, макар да не е знаело, че превозното средство, което предоставя на друг, ще служи за извършване на конкретна контрабанда (или трафик на наркотици), лесно е можело да предположи, че лицето, на което го предоставя, обичайно се занимава с такива дейности.

2.

Отнемане в полза на държавата на превозното средство на добросъвестно трето лице в националното право

62.

Разширяването на конфискацията по отношение на превозни средства (автомобили, кораби и въздухоплавателни средства), използвани за извършването на престъпление, по принцип е предвидено в законодателството на всяка държава ( 23 ). От гледна точка на Рамково решение 2005/2012 няма пречка тези превозни средства да се включат сред средствата, които са послужили за извършване или за опит за извършване на престъпление.

63.

Запитващата юрисдикция приема за установено, че член 242, алинея 8 от НК се прилага в случая, така че влекачът следва да се отнеме в полза на държавата, въпреки че е собственост на трето добросъвестно лице.

64.

Същата юрисдикция припомня, че Европейският съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) приема в решение от 2015 г. ( 24 ), че отнемането в полза на държавата, постановено в България на основание на тази разпоредба, нарушава член 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата на човека, чието съдържание е аналогично на това на член 17, параграф 1 от Хартата (право на собственост).

65.

В подкрепа на тезата си относно действителността на отнемането в полза на държавата Апелативна прокуратура Пловдив, която посочва в становището си същото решение, цитира друго последващо решение на ЕСПЧ ( 25 ) за отнемане в полза на държавата в България на основание член 233, алинея 6 (предишна алинея 3) от Закона за митниците ( 26 ), чийто текст в митническата област е сходен с този на член 242, алинея 8 от НК ( 27 ).

66.

Всъщност значението на тези две решения за отговора (в съответствие с член 52, параграф 3 от Хартата) на Съда на първия преюдициален въпрос е ограничено:

67.

Съгласно решение Ünsped по това дело националните органи е следвало да вземат предвид степента на вина или грижа на собственика на имуществото или най-малко връзката между поведението му и престъплението ( 30 ). Като не е извършена такава преценка и не е предоставена възможност на собственика да оспори отнемането на имуществото му в резултат от наказателното производство, е нарушено правото на собственост по член 1 от Протокол № 1 ( 31 ).

68.

Тъй като процесуалните аспекти на настоящото запитване са във втория преюдициален въпрос, разглеждането на първия въпрос следва да се концентрира върху това дали отнемането в полза на държавата на превозните средства, използвани за контрабанда, когато принадлежат на добросъвестно трето лице, е достатъчно обосновано и пропорционално.

69.

В акта за преюдициално запитване не е посочена евентуална обосновка и българското правителство не представя становище в подкрепа на такава обосновка. Българските прокурори, които представят становище по настоящото дело, обаче посочват такава. Освен това те изтъкват други доводи в подкрепа на тезата, която са поддържали в наказателното производство пред първоинстанционния и въззивния съд.

70.

От тези доводи (изложени по-специално от Апелативна прокуратура Пловдив) на пръв поглед ми се струва, че трябва да се отхвърли този, че отнемането в полза на държавата е действително, тъй като нормата на член 242, алинея 8 от НК е достатъчно достъпна, точна, предвидима и преследва легитимна цел в обществен интерес. Това, в което се съмнява запитващата юрисдикция, е именно съвместимостта на тази законова разпоредба, така както я тълкува, с правото на Съюза.

71.

Също така не е приемливо в подкрепа на приложената норма да се твърди, че тя отговаря на международни задължения, поети от страна на България, и че отнемането в полза на държавата е форма на придобиване (и съответно изгубване) на собствеността ex lege, което не попада в компетентността на Съюза.

72.

В това отношение ще се огранича да припомня, че Рамково решение 2005/212 е прието в областта на компетентността на Съюза и че зачитането на правото на собственост е част от член 17 от Хартата, приложим за държавите членки при изложените по-горе условия. Посочените международни задължения не задължават да се отнема в полза на държавата имуществото на добросъвестни трети лица.

73.

Що се отнася до твърдението, че българският Закон за задълженията и договорите допуска дружеството — собственик на превозното средство, да иска от водача обезщетение за вредите от отнемането в полза на държавата (така че, строго погледнато, той не бил лишен от правата си, тъй като можел да предяви иск срещу осъденото лице за съответно обезщетение), е достатъчно да се препрати към изложеното от Съда в решение Комисия/Унгария (Права на ползване върху земеделски земи) ( 32 ).

74.

Така, ако се върнем на обосновката на мярката, отнемането в полза на държавата по своето естество има за цел да отнеме имуществения стимул на дееца, като го лиши от всички имущества, средства и облаги от престъплението. Подобна обосновка, свързана с борбата с престъпността, по принцип не е налице, ако имуществото принадлежи на трето добросъвестно лице.

75.

Според Окръжна прокуратура Хасково отпадането на тази предвидена в закона последица ще поощри организираната престъпност да използва за извършването на контрабанда превозни средства на трети лица. Отговорът на тази (легитимна) загриженост трябва да се намери в изследването на връзките между собствениците на превозните средства и извършителите на престъпление, включително като се предвидят по-строги критерии за преценка на добросъвестността на тези собственици ( 33 ).

76.

Ако избере да наложи безусловно да се отнемат в полза на държавата използваните превозни средства, когато техните собственици реално са действали добросъвестно (включително когато самите те са били лишени от превозното средство, например когато им е откраднат автомобилът, за да се използва след това за извършването на контрабанда), националният законодател би прибягнал до неадекватен правен инструмент за отчуждаването в полза на държавата на това имущество.

77.

Трансформирането при тези обстоятелства на конфискацията в принудително отнемане на собственост изисква причина, която да е достатъчна, за да обоснове отнемането, и в крайна сметка задължава да се задейства гаранцията за обезщетение по член 17, параграф 1, второ тире от Хартата.

V.

Заключение

78.

С оглед на гореизложеното предлагам на първия преюдициален въпрос на Апелативен съд Пловдив (България) да се отговори, както следва: