<?xml version="1.0" encoding="UTF-8"?><JUDGMENT xmlns:fmx="http://opoce" xmlns:xsi="http://www.w3.org/2001/XMLSchema-instance" xsi:noNamespaceSchemaLocation="http://formex.publications.europa.eu/schema/formex-05.58-20161101.xd"><BIB.JUDGMENT><REF.CASE FILE="n.a."><NO.CASE>C-120/21</NO.CASE></REF.CASE><NO.CELEX>62021CJ0120</NO.CELEX><NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2022:718">EU:C:2022:718</NO.ECLI><NO.SEQ>0001</NO.SEQ><PAGE.FIRST.ECR>1</PAGE.FIRST.ECR><PAGE.SEQ>1</PAGE.SEQ><PAGE.LAST.ECR>10</PAGE.LAST.ECR><PAGE.TOTAL>10</PAGE.TOTAL><AUTHOR>CJ</AUTHOR></BIB.JUDGMENT><CURR.TITLE><PAGE.HEADER><P><HT TYPE="SC">Решение от <DATE ISO="20220922">22.9.2022 г.</DATE> — Дело C‑120/21</HT></P><P><HT TYPE="SC">LB (Погасяване на правото на платен годишен отпуск)</HT></P></PAGE.HEADER></CURR.TITLE><TITLE><TI><P><HT TYPE="UC">Решение на Съда</HT> (шести състав)</P><P><DATE ISO="20220922">22 септември 2022 година</DATE><NOTE NUMBERING="STAR" TYPE="FOOTNOTE" NOTE.ID="E0001"><P>Език на производството: немски.</P></NOTE></P></TI></TITLE><INTERMEDIATE><INDEX IDX.CLOSE="“" SEPARATOR=" — " IDX.OPEN="„"><KEYWORD>Преюдициално запитване</KEYWORD><KEYWORD>Социална политика</KEYWORD><KEYWORD>Защита на безопасността и здравето на работниците</KEYWORD><KEYWORD>Организация на работното време</KEYWORD><KEYWORD>Член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз</KEYWORD><KEYWORD>Директива 2003/88/ЕО</KEYWORD><KEYWORD>Член 7</KEYWORD><KEYWORD>Право на платен годишен отпуск</KEYWORD><KEYWORD>Финансово обезщетение за неизползван отпуск след прекратяване на трудовото правоотношение</KEYWORD><KEYWORD>Тригодишен давностен срок</KEYWORD><KEYWORD>Начален момент</KEYWORD><KEYWORD>Подходяща информация за работника</KEYWORD></INDEX></INTERMEDIATE><JUDGMENT.INIT><P>По дело C‑120/21</P><P>с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Bundesarbeitsgericht (Федерален съд по трудови спорове, Германия) с акт от <DATE ISO="20200929">29 септември 2020 г.</DATE>, постъпил в Съда на <DATE ISO="20210226">26 февруари 2021 г.</DATE>, в рамките на производство по дело</P></JUDGMENT.INIT><PARTIES><PLAINTIFS><P><HT TYPE="BOLD">LB</HT></P></PLAINTIFS><AGAINST>срещу</AGAINST><DEFENDANTS><P><HT TYPE="BOLD">TO,</HT></P></DEFENDANTS></PARTIES><PREAMBLE><PREAMBLE.INIT><P>СЪДЪТ (шести състав),</P><P>състоящ се от: I. Ziemele (докладчик), председател на състава, P. G. Xuereb и A. Kumin, съдии,</P><P>генерален адвокат: J. Richard de la Tour,</P><P>секретар: D. Dittert, началник-отдел,</P></PREAMBLE.INIT><GR.VISA><VISA>предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от <DATE ISO="20220324">24 март 2022 г.</DATE>,</VISA></GR.VISA><GR.CONSID><CONSID><P>като има предвид становищата, представени:</P><LIST TYPE="NDASH"><ITEM><P>за германското правителство, от J. Möller и R. Kanitz, в качеството на представители,</P></ITEM><ITEM><P>за Европейската комисия, от B.‑R. Killmann и D. Recchia, в качеството на представители,</P></ITEM></LIST></CONSID></GR.CONSID><?PAGE NO="2"?><GR.VISA><VISA>след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от <DATE ISO="20220505">5 май 2022 г.</DATE>,</VISA></GR.VISA><PREAMBLE.FINAL>постанови настоящото</PREAMBLE.FINAL></PREAMBLE><CONTENTS.JUDGMENT><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">Решение</HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0001"><NO.P>1</NO.P><TXT>Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от <DATE ISO="20031104">4 ноември 2003 година</DATE> относно някои аспекти на организацията на работното време (<REF.DOC.OJ COLL="L" NO.OJ="299" PAGE.FIRST="9" DATE.PUB="2003">OB L 299, 2003 г., стр. 9</REF.DOC.OJ>; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3) и на член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0001" ID="QS0001"/>Хартата<QUOT.END REF.START="QS0001" CODE="201C" ID="QE0001"/>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0002"><NO.P>2</NO.P><TXT>Запитването е отправено в рамките на спор между TO, работничка, и LB, нейния работодател, по повод финансово обезщетение за неизползваните дни платен годишен отпуск.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">Правна уредба</HT></P></TI></TITLE><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Правото на Съюза</HT></HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0003"><NO.P>3</NO.P><TXT>Съгласно съображения 4 и 5 от Директива 2003/88:</TXT><QUOT.S LEVEL="1"><P><CONSID><NP><NO.P><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0002" ID="QS0002"/>(4)</NO.P><TXT>Подобряването на безопасността, хигиената и здравето на работниците при работа е цел, която не следва да бъде подчинена само на икономически съображения.</TXT></NP></CONSID><CONSID><NP><NO.P>(5)</NO.P><TXT>Всички работници трябва да ползват почивка с достатъчна продължителност. […]<QUOT.END REF.START="QS0002" CODE="201C" ID="QE0002"/>.</TXT></NP></CONSID></P></QUOT.S></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0004"><NO.P>4</NO.P><TXT>Член 7 от тази директива, озаглавен <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0003" ID="QS0003"/>Годишен отпуск<QUOT.END REF.START="QS0003" CODE="201C" ID="QE0003"/>, предвижда:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><PARAG IDENTIFIER="007.001"><NO.PARAG><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0004" ID="QS0004"/>1.</NO.PARAG><ALINEA>Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.</ALINEA></PARAG><PARAG IDENTIFIER="007.002"><NO.PARAG>2.</NO.PARAG><ALINEA>Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение<QUOT.END REF.START="QS0004" CODE="201C" ID="QE0004"/>.</ALINEA></PARAG></QUOT.S></P></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="2"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD"><HT TYPE="ITALIC">Германското право</HT></HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0005"><NO.P>5</NO.P><TXT>Общите разпоредби относно погасяването по давност на правата между частноправни субекти са включени в глава 5 от книга 1, озаглавена <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0005" ID="QS0005"/>Обща част<QUOT.END REF.START="QS0005" CODE="201C" ID="QE0005"/>, от Bürgerliches Gesetzbuch (Граждански кодекс, наричан по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0006" ID="QS0006"/>BGB<QUOT.END REF.START="QS0006" CODE="201C" ID="QE0006"/>). Тази глава 5 съдържа членове 194, 195 и 199 от този кодекс. Те определят съответно предмета, продължителността и началния момент на общия давностен срок.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="3"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0006"><NO.P>6</NO.P><TXT>Член 194, параграф 1 от BGB гласи:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0007" ID="QS0007"/>Правото да се иска от друго лице да извърши нещо или да се въздържа от действие (право на вземане), се погасява по давност.</ALINEA><ALINEA>[…]<QUOT.END REF.START="QS0007" CODE="201C" ID="QE0007"/>.</ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0007"><NO.P>7</NO.P><TXT>Член 195 от BGB предвижда:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0008" ID="QS0008"/>Общият давностен срок е три години.</ALINEA><ALINEA>[…]<QUOT.END REF.START="QS0008" CODE="201C" ID="QE0008"/>.</ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0008"><NO.P>8</NO.P><TXT>Член 199, параграф1 от BGB гласи следното:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><P><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0009" ID="QS0009"/>Освен ако не е предвидено друго, общият давностен срок започва да тече с приключването на годината, през която</P><P><LIST TYPE="ARAB"><ITEM><NP><NO.P>1.</NO.P><TXT>правото е възникнало, и когато</TXT></NP></ITEM><ITEM><NP><NO.P>2.</NO.P><TXT>кредиторът е узнал обстоятелствата, от които то произтича, и самоличността на длъжника или е трябвало да узнае за тях, ако не е допуснал груба небрежност<QUOT.END REF.START="QS0009" CODE="201C" ID="QE0009"/>.</TXT></NP></ITEM></LIST></P></ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0009"><NO.P>9</NO.P><TXT>Съгласно член 204 от BGB давността се прекъсва с предявяването на иск.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0010"><NO.P>10</NO.P><TXT>Член 1, озаглавен <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0010" ID="QS0010"/>Право на отпуск<QUOT.END REF.START="QS0010" CODE="201C" ID="QE0010"/>, от Mindesturlaubsgesetz für Arbeitnehmer (Bundesurlaubsgesetz) (Закон за минималния отпуск на работниците (Федерален закон за отпуските) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0011" ID="QS0011"/>BUrlG<QUOT.END REF.START="QS0011" CODE="201C" ID="QE0011"/>), предвижда:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><ALINEA><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0012" ID="QS0012"/>Всеки работник има право на платен отпуск за всяка календарна година.</ALINEA><ALINEA>[…]<QUOT.END REF.START="QS0012" CODE="201C" ID="QE0012"/>.</ALINEA></QUOT.S></P></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0011"><NO.P>11</NO.P><TXT>Съгласно член 7, параграфи 3 и 4 от BUrlG:</TXT><P><QUOT.S LEVEL="1"><PARAG IDENTIFIER="007.003"><NO.PARAG><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0013" ID="QS0013"/>(3)</NO.PARAG><ALINEA>Отпускът трябва да бъде разрешен и използван през текущата календарна година. Прехвърляне на отпуск за следващата календарна година се допуска само когато това се налага поради спешни служебни причини или такива, свързани с личността на работника. При прехвърляне, отпускът трябва да се предостави и използва през първите три месеца на следващата календарна година. По молба на работника обаче частичният отпуск, получен съгласно член 5, параграф 1, буква a), се прехвърля за следващата календарна година.</ALINEA></PARAG><PARAG IDENTIFIER="007.004"><NO.PARAG>(4)</NO.PARAG><ALINEA>Когато поради прекратяване на трудовото правоотношение е невъзможно да се разреши ползването на целия или на част от отпуска, за неизползвания отпуск се изплаща компенсационно обезщетение<QUOT.END REF.START="QS0013" CODE="201C" ID="QE0013"/>.</ALINEA></PARAG></QUOT.S></P></NP.ECR></GR.SEQ></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос</HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0012"><NO.P>12</NO.P><TXT>TO работи при LB от <DATE ISO="19961101">1 ноември 1996 г.</DATE> до <DATE ISO="20170731">31 юли 2017 г.</DATE></TXT></NP.ECR><?PAGE NO="4"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0013"><NO.P>13</NO.P><TXT>След прекратяване на трудовото правоотношение TO иска от LB финансово обезщетение за 101 дни платен годишен отпуск, натрупани между 2013 г. и 2017 г., които не е ползвала.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0014"><NO.P>14</NO.P><TXT>Искът, подаден на <DATE ISO="20180206">6 февруари 2018 г.</DATE> от TO срещу отказа на LB да изплати това обезщетение, е уважен частично в първоинстанционното производство. Така на ТО е предоставено обезщетение, съответстващо на три дни неизползван платен годишен отпуск през 2017 г. Искът обаче е отхвърлен по отношение на неизползваните дни платен годишен отпуск за периода 2013—2016 г.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0015"><NO.P>15</NO.P><TXT>TO обжалва това решение пред Landesarbeitsgericht Düsseldorf (Областен съд по трудови спорове Дюселдорф, Германия), който решава, че тя може да иска обезщетение за допълнителен период от 76 дни за неползван платен годишен отпуск за периода 2013—2016 г. Този съд приема, че LB не е осигурил на TO възможност да ползва своевременно отпуска си през тези години, така че правата ѝ не са погасени и не попадат в обхвата на разпоредбите на член 194 и сл. от BGB за общата погасителна давност.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0016"><NO.P>16</NO.P><TXT>LB подава ревизионна жалба срещу това решение пред Bundesarbeitsgericht (Федерален съд по трудови спорове, Германия). Запитващата юрисдикция счита, че правата на TO за периода 2013—2016 г. не са погасени съгласно член 7, параграф 3 от BUrlG, тъй като LB не е осигурил действително на TO възможността да ползва своевременно платения си годишен отпуск. Ето защо в съответствие с решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20181106">6 ноември 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑684/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:874">EU:C:2018:874</NO.ECLI></REF.DOC.ECR>), съгласно което работодателят трябва да насърчи работника да ползва отпуска си и да го уведоми за възможното погасяване на правото му, предявеният от TO иск за обезщетение трябва по принцип да бъде уважен.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0017"><NO.P>17</NO.P><TXT>Запитващата юрисдикция обаче посочва, че LB повдига възражение за изтекла погасителна давност по член 194 от BGB. Всъщност съгласно членове 195 и 199 от BGB правата на кредитора се погасяват по давност три години след края на годината, през която неговото право е възникнало.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0018"><NO.P>18</NO.P><TXT>Ако тази юрисдикция трябва да приложи общото правило за давност, би се стигнало до освобождаване на неизправния работодател, доколкото не е осигурил действително на работника възможността да ползва своя платен отпуск, от задълженията му и до финансово облагодетелстване от това положение.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0019"><NO.P>19</NO.P><TXT>Според посочената юрисдикция от решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20200716">16 юли 2020 г.</DATE>, <NAME.CASE>Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria</NAME.CASE> (<NO.CASE>C‑224/19 и C‑259/19</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2020:578">EU:C:2020:578</NO.ECLI></REF.DOC.ECR>) следва, че правото на Съюза допуска прилагането на давностни срокове, стига те да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0020"><NO.P>20</NO.P><TXT>Доколкото национална правна уредба, която допуска ограничаване на прехвърлянето на права на платен годишен отпуск, придобити от работника, или тяхното погасяване, от една страна, оправдава поведение, водещо до неправомерно обогатяване на работодателя, и от друга страна, противоречи на целта за защита на здравето на работника, запитващата юрисдикция се съмнява дали прилагането на правилото за давността, предвидено в членове 194 и сл. от BGB, е съвместимо с правото, закрепено в член 7 от Директива 2003/88 и в член 31, параграф 2 от Хартата.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="5"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0021"><NO.P>21</NO.P><TXT>При тази обстоятелства Bundesarbeitsgericht (Федерален съд по трудови спорове) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:</TXT><QUOT.S LEVEL="1"><P><QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0014" ID="QS0014"/>Допускат ли член 7 от [Директива 2003/88] и член 31, параграф 2 от [Хартата] да се прилага национална уредба като член 194, параграф 1 във връзка с член 195 от [BGB], съгласно която по отношение на правото на платен годишен отпуск се прилага общ тригодишен давностен срок, който при условията по член 199, параграф 1 от BGB започва да тече с приключването на годината на отпуска, при положение че работодателят не е осигурил действително на работника възможността да упражни правото си на отпуск чрез съответна покана и предоставяне на информация?<QUOT.END REF.START="QS0014" CODE="201C" ID="QE0014"/>.</P></QUOT.S></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">По преюдициалния въпрос</HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0022"><NO.P>22</NO.P><TXT>С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 7 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на платен годишен отпуск, придобито от работник за референтен период, се погасява с изтичането на тригодишен срок, който започва да тече от края на годината, през която правото е възникнало, когато работодателят не е осигурил действително на работника възможността да упражни това право.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0023"><NO.P>23</NO.P><TXT>Съгласно член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика. Съгласно параграф 2 от този член минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0024"><NO.P>24</NO.P><TXT>Поради това, както е видно от самия текст на член 7 от Директива 2003/88 и от практиката на Съда, държавите членки следва да определят във вътрешната си правна уредба условията за упражняване и осъществяване на правото на платен годишен отпуск, като уточнят конкретните обстоятелства, при които работниците могат да упражняват това право (решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20181106">6 ноември 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Kreuziger</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑619/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:872">EU:C:2018:872</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0041">41</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0025"><NO.P>25</NO.P><TXT>В това отношение Съдът по-специално е уточнил, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 допуска по принцип национална правна уредба, която предвижда условия и ред за упражняване на правото на платен годишен отпуск, изрично предоставено от тази директива, които включват дори загуба на посоченото право при изтичането на референтен период или период на прехвърляне, при условие обаче че работникът, който губи правото си на платен годишен отпуск, е имал действително възможност да упражни предоставеното му от тази директива право (решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20181106">6 ноември 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Kreuziger</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑619/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:872">EU:C:2018:872</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0042">42</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0026"><NO.P>26</NO.P><TXT>С оглед на контекста и на целите, преследвани с член 7 от Директива 2003/88, е постановено, че в случай на нетрудоспособност на работника през няколко последователни референтни периода член 7 от Директива 2003/88 допуска национална правна уредба или практика, които посредством период на прехвърляне от петнадесет<?PAGE NO="6"?> месеца, с изтичането на който правото на платен годишен отпуск се погасява, ограничават натрупването на правото на такъв отпуск (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20111122">22 ноември 2011 г.</DATE>, <NAME.CASE>KHS</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑214/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2011:761">EU:C:2011:761</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0044">44</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0027"><NO.P>27</NO.P><TXT>Това решение е обосновано не само с оглед на защитата на работника, но и на тази на работодателя, изправен пред риска да се натрупват твърде големи периоди на отсъствие на работника и пред трудностите, които такива периоди биха могли да създадат за организацията на работата (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20111122">22 ноември 2011 г.</DATE>, <NAME.CASE>KHS</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑214/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2011:761">EU:C:2011:761</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0038">38</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0039">39</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0028"><NO.P>28</NO.P><TXT>Следователно залегналото в член 7 от Директива 2003/88 право на платен годишен отпуск може да бъде ограничено само при наличието на <QUOT.START CODE="201E" REF.END="QE0015" ID="QS0015"/>специфични обстоятелства<QUOT.END REF.START="QS0015" CODE="201C" ID="QE0015"/> (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20171129">29 ноември 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>King</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑214/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:914">EU:C:2017:914</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0056">56</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR> и цитираната съдебна практика).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0029"><NO.P>29</NO.P><TXT>В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че на ответницата в главното производство би могло да се противопостави погасяването по давност на правото ѝ на платен годишен отпуск при прилагане на общото правило за погасяване по давност, предвидено в член 195 от BGB.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0030"><NO.P>30</NO.P><TXT>От това следва, че разглежданата в главното производство национална правна уредба въвежда ограничаване на упражняването на правото на платен годишен отпуск, което ответницата в главното производство черпи от член 7 от Директива 2003/88, ограничаване, което произтича от прилагането на предвидения в националната правна уредба давностен срок.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0031"><NO.P>31</NO.P><TXT>Нито една разпоредба от тази директива обаче няма за цел да уреди давността на това право.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0032"><NO.P>32</NO.P><TXT>Тъй като запитващата юрисдикция иска от Съда тълкуване не само на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, но и на член 31, параграф 2 от Хартата, следва да се припомни, от една страна, че член 7 от Директива 2003/88 отразява и уточнява закрепеното в член 31, параграф 2 от Хартата основно право на платен годишен отпуск. Всъщност, докато последната разпоредба гарантира правото на всеки работник на платен годишен отпуск, първата разпоредба прилага този принцип, като определя продължителността на посочения отпуск (решение от днешна дата, Fraport, C‑518/20 и C‑727/20, т. 26 и цитираната съдебна практика).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0033"><NO.P>33</NO.P><TXT>От друга страна, в качеството си на принцип на социалното право на Съюза, правото на платен годишен отпуск не само е от особена важност, но освен това то е изрично установено в член 31, параграф 2 от Хартата, на която член 6, параграф 1 ДЕС придава същата правна сила, каквато имат Договорите (решение от днешна дата, Fraport, C‑518/20 и C‑727/20, т. 25 и цитираната съдебна практика).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0034"><NO.P>34</NO.P><TXT>Както обаче следва от точка 30 от настоящото решение, общата давност по член 195 от BGB води до ограничаване на упражняването на правото на платен годишен отпуск, което ответницата в главното производство черпи от член 7 от Директива 2003/88.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="7"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0035"><NO.P>35</NO.P><TXT>Следователно прилагането на общото правило за погасяване по отношение на исканията на ответницата в главното производство представлява също така ограничаване на правото, което ѝ признава член 31, параграф 2 от Хартата.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0036"><NO.P>36</NO.P><TXT>Безспорно е, че на закрепените в Хартата основни права могат да бъдат налагани ограничения само при спазване на строгите условия, предвидени в член 52, параграф 1 от нея, и по-специално да са предвидени в закон, да зачитат основното съдържание на това право и при спазване на принципа на пропорционалност да са необходими и действително да отговарят на признати от Европейския съюз цели от общ интерес (решение от днешна дата, Fraport, C‑518/20 и C‑727/20, т. 33).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0037"><NO.P>37</NO.P><TXT>В случая, първо, ограничаването на упражняването на основното право по член 31, параграф 2 от Хартата, до което води прилагането на разглеждания в главното производство давностен срок, е предвидено в закон, и по-специално в член 195 от BGB.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0038"><NO.P>38</NO.P><TXT>Второ, поставя се въпросът дали прилагането на това правило за давност води до засягане на самата същност на правото на платен годишен отпуск.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0039"><NO.P>39</NO.P><TXT>В това отношение съгласно член 195 от BGB едва след изтичането на тригодишен период на работника може да се противопостави погасяване на правата, които е придобил въз основа на правото си на платен годишен отпуск за определен период. Освен това съгласно член 199 от BGB този давностен срок започва да тече едва в края на годината, през която това право е възникнало, и работникът е узнал за обстоятелствата, на които се основава, или е трябвало да знае за тях, освен при груба небрежност от негова страна.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0040"><NO.P>40</NO.P><TXT>От това следва, че тъй като прилагането по искане на работодателя на общото правило за давност, предвидено в националното законодателство, поставя възможността работникът да предяви правото си на платен годишен отпуск само в зависимост от времево ограничение от три години, доколкото той е узнал обстоятелствата, на които се основава неговото право и личността на работодателя, то не засяга самата същност на това право.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0041"><NO.P>41</NO.P><TXT>Трето, що се отнася до въпроса дали ограничаването на упражняване на закрепеното в член 31, параграф 2 от Хартата право на платен годишен отпуск, произтичащо от прилагането на установената в член 195 от BGB погасителна давност, не надхвърля необходимото за постигането на целта, която тя преследва, в писменото си становище германското правителство уточнява, че тази разпоредба от BGB като общ давностен режим преследва законосъобразна цел, а именно гарантиране на правната сигурност.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0042"><NO.P>42</NO.P><TXT>По-специално това правителство изтъква, че работодателят не би трябвало да бъде изправен пред молба за отпуск или за изплащане на финансови обезщетения за неползван платен годишен отпуск въз основа на право, придобито повече от три години преди подаването на тази молба. Освен това тази разпоредба насърчава работника да упражни правото си на платен годишен отпуск най-късно три години след възникването на това право, допринасяйки по този начин за постигането на целта за почивка, която е в основата на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0043"><NO.P>43</NO.P><TXT>Що се отнася до главното производство, важно е да се припомни, на първо място, че както е видно от акта за преюдициално запитване, работодателят не е осигурил действително на ТО възможността да упражни правото си на платен годишен отпуск.</TXT></NP.ECR><?PAGE NO="8"?><NP.ECR IDENTIFIER="NP0044"><NO.P>44</NO.P><TXT>В това отношение, тъй като работникът трябва да се счита за по-слабата страна в трудовото правоотношение, задължението да се осигури ефективното упражняване на правото на платен годишен отпуск, не следва да се прехвърля изцяло върху работника, докато същевременно по този начин работодателят би могъл да се освободи от собствените си задължения, под предлог че работникът не е подал молба за платен годишен отпуск (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20181106">6 ноември 2018 г.</DATE>, <NAME.CASE>Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑684/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2018:874">EU:C:2018:874</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0041">41</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0043">43</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0045"><NO.P>45</NO.P><TXT>Следователно, както бе отбелязано в точка 25 от настоящото решение, загубването на правото на платен годишен отпуск в края на референтния период или на период на прехвърляне може да настъпи само при условие че съответният работник действително е имал възможност да упражни това право своевременно.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0046"><NO.P>46</NO.P><TXT>На второ място, следва да се подчертае — освен ако запитващата юрисдикция не установи друго — че възражението за изтекла давност не се повдига служебно, а съгласно член 214, параграф 1 от BGB от длъжника на задължението, на което се позовава кредиторът.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0047"><NO.P>47</NO.P><TXT>Следователно в контекста на делото по главното производство LB, като работодател на TO, възразява срещу погасяването по давност на правото, на което последната се позовава.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0048"><NO.P>48</NO.P><TXT>Не може обаче да се допусне, под претекст да се гарантира правната сигурност, че работодателят може да се позове на собственото си неизпълнение, а именно че не е осигурил действително на работника възможността да упражни правото си на платен годишен отпуск, за да извлече полза от иска на този работник на основание на същото това право, като се позове на погасяването му по давност.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0049"><NO.P>49</NO.P><TXT>Всъщност, от една страна, в подобна хипотеза работодателят би могъл да се освободи от задълженията си за стимулиране и за информиране.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0050"><NO.P>50</NO.P><TXT>Подобно освобождаване изглежда още по-малко приемливо, тъй като би означавало, че работодателят, който по този начин би могъл валидно да се позове на изтекла давност на правото на годишен отпуск на работника, не е дал възможност на работника да упражни ефективно това право през три последователни години.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0051"><NO.P>51</NO.P><TXT>От друга страна, когато правото на работника на платен годишен отпуск е погасено по давност, работодателят се възползва от това обстоятелство.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0052"><NO.P>52</NO.P><TXT>При тези условия да се приеме, че работодателят може да се позовава на погасяването по давност на правата на работника, без да му е осигурил действително възможността да ги упражни, би означавало да се узакони поведение, което води до неправомерно обогатяване на работодателя в нарушение на самата цел, насочена към опазване на здравето на работника, посочена в член 31, параграф 2 от Хартата (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20171129">29 ноември 2017 г.</DATE>, <NAME.CASE>King</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑214/16</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2017:914">EU:C:2017:914</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0064">64</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0053"><NO.P>53</NO.P><TXT>Макар несъмнено да е вярно, че работодателят има законен интерес да не се изправя пред искания за отпуск или за изплащане на финансови обезщетения за периоди на неползван платен годишен отпуск, съответстващи на права, придобити повече от три години преди подаването на молбата, легитимността на този интерес отпада, когато работодателят, като не е осигурил действително на работника възможността да упражни правото си на платен<?PAGE NO="9"?> годишен отпуск, сам се е поставил в положение да се изправи пред подобни искания, от което той може да се възползва в ущърб на работника, което запитващата юрисдикция следва да провери в главното производство.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0054"><NO.P>54</NO.P><TXT>Всъщност подобно положение не е сходно с това, при което, Съдът признава законен интерес на работодателя да не бъде изправен пред риска да се натрупват твърде големи периоди на отсъствие на работника и пред трудностите, които те биха могли да създадат за организацията на работата, когато продължителното отсъствие на работника се дължи на неработоспособност поради болест (вж. в този смисъл решение от <REF.DOC.ECR><DATE ISO="20111122">22 ноември 2011 г.</DATE>, <NAME.CASE>KHS</NAME.CASE>, <NO.CASE>C‑214/10</NO.CASE>, <NO.ECLI ECLI="ECLI:EU:C:2011:761">EU:C:2011:761</NO.ECLI>, т. <REF.NP.ECR REF="NP0038">38</REF.NP.ECR> и <REF.NP.ECR REF="NP0039">39</REF.NP.ECR></REF.DOC.ECR>).</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0055"><NO.P>55</NO.P><TXT>При обстоятелства като тези по делото в главното производство работодателят следва да се предпази от просрочени искания за неизползвани периоди на платен годишен отпуск, като изпълни задълженията си за информиране и насърчаване по отношение на работника, което би гарантирало правната сигурност, без обаче да ограничава основното право, закрепено в член 31, параграф 2 от Хартата.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0056"><NO.P>56</NO.P><TXT>С оглед на тези обстоятелства се налага изводът, че когато работодател не е осигурил действително на работника възможността да упражни правото си на платен годишен отпуск, придобито през референтен период, прилагането на общия давностен срок, предвиден в член 195 от BGB, към упражняването на това право, закрепено в член 31, параграф 2 от Хартата, надхвърля необходимото за постигането на целта за правна сигурност.</TXT></NP.ECR><NP.ECR IDENTIFIER="NP0057"><NO.P>57</NO.P><TXT>Въз основа на всички изложени по-горе съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 7 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на платен годишен отпуск, придобито от работник за референтен период, се погасява с изтичането на тригодишен срок, който започва да тече от края на годината, през която правото е възникнало, когато работодателят не е осигурил действително на работника възможността да упражни това право.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><GR.SEQ LEVEL="1"><TITLE><TI><P><HT TYPE="BOLD">По съдебните разноски</HT></P></TI></TITLE><NP.ECR IDENTIFIER="NP0058"><NO.P>58</NO.P><TXT>С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разноските, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.</TXT></NP.ECR></GR.SEQ><JURISDICTION><INTRO>По изложените съображения Съдът (шести състав) реши:</INTRO><P><HT TYPE="BOLD">Член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от <DATE ISO="20031104">4 ноември 2003 година</DATE> относно някои аспекти на организацията на работното време и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз</HT></P><P><HT TYPE="BOLD">трябва да се тълкуват в смисъл, че</HT></P><?PAGE NO="10"?><P><HT TYPE="BOLD">не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на платен годишен отпуск, придобито от работник за референтен период, се погасява с изтичането на тригодишен срок, който започва да тече от края на годината, през която правото е възникнало, когато работодателят не е осигурил действително на работника възможността да упражни това право.</HT></P></JURISDICTION></CONTENTS.JUDGMENT><SIGNATURE.CASE><SIGNATORY><P>Подписи</P></SIGNATORY></SIGNATURE.CASE></JUDGMENT>