Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

J. RICHARD DE LA TOUR

представено на 25 юни 2026 година(1)

Дело C‑172/25

CP,

Personal Sea Management SRL

срещу

Sulina Logistics SRL

(Преюдициално запитване, отправено от Curtea de Apel Constanţa (Апелативен съд Констанца, Румъния)

„ Преюдициално запитване — Социална политика — Работа чрез агенции за временна заетост — Директива 2008/104/ЕО — Член 5, параграф 1 — Принцип на равно третиране — Основни условия на труд и заетост — Решение за уволнение — Разлика в третирането между работник, нает пряко от предприятието ползвател, и работник, нает чрез агенция за временна заетост “






I.      Въведение

1.        Настоящото преюдициално запитване, отправено от Curtea de Apel Constanţa (Апелативен съд Констанца, Румъния), се отнася до тълкуването на принципа на равно третиране, предвиден в член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно работа чрез агенции за временна заетост(2), във връзка с член 2 и с член 3, параграф 1, буква е) от тази директива.

2.        Запитването е отправено в рамките на спор между CP, нает чрез агенция за временна заетост работник, и дружеството Personal Sea Management SRL, агенция за временна заетост, във връзка със законността на уволнението му от това предприятие. Основанието за това уволнение е предсрочното прекратяване на назначението на този работник в Sulina Logistics SRL, предприятието ползвател.

3.        Запитващата юрисдикция иска от Съда да уточни обхвата на принципа на равно третиране между наетите чрез агенция за временна заетост работници и работниците, наети на работа пряко от предприятие ползвател. И по-конкретно, дали този принцип се прилага по отношение на условията за уволнение?

4.        За да се отговори на този въпрос, следва да се отчита обстоятелството, че работата чрез агенции за временна заетост представлява специфичен, сложен институт на трудовото право(3). Тази форма на заетост се характеризира с тристранно правоотношение между нает чрез агенция за временна заетост работник, агенция за временна заетост и предприятие ползвател. Тази особеност определя в голяма степен отговора, който според мен следва да се даде на запитващата юрисдикция, а именно че условията за уволнение не попадат в приложното поле на принципа на равно третиране, предвиден в член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 във връзка с член 2 и член 3, параграф 1, буква е) от тази директива.

II.    Правна уредба

А.      Директива 2008/104

5.        Член 1 от Директива 2008/104 е озаглавен „Приложно поле“ и параграф 1 от него гласи:

„Настоящата директива се прилага по отношение на работници с трудов договор или в трудово правоотношение с агенция за временна заетост, които са назначени в предприятие ползвател на временна работа под негов надзор и ръководство“.

6.        Член 2 от тази директива, озаглавен „Цел“, гласи:

„Целта на настоящата директива е да гарантира защитата на наетите чрез агенции за временна заетост работници и да повиши качеството на работата чрез агенции за временна заетост, като осигури прилагането на посочения в член 5 принцип за равно третиране по отношение на наетите чрез агенции за временна заетост работници и признае агенциите за временна заетост като работодатели, отчитайки необходимостта от създаване на подходяща рамка за използване на работата чрез агенции за временна заетост с цел ефективно допринасяне за създаването на работни места и разработването на гъвкави форми на заетост“.

7.        Член 3 от посочената директива, озаглавен „Определения“, предвижда в параграф 1, буква е):

„За целите на настоящата директива:

[…]

е)      „основни условия на труд и заетост“ означава условия на труд и заетост, установени от законодателство, подзаконови актове, административни разпоредби, колективни трудови договори и/ или други обвързващи общи разпоредби, които са в сила в предприятието ползвател и се отнасят до:

i)      продължителността на работното време, извънредния труд, почивките в работно време, периодите за почивка, нощен труд, отпуск и официални празнични дни;

ii)      заплащането“.

8.        Член 5 от същата директива е озаглавен „Принцип на равно третиране“ и в параграф 1, първа алинея предвижда следното:

„Основните условия на труд и заетост по отношение на наетите чрез агенции за временна заетост работници са — за продължителността на тяхното назначение в предприятие ползвател — поне такива, каквито биха се прилагали, ако те биха били наети на работа пряко от това предприятие да заемат същото работно място“.

Б.      Румънското право

9.        Член 62, параграф 3 от Legea nr. 53/2003 privind Codul muncii (Закон № 53/2003 относно Кодекса на труда)(4) от 24 януари 2003 г.(5), гласи:

„Решението [за уволнение] се постановява в писмена форма, трябва да е мотивирано от фактическа и правна страна и трябва да съдържа разяснения за срока, в който може да бъде обжалвано, както и за съда, пред който може да се подаде жалбата, като в противен случай то е нищожно“.

10.      Член 65 от Кодекса на труда предвижда:

„1.      Уволнението по причини, несвързани с конкретния работник, се състои в прекратяване на индивидуалния трудов договор в резултат на съкращаване на заеманата от работника длъжност поради една или повече причини, които не са свързани с конкретния работник.

2.      Съкращаването на длъжността трябва да бъде действително и да има реална и сериозна причина“.

11.      Член 76 от Кодекса гласи следното:

„Решението за уволнение се съобщава на работника писмено и трябва да съдържа:

a)      причините за уволнението;

b)      срока на предизвестието;

c)      критериите за определяне на реда на предимство по смисъла на член 69, параграф 2, буква d) само в случай на колективни уволнения;

d)      списък на всички свободни длъжности при работодателя и срок, в който работниците трябва да изберат да заемат свободна длъжност при условията, предвидени в член 64“.

12.      Член 95, параграф 4 от посочения кодекс предвижда:

„Трудовият договор чрез агенция за временна заетост се прекратява в края на назначението, за което е сключен, или ако ползвателят се откаже от услугите преди края на назначението, в съответствие с условията на договора за назначаване“.

13.      Член 100 от същия кодекс има следния текст:

„Агенцията за временна заетост, която уволнява временно наетия работник преди изтичането на срока, предвиден в трудовия договор чрез агенция за временна заетост, по причини, които не са дисциплинарни, е длъжна да спазва законовите разпоредби относно прекратяването на индивидуалния трудов договор по причини, несвързани с конкретния работник“.

III. Фактите по спора в главното производство и преюдициалният въпрос

14.      На 27 юни 2023 г. CP и Personal Sea Management, в качеството си на агенция за временна заетост, сключват трудов договор за временна заетост. По силата на този договор CP по указание на работодателя трябва да бъде назначен в дружеството Sulina Logistics в изпълнение на договор, сключен от тези две дружества на 30 май 2023 г.

15.      На 28 септември 2023 г. Sulina Logistics уведомява Personal Sea Management за решението си да прекрати назначението на CP. Същия ден дружеството уведомява последния за реорганизация на организационната си структура и за съкращаването на заеманата от CP длъжност началник на звено/главен механик, като му предлага да заеме длъжността механик.

16.      На 29 септември 2023 г. Personal Sea Management уведомява CP, че предвид решението на Sulina Logistics да прекрати неговото назначение договорът му за временна заетост ще бъде прекратен на 28 октомври 2023 г. в съответствие с член 95, параграф 4 от Кодекса на труда.

17.      Вследствие на това CP сезира Tribunalul Constanţa (Окръжен съд Констанца, Румъния), за да оспори законосъобразността на уволнението си. От една страна, той твърди, че с оглед на член 65, параграф 2 от Кодекса на труда съкращаването на длъжността не отговаря на законовите условия за реална и сериозна причина. От друга страна, решението за уволнение не отговаряло на формалните изисквания, което водело до неговата нищожност, а освен това не били спазени разпоредбите на член 76 от Кодекса на труда.

18.      С решение от 10 юни 2024 г. Tribunalul Constanţa (Окръжен съд Констанца) отхвърля иска. Той приема, че с оглед на разпоредбите на член 100 от Кодекса на труда отказът на предприятието ползвател от услугите на наетия чрез агенция за временна заетост работник представлява достатъчно основание за уволнение в правоотношението между този работник и агенцията за временна заетост, тъй като този отказ на предприятието ползвател представлява реална и сериозна причина за съкращаването на длъжността. Първоинстанционният съд приема също, че законът не предвижда никакво условие за въпросния отказ, който може да се дължи на реорганизация на предприятието ползвател или на факта, че последното вече не желае извършването на определени дейности от временно наетия работник, осигурен от агенцията за временна заетост.

19.      CP подава въззивна жалба срещу това решение пред Curtea de Apel Constanţa (Апелативен съд Констанца).

20.      Тази юрисдикция посочва, че Съдът вече е постановил по отношение на Рамковото споразумение за срочната работа, сключено на 18 март 1999 г., което се съдържа в приложението към Директива 1999/70/ЕО(6), че изразът „условия за наемане на работа“ обозначава правата и задълженията, характеризиращи дадено трудово правоотношение, като включва както условията, при които дадено лице е наето на работа, така и тези, свързани с прекратяването на трудовото правоотношение(7). Според посочената юрисдикция тази съдебна практика е приложима и към Директива 2008/104, която уреждала по същия начин принципа на равно третиране. Същата юрисдикция изпитва съмнения спазен ли е този принцип в рамките на отнесения пред нея спор.

21.      В това отношение запитващата юрисдикция изхожда от констатацията, че ако самото предприятие ползвател беше наело CP, то щеше да е длъжно в съответствие с членове 65 и 76 от Кодекса на труда да обоснове съкращаването на длъжността с реална и сериозна причина и да докаже действителността на съкращаването на длъжността. Освен това щеше да е задължително всички тези обстоятелства да бъдат посочени в решението за уволнение, като в противен случай то би било нищожно.

22.      За разлика от това, както посочва тази юрисдикция, когато предприятието ползвател прибягва до същия работник, нает от агенция за временна заетост, то може да се откаже от услугите на съответния работник без никаква обосновка и без да спазва никакво условие за форма на отказа. Следователно това предприятие ползвател не е обвързано с изискванията на членове 65 и 76 от Кодекса на труда, тъй като член 95, параграф 4 от този кодекс не съдържа никакво материалноправно или формално условие за този отказ.

23.      Посочената юрисдикция разяснява, че макар да е обвързан от предвиденото в член 100 от Кодекса на труда задължение, отказът, за който предприятието ползвател взема решение, дори когато е по негова преценка, представлява основание за прекратяване на трудовото правоотношение между агенцията за временна заетост и наетия чрез нея работник по смисъла на член 95, параграф 4 от този кодекс.

24.      Според запитващата юрисдикция от това следва, че по силата на тази разпоредба работник, нает от агенция за временна заетост, не се ползва със същата защита срещу незаконното уволнение, от която би се ползвал, ако беше нает от самото предприятие ползвател.

25.      Тази юрисдикция посочва, че за разлика от предвиденото в член 2 от Директива 2008/104, така предприятието ползвател може да избегне задълженията, предвидени в националното законодателство по отношение на уволнението на работниците, което създавало положение на несигурност за последните поради нарушение на принципа на равно третиране.

26.      При това положение Curtea de Apel Constanța (Апелативен съд Констанца) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 5, параграф 1, отнасящ се до „принципа на равно третиране“, във връзка с член 2 от Директива [2008/104], да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда като основание за прекратяване на индивидуалния трудов договор на наетия от агенция за временна заетост работник отказ[а] на [предприятието ползвател] от работата на работника, когато този отказ не трябва да бъде обоснован по никакъв начин и не е обвързан с никакви формални условия, а за агенцията за временна заетост този отказ сам по себе си представлява достатъчно основание за уволнение, при положение че, ако сам[ото] [предприятие ползвател] беше наел[о] този работник, [то] би подлежал[о] на законовите изисквания относно обосновката за уволнението и изискванията за форма на акта за уволнение?“.

27.      Румънското и нидерландското правителство, както и Европейската комисия представят писмени становища. На 6 май 2026 г. е проведено съдебно заседание с участието на датското, германското и нидерландското правителство, както и на Комисията.

IV.    Анализ

28.      С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 във връзка с член 2 и член 3, параграф 1, буква е) от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, по силата на която агенция за временна заетост може да прекрати трудовия договор, който я обвързва с нает от нея работник, с мотива че предприятието ползвател, в което е назначен този работник, прекратява предсрочно назначението му, въпреки че това предприятие не е спазило законовите условия за уволнение, които биха били приложими в случай на прекратяване на договора на пряко нает от него работник.

29.      Запитването е отправено в рамките на спор, по който CP оспорва законосъобразността на уволнението си от агенцията за временна заетост Personal Sea Management, което се основава на отказа на предприятието ползвател, Sulina Logistics, от услугите на CP преди изтичане на срока на назначението му. Всъщност член 95, параграф 4 от Кодекса на труда позволява на агенция за временна заетост да прекрати договор за временна заетост, ако предприятието ползвател се откаже от услугите на нает чрез агенция за временна заетост работник. Запитващата юрисдикция иска да установи дали по силата на принципа на равно третиране, прогласен в член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104, това предприятие не е трябвало да спази националните правила относно уволнението, когато е прекратило това назначение, както би било длъжно да направи, ако беше прекратило трудовото правоотношение на пряко нает от него работник. Утвърдителен отговор на този въпрос би могъл да постави под въпрос основанието за уволнение на CP, доколкото това основание би било предвидено в национална правна уредба, противоречаща на тази разпоредба.

30.      За да се отговори на запитващата юрисдикция, следва да се определи дали „основните условия на труд и заетост“ по смисъла на член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 във връзка с член 3, параграф 1, буква е) от тази директива включват правилата относно уволнението на наетите чрез агенция за временна заетост работници.

А.      Определящият характер на текста на член 5, параграф 1, първа алинея във връзка с член 3, параграф 1, буква е) от Директива 2008/104

31.      В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза трябва да се вземат предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ и целите на правната уредба, от която тя е част(8).

32.      Следователно задължителната отправна точка за такова тълкуване е текстът на подлежащата на тълкуване разпоредба. Съгласно постоянната съдебна практика обаче тълкуването на разпоредба от правото на Съюза не може да има за резултат да лиши ясния и точен текст на тази разпоредба от всякакво полезно действие. Поради това, щом като смисълът на разпоредба от правото на Съюза следва недвусмислено от самия ѝ текст, Съдът не може да се отклонява от това тълкуване(9), като в противен случай това би накърнило принципа на правната сигурност(10).

33.      Следователно е важно да се отдаде решаващо значение на избраната от законодателя на Съюза формулировка.

34.      Съгласно член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 наетите чрез агенции за временна заетост работници за срока на назначението си в предприятие ползвател трябва да се ползват от най-малкото такива основни условия на труд и заетост, каквито биха се прилагали, ако те биха били наети на работа пряко от това предприятие да заемат същото работно място.

35.      По този начин законодателят на Съюза е изразил намерението си да гарантира, че в съответствие с принципа на равно третиране наетите чрез агенция за временна заетост работници по принцип не са в по-неблагоприятно положение в сравнение с работниците на предприятието ползвател, които се намират в сходно положение(11).

36.      Материалното и времевото приложно поле на принципа на равно третиране е точно определено от законодателя на Съюза.

37.      На първо място, що се отнася до материалното приложно поле, отбелязвам, че този принцип е предназначен да се прилага към основните условия на труд и заетост. Използването на това прилагателно вече навежда на мисълта, че посоченият принцип не се прилага за всички условия на работа.

38.      Понятието „основни условия на труд и заетост“ е дефинирано в член 3, параграф 1, буква е) от Директива 2008/104 и се отнася до продължителността на работното време, извънредния труд, почивките в работно време, периодите за почивка, нощния труд, отпуска, официалните празнични дни и заплащането(12).

39.      Както Съдът вече е приел, тази директива се ограничава до изискването за равенство на „основните условия на труд и заетост“ на наетите чрез агенция за временна заетост работници, като това понятие е дефинирано в член 3, параграф 1, буква е) от посочената директива като отнасящо се по същество до условията, установени в действащи в предприятието ползвател общи и обвързващи разпоредби относно работното време и заплащането(13).

40.      Така законодателят на Съюза изрично е посочил елементите, съставляващи основните условия на труд и заетост, по отношение на които се прилага принципът на равно третиране.

41.      Изброяването на тези елементи е изчерпателно, както показва липсата на примерно позоваване като „по-специално“. От текста на член 3, параграф 1, буква е) от Директива 2008/104 обаче ясно следва, че уволнението не е част от изчерпателния списък на елементите, включени в „основните условия на труд и заетост“ по смисъла на тази разпоредба. Според мен следва да се отхвърли тезата, поддържана от Комисията в съдебното заседание, а именно че доколкото този списък не се предшества от указание като „изключително“, от това следвало да се изведе имплицитното намерение на законодателя на Съюза да предвиди отворен списък.

42.      Ето защо според мен тълкуване, което включва уволнението сред „основните условия на труд и заетост“ по смисъла на член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104, би нарушило изричното определение на това понятие, съдържащо се в член 3, параграф 1, буква е) от тази директива(14). Уточнявам също, че „продължителността на работното време“ по смисъла на тази разпоредба не може да бъде разширена по начин, който да включва условията за уволнение.

43.      В това отношение установявам, че когато в други актове от правото на Съюза законодателят на Съюза иска да посочи условията за уволнение сред условията за наемане на работа, които са подчинени на принципа на равно третиране, той прави това изрично. Това е така например в рамките на Директива 2014/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година относно условията за влизане и престой на граждани на трети държави с цел заетост като сезонни работници(15). Всъщност член 23 от тази директива, озаглавен „Право на равно третиране“, предвижда в параграф 1, буква а), че „сезонните работници имат право на равно третиране с гражданите на приемащата държава членка най-малко по отношение на: […] условията за заетост, включително минималната възраст за наемане на работа и условията на труд, включително заплащане и уволняване, работно време, отпуск и празнични дни, както и изискванията за здраве и безопасност на работното място“(16).

44.      На второ място, що се отнася до времевото приложно поле на принципа на равно третиране, предвидено в член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104, текстът на тази разпоредба сочи, че от този принцип могат да се ползват наетите чрез агенция за временна заетост работници за продължителността на тяхното назначение в предприятие ползвател.

45.      Член 3, параграф 1, буква д) от тази директива определя като „назначение“ „период[а], през който наетият чрез агенция за временна заетост работник се намира в предприятието ползвател, за да работи временно под негов надзор и ръководство“.

46.      Всички елементи, изброени в член 3, параграф 1, буква е) от Директива 2008/104 като част от „основните условия на труд и заетост“ по смисъла на тази разпоредба, се отнасят до изпълнението на назначението, а не до неговото прекратяване. Логично е принципът на равно третиране, предвиден в член 5, параграф 1, първа алинея от тази директива, да се прилага само по отношение на основните условия на труд и заетост, които са релевантни за продължителността на назначението в предприятие ползвател. От това следва, че времевото приложно поле на този принцип не обхваща прекратяването на назначението, което наетият чрез агенция за временна заетост работник изпълнява в предприятието ползвател.

47.      Буквалното тълкуване на тази разпоредба се потвърждава от контекста, в който се вписва тя.

Б.      Буквално тълкуване, потвърдено от контекста, в който се вписва член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104

48.      Във връзка с това следва да се припомни, че Директива 2008/104 е приета, за да допълни правната уредба, установена с Директиви 97/81/EО на Съвета от 15 декември 1997 година относно Рамково споразумение за работа при непълно работно време, сключено между Съюза на конфедерациите на индустриалците и на работодателите в Европа (UNICE), Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП)(17), и 1999/70/ЕО на основание член 137, параграфи 1 и 2 EО, който оправомощава институциите да въвеждат с директиви минимални изисквания, по-специално относно условията на труд, които следва да бъдат приложени постепенно(18).

49.      За тази цел, както следва от член 9, параграф 2 от Директива 2008/104, последната предвижда само въвеждането на минимални изисквания(19). Това се изразява по-специално във факта, че както се посочва в член 3, параграф 2 от тази директива, тя „не засяга националното законодателство по отношение на определението за заплащане, трудов договор, трудово правоотношение или работник“.

50.      Съдът вече е имал повод да уточни, че предоставянето на наети чрез агенция за временна заетост работници представлява специфичен, сложен институт на трудовото право, който предполага наличието на двойно трудово правоотношение между, от една страна, агенцията за временна заетост и наетия чрез агенция за временна заетост работник и от друга страна, между него и предприятието ползвател, както и правоотношение по предоставяне на разположение между агенцията за временна заетост и предприятието ползвател(20).

51.      Според Съда особеността на това трудово правоотношение се състои в обстоятелството, че при назначението на наетия чрез агенция за временна заетост работник агенцията за временна заетост запазва трудово правоотношение с този работник, но прехвърля надзора и ръководството, които по принцип има всеки работодател, на предприятието ползвател, като по този начин създава ново отношение на подчинение между наетия чрез агенция за временна заетост работник и предприятието ползвател, тъй като посоченият работник предоставя престация, която по договор е дължима от агенцията за временна заетост на последното предприятие, и за тази цел се намира под негово ръководство и надзор(21).

52.      Именно това тристранно правоотношение обяснява защо основните условия на труд и заетост не обхващат условията за уволнение. Всъщност агенцията за временна заетост остава работодател на наетия чрез нея работник при назначението му в предприятието ползвател. Следователно спазването на националната правна уредба в областта на уволненията трябва да се проверява именно при агенцията за временна заетост.

53.      За разлика от това, когато предприятието ползвател реши да прекрати назначението на нает чрез агенция за временна заетост работник, това не е равносилно на уволнение на последния. Да се наложи по отношение на това предприятие изискването да спазва същите национални правила за уволнение като тези, които биха били приложими по отношение на наетия чрез агенция за временна заетост работник, ако той беше нает на работа пряко от това предприятие, не би било съобразено със специалните правоотношения в областта на временната заетост между агенцията за временна заетост, предприятието ползвател и временния работник.

54.      В това отношение следва да се подчертае, че с оглед на националните правила относно уволнението наетият чрез агенция за временна заетост работник, който е назначен в предприятие ползвател, и работникът, който е пряко нает от това предприятие, не се намират в сходно положение. Всъщност през периода, в който наетият чрез агенция за временна заетост работник е назначен в предприятие ползвател, той остава обвързан от трудово правоотношение с агенцията за временна заетост. От това следва, че именно тази агенция е длъжна да спазва правилата относно уволнението, когато решава да прекрати трудовия договор, който я обвързва с нает чрез нея работник, а не предприятието ползвател.

55.      По-специално Директива 2008/104 не изисква от предприятието ползвател да обосновава прекратяването на работата на нает чрез агенция за временна заетост работник. Следва да се отбележи, че при тълкуването на член 5, параграф 5, първо изречение от тази директива(22) Съдът е постановил, че тази разпоредба не задължава държавите членки да поставят като условие за използването на тази форма на труд за определен срок посочването на причини от техническо естество или наложени от характера на производството, организацията или заместването. Освен това в посочената разпоредба не се определя, нито впрочем и в която и да е друга разпоредба от посочената директива, конкретна мярка, която държавите членки трябва да приемат за тази цел(23).

56.      Доколкото Директива 2008/104 не задължава предприятието ползвател да посочи причините, поради които използва работници чрез агенции за временна заетост, такова задължение не може да му бъде наложено и когато то реши да прекрати назначението на нает чрез агенция за временна заетост работник.

57.      От тези елементи следва, че не е възможно решение на предприятието ползвател за прекратяване на назначението да се приравни на решение за уволнение, като се приеме, че последиците от тези решения са равностойни. Следователно не може да се прави позоваване на принципа на равно третиране в подкрепа на незаконосъобразността на правна уредба, която не гарантира същите задължения за мотивиране на първото решение като налаганите от закона по отношение на второто решение.

58.      Следва да се подчертае друг елемент от контекста, в който се вписва член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104. Всъщност следва да се констатира, че тази директива препраща към Директива 91/383/ЕИО на Съвета от 25 юни 1991 година за допълнение на мерките за насърчаване на подобряването на безопасността и здравето на работното място на работниците на срочно трудово правоотношение или временно трудово правоотношение(24). Съгласно съображение 13 от Директива 2008/104 Директива 91/383 установява разпоредбите относно безопасността и здравето, приложими по отношение на наетите чрез агенции за временна заетост работници.

59.      От член 2, параграф 1 от Директива 91/383 във връзка с член 1, точка 2 от нея следва, че целта на тази директива е да гарантира, че работниците на временно трудово правоотношение се ползват по отношение на безопасните и здравословни условия на труд със същото ниво на защита както другите работници в предприятието ползвател. Освен това съгласно член 2, параграф 2 във връзка с член 1, точка 2 съществуването на временно трудово правоотношение не представлява основание за различно третиране по отношение на условията на труд, доколкото това засяга защитата на безопасните и здравословни условия на труд, и особено като се има предвид, че работниците на временно трудово правоотношение в определени сектори са изложени в по-голяма степен на риск от трудови злополуки, отколкото другите работници, както е видно от четвърто съображение от посочената директива.

60.      Освен това член 8 от Директива 91/383 предвижда по същество, че държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че без да се засяга отговорността на временното предприятие според националното законодателство, предприятието ползвател отговаря за условията относно изпълнението на работата, свързани с безопасността, хигиената и здравето при работа, за времето на назначението.

61.      От тези елементи Съдът прави извода, че защитата на „безопасността“ и „здравето“ при работа попада в обхвата на „условия на труд“ по смисъла на Директива 91/383 и че в това отношение наетият чрез агенция за трудова заетост работник трябва да бъде третиран през периода на назначението си по същия начин като работниците, наети пряко от предприятието ползвател(25).

62.      Условията за уволнение обаче не са пряко свързани със защитата на безопасността и здравето на работното място. С оглед на препращането, което Директива 2008/104 прави към Директива 91/383, следва съответно да се приеме, че контекстът, в който се вписва член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 във връзка с член 3, параграф 1, буква е) от нея, потвърждава тълкуването, че понятието „основни условия на труд и заетост“, съдържащо се в тези разпоредби, не обхваща условията за уволнение на нает чрез агенция за временна заетост работник.

63.      Това тълкуване е в съответствие с преследваните с Директива 2008/104 цели.

В.      Буквално и контекстуално тълкуване, което е в съответствие с преследваните с Директива 2008/104 цели

64.      От съображение 1 от Директива 2008/104 следва, че с нея се цели по-специално да се гарантира пълното спазване на член 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз, който в съответствие с параграф 1 утвърждава общо правото на всеки работник на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му. Тази директива има за цел да гарантира защитата на наетите чрез агенции за временна заетост работници във връзка с безопасността и здравето на работното място(26).

65.      От друга страна, Директива 2008/104 има за цел да гарантира баланс между сигурност и гъвкавост.

66.      В това отношение посочвам, че съгласно съображение 11 от Директива 2008/104 с работата чрез агенции за временна заетост се цели да се отговори не само на нуждата на предприятията от гъвкавост, но и на потребността на работниците от намиране на баланс между трудовия и личния живот, и по този начин допринася за създаването на работни места и за участието и интегрирането в пазара на труда. По този начин тази директива цели да съчетае целта за гъвкавост, към която се стремят предприятията, и целта за сигурност, съответстваща на защитата на работниците(27).

67.      Освен това член 2 от посочената директива гласи, че целта ѝ е да гарантира защитата на наетите чрез агенции за временна заетост работници и да повиши качеството на работата чрез агенции за временна заетост, като осигури прилагането на принципа за равно третиране по отношение на тези работници и признае агенциите за временна заетост като работодатели, отчитайки необходимостта от създаване на подходяща рамка за използване на този вид работата с цел ефективно допринасяне за създаването на работни места и разработването на гъвкави форми на заетост(28).

68.      Следователно Директива 2008/104 има за цел да съвмести две цели, като осигури справедливо равновесие между защитата на наетите чрез агенции за временна заетост работници, от една страна, и развитието на гъвкави форми на работа, от друга(29). Това равновесие между защита и гъвкавост би било нарушено, ако предприятие ползвател бъде принудено да спазва националните правила относно уволнението, когато желае да прекрати назначението на работник, нает чрез агенция за временна заетост. Подобно изискване би имало значителни последици за сектора на работата чрез агенции за временна заетост, като до голяма степен обезсмисли интереса, който може да има предприятие ползвател да прибегне до наети чрез агенция за временна заетост работници, за да задоволи конкретните си нужди от работна ръка.

Г.      Границите на прилагането по аналогия на практиката на Съда

69.      Въпреки това, което изрично следва от текста на член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 във връзка с член 3, параграф 1, буква е) от тази директива, потвърдено от контекста и целите на посочената директива, Комисията смята, че прекратяването на трудовото правоотношение е част от „основните условия на труд и заетост“ по смисъла на тези разпоредби. В това отношение тя се позовава на изводите, направени в няколко решения на Съда, които приема за приложими по аналогия в рамките на настоящото дело. Така според Комисията условията за уволнение, които предприятие ползвател трябва да спазва по отношение на пряко наетите от него работници, трябва да се прилагат към трудовото правоотношение между това предприятие и наетия чрез агенция за временна заетост работник.

70.      Според мен обаче, разсъждавайки по този начин, Комисията пренебрегва редица параметри, сред които е текстът на член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 във връзка с член 3, параграф 1, буква е) от тази директива.

71.      В това отношение отбелязвам, че макар да е вярно, че Съдът се e основавал на контекста, в който се вписват релевантните разпоредби на Директива 2008/104 и преследваните от нея цели, за да определи какво може да се включи в понятието „основни условия на труд и заетост“ по смисъла на тези разпоредби, той винаги е правил това в положения, при които текстът на посочените разпоредби е позволявал разглежданите елементи да се включат в посоченото понятие.

72.      Комисията се основава по-конкретно на решение Luso Temp, по което Съдът приема, че обезщетението, което се дължи в случай на прекратяване на трудово правоотношение чрез агенция за временна заетост за неизползваните дни платен годишен отпуск и съответната добавка за годишен отпуск, попада в обхвата на понятието „основни условия на труд и заетост“ по смисъла на член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 във връзка с член 3, параграф 1, буква е) от нея.

73.      За разлика от настоящия случай обаче текстът на член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 съдържа указание от първостепенно значение, за да се включи такова обезщетение в понятието „основни условия на труд и заетост“ по смисъла на тази разпоредба. Всъщност Съдът е посочил, че в съответствие с определението по член 3, параграф 1, буква е) от Директива 2008/104 това понятие препраща както към отпуските, така и към трудовото възнаграждение(30).

74.      С оглед на тази констатация Съдът приема, че след като в това определение изрично се споменават отпуските и от съображение 1 от Директива 2008/104 следва, че тя цели да гарантира пълното спазване на член 31 от Хартата на основните права, който предвижда по-специално, че всеки работник има право на платен годишен отпуск, правото на платен годишен отпуск е част от „основните условия на труд и заетост“ по смисъла на член 5, параграф 1, първа алинея от тази директива във връзка с член 3, параграф 1, буква е) от нея(31). Когато обаче се оказва, че реалното ползване на платения годишен отпуск не е възможно, това право трябва може да се ползва в парична форма(32).

75.      Изхождайки от тази текстова основа, Съдът впоследствие се позовава на контекста, в който се вписват тези разпоредби, за да потвърди своето тълкуване.

76.      Така той припомня, че Директива 2008/104 е приета, за да попълни правната уредба, установена с Директива 97/81, изменена с Директива 98/23/ЕО на Съвета от 7 април 1998 г.(33) и с Директива 1999/70 на основание член 137, параграфи 1 и 2 ЕО, който оправомощава институциите на Съюза да въвеждат с директиви минимални изисквания, по-специално относно условията на труд, които следва да бъдат приложени постепенно(34).

77.      Съдът обаче е постановил по отношение на Рамковото споразумение за срочната работа, че изразът „условия за наемане на работа“ обозначава правата и задълженията, характеризиращи дадено трудово правоотношение, като включва както условията, при които дадено лице е наето на работа, така и тези, свързани с прекратяването на трудовото правоотношение(35).

78.      Съдът също така е постановил, че понятието „условия за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от това рамково споразумение обхваща обезщетението, което работодател е длъжен да изплати на работник поради прекратяването на срочния му трудов договор(36).

79.      Съдът се основава и на своята практика относно Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, сключено на 6 юни 1997 г., което се съдържа в приложението към Директива 97/81(37), по силата на която, когато става въпрос за работник, който не е бил в състояние поради причини, независещи от неговата воля, да упражни правото си на платен годишен отпуск преди прекратяването на трудовото правоотношение, обезщетението, на което той има право, трябва да бъде изчислено така, че посоченият работник да бъде поставен в положение, подобно на това, в което той би се намирал, ако бе упражнил това право по време на трудовото си правоотношение(38).

80.      Според Съда прилагането по аналогия се налага в още по-голяма степен, тъй като член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 визира, още по-целенасочено от клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, както и клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа, да осигури ефективна закрила на работниците с нетипична или несигурна заетост, така че разрешение, аналогично на възприетото в практиката на Съда относно тълкуването на понятието „условия за наемане на работа“ по смисъла на тези клаузи 4, a fortiori се налага при определянето на обхвата на понятието „основни условия на труд и заетост“ по смисъла на този член 5(39).

81.      Важно е обаче да се подчертае, че прилагането по аналогия е било възможно по делото, по което е постановено решение Luso Temp, тъй като това се допуска от текста на член 3, параграф 1, буква е) от Директива 2008/104, което съставлява съществена разлика спрямо настоящото дело.

82.      Вярно е, че по делото Luso Temp Съдът отхвърля и тълкуване, което би имало за последица принципът на равно третиране да не бъде приложим от момента на прекратяване на договора на наетия чрез агенция за временна заетост работник, което би насърчило прекратяването на договорите чрез агенции за временна заетост вместо привеждането в действие на целта на Директива 2008/104, състояща се в това да се насърчи достъпът на наетите чрез агенция за временна заетост работници до постоянна длъжност(40).

83.      Според Съда при това положение е важно не да се гарантира равно третиране по отношение на условията, при които се прекратява договорът на наетия чрез агенция за временна заетост работник, а да се гарантира това равно третиране по отношение на основните условия на труд и заетост по време на трудовото правоотношение, като ползването от тези условия трябва да може да се претендира след прекратяването на това правоотношение.

84.      С други думи, моментът, в който се претендира обезщетение за неизползваните дни платен годишен отпуск и съответната добавка за годишен отпуск, е без значение, стига да се отнася до условия, които са били в сила по време на трудовото правоотношение. Всъщност правото на отпуск се отнася до периода, през който работникът е назначен на работа в предприятието ползвател. Освен това посоченото обезщетение е сред елементите, посочени в член 3, параграф 1, буква е) от Директива 2008/104. По този начин Съдът иска да гарантира, че на принципа на равно третиране, от който трябва да се ползва наетият чрез агенция за временна заетост работник, може да се прави позоваване и след прекратяването на неговия договор за временна заетост. Целта е да се гарантира, дори a posteriori, чрез компенсационни мерки, че наетият чрез агенция за временна заетост работник не се е намирал в по-неблагоприятно положение за времето на назначаването си в предприятието ползвател.

85.      Ето защо към изкушението да се прилагат по аналогия възприетите от Съда разрешения по отношение на елементи, различни от условията за уволнение, трябва да се подхожда предпазливо.

86.      При това положение, макар контекстът и целите на Директива 2008/104 да могат да подкрепят тълкуване, което произтича от текста, те не позволяват да се оспори буквално тълкуване, което изключва условията за уволнение от понятието „основни условия на труд и заетост“ по смисъла на член 5, параграф 1, първа алинея от тази директива. В това отношение, противно на твърденията на Комисията, не е достатъчно да се наблегне на факта, че посочената директива има за цел да насърчи достъпа на наетите чрез агенция за временна заетост работници до постоянна длъжност в предприятието ползвател(41).

87.      Същото се отнася и за постановеното от Съда в решение Randstad Empleo и др. във връзка с дължимото обезщетение на нает чрез агенция за временна заетост работник за пълна трайна загуба на работоспособност на последния да упражнява обичайната си професия в резултат на трудова злополука, претърпяна в предприятието ползвател и довела до прекратяване на неговото временно трудово правоотношение. Според Съда такова обезщетение попада в обхвата на понятието „основни условия на труд и заетост“ по смисъла на член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 във връзка с член 3, параграф 1, буква е) от нея.

88.      И в този случай текстът на последната разпоредба е позволявал да се направи същият извод, тъй като в него „заплащането“ е посочено като част от „основните условия на труд и заетост“ по смисъла на член 5, параграф 1, първа алинея от тази директива.

89.      От друга страна, както посочих по-горе, видно от практиката на Съда, нает чрез агенция за временна заетост работник може да претендира да се ползва от принципа на равно третиране, включително и след прекратяване на трудовото правоотношение. Така Съдът вече е постановил, че тълкуване на понятието „основни условия на труд и заетост“, което би изключило от приложното поле на член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 обезщетението, дължимо от работодател на нает чрез агенция за временна заетост работник, единствено поради обстоятелството, че това обезщетение е свързано с прекратяването на трудовото му правоотношение, би било в противоречие както с контекста, в който се вписва тази разпоредба, така и с целите, които тази директива преследва(42).

90.      Следва обаче да се уточни, че в решение Randstad Empleo и др. Съдът взема предвид обстоятелството, че разглежданата в главното производство трудова злополука, която е събитието, довело до пълна трайна загуба на работоспособност на работника да упражнява обичайната си професия, е настъпила „[по време] на […] назначение в предприятие[то] ползвател“ по смисъла на член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104, така че не може да се приеме, че обезщетението, което се изплаща поради загубата на работоспособност, произтича единствено от прекратяването на трудовото правоотношение на този работник(43).

91.      Така Съдът набляга на обстоятелството, че трябва да става въпрос за основно условие на труд или заетост, което се отнася до периода на назначението и което не произтича единствено от прекратяването на трудовото правоотношение.

92.      В случая фактът, че обезщетението се изплаща след прекратяване на трудовото правоотношение, не е достатъчен, за да доведе до отслабване на връзката с престирането на труд(44). Събитието, довело до загубата на работоспособност и до съответното обезщетение, е именно трудовата злополука.

93.      Следователно приносът на решение Randstad Empleo и др. не може да се екстраполира, извеждайки от него, както поддържа Комисията, че условията за уволнение са част от „основните условия на труд и заетост“ по смисъла на член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104.

94.      Комисията се позовава и на съдебната практика, от която следва, че условията за уволнение са част от „условията за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, както и на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение за срочната работа.

95.      Така Съдът е постановил, че изразът „условия за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение за срочната работа обозначава правата и задълженията, характеризиращи дадено трудово правоотношение, като включва както условията, при които дадено лице е наето на работа, така и тези, свързани с прекратяването на трудовото правоотношение(45).

96.      Според Съда решаващият критерият, за да се определи дали дадена национална мярка спада към „условията за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4 от това рамково споразумение, е именно критерият за наемане на работа, т.е. трудовото правоотношение, установено между работника и неговия работодател(46).

97.      Съответно Съдът е постановил, че в обхвата на това понятие попадат по-специално закрилата, предоставена на работник в случай на незаконно уволнение, и правилата за определяне на срока на предизвестието при прекратяване на срочен трудов договор, както и тези относно обезщетението, което се изплаща на работник поради прекратяването на трудовия му договор с неговия работодател, тъй като това обезщетение се предоставя заради трудовото правоотношение, което е било установено между тях(47).

98.      Всъщност според Съда тълкуване на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение за срочната работа, което би изключило от определението на понятието „условия за наемане на работа“ условията за прекратяване на срочен трудов договор, би ограничило — в противоречие с отредената на тази разпоредба цел — приложното поле на закрилата срещу по-неблагоприятно третиране, предоставена на работниците на срочен трудов договор(48).

99.      Вследствие на това Съдът е постановил, че национална правна уредба, съгласно която работодателят не е длъжен да мотивира писмено прекратяването с предизвестие на срочен трудов договор, при положение че има такова задължение при прекратяване на трудов договор за неопределено време, попада в обхвата на понятието „условия за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение за срочната работа. Всъщност тази правна уредба предвижда режима на прекратяване на трудов договор при уволнение, тъй като този режим има за основание трудовото правоотношение, което е било установено между работника и неговия работодател(49).

100. Комисията поддържа, че тази съдебна практика е приложима по настоящото дело.

101. Не споделям това становище. Всъщност важно е да се подчертае, че широкото тълкуване, което Съдът е възприел за понятието „условия за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение за срочната работа, се обяснява с липсата на уточнение в текста на тази разпоредба относно включените в това понятие елементи(50). Това ясно разграничава посочената разпоредба от член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104 във връзка с член 3, параграф 1, буква е) от нея.

102. Освен това законодателят на Съюза изрично е изключил наетите чрез агенция за временна заетост работници от приложното поле на Рамковото споразумение за срочната работа. Всъщност съгласно четвъртия параграф от неговия преамбюл това рамково споразумение се прилага за работници на срочни трудови договори, с изключение на тези, които са предоставени на разположение на предприятие ползвател от агенция за посредническа дейност по наемане на временна работа. От друга страна, Съдът е уточнил, че Директива 1999/70 и посоченото рамково споразумение трябва да се тълкуват в смисъл, че не се прилагат нито за срочното трудово правоотношение между нает чрез агенция за временна заетост работник и такава агенция, нито за срочното трудово правоотношение между такъв работник и предприятие ползвател(51).

103. Накрая, ще отбележа, че в доводите си Комисията приема, че следва да се вземе предвид фактът, че прекратяването на срочно назначение при договори за временна заетост представлява мярка, равностойна на уволнение, като се има предвид, че съгласно член 95, параграф 4 от Кодекса на труда трудовият договор чрез агенция за временна заетост се прекратява в края на назначението, за което е сключен, или ако ползвателят се откаже от услугите преди края на назначението. С оглед на тази правна последица наетият чрез агенция за временна заетост работник не би могъл да претендира обезщетение поради липса на мотиви за прекратяването на назначението, нито да иска отмяна на уволнението и възстановяване на положението преди уволнението, за разлика от правата, с които се ползва работник, нает пряко от предприятието ползвател.

104. Вследствие на това Комисията смята, че член 95, параграф 4 от Кодекса на труда съдържа значителна непълнота, позволяваща да се заобиколи защитата, която се цели с Директива 2008/104. В случай че предсрочното прекратяване на назначението на наетия чрез агенция за временна заетост работник не бъде надлежно мотивирано, защитата, установена с тази директива, така както е транспонирана в националното право, била застрашена. С други думи, наетите чрез агенция за временна заетост работници били лишени от защита в случай на прекъсване на назначението им, което можело да бъде решено по преценка на предприятието ползвател, и като правна последица водело до законното прекратяване на трудовото правоотношение с агенцията за временна заетост, лишавайки ги по този начин не само от продължаването на трудовото им правоотношение с последната, но и от каквото и да било обезщетение за прекратяването на трудовия им договор.

105. Затова според Комисията член 95, параграф 4 от Кодекса на труда не е в съответствие с член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104, тъй като не задължава предприятията ползватели да мотивират решението си за прекратяване на назначението на наети чрез агенция за временна заетост работници, докато съгласно националното право тези предприятия имат такова задължение в случай на прекратяване на договорите с работниците, пряко наети от тях.

106. Не отричам, че румънската правна уредба би могла да защити в по-голяма степен наетите чрез агенция за временна заетост работници, чието назначение е прекратено предсрочно от предприятие ползвател. В това отношение припомням, че съгласно член 95, параграф 4 от Кодекса на труда отказът на предприятие ползвател от услугите на нает чрез агенция за временна заетост работник представлява достатъчно основание, за да може агенцията за временна заетост да уволни този работник. Ясно е, че национална правна уредба, която би изключвала възможността подобен отказ да води като правна последица до уволнението от агенция за временна заетост на нает чрез нея работник, би предоставяла по-голяма защита.

107. При това положение, поради изложените от мен по-горе съображения, принципът на равно третиране, конкретизиран в член 5, параграф 1, първа алинея от Директива 2008/104, според мен допуска предвиденото в член 95, параграф 4 от Кодекса на труда. По мое мнение никоя друга разпоредба от тази директива не забранява връзката, която тази разпоредба установява между, от една страна, решението на предприятие ползвател да прекрати предсрочно назначаването на нает чрез агенция за временна заетост работник и от друга страна, решението на агенция за временна заетост да прекрати трудовото си правоотношение с последния. Не е от компетентност на Съда да преформулира посочената директива по този въпрос.

V.      Заключение

108. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Curtea de Apel Constanţa (Апелативен съд Констанца, Румъния) преюдициален въпрос по следния начин:

„Член 5, параграф 1, първа алинея, от Директива 2008/104/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно работа чрез агенции за временна заетост във връзка с член 2 и член 3, параграф 1, буква е) от тази директива,

трябва да се тълкува в смисъл, че

условията за уволнение не попадат в приложното поле на принципа на равно третиране между наетите чрез агенция за временна заетост работници и работниците, наети на работа пряко от предприятие ползвател. Следователно тези разпоредби допускат правна уредба на държава членка, по силата на която агенция за временна заетост може да прекрати трудовия договор, който я обвързва с нает от нея работник, с мотива че предприятието ползвател, в което е назначен този работник, прекратява предсрочно назначението му, въпреки че това предприятие не е спазило законовите условия за уволнение, които биха били приложими в случай на прекратяване на договора на пряко нает от него работник“.


1            Език на оригиналния текст: френски.


2      ОВ L 327, 2008 г., стр. 9.


3      Вж. по-специално решение от 24 октомври 2024 г., Omnitel Comunicaciones и др. (C‑441/23, наричано по-нататък „решение Omnitel Comunicaciones и др.“, EU:C:2024:916, т. 56 и цитираната съдебна практика).


4      Monitorul Oficial al României, част I, № 72 от 5 февруари 2003 г.


5      В редакцията му, приложима към спора по главното производство (наричан по-нататък „Кодексът на труда“).


6      Директива на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ОВ L 175, 1999 г., стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129). Наричана по-нататък „Рамковото споразумение за срочната работа“.


7      Запитващата юрисдикция се позовава по-конкретно на решение от 12 май 2022 г., Luso Temp (C‑426/20, наричано по-нататък „решение Luso Temp“, EU:C:2022:373, т. 33 и цитираната съдебна практика).


8      Вж. по-специално решения от 17 ноември 1983 г., Merck (292/82, EU:C:1983:335, т. 12), и Omnitel Comunicaciones и др. (т. 30 и цитираната съдебна практика).


9      Вж. по-специално решение от 11 декември 2025 г., Regione Marche (Максимален размер на помощ) (C‑497/24, EU:C:2025:959, т. 26 и цитираната съдебна практика).


10      Вж. по-специално решение от 26 юни 2025 г., Комисия/Испания и др. (Непреки дялови участия) (C‑776/23 P—C‑780/23 P, EU:C:2025:487, т. 95 и цитираната съдебна практика).


11      Вж. решение от 15 декември 2022 г., TimePartner Personalmanagement (C‑311/21, EU:C:2022:983, т. 47).


12      Вж. решение от 15 декември 2022 г., TimePartner Personalmanagement (C‑311/21, EU:C:2022:983, т. 32).


13      Вж. решение от 11 ноември 2021 г., Manpower Lit (C‑948/19, EU:C:2021:906, т. 60).


14      Отбелязвам, че в доклада си до Европейския парламент, Съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите от 21 март 2014 г. за прилагането на Директива 2008/104/ЕО относно работа чрез агенции за временна заетост (COM(2014) 176 final) Комисията посочва, че списъкът в член 3, параграф 1, буква е) от тази директива „е задължителен списък, от който не е възможна дерогация“. Съгласен съм с тази преценка, като уточнявам, че това би трябвало да означава и че този списък не може да бъде разширяван.


15      ОВ L 94, 2014 г., стр. 375.


16      Курсивът е мой.


17      ОВ L 14, 1998 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 35.


18      Вж. по-специално решение Omnitel Comunicaciones и др. (т. 37 и цитираната съдебна практика).


19      Вж. по-специално решение Omnitel Comunicaciones и др. (т. 38 и цитираната съдебна практика).


20      Вж. по-специално решение Omnitel Comunicaciones и др. (т. 56 и цитираната съдебна практика).


21      Вж. решение Omnitel Comunicaciones и др. (т. 57).


22      Съгласно тази разпоредба държавите членки вземат подходящи мерки в съответствие с националното законодателство и/или практика с оглед на предотвратяването на злоупотреби при прилагането на настоящия член, и по-конкретно предотвратяването на последващи назначения, имащи за цел да се заобиколят разпоредбите на Директива 2008/104.


23      Вж. решение от 14 октомври 2020 г., KG (Последователни назначения в контекста на работата чрез агенции за временна заетост) (C‑681/18, EU:C:2020:823, т. 42).


24      ОВ L 206, 1991 г. стр. 19; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 2, стр. 148.


25      Вж. решение от 22 февруари 2024 г. Randstad Empleo и др. (C‑649/22, EU:C:2024:156, т. 53, наричано по-нататък „решение Randstad Empleo и др.“).


26      Вж. решение Randstad Empleo и др. (т. 57).


27      Вж. по-специално решение Luso Temp (т. 42 и цитираната съдебна практика).


28      Вж. по-специално решение Luso Temp (т. 41 и цитираната съдебна практика).


29      Така „[о]бща цел за дейността на Съюза в областта на социалната политика е развитието на гъвкави форми на заетост, едновременно с постигането на по-висока степен на хармонизация на приложимото за нея социално право. Регулаторният модел в основата на тази дейност се базира на търсенето на равновесие между гъвкавостта и сигурността на пазара на труда и е наречен „гъвкава сигурност“: вж. заключението на генерален адвокат Pitruzzella по дело Luso Temp (C‑426/20, EU:C:2021:995, т. 35).


30      Вж. решение Luso Temp (т. 30).


31      Вж. решение Luso Temp (т. 31).


32      Вж. по-специално решение Luso Temp (т. 38 и цитираната съдебна практика).


33      ОВ L 131, 1998 г., стр. 10; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 46.


34      Вж. по-специално решение Luso Temp (т. 32 и цитираната съдебна практика).


35      Вж. по-специално решение Luso Temp (т. 33 и цитираната съдебна практика).


36      Вж. по-специално решение Luso Temp (т. 34 и цитираната съдебна практика).


37      Наричано по-нататък „Рамковото споразумение за работа при непълно работно време“.


38      Вж. по-специално решение Luso Temp (т. 35 и цитираната съдебна практика).


39      Вж. по-специално решение Luso Temp (т. 36).


40      Вж. решение Luso Temp (т. 47).


41      Вж. по-специално решение Luso Temp (т. 43 и цитираната съдебна практика).


42      Вж. по-специално решение Randstad Empleo и др. (т. 61 и цитираната съдебна практика).


43      Вж. решение Randstad Empleo и др. (т. 62).


44      Вж. Driguez, L. Égalité de traitement des travailleurs intérimaires — Europe № 4, Éditions techniques, Paris, IV, 2024.


45      Вж. решение от 20 декември 2017 г., Vega González (C‑158/16, EU:C:2017:1014, т. 34). Така правилата за определяне на срока на предизвестието при прекратяване на срочен трудов договор са част от „условията за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение за срочната работа (т. 32 и цитираната съдебна практика). Същото се отнася до обезщетението, което работодателят е длъжен да плати на работника поради незаконосъобразно определяне на срока на трудовия му договор или в резултат от прекратяване на срочни трудови договори (т. 33 и цитираната съдебна практика).


46      Вж. по-специално решение от 20 февруари 2024 г., X (Липса на основания за прекратяване) (C‑715/20, EU:C:2024:139, т. 37 и цитираната съдебна практика).


47      Вж. по-специално решение от 20 февруари 2024 г., X (Липса на основания за прекратяване), (C‑715/20, EU:C:2024:139, т. 38 и цитираната съдебна практика).


48      Вж. по-специално решение от 20 февруари 2024 г., X (Липса на основания за прекратяване), (C‑715/20, EU:C:2024:139, т. 39 и цитираната съдебна практика).


49      Вж. решение от 20 февруари 2024 г., X (Липса на основания за прекратяване), (C‑715/20, EU:C:2024:139, т. 40).


50      Съгласно клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение за срочната работа „[п]о отношение на условията за наемане на работа, работниците на срочни трудови договори не се третират по по-неблагоприятен начин спрямо работници на постоянен трудов договор за сравнение, само защото имат срочен договор или правоотношение, освен ако различното третиране не е оправдано от обективни причини“.


51      Вж. решение от 11 април 2013 г., Della Rocca (C‑290/12, EU:C:2013:235, т. 45).